Лине Кобербьол
Дарът на змията (35)

Нито един човек

— Да извикаме ли стражата? — попита някой.

— И защо? — намеси се друг. — И без това си навират носа, където не им е работа.

— Но… той е мъртъв.

— И какво от това? Не може да се оплаче. Винаги можем да го хвърлим обратно на змията.

Нико се закашля.

Не особено високо или силно, по-скоро издаде един хриплив звук, който обаче накара повечето зяпачи да отстъпят назад.

— Ау! Той не е напълно мъртъв! — рече една жена, сякаш Нико бе мишка, която котката й бе уловила.

Докоснах ръката му. Бе студена. Стана ми ясно защо хората го бяха помислили за мъртъв — той не приличаше на жив. Хванах го за рамото и се опитах да го обърна на една страна. Мама ми беше казвала, че така трябва да се постъпва с хора в безсъзнание. Нико издаде още един хриплив звук и се закашля, този път доста по-силно.

— Откъде е? — попита една продавачка. — Не съм го виждала преди.

— Това е братовчед ми — казах припряно. — Трябваше да се срещнем тук. Явно… явно е паднал в морето по време на пътуването.

Продавачката ме погледна подозрително.

— Тази сутрин бяха излезли с лодката — рече тя. — От крепостта. Останаха навън повече от час, докато змията не ги прогони. Какво ли са търсили?

— Не знам — отвърнах. — Но не може да е бил братовчед ми, защото той никога не е стъпвал в крепостта Сагис. „Повярвай ми — помислих си аз. — Повярвай ми!“ И точно както мама ни учеше, че трябваше да си представяме, че сме здрави, когато боледувахме, аз си представих, че жената кимна, че повярва на историята ми и загуби интерес към мен и Нико.

Тя разтърси глава, сякаш, за да прогони някаква муха. След това взе кошницата, която бе оставила на земята, за да може да види по-добре „мъртвеца“. Обърна се и си тръгна.

Нико вече не носеше сивите дрехи на Дружеството, вместо това бе облечен в бяла риза, която бе ужасно разкъсана. Това също малко помогна. Не приличаше нито на сив, нито на пленник. Но един мъж от множеството, който приличаше на дърводелец, бе забелязал нещо друго.

— Какво е това? — попита той и посочи с чука си няколко подути червени белега по глезените на Нико. — Приличат на следи от окови… — той ме погледна. — Откъде ги е получил братовчед ти?

Не знаех какво да кажа. Не можех да измисля никакво добро обяснение за тези белези. А и не знаех как щях да накарам цялата тълпа да ми повярва, ако успеех да скалъпя нещо.

— Може би все пак трябва да извикаме стражата? — рече един.

Тоновете на флейтата долетяха съвсем глухи, толкова глухи, че в началото само аз ги чух. Никога преди не бях чувала тази мелодия — беше игрива и весела. Тя ми напомни за топли наденички и пресен хляб, за аромата на хубава храна и за усещането, което оставя в ръката една запотена чаша, пълна със студена искряща течност.

— А-а-а, сигурно женичката ми е приготвила вечерята — рече внезапно дърводелецът и явно в един миг забрави за глезените на Нико.

— Какво ли предлагат в „Дракона“ днес? — промърмори един друг и се изправи.

Само след няколко мига всички се разотидоха, на кея останахме само аз, Сезуан и Нико.

Сезуан свали флейтата от устните си.

— Интересна плячка си хванала — рече ми той.

— Това е Нико!

— Да — рече ми Сезуан. — Знам. Виждал съм го… с теб и семейството ти.

— Но щом Нико е тук… полумъртъв… — едва намерих сили да довърша. — Тогава къде е Давин?

Сезуан погледна към Нико, който все още приличаше повече на мъртъв, отколкото на жив.

— Не знам — отвърна ми той. — Но ако успеем да свестим младия Рауенс, може да го попитаме.

 

 

Сезуан пренесе Нико по стръмните улички до „Черния дракон“. Леко се задъха от това и се наложи да му помагам последните метри. На сърдития кръчмар обясни, че Нико е негов племенник, на когото се натъкнал в селото.

— Май е пийнал няколко чаши в повече — добави Сезуан и погледна кръчмаря с онзи особен поглед, който само мъжете разбираха. Съдържателят със сигурност разбра. — Ще го сложа да легне горе, докато изтрезнее.

Чудно как, но кръчмарят изобщо не забеляза, че „племенникът“ на Сезуан бе прогизнал и целият кървеше. Той дори не поиска повече пари за третия човек в стаята.

— Остани при него — рече ми Сезуан. — Струва ми се добра идея да се опитаме да му дадем малко ракия.

Слезе надолу по стълбите. Гледах безпомощно Нико и се опитвах да си спомня какво ми бе казвала мама за хора, които почти не се бяха удавили. Май трябваше да им дишаме в устата… Но Нико вече се справяше сам, макар и леко да похъркваше. Имаше и нещо за топлината. Студената вода! Затова бе посинял като корем на мъртва риба.

Започнах да търкам ръцете и китките му, за да ги стопля. Бе толкова студен. Дали Сезуан щеше да се върне бързо с ракията?

— Ако го вдигна — рече ми той, — можеш ли да се опиташ да му налееш малко в гърлото?

Сезуан ми подаде малък глинен съд. Махнах запушалката му и подуших. Миришеше силно на алкохол и хвойна. Надявах се, че бе достатъчно силно, за да успее „да съживи мъртвите“, както казваха планинците.

В началото ракията изтичаше от устата на Нико. Но на втория път я преглътна. И се разкашля силно. Сезуан го удари много пъти по гърба, толкова силно, сякаш го биеше. Но явно Нико се нуждаеше точно от това, защото започна да плюе вода, вода и тиня, а когато най-накрая се успокои, вече дишаше по-леко.

Свалихме мокрите му дрехи и се опитахме да го подсушим и сгреем с одеялото ми. След известно време започна да прилича все повече на човек и все по-малко на мъртва риба. Но все още не бе отворил очи.

На какво само приличаше с всичките драскотини, разрези, рани и белези! Сякаш нещо огромно бе забило зъби или нокти в него.

— Казаха, че змията го е хванала — рекох на Сезуан. — Какво означава това? Каква змия?

— Казах ти, че в езерото има чудовища.

— Тоест… Змия?

Той кимна.

— Аз самият не съм я виждал. Но много други хора са. Затова тукашните никога не плават и не ловят риба в езерото. С изключение на лодката на графа. Хората му винаги успяват да я залъжат по един или друг начин. Но дори и те излизат само нощем, когато е най-заспала.

— Но… мислиш ли, че… Казаха, че го е изплюла!

Погледнах раздраните ръкави на Нико. Как изяждат морските чудовища плячката си? Дали просто я гълтат или… я и дъвчат?

В този миг Нико най-накрая отвори очи. Погледът му се мяташе диво във всички посоки, сякаш не можеше да осъзнае къде се намира, което бе разбираемо — все пак последното, което си спомняше, бе езерна вода. Или още по-зле — стомаха на змията. Настръхнах при мисълта за това.

— Нико — рекох.

Той се обърна към мен и за първи път ме погледна в очите. Остана така втренчен в мен доста дълго. Сетне попита:

— Жива ли си?

Как се уплаших само. Такива въпроси задаваха само хора, за които не беше сигурно, че са с всичкия си. Дали студената вода можеше да е увредила мозъка му?

— Да — прошепнах. — И ти също. Но за малко да се удавиш.

Реших, че е най-добре да не споменавам змията точно сега.

След това Нико забеляза Сезуан. Отне му само миг да осъзнае кой е, макар и никога да не го бе виждал преди.

— Черният магьосник.

Каза го, сякаш бе мръсна дума, проклятие. Виждах как мислите препускаха в главата му, опитваше се да разбере какво правех тук сама със Сезуан.

Сезуан нищо не каза. Просто леко кимна, сякаш Нико го бе поздравил учтиво.

— Сезуан ми обеща да ми помогне да освободя теб и Давин — обясних му бързо.

Всичко бе толкова объркано. След смъртта на Сянката бях решила да мразя Сезуан, но точно в този момент усетих, че трябва да го защитя пред Нико.

— Къде е Давин? — попита Сезуан.

Върху лицето на Нико се появи измъчено изражение.

— Не знам къде е — рече той. — Но знам как се държеше. Мисля, че трябва да побързате да го измъкнете оттам.

След това погледът му стана някак странен и замислен и аз отново се зачудих дали главата му не бе пострадала.

— Него — продължи той — и всички останали.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Децата. И пленниците. И всички други, уплашените и изтормозените, докато в проклетата крепост не остане нито един човек.

Имах чувството, че думите му останаха да кънтят във въздуха ужасно дълго. Защото това бе невъзможно. Трябваше да разбира, че бе невъзможно. Защо ни го казваше и то по този заповеднически начин, когато знаеше, че нямаше как да стане?

— Нико — рекох му тихо и ужасено. — Дойдох, за да спася само брат ми. И теб.

— Да — отвърна ми той. — Това е много смела постъпка, Дина, но не е достатъчна. Просто не е достатъчна.

 

 

Сезуан се опита да вразуми Нико. Караха се повече от час, докато накрая Нико отново започна да се замайва и не можеше да говори повече. Но дори и тогава не отстъпи от безумното си искане. Седях там, слушах ги и се чувствах ужасно. Исках да се разберат. Исках да освободим Давин и да се приберем вкъщи. Дори това бе достатъчно трудно. Но поне бе възможно.

Не разбирах какво се бе случило с Нико. Как така бе натрупал толкова омраза към учителите? Той, който преди време не намери сили дори Дракан да убие, когато имаше тази възможност.

— Какво толкова правят те? — попитах накрая.

— Унищожават душите на хората — рече ми той. — Унищожават душите на децата.

Нико явно смяташе последното за най-ужасно.

— Да, но… как? — не можех да го проумея.

Тогава Нико ни разказа за Двора за наказания. За ключовете на мъдростта и за Залата на шепота.

— Унищожават те отвътре — рече той тихо, — докато не ти остане нито повече воля, нито повече надежда. Някои от децата, а мисля, че и някои от пленниците… Ако отключиш вратата и им кажеш: „Свободни сте, можете да си вървите“… те ще останат където са. Защото не им достига смелост за другото. Защото не могат да си представят друго.

— Нико, ами как тогава мислиш да ги измъкнем? След като те самите не искат да си помогнат. Ами ако извикат най-близкия пазач като ни видят, защото не смеят да сторят друго?

— Не знам — рече той. — Все още. Но всичко ще се нареди. Ще измисля нещо.

— И колко време ще бъде необходимо на младия господар да изкове план? — попита Сезуан сърдито. — Споменавам го само, защото престоят в „Черния дракон“ не е безплатен. А не е и безопасен. Единствената причина, поради която стражарите още не са тук, сме аз и черните ми умения.

Последните му думи бяха изречени с особено сърдит тон, защото Нико бе показал открито какво мисли за Сезуан и змийската му дарба.

— Стига си ме наричал така — рече му Нико.

— Как?

— Младия господар. Аз не съм никакъв господар и не искам да бъда.

— Но внезапно ти се прииска да се правиш на герой и спасител.

Отново щяха да започнат да се карат. Сигурна бях. Но не можех да ги слушам повече.

— Имаме ли пари за малко хляб? — попитах. — Ще ида да взема.

Сезуан ме погледна и изражението на лицето му се смекчи.

— Да, сигурно си гладна — рече той и извади няколко монети от кесията си. — Ето. Виж какво ще ни даде ужасният кръчмар за тях.

Спуснах се по стълбите към кръчмата. Сега бе претъпкана и никой не ми обръщаше внимание. Всъщност всички бяха втренчили поглед в един мъж, който седеше на маса съвсем в дъното на помещението. Не го ли познавах отнякъде? Изглежда разказваше истории.

— След това се разразила ужасна буря. Вятърът виел, свистял и разпенвал водата…

Опитах се да привлека вниманието на кръчмаря, но това се оказа още по-трудна задача, отколкото през деня. Ако изобщо бе възможно. Дори и той беше изцяло погълнат от историята на мъжа.

— В търбуха на змията било съвсем тъмно, така че той си напалил голям огън…

Търбуха на змията? Втренчих се в мъжа. Познах го обаче, едва когато видях сандъка с инструменти на масата. Бе дърводелецът. Същият, който забеляза следите по глезените на Нико.

— … и тя започнала да кашля и кашляла, докато не го изплюла през огромната си паст. Той имал рани, но те не били достатъчно много, че да му попречат да се изправи и да продължи по пътя си. След седем дни в търбуха на змията!

Изведнъж осъзнах, че разказваше историята на Нико. Поне отчасти. Бе доста пресилена. И лъжовна. Но историята само печелеше от това, а хората обичаха хубавите приказки. Във всеки случай потупаха дърводелеца по гърба и му купиха още една бира. Дори сърдитият кръчмар явно се бе развеселил и ми даде не само хляб, но и сирене и наденички за трите ми марки.

Когато се качих горе, Нико и Сезуан продължаваха да се карат. Прекъснах ги.

— Нико — рекох аз. — Ти беше ли в търбуха на Змията? Изплю ли те тя?

— Кой ти каза това? — попита той учудено. — Ако ме беше изяла, нямаше да седя сега тук.

— Да, но всички тези рани… сякаш нещо те е хапало. Нещо много голямо.

— Те са от скалите, Дина. Повечето скали са остри като резци.

Обзе ме странно разочарование. И аз обичах хубавите истории. Особено тези, които свършваха добре. А ако наистина бе успял да се измъкне от търбуха на змията, сигурно щеше да може да извърши и други невъзможни чудеса. Като например това, което си бе навил на пръста — да освободи всички от крепостта Сагис, докато там не остане нито един пленник, нито едно дете и нито една разбита душа.

Но всичко бе само лъжи и измислици. Змията не бе изплюла Нико. А приказката явно нямаше да има щастлив край.

И нищо не можеше да се направи.

Бе безнадеждно.

„Унищожават те отвътре — бе казал Нико, — докато не ти остане нито повече воля, нито повече надежда.“

Нямаше никаква приказка.

Изведнъж чух нещо в съзнанието си, няколко тона. Началото на мелодия на флейта.

— Заеми ми флейтата — помолих Сезуан.

Думите му секнаха насред една хаплива забележка към Нико и ме погледна учудено. Но не попита нищо, не се поинтересува защо. Просто свали флейтата от колана си и ми я подаде.

Долепих я до устните си и се опитах да изсвиря тоновете, които бях чула. Засвирих остро и в същото време силно, както ме бе учил баща ми. Мелодията се понесе, в началото съвсем лека, като повей на вятър, като шепот… но не знаех как ще свърши.

Спрях.

И Сезуан, и Нико ме гледаха втренчено.

— Какво беше това? — попита Нико.

Не можех да го обясня.

— Мисля… мисля, че е приказка. Или сън.

Върнах флейтата на Сезуан.

— Ти знаеш. Ти знаеш какво да правиш.

— Дина…

— Ти можеш да го направиш. Можеш да ги изведеш всички навън. С помощта на точния сън.

Сезуан изглеждаше потресен за миг. Дори ужасен.

— Дина, това… Колко хора си мислиш, че има в тази крепост. Няколкостотин. Не мога!

— Ами ако пробваме с по няколко наведнъж? Ще можеш ли, татко? Не вярваш ли, че можеш?

Той потръпна. Погледна Нико, после погледна и мен.

— Това ли искаш, Дина?

— Да.

Той поклати глава, но това не бе отказ. Просто не вярваше, не вярваше сам на себе си.

— Да, добре — рече баща ми и се усмихна леко. — Може да опитаме. След като дъщеря ми ме моли.