Лине Кобербьол
Дарът на змията (17)

Тръстиковата гора

След вечеря, която се състоеше от ечемичена каша, ни накараха да работим, или поне мен и Нико. Не знаех какво ставаше с момичетата. Трябваше да сечем тръстиката по бреговете на езерото и двамата получихме по един извит сърп. Двама пазачи с черни униформи и сиви панталони обикаляха наоколо и наглеждаха нас и останалите работници от дружеството.

— Не го губи — рекох аз на Нико. — Мисля, че много ще се ядосат, ако изчезне.

Нико въздъхна.

— Понякога ми се случва да използвам някакъв инструмент, без да го загубя — рече той.

Да, да. Само че не особено често, помислих си аз, но си премълчах. Нямаше смисъл да се караме.

Аз навих крачолите на панталоните си и си свалих ботушите. Платформата бе много тънка. Явно там трябваше да събираме отсечените стръкове тръстика. Работниците трябваше да си намокрят краката. И глезените. И коленете. И бедрата. Можеше спокойно да не си навивам крачолите. И без това подгизнаха. А дъното на езерото бе толкова гладко и тинесто, съвсем като живо. То донякъде си беше живо, защото там гъмжеше от змии и други подобни същества. Калта се процеждаше между пръстите на краката ми и аз се опитах да не мисля за пиявици, кърлежи и други кръвосмучещи насекоми.

Работата бе трудоемка. Заболя ме кръстът, дланите и ръцете също. Водата бе хладка, но краката ми бяха студени и изтръпнали. А освен това навсякъде около нас бе пълно с досадни малки животинки, които жужаха, рояха се, жилеха и хапеха. На Нико му бе по-трудно, отколкото на мен. Аз все пак бях сякъл тръстика доста често в Биркене и макар да трябваше да газим във вода до колене, беше почти същото. Нико първо трябваше да се научи как да държи сърпа. Той, разбира се, бе по-бавен от останалите и не след дълго един от униформените надзиратели му се ядоса.

— Размърдай се, мързеливо псе — извика той от брега. — Кой е номерът ти, сивия? Да, ти. Кой е номерът ти?

Нико трябваше да се замисли.

— 8-Д-11.

— Записах го! — изкрещя надзирателят и размаха една плочка. — Не си мисли, че можеш да ме разиграваш. Този, който не си изпълни надницата, няма да получи и храна.

— Какво иска да каже? — попитах аз един от работниците на Дружеството.

— Ако не са доволни от някого, той получава само половин порция вечеря — отвърна ми той през зъби. — Това е положението.

Това не звучеше добре. Имахме нужда да съберем сили, а не да се подложим на поредното гладуване.

— Не можеш ли да се разбързаш малко? — прошепнах на Нико.

— Опитвам се — промърмори той. — Опитвам се.

И наистина бе така. Той се трудеше здравата, колкото можеше, без да се оплаква. Въпреки това работата не му спореше. Накрая надзирателят толкова се ядоса, че нагази с коня си във водата и го спря съвсем до гърба на Нико, така че той не можеше да вдигне глава, без да усети мократа му муцуна до врата си. Над него се изсипваше дъжд от обиди. Сякаш надзирателят искаше Нико да му отвърне. Но той не го направи. Просто стисна зъби и продължи да работи, навеждаше се и режеше, навеждаше се и режеше, без да каже и дума. А щом Нико можеше да си държи устата затворена, и аз можех. И докато слушах как този мерзавец осведомява присъстващите за негодността, мързела и тромавостта на Нико, си спомних за всичките пъти, когато аз самият му скърцах със зъби. Не бях използвал толкова тежки думи. Но за сметка на това пък сигурно го бяха жегнали три пъти повече, защото идваха от мен.

Разрешиха ни да приключим за деня, защото слънцето вече бе виснало над покривите, голямо и оранжево. От една страна бе нормално да работим за храната и постелята, която получавахме, но ми се струваше, че бяха прекалено твърди с нас. Когато върнахме сърповете на надзирателите, видях, че цялата дръжка на Никовия бе ръждивокафява.

— Може ли да видя ръцете ти? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Няма причина да ти ги показвам.

— Нико!

— Какво можеш да направиш? Да ги промиеш с розова вода и да ги превържеш с коприна? Рано или късно кожата ми ще загрубее. Нямам избор!

8-Д-11 получи само половин порция за вечеря. Аз прехвърлих няколко лъжици от моята храна в чинията на Нико.

— Не искам подаяния! — опита се да ми ги върне.

— Нико. Просто мълчи и яж.

Нашата стая бе почти пълна. Само две легла бяха празни. Десет мъже в толкова малко помещение, бързо стана задушно. Аз отворих капаците с надеждата за глътка свеж въздух от време на време.

— Така комарите от езерото ще могат да влязат — каза 8-Д-6.

— Да затворя ли?

— Не — рече той. — Иначе тук не може да се стои.

Свалих ризата си и се качих до леглото си. Беше прекалено тясно, за да мога да седя там. Единственото, което можех да направя, бе да легна и да спя.

Тази вечер успях да разменя едва няколко думи с мама. Бяха й позволили най-любезно да остане с Мели, защото тя бе болна, ала Роза и Дина бяха чепкали лен цял следобед и бяха също толкова изтощени, колкото аз и Нико.

Затворих очи и си обещах, че нямаше да останем тук нито ден повече от необходимото. Веднага щом Мели се оправеше, Дружеството щеше да има да взима.