Лине Кобербьол
Дарът на змията (32)

Златният бокал

„Той не е страхливец“ — хората често говореха така за мен. И аз се гордеех. Вярвах, че съм човек, който дръзва повече от останалите. Не се боях да яздя най-бързите и най-дивите коне. Да се бия, дори и с тези, които бяха по-силни от мен. Възхищавах се на смелите. На Салан, например, и на другите, които без страх се впускаха в опасни подвизи.

Бях изпитвал също така доста силна неприязън към онези, на които им липсваше смелост. Страхливците. Женчовците. Бъзльовците. Да, има достатъчно обидни думи.

Нико го бе страх от тъмното. Всъщност това не бе точно думата — той се ужасяваше от тъмното. Не обичаше мечовете и предпочиташе да избяга пред това да се бие. Дори не можеше да одере заек, без да се разтрепери. Но Нико не бе целунал дракона. Само аз.

Ами ако пак ме накарат? Или пък, ако поискат от мен нещо още по-зловещо? „Повече би ме забавлявало да видя какво може да направи Вардо от него — бе казал граф Артос. — Може би палач?“ Бях се заклел наум, че по-скоро ще умра, отколкото да убивам в негово име. Но не този избор ми предстоеше да направя. Сега трябваше да избирам между това да бъда послушен или да ме върнат в Залата на шепота. Само при мисълта за това, нещо в мен се обръщаше и свиваше като сламка, попаднала в огън. Страхувах се. Толкова много се страхувах, че не вярвах някога отново да проявя смелост.

Страхлив. Лош. Бъзльо.

Не Нико бе такъв, а аз.

Само да можех да заспя. Но гласовете на Шептящите се бяха вкоренили в съзнанието ми, както мисълта за свежа трева в главата на овца.

Облегнах се на стената до прозореца. Навън се виждаха крепостните стени и стръмните скали. Луната осветяваше острите им зъбери и тъмната вода далеч под мен. Ако се хвърлех долу, щеше да настъпи тишина. Гласовете щяха да изчезнат. Всичко щеше да изчезне. Но прозорецът бе твърде малък, за да успея да се промуша през него.

Настъпи утро. Бях прекарал нощта до прозореца и наблюдавах разпукването на ясната и светла зора, от първите крехки медни лъчи до изгряването на бялото слънце. Отвън се носеше приятен аромат на морски бриз и напечени скали. От време на време задрямвах, както си стоях облегнат на стената. Но не успях да се унеса в дълбок и спокоен сън.

В далечината чувах как търговците съобщават при портата какви стоки карат, чувах перачките, които се шегуваха една с друга и се присмиваха на сина на едната и дъщерята на другата и на нощните им подвизи. Бе толкова странно, че всичко си продължаваше постарому. Че светът навън бе съвсем обикновен, погълнат от ежедневието и изпълнен с хора, които се чудеха какво да приготвят за вечеря и какво биха могли да получат срещу два чувала овес и количка шведска ряпа. А аз седях тук, непознат дори за самия себе си, пък Нико вероятно лежеше на пода в Залата на шепота, докато всеки шепот го подлудяваше все повече и повече.

Вратата се отвори. В коридора отвън стоеше учителят Вардо, придружен от двамата пазачи, които ме бяха завлекли до залата на шепота последния път.

— Ела тук, синко — рече той.

Дали ако се подчинях, щях да се отърва от шептящите? Дали отново щеше да ми даде вода?

— Учителю — прошепнах с дрезгав глас. — Толкова съм жаден.

— Знам — отвърна ми той. — Скоро ще ти дадем да пиеш. Ако си смел и послушен и следваш волята на графа.

Смел. Никога повече нямаше да мога да бъда смел. Сърцето ми се сви. Какво ли щеше да поиска от мен графът?

Преведоха ме през крепостта, надолу по стълбите, до пристана, където бяхме слезли първата нощ. Слънчевите лъчи препускаха навън от пещерата по морските вълни, а над главите ни като чепки черни мъхести плодове висяха прилепи.

По стълбата слязоха още двама пазачи с Нико помежду им. Очите му шареха из пещерата — между мен, завързаните край моста лодки и учителя Вардо. Стори ми се, че в погледа му имаше упрек, и аз извърнах глава. Страхлив. Лош. Да, не беше нужно да го казва. Много добре знаех какво си мислеше.

Усетих давеща горчивина, студен яд, който ме обзе бавно, като влечуго. За кого се мислеше той? Кой му даваше право да ме гледа така, толкова надменно и осъдително? И то само защото ме бе видял да целувам герба на дракона. Какво толкова ужасно имаше? Това бе най-умното, което можех да сторя при така сложените обстоятелства. Само глупците страдаха излишно. Глупците като Нико.

Учителят Вардо постави облечената си в черна ръкавица длан върху ръката ми. Тази с герба на дракона.

— Погледни ме, синко — рече той тихо и аз се сетих изведнъж за мама.

Това ме разтърси — какво общо би могъл да има учителят Вардо с Жрица на срама?

Може би повече, отколкото предполагах. Във всеки случай думите му ме накараха да вдигна глава и да срещна погледа му, въпреки че не исках.

— Какво желаеш най-силно в момента? — попита ме той.

— Вода — изпуснах се, без да се замисля. Толкова бях жаден. — И сън.

Учителят Вардо кимна, сякаш това бе най-правилният отговор. Отдъхнах си. Не бях сбъркал.

— Мога да ти дам и двете — рече ми той.

След това отиде до Нико и постави длан и на неговата ръка.

— Погледни ме, Никодемус.

Нико се забави повече от мен. Но накрая и той вдигна глава и срещна погледа на учителя.

— Какво желаеш най-силно в момента? — попита го Вардо.

Нико го гледаше мълчаливо известно време. А когато най-накрая проговори, в гласа му се усещаше непокорство.

— Свобода — рече той и погледна към отвора на пещерата и синеещия се въздух навън.

— Не — рече учителят Вардо. — Пожелай си нещо друго.

Нико просто поклати глава. Вардо сбърчи вежди.

— Никодемус, трябва да знаеш, че добрият граф ми даде правото да изпълня по едно ваше желание. Нима трябва да пропилееш този шанс заради ината си?

Нико изгледа изпитателно учителя Вардо.

— Добре — рече той накрая. — Искам да освободите Мира.

— Мира? Дъщерята на Аврелиус?

— Да. Ако графът наистина е толкова добър, то тогава ще позволи на Мира да се прибере при родителите си.

Учителят Вардо наблюдаваше Нико дълго време. След това кимна.

— Прекрасно. Това е по силите ми. Ако го заслужиш.

Той повиши глас, за да се увери, че и двамата го чуваме ясно.

— Графът иска да изпита вашата вярност, смелост и издръжливост. Във водата тук е скрит един златен бокал, безценно съкровище. Ще изпълня желанието на този от вас, който го извади от дълбините и го постави в ръката ми. Този, който се провали…, ще се върне в Залата на шепота, докато не се научи да слуша по-добре.

Вардо кимна на пазачите и те ни пуснаха.

— Започнете — нареди учителят Вардо.

Нико стигна до пристана с три крачки. Бях съвсем малко по-бавен от него. И двамата се хвърлихме във водата толкова бързо, сякаш щяхме да спасяваме удавник.

Водата беше студена. Даже повече от студена. Студът ме парализира за миг и се уплаших, че сърцето ми ще спре. Но Нико вече бе започнал да се гмурка. А ако не откриех бокала преди него, щяха отново да ме завлекат до Залата на шепота и да ме оставят там, докато съвсем полудея или не открия начин да се самоубия.

Аз си поех дълбоко дъх и се гмурнах. Водата бе дълбока и кристална като лед. Там долу имаше един бяло-зелен свят, планини от скални върхове, редуващи се с дълбоки долини, тъмни като нощта. Видях Нико малко по-надалече от мен. Плуваше стремително надолу, а от дрехите и косата му се издигаха малки мехурчета, които се носеха към повърхността като сияйна струйка дим.

Не виждах никакъв бокал. Кръвта бучеше в ушите ми. Трябваше да си поема въздух. Но Нико все още не смяташе да се връща. Ако откриеше бокала преди мен…

Отчаяно загребах още един път, но ръцете отказаха да ми се подчиняват, а дробовете пареха в гърдите ми, сякаш горяха. Не издържах повече. Ако останех още малко тук, долу, щях да се удавя. Устремих се към повърхността и се отпуснах по течението в продължение на няколко мига, като поемах големи глътки въздух. След това отново се гмурнах.

Сянка във водата, движение… Нико мина покрай мен по пътя си към повърхността. Дали го бе открил? Не. Ръцете му бяха празни. Все още не бе открил бокала. Заплувах надолу, все по-навън към отвора на пещерата. Подводните скали бяха груби и остри като резци. Когато ръката ми се тръкна в една от тях, тя разкъса кожата ми и водата се оцвети в червено от тънката струйка кръв. Дали змията можеше да я надуши? И дали някога влизаше в пещерата? Не, защо ли изобщо си го помислих.

Там. Златен отблясък. Спуснах се надолу, без да ме интересува, че се ударих в още една скала, така че и панталоните и коляното ми се раздраха. Дали не бе… — не. Метал, но не и бокал. Май бе катарама от обувка или колан. Не се и опитах да си представя как бе попаднала тук. Или къде беше сега притежателят й? Може би в корема на змията?

Въздух. Трябваше отново да се изкача. Но къде бе повърхността. Обзе ме паника. Вода, мрак, скали… светлина. Оттук. Нагоре.

— Хррр… хррррррррррррррррррррр… хррррррррр — въздухът изпълваше и напускаше дробовете ми със свистене, а солената вода пареше гърлото ми — бях вдишал прекалено рано. Кашлях, плюех и сумтях. Да вървят по дяволите граф Артос и проклетия му бокал. Ръцете и краката ми бяха схванати, а гърдите ме боляха. Но ако не го откриех… Ако не го откриех… щеше да е по-добре да ме изяде змията. Отново се гмурнах, още по-близо до отвора на пещерата.

Веднага го видях. Видях също, че Нико го бе забелязал преди мен. Той плуваше надолу като тюлен. Опитах се да накарам отмалелите си крайници да заплуват натам, да се движат по-бързо и по-бързо…

Нико се шмугна край една скала, отблъсна се един път с крака и взе златното съкровище. То бе у него. Бях закъснял.

Залата на шепота. Нямаше да издържа. Просто нямаше да издържа. Може би трябваше да остана тук, да се поддам на желанието да вдишам, да оставя водата да напълни дробовете ми и да се удавя. Едва ли щеше да отнеме много дълго време.

Чакайте малко… този, който открие бокала и го постави в ръката ми. Така бе казал той. Да го постави в ръката ми. А Нико все още не бе успял да се отдалечи много.

Хванах го точно преди да изплува на повърхността. Дойде му като гръм от ясно небе и аз успях да изтръгна бокала преди да се осъзнае. Сега оставаше само да се кача на пристана.

Нико обви ръка около корема ми и отново ме дръпна под водата. Нагълтах се с нея, кашлях и се давех, но нямаше да пусна бокала.

— Дай ми го — изсъска Нико, също така сподавено и хрипливо. — Аз го намерих!

Не му отговорих. Ударих го с лакът в корема и се опитах да се освободя от хватката му. Не успях. Биваше го в тези неща, бях го разбрал още като се боричкахме в банята на Дружеството. Но това тук не бе на шега. Аз стиснах проклетия бокал, а Нико се вкопчи в мен и не ми позволяваше да се покача на пристана. И двамата използвахме ръцете, лактите и краката си, както можехме най-добре, но никой от нас нямаше надмощие над другия. Накрая бяхме толкова изтощени, че не ни оставаше нищо друго, освен да се носим един до друг до пристана като две полумъртви козлета.

— Дай ми го — рече ми задъхано Нико. — Ако спечеля… ще пуснат Мира. А ти какво поиска? Вода. — Той изсумтя леко отчаяно и същевременно подигравателно. — Не можа ли да измислиш нещо по-добро? Огледай се. Та ти плуваш във вода.

— Не е заради това — изстенах. — Друго е.

— Шептящите? — Нико ме погледна. Лицата ни бяха само на ръка разстояние едно от друго. Водата капеше от тъмната му коса, а очите му бяха съвсем кървясали от умора и напрежение, но нямаше да пусне ръката ми. — Давин. Не можеш ли… една нощ. Може би две. Мислиш ли, че не можеш да издържиш заради Мира?

Исках. Много исках.

Но аз бях просто един страхливец, жалък и зъл, на всичкото отгоре бях и убиец. Залата на шепота — не, нямаше да издържа.

С едно последно усилие успях да се освободя от Нико, ритнах с крак, извъртях се и се покатерих на пристана с бокала в едната си ръка. Мократа дървена конструкция се клатеше и плискаше под мен. Нямах сили да се изправя, затова пропълзях последните метри до учителя Вардо.

— Учителю — рекох аз и му подадох бокала. — Ето го.

Лицето му бе гладко и безизразно и не можех да преценя дали се радваше, че бях спечелил. Дали не би предпочел Нико да му донесе бокала?

— Добре, синко — рече той само. — Ти ще бъдеш възнаграден.

Бокалът блестеше слабо на слънчевата светлина, която струеше от входа на пещерата. Той бе казал, че това е безценно съкровище, но сега, на повърхността, приличаше по-скоро на месингово, а не на златно. Той го вдигна над главата си като за тост. След това отново го хвърли във водата, бавно и лениво. Чу се лек плисък и бокалът изчезна.

Неволно изръмжах. Вардо отново го хвърли! Сякаш нямаше значение, сякаш нямаше никаква стойност. Сякаш не струваше нищо.

— Не наградата е безценна, а изпитанието — рече учителят, сякаш можеше да прочете мислите ми. — Това бе урокът ти за днес.

Сетне кимна към пазачите.

— Извадете другия.

Пристанът се разлюля под тежестта им. Те отидоха до края и единият падна на колене. Остана така известно време.

— Учителю — рече той със странно глух глас. — Няма го.

Извадиха лодката и търсиха в продължение на час, докато змията не се показа и не ги подплаши да се върнат в пещерата. Спускаха дълги колове в дълбоката вода, прокарваха вериги с шипове по тях, но не намериха нищо.

— Змията го е изяла — каза един от нещастните пазачи. — Или пък се е удавил. Едва ли се е измъкнал жив във всеки случай.

— Така ли — рече учителят Вардо кисело. — Може би няма да имаш нищо против да споделиш мнението си с граф Артос?

Стражът се изчерви и промърмори нещо нечленоразделно, което завърши с думите: „Не, учителю“.

Въпреки това учителят Вардо каза почти същото малко по-късно в кабинета.

— Съжалявам, Ваше величество графе, но младият Рауенс трябва да бъде смятан за мъртъв. На практика няма значение дали се е удавил или е бил изяден от змията.

Граф Артос седеше на стола си с висока облегалка, леко наклонил глава, и гледаше втренчено учителя. Сериозното му, гладко като черупка на яйце лице изобщо не излъчваше доволство.

— Един мъртъв Рауенс. Един мъртъв Рауенс, чиято злощастна съдба тежи на съвестта ми. Да не би учителят да очаква благодарност за свършеното от него днес?

— Не, графе мой. Аз съм виновен.

Учителят Вардо сведе глава в потвърждение на казаното.

— Хмм. Да. Бих могъл да екзекутирам учителя, за да покажа на народа яростта си, породена от тази простъпка.

Лицето на Вардо бе както обикновено съвсем безизразно. Досущ като лицето на господаря му. Не можех да разбера дали заплахата го бе уплашила.

— Това е право на моя граф — рече той.

— Да. Но не съм сигурен дали привържениците на Реунес имат очи за подобни малки детайли. Това едва ли би сподавило яда им към мен и копелето, което се явява мой внук.

— Сигурно не, графе мой.

— Хмм. Съдбата ни поднесе неочакван ход, учителю, но ние го изиграхме зле. Върви. Имам други неща, за които да мисля.

— Благодаря, господарю.

Учителят Вардо се поклони.

— Желае ли графът обучението на Давин Тонере да продължи?

Имах чувството, че граф Артос ме забеляза едва сега. Бяха върнали оковите на краката ми, сякаш аз бях виновен, че Нико им се бе изплъзнал. От двете ми страни имаше по един страж, но вече не ме държаха. Сякаш разбираха, че бях толкова изтощен и безпомощен, че нямаше нужда да ме вардят. Все още бях мокър след изпитанието, а в душата ми вееше хлад.

— Има ли напредък?

— По-голям от този на младия Рауенс. Но ще трябва да минат още няколко седмици преди да е напълно готов.

Готов? Какво искаше да каже? Сигурно, когато Давин, когото познавах, изчезнеше напълно. Когато вече нямаше да бъда син на майка ми или брат на Дина, нито пък приятел на Нико, а щях да съм се превърнал в послушна хрътка на графа. В негов палач.

За един кратък миг на объркване усетих безразличие към шептящите, към учителя Вардо и неговите заплахи. Видях всичко съвсем ясно. Притежавах само този един-единствен миг. Ако исках да остана себе си, поне докато ме държаха жив, трябваше да направя нещо тук и сега.

Извъртях се бързо към единия пазач, грабнах меча му и го хвърлих към графа с последните си останали сили. Мечът се преобърна един път във въздуха като цирков нож и се заби в облегалката на стола му. Остана да се клати така за миг, след което се строполи върху мраморния под. От месестата част на ухото на графа върху бялата му яка падна една-единствена капка кръв и обагри края й в червено.

В началото всички стояха като вцепенени. След това стражите се хвърлиха върху мен и ме събориха на пода. Причерня ми. Нищо не можех да видя вече, но чувах. Чувах гласа на графа.

— Искам да го бичувате — рече той студено. — Утре, в двора на замъка, така че всички да могат да видят. А когато свалите цялата кожа от гърба му, може да последва Рауенс. В морето, при змията.

 

 

Върнаха ме отново в тъмницата, но не при Маша и старите ми другари. Вместо това отключиха една друга решетка.

— Ехо, Давин — извика Маша. — Какво става?

Не можех да кажа нищо, но един от пазачите отговори вместо мен.

— А, просто ще пренощува в каменния ковчег, а утре ще го видите в Двора за наказания.

— Какво е направил?

Сега отговори учителят Вардо.

— Оскърби и нападна негово височество графа. А утре всички вие ще видите какво очаква онзи, който пролива графска кръв.

Не само от килията на Маша, а из цялото подземие се разнесе шепот.

— Означава ли това, че го е ранил? Давин, прониза ли го?

— Мълчи, куче — изръмжа един от стражите. — И внимавай!

Из подземието отново се разнесе шепот. След това се чу един друг звук. Ритмично почукване — чук, чук, чук. Маша удряше по пръчките на вратата с веригата на крака си.

— Престани! — изрева един от пазачите.

Но Маша не престана. И не остана единствен. Чук, чук, чук. И останалите затворници започнаха да тропат — по решетките или по оковите на краката си. Шумът се засилваше все повече и повече, докато не се превърна в един адски спектакъл, и колкото и да викаха и крещяха пазачите, не можеха да спрат мъжете.

— Изведете го оттук — заповяда капитанът. — Иначе никога няма да спрат.

Наполовина ме носеха, наполовина ме влачеха по един дълъг тъмен коридор. Но шумът зад нас не заглъхваше, точно като публика, която пляска на жонгльор или на играч на въже и иска да го върне на бис.

Хвърлиха ме в една малка студена дупка, която бе толкова къса, че дори не можех да се изпъна. Явно това бе каменният ковчег.

Учителят Вардо стоеше на прага и ме гледаше. Все още не можех да разгадая какво си мислеше. Облеченото му в черни дрехи тяло бе все така черно, а бледото, гладко лице — все така безизразно, както винаги. Дали ако бях уцелил него с меча, щеше да прокърви?

Но сега в главата ми бе настъпил покой. Тишина и покой. Шепотът бе изчезнал. Но все още можех да чуя ритмичното тропане на затворниците — някъде много, много далеч, и много слабо.

— Аз спечелих — рекох на каменното лице. — Ти загуби, а аз спечелих.

Вардо не ми отговори. Врътна се и излезе, а пазачите заключиха и ме оставиха в мрака.