Лине Кобербьол
Дарът на змията (38)

Хвойновата къща

Стигнахме до Сагислок малко преди зазоряване на следната утрин. Не посмяхме да влезем в пристанището, а вместо това спряхме лодката край калните брегове на юг от града.

— Какво ще правиш сега? — попита Нико тихо Маша.

— Ще се опитам да намеря семейството си — отвърна му той и изведнъж стана някак несигурен, вече не бе толкова разярен. — Ако все още ме искат.

С Герик изкъртиха няколко от дъските на дъното. Това не бе особено трудно след разтърсващото пътуване, което Змията осигури. После изтеглиха лодката, колкото се може по-навътре, и я потопиха. Не знаехме какво щеше да се случи в Сагис сега. Дори не знаехме дали граф Артос бе жив или мъртъв. Във всеки случай не бе особено умно да се хвалим насам-натам, че сме дошли от крепостта Сагис с личната лодка на графа, която бяхме откраднали.

Разделихме се. Всеки от пленниците пое по своя път в ранното утро. Към семействата си, които се надяваха да видят, или към приятелите си, които все още се надяваха да имат, или просто към някое място, където можеха да насекат малко дърва и да свършат някоя и друга работа в замяна на халба бира. Ние се отправихме към къщата на улица „Сребърна“, за да върнем Мира вкъщи.

Съвсем се развидели, докато стигнем, и ми се струваше, че много любопитни погледи ни следваха по време на последните метри. Исках да минем през главния вход, но Нико и Давин се втурнаха през двора към вратата на кухнята.

Момичето, което работеше там, изпусна една чаша и се хвана за устата, като ни видя.

— Света Магда!

— Добър ден, Инес — поздрави я Нико с характерната си особена учтивост. — Вкъщи ли са господарят и господарката?

Инес стоеше там с отворена уста и нищо не можеше да каже.

— Да — прошепна тя. — Почакайте, аз точно… точно щях да се кача горе със закуската, но това е много повече, отколкото очакват. Мира! Света Магда, водите Мира!

Тя полетя нагоре по стълбите без подноса. Малко след това госпожа Аврелиус дотича при нас, само по халат, с боси крака и невчесана коса. Тя не каза нищо. Просто сграбчи Мира и я притисна до себе си, докато накрая се наложи момиченцето да й каже:

— Не толкова силно, мамо…

Изведнъж забравих за Мира и майка й, защото на стълбите стоеше моята собствена майка.

Толкова много ми се искаше да се втурна към нея и да се сгуша в обятията й. А в същото време ми се щеше да се обърна и да избягам, далеч от къщата, за да не може да ме погледне. Накрая останах да стоя така, сякаш някой бе заковал краката ми за пода.

Това, разбира се, веднага й направи впечатление и тя самата спря. Погледна мен, а после и Давин. Защото и той не тръгна към нея.

Така ми се искаше да можех да съм като Мира, едно малко момиченце, което прегръщаше майка си, забравило за останалия свят. Но аз вече не бях дете единствено на майка си. Бях и на Сезуан. Дъщеря на баща си. Забих поглед в пода и не знаех къде да се дяна.

Накрая мама дойде при нас. И ни притисна и двамата — и Давин, и мен.

— Случи се нещо — рече Давин със странно сподавен глас, а аз бях сигурна, че щеше да й каже, че притежавам дара на змията. „Мълчи — помислих си аз, — нужно ли е да казваш нещо изобщо?“ Но може би той искаше да сподели нещо друго, във всеки случай мама го прекъсна преди да продължи.

— Може да почака — рече тя тихо. — Нека първо се порадвам, че ви виждам.

Едва по-късно, малко по малко, успяхме да й разкажем за случилото се, поне отчасти. Господин Аврелиус също слезе долу, с Роза и Мели. Всички ние седнахме край кухненската маса, която Инес затрупа с храна — сервира ни студено мляко, чай и домашна бира, за тези, които поискаха. Не видяхме момчето, Маркус. Не знаех дали се бе върнал в училище или седеше начумерен някъде.

Давин разказа повечето. И Нико добави малко. Аз не казах кой знае какво. Роза явно забеляза, че нещо не бе наред, защото хвана ръката ми под масата. Аз следях най-вече мама. Когато чу за смъртта на Сезуан, на лицето й се изписа странно изражение, не мисля, че бе само облекчение. Но когато Давин разказа за змията и как й бях свирила…

Тя разбра. Видях, че разбра.

Не можах да се стърпя. Станах от масата и излязох на двора, до новата порта, която Давин бе измайсторил. „Може би мога да остана тук — помислих си аз. — Може би мога да прислужвам на семейство Аврелиус.“ Дали и Роза би останала, или би предпочела да последва мама? Може би нямаше да иска да е приятелка с някого, който притежаваше дара на змията.

— Дина? Влез вътре.

Обърнах се. Мама бе застанала по средата на двора. Изглеждаше както обикновено, само бе малко уморена и с леко безизразен поглед. Как можеше да стои там и да се държи така, сякаш нищо не се бе случило, сякаш всичко си бе постарому?

— Имам го — рекох аз дрезгаво. — Той каза, че го нямам, но не е вярно.

— Да. Така изглежда.

Мама продължи да се държи така, сякаш всичко бе съвсем нормално.

— Ти каза, че не би могла да го понесеш.

— Така ли? Колко глупаво.

— Че няма да понесеш, ако съм като него. Така каза.

Вече плачех. Сълзите изгаряха страните ми. Мама дотича до мен и ме притисна към себе си.

— Ти не си като него, Дина — рече ми тя разпалено. — И никога няма да станеш. Ти си си ти. И си моя дъщеря. Влез сега вътре.

Тя ме хвана под ръка и почти ме завлачи в кухнята, макар че на мен ми се искаше да се свра в някоя дупка и никога повече да не погледна жив човек. Тя ме сложи да седна на кухненската пейка, настани се до мен и бутна чаша чай към мен.

— Изпий го — каза мама.

— Дина плаче — заяви Мели и очите й се разшириха и заблестяха.

— Да — отвърна й мама. — Много неща са й се случили. Но вече всичко е в миналото.

Останахме в къщата на улица „Сребърна“ четири дни, и шестимата — Давин и Мели, мама и аз, Роза и Нико. Господин Аврелиус се погрижи да освободи и животните ни, макар че Бел трябваше да се примири да живее в конюшнята заедно със Силке, Фалк и кафявата кобила на Нико. Не знаеше как да ни се отблагодари, задето бяхме върнали Мира. Можехме да останем в дома му, колкото поискаме.

След като вестта за смъртта на граф Артос достигна до Сагислок, по хубавите, чисти улици на града настана суматоха и суета. Главният стражар не знаеше откъде да чака заповеди, а мнозина от сивите необезпокоявани напуснаха Дружеството. Вече никъде не се виждаха малки каручки, теглени от облечени в сиво хора, впрегнати като коне. А на много изискани дами от Сагислок изведнъж им се наложи да си приготвят сутрешния чай сами.

Инес остана у семейство Аврелиус. Но хвърли сивата си риза в кухненското огнище и я изгори. Вместо нея вече носеше яркооранжева блуза, точно като огнените пламъци.

Господин Аврелиус прибра Маркус от училището на Драконис, без никой да възрази или да говори за светлото бъдеще.

— Всички синове на граф Артос са мъртви — рече той. — Затова сега внуците му трябва да се борят за властта и вероятно нещата тук ще се променят. Може би ще получим по-добро Дружество и други училища — училища, които не отмъкват хорските деца и не ги отчуждават.

Лицето му се сви в болезнена гримаса. Нямаше съмнение, че мислеше за Маркус.

— Нико, ти можеш да помогнеш. Разбираш от деца и преподаване.

Но Нико поклати глава.

— Мисля, че е най-добре ние да продължим напред.

— Сега, когато отровната змия е мъртъв, може да се приберем вкъщи — рече Давин.

— Престани да го наричаш така — рече му мама. — Той все пак бе баща на Дина.

— Добре де, Сезуан. Не можем ли? — копнежът в гласа му бе толкова силен, че почти не можеше да го скрие.

— Можем — отвърна му мама. — Да се прибираме у дома.

 

 

В Хьойландет вече бе настъпила есен, когато се прибрахме. Дните все още бяха топли и слънчеви, но нощем застудяваше. На ябълковите дръвчета зад къщата висяха седем жълто-червени ябълки, а крехките клонки, на които се държаха, ги правеха да изглеждат огромни.

Салан ужасно се зарадва да ни види. Всички ни, но струва ми се — най-вече мама. Учителят Маунус се втурна към нас откъм къщата на Мауди, със зачервено от бързане и радост лице, веднага щом узна, че Нико се е завърнал. Всъщност доста хора минаха да ни „поздравят“ първите дни, след като се прибрахме. Пролича си, че им бе липсвала тяхната билкарка. А сигурно бяха доста и онези, които се радваха да си върнат и Жрицата на срама.

Няколко дни след като се прибрахме аз седях на колене в зеленчуковата ни градина и вадех цвеклото — трябваше да го приберем, преди да се застуди. Може би затова Нико и Давин не ме забелязаха, а като чух за какво си говореха, съвсем се сниших, притихнах и се заслушах.

— Кога възнамеряваш да започнеш отново да ме гледаш в очите? — попита Нико.

В началото Давин не отговори. След това избухна, в гласа му имаше толкова гняв и горчивина, че аз се стреснах.

— Ти вероятно ме смяташ за злодей.

— Не.

— Стига си лъгал. Видя ме… видя как паднах в краката му. Видя ме да целувам ужасния пръстен с драконите. И аз… аз ти отмъкнах бокала. Въпреки че можеше да освободиш Мира.

— Давин, аз бях с теб в залата на шепота. Знам какво е.

— Но ти не целуна дракона!

— Не, но и не раних граф Артос, а ти го стори.

Настъпи кратка тишина. После Давин рече колебливо:

— Да, направих го, но…

— Не им позволи да победят, Давин. Замислял ли си се какво означава това? Когато Сезуан прати съня на пленниците… Да не смяташ, че това нямаше значение? Те знаеха, че сред тях има поне един, който не се бе оставил да го пречупят. Маша каза, че половината нощ са тропали с оковите.

Отново настъпи тишина. Стоях на колене в зеленчуковата градина с кални ръце и не смеех да дишам. Давин бе премълчал доста неща!

— Няколко пъти го сънувах — рече брат ми изведнъж, много тихо.

— Аз също — рече Нико. — Чувам ужасните гласове, които шептят ли, шептят. А понякога, когато се събуждам, все още мога да видя кръв по ръцете си. Трябва да минат няколко секунди преди да изчезне.

През двора полетя камък. Сигурно Давин го бе ритнал.

— Мисля, че разбирам защо не обичаш мечове — рече брат ми.

Нико се изсмя.

— Е, най-накрая. Но всъщност… всъщност си мислех нещо. Ти веднъж ме попита дали искам да ти помогна да се упражняваш.

— Да. Но ти не искаш.

— Май размислих. Може да тренираме от време на време, ако имаш желание.

Мисля, че Давин бе шокиран. Във всеки случай мина известно време преди да отговори.

— Благодаря. Много бих искал.

„Ха така“ — помислих си аз и продължих да вадя цвеклото от влажната земя. Явно Нико и инатливият ми брат се бяха сприятелили. Кой би повярвал?!

 

 

Никой освен мен и мама не знае за дара на змията. Никога не говорим за това, а аз така и не го споделих дори и с Роза. Татковата флейта лежи в раклата под леглото ми. Не съм я докосвала, откакто я прибрах, нито съм свирила на нея, след онзи път със змията. Не смея. Не искам. Но нямам сили и да я изхвърля. Тя е единственият подарък, който получих от баща си. А и преди време тази флейта извая мост от лунна светлина над драконовия ров и дари кураж на пленници и ученици да мечтаят. Дари им и смелост, за да напуснат мрачната крепост на графа.