Лине Кобербьол
Дарът на змията (4)

Мъглата

Два дни след като се върнахме вкъщи от пазара времето внезапно се промени. Събудихме се, обгърнати от гъста, сиво-бяла мъгла, която така бе полепнала по склоновете, че не можехме да видим по-далеч от кошарата. Щом човек си покажеше носа навън, за миг подгизваше от влагата — сякаш някой докосваше с мокри пръсти голата му кожа, а дрехите, косата му и козината на животните се покриваха с едри капки вода. Най-добре би било да си стоим вкъщи, но мама беше накупила сума ти семена и калеми от пазара и трябваше веднага да се посадят, ако искахме да се захванат.

— О, колко е неприятно — рекох аз, докато притисках тъмната пръст около стъблото на една малка нова зелка. — Дори не можеш да дишаш, без да се нагълташ с мъгла.

— Сигурно ще се разсее към края на деня — успокои ме мама. — Щом слънцето загрее силно, мъглата бързо ще изчезне.

Но не се получи така. Мъглата не искаше да се вдигне. И не искаше да се вдигне. И не искаше да се вдигне.

— Хайде да влезем вътре и да хапнем — каза мама накрая. — Може би следобед ще е по-добре.

Откъм мястото за паша се чу цвилене на кон. Прозвуча някак самотно и уплашено в мъглата.

— Може би трябва първо да приберем конете в конюшнята — казах аз. — На Фалк едва ли му харесва това време.

— Да, направи го — рече мама.

Аз си измих ръцете на помпата, избърсах ги в престилката и се запътих към ограждението. То все още беше малко, не го бяхме променяли, откакто го построихме за Фалк. Давин се беше захванал да прави ново, защото старото беше паянтово и сега, когато имахме два коня, не стигаше. Но въпреки че ограждението изобщо не беше голямо, мъглата бе толкова гъста, че не можех да видя нито Фалк, нито Силке. Единственото, което чувах, бе тропот на копита и жалостното цвилене на Фалк.

— Силке! Фалк! Кончета! — извиках аз и изсвирих с уста сигнал, на който се подчиняваха, когато решаха. — Искате ли да ви прибера вътре?

Фалк изцвили отново. Вече можех да го видя, в началото само като неясно тъмно петно, но после от сивата мъгла дотича един черен кон. Аз се вгледах в пространството зад него, но не видях никой друг, беше сам. Защо ли Силке не идваше?

— Къде си забравил Силке, а? — попитах аз Фалк. Той само изпръхтя и изтръска капките вода от клепачите си.

— Силке! — извиках аз. — Силкееее! — изсвирих отново, но от Силке нямаше и следа.

Това беше малко странно. Сигурно щеше да се появи, ако отведях Фалк до конюшнята. Едва ли щеше да иска да остане сама навън.

— Хайде, приятелю — подканих аз Фалк. — Ако дамата е решила да се прави на интересна, нека така да бъде. Това обаче не означава, че и ти трябва да стоиш навън гладен и да се мокриш.

Прибрах черния ни жребец в конюшнята, хвърлих му няколко шепи просо и се върнах обратно, за да проверя дали Силке не бе решила да ни последва. Явно не бе. Или поне не видях никаква добре възпитана сива кобила да чака край оградата.

Не бях сигурна дали трябва да се ядосам или да се притесня. Тя обикновено не създаваше толкова проблеми — дали нещо не се бе случило? Аз прескочих оградата и се запътих към другия край на поляната за паша, като я зовях и свирех с уста. Безпокойството ми нарастваше. Разбира се, беше по-трудно да различиш сив кон в мъглата, отколкото черен, но въпреки това отдавна трябваше да съм я забелязала.

Стигнах до оградата в другия край, без да видя какъвто и да било кон. Наистина мъглата беше гъста, но не чак толкова. Силке я нямаше в ограждението.

 

 

— Силке е изчезнала!

Мама и Роза вече се бяха захванали да слагат масата и да топлят вода за чай.

— Изчезнала ли? — промълви мама и остави ножа за рязане на хляб. — Как така е изчезнала?

— Ами така! Няма я в ограждението!

В кухнята настъпи пълна тишина. Всички обичайни звуци, като тракането на чаши и чинии и шума от люшкащите се крачета на Мели, които се удряха в пейката, внезапно затихнаха. Единственото, което се чуваше, бе бълбукането на водата в чайника.

— Сигурна ли си? — попита ме Давин. — Искам да кажа, че мъглата е много гъста.

— Разбира се, че съм сигурна. Аз обиколих цялото ограждение и я виках, а освен това открих, че на едно място най-горната дъска е паднала на земята.

Давин изруга.

— Знаех си, че трябваше да погледна оградата. Но бях толкова зает с новата.

— Едва ли е отишла далеч — рече мама. — Вървете с Давин да я търсите, а ние с Роза ще довършим храната.

— Ще вземем и Фалк — рече Давин. — Той със сигурност ще изцвили, като надуши Силке, и тя веднага ще дотърчи. Това, че вече имахме план, малко ме поуспокои. А и мама беше права. Конете не се отдалечаваха особено, когато бяха на свобода. Може би Силке не можеше да намери конюшнята, защото не я виждаше?

 

 

Ние оседлахме Фалк и Давин се метна отгоре му. Аз взех една кофа и я напълних с овес, за да има с какво да я подмамя.

— Нека първо обиколим къщата и зеленчуковата градина — предложи Давин. — Аз ще тръгна в едната посока, а ти в другата. Или пък искаш да сме заедно?

Аз поклатих глава.

— Не, по-добре да сме разделени. Така ще я открием по-бързо.

— Добре, но не се отдалечавай много от къщата — човек бързо губи ориентация в такова време.

Давин обърна Фалк и сви покрай кошарата. Аз поех в противоположна посока, зад къщата и зеленчуковата градина. Ако Силке беше решила да си похапне от новите плодови дръвчета на мама, щях да й дам да разбере! Но тя не беше там.

— Силке! Сииииилке!

Чакайте малко. Дали това не бе изцвилване?

Аз изсвирих три пъти тихо с уста — това бе специалният ми сигнал, когато я виках.

Тропот на копита. Дали не чувах тропот на копита? Да, точно така беше. Спрях за миг, за да се ориентирам по-добре откъде идваше шумът. Долу, при потока… Аз се втурнах надолу по пътеката, към мястото, където обикновено перяхме. Троп-троп. Ето го отново.

— Сииииилке!

 

 

Пътеката бе влажна и кална, така че единият ми крак се подхлъзна и аз се пързулнах надолу последните няколко метра и за малко да изпусна кофата. Хванах се за дънера на една бреза със свободната си ръка и се изправих. Гъстата сива мъгла се стелеше над потока и големите, покрити със зелен мъх камъни. Тук, долу, тя се плъзгаше като носен от вятъра воал, а в диплите му сякаш танцуваха безброй малки елфи. Точно в мига, в който си помислих това за елфите, долових странна дрезгава музика, като пресипнала от росата флейта. Застинах. Обля ме студена пот. Музика? Кой ли бе излязъл да свири на флейта в мъглата? А и що за флейта би издавала такава чудата мелодия?

— Ехо-о-о — извиках аз. — Има ли някой там?

Не последва отговор, а музиката заглъхна. Може би изобщо не бе звучала? Може би бях чула шумоленето на водата. Всеки знае, че мъглата изопачава звуците.

В този миг съзрях нещо, което ме накара да забравя напълно за мелодии и флейти, ако изобщо ги бе имало. Защото в калта на отсрещния бряг съзрях следи от копита. Копита, големи колкото тези на Силке.

Пресякох потока — Давин беше наредил няколко камъка, по които можеше да се мине, за да не си намокри човек краката — и се покатерих на брега. Тук имаше малка горичка от лиственица и бреза. Аз се вгледах между дънерите с надеждата да открия едно тъмносиво тяло, но там нямаше нищо. Само следите, които можех ясно да видя в калната мека земя под дърветата. Поне знаех, че е минала оттук.

Чу се шумолене и пляскане на криле и върху главата ми се изсипа дъжд от тежки водни капки. Цялата подскочих. Оказа се просто горски гълъб, който кацна тежко на един малко по-отдалечен клон.

— Сиииилке! — извиках аз отново. Гласът ми прозвуча някак странно самотен, макар да знаех, че съм съвсем близо до нашата къща. Но мъглата се стелеше на плътни сиви пластове дори и тук, между дърветата, та на човек му се струваше, че върви през облак, а когато не можеш да видиш по-надалеч от следващия дънер, хич не е трудно да се почувстваш сам-самичък в целия свят.

Само да можеше тази мъгла да изчезне. Но тя, разбира се, не го направи. Изведнъж съзрях нещо — нещо сиво. Нещо тъмносиво? Силке! Точно там, наполовина скрита от дърветата. Изгарях от желание да се затичам към нея, но така само щях да я изплаша. Вместо това разклатих кофата с овеса, и докато вървях спокойно към нея, я извиках отново, този път по-тихо.

Но когато стигнах до мястото, нея я нямаше. Къде ли беше сега? Не бях чула тропот на копита, а и вече не можех да я видя. А и къде бяха следите? Не си личеше оттук да бе минавал кон. Не, явно не я бях съзряла тук, а малко по-напред.

Аз продължих напред, виках я и тръсках кофата с овеса, защото бях сигурна, че тя бе стояла някъде наблизо. Може би трябваше да се върна назад и да се опитам отново да открия следите? Но забавното беше, че щом се обърнах, открих, че всяко дърво бе съвсем като останалите. Откъде точно бях минала? Ами ако не можех да намеря пътя към вкъщи? Салан знаеше куп истории за деца, които се бяха загубили в Хьойландет и бяха изядени от вълци или мечки, или пък бяха отвлечени от подземните същества, и никой не ги бе видял повече.

„Само се успокой“, рекох си аз. Няма причина да се паникьосваш. Само трябва да се върнеш обратно до потока и да го следваш, докато стигнеш до мястото за пране. След това става лесно.

Ами Силке? Аз я бях видяла.

Няколко минути постоях така, съвсем объркана, и не знаех дали трябваше да продължа да търся или бе по-добре да се върна обратно. Толкова много исках да е с мен сега. Бях убедена, че тя се луташе из мъглата, уплашена и самотна, и копнееше да се прибере. Ами ако имаше вълци? Те рядко се приближаваха до хорските къщи, но може би мъглата ги правеше по-дръзки?

Защо ли ми трябваше да си мисля за вълци. Изведнъж ми се стори, че ги чувам да вият, все още бяха далеч, разбира се, но бързо щяха да се приближат. Горката Силке! „Няма да позволя да станеш храна за вълците — обещах й аз. — Ще те намеря.“

Гората се разреди. Дърветата бяха все по-нарядко и накрая остана само трева, камъни, пирей и мъгла. И никаква Силке.

Бях принудена да се върна.

„Прощавай, Силке! — помислих си аз, — но така не става. Накрая и аз ще се загубя.“ Стана ми много мъчно, само като си помислих за моето бедно малко конче, което се луташе някъде наоколо и вероятно не можеше да намери пътя към вкъщи, а гърлото ми се стягаше само при мисълта за вълците, но нямаше какво друго да направя. Обърнах се и се запътих към гората.

Само едно нещо не беше наред.

Не можех да открия гората.

 

 

Мразех мъглата. Малко беше да се каже, че не ми харесваше, аз наистина я мразех. Бях като сляпа, а и на ушите си не можех да разчитам, защото в мъглата едва ли звучеше свирня на флейта или виене на вълци, макар че ги чувах. Опитах се да извикам, но мъглата отне гласа ми, така че успях да издам единствено едно смешно, слабо писукане, като агне, което е загубило майка си. А и никой не ми отвърна, макар че Давин едва ли беше далеч. Нито къщата, нито гората, нито пък каквото и да е било друго бяха особено далеч. Каменният кръг. Трябваше да съзра само едно-едничко познато място, за да си върна чувството за ориентация и да знам накъде са север, юг, изток, запад, вкъщи или всичко останало. Не стигаше това, ами и колкото повече ходех, толкова по-студено ми ставаше, имах чувството, че влагата се просмуква през шала, блузата и полата ми, така че цялата подгизнах. Ако не успеех скоро да изляза от отвратителната мъгла, щях да мухлясам.

Може би трябваше през цялото време да вървя надолу? Та нали Хвойновата къща бе сгушена на дъното на долината. Нагоре и надолу бяха единствените две посоки, които все още можех да разпозная, и затова реших да опитам. Надолу. Защо ли ми ставаше все по-студено, колкото по-надолу слизах? Винаги си бях мислела, че в подножията на склоновете е по-топло, отколкото по върховете им. Но днешният ден явно бе изключение. Изведнъж усетих, че земята под мен започна да джвака. Вдигнах крак и видях как следата ми за миг бе пълна с бистра вода, която после бавно се оттече. Май около нашата къща не беше толкова влажно? Папратта тук растеше нагъсто, както и плавунът^[1] и прещипът^[2]. А почвата ставаше все по-черна и по-черна и миришеше все повече на мъх.

Спрях. Не смеех да продължа. Долината, към която се бях запътила, със сигурност не беше нашата. Трябваше да погледна истината в очите, чисто и просто се бях загубила.

Не знаех какво да правя. Ако започнех отново да се изкачвам нагоре, рискувах с всяка следваща крачка да се отдалечавам още повече. Беше ми студено, бях мокра и уплашена, и единственото, което исках да направя, бе да седна на един камък и да плача.

Откъм папратта изпълзя едно люспесто гъвкаво тяло, което се заизвива по черната земя точно край краката ми. Сърцето ми заподскача в гърдите като уплашена жаба, но това бе просто водна змия, можех да видя жълтите петна по врата й. Много добре знаех, че нищо не можеше да ми стори. Въпреки това стомахът ми се сви при вида на черното змийско тяло, което пълзеше на зиг-заг. Не, не исках да съм тук. Исках да се кача отново горе, където поне беше сухо.

Опитах се да следвам собствените си стъпки, но земята бе покрита с пълни с вода дупки много повече, отколкото аз бих могла да оставя след себе си. Мократа папрат ме шляпаше по краката, а вълмата на мъглата танцуваха бавно край мен с плавни вълнообразни и лениви движения. Ако не внимавах, те щяха да се превърнат в надиплени воали, бели лица и бледи ръце, които посягат да ме хванат. Тогава отново я чух и този път нямаше съмнение. Някой свиреше на флейта. Звуците се извиваха около мен, сякаш бяха част от мъглата, дрезгави и хрипливи като повей на вятър в гора от тръстика, кратки и ронливи като започващ дъжд. Сърцето ми тупаше лудо, защото чувах музиката, а кой друг, ако не подземните същества, можеше да свири?

Изведнъж ми просветна. Елфите бяха отвлекли Силке. Тя беше точно от типа коне, които те харесваха — красива и силна едновременно, истинска планинска кобила без капка кръв от долината във вените. Даже и мъглата бе тяхно дело. Под някой от хълмовете наблизо се бе спотаила майката на тяхната кралица, Хълмовата вещица, и бе наклала огън под своя голям казан. Той вреше и кипеше, а парата от него се разстилаше над долини, пътища и брезови гори, над езера и възвишения, покрити с пирей. Нямаше съмнение, че тази вечер на хълма щеше да има пиршество. Вече бяха започнали да свирят. А мен ужасно ме беше страх, че Силке щеше да е основната празнична гозба. Хората говореха, че те много обичали конско месо.

Ох, защо ли не останах с Давин. Само ако бяхме двамата… А и сега той бе получил истински меч вместо онова нескопосано парче желязо, което се бе счупило още при първия дуел.

Дори не можех да го извикам. Мъглата слушаше. А някои от историите разказваха, че елфите още повече обичали детско месо. Поне да не бях загубила дарбата си на Жрица на срама! Макар че не беше сигурно, дали тя можеше да въздейства на такива същества. Говореше се, че те не правят разлика между добро и зло. Човек можеше да се пазари с тях, ако бъде хитър и предпазлив. Но никога, ама никога не можеше да разчита на тях.

Бях стояла на едно място толкова дълго, че бях затънала до глезени в калта. Понечих да тръгна, но сякаш нещо ме задържаше. Успях да се освободя, но на черната земя хич не й се искаше да ме пусне.

Не знаех дали бе проява на смелост или чиста глупост. Дори не бях сигурна, че го направих по собствена воля, но се запътих в посока към музиката.

Свирачът на флейта бе стъпил на водата посред едно малко езерце. Мъглата се увиваше около коляното му, а от време на време прокарваше сивите си пръсти по ръба на мантията му, сякаш искаше да го погали. Тоновете се носеха над мъглата, шептяха в ушите ми, а разказът им бе толкова жален, че в очите ми се появиха сълзи. Не бях съвсем сигурна за какво точно ставаше дума, но знаех, че бе ужасно тъжно. Дръжката на кофата се изплъзна от пръстите ми и аз седнах на мократа земя, сякаш краката ми бяха останали съвсем без сила.

Той чу шума от падащата кофа и се обърна към мен. Нямаше съмнение, че ме бе видял, но продължи да свири и да вдъхва живот в тъжните тонове, които се носеха над езерото и тръстиката. Свали флейтата от устата си, едва когато мелодията бе напълно завършена.

— Мислех си, че ще дойдеш — рече той. — Кажи ми името си.

Едва тогава го познах. Беше непознатият от пазара, мъжът с червената риза. Сега видях, че не стоеше на повърхността на водата, а върху един гладък камък, наполовина скрит в мъглата.

Почувствах такова невероятно облекчение, че той не бе елф и затова веднага му казах името си.

— Дина.

Мъжът кимна, сякаш вече го знаеше. После ми каза:

— Ти търсиш коня си.

— Откъде знаеш?

Той се усмихна леко.

— Защото само преди миг оттук мина една малка тъмносива планинска кобилка. Искаш ли да я потърсим заедно?

Силке стоеше недалеч и съвсем спокойно хрупаше трева, сякаш си бе вкъщи. Толкова се зарадвах, като я видях, че очите ми се насълзиха, но в същото време почувствах яд, защото това, да ме изплаши така и да ме накара да я търся и да се загубя, на нищо не приличаше. Аз обаче се постарах гласът ми да звучи спокойно и нормално, когато я извиках.

— Силке! Искаш ли овес, кончето ми?

Тя вдигна глава и наостри уши. След това заприпка радостно към мен и пъхна муцуна в кофата, а аз веднага хванах въжето, което бе нахлузено на врата й.

— Благодаря — обърнах се към непознатия. — Вече бях загубила надежда, че ще я намеря.

— Човек никога не бива да се отказва — отвърна ми той със странния си чуждоземен акцент. — Майка ти не ти ли го е казвала?

Аз кимнах колебливо. Не знаех как точно да говоря с него. Какво правеше тук? Дали не ни беше проследил от пазара? Изведнъж си спомних лая на Пес и как Салан се бе върнал назад, без да види никого.

— Познаваш ли майка ми? — попитах аз. Трябваше ли да ме е страх от него? Той все пак ми помогна да намеря Силке. А и донякъде ме бе спасил от подземните създания.

— Може да се каже. Или поне на времето се познавахме. Ако ме поканиш у вас, може би отново ще се сприятелим.

Аз го погледнах изпитателно, но без дарбата на Жрица на срама не можех да кажа дали лъже или не. Не приличаше на лъжец, но човек никога не знае. Мама щеше да разбере. Може би наистина би било най-добре да го заведа у дома, в Хвойновата къща. Ако изобщо успеех да я намеря.

— Страх ме е, че се загубих — рекох му аз.

— Значи тогава имаме късмет, че аз съм добър в намирането на верния път — отвърна ми той.

 

 

Къщата ни се оказа по-далеч, отколкото предполагах. Дори започнах да се чудя дали вървим в правилната посока. Разполагах единствено с думата му, че е добър в намирането на верния път, но можеше нарочно да ме води по грешни пътеки. Но Силке бързаше напред с наострени уши, точно като кон, който се е запътил към конюшнята, където го чакат сено и овес, така че се надявах поне тя да е права. А след малко чух Давин, Роза и мама да ме викат.

— Тук съм — отвърнах им аз. — Идвам, а и намерих Силке!

— Дина! — извика мама. — Слава на Бога. Страхувахме се, че си се загубила в мъглата.

Давин хвана Силке и я прибра в обора, а мама ме прегърна силно. Забелязах, че наистина се бе притеснила.

— Мамо, почти се бях загубила — започнах аз предпазливо, — но срещнах… — тук замълчах, защото не знаех името му, а „срещнах този мъж“ звучеше неучтиво. — Той твърди, че те познава, мамо. Помогна ми да намеря Силке.

Мама ме пусна и едва тогава забеляза непознатия, който стоеше в края на двора със сивото си наметало и почти се сливаше с мъглата. Тя застина. Видях как цялата изтръпна, а после тялото й се стегна.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Мисля, че и сама можеш да се досетиш.

— Не!

Гласът й бе твърд като стомана. По един или друг начин усетих, че тя нямаше предвид „Не, не мога да се досетя“, а по-скоро „Не, знам какво искаш, но няма да стане.“

— Мелусина…

— Не! — гласът й прозвуча също толкова твърдо и категорично като първия път. — Върви си. Остави мен и децата ми на мира.

— Нямаш право да искаш това.

— Напротив, имам. Не искам да имам нищо общо нито с теб, нито с твоите хора.

Тя все още не бе махнала ръце от раменете ми и аз усетих, че те трепереха. Защо ли я беше толкова страх от него? Или пък му беше толкова ядосана или и двете едновременно? Не можех точно да определя.

— Аз имам своето право.

— Изчезни — рече мама с гласа на Жрица на срама, така че той нямаше друг избор, освен да се подчини.

Мъжът наведе глава.

— Както искаш — рече той и се загърна още по-добре в палтото. После се обърна и си тръгна, а след миг мъглата съвсем го погълна. Въпреки че вече не можехме да го видим, ясно и отчетливо чухме гласа му. Той прозвуча много по-близо до нас, отколкото в действителност беше.

— Не можеш вечно да отричаш правото ми — каза мъжът. — Аз въпреки всичко съм баща на момичето.