Лине Кобербьол
Дарът на змията (37)

Наследството на свирача на флейта

По редиците пейки, които ме деляха от учителя Вардо, пробягна слънчев лъч, промушил се през едно от тесните прозорчета. Той бе изпълнен с танцуващи прашинки. Носът ме засърбяваше само като ги гледах. Едното ми око се насълзи и аз оставих флейтата за миг, за да го потъркам.

— Уморена си — рече учителят нежно. — Нощта бе дълга, нали? А флейтата е тежка. Сигурен съм, че ръцете ти са уморени и те болят.

Защо му трябваше да го казва? Флейтата изведнъж ужасно ми натежа, сякаш бе от олово, а ръцете ми омекнаха.

— Нищо не искам да ти сторя — рече ми учителят. — Та ти си просто дете. Не си виновна, че си се подвела, но тази флейта е зло. Зъл инструмент, дете мое, който размътва съзнанието на хората и им праща опасни видения. Остави я.

Изведнъж се почувствах толкова уморена и объркана. Вярно бе, че флейтата караше хората да виждат разни неща. Нереални неща, несъществуващи.

— Млъкни — прошепнах. — Ако не млъкнеш…

— Не ти си виновна — продължи да ме уговаря той. — Нищо не си могла да сториш. Обещавам ти, че няма да те накажем.

Ръцете ми се отпуснаха, съвсем безсилни. Отново потърках очи. Само да млъкнеше. Думите му направо се изливаха в ушите ми. Мазни. И парещи. Като капките, които мама ми сипваше, когато ушите ме боляха…

Той пристъпи напред. После още веднъж. Бях му казала да не го прави, но защо всъщност?

— Искам само да ти помогна…

Искаше само да ми помогне. Защо ми се бе сторило, че лицето му бе гладко и сурово? Сега изглеждаше съвсем мило. Като това на баща, който можеше да ти се скара, но никога, никога не би се вбесил. Баща, който бе постоянен. А не като Сезуан, с когото никога не можеш да си сигурен.

— Дай ми я — рече учителят нежно и протегна ръка към флейтата.

Не. В душата си чувах един съвсем тънък гласец, но той бе достатъчен, за да ме накара да пристъпя назад. Не, не биваше.

— Не — рекох. — Махни се от мен!

Облечената му в черна ръкавица ръка замахна към флейтата. Аз я скрих зад гърба си и направих още няколко крачки назад. След това се обърнах и се затичах по пътечката между пейките, към стълбата за балкона. Втурнах се нагоре по прашните стъпала. Чувах стъпките му зад мен — бе съвсем близо…

Хвана ме за глезена. Паднах и си ударих брадичката в най-горното стъпало — направо видях звезди посред бял ден. Заритах с крак, за да се освободя, но той ме хвана и с другата ръка и ме задърпа надолу, така че тялото ми заподскача по стълбите, стъпало след стъпало, устата ми се напълни с прах, а коленете и лактите ми се покриха с драскотини. Но той не искаше мен, а флейтата. Аз я притиснах до себе си и се свих. Нямаше да му я дам, колкото и да ме тресеше и удряше в парапета, за да ме накара да я пусна.

— Остави я на мира.

Учителят ме пусна рязко и се обърна.

Сезуан бе застанал на пътечката между пейките, като едва се крепеше на отмалелите си крака. Видях, че от долната му устна продължаваше да тече малко кръв.

Учителят Вардо ме погледна, а след това впери очи в Сезуан.

— Ясно — рече той. — Ето кой бил истинският черен магьосник. Не някакво си объркано дете, разбира се, а самото зло. Какво ти е момичето тогава? Ученичка?

Сезуан поклати глава.

— Не. Просто… слугиня. Помощница.

Учителят Вардо се наведе, хвана ме за косата и ме изправи на крака.

— Не — рече той. — Струва ми се, че е повече от това.

Свободната му ръка бе точно до лицето ми. Върху ръкавицата имаше сребърен пръстен с две драконови глави. Той размърда палеца си и се чу шум, като от щракване на ключалка. Изведнъж нещо се показа между тях — нещо, което приличаше на тънък пирон или на дебела сребърна игла.

— Знаеш ли какво е това, черни магьоснико?

Баща ми явно знаеше, въпреки че не отговори веднага.

— Пусни я — прошепна той. — Ако й сториш нещо… Ако умре заради теб…

— Няма причина да умира — рече учителят Вардо. — Приближи се, черни магьоснико.

Защо Сезуан не правеше нищо? Защо не накараше учителя Вардо да се унесе в някаква друга реалност? Защо самият той не изчезнеше сред проблясващите слънчеви лъчи, изпълнени с малки прашинки? Човек можеше да види Сезуан само ако той му позволеше. Защо просто не изчезнеше? Погледнах към иглата, бе на една ръка разстояние от бузата ми. Тя бе дълга около два сантиметра и, разбира се, имаше остър връх. Със сигурност щеше да ме одраска, а можеше направо да ме пореже. Но едва ли можех да умра от това. „Хайде — помислих си аз. — Направи нещо“. Може би имаше нужда от малко помощ?

Вардо все още ме държеше за косата, така че вратът ми бе неприятно отметнат назад. Затова не успях да я изхвърля достатъчно силно и надалеч, но флейтата полетя във въздуха, уцели една от пейките и падна на каменния под, на няколко крачки от Сезуан.

Учителят Вардо извика ядосано и доближи ръката с иглата съвсем до брадичката ми.

— Не я докосвай — рече той на Сезуан. — И ела тук. Веднага!

Сезуан прескочи флейтата, сякаш изобщо я нямаше там, и спря на няколко стъпки от учителя.

— Пусни я — рече той.

— На колене — нареди му учителят Вардо. — Тогава ще я пусна.

Сезуан падна на колене. Учителят Вардо ме освободи. След това удари Сезуан с вътрешната страна на ръката си, така че иглата остави дълга кървава резка по бузата на баща ми.

Сезуан не каза нищо. Продължиха да се гледат втренчено един друг и не се сещаха за мен. Пристъпих няколко крачки назад. След това ги заобиколих и пропълзях до флейтата.

Все още никой от тях не поглеждаше към мен. Вдигнах флейтата с треперещи пръсти и засвирих — инструментът издаде няколко жални тонове, които далеч не можеха да бъдат наречени мелодия.

Това бе достатъчно.

Учителят Вардо се обърна рязко към мен и запуши ушите си с ръце. А Сезуан се хвърли напред и го хвана за крака, така че той падна на земята. Те се затъркаляха между пейките и известно време не можех да разбера какво ставаше. После една пейка изведнъж се обърна, а след нея — още една. Сезуан лежеше под учителя Вардо, стиснал с две ръце едната му китка — ръката с иглата и ръкавицата. Вардо го бе хванал за врата с другата си ръка и изобщо нямаше изгледи баща ми да успее да победи.

Само едно нещо ми хрумна.

Вдигнах флейтата като бухалка и ударих Вардо по главата с нея, колкото сили имах.

Учителят се строполи върху Сезуан, но той просто продължи да лежи и дори не се опита да го избута. Накрая се наложи аз сама да хвана Вардо за едното рамо и да го изтърколя настрани, за да мога да помогна на баща ми да се изправи.

Не успях да го вдигна на крака. Остана седнал, подпрян на една от преобърнатите пейки.

— Остави ме, Дина — рече той задъхано. — Аз само малко… малко ще си почина — той погледна свитото тяло на Вардо. — Какво направи с него?

— Ударих го. С флейтата.

Все още я държах в ръка.

— Добре — каза баща ми.

Подадох му я.

— Не можах да се сетя за друго. Надявам се да не се е счупила.

Той поклати леко глава.

— Задръж я. Вече е твоя.

— Моя?

— Ако я искаш.

Той ме погледна неуверено.

— Аз… не съм сигурна.

Сезуан затвори очи.

— Вземи я или я изхвърли — каза ми той уморено. — Това е чудесна флейта. Не е нужно да създаваш сънища с нея. Можеш просто да свириш.

Вардо се размърда. Дали не трябваше да го ударя още веднъж? Или пък да го вържа с нещо? Може би с чорап? Събух едната си обувка и започнах да си свалям чорапа.

— Какво правиш? — попита ме Сезуан.

— Ще го вържа.

— Не! — гласът му бе много рязък. — Не го докосвай!

— Защо не?

Не ми отговори. Внимателно вдигна ръката на Вардо с иглата и я заби в гърлото му, точно под брадичката. Тя се заби дълбоко, а замаяният учител потръпна. Бе една съвсем малка кръгла раничка, не по-дълбока от два сантиметра. Кървеше малко, но не толкова силно, колкото драскотината върху бузата на Сезуан.

— Защо го направи? — попитах.

— За да не може никога вече да ти стори зло.

Аз се опулих.

— Какво искаш да кажеш?

В началото не ми отговори. Просто лежеше там, а дишането му ставаше все по-тежко, вместо да се успокои.

— Дина — рече ми той накрая. — Наистина ли не искаш да вземеш флейтата? Никога нищо не съм ти подарявал.

— Ако… ако наистина смяташ, че трябва да я задържа. Но ти какво ще правиш?

За мен флейтата представляваше много важна част от него и аз не можех да си го представя без нея.

Той поклати глава и промълви:

— Няма да ми е нужна. Къде е Нико? Няма ли скоро да дойде някой?

Защо бе толкова задъхан? И какво искаше да каже с това, че флейтата повече нямаше да му трябва?

— Татко… има ли нещо?

Той кимна.

— Не трябва да докосваш тази игла, чуваш ли, Дина? Изобщо не трябва да я докосваш. Нито пък мен. Дори и след като… дори и по-късно.

Чак сега осъзнах какво имаше предвид.

Отрова.

Иглата бе отровна.

— Малката ми Дина — промълви баща ми, — която се разплака за Сянката. Ще плачеш ли и за мен?

Аз вече плачех. Но не мисля, че той можеше да го види.

— Мога ли… мога ли да направя нещо?

— Остани при мен — прошепна той. — Още малко. Но не ме докосвай.

Известно време остана мълчалив, но му бе все по-трудно и по-трудно да диша.

— Дина… ако се наложи… помни… Змията е просто едно влечуго. А моят род… знае как да се справя с тях.

Бълнуваше ли? Защо изведнъж заговори за змии? Да не би да имаше предвид…

— Притежавам ли го? — попитах аз изведнъж. — Притежавам ли дара на змията?

Сезуан отвори с мъка очи и ме погледна. Дълго.

— Не — рече сетне той.

Не каза нищо повече. Замлъкна завинаги, защото след няколко мига издъхна.

 

 

Седях на студения каменен под, малко по-надалеч от Сезуан и учителя Вардо. Слънчевите лъчи бяха пропълзяли още по-навътре по пода и падаха върху една от надгробните плочи. На нея пишеше: „Едвина Драконис, нека Света Магда бди над душата й“.

Дори не знаех дали вярвах в Света Магда. Бях питала мама, но тя ми отговаряше, че това е нещо, което всеки трябва да реши за себе си. Но ако наистина я имаше, се надявах, че щеше да се погрижи и за душата на Сезуан.

Спрях да плача. Трябваше да спра. Все още обаче се чувствах така, сякаш някой ме бе пронизал с нож в корема. Странно е как може да те боли толкова от нещо, невидимо за очите.

Когато от другата страна на вратата се чуха викове и шумотевица, просто затворих очи. Така или иначе нищо не можех да сторя.

Зад мен отекнаха стъпки и пращене на разцепено дърво. Аз останах седнала и зачаках.

— Дина, Дина, добре ли си?

Бе Давин. Извърнах глава. Давин и Нико, заедно със сума ти други хора, ужасно мръсни, с избуяли бради, някои с окови и късове вериги на глезените.

— Добре съм — казах аз и се изправих. — Може ли да се прибираме сега?

По-късно чух, че някой бе измислил история. Историята за свирача на флейта, който свирил толкова красиво, че сърцето на графа се разтопило, всички захвърлили мечовете си, а децата били отново свободни и щастливи. Хубава история. Много ми се искаше краят да бе такъв и в действителността.

Но не всички мечове бяха захвърлени. И не всички деца бяха свободни и щастливи. Въпреки че с някои стана така.

Нико бе освободил всички пленници. Някои от тях предпочитаха да потърсят отмъщение, вместо да загърбят всичко и да избягат. Когато излязохме от параклиса, видяхме, че навсякъде около нас се водеха битки — между затворници и стражи, между стражи, които искаха да си тръгнат, и онези, които искаха да останат. Дори някои от пленниците се биеха помежду си. Образователният дом гореше, а на прага му, точно под надписа „Знание във всичко“, лежеше един мъртъв учител. От прозорците на замъка също излизаха пламъци. По-късно чухме, че граф Артос е изгорял жив в собствената си бална зала, заедно с няколко учители и стражи, които все още му бяха верни. За дама Лизеа не узнахме нищо. Явно никой не бе наясно дали бе загинала с баща си, или пък бе оцеляла.

Не знаех какво щеше да се случи с нас, ако не бяха пленниците, същите, с които Нико и Давин бяха делили една килия. Плешивият Маша имаше глас, силен като рев на бик. Именно той ни държеше заедно и ни пробиваше път през навалицата в двора, защото малцина искаха да му се изпречат на пътя. Но не можехме да стигнем до подвижния мост.

— Лодката — извика Нико. — Да видим дали можем да стигнем до лодката.

Той носеше едно момиченце, съвсем малко русокосо дете, което се бе вкопчило в него като увивно растение. Трябва да бе Мира от улица „Сребърна“.

Маша се насочи към една стълба, която се губеше надолу в подземието. Това се оказа само началото. Тя слизаше все по-надолу и по-надолу, сякаш никога нямаше да свърши. Накрая се озовахме в една пещера, пещера — пълна с вода. А във водата имаше лодка.

Сезуан бе казал, че тукашните никога не плаваха по езерото.

— Ще стане ли? — попитах Нико. — Ами… змията?

— По-опасно е да се опитаме да минем през крепостната порта — отвърна ми той. — Горе всички са обезумели и сами не знаят кой им е приятел и кой — враг.

Маша и други петима седнаха зад греблата. Лодката се понесе напред по черната вода към отвора на пещерата. Аз се наведох несъзнателно, за да избегна острите като резци скали, които висяха над нас. Струваше ми се, че няма достатъчно място, за да успеем да преминем.

Оказа се, че бърках. След малко се озовахме навън под високото синьо небе. В планините над нас виждахме пламъците, обхванали крепостта Сагис. Пушекът от тях се скупчваше на облаци — единствените на небосклона.

— Какво се случи с тях? — попита ме Давин. — Как умряха?

Мина известно време преди да осъзная, че говореше за учителя Вардо и за Сезуан.

— Те… те се убиха един друг — рекох аз колебливо, защото макар точно това да се бе случило, не бе съвсем вярно. — С отрова.

— Много подходящо — промърмори брат ми, — за отровна змия като него.

Аз го погледнах и ми се искаше да го скастря, да го разтърся и да му обясня, че изобщо не беше подходящо, че… беше ужасно. Но той изглеждаше толкова блед и изтощен, че реших да си премълча. Така или иначе нямаше да разбере. Кой изобщо можеше да разбере, че в душата ми имаше дупка, едно огромно празно място, останало след Сезуан? Че страдах, че нямаше да го видя отново, че никога повече нямаше да чуя гласа му. Давин не знаеше толкова много неща. Сезуан не бе негов баща, а мой. И някога ме бе галил и ми бе пял, за да прогони кошмарите. Какво знаеше Давин изобщо?

Водата на езерото бе синя като небето над главите ни. Нямаше никакъв вятър. Ако не беше димната завеса зад нас и усилията на гребците, пътуването щеше да е направо приятно. Но Маша, Герик и останалите гребяха толкова здраво, че потта направо се лееше по телата им, а Мира бе сгушила лице в рамото на Нико и изобщо не искаше да погледне във водата.

— Колко време трябва да сме нащрек? — попитах аз, като нямах никакво желание да споменавам змията. Представете си, че чуеше и решеше да излезе на повърхността и да провери кой говори за нея.

— Докато стигнем до плитчините — рече Маша. — Може би още час, ако задържим скоростта.

Никой не бе особено разговорлив. Задоволих се с това да седя и от време на време да поглеждам към водата, но единственото, което виждах, бе блясъкът на слънцето и синята й повърхност.

Над нас прелетя чапла с големите си широки криле. Над все още неразсеченото водно огледало, точно пред носа на лодката, танцуваха комари и други мушици.

Лодката се издигна.

В началото си помислих, че бе вълна. Но нямаше вятър.

— По дяволите! — изсъска Маша. — Не сега!

Лодката се строполи силно отново върху водата, така че дъските на дъното изпукаха, а над перилата полетяха водни каскади. Мира извика и се вкопчи толкова силно в Нико, че едва не го задуши. Нещо се изправи точно пред нас, само на едно гребло разстояние. И продължи да се издига. Все повече и повече.

Сезуан ми бе казал, че змията е едно обикновено влечуго.

Може би да. Точно както драконът е просто един гущер.

Слънцето блестеше в почти сребристите й люспи. Острите й перки се извиваха като дървета под напора на вятъра. Пастта й бе… огромна. Достатъчно голяма, за да глътне жив човек. Но не ми се вярваше някой да можеше да оцелее в продължение на седем дни в търбуха й.

— Имаме ли нещо, което можем да й хвърлим? — попита Давин отчаяно. — Агне или нещо подобно?

Ние, разбира се, нямахме агне. Откъде можехме да го имаме?

— Ако искаш ти скочи — сопна му се Маша.

Никой не каза нищо повече, защото Змията се стрелна надолу и изчезна в дълбините, а на повърхността след нея останаха само пяна и водни кръгове.

Това ли беше? Тръгна ли си? Може би не бе толкова опасна, колкото хората говореха.

След това лодката отново се издигна, по-високо от преди. Наклони се застрашително на една страна, а Маша изрева, че всички трябва да се скупчим на другата. След това отново се строполихме във водата, толкова силно, че зъбите ни затракаха.

— Пробив — изкрещя Герик. — Пълним се с вода.

— Ами запуши го тогава, по дяволите — извика му Маша.

— С какво?

— С парцал, с ризата си, със задника си, все ми е едно, просто спри теча!

— Тя си играе с нас — рече Нико през зъби. — Няма нужда дори да използва пастта си, стига й да разбие лодката и след това да ни събере, както си иска.

Мира плачеше.

Давин ме хвана за ръката. Бе топъл, сигурно защото аз бях леденостудена.

— Ами това? — попита той и посочи флейтата, която продължавах да държа. — Не можеш ли да я метнеш във водата? Може да я залъже за малко.

Стиснах флейтата несъзнателно и осъзнах, че никак не исках да се разделям с нея. И тогава сякаш отново чух гласа на Сезуан.

Змията е просто едно влечуго.

Пуснах ръката на Давин. Доближих флейтата до устните си. И засвирих.

Мелодията бе бурна, като крясъци на чайки преди буря. Тя се понесе над водата, пронизителна и висока.

— Какво правиш, момиче? — извика Маша. — Вземете й флейтата!

Давин остана седнал за миг, като ме гледаше втренчено. След това посегна към флейтата. Но аз му се изплъзнах. Бързо се изправих и застанах на носа с разкрачени крака, за да не загубя равновесие. И продължих да свиря. Мелодия, която разказваше за вятър и вода, за тъмни дълбини и мрачни водовъртежи. За крясък на птици, за платна и за шепота на греблата във водата.

Тя дойде. Изникна точно пред лицето ми и се втренчи в мен с лишените си от блясък празни очи. Водата се стичаше по дългия й сив врат, а люспите й блестяха като перли на слънцето.

Тя ме гледаше ли, гледаше, все така втренчено. Но не ме нападна. Изведнъж издаде някакъв звук, един трептящ тънък тон, писклив като песента на китовете край Дунлайн.

— Света Магда — прошепна Маша. — Тя пее!

После, като се посъвзе малко, добави:

— Продължавай, момиче, свири. А вие, останалите, гребете! Гребете, по дяволите!

Продължих да свиря. Змията започна да се снишава, докато накрая само очите и ноздрите й останаха да стърчат над водата. Тя не изскочи повече. Но продължи да ни следва, докато водата не се размъти толкова, че трябваше да се върне обратно. Тогава изсумтя още един последен път, гмурна се и изчезна.

Давин ме гледаше втренчено. Всички ме гледаха втренчено. Свалих флейтата от устата си и бавно седнах.

— Откъде можеш това? — попита ме брат ми. — От него ли? Отровната змия ли те научи?

Аз просто бавно поклатих глава, нямах сили да му обяснявам. Знаех, че Сезуан ме бе лъгал до последно. Лъжа бяха и последните думи, които ми каза.

Аз притежавах дара на змията.