Лине Кобербьол
Дарът на змията (25)

Сънища

Беше достатъчно ужасно, че се страхувах от Сезуан. Нямаше да понеса, ако сега трябваше да се боя и от някакво мистериозно същество, което ни преследваше. През остатъка от деня аз изобщо не се отделях от Сезуан и непрекъснато оглеждах склона над нас, или пък поглеждах нервно назад, за да проверя дали някой не ни следва. Когато две яребици хвръкнаха от храста зановец^[1] почти пред краката ни, аз самата подскочих във въздуха като уплашено яре. Рамото отново бе започнало да ме боли, цялата бях покрита с пръст и прах — имах в ушите, носа, косата, дори в пъпа си.

Може би стомахът ми не можеше да понесе да се страхувам от две различни неща. Във всеки случай започнах да се радвам, че Сезуан беше тук. Сега, когато вървеше до мен, силен и реален, изобщо не изглеждаше така, както преди, когато представляваше невидима заплаха — глас в мъглата, далечен и плашещ силует, който ми говореше чрез скрити послания по училищни плочи и в яйца. Дори бях започнала да вярвам, че наистина се притесняваше за мен и не искаше нищо лошо да ми се случи.

В този момент се сепнах. Може би точно така искаше да ме накара да мисля? Мама ми бе казала никога да не му се доверявам. Може би никой не ни преследваше. Може би камъните бяха рухнали от само себе си. А може би Сезуан ги бе накарал да се срутят по някакъв начин. Може би бе хвърлил камък или… или бе разклатил някоя канара, докато бе за вода, или нещо подобно. А всеки би могъл да се навърта около плевнята през онази нощ.

Но мъжът в дървото? Не би могъл да е Сезуан.

А сигурно можеше? Така си бях помислила в началото, когато видях черната коса и червената риза. Може би бях права. Бе имал време, през което да успее да смени червената риза със синьо палто и да се престори, че гюрултията го е събудила. А и Пес. И отровната змия. Кой друг, освен Сезуан, знаеше, че ще мина оттам точно тогава? Та нали с него имах среща.

Можеше свят да ми се завие от толкова мислене. Втренчих се в гърба на Сезуан и ми се искаше да мога да надзърна в сърцето му, в душата му. Да видя светла ли бе тя или тъмна.

Може би бе усетил погледа ми. Във всеки случай се обърна.

— Искаш ли да ти заема флейтата? — попита той и ми се усмихна неуверено. — Можеш да се упражняваш, докато вървим.

— Не, благодаря — отвърнах му аз рязко.

— Хареса ти — рече ми той със странно мек глас. — Видях.

— Не я искам!

Казах му го почти крещейки и усмивката му изчезна. Лицето му стана отново безизразно, сякаш бе от лед.

— Както искаш.

Известно време повървяхме в студена тишина. Копитата на магарето чаткаха по твърдата земя в приспивен ритъм, туп-туп, туп-туп. Това бе единственият звук, който чувахме.

Повече не можех да сдържам въпроса си. Той трябваше да се откъсне от мен, като пиленце, което напуска яйцето си.

— Притежавам ли го?

— Кое?

— Твоята… твоята дарба. Дарът на змията.

Сезуан спря. Магарето също, защото той държеше въжето му. Погледна ме над сивия гръб на магарето и лицето му потрепна.

— Много ли би била нещастна, ако я притежаваше? — попита той.

Сълзите изгаряха очите ми. Нищо не му казах, но той сам отгатна отговора.

— Дина. Това не е някаква лоша ужасна сила. Това е още… и умението да караш хората да мечтаят. Толкова ли е страшно?

Усещах стомаха си като студен камък на дъното на морето. Свит, студен и слузест.

— Притежавам ли я?

„Само не ме лъжи — помолих се аз — Не ме лъжи.“

Стори ми се, че мина цяла вечност преди да ми отговори.

— Откъде мога да знам — рече ми той. — Сама трябва да разбереш.

А аз не знаех дали лъжеше, или говореше истината.

Тази нощ не открихме стопански двор, където да пренощуваме. Вместо това си направихме бивак в една малка горичка от лаврови храсти. Дълго лежах, без да мога да постигна покой, а когато най-накрая заспах, сънувах ужасен сън, от който не можех да се събудя. Вървях през безкрайни подземни коридори и търсех Давин, а коридорите бяха мрачни и мъгливи. Аз виках ли виках и накрая успях да доловя гласа му. Затичах се в посока на шума и изведнъж се озовах в една килия, точно като тази, която бях делила с Нико в Дунарк. Вдигнах факлата си и видях Давин, който стоеше облегнат на стената. Само че вместо с вериги, бе окован със змии. Дебели, люспести змии, които отваряха усти и съскаха срещу мен.

— Махни ги, Дина — викаше Давин. — Махни ги.

Аз не смеех. Просто не смеех. Страхувах се, че ще ме ухапят.

Изведнъж нещо докосна крака ми. Погледнах надолу и видях, че една змия се е увила около глезена ми и пълзи нагоре по прасеца. Развиках се, започнах да ритам с крака и се опитах да я махна, но в следващия миг змиите бяха плъзнали навсякъде. Една падна от тавана и се уви около врата ми, друга — около ръката ми, а когато отворих уста, за да извикам, не успях, защото нещо се опитваше да излезе от там — вътре в самата мен имаше змия.

— Дина, шшшшт. Дина, това е само сън.

По някакъв начин осъзнавах това, но не можех да се събудя. Чувах се как плача, усещах, че някой ме докосва, но в същото време бях в килията с Давин, змиите ме задушаваха, вече бяха стотици. Пълзяха една върху друга и по мен, а аз чувствах студените им люспести тела по кожата си.

— Дина, погледни ме.

Гласът приличаше на майчиния и аз успях по някакъв начин да отворя очи. Само че не беше мама, а Сезуан.

Опитах се да спра да плача, но бе трудно. Змиите все още бяха тук някъде. Чакаха ме. А Давин бе пленник, заедно с Нико, и изведнъж ми се стори безнадеждно, че само двамата със Сезуан бихме могли да ги спасим.

— Престани да плачеш — рече ми Сезуан и ме потупа по рамото, леко непохватно, сякаш не бе сигурен как трябваше да постъпи. — Почакай, сега ще прогоня лошите сънища.

Той извади флейтата и понечи да я допре до устните си.

— Не — прошепнах аз. — Не и флейтата.

За миг успях да зърна лицето му в червената светлина на въглените. Очите му блестяха и в началото си помислих, че може би ми бе ядосан. Но явно не беше. Във всеки случай остави флейтата настрана, седна на земята до мен и вместо да свири, започна да пее:

— Нощните птици летят в мрака,

Нощните птици донасят ти сън.

Сън, красив като теб.

Сън, красив като теб.

 

Нощните ветрове в долината веят.

Нощните ветрове ми нашепват твоето име.

Едно име, красиво като теб.

Едно име, красиво като теб.

 

Често сънувах, че те намирам,

Често мислех за теб.

Дали си щастлива? Дали си силна?

Никога ли не мислиш за мен?

 

Нощната птица затваря очи,

Скрива клюн под крилото си.

Спи, дъще моя, спокойно спи.

Нощните ветрове не ще ти причинят зло.

Не че имаше хубав глас. Изпълнението му изобщо не бе толкова впечатляващо, колкото свиренето му на флейта. Когато пееше, бе съвсем обикновен човек. Но така бе по-добре. Успокоих се. Змиите изчезнаха от съзнанието ми една по една. А той ме погали по главата, сякаш изобщо не забелязваше, че тя всъщност бе доста мърлява и „мръсна“. Мама ми бе казала да не му вярвам, но точно в този момент можех да разчитам единствено на него, точно в този момент изпитвах огромна нужда да разчитам на някого.

— Сам ли си я измислил? — попитах аз. — Песента?

Мина известно време преди да отговори.

— Да — отвърна той много тихо.

Аз също притихнах. Защото, ако казваше истината, я бе съчинил за мен. Беше казал, че няма други деца. Често сънувах, че те намирам. Наистина ли ме бе сънувал?

— От колко време ме търсиш?

— От години — рече той. — От дванадесет години, ако трябва да бъдем точни.

Бучката, заседнала в гърдите ми, изчезна и аз започнах да дишам по-леко. Накрая заспах, докато баща ми ме галеше по косата. Нямах повече кошмари.