Лине Кобербьол
Дарът на змията (11)

Бездомните мишки

Една седмица по-късно продължавахме да живеем в хижата на Ирена. Тревата около нея вече не бе толкова висока, защото бяхме довели конете и на тях сигурно им се струваше, че са в рая. Наоколо имаше колкото си искаш трева за хрупане и почти не им се налагаше да работят…

Някои от хората в селото бяха учтиви, други — по-резервирани. Те искаха да изчакат малко преди да си изградят мнение за нас. Нищо не бяхме чули за Сезуан, а и никакъв странник не бе минал през Лербю, откакто ние бяхме там — само хора от съседните селища Хюлбю и Веверстед^[1].

В края на седмицата мама и аз отидохме при Ирена Смедместърс, за да я попитаме дали може да останем в къщата и какво ще ни струва.

Тя беше зад ковачницата и простираше пране под лъчите на утринното слънце.

— Да останете? — попита тя и защипа единия ъгъл на някакъв чаршаф с щипка. — За колко време?

— Не знам — отвърна мама. — Може би за през зимата. Може би още по-дълго.

Едно поотраснало раирано коте се промъкна до кошницата с прането. След това с огромен скок се хвърли върху един ръкав на риза, който примамливо висеше от края. Ирена изрита котето настрана, защото по чистите дрехи се появиха няколко кални следи от лапи. Тя избърса ръце в престилката и изправи гръб. Ненадейно забелязах, че беше бременна. Все още не бе наедряла, но когато се изпъна по този начин, не ми остана и грам съмнение какво имаше в корема й.

— Влезте за малко вътре — покани ни тя. — Ще направя по чаша шипков чай.

Последвахме я в къщата, която представляваше масивна постройка, изградена от тухли от изпечена глина. Явно ковачът бе доста заможен мъж. Вместо отворено огнище Ирена, разбира се, имаше изящно изработена желязна печка. Тя разрови въглените, пъхна една нова цепеница в огъня и сложи чайника.

— Защо искате да останете в Лербю? — попита тя, без да се обърне към нас.

— Мисля, че тук можем да се чувстваме като у дома си — отвърна й мама тихо.

— Откъде идвате?

— От крайбрежието. — Мама не спомена нито Биркене, нашето старо село, нито Дунарк, чието име Ирена сигурно бе чувала.

Настъпи миг тишина. Водата в чайника зашумя. Аз седях на кухненската пейка и се чувствах съвсем неудобно, сякаш бях просяк, който бе дошъл да моли за милостиня. А може би наистина бе така. Защото в сравнение със заможното домакинство на ковача, ние бяхме просто група бедни бездомници, а оскъдните средства, с които разполагахме, нямаше да стигнат дълго, ако Ирена поискаше повече от няколко сребърника за наем. Никога преди не се бях чувствал беден, дори и когато пристигнахме в Баур Кензи и общо взето не разполагахме с почти нищо. Човек може да бъде наречен беден едва тогава, когато в действителност има нужда от нещо, като например храна, подслон или дърва, а не е сигурен, че може да си го позволи.

Ирена бавно се обърна.

— Ти никога не поглеждаш някого в очите — рече тя на мама. — Защо?

Мама остана дълго мълчалива. След това пъхна ръка под блузата и извади знака на Жрицата.

— Ето защо — промълви тя.

Ирена кимна.

— И аз така си помислих. Искаш ли да работиш като Жрица на срама тук?

— Не. Аз… разбирам от билки и отвари и други лекове. Предпочитам да се занимавам с това. Освен това бих искала да те помоля да не споменаваш пред никого за моите умения на жрица.

Лицето на Ирена омекна.

— Чувала съм как графа на Ордена на дракона постъпва с Жриците на срама от крайбрежието — рече тя със съчувствие. — Ние тук обаче не постъпваме така.

— Все пак те моля да запазиш тайната ми.

— Трябва да кажа на неколцина — предупреди Ирена. — А впоследствие едва ли ще ти е толкова лесно да го криеш.

— Просто не искам да се разчува в цялата околност — рече мама.

— Не, няма — успокои я Ирена. — Разбирам много добре.

Тя свали чайника от печката и наля чай в три високи кафяви глинени чаши.

— Добре дошли в Лербю — каза тя и сложи чашите пред нас. — Винаги има нужда от знахарка.

— Да…, ами парите? — попита мама. — Искам да знам дали може да си го позволим.

— Пари? Вие вече ми платихте. Нима не казах, че може да останете колкото искате? — Тя се усмихна и погали корема си. — А ако ми помогнеш, когато дойде време мъничето да се ражда, значи съм сключила добра сделка!

С мама не си казахме много, докато вървяхме към вкъщи през гората. Към вкъщи. Беше хубаво, че вече имаше място, което да наричаме така. Същевременно с това обаче стомахът ми бе свит, защото думата „вкъщи“ бе опасна. Веднага щом човек започнеше да мисли така, в него се пораждаха определени емоции към това място. И колкото по-добре се чувстваше там, толкова по-трудно щеше да бъде. Не! Не исках да мисля за Змията сега. Исках да си позволя да съм щастлив.

Пътеката, която водеше до хижата на Ирена, нашата хижа, беше съвсем малка. На никой странник не би му хрумнало да свие по нея. А хижата се виждаше едва когато съвсем се приближиш. Сякаш гората я обгръщаше и закриляше.

Бел започна да джавка и вие щастливо и ни посрещна с махаща опашка. След това задуши учудено и се опита да пъхне муцуна в кошницата, която мама носеше. Роза седеше в тревата пред къщата и дялкаше нещо, приличаше на щипки за пране, но веднага щом ни видя, скочи на крака.

— Какво каза тя? — извика Роза. — Може ли да останем?

Мама се усмихна.

— Ще ни се наложи — отвърна й тя. — Защото вече си имаме котка. Бел ще трябва да остане навън за малко.

Когато долната половина на вратата бе залостена, а Бел от външната страна, мама вдигна капака на кошницата. Раираното котенце, което Ирена ни бе подарила, се изтърколи навън.

— Така — рече мама. — Мишките трябва да са готови да си търсят нов дом.

— Малко ми е мъчно за тях — каза Роза. — Те все пак бяха тук преди нас.