Лине Кобербьол
Дарът на змията (29)

Ключът към мъдростта

Придружих ги до стената на следващата сутрин, но не можех да свърша кой знае какво. Раните по гърба ми се отваряха почти от всичко, което правех, и накрая така ми се зави свят, че трябваше да избирам между това да седна сам или да припадна след няколко минути. Нико се бъхташе като луд.

Товареше и дърпаше количката, но въпреки това работата вървеше по-бавно. Вечерта стана ясно, че бригадата на Ерлан е спечелила с повече от четири фута и Карле трябваше да изтърпи три удара. Това не се отрази на работата му на следващия ден и аз се почувствах виновен, че две денонощия след наказанието ми все още залитах като болно теле и не можех да тегля количката.

— Извинявай — промърморих аз на Нико, когато за трети път ми се наложи да пусна дръжките й и да седна. — Нищо… нищо не мога да направя.

— Разбира се, че не можеш! Изобщо не би трябвало да работиш.

— Карле работи.

— Да, но има известна разлика. Карле получи три червени резки, които сигурно парят. Ти имаш две кървящи рани, които се отварят всеки път, щом се наведеш!

И тази вечер бригадата на Ерлан спечели, с малко повече от един фут. Този път Маша реши сам да понесе наказанието.

— Защо? — попита Нико с дрезгав глас. — Защо не аз?

— Защото аз ще го понеса по-добре от теб, гладък гръб — измърмори Маша. Той бе забелязал колко здраво се трудеше Нико и как почти сам теглеше количката, и този път обидата не бе толкова хаплива.

Маша изтърпя ударите без дори да гъкне и когато се върнахме в дупката, изобщо не си личеше, че го бяха били. Може би той наистина бе от камък. Макар че го беше бичувало едно доста силно момче на около четиринайсет-петнайсетгодишна възраст, червените резки изобщо не се виждаха по белязания, тъмен, почернял от слънцето гръб.

Когато пазачите заключиха решетката и тръгнаха да довършат последните си задачи за деня, Маша ни накара да се скупчим един до друг, така че хората от бригадата в съседната дупка да не могат да ни чуят.

— Всичко ще се реши утре — рече той. — На Ерлан му остават двайсет фута, а на нас — двайсет и четири. На тези, които могат да смятат, им е ясно, че трябва да ги изпреварим с четири фута, ако искаме да спечелим.

Един-двама въздъхнаха. Четири фута бяха твърде много.

— Ще успеем ли? — попита Герик.

— Ако се стегнем — отвърна му Маша. — Това означава, че трябва да забравите за малките почивки, ако останете без камъни. Не, тогава ще отидете и ще помогнете за набавянето им. И така нататък. Всички ще работят през цялото време.

— Може би… — рече Нико, а после млъкна, защото не бе сигурен, че ще искат да изслушат принц Бъзльо.

— Може би какво?

— Когато събираме камъните в каменоломната… повечето избират първо най-малките, защото се вдигат по-лесно и количката се пълни по-бързо. Забелязах, че хората на Ерлан постъпват така. Ние бихме могли да съберем най-големите, които намерим, макар и да са ни нужни двама, за да ги вдигнем… Мисля, че така хем стената ще стане по-здрава, хем ще се справим по-бързо с всичко.

Настъпи тишина, всички се замислиха.

— Мисля, че има право — рече Имрик, най-способният зидар сред нас.

— Добре — каза Маша. — Така и ще направим. Други умни хрумвания?

— Трябва да се трудим здравата! — рече Виртус изведнъж много високо. — Да работим здраво! Да работим здраво!

— Да, да, Виртус — каза Маша с нежност, на която не вярвах, че е способен.

— Графът е велик!

— Да, да. Нещо друго?

Останалите мълчаха.

— Добре. Гледайте да си отспите. Ти също, принц Бъзльо. Имаме нужда от теб.

 

 

Работихме като зверове. Като демони. Сякаш не бяхме от плът и кръв. Ръцете на Имрик не спираха. Карле и Маша размятаха огромни камъни, сякаш бяха пънове за горене. А аз и Нико си нахлузихме хомота и теглехме, сякаш бяхме биволи, а не хора. Стената растеше, фут по фут, приближаваше се все повече към Кулата на листата.

— Преди тях сме! — извика Герик следобед, когато мина покрай нас с една празна ръчна количка. — Настигнахме ги и ги изпреварихме!

Раните ми се отвориха и аз усетих как от най-дълбоките започна да се стича кръв и секрет, но новината на Герик вдъхна нови сили в омалелите ми ръце и крака. Вече можехме да спечелим. Можехме да спечелим! Нико и аз се облегнахме на дръжката и затеглихме по-бързо.

Тряс! Чу се силен, остър звук, пукот на дърво и трополене на удрящи се един в друг камъни — цялата количка се наклони настрана и съдържанието й се изсипа върху калдъръма.

С Нико гледахме преобърнатата количка и не можехме да повярваме на очите си. Просто едното дебело колело се бе откъснало и предната ос се бе опряла в калдъръма.

Герик дотърча като светкавица.

— Какво става? — извика той.

Ние не му отвърнахме. Нико само замахна с ръка към преобърнатата количка — един безмълвен жест на безпомощност.

— Може ли да намерим ново колело?

Герик изглеждаше така, сякаш щеше всеки момент да ревне, и трябваше да повторя въпроса си, за да ме чуе.

— Ново колело? Преди другите да свършат? Не.

— Но ако не успеем да превозим камъните… — Не довърших изречението. Нямаше смисъл. Всички знаехме какво означаваше това. Ако не успеехме да закараме камъните, стената нямаше да бъде завършена.

— Ще трябва да ги возим с ръчната количка — каза Нико.

— Да не си полудял? — сопна му се Герик. — Тя няма да издържи. А и има само две колела. На този, който ще я управлява, ще му бъде ужасно трудно.

— Имаме ли друг избор?

Герик замълча. След това поклати глава.

— Явно не.

 

 

Дадохме най-доброто от себе си. Известно време изглеждаше, сякаш щяхме да успеем да задържим минималната си преднина. Но когато ни бе останало само последното ъгълче, от другата страна на Кулата на листата се чу победоносен рев. Бригадата на Ерлан бе готова. Преди нас.

Башмайсторът го отбеляза на проклетата си плоча и я изпрати на учителите.

Повечето от хората на Маша стояха с увиснали рамене и дишаха тежко. Аз се отпуснах на един от каменните блокове, които все още не бяхме успели да поставим.

— Сега какво? — попитах аз и погледнах Маша.

— Какво сега? Сега ще довършим проклетата стена. След това ще видим какъв урок са ни подготвили учителите.

Той изрече последното изречение с толкова омраза, с толкова огорчение, сякаш думите бяха напоени с киселина.

Те дойдоха на следващата сутрин и отведоха Герик.

Не бяха стражите, които обикновено ни тормозеха. Тези бяха по-чисти и сякаш по-изискани — с лъскави брони и ботуши и блестящи катарами и копчета. Знакът на рода Драконис, двата дракона, беше инкрустиран с емайл върху металните им нагръдници, а не просто изрисуван като при останалите.

— Това е личната охрана на графа — прошепна Карле. — Обикновено не слизат тук, долу. Може да си нацапат ботушите.

Капитанът им ни хвърли бърз поглед.

— Онзи там — рече той и посочи Герик. Един от обикновените стражи влезе и освободи Герик от оковите.

— Къде ще ме водите? — попита Герик.

— Мълчи, псе — рече капитанът.

Маша изгледа ядосано пазача, когото познаваше.

— Къде ще го водите? — изръмжа той.

Но стражът само се усмихна.

— Със сигурност ще разбереш. Храна за дракони.

След това отведоха Герик.

— Защо ни наричат храна за дракони? — попитах Маша, защото не го чувах за първи път.

Той кимна към вратата в края на стаята, която бе точно срещу решетката.

— Виждаш ли онази порта там? Тя води към леговището на драконите. Ако се опитаме да вдигнем бунт или да избягаме, то трябва просто да отворят вратата и да пуснат зверовете да се справят с нас. И обичат да ни го напомнят. Освен това… и в случай, че някой от нас умре, по една или друга причина. Все пак няма никакъв смисъл да си играят да погребват парии като нас. А и няма смисъл да оставят един труп да стане зян при положение, че драконите с удоволствие похапват леш.

Стомахът ми се обърна. Но това всъщност бе по-добре, отколкото да те изпратят при тях, докато си жив. Въпреки това самата мисъл бе отблъскваща.

— Колко дракони притежава той — граф Артос?

— Не знам. Много. Във всеки случай повече от двайсет.

Звучеше ужасно. Дракан, единственият друг притежател на дракони, когото познавах, вероятно разполагаше с шест или седем, след като Нико уби единия. А знаех, че те бяха изпратени до Дунарк като зестра на дама Лизеа. Кой знае как ги бяха превозили на такова голямо разстояние? Дина бе казала, че това бяха доста големи зверове. Но може би тогава са били малки.

— Какво мислиш, че ще направят с Герик?

— Откъде да знам? — отвърна ми Маша. — Стига си задавал въпроси, момче.

 

 

Малко по-късно, може би след час или два, дойдоха и ни отведоха в най-външния двор, точно под стената, върху която бяхме работили толкова здраво. Герик стоеше горе пребледнял заедно с двама стражари. Но какво се бе случило със стената? Тя бе обсипана с шипове, забити между камъните. А на всеки шип висеше по един ключ. Бяха… мда, бяха около трийсет.

Навсякъде по стените и по прозорците се бяха струпали зяпачи. Стражари, благородници и други жители на крепостта, учителите и техните ученици. А дали мъжът, който седеше там горе, под червения балдахин, не беше самият граф Артос? Ясно беше, че всичко бе наредено като за някакво празнично събитие. Но какво ли щеше да е то?

Един учител влезе в двора. Мисля, че бе учителят Вардо, който ни бе посрещнал първата вечер, но далеч не бях сигурен. Те всичките изглеждаха напълно еднакви с голобрадите си лица и черните шапки.

Учителят Вардо, ако беше той, повиши глас.

— Тези мъже са предатели — рече той. — Те не проявиха в работата си усърдието, за което е достоен един граф. Но графът е милостив. Графът е справедлив. Той дава на всекиго възможността да се поучи от грешките си. И ако тези мъже научат урока си, тази вечер ще седнат на масата на самия граф. Но ако не го сторят, е, тогава ще получат заслужено наказание.

Той посочи нагоре към Герик.

— Този мъж ще бъде спуснат долу, в леговището на драконите. Тези мъже — рече той и посочи към нас — имат възможност да го спасят. Ако открият ключа към мъдростта.

Ключът към мъдростта? Неволно погледнах към множеството ключове на стената. Дали бе някой от тях? До всеки ключ имаше нещо нарисувано, май бяха букви. Какво означаваше това?

В долната част на стената имаше решетка, същата като решетката на килията, зад която ни заключваха всяка вечер. Тази тук водеше към коридор в стената, който от своя страна излизаше в леговището на драконите, може би, за да могат да изведат зверовете в най-външния двор, ако на враговете им се удадеше да прехвърлят стената. Дали трябваше да открием ключа към тази врата?

— Най-важният ключ се намира в този ковчег — рече учителят Вардо и махна на двама ученици, които се появиха в двора, оставиха един голям ковчег и бързо си тръгнаха. — За да го получите, трябва да отговорите на един-единствен въпрос: Какъв е графът?

По устните му пробягна лека усмивка, сякаш бе много доволен от себе си и от урока, който ни бе подготвил. Той махна на стражите и на Герик.

— Започвайте.

 

 

Да започваме. Но как? С какво? Стражите вече се бяха заловили да спускат Герик надолу, към леговището на драконите.

Маша бе мрачен.

— Просто ще вземем ключовете — рече той. — Всичките. После ще ги пробваме един след друг.

Но ключовете бяха високо, някои от тях — ужасно високо, и на доста голямо разстояние един от друг. Само да ги стигнем, особено най-горните, бе доста рисковано.

— Няма време за това — възрази Нико. — Давин, помогни ми, по дяволите. Какъв е графът?

Какво искаше да каже? Откъде можех да знам? Въпреки това в съзнанието ми изникна нещо, нещо, свързано с Мира и с една глупава песничка за някакво странно семе.

— Та нали ти я научи на тази песен — изсъсках аз, докато се опитвах да си спомня думите. Кой е владетелят на страната? Граф Артос Драконис. Какъв е граф Артос? Блокирах. — Нико, трябва да си го повторил сто пъти!

— Не мога да мисля — отвърна ми той пребледнял. — Изобщо не мога да мисля.

Какъв е граф Артос? Какъв е граф Артос? Добър. Не.

Храбър, мъдър и справедлив.

Изведнъж се сетих.

— Храбър, мъдър и справедлив — казах аз. — Нико, това е.

— Да — рече ми той тихо. — Да. Маша, вземи ключа до X.

Маша се втренчи в него.

— До X? Да не ти приличам на писар? Момче, аз не мога да чета, по дяволите!

— Онзи там — рече Нико и посочи. — Първият отляво, третия пирон от горе на долу.

Този бе един от лесните, за щастие. Имрик се качи на раменете на Маша, свали ключа от пирона и го хвърли на Нико.

— Ето!

Нико го пъхна в ключалката на ковчега. Или поне пробва.

Не стана. Той ме погледна отчаяно.

— Не е този.

— Значи не е смел. Пробвай с мъдър.

Карле се покатери по стената и взе ключа до М, който за наш късмет също не бе нависоко.

— И този не става.

— Справедлив — рекох аз. — Учителят каза и това. Графът е справедлив.

„С“ беше доста нависоко, толкова нависоко, че Имрик трябваше да се покачи на раменете на Маша. Той ми хвърли ключа и аз се затичах към Нико с него. Ако не беше той… ако не беше той, тогава не знаех какво щяхме да правим.

Нико го пъхна в ключалката и се опита да го завърти.

Нищо не се случи.

— Не става. Не е този.

Аз паднах на колене. Искаше ми се да изтръгна ключа от ръцете на Нико. Трябваше да е този.

Погледът на Нико пробягна по стената, сякаш очакваше буквите да се съчетаят по някакъв начин и той да намери смисъл.

— Ето — рече Нико изведнъж. — Там има още едно „С“.

И наистина имаше. Този път се чу силно прекрасно щракване и Нико отвори капака.

Вътре в ковчега имаше още един ковчег. И той, разбира се, също бе заключен.

Нико и аз се спогледахме.

— Цялата дума — каза той. — Ще трябва да изпишем цялата дума. Ще успеем ли?

Аз и Нико бяхме единствените, които познаваха буквите. Ние насочвахме останалите кои ключове да вземат.

„С“, „П“, „Р“, „А“.

Ковчег в ковчега.

Някои от зрителите бяха започнали да се досещат какво правехме, най-вече тези, които можеха да четат. Хората там, горе, започнаха да си шушукат, а някои от благородниците, по-нискостоящите в йерархията, започнаха да ни подвикват, сякаш присъстваха на бой на петли.

„В“, „Е“.

Можехме да чуем гласа на Герик откъм леговището на драконите.

— Побързайте — извика той. — Побързайте, по дяволите! — В гласа му се четеше притаен страх.

„Д“ беше на най-горния ред. Дори Имрик, изправен на раменете на Маша, далеч не можеше да го достигне.

— Почакайте — рече Нико. — Оставете на мен. Давин, помогни ми.

Той започна да се катери, ловък като котка. Първо сложи крак на рамото ми, после пъхна ръка в цепнатината между два камъка, после стъпи върху едната длан на Имрик… и накрая се изправи върху раменете му и се протегна, за да вземе ключа. Спомних си как веднъж бе пазил равновесие върху кафявата си кобила като цирков жонгльор, за да загаси огъня, обхванал сламения покрив на нашата хижа. Не, изобщо не бе непохватен във всичко.

Той ми хвърли ключа. Аз го хванах и се втурнах към ковчежето, като оставих на Карле да помогне на Нико да слезе.

„Д“. Още едно ковчеже.

Нико дотича леко задъхан.

— Ето и „Л“ — рече той и ми подаде още един ключ.

— Побързайте! — извика Герик. — Той идва.

Пъхнах ключа до „Л“. Завъртях го. Отворих ковчежето. Вътре имаше ключ.

Маша го хвана.

— За вратата ли е?

Откъм леговището долетя вик, вик без думи.

— Опитай — каза му Нико.

Но и аз, и той си мислехме: „С П Р А В Е Д Л“.

Ами „И“?

— Донеси го — рече Нико. — Със сигурност ще ни потрябва.

И докато Маша отключваше портата към леговището на дракона, Нико скочи на раменете ми и взе ключа до „И“.

— Окован е! — изрева Маша откъм леговището. — Трябва ни още един ключ. Сега!

Втурнах се по коридора. И спрях изведнъж. Защото отвън, на няколко крачки от Маша и окования Герик, стоеше един дракон. Той отвори паст и изсъска. Блъсна ни воня на леш и гнило месо. От края на единия му отровен зъб висеше капка бяла отрова. Втренчих се в синьо-лилавата паст на дракона, в жълтите му очи и за миг останах неподвижен, без да мога изобщо да помръдна.

— Копие — изрева Маша към стражите на стената. — Хвърлете ми едно копие, по дяволите!

В началото никой от тях не искаше. Но след малко едно копие полетя отгоре и падна точно в краката на Маша. Той го сграбчи и пристъпи към дракона.

— Гледай да отключиш оковите, гладък гръб! — изсъска той. — Иначе звярът ще ни изяде всичките!

Герик бе окован с ръце над главата, както го бяха спуснали. Бе съвсем пребледнял, гърдите му просвирваха и бе обелил очи. Аз обърнах гръб на дракона и се надявах, че Маша ще успее да удържи звяра достатъчно дълго. И че последният ключ ще пасне.

Така и стана. Оковите паднаха и ръцете на Герик се отпуснаха отстрани на тялото му, като две безжизнени парчета месо.

— Сега! — извиках аз на Маша.

Той метна копието към главата на дракона, обърна се и се затича. Ние се втурнахме през тъмния коридор и затръшнахме решетката пред муцуната на чудовището. А Герик падна на колене, сякаш някой му бе отсякъл краката.

Хората по стените започнаха да пляскат и да ни поздравяват с радостни викове, сякаш бяхме спечелили състезание. Някои от благородниците започнаха да хвърлят разни неща в двора — монети, един пръстен, една ръкавица и едно тънко ефирно шалче от коприна. Стоях там с туптящо сърце, гледах ги втренчено и ги презирах. Дали щяха да пляскат толкова силно, ако драконът бе изял Герик?

Учителят Вардо стоеше в двора. Там имаше още цяла рота стражи. Явно не трябваше да си мислим, че сме постигнали нещо, само защото хората ни ръкопляскаха.

— Какъв е графът? — попита учителят и взря поглед право в Нико.

— Справедлив. С, П, Р, А, В, Е, Д, Л, И, В.

Той каза думата по букви бавно и внимателно, а от всяка от тях лъхаше презрение. Учителят Вардо го усети, но в този момент нищо не можеше да направи. Бяхме спечелили отвратителната му игра и сега трябваше да ни даде наградата. Той погледна към тълпата ученици, които висяха по прозорците на Образователния дом.

— Тези мъже получиха ценен урок. Тази вечер ще получат наградата си и ще вечерят на масата на самия граф. Поучете се и вие от това, което видяхте. Ключът към мъдростта е ключът към живота, а справедливостта на графа е всичко!

Децата и жителите на крепостта отново заръкопляскаха. Но докато стражите ни отвеждаха, не можех да спра да си мисля, че учителят Вардо бе очаквал да произнесе друга реч пред присъстващите. Колко затворници можеха да четат? Едва ли имаше други, освен мен и Нико, най-много още един. Не, децата трябваше да научат един съвсем друг урок — пленниците са глупави и неуки. А този, който не се научи да чете, ще бъде изяден.