Лине Кобербьол
Дарът на змията (24)

Мелодия на флейта

Напуснахме Сагислок пеша.

— Защо не плуваме? — попитах аз.

Сезуан поклати глава.

— В езерото има чудовища — отвърна ми той, а аз не бях сигурна дали трябваше да му вярвам или не.

— Ще стане много по-бързо — настоях аз.

Той се спря и ме погледна с лошо прикрито раздразнение.

— Да не би да си решила да ми се репчиш по време на целия път до крепостта Сагис? Защото тогава това ще бъде едно много дълго пътуване, медамина.

„И без това ще бъде точно такова“, помислих си аз. Дори коне нямахме. Бяхме си набавили само едно малко сиво магаре, което носеше багажа ни, и блуза и пола за мен, така че да не приличам на момиче от Дружеството. Защо не купи поне едно муле, което да яздим? Явно разполагаше с достатъчно пари. Реших, че нарочно протака. Нарочно искаше да удължи времето, за да има възможност „да ме опознае“, както сам казваше. Но нямаше да има този късмет да ме превърне в черна магьосница. Дори това да означаваше, че щяхме да вървим до крепостта Сагис до края на годината.

Аз ритнах един камък толкова силно, че той полетя напред по пътя. Магарето размърда уши и изсумтя. Сезуан ми хвърли още един ядосан поглед, но си замълча.

В началото пътят следваше езерото. Долу, в гората от тръстика, вървяха облечени в сиво хора и я режеха, точно като Давин и Нико първите дни. Ако в езерото наистина имаше чудовища, то те щяха да изядат работниците, помислих си аз. Явно трябваше да свикна, че половината от думите на Сезуан бяха лъжа. Най-трудно беше да преценя на коя половина да вярвам.

По-голямата част от предобеда вървяхме мълчаливо. Главата и раменете ме боляха, а мислите ми непрекъснато скачаха от мама към Нико и Давин. Слънцето палеше, а прахта по пътя щипеше очите ми. Когато най-накрая откъм езерото полъхна бриз, той довя куп глупави животинки, които жилеха, хапеха или просто жужаха толкова близо до нас, че ти влизаха в носа, когато дишаш. От време на време покрай нас преминаваха фургони, теглени от коне или волове. Не срещнахме много хора, които имаха глупостта да вървят пеша в обедната мараня.

Малко след пладне стигнахме до едно градче с размерите на село, но все пак достатъчно голямо, за да има кръчма. Гърлото ми бе толкова пресъхнало, а главата — така натежала, че щях да се зарадвам на кратка почивка, въпреки че това щеше да ни забави.

Не знам как го постигаше, но по пътя насам никой не ни забелязваше, а веднага щом стъпихме на малкия прашен площад пред кръчмата, Сезуан сякаш се извиси с няколко педи и придоби по-достолепна осанка. Когато извика коняря с будещ респект глас, той веднага дотича навън, за да се погрижи за магарето, сякаш бяхме дошли с впряг от четири коня с пера на челата, сребърна сбруя и герб на вратите на каретата. Докато хората от „Златния лебед“ обслужваха Сезуан, сякаш бе самият граф, си мислех, че го правеха, защото знаеха, че е богат, макар че това невинаги си личеше. Но откъде можеше да го предполага един непознат коняр, още преди Сезуан да вземе кесията в ръка? Хората, които пристигаха пеша с товарно магаре, обикновено не принадлежаха към най-богатите.

Това продължи и след като влязохме в кръчмата. Съдържателят се приближи почтително и се извини, че неговото заведение предлага само едно обикновено ястие за вечеря — задушено агнешко. Но ако господинът пожелае, той с удоволствие би заколил няколко гълъба или пиле.

— Не, благодаря — рече Сезуан. — Агнешкото е чудесно. Бих искал да поръчам още кана вино и кана вода.

Сервираха агнешкото и аз започнах да ям, въпреки че болката в главата не се отразяваше добре на апетита ми. Изпих много вода и това ме облекчи. По-точно вода с вино — Сезуан се погрижи за това.

— Не можем да знаем дали водата тук е добра — рече той. — А няма нищо по-противно от деца, които повръщат.

Помислих си, че и големите не го правеха по по-приятен начин, и това, че бяха възрастни, не променяше нещата. Но пиех послушно, макар че виното придаваше на водата сладко-кисел вкус на ферментирало.

— Вкусна ли е храната? — попита съдържателят предпазливо. Той все още изглеждаше така, сякаш съжаляваше, че не бе заколил едно пиле за нас.

— Прекрасна е — отвърна Сезуан. — Добри ми човече, всъщност мисля, че това е най-вкусното агнешко задушено, което съм вкусвал през живота си. Господинът трябва да се гордее с кръчмата и кухнята си.

По цялото лице на съдържателя се разля червенина на доволство — от върха на покритата му с рядка брада брадичка до голото му теме.

— Господинът е твърде учтив — рече той и се поклони дълбоко. — Ще ми позволите ли да ви почерпя с едно малко парче бадемов сладкиш за десерт? За моя сметка, разбира се.

Да, Сезуан определено знаеше как да се държи с хората. Но най-странното нещо се случи, когато си тръгвахме. Сезуан подаде на съдържателя само една монета. Бях сигурна, че бе от мед, а две порции задушено, вода, вино и овес за магарето определено струваха повече от един медник. Но съдържателят се държеше така, сякаш бе получил къс злато. Той целият сияеше, кланяше се и сипеше пожелания за приятно пътуване. Конярят не получи нищо, освен похвала, но също се кланяше, усмихваше се и ни пожела всичко най-хубаво.

Когато се отдалечихме малко от кръчмата, събрах смелост.

— Тази медна монета?

— Какво за нея? — попита Сезуан.

— Съдържателят… той мислеше, че е от злато, нали?

— Може би.

— Да, но… Да, но това означава, че ти го измами.

— Да ти изглеждаше разочарован?

— Не, но… — Но все пак го бяха измамили. — Какво ще стане, когато разбере?

— Няма да разбере. Ще си спомня, че е бил посетен от един знатен господин, който е похвалил храната му и му е заплатил пребогато за нея. Ще си спомня това с радост и гордост и ще се хвали на всичките си съседи. Това също е вид награда.

— Да… Но тя няма да нахрани семейството му.

— Не и във физическия смисъл на думата, може би. Но и щастието струва нещо, нали? Сърцето на съдържателя се напълни. А и трябва да знаеш, че след сумата, която заплатих на Дружеството, вече не сме много заможни.

Затова ли не нае лодка? Затова ли нямахме и коне? Явно не бе толкова богат, колкото си мислех. А можеше и да ме лъже и в действителност да бе богат като самия граф Артос. Само да знаех на какво да вярвам.

— Ти го измами — заинатих се аз. Мама със сигурност щеше да смята, че той би трябвало да се срамува. Но Сезуан явно не го правеше. Само за миг изглеждаше, сякаш се замисли.

След това каза:

— Все пак не му позволих да заколи пилето.

 

 

Пренощувахме в един голям и богат стопански двор, в който мнозина от хората на Дружеството помагаха в прибирането на сеното. Сезуан накара господарката на двора, слаба и съсухрена жена, която приличаше на човек, който никога не се усмихва, да се изчервява и да хихика като момиче на моята възраст. Тя само повтаряше „Господинът това, господинът онова“ и „ако господинът иска…“ И отново Сезуан получи всичко само срещу един медник. След като се навечеряхме, сивите — на една саморъчно скована маса навън, а слугите — в стаята си, Сезуан извади флейтата и започна да им свири.

Опитах се да не слушам. Тайничко направих две дебели тапи от трохи и слюнка и ги напъхах в ушите си, но това не помогна особено. Тоновете се галеха в мен като любяща котка и пробуждаха картини в съзнанието ми. Ясна нощ, шумолене на розови храсти, конска муцуна. Все нежни, красиви и приятни неща. Дъх на люцерна. Устните на мама, която целува бузата ми за лека нощ.

Разплаках се. Сълзите се стичаха по страните ми като дъждовни капки по прозорец и не бях единствената. Непрогледният мрак се спускаше постепенно над имението, а всички седяха съвсем неподвижно, дори облечените в сиво работници на двора. Но Сезуан наблюдаваше мен, докато свиреше, върху мен почиваше погледът му. Знаех, че свири най-вече за мен.

Изправих се.

Не бе лесно, защото музиката ме приканяше да остана седнала. Може би тапите от хляб все пак помагаха мъничко. Защото докато всички останали седяха така, сякаш никога повече нямаше да помръднат, аз се измъкнах през кухненската врата, покрай заслушаните работници и се насочих към кацата с дъждовна вода на ъгъла на каменната къща. Потопих цялата си глава във водата. Беше ми все едно, че в нея плуваха листа и удавени насекоми.

Беше толкова несправедливо. Такъв човек да може да свири такава прекрасна музика.

Стоях изправена там, водата се стичаше по гърба ми, а косата ми вероятно бе пълна с мъртви комари. Искаше ми се само всички да си бяхме вкъщи — Нико и Давин, мама, Мели и Роза — у дома, в Хвойновата къща, и никога да не бяхме чули за Сезуан и неговата флейта.

Къщата утихна. Музиката заглъхна. Мина доста време преди някой да се осмели да наруши тишината. Лека-полека хората започнаха да разговарят.

Сезуан излезе навън.

— Дина? — извика ме той тихо и се заоглежда в мрака.

Не му отговорих. Въпреки това не след дълго той се насочи право към мен, сякаш ме държеше с някаква невидима връв, която просто трябваше да последва.

— Не ти ли хареса музиката? — попита той.

— Не — излъгах аз. — Явно не съм особено музикална.

Всъщност се надявах да го засегна, а може би дори и да го ядосам. Но не стана така. Даже напротив. Той се усмихна толкова широко, че зъбите му проблеснаха в тъмнината. Сякаш бях постъпила съвсем правилно. Сякаш бях направила нещо, което той бе чакал през цялото време. Дали знаеше, че излъгах?

— Влез вътре, дъще — рече той. — Няма да свиря повече тази вечер.

— Не ме наричай така!

— Как?

— Дъще.

— Какво толкова имаш против това? Мислех, че ти и майка ти много държите на истината.

Не знаех какво да кажа.

Той отново се усмихна, както обикновено правеше, беззвучно и бавно.

— Не стой дълго навън, дъще — каза Сезуан и влезе вътре…

Останах насред мрака, без да знам дали да го последвам или не. Ако влезех вътре сега, щеше да изглежда, сякаш го слушах. Но и да стоя тук, съвсем сама, изтощена, уморена и сънена, не бе добра идея. Накрая прескочих оградата на кошарата, където бяха завели магарето. Не бе като да се гушнеш в меката топла шия на Силке, но все пак бе по-добре от нищо, а и магарето нямаше нищо против, дори сякаш му хареса да го погалят и помилват малко.

Изведнъж то вдигна глава и наостри дългите си уши.

— Какво има? — попитах го аз. — Чуваш ли нещо?

Не знам защо винаги говоря на животните, въпреки че те не могат да ми отвърнат. А магарето всъщност го направи. Изсумтя, изскубна се от прегръдката ми и побягна в галоп.

Взрях се в летния мрак, който бе станал съвсем гъст и непрогледен. Облаци, надвиснали тежко над езерото и хълмовете, скриваха луната.

— Има ли някой там? — гласът ми бе тънък и неуверен. Не видях ли някой да се движи край плевнята?

Не последва отговор. Може би бе котка. Или някой работник. Но той би отговорил, нали? Не бях сигурна. А и не ми стискаше достатъчно, за да ида до плевнята и да проверя. Прескочих отново оградата и се втурнах към стаята на слугите, при светлината и хората. Нищо, че един от тях бе Сезуан.

Преди да продължим на следващата утрин, домакинята ни даде голям вързоп, пълен с хляб, шунка и други вкуснотии.

Това за доста дълго се оказа най-хубавата храна, която вкусвахме, защото макар и хората да посрещаха Сезуан, сякаш бе граф, разстоянията между имотите постепенно се увеличаваха, а и хазяите не можеха да ни предложат кой знае какво. Почвата в подножието на планината Сагис бе бедна. Земята бе разделена на малки тераси, заобиколени от каменни стени, които предпазваха от свлачища. Бяха нужни много камъни, вода и тор, за да се роди нещо. Тревата не бе достатъчна за отглеждането на по-едри домашни животни, затова хората се хранеха основно с кокошки, лук и особен сорт малки сладки картофи, които вирееха тук. А при късмет можеха да похапнат и някой друг заек.

Струваше ми се, че вървим ли вървим, без да стигаме доникъде. Пътят бе станал каменист и стръмен и се извиваше в множество завои, така че дори и да бе изминал няколко мили, като погледнеше надолу по склона, човек виждаше същото дърво, което бе подминал седем завоя по-рано. Това лесно можеше да те обезсърчи.

Бяхме спрели насред обедната жега, за да хапнем, да си поемем дъх и да дадем малко трева на магарето. Тревата бе суха, жълта и пълна със скакалци, но едно истинско магаре изобщо не обръщаше внимание на такива неща. Бе толкова топло, че над скалите се носеше мараня, а езерото приличаше на далечна блестяща точица малко по-надясно.

Сезуан извади флейтата си. Бях открила, че винаги я носеше със себе си, в един калъф на колана, където другите държаха мечовете си. Не я бе вадил през последните два дни от онази нощ в имението. Сега ми я подаде.

— Не искаш ли да я разгледаш?

Втренчих се в нея, сякаш бе отровна змия.

— Не, благодаря.

Той се усмихна.

— Флейтата нищо не е сторила. Няма нужда да се страхуваш от нея. Ето, опитай сега.

Поклатих глава. Погледна ме за миг, сякаш обмисляше дали да не ме накара да я взема. След това я постави на земята между нас.

— Ще донеса още малко вода — рече той и изчезна нагоре по планинската пътека, с нашите мехове на рамо.

Погледнах флейтата. Бе изрисувана с червени и черни орнаменти, точно като яйцето, което ми бе дал по-рано. Напомняше ми малко на саламандър. Не приличаше на никоя друга флейта, която бях виждала. Бе много по-дълга. Нямаше как да достигне до последните дупки, дори и с дългите си пръсти, ако не беше едно хитроумно приспособление от метал и няколко бели клапи, явно изработени от кости. Потреперих леко. Кой знае от какво или от кого ги бе взел?

Беше красива с необичайността си. А и не бе виновна, че я притежаваше точно човек като Сезуан. Протегнах ръка и плъзнах върховете на пръстите си по гладката, блестяща, лакирана повърхност. Кой знае как се използваха клапите?

Огледах се набързо наоколо. Сезуан никъде не се виждаше.

Вдигнах флейтата и я допрях до устните си. Внимателно я надух.

Нищо не се случи, или по-скоро почти нищо. Леко свистене без никаква мелодия, нищо повече.

Духнах малко по-силно. После още по-силно. Духах колкото сила имах.

— Не е нужно да духаш силно. Просто… малко по-остро.

Опитах. Веднага осъзнах, че точно това се искаше. Флейтата издаде тънък, жален звук, като самотна птичка в планината.

— Ако поставиш показалеца си ето на онази дупка, тонът ще стане по-басов.

Поставих показалеца. После следващия пръст и така нататък. Мелодията вече бе по-дълбока и мрачна, като бухане на сова, като студен нощен вятър, който свистеше в скалните пещери.

Флейтата бе прекрасна. Направо не ми се искаше да я оставям.

Сезуан се усмихна. Стоеше пред мен. От известно време. Изведнъж сякаш дойдох на себе си.

Оставих флейтата — щеше ми се да я хвърля на земята в краката му, но сърце не ми даде. Ами ако се счупеше.

— Ти ме измами.

— Как така? — попита той. — Да не би аз да взех флейтата от земята?

Не. Аз бях. Започна да ми се повдига. Дали това означаваше… дали това означаваше, че притежавах дара на змията?

— Добре свири — рече той. — Малцина могат да извадят тон от флейтата още от първия път.

Той сякаш усещаше страха ми и нарочно го подсилваше. Изправих се толкова рязко, че за малко да се подхлъзна. Тръгнах, сълзите заслепяваха очите ми. Пред краката ми подскачаха скакалци, за миг кръжаха наоколо с червените си криле като малки летни птичета, а после отново кацаха на земята и се превръщаха в скакалци. За миг, докато извайвах мелодията на флейтата, и аз се бях променила. Но си обещах, че това нямаше да се повтори. Никога вече. Аз бях дъщеря на мама и Сезуан нямаше да успее да ме направи своя.

— Дина. Почакай.

Не исках да чакам, но въпреки това леко забавих крачка. Имах нужда от помощта му, за да спася Нико и Давин. След като получеха обратно свободата си, щях да се погрижа да го изхвърля от живота ни. Каквото и да ми костваше това.

Изведнъж чух силно трополене. Вдигнах глава точно когато нещо ме удари по рамото, така че паднах на четири крака. Над мен се изсипа дъжд от камъни и пръст и продължи надолу по склона. Закашлях се, устата ми се напълни с мръсотия, отново се закашлях. После върху мен се посипаха няколко по-малки камъчета, така че накрая легнах по корем с ръце на главата и зачаках да свърши.

— Дина! Добре ли си?

Сезуан ме издърпа с едната ръка и ми помогна да седна, а с другата ме изтупа от чакъла. Та нали той не можеше да търпи мръсотия, помислих си аз объркано. Сега той самият се изцапа.

— Добре ли си? — повтори той, като изглеждаше едновременно ужасен и изплашен.

— Да — промълвих аз. — Мисля, че съм добре. Само че ми се струва, че раната ми се отвори. Това е всичко. — Усещах нещо лепкаво и мокро на рамото си, точно там, където се бях порязала, когато паднах през покрива на оранжерията.

Той погледна нагоре към склона.

— Видя ли какво се случи? — попита Сезуан. — Видя ли някого?

Изведнъж се окопитих.

— Какво искаш да кажеш с това някого? — рекох аз. — А ти видя ли някого?

Той поклати глава.

— Не, или поне не мога да съм сигурен.

Изведнъж си спомних мъжа от кестена и шумоленето край плевнята през онази нощ.

— Да не би някой да ни следи? Или да следи теб?

Той ме погледна, без да отговори.

— Ако не си пострадала, можем да продължим — рече ми той после.

Но аз не се предавах.

— Кой е това?

— Никой. Слънцето и вятърът. Някоя дива антилопа. Хайде.

Нищо не можех да измъкна от него. Но след малко той добави:

— Не се отдалечавай от мен. Не искам да избързваш или да изоставаш прекалено много. Не е безопасно.