Лине Кобербьол
Дарът на змията (14)

Змията

Роза беше раздразнителна и начумерена в продължение на няколко дни. Следващата сутрин, докато се опитвах да запуша една дупка в покрива на кокошарника, я чух как вика на Дина в лехата с фасула.

— Сигурно и ти си мислиш, че крадем, Бел и аз?

— Не, аз…

— Страхотна приятелка си!

Роза се появи откъм ъгъла със сълзи на яд в очите, хвърли ми такъв убийствен поглед, че можеше да ме събори мъртъв от покрива, и изчезна в гората.

— Нямах това предвид! — извика Дина. Тя самата също се появи иззад ъгъла и изобщо не изглеждаше по-щастлива от Роза.

— Какво й каза? — попитах аз.

— Нищо — отвърна ми Дина. — Само че… само че трябва да пази Бел.

— Не мисля, че Бел е отмъкнала кокошките.

— Знам много добре! Не това имах предвид.

— А какво тогава?

— Само че трябва да внимава Бел да не… избяга или нещо подобно. Или пък да не се нарани. — Гласът на Дина се снишаваше все повече и повече, а накрая се превърна в шепот.

— А защо би й било да го прави? Бел не е някаква скитница.

Дина не каза нищо повече. Тя се върна при фасула и продължи да плеви. Аз поклатих глава и се опитах да закрепя сноп слама, без да направя повече дупки, отколкото вече имаше за запълване. Смятах, че Дина се държеше меко казано странно в последно време. Какво му ставаше на това момиче?

Кракът ми се подхлъзна и пропадна през покрива. Мухъл! Най-добре щеше да бъде да сринем целия проклет кокошарник и да построим нов.

— Дина! — мама викаше. — Има ли яйца днес?

— Не знам.

— Ами тогава провери! — думите й прозвучаха малко раздразнено, защото събирането на яйцата, ако имаше такива, бе малко или повече работа на Дина.

Дина мина напряко през двора. Извади вода от кладенеца и си изми ръцете. След това влезе в кокошарника, без дори да ме погледне. А и защо ли да го прави, аз бях просто брат й. Всякакви кокошки и яйца бяха по-важни от мен.

Стори ми се, че тя доста се забави вътре. Толкова дълго, че ме загриза любопитството и аз легнах на покрива, за да мога да погледна през дупката, която кърпех.

Дина държеше нещо в ръцете си. Яйце. Но не кокоше. То бе украсено с черни, червени и бели орнаменти. Дина хвана яйцето за върха и долната част, дръпна силно и то се счупи по средата. Явно бе направено от дърво, метал или нещо подобно. Вътре в него имаше къс хартия.

Сега вече наистина станах много любопитен. Кой изпращаше на Дина писма в яйца? Да не би да си бе намерила приятел? Сигурно затова се държеше толкова странно напоследък. Това обясняваше мълчанието, болките в корема и тъжните погледи. Но ако наистина бе влюбена, явно това не й носеше особено много радост.

Дина разгърна писмото и започна да чете. После го хвърли изведнъж заедно с яйцето на земята и се разплака.

Аз се спуснах по покрива, скочих в тревата и отворих вратата на кокошарника. Дина ме погледна ужасено и посегна да вдигне писмото, което лежеше на пода. Аз обаче я изпреварих. Там пишеше: „Скъпа Дина, не искам да те плаша“. Не можах да прочета повече, защото Дина грабна листа от ръцете ми.

— Дай ми го — казах й аз и протегнах ръка.

Тя поклати глава.

— Това не те засяга.

— Разбира се, че ме засяга. Аз съм твой брат и ако си се захванала с някой глупак от селото…

Тя ме погледна със странно изражение.

— Даже и да е така — рече тя, — това си е моя работа.

— Не и ако те кара да плачеш.

Тя отвори уста да каже нещо, но остана безмълвна. Сълзите й бяха секнали също така изведнъж, както бяха потекли. Тя сложи ръка на гърдите ми и леко ме потупа, сякаш бях Бел, която чешеше зад ухото.

— Понякога наистина си много сладък — рече сестра ми. И докато аз стоях там и се чудех как да възприема тази забележка, тя се шмугна покрай мен, излезе на двора и хвърли писмото в кладенеца.

— Днес няма яйца — извика Дина на мама.

Аз вдигнах цветното яйце. Беше много леко, толкова леко, че нямаше как да е изработено от дърво, но не знаех от какъв материал бе направено. Съединих двете половинки. Чак сега видях, че това не бяха просто орнаменти, а някакво животно, морска змия или дракон. Рисунката бе някак мазна и блестеше, сякаш боята все още не бе засъхнала. Бе изящна и странна. Никой от селските момчета не би могъл да нарисува нещо подобно. А нима не бе странно да започнеш любовно писмо така? „Не искам да те плаша.“ Не че бях много добър в писането на любовни писма, но ако все пак решах да пратя такова на някое момиче, никога нямаше да започна така.

— Дина — промърморих аз. — В какво си се забъркала?

 

 

По време на вечерята ни този ден цареше мрачно настроение. Ковачът бе дошъл преди малко, за да доведе чернушкото. Каза, че не успял да го продаде, но през цялото време гледаше в земята и избягваше погледа на мама.

— Нищо — рече му тя. — Ние сами ще се опитаме.

Той кимна.

— Кончето е добро — каза той. — Може да опитате да го продадете във Веверстед или малко по̀ на юг. Сигурно мнозина биха пожелали да закупят такъв хубав кон.

„Но никой в Лербю“ — помислих си аз. Да не би да бе заради откраднатите кокошки?

Ковачът си тръгна, а ние седнахме край дъсчената маса, която бях сковал за нас. Хляб и супа от коприва. Щеше ми се наистина ние да бяхме задигнали онези кокошки или пастета. Единственото месо, което слагахме на масата, бяха моите зайци. Дина седеше бледа и ровеше в храната, а намръщеното изражение все още не бе слязло от лицето на Роза.

— Не може ли да я караме малко по-весело? — попита мама накрая. — Сигурно ще успеем да продадем коня. А хората от селото ще си променят мнението рано или късно, особено след като заловят истинския крадец.

Нико се прокашля.

— Катрин, помниш ли коя е Катрин?

Мама кимна.

— Тъмно момиченце. Най-малката ти ученичка.

— Да. Катрин каза, че знае как може да се влезе в кокошарника на странноприемницата. Може би трябва да обмислим възможността някой да стои там през нощта на стража.

Мама поклати глава.

— Това е работа на хората от селото. Най-добре да стоим настрана.

Дина се изправи и си взе шала.

— Накъде си тръгнала, млада госпожице? — попита мама.

— Забравих търнокопа и кошницата при фасула — отвърна тя. — Трябва да ги прибера преди да се стъмни.

Тя изчезна през вратата преди някой да успее да каже нещо повече.

Аз също се изправих.

— Ти пък какво си забравил? — попита ме мама остро.

— Нищо. Ще измия чиниите.

— Давин, да не би да си болен?

Бузите ми поруменяха.

— Съвсем не.

Събрах набързо глинените съдове и ги занесох навън до кладенеца. Накиснах ги във ведрото и се шмугнах покрай кокошарника, за да мога да видя лехата с фасула.

Дина я нямаше там. Успях да я зърна между дърветата, преди съвсем да се изгуби.

Така си и мислех. Любовна среща.

Върнах се при ведрото с вода и започнах да мия съдовете.

Дина още не се бе върнала, когато приключих.

— Сега ще видиш ти, Дина — промърморих аз на себе си. А и на мама сигурно вече й бе минало през ума, че прибирането на търнокопа и кошницата бе отнело твърде много време.

Върнах се при кокошарника още веднъж и се взрях в гората. От Дина все още нямаше и следа. Трябваше веднага да тръгна да я търся. Тя все пак бе само на дванадесет, а навън бе започнало да се стъмва. А и онова странно изречение от писмото не ми излизаше от ума: „Не искам да те плаша“. Колкото повече мислех за това, толкова по-обезпокояващо ми се струваше.

— Давин? — мама стоеше на вратата.

— Да.

— Къде е Дина?

— Не я виждам — отвърнах аз. — Но сигурно скоро ще се върне.

— Опитай да я намериш — в гласа на мама се четеше тревога и аз много добре можех да я разбера. Кимнах и се отправих към гората, където я бях видял за последно.

Едва бях навлязъл сред първите дървета, когато я съзрях. Тя вървеше към мен, ридаеща и задъхана, като държеше едната си ръка далеч от тялото.

— Ухапа ме змия — промълви Дина. След това падна на колене, така че се наложи да я нося през остатъка от пътя.

По ръката на Дина имаше две струйки кръв и дупки от отровни змийски зъби.

— Тя падна върху мен — каза Дина. — От едно дърво.

Не мислех, че тукашните змии можеха да се катерят по дърветата, но това сега не беше важно.

— Какъв цвят беше? — попита мама остро и затегна кожената връв, която бе завързала около ръката на Дина. Знаех какво си мислеше. Ако бе жълто-зелена, щеше да се окаже обикновена водна змия, като тази, която бях видял край капана. Зла, но безвредна.

— Черна и оранжева — отвърна Дина.

Отровна змия.

— Давин — каза ми мама с неестествено спокоен глас. — Донеси ми нож.

Дадох й моя. Ръката ми трепереше. Не можех да разбера как нейната можеше да е толкова спокойна. Може би бе, защото й се налагаше. Именно тя трябваше да реже.

Отровна змия. Тя можеше да убие. Колко ли отрова имаше в кръвта на Дина?

— Трябва ми лампата — заръча мама. — Не виждам какво правя.

Нико запали фитила на лампата и я хвана така, че да огрява най-добре ръката на Дина. Сестра ми лежеше на масата, на която само преди минути бе стояла супата от коприва.

— Роза, качете се с Мели на тавана. Разкажи й някаква приказка.

Роза кимна мълчаливо и хвана ръката на Мели. Тя се бе втренчила уплашено в ръката на Дина и в началото не искаше да тръгне.

— Върви с Роза — нареди й мама. Мели се подчини.

Мама пъхна ножа в пламъка за миг. След това погледна Дина в очите.

— Ще отнеме само минутка, съкровище — прошепна тя.

Дина я гледаше пребледняла. Не каза нищо, но видях как стисна зъби.

Мама допря острието на ножа до ръката на Дина, точно над ухапаното място. След това бързо разряза плътта. Дина изстена веднъж. Сподавеният й вик прониза болезнено цялото ми тяло. Мама допря устни до раната и започна да изсмуква отровата и да я плюе, да изсмуква и да плюе. Надявах се да бе вярно, че човек можеше да извади отровата от тялото по този начин. Мама не спираше, а Дина лежеше там, без да пророни и звук, макар че сигурно я болеше. Чувахме как Роза се опитва да разказва приказка на Мели горе, на тавана. Тя непрекъснато спираше или повтаряше едно и също изречение по два-три пъти, но Мели не казваше нищо. Съмнявах се, че изобщо я слушаше.

— Донеси ми кошницата, Давин — каза ми мама накрая. Цялата й уста бе в кръв. — И чайника.

Донесох кошницата и чайника. Мама извади от нея малко глинено шишенце.

— Това е спирт — каза тя на Дина. — Щипе, но прочиства.

Мама изля спирта в раната. Дина си пое дълбоко въздух и прехапа устни.

— Боли — прошепна тя.

— Знам, съкровище. Но най-страшното скоро ще мине.

Дано да беше вярно. Досега не бях виждал човек, който да умре от отравяне, но бях чувал ужасяващи истории за гангрена, слепота и хора, които били посинели от недостиг на въздух точно преди смъртта си. „Това не може да се случи с Дина“ — помислих си аз. Та нали тя сама се бе прибрала, сигурно в кръвта й нямаше много отрова. А и ухапването на тази змия невинаги бе смъртоносно. Далеч невинаги.

Мама напои една превръзка с димящата топла вода от чайника. Остави я да изстине за миг преди да я сложи на ръката на Дина.

— В раклата има чисти чаршафи — рече ми тя. — Смени спалното бельо.

Аз донесох чаршафите и започнах да оправям леглото. Мама отпусна кожената връв и Дина отново изстена тихо. Мама я погали по челото.

— Сега всичко зависи от теб — рече мама. — Спомняш ли си какво казвам обикновено, когато сте болни?

— Тялото може да свърши само половината от работата — промълви Дина уморено. — Човек трябва да използва и съзнанието си, за да оздравее.

Мама кимна.

— Представи си, че ръката ти отново е здрава. Че цялата отрова е навън. Повярвай го. Представи си го.

— Да, да.

Отговорът й прозвуча някак обезкуражено.

— Дина! Трябва да ми обещаеш да се бориш, колкото сили имаш!

Дина замълча.

— Ще е по-лесно да се предам — прошепна тя почти беззвучно.

Мама изглеждаше съвсем вцепенена.

— Детето ми. Не бива да говориш така.

От устните на Дина се отрони дрезгав звук. Отне ми известно време преди да осъзная, че това трябваше да представлява смях.

— Малко е глупаво, нали? — каза тя. — Да те ухапе змия, когато ти самият си змийско отроче.

Мама остана безмълвна тягостно дълго време. След това хвана лицето й с две ръце и я погледна в очите.

— Забрави го — каза тя. — Ти си мое дете. Не негово. Чуваш ли?

Дина затвори очи.

— Да, мамо — прошепна тя. Но не звучеше така, сякаш го вярваше наистина.

 

 

Почти никой не успя да поспи тази нощ в хижата. Роза и Мели се качиха да спят на тавана, където обикновено нощуваше Нико. Дина се оплакваше, че й е студено, макар че оставихме огъня да гори през цялата нощ, така че се редувахме да лежим при нея, за да я топлим.

Аз изчаках, докато мама и Нико малко се отдалечиха. Те седнаха край огъня и се заговориха тихичко и аз видях как той положи ръка на рамото й, за да я утеши.

— Кой е той? — прошепнах аз на Дина.

— Кой?

— Той. Този, който ти праща писма, подмамя те навън в гората и хвърля змии по теб. Ето кой. — Гласът ми трепереше от ярост.

— Не… не стана точно така.

— Така ли? Змиите не се катерят по дърветата, Дина. Кой е той?

Тя се втренчи безмълвно в мен. Лицето й блестеше от пот заради треската. За миг си помислих, че ще ми отговори. След това бавно поклати глава.

— Не знам за какво говориш — рече тя.

Очите й се затвориха и тя се престори, че спи. Но аз знаех, че бе будна. Дишането й бе твърде неспокойно.

 

 

В един момент заспах, макар да не исках. Сънувах ужасното яйце. Дина го отвори, но вместо писмо вътре имаше змия в черно, бяло и червено. Тя се уви около ръката й и разтвори уста, така че можех да видя двата й дълги отровни зъби.

— Не, Дина — чух мама. — Не може!

— Искам да го сваля…

— Не, съкровище!

Аз се събудих. Мама стоеше наведена над леглото и държеше двете китки на Дина. Тя видя, че съм буден.

— Давин — рече ми тя дрезгаво. — Трябва да ми помогнеш. Дръж я за малко.

— Да я държа? — Главата ми все още бе пълна с мъгливи сънища за змии.

— За да не може да махне превръзката. Събуди се, Давин!

Аз седнах на леглото. Дина ме погледна, но очите й бяха като от стъкло. Тя гледаше през мен. Сърцето ми заби по-бързо от страх, защото имах чувството, че вече бе поела към едно друго място.

— Дръж я!

Аз хванах китките на сестра ми. Бяха хлъзгави от пот.

— Пусни ме — примоли се Дина. — Искам да я махна. Боли ме!

Тя опита да се освободи, но ми беше лесно да я задържа. Твърде лесно.

— Тя не трябва да хаби силите си така — рече мама, сякаш Дина не можеше да я чуе. — Опитай се да я успокоиш, Давин.

— Как?

— Говори й. Пей й. Разкажи й приказка. Каквото и да е. Главата ми бе съвсем празна. Не ми идваше нито една приказка на ум.

— Пусни ме — шептеше Дина. — Пусни ме, пусни ме…

Започнах да пея. Една стара приспивна песен, която дори не подозирах, че знам.

— Малка звездичке, затвори очички…

Дина наистина се поуспокои. Сигурно й я бях пял някога, когато и двамата бяхме много малки. Не можех да си спомня всички думи, но това нямаше значение. Можех да изтананикам забравените места. Най-важното бе, че песента накара Дина да се отпусне.

Мама се върна с една чаша.

— Повдигни я леко — рече ми тя. — Така че да може да пие.

Мама допря чашата до устните на Дина, но тя извърна глава.

— Мирише гадно — каза сестра ми, а гласът й прозвуча сърдито, като на малко дете, сякаш в нея се бе настанило някакво намръщено тригодишно хлапе.

— Погледни ме — рече мама.

Дина не искаше.

— Погледни ме — повтори тя, като този път не остави никакъв избор на Дина, защото използва интонацията на Жрица на срама. — Ти ми обеща да не се предаваш. Чуваш ли?

Дина лежеше немощна в прегръдката ми като парцалена кукла, но за миг възвърна гласа си.

— Да — рече тя просто. И отпи послушно от отварата, която й даде мама.

 

 

Дина спеше. Спеше ли, спеше. Не се събуди дори когато мама смени превръзката й. Кожата около раната й бе червена и раздразнена. Въпреки това мама бе по-спокойна.

— Няма червени линии — каза ми тя. И макар, за разлика от Дина, никога да не се бях интересувал от знахарските умения на мама, все пак знаех, че тя си мислеше за отравяне на кръвта. Нямаше такова. Това трябваше да е добър знак.

Дина се събуди преди вечеря и поиска малко вода. Все още имаше треска, но вече бе дошла на себе си. А на следващата утрин и температурата й спадна.

— Добра работа, сестро — казах й аз. — Една отровна змия не е достатъчна, за да те пребори.

По устните й пробягна усмивка — съвсем лека, но все пак я имаше. След това отново заспа.

— Погрижи се да пие нещо всеки път, щом се събуди — рече мама на Роза.

— А ти къде ще ходиш? — попитах аз.

— Ще се разходя до Лербю.

Гласът й прозвуча нормално, но аз я познавах добре и знаех, че бе ядосана. Всъщност тя бе ядосана дни наред, но едва сега можеше да предприеме нещо.

— И аз ще дойда — заявих аз.

Мама се вгледа в мен за миг.

— Добре — отвърна ми тя. — Можеш да дойдеш.

 

 

Вечерта се бе спуснала, когато с мама стигнахме до площада на Лербю. Мама спря Фалк пред странноприемницата, но не слезе от него. Остана на гърба му. Седеше съвсем неподвижно. А Фалк, който по принцип не беше особено послушен, този път не започна да рие с предния си крак, да мята грива или да върши някои други от обичайните си пакости.

Мама остана, яхнала Фалк, толкова неподвижно и толкова дълго, че около нея започна да се събира тълпа.

— Какво прави тя? — попита един мъж друг, но не съвсем тихо.

Мама го погледна и той потръпна.

— Чакам — рече тя и отмести поглед от него, точно както една хищна птица освобождава плячката си, когато вече не й е интересна.

Мъжът разтърси глава и разтри лице.

— Какво? — попита някакъв смелчага.

— Този, който се опита да убие дъщеря ми.

В този миг обичайната пазарна атмосфера изчезна. Всички разговори затихнаха. Никой не се опитваше да купи или продаде нещо, никой не носеше вода, никой не си поръчваше халба бира в странноприемницата. Сякаш през цялото село пробягна някакъв шепот и само след половин час всеки жител на Лербю със сигурност знаеше какво бе казано на площада. Повечето бяха дошли да видят края на историята.

Около Фалк и Силке имаше свободно пространство, но иначе целият площад бе пълен с народ. Някои се опитваха да бъбрят, но разговорите бързо затихваха съвсем или се превръщаха в монотонен шепот. А когато мама изведнъж изправи гръб и застана още по-гордо върху седлото на Фалк, настъпи пълна тишина. Целият площад замлъкна и застина.

— Дъщеря ми бе ухапана от змия — рече мама и макар да не говореше особено високо, всички можеха да я чуят. — Тя за малко не умря. Може и да е било нещастен случай. Надявам се.

Тя плъзна поглед по множеството — от лице на лице. И ако преди не се бяха досетили, че тя е Жрица на срама, вече го знаеха със сигурност.

— Само влечуго би наранило дете по този начин. Ако някой ни желае злото, нека излезе напред. Ако някой знае нещо, нека излезе напред. Хората трябва да отговарят за действията си.

Беше тихо. Никой не помръдна. Погледът на мама се местеше от човек на човек, улавяше един, пускаше го, улавяше следващия. Никой не каза нищо. Никой не излезе напред. Накрая Ирена се приближи колебливо към Фалк.

— Жрице на срама — рече тя, а гласът й леко трепереше. — Нищо не сме сторили на детето ти. Ние сме порядъчни хора.

Мама кимна бавно.

— Вярвам ти — рече тя. — Никой от тук присъстващите не го е сторил. Може би наистина е било нещастен случай. Избирам да вярвам в това.

След това тя обърна Фалк и напусна площада. Никой от Лербю не посмя да застане на пътя й.

 

 

— Наистина ли го мислиш? — попитах я аз, когато вече почти се бяхме прибрали. — Че е било нещастен случай?

— Може би — отвърна ми мама. — Никой от хората на площада не го е извършил. Но аз забелязах и кого го нямаше. Андреас Хусманд. Обущарят. И най-големият син на Мина Гестгивар^[1]. Ако има виновник, ще да е един от тях.

Не можех да си представя някой от тях да е любим на Дина, дори синът на Мина. Той бе твърде стар за Дина, бе по-голям от мен, а освен това бе ужасно кривоглед с едното око. Но може би писмото не бе от обожател, а от някого, който се преструваше на такъв. А може би изобщо не бе от обожател. Може би бе някой, който бе разбрал за любовната среща и се бе възползвал от случая. Ако изобщо бе любовна среща. Или каквато и да било среща. Хилядите „може би“ се въртяха в главата ми като объркани прилепи, а единственото, което знаех със сигурност бе, че трябваше да си поговоря сериозно със сестра ми. Сега щеше всичко да си каже!

Но когато се прибрахме, Дина вее още спеше, а аз не бях чак толкова коравосърдечен, че да я събудя и да започна да я разпитвам. Радвах се, че все още бе жива.