Лине Кобербьол
Дарът на змията (28)

Гладък гръб

Имаше една стълба, която се извиваше нагоре от пристана, през планината. Част от нея бе каменна, другата — дървена. Бе тясна вита стълба, която се извиваше сред странните разклонения на пещерата като вътрешността на охлювена черупка. Над главите ни летяха пискливи прилепи, бързи трепкащи сенки, отправили се на нощния си лов за насекоми. Много стъпала ни деляха от сърцето на крепостта Сагис, а реброто ме болеше все повече с всяка измината крачка.

Стълбата водеше до един тесен двор, заобиколен от високи стени. Над нас се извисяваха острите зъбци на крепостта, обсипана с бруствери, мостове и бойници. Виждах Мира и учителя Аидан доста по-напред. Бяха се отправили към една голяма черна врата, която бе толкова висока, че дори учителят Аидан изглеждаше малък на нейния фон. Мира приличаше по-скоро на непослушна мравка. В камъните над портата бе изсечено нещо — ясни, отчетливи букви, които лесно можеха да бъдат различени дори и от голямо разстояние. Там пишеше „Всичко е знание“ и това най-вероятно бе входът към Образователния дом. Мравчицата Мира хвърли един последен отчаян поглед назад, а Нико вдигна ръце, за да й помаха. Той искаше да я успокои, но оковите направиха жеста му някак зловещ.

Един от пазачите ме бутна по гърба.

— Размърдай се — рече ми той сърдито. — Нямаме цялата нощ на разположение.

Преведоха ни през още един двор, а после през малка вратичка в подножието на една кула. Мръсна стълба водеше надолу, към празна кръгла стая, чиито голи каменни стени бяха пресечени единствено от шест решетки. Капитанът почука на една от тях с дръжката на копието.

— Маша — извика той. — Ей, Маша, събуди се. Нося ти прясна храна за драконите.

Храна за драконите? Какво искаше да каже?

От мрака долетя шумолене. След това се появи един мъж. Той бе голобрад и плешив като яйце, но това не му придаваше нито детски, нито старчески вид. Даже напротив. По голите му гърди се виждаха множество белези, някои явно от камшик, други — от удари с нож или меч. Мъжът не бе особено висок, но бе жилест и силен, така че на човек хич не му се искаше да влезе в двубой с него.

— Пак ли — каза той просто. — Ерлан не може ли да ги поеме?

Стражът поклати глава.

— Не, за теб са. Заповед на учителя Вардос. Но ако не си съгласен, можеш да го обсъдиш с него.

Маша му отвърна без думи, с ръмжене. Пазачът се разсмя.

— И аз така си помислих — рече той и отвори решетката. — Насам, приятелчета. Чичо Маша ще се погрижи много добре за вас.

Стаята зад решетката бе дълга и тясна, почти тунел, а таванът й бе толкова нисък, че трябваше да си наведа главата. Изглежда в другия й край също имаше врата, но това не ни радваше особено. Пазачите освободиха ръцете ни. За сметка на това, оковаха краката ни с дълга верига — верига, към която бяха приковани и Маша, и други осмина затворници.

— Приятни сънища — каза един от пазачите с доста злорада усмивка. — Утре ви чака дълъг ден.

След това заключиха вратата и си тръгнаха, като взеха и факлите със себе си.

Дори в мрака човек не можеше да сбърка гласа на Маша — гърлен, дрезгав и суров.

— Винаги ми пращат бунтарите — рече той. — Непослушните. Инатливите. Защо?

Не казах нищо. Нито пък Нико. Но тоя явно говореше на мен, защото когато не му отвърнах, така дръпна веригата, че за малко да падна.

— Какво мислиш, гладък гръб? — повтори той.

— Нищо не мисля — казах му аз уморено.

— Нищо, така ли? Знаеш ли какво, така може би е най-добре. Защото горе, на светло, в крепостта се разпорежда графът. Но тук, долу, в мрака, тук аз съм крал. Крал Маша. Разбираш ли, гладък гръб?

Вече го мразех. Искаше ми се да му кажа да върви по дяволите. Но ребрата все още ме боляха ужасно и нямах нужда от повече удари.

— Разбираш ли?

— Да — казах с нежелание.

Явно това беше достатъчно. Гласът на Маша вече не звучеше толкова заплашително.

— Спете — рече той. — Трябва да съберете сили за утре. А ако ви се наложи да ходите до тоалетна през нощта, използвайте ето тази канавка. Постарайте се да не уцелите останалите.

Нямаше одеяла или какъвто и да било друг лукс. Само слой стара слама, по-тънък от този, който разстилах за конете вкъщи. Тя миришеше и със сигурност бе пълна с разни гадинки, но аз въпреки това легнах на нея. Цялото ми пребито тяло умираше за сън.

Сега, когато нямаше факли, в стаята бе тъмно като в рог, толкова тъмно, че нямаше значение дали имаш очи или не.

Чувах как останалите дишат. От време на време долавях звънтене, когато някой мръднеше и разклащаше веригата.

След малко долових и един друг звук. Съвсем лек шум от допир на метал и камък, бърз и ритмичен като ударите на крилата на нощна пеперуда в прозорец. Заслушах се, но не можех да разбера откъде идваше.

— Нико — прошепнах. — Ти ли шумиш?

— Какво? — гласът му звучеше някак странно задъхано.

— Този шум. Ти ли го издаваш?

— Извинявай — рече той и отново настъпи тишина.

След малко отново го чух. Този път обаче не казах нищо. Протегнах ръка и пипнах Нико за крака.

Той потръпна. Всъщност се разтрепери толкова силно, че веригата около глезена му се заудря в каменния под и отново започна да издава тихия звук — та-та-та-та-та.

Маша също го чу.

— Прекрати този спектакъл, гладък гръб — рече той ядосано. — Наистина ли вече толкова те е страх от мен?

Но Нико не се боеше от Маша.

А от тъмнината.

Знаех го благодарение на престоя ни в мазето на съда.

— Ще ти мине — прошепнах му. — Скоро ще свикнеш.

— Да — каза той. — Разбира се.

Във всеки случай се постара да не люлее веригата. Но не мисля, че спря да трепери.

— Какво е гладък гръб? — прошепна ми той.

Не знаех. За разлика от човека, който седеше до мен.

— Гладък гръб? — повтори той. — Това е човек, който все още не е бил бит с камшик.

 

 

Стените около крепостта Сагис бяха дебели и високи като планински склонове. Най-външната бе толкова широка в горната си част, че шест мъже преспокойно можеха да маршируват рамо до рамо по нея, без да докосват брустверите. В подножието й се намираше обиталището на драконите, което на места бе по-широко от дванадесет фута и бе обитавано от люспести дракони — човекоядци, като Дракановите в Дунарк. От стената, на която бяхме застанали, можех да видя как два лежат на скалите и се препичат на слънце. Дължината им от устата до опашката бе някъде около шест-седем метра.

Маша забеляза интереса ми.

— Внимавай да не паднеш долу, гладък гръб — промърмори той. — С удоволствие ще схрускат младо момче като теб.

Хвърлих му сърдит поглед. „Няма нужда да се притеснявам от драконите, ако падна — помислих си аз. — Твърде малко вероятно е да преживея падането.“

Отбранителните съоръжения на крепостта Сагис бяха най-непревземаемите, които някога бях виждал. Но това явно не бе достатъчно за граф Артос. Той беше заповядал външната стена да се вдигне още.

— Вие ще работите върху отсечката между Високата кула и Кулата на листата — рече баш майсторът. — Бригадата на Ерлан ще работи върху частта между Кулата на листата и Драконовата кула. Учителите искат да видят кой ще свърши пръв.

Думите му не бяха казани с особена интонация, но сред бригадата на Маша се разнесе нещо средно между въздишка и ръмжене. В мига, в който стражите освободиха краката им, нашите съкилийници се захванаха за работа, сякаш животът им зависеше от това. Никога преди не бях виждал мъже, които да се трудят толкова здраво и целеустремено.

— Ей ти, гладък гръб. Градил ли си преди? — попита ме Маша.

Поклатих глава. Бях работил с трион и чук, но никога не бях въртял мистрия.

— А ти?

— Не — рече Нико. — Никога.

— Е, тогава ще дялате камъни. Вървете с Герик, той ще ви покаже какво трябва да правите.

Каменните блокове за стената се изсичаха от скалата в една каменоломна зад Крепостта, на мястото, където отбранителните съоръжения се срещаха с планината и почти се сливаха с нея. Двамата с Нико трябваше да ги товарим на една малка количка, която наподобяваше шейна, и да ги теглим до отсечката от стената, върху която работеше бригадата на Маша. Май не изглеждаше толкова лошо, а и не срещнахме особени проблеми първия път. Но след десетата количка работата се превърна в мъчение. Ребрата толкова ме боляха, че впоследствие не можех да вървя изправен.

— Да спрем за малко — рече Нико, който беше забелязал, че се превивам все повече и повече.

Кимнах. Бях останал без дъх, за да мога да отговоря.

Докато стояхме на върха на стената до нашата количка и си поемахме въздух, видях две деца, които дотичаха в двора. И двете бяха много късо подстригани, точно като доносника Маркус. Едното бе със светла, другото — с тъмна коса. И двете носеха бели ризи, черни жилетки и сиви три — четвърти панталони. Явно принадлежаха към нещастниците, които бяха попаднали в Образователния дом. Изглежда се състезаваха и аз се зарадвах заради Мира. Бях си мислел, че обучението тук е свързано със седенето в прашни зали и запаметяването на безкрайни безсмислени стихчета, като това, което тя трябваше да научи за изпита. Но явно на децата им бе позволено да излизат за малко навън и да поиграят.

Как само бягаха. Краката им се носеха устремено напред, а ръцете им цепеха въздуха. Явно целта бе врата, където ги чакаше един учител. Когато минаха последния ъгъл, тъмнокосото момче успя да изпревари русото.

Изведнъж русокосото дете протегна ръка и дръпна другото за яката, така че то загуби равновесие и се спъна. Какъв подлец! Той мина пръв през вратата благодарение на нечестната си игра, но нима учителят нямаше да каже нищо за начина, по който момчето се бе сдобило с победата?

Явно не. Той сложи ръце на раменете му и го похвали или поне така изглеждаше отстрани, защото лицето му грейна като слънце и то се изпъчи гордо. Те отидоха заедно до следващия двор и изчезнаха в Образователния дом.

Тъмнокосото момче се бе изправило на крака. Бе одраскало коляното си и по пищяла му се стичаше тънка струйка кръв. Явно не беше разбрало какво се бе случило. Просто гледаше втренчено след учителя и русокосия си съученик. Изведнъж осъзнах, че това надбягване изобщо не беше игра. Лицето му бе замръзнало, парализирано и бледо от отчаяние. Сякаш целият свят бе рухнал.

— Децата никога не бива да изглеждат така — промърморих аз.

Нико проследи погледа ми.

— Мисля, че има доста нещастни деца в този дом — рече той горчиво. — Колкото по-бързо успеем да измъкнем Мира, толкова по-добре.

За малко да се разхиля. Стояхме тук, като две нещастни оковани кучета или работни магарета, които дори себе си не можеха да спасят, а той говореше за това как ще измъкнем Мира!

— Нека закараме количката до края, иначе Маша ще ни откъсне главите. Нямам нищо против да остана гладък гръб още известно време.

Но не Маша, а Герик бе забелязал кратката ни почивка.

— Вие да не сте се побъркали? — изсъска той. Гласът му прозвуча по-скоро уплашено, отколкото ядосано. — Размърдайте се малко! Или искате бригадата на Ерлан да е готова преди вас?

Погледнах го учудено.

— И какво, ако стане така? — попитах. — Какво следва от това?

Той ме погледна така, сякаш си бях загубил ума.

— Не знам. Никога не знаем предварително. Но вярвайте ми — по-добре никога да не разберете. А ако загубят заради вас, то Маша ще го открие. Гарантирам ви!

 

 

Когато работата за деня бе свършена, баш майсторът внимателно премери докъде бе стигнала бригадата на Ерлан. И макар двамата с Нико да бяхме нови и явно ужасно бавни, все пак бригадата на Маша бе успяла да иззида малко над метър повече от тази на Ерлан. Башмайсторът го отбеляза на една плоча, която ми напомни за плочите с дълговете в Дружеството.

Стражите дойдоха и отново ни оковаха. Помислих си, че ще ни върнат в дупката. Но те ни поведоха по един друг път.

— Къде отиваме? — попитах аз Герик.

— Към Двора на наказанията — рече ми той, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

— Защо? Какво лошо сме направили?

— Ами нищо. Просто е време за дневната Равносметка — рече той. — Днес за щастие ще си го отнесат момчетата на Ерлан. — Той се разсмя злорадо.

Дневната равносметка? Какво ли пък бе това?

Както се оказа, това означаваше, че някой от по-бавната бригада трябваше да понесе три удара с камшик. Това бе ужасно откритие, макар че Герик и останалите не го смятаха за кой знае какво. Но още повече се ужасих, когато видях кой щеше да размаха камшика.

Момче на дванадесет-тринадесет годишна възраст. Явно един от учениците на Образователния дом, с три — четвърти панталони, жилетка и много късо подстригана коса. Зад него стоеше един учител с ръце върху раменете му. Дори от разстояние се виждаше как ръцете на момчето трепереха, докато стискаше дръжката на камшика.

Вече бяха освободили Ерлан от оковите и вместо това го бяха завързали с ръце над главата и лице към една дебела колона.

— Този мъж е враг на графа — рече учителят на момчето. — Ръката ти трябва да бъде силна, докато го наказваш.

Момчето се втренчи във вързания мъж. После колебливо вдигна камшика. След това отново го отпусна.

— Аз… аз бих предпочел да не го правя — прошепна то.

— Павел — обърна се учителят към момчето. — Обичаш ли графа?

— Да.

— Мразиш ли враговете му?

Момчето кимна послушно.

— Значи не трябва да проявяваш слабост. Изпълни дълга си. Нали не искаш да се превърнеш в предател?

Лицето на момчето се изопна от страх.

— Не — каза то високо, но с тънък и уплашен глас. — Аз не съм предател. И никога няма да бъда.

То се втренчи в голия гръб на мъжа. От старите бели белези и новите червени ивици ясно си личеше, че това далеч не бе първият път, когато го връзваха на колоната в Двора на наказанията. Момчето вдигна камшика в прилив на смелост и удари.

Но не силно. Явно не достатъчно силно.

— Павел — рече учителят, — ти дори белег не му остави. Дали омразата ти към враговете на графа наистина е достатъчно силна?

Момчето бе започнало да плаче. Съвсем безшумно.

— Да — изхлипа то. — Мразя ги! Мразя ги!

— Тогава го покажи.

Но момчето все още се колебаеше. Сълзите се стичаха по бледото му лице и то плахо хлипаше.

Внезапно мъжът на колоната извърна глава и погледна право в момчето.

— Ревльо — изръмжа той подигравателно. — Женчо. Хайде. Удряй и да минава. Или може би не смееш?

Точно това се искаше. Момчето вдигна камшика и удари три пъти колкото сила имаше. На белязания гръб на мъжа се появиха три нови червени ивици.

— Браво, Павел — рече учителят. — Ти служиш вярно на графа.

Стражарите развързаха мъжа от колоната и ни позволиха да си тръгнем, този път се прибрахме в дупките, в които спяхме.

— Защо го каза? — прошепнах аз на Герик. — Това за ревльото? Човек би могъл да си помисли, че той искаше момчето да го удари.

— Наистина искаше — отвърна ми Герик. — Антон не е глупак. Ако момчето не се справи, стражарите ще довършат работата. А ти кой би искал да те натупа — един дванадесетгодишен женчо или някой от носещите броня свине?

Така погледнато имаше смисъл.

— Защо точно той? Искам да кажа, защо избраха него, а не някой друг от бригадата на Ерлан?

Герик сви рамене.

— Ерлан решава. Или Маша, ако ние загубим.

Той потръпна. Явно бе получил своето при колоната.

— В някои бригади винаги пращат най-слабия — продължи Герик. — Защото от него по принцип има най-малко полза по време на работа. При Маша не е така. Той обикновено ни редува.

Това ме изненада. След първата ми среща с Маша бях останал с впечатление, че чувството му за справедливост не бе особено развито.

— И той самият ли? — попитах аз. — И той ли понася наказания?

Герик ме погледна студено.

— Случва се. Затова не си втълпявай разни неща, гладък гръб.

Това явно бяха обидни думи. Бяха казани със същата интонация, с която мъжът при колоната нарече момчето „ревльо“ и „женчо“. Явно тук хората понасяха наказанията си с гордост.

От десетте затворници в бригадата на Маша с Нико бяхме най-ниско в йерархията. Дори прегърбеният стар Виртус получаваше повече уважение, макар че той буквално пълзеше край стените и се прегърбваше още повече всеки път, когато в близост до него имаше стража. Виртус вечно си мърмореше нещо, някакво неясно стихче, което в началото ми се струваше съвсем безсмислено.

— Графовел, графовел, графовел.

Едва по-късно осъзнах, че всъщност искаше да каже „Графът е велик“. Май не бе съвсем наред с главата. А и за работник не ставаше. Ръцете му толкова трепереха, че не можеше да държи инструментите. Въпреки това никой от останалите не му се караше, дори Маша. А върху мен и Нико се изсипваше дъжд от ругатни всеки път, щом спирахме, за да си поемем дъх, но с Виртус не беше така.

Дори когато изпусна отвеса в бърлогата на драконите, та трябваше да молим стражите за нов и изгубихме сума ти време.

— За какво ни е този схванат в ръцете старчок — промърморих аз на Герик.

Той обаче се докачи.

— Внимавай какво говориш, момче! Нищо не знаеш, а Виртус не е по-стар от мен.

— Защо тогава изглежда така? — попитах аз и хвърлих поглед към треперещите му ръце и врата му, който бе извит като на гърбушко.

— Това не е твоя работа, гладък гръб — сопна ми се Герик. Но след малко добави: — И ти може да станеш такъв, ако загубим.

Не знаех дали искаше да ми внуши нещо или пък имаше друго предвид. Погледнах Виртус скришом още веднъж. Косата и брадата му бяха посребрени, а лицето му бе набръчкано. Но той наистина не бе старец, макар че се държеше като такъв.

— Какво ще направят, ако загубим? — попитах аз Маша по-късно. Какво бе това, заради което човек можеше да свърши като Виртус?

— Учителите ще ни измислят някаква весела игричка — рече Маша. — За да се научим да слушаме по-добре.

Очите му заблестяха от омраза, когато каза това. А като гледах как здраво се трудеше и ръчкаше бригадата, за да спечели, явно това не бе игра, в която щеше да ми се иска да участвам.

 

 

Така преминаха следващите четири дни. Мъчехме се със стената, докато слънцето грееше на небето. Когато то тръгваше да залязва, баш майсторът измерваше свършената от нас работа и отбелязваше цифрите на плочата. След това се отправяхме към Двора на наказанията. Първите три дни бригадата на Маша успяваше да се представи по-добре от тази на Ерлан, може би защото нашият участък бе по-близо до каменоломната. Всяка нощ ново момче от Образователния дом трябваше да нанася боя с камшик. Не всички се противяха като първото. Едно от тях доста се изсили, така че затворникът, когото бичуваше, застена силно при последния удар. Учителят похвали момчето за силата и омразата му към враговете на графа. А момчето засия от щастие и се изпъчи гордо заради похвалата. Направо можеше да ти се доповдига от гледката.

Четвъртия ден изгубихме.

— 24 фута и три четвърти — обяви баш майсторът. — Срещу пълни 26 за Ерлан.

Стомахът ми се сви. Случи се. Сега ние трябваше да подложим гръб за дневната равносметка. А аз бях твърдо убеден, че Маша щеше да избере мен или Нико. Крехкият ми гръб и без това бе напълно изтощен от работата и имах чувството, че ребрата ми никога нямаше да заздравеят. Не бях сигурен, че щях да мога да понеса ударите като мъж, без да викам, както правеха останалите затворници, с изключение на последния.

Мрачният поглед на Маша се спря първо на Нико, а после на мен. Лицето му бе напълно безизразно.

— Герик — рече той накрая, — днес ще си ти.

Мисля, че зяпнах от почуда. Бях напълно убеден, че ще избере някой от нас с гладките гърбове.

Герик не каза нищо. Просто кимна, сякаш точно това бе очаквал. Негов ред ли бе? Или пък бе сторил нещо, което не се бе понравило на Маша? Не знаех. Но Герик се остави да го завържат на колоната и понесе трите удара само с един приглушен стон. Докато след това вървяхме към дупката, той ми хвърли един твърд поглед, поглед, който казваше: „Ето така се прави. Ти ще можеш ли, гладък гръб?“

Не мисля, че Нико спа особено много тази нощ. Бях очаквал, че ще свикне малко от малко с тъмнината и вече няма да се страхува толкова. Но не стана така. Усещах го по дишането му — бе задъхано и неравномерно, като на куче, чиято каишка е твърде стегната. А понякога ни будеше всичките, като изведнъж започваше да вика и да размахва ръце, защото бе сънувал кошмар.

Останалите пленници не харесваха особено Нико, особено в началото. Начинът, по който говореше и по който ходеше, въпреки ужасните окови, го отличаваше от останалите. Издаваше, че бе „изискан“ или че поне някога е бил. Това и кошмарите му им даваха повод да му се подиграват и да го подкачат винаги, когато им се удадеше повод.

Той никога не им отвръщаше. Примиряваше се мълчаливо с всичките обиди и никога не налиташе на бой, когато някой го бутнеше или „случайно“ го шляпнеше с веригата. Ако бях на негово място, досега щях да съм си изпуснал нервите хиляда пъти, а понякога толкова се ядосвах заради него, че не издържах и им отвръщах със същите грозни обиди. Сутринта на петия ден, докато ни извеждаха, за да идем на работа, се сбих с Карле, един от останалите пленници. Всичко започна с това, че той пристъпи назад, когато Нико тръгна напред, така че Нико се спъна и падна по лице. Когато човек прекарва половината от денонощието прикован към една верига с девет други мъже, той се научава как да се движи, за да не пречи на останалите. Затова бях сигурен, че Карле го направи нарочно.

— Глупава свиня — промърморих тихо, така че стражите да не ме чуят.

Той ми хвърли бърз, злобен поглед.

— Аз ли съм виновен, че принц Бъзльо е непохватен? — сопна ми се той в отговор.

— Ти беше! Нарочно го направи!

— Мълчи, Давин — въздъхна Нико, който отново се бе изправил на крака. — Просто мълчи.

Карле се захили с хаплив високомерен смях. Явно си мислеше, че Нико ме караше да си мълча, защото го беше страх.

— Бъзльо — промърмори той. — Принц Бъзльо и неговият рицар Пеленаче. Каква двойка само!

И после спъна Нико отново.

Аз забравих за ребрата и бодящите ме ръце. Исках да изтрия високомерната усмивка от тъпата му физиономия, ако ще да беше последното, което щях да направя. А той беше точно зад мен и Нико във веригата, така че спокойно можех да го стигна. Юмрукът ми го уцели право в носа в израз на целия стаен гняв и той самият падна на земята.

Само че не остана дълго там. След миг отново се изправи на крака и тогава осъзнах, че изобщо не знаех как да се бия окован с веригата, която ти пречи да отстъпваш назад и да избягваш ударите, но която в същото време би могъл да използваш като оръжие, ако си достатъчно сръчен.

Стражите не се намесиха. Стояха, смееха се и гледаха как с Карле се опитвахме да се пребием почти до смърт. Или поне това целеше Карле, а аз бях зает да си пазя кожата. Накрая по някакъв начин се озовах на калния каменен под на килията с веригата, увита около врата и едната ми китка, докато Карле спокойно ме удряше в корема със свободната си лява ръка. Опитах се да свия крака, за да защитя нещастния си корем, но това не ми се удаде напълно заради оковите.

Маша ни спря. Не знам какво направи с Карле, но ударите изведнъж спряха и душещата ме верига бе свалена. Докато все още лежах и стенех на пода, Маша се наведе над мен. Той хвана горната ми устна с два пръста и стисна. Ужасно ме заболя и аз го хванах за китката с две ръце, за да се освободя. Щеше да ми е по-лесно да преместя пън.

— Кой ти е позволил да се биеш, гладък гръб? — попита ме той. — Ако днес загубим, защото ти и Карле сте твърде бавни, кого мислиш, че ще изпратя в Двора на наказанията?

Той ме пусна, но продължи да ме следи с поглед.

— Изправи се — рече ми. — И ако ти е останал поне малко здрав разум, днес ще работиш, както никога досега. И се надявай да спечелим.

 

 

— 28 фута — рече баш майсторът. — Срещу двадесет и осем и една четвърт за Ерлан.

Маша ме погледна. Очите му бяха толкова тъмни, че приличаха по-скоро на дупки.

— Предупредих те — рече той. След това кимна с глава към мен. — Ето този — каза той на стражите.

— Не — възрази изведнъж Нико. — Не и Давин. Той е… Нека да отида аз. Вземете мен вместо него. Той се сби заради мен.

Маша изсумтя презрително.

— Кой те пита теб, принц Бъзльо? Тук не решаваш ти. А и твоят ред ще дойде.

Аз се съпротивлявах, докато ме водеха към колоната. Но стражите го бяха правили стотици пъти преди и им отне само миг да ме изправят пред нея и да завържат ръцете ми. И ребрата, и насиненият ми корем ме заболяха, като ме увесиха така. С мъка извърнах глава, за да видя, кой щеше да размахва камшика днес.

Бе кльощаво малко момче, на не повече от десет години, и малко си отдъхнах. Едва ли такъв дребосък можеше да удря особено силно.

Учителят подхвана обичайните глупости за враговете на графа, за омразата, наказанието и силата. Момчето кимаше енергично, но когато се стигна до сериозната част, в началото не искаше да удря.

— Та той нищо не ми е сторил — рече момчето предпазливо.

— Той е враг на графа, Арил. Нима не мислиш, че заслужава наказанието си?

Арил запристъпя от крак на крак.

— Да — измънка той.

— Защо тогава не искаш да го накажеш? Не искаш ли да служиш на графа?

— Да… но…

— Но какво, Арил?

Момчето замълча за малко. Накрая каза следното, толкова тихо, че едва го чух:

— Мама казва… мама казва, че човек не бива да удря останалите.

Учителят остана безмълвен за миг. След това се наведе към момчето.

— Говорили сме за това и преди, Арил. Ти вече нямаш майка. Тази жена, която бе твоя майка, каква е тя?

— Враг на графа — прошепна Арил.

— И какво заслужи тя?

— Смърт.

— По-високо, Арил.

— Смърт!

— Браво. Удряй сега.

Арил удари. Езикът на камшика се стовари върху гърба ми и ми остави парещ белег. Стиснах зъби и зачаках следващия удар.

Такъв просто не последва. Момчето стоеше там и плачеше, сякаш него бяха бичували. То хвърли камшика и започна да плаче.

— Не искам. Не искам!

Независимо какво му говореше учителят, не успя да го накара да вземе камшика отново.

Накрая учителят хвана момчето за ръката и го отведе. А началник стражата посочи един от своите хора.

— Тогава ти ще трябва да го направиш, Бранд. Два удара, ако обичаш.

Бранд беше здравеняк. Той вдигна мълчаливо камшика и замахна с него един път във въздуха, така че той изсвистя. Ръката му бе толкова умела, че по гърба ми полазиха тръпки. Прииска ми се да извикам след момчето, да го накарам да се върне и да довърши започнатото. Внезапно осъзнах защо Антон от бригадата на Ерлан провокира колебаещото се момче първия ден, докато то накрая не му нанесе трите удара, които му се полагаха. Искаше ми се да бях проявил същото присъствие на духа и да бях постъпил така с Арил.

Бранд удари. Ударът разтресе цялото ми тяло. Главата ми се отметна назад толкова рязко, че брадичката ми се заби в колоната. По гърба ми сякаш плъзна огън.

Тогава последва и вторият удар и този път не можах да се сдържа. Изревах като крава, която жигосват. Имах чувството, че някой бе изрязал две дълбоки резки на гърба ми и бе излял в тях врящо олио. Гореше. Целият ми гръб гореше. По кръста ми се стече нещо топло. Трябваше да е кръв.

Опитах се да остана изправен, когато ме отвързаха, но краката не ме държаха и аз паднах на колене. Не разбирах как Герик бе съумял да си тръгне от колоната, сякаш трите удара от камшика не бяха по-страшни от ужилване на пчела. Не разбирах как той и останалите бяха успели да преглътнат виковете си, когато езикът на камшика се стоварваше върху тях. Да не би да бяха от камък? Или пък кожата на гърбовете им бе толкова загрубяла, че те не усещаха ударите като останалите хора?

Нико ме хвана за едната ръка, Маша за другата. Маша? Нима Маша ми помагаше?

— Хайде, момче — рече ми той. — Трябва малко да ни помогнеш. За съжаление не можем да те носим.

Някак си успях да се домъкна до нашата дупка, макар че бичуваният ми гръб ме болеше при всяка стъпка. Чух Маша да разговаря тихо с единия от стражите, докато аз паднах на колене в сламата, а после легнах по корем. Света Магда. Нима нещо наистина можеше да боли така. Само три удара. Два, всъщност, защото този на Арил не го усещах заради болката от двата удара на Бранд. Знаех, че някои хора биват осъждани на десет, дори на двайсет удара. Как оживяваха те? Никога повече нямаше да използвам камшик срещу кон или муле. Никога. Независимо колко инатливи биха били.

— Направи го! — рече Маша изведнъж, толкова високо, че всички го чухме. — Дължиш ми услуга, приятелю!

Стражарят измърмори нещо и изчезна. Но остави факлата, а след малко се върна с кофа вода, няколко парцала и малко гърненце.

И именно Маша почисти раните ми и ги намаза с овча лой. И именно Маша ме накара да пия и ям, макар всъщност да нямах сили. Не разбирах. Мислех, че не ме харесва. А може би мислеше единствено за утрешния работен ден. Направо изстинах при тази мисъл. Не можех. Нямаше да мога да стана на следващата утрин, да се изкача до стената и да мъкна камъни. Дори животът ми да зависеше от това.

Карле донесе мръсното си парцаливо старо палто, на което обикновено спеше.

— Легни на него — рече ми той. — Неудобно е да лежиш цяла нощ по корем.

— Благодаря — промълвих аз, съвсем объркан и потресен от факта, че по този начин бях спечелил симпатиите им. Бях извикал, точно както си мислех, въпреки че не исках. Бях се държал точно като гладък гръб, какъвто наистина бях.

— Този Бранд е свиня — рече Карле горчиво. — Нямаше нужда да те подрежда така. Няма да се изненадам, ако разбера, че е заложил на Ерлан.

— Заложил? Какво искаш да кажеш?

— Те залагат на нас. Не знаеше ли? Залагат кои от нас ще завършат своята част от стената първи. А ако ти не можеш да работиш утре, това ще ни забави. Тъпа свиня.

Лойта помогна малко срещу болката. Ушите ми бучаха, а отпадналото ми тяло лежеше на каменния под. Накрая заспах неспокойно за няколко часа, като се будех от време на време. Един път отворих очи и видях Виртус да стои надвесен над мен и да ме гали несръчно по косата.

— Прави го, защото ни обича — рече той.

— Кво — измърморих аз, като дори нямах сили да отблъсна ръката му.

— Наказва ни, за да се научим. Защото ни обича.

Нико се изправи рязко.

— Мълчи, Виртус — сопна му се той. — Остави го на мира.

Виртус дръпна ръката си.

— Графът е велик — промърмори той нервно. — Графът е велик.

— Той е луд — прошепна ми Нико. — Напълно изкукуригал.

Нищо не казах.

На сутринта вече не издържах повече да лежа по корем. С усилие се изправих на колене. Факлата бе догоряла, но през решетъчната врата се процеждаха тънки лъчи слънчева светлина.

Маша явно се събуди, като се размърдах.

— Как си, момче? — попита той.

Не знаех какво да отговоря. Внезапната му загриженост ми изглеждаше леко съмнителна.

— Горе-долу — казах аз накрая.

Той ме наблюдаваше мълчаливо известно време. Сетне попита:

— Как ти беше името?

Това пък сега за какво му беше? Втренчих се подозрително в него. Но голобрадото му плешиво лице бе безизразно като черупката на яйце.

— Давин — рекох аз накрая.

— Давин? Хммм. Добре. Ще се опитаме да го запомним.

Изведнъж се разсмя.

— Е, вече не можем да ти викаме гладък гръб, нали?