Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс (9)

Глава девета

През двете седмици, последвали посещението му у дома, Спайдър се нуждаеше от цялата си издръжливост, от набитото си за детайлите око, от своя вкус, въображението и преценката си за обемите на предметите. За щастие бе краят на август, напрегнат период, когато магазините на Бевърли Хилс получаваха стоката за новия сезон и в същото време продължаваха да предлагат летни дрехи.

Двамата с Валънтайн обикаляха улиците. Едва ли остана ъгълче от булевард Улшир — на запад до магазина на Робинсън, през магазините на Сакс, Магнин, Елизабет Ардън, Делман, та чак до „Бонвит Телър“ в източния край на търговската част на улицата. В оформилия се триъгълник имаше толкова магазини, колкото в Ню Йорк човек сигурно би открил в площта между Пето авеню и Медисън авеню, ето защо в Бевърли Хилс човек можеше да ги обиколи пеша. Един средно голям бутик на Родео Драйв плащаше годишен наем от деветдесет и шест хиляди долара, така че, ако не носеше печалба, много бързо преустановяваше дейността си.

От време на време Спайдър, който само дето не близваше мазилката на стените, за да провери качеството на боята, а оттам и нивото на магазина, се сблъскваше с Валънтайн — тя подробно оглеждаше рафтовете и закачалките, интересуваше се защо дадена стока не е продадена миналия сезон, докарваше продавачките до тайни помисли за убийство с внимателното оглеждане на всеки предмет, който предстои да се предложи, запомняше и подреждаше всичко внимателно в главата си, но никога не се оставяше да я подведат дотам, че да си купи нещо. Спайдър, с нов, чудесно скроен костюм, набързо купен, преди да напуснат Ню Йорк, имаше вид на потенциален купувач, пък и често излизаше с номера, че търси подарък за майка си или за една от сестрите си, докато се въртеше в магазините и подслушваше разговорите между нищо неподозиращите собственици и посетителите или персонала. Заедно или поотделно те обиколиха всички по-малки бутици, както и големите магазини „Дорсо“, „Джорджо“, „Амелия Грей“, „Матю“, „Динало“, „Камали“, „Алан Ости“, „Гън Трижер“, „Ермес“, „Едуард-Лоуъл“, „Гучи“.

През същите две седмици бяха канени на осем събирания в чест на Спайдър, набързо организирани, но тържествени и с много гости.

Докато бяха деца, момичетата на Елиът бяха така уверени в неизчерпаемото количество обич, с която разполага техният Спайдър, че не изпитваха необходимост да се състезават за нея, но сега, вече възрастни, те усетиха, че се надпреварват да покажат легендарния си брат, за когото приятелите и новите им роднини толкова много бяха слушали. Никоя от сестрите не можеше да повярва, че Валънтайн е само делови партньор на техния брат — кой ли пък ще му повярва, достатъчно е само да погледнеш колко е сексапилна и искряща, а и очите й… — Всички гледаха да са изключително любезни с нея. Валънтайн нямаше нищо против да се държат с нея така, сякаш е дошла да задигне единственото им съкровище (разбира се всичко това, прикрито зад очарователното им поведение), защото само тези събирания й бяха достатъчни да прецени колко пищно се обличат жените в района от Сан Франциско до Сан Диего. Джош й телефонираше всеки ден, но докато маратонът не свърши, тя наистина нямаше никакво време за него. Липсваше й, само че в този толкова важен за живота й момент не можеше да си позволи да се отдава на каквито и да било емоционални отклонения.

През двете седмици, които бе отпуснала на Спайдър и Валънтайн, Били направи няколко посещения в „Скръпълс“ и си скъса нервите — огромни количества дрехи бяха изложени за разпродажба, гледка, която я отврати до дъното на душата й, макар и да съзнаваше, че друг изход няма. Едва се сдържа да не скрие облеклата и да ги изпрати на Армията на спасението, спря я единствено страхът постъпката й да не се разчуе и тя да стане за смях. Едва се удържа да не си разчисти сметките с ония двама мошеници и да захвърли всичко.

Когато въпросният ден настъпи, Били се настани зад бюрото си като зад каменна стена и се втренчи във Валънтайн и Спайдър с вид на екзекутор. Успяла бе да си внуши, че виновни за всички несполуки на „Скръпълс“ са те двамата.

Спайдър се бе облегнал небрежно на стената, неустоим в летния, изключително елегантен костюм, който си бе купил на тръгване от Дънхил Тейлърс в Ню Йорк. С мрачно задоволство Били отбеляза, че въпреки твърде свободната поза изражението му е сериозно и загрижено. Валънтайн бе кацнала на ръба на стола си, очевидно в очакване той да започне пръв. Младата жена имаше страшно изтощен вид.

— Е, Спайдър, слушам те — обади се Били отегчено и вяло. От цялата й външност се излъчваше пълна апатия.

— Имам добри новини.

— Добре, зарадвай ме.

— Необходимо е да се пребориш само с един съперник, но един-единствен е пътят да го направиш, за да стане твоят магазин номер едно в Бевърли Хилс.

— Празни приказки. Говори конкретно, Спайдър, разбрахме се да забравим номерата.

— Твоят съперник е „Скръпълс“. — Той бързо протегна ръка, за да спре възраженията й, и преплете погледа си с нейния така категорично, че тя се предаде; ядосана и подозрителна, повдигна само тъмните си вежди. — Мога да го кажа и още по-просто. Пречи ти твоята собствена представа за „Скръпълс“, за магазина, който ти искаш той да бъде и който си убедена, че е уместен в Южна Калифорния. Но грешиш! От близо десет хиляди километра схванах за какво мечтаеш — нещо съвсем естествено за твоя вкус, но е толкова неосъществимо, че мога да го сравня единствено с желанието да построиш Пти Трианон на мястото на Музея с восъчните фигури в Холивуд. Някои неща просто не могат да бъдат местени. Със същия успех, с който продаваш кока-кола в Африка и мерцедеси в Абу Даби, ги продаваш и в Бевърли Хилс, но Диор е единствен, той е в Париж на Авеню Монтен и там трябва да си остане. Забрави Диор или си купи билет за Париж. Там всичко е различно — и светлината, и климата, и цивилизацията, и купувачите, и нуждите им, целият подход към купуването на дрехи е друг. Ти най-добре знаеш колко сериозна работа е избирането на облекло — това е изключително важно решение.

Били беше напълно стъписана не от онова, което казваше Спайдър, а от начина, по който го казваше и дори не се опита да му отговори.

— Нека да погледнем фактите. Тук, в Бевърли Хилс ти разполагаш с търговска площ, която може да се равнява по лукс и обстановка с най-добрите магазини на Ню Йорк. Не е така грамаден, но и населението тук е по-малобройно. Но какво е тя без купувачите? А „Скръпълс“ не може да ги привлече. Защо? Защото нещо му куца.

— Как тъй му куца! — облещи се Били. — Та той е най-елегантният и далеч по-удобен, от който и да е друг магазин в света, та дори и парижките. Сигурна съм в това.

— Куца откъм забавлението! — Сега вече и Валънтайн се ококори. — Пазаруването се превърна във вид забавление, Били, независимо от това дали го приемаш или не. Влизането в „Скръпълс“ не е никакво развлечение за потенциалните ти купувачи, които точно това търсят. Ако искащ дори наречи го Дисниленд в търговията.

— Как така Дисниленд! — ужасена и отвратена промълви Били.

— Точно така — Дисниленд. Пазаруването като пътешествие, пазаруването като повод за смях. Парите са същите, но ако един купувач, местен, или пристигнал от Санта Барбара, или дори турист от друга държава може да избира къде да влезе, при теб или в „Джорджо“, какво мислиш, че ще предпочете? Когато прекрачиш прага на „Скръпълс“, виждаш широко пространство, оцветено в двайсет и пет нюанса деликатно сиво, тук-там ниски позлатени столчета и всяващи страх възрастни, високомерни, елегантно облечени продавачки, които се държат така, сякаш всеки миг ще заговорят на френски, а не на английски. Влезеш ли в „Джорджо“, посреща те тълпа весели хора, които пият на бара или играят билярд, продавачки, нахлупили на главите си смешни шапчици и те гледат така, сякаш отдавна те очакват, за да си побъбрят с теб, да те поглезят.

— В „Джорджо“ се държи на всичко онова, което „Скръпълс“ не е — с леден глас отряза Били.

— „Джорджо“ е на първо място сред магазините в страната, включително и в Ню Йорк.

— Как така? Не мога да повярвам!

— Тогава може би ще повярваш на цифрите: един квадратен метър търговска площ му носи десет хиляди долара годишно, а той разполага с четиристотин квадратни метра, което означава четири милиона годишно само от дрехи и аксесоари. А ние говорим за голям бутик. Ако сравним със „Сакс“, който има петнайсет хиляди квадратни метра и през 1975 година е реализирал печалба от двайсет милиона, ще ти стане ясно колко добре оползотворява територията си „Джорджо“. Десетки са жените, които харчат поне по петдесет хиляди годишно за дрехи от магазините „Джорджо“ по света. Някои жени, за да се занимават с нещо, минават оттам всеки ден, само за да видят има ли нещо ново. И купуват… Господи, как купуват!

— Защо си толкова сигурен в това, Спайдър? — Били се стараеше да изглежда незаинтересована.

— Аз ли? Ами, поразговорих се със собственика Фред Хейман и той ми каза. После сверих данните с „Уиминс Уеър“. Но не мисли, че така е само при „Джорджо“. Във всички магазини, където купуването е превърнато в приятно забавление, се печели добре, като в „Дорсо“ например. Само като влезеш вътре и се чувстваш чудесно, независимо дали ще купуваш или не; все едно че отиваш на събиране с приятели или в любима галерия и в двата случая — приятно изживяване. Били, как не искаш да разбереш, хората искат да бъдат обичани, когато си купуват дрехи! Особено богатите.

— Така е, Спайдър — сви тя рамене.

— Не искат да бъдат съдени от продавачките — продължи Спайдър. — Онзи ден се отбих да поиграя билярд в „Джорджо“. По едно време влязоха две момичета, едното с шорти за тенис, а другото с мръсни джинси и фланелка, без сутиен и с протрити сандали. Можех да ги наблюдавам, тъй като няколкото пробни в магазина са толкова тесни, че за да се видиш в голямо огледало, налага се да излезеш отвън; трябва да ти кажа, че всяка от тези дрипли си купи по три рокли за по две хиляди долара. Попитах едната пазарува ли от „Скръпълс“ — в интерес на истината поиграхме заедно билярд — и тя каза, че отишла да го разгледа след откриването, но — цитирам ти дословно думите й, Били, — чак пък толкова да се затруднявам и да се обличам предварително за онова старомодно, префърцунено място, с надутите му продавачки.

— Оная с шортите ли го каза? — попита Били презрително.

— Какво значение има? В едно съм убеден, не се ли съгласиш с концепцията за Дисниленд и че купуването в твоя магазин трябва да стане забавление, моето оставане тук е безсмислено. Ако искаш, веднага мога да подам оставката си.

— Били не сваляше от него изпитателния си поглед. Този човек ненапразно се усмихваше така особено. Той говореше съвсем сериозно. Имаше достатъчно опит с мъжете, за да разбере кога някой й прави номера. Този тук бе дълбоко убеден във всяка своя дума.

— Започвам да си мисля, че е трябвало да купя „Джорджо“, наместо да строя „Скръпълс“ — рече тя и горчиво се засмя, а очите й неочаквано се наляха със сълзи.

— Грешиш! „Скръпълс“ може да стане десет пъти по-добър от „Джорджо“, защото имаш три неща, които те нямат — пространство, Валънтайн и мен. — Спайдър надушваше промяната. Били бе свалила някаква обвивка от себе си и с последната си забележка показа, че се е отместила малко, съвсем малко от отбранителната си позиция.

— И според теб трябва да поставим маса за билярд, а продавачките да се облекат като хипарки, така ли?

— Не, защо е нужно да копираш. Нужна е цялостна смяна на интериора, включително и на безупречните ти пробни. Трябва да се създаде съвсем свободна атмосфера, да имат свой облик, в тях да е забавно. Това означава още някакви си седем-осемстотин хиляди долара, които са нищо на фона на милионите, които вече си дала, а в същото време ще преобразят всичко. Когато влезеш в „Скръпълс“, ще се озовеш в най-необикновения магазин в света — претъпкан до пръсване с всичко нужно и ненужно, което може да ти мине през ума, като се започне от антикварни копчета и се стигне до лилии в саксия, бонбони, стъклени буркани, старовремски играчки, най-скъпите градинарски ножици, ръчно изработена хартия за писма, възглавнички, кутийки от костенуркова черупка, свирки за птички и нататък може да продължим до безкрай. В такъв магазин има толкова интересни и неочаквани неща, че настроението ти веднага се подобрява, независимо от това дали ще купуваш, или не. Според мен хората ще купуват от тях на излизане, внезапно сетили се да направят някому подарък, но според моя план това ще е входът към Веселия панаир. Панаирът, Били, ще заема основната част от приземния етаж. За мъжете ще има импровизиран бар. Там ще могат да изчакат жените си да напазаруват, без да се чувстват като глупаци, заклещени в женско сборище. Ще поставим ротативки, поне четири масички за игра на табла и естествено наблизо ще е щандът за мъжки тоалетни принадлежности, но най-изисканите в света. Може и една-две маси за пинг-понг, но още не съм решил. В дъното ще разположим рая за дамски аксесоари — планини от прекрасни, разкошни дреболии, но непременно най-скъпите, най-добрите, последна мода — разбираш какво искам да кажа — подредени така, че да може всяка жена да ги пипне, да ги разгледа и естествено да не може да им устои. Те точно за това влизат в магазин, не защото им трябва ново шалче или нова чанта, а защото искат да им е приятно. Искат да бъдат съблазнявани, могат да си го позволят. В дъното ще разположим зимна градина в стил крал Едуард — уютна, интимна, едновремешна — място, където да си отдъхнеш, да се освежиш с чаша чай и бисквити, или с шоколадова сода, или с чаша шампанско. Всички щандове и преградни стени ще бъдат подвижни, дори тези на зимната градина, така че, когато организираш тържество, да има място за оркестъра и танцуващите… — Спайдър спря за миг, за да си поеме дъх.

— Как така танцуващи? — с пресипнал глас попита Били.

— Ами така… Ще се наложи да затворим за известно време заради реорганизацията. След това ще отворим отново и в чест на събитието ще дадем гала прием. Пък и ще правим тържества два пъти в месеца — в цената съм включил преустройството на първия етаж в бална зала, защото, с изключение на частните и някои благотворителни приеми, в този град жените няма къде да носят официалните си дрехи. Биха искали, естествено, коя жена не иска, но много често, ако поводът не е изключителен, събиранията са съвсем непринудени. Така че, ако ти организираш танцови забави с покани два пъти месечно, жените ще трябва да имат повече елегантни дрехи, нали? И веднъж в месеца, в някоя от отегчителните неделни вечери, когато няма нищо интересно в града, ще организираме нещо като игрален клуб. Наградата може да е една от роклите на „Скръпълс“, но няма да е хазарт в истинския смисъл на думата. Парите ще отиват за благотворителни цели, но ще им излиза далеч по-евтино, а ще е хиляда пъти по-изискано и отново ще се наложи да си купят рокля за този случай и…

— А дрехите, Спайдър? Къде ще разположим облеклата, докато те танцуват? — В гласа на Били вече се усещаше единствено любопитство.

— Дрехите няма да ги държим долу. Мислех, че съм го казал. Най-сериозното забавление в „Скръпълс“ ще бъдат дрехите. Ще ги продаваме горе. По този начин купувачките ще могат да се уединят с дрехата и огледалото. Та дори в „Сакс“ на Парк Авеню пробната има само една завеса, дето не се и затваря докрай, та всеки, който мине, може да види жените вътре по бельо, просто не мога да разбера как се примиряват с това. Не, в „Скръпълс“, качи ли се горе, за да купува рокля, клиентката ще бъде обслужена отначало докрай, като се започне от пробната, луксозната обстановка, лекия обяд, масаж на краката, нали не си забравила? Дори да идваш само за да погледнеш, с теб ще се държат като с принцеса. Хората, които идват „само да погледнат“ са бъдещите купувачи.

— Спайдър, всичко това е много интересно. Но как клиентите ни ще знаят, че горе има друга стока? Досега стана дума само за аксесоарите и сувенирите на първия етаж. Просто не разбирам как можеш да прескочиш този проблем.

— Точно до този момент бях стигнал. На първия етаж, където купувачите ще се събират най-много, ще поддържаме екип от манекени — десетина, а може и повече. Ще сменят непрестанно тоалетите, ще се движат между хората. Аз лично много мразя манекените, отвлича се вниманието от дрехата, но по този начин жените ще могат да пипнат плата, да зададат въпроси и да си представят как биха изглеждали те в този тоалет — манекенката може да направи всичко онова, което закачалката не може. А сега за витрините, не помня споменах ли, че ще трябва да са претрупани със стоки, направо претъпкани с красиви неща, нещо като сутринта на първия ден от Коледа през цялата година. Сменяме ли ги всеки три дни, ще съберем тълпи… Ето ще ти нарисувам…

— Моля те, недей, Спайдър — прекъсна го отново Били. — Права ли ще бъда, ако кажа, че искаш да превърнеш „Скръпълс“ в място, където като на панаир ще има ротативки, евтини бонбони, безплатни сандвичи, красиви пробни и тълпи манекенки, които ще обикалят нагоре-надолу, масаж за крака, игри, танцови забави? Или може би преувеличавам? — Тя отчетливо произнасяше всяка дума, сякаш четеше списък на дрехи за пералнята.

— В основни линии, да. — Имаше още много неща, но той реши да не издребнява. Щом тя толкова не можеше да прецени…

— Харесва ми! — Били скочи зад бюрото, все едно че бе получила награда и разцелува стъписаната Валънтайн, която бе забравила да затвори устата си от изненада. — Валънтайн, мила, страшно ми харесва!

— Както се казва — обади се Спайдър, — всеки има два бизнеса: своя собствен и шоубизнеса. — Той се отлепи най-сетне от стената, за да даде възможност на Били да го целуне, както май че й се искаше, а очевидно се притесняваше да го стори. Той започваше да я разбира по-малко. Кучка, но не безнадеждно глупава.

 

 

На следващата сутрин „Скръпълс“ бе затворен за вътрешна, преустройство. Били прекара почти целия ден на телефона, за да се свърже със световноизвестния декоратор Били Болдуин, който трябваше да се заеме с промяна на обстановката във всяка от двайсет и четирите пробни. Не беше се занимавал досега с подобно нещо, но тя бе харесала работата му, когато смени обзавеждането на къщата й в Барбадос и вилата в Южна Франция. Разбираха се и заради Били Айкхорн Болдуин щеше да се заеме с пробните. Първият етаж тя остави за Кен Адам, известен сценограф, тъй като плановете бяха той да изглежда като театрална сцена.

Били не умееше да губи, тя се отдаваше изцяло на нещата, които вършеше. Веднъж възприела основната идея на Спайдър, тя се хвърли с всички сили да я осъществи по най-добрия възможен начин. След като се взе решение в „Скръпълс“ да има ресторант, тя успя да примами един от най-добрите готвачи на „Скандия“ и му даде картбланш да организира кухнята. Спайдър, който бе предложил просто табла със сандвичи, с изумление слушаше, как тя обсъжда с готвача какво количество пушена сьомга да поръчат от Шотландия, колко хайвер от Иран, колко цикория от Белгия и раци от Мериленд. Приборите и съдовете, включително кристалните чаши и сребърните прибори, трябваше да са от най-високо качество.

Най-сериозният принос на Били за новия „Скръпълс“ бе умението й да вербува хора. От дългите години посещения на всички магазини продавачките я познаваха и щом се убеди, че владеенето на френски език не струва нищо пред чара и сърдечността, тя се зае с отвличане на хора; първа в списъка й беше Роузъл Корман, която работеше в „Сакс“ на Парк Авеню — спокойна, внимателна с хората и изпълнена с достойнство; следващата бе чехкинята Маргарет от „Джорджо“; благоразумната Сю от „Алан Остин“; Елизабет и Мирен, две дребни французойки от „Динало“, симпатичната руса Кристин и спокойната червенокоса Елен, и двете от „Дженеръл Стор“, както и още десетина първокласни продавачки от града. Единственият случай, в който се провали, бе с една от служителките на „Дорсо“, която за нищо на света не искаше да напусне. Най-накрая Били се предаде, защото дори тя трябваше да признае, че „Дорсо“ е много авторитетен магазин. Били успя да се наложи и организира служба за разнасяне на стоки по домовете и то в град, където и мултимилионерите държат да изберат всичко сами.

Още докато магазинът беше затворен, Валънтайн и Били се заловиха със стоките. Откакто замисли „Скръпълс“, Били сама водеше снабдяването. Основното й недоволство от другите магазини в Бевърли Хилс бе, че никога не може да открие онова, което търси. Убедена бе, че ако отиде в Ню Йорк и може да наблюдава целите колекции, ще намери далеч по-интересни неща.

Но Били не знаеше нещо много важно за търговията. След грешката с цялостното копиране на „Диор“, това бе втората й сериозна грешка. Валънтайн не беше професионален закупчик, но бе работила твърде близо до тези хора на Седмо Авеню през четирите години, които бе прекарала там, а и преди това бе слушала по време на репетициите на новите колекции споровете около това, коя рокля ще се „хареса“. Много деликатно тя разкри на Били, че в тази работа не е толкова важен вкусът на търговеца, а разбирането на нуждите и вкусовите нива на клиентките.

Изкуството да се купува за магазин е сложно и дори за един подготвен и с дългогодишен опит ветеран, с много успехи зад гърба си, всеки нов сезон крие опасности и капани. На първо място трудността е във взимането на решения дали клиентите ще приемат новите идеи. След тях идват рискове, които трудно могат да се предвидят: закъснели доставки, сбъркани платове, промяната в политиката на Седмо Авеню, нарушаване на договорености, лошо време, движението на борсата.

Били бе изпитала вече унижението от лошата продажба в „Скръпълс“ — нещо, което можеше да се случи на всеки. Щом усети, че Били е станала по-малко чувствителна по въпроса за стоките, Валънтайн се престраши и й обясни, че всичко онова, което бе поръчвала преди за магазина е било твърде… интелектуално за повечето жени. Жена с ръста на Били Айкхорн, с толкова много шик, може да си позволи да носи всичко онова, което виси по закачалките на „Скръпълс“, но в магазина липсват дрехи за жени, които не държат толкова много на изисканото облекло, липсват и дрехи за хора с приличен вкус, женствените, съблазняващите, пищните облекла. С две думи, дрехите, които щяха да се продават. Липсваха и малките серии, подходящи за различни случаи — не са прекалено фрапантни и могат да се облекат няколко пъти. А дали на Били не й е минавало през ум, че, след като са влезли в магазина, за да потърсят тоалет, създаден от моделиер, жените може да си купят и спортни дрехи или дрехи за курорт? По-евтини, разбира се, но защо пък да оставят тези пари да ги прибере друг магазин. Те никога нямаше да достигнат най-високото качество, но поне ще разширят хоризонта.

— Усещам, че ме водиш нанякъде и то много умело, Валънтайн — отбеляза Били.

— Но в разумни граници — уточни Валънтайн.

— Дано и преценката ти да е разумна.

— Надявам се.

— И какво оттук нататък? — попита Били, стараейки се да предугади следващата стъпка на коварното същество, което лично бе назначила.

— Преди да отворим отново магазина, трябва изцяло да подменим стоките. Налага се да отида до Ню Йорк, също и до Париж, Лондон, Рим и Милано за готови модели. За спортните стоки ще трябва да наемеш друг човек, а може би дори и двама, но нека бъдат от най-опитните. Купувачите ни са мързеливи и не им харесва да паркират пред „Скръпълс“ за една дреха, след това, за да си купят панталони или пуловер, да търсят друг магазин и отново да се мъчат да паркират.

— Сега, когато виждам обема на работата и опасността да сбъркаш… — подхвана Били.

— Да?

— Мислиш ли… В края на краищата, ти никога не си вършила такова нещо, Валънтайн, дали да не наема някой друг с много повече връзки в Ню Йорк и в Европа?

— Това ти ще решиш. При първия ни разговор искаше да бъда твой закупчик. Нямам нищо против да остана и само моделиер, естествено, при същите условия. Ако искаш, можеш да ме изпробващ. В най-лошия случай ще пропуснем един сезон.

Били се престори, че обмисля алтернативите. Такива почти не съществуваха — твърде късно беше и тя добре го знаеше, а и Валънтайн бе наясно с положението. Нямаха абсолютно никакво време да търсят друг човек. Валънтайн трябваше да е тръгнала още преди седмица.

— Моята леля Корнилия обичаше да казва: „Ако ще е гарга, рошава да е“, или може би по-добре другото: „Трябва ли нещо да се свърши, по-добре да се свърши веднага“.

— Разумна жена — обади се Валънтайн равнодушно.

— Така е. Кога можеш да тръгнеш?

 

 

Хората с дълъг опит в пътуването често спорят кое летище е по-неудобно „О’Хеър“ в Чикаго или международното летище „Хийтроу“ в Лондон. Валънтайн, която никога не беше ходила в Чикаго, а и нямаше такива намерения, бе готова да се подпише под твърдението, че „Хийтроу“ е истинско преддверие към ада; след като влачи тежкия си ръчен багаж и обемистото си палто в продължение на близо цял километър по голите остъклени коридори във влажната английска нощ, установи, че й предстои да измине още близо километър по движеща се лента. Лайстните върху нея леко потрепваха под краката й, но все пак бе за предпочитане пред уморителното вървене. След като мина през паспортния контрол и се приближи до гишето на митницата, Валънтайн вече се люлееше от умора. Вихрената й търговска обиколка беше изцедила всичките й сили. Страшно й се искаше „Скръпълс“ да има успех, но чудесно съзнаваше, че колкото и умно да бе измислил Спайдър всичко, магазинът нямаше никакво бъдеще, ако стоките в него не посрещнат нуждите и на най-взискателните купувачи, които тя толкова внимателно бе проучила в Бевърли Хилс и на тържествата, давани в чест на Елиът.

Ала в този миг в главата й нямаше никаква грижа за „Скръпълс“. Единственото й желание бе да открие човека от „Савой“. Последните нареждания на Били бяха недвусмислени.

— Ще търсиш човек в сива униформа и с фуражка, на която пише „Савой“. Той е на летището, за да посреща гости, наели стаи в хотелите на веригата „Савой“. Уредила съм да ти запазят стая в „Бъркли“, засега той бил най-добрият от всички и там няма да ти липсва нищо.

Валънтайн забеляза висок, мил наглед мъж с добре ушита сива униформа и се запъти към него с облекчение.

— Аз съм госпожица О’Нийл. Имам резервация в хотел „Бъркли“. Ще бъдете ли добър да ми потърсите такси и да се погрижите за багажа ми?

Мъжът насреща я изгледа с много добре премерена комбинация от уважение и възхищение, сякаш я познаваше от години и бе прекарал целия си живот с надеждата, че все някой ден тя ще пристигне.

— А, мадам! Разбира се, мадам! С удоволствие. Надявам се добре сте пътували от Париж. Сигурен съм, че отвън ви чака кола. Носач! Носач! Последвайте ме, мадам, не се безпокойте за носача, ще ни настигне всеки момент. — Той пое чантата и палтото й и забърза към изхода, последван от тътрещата крака Валънтайн. Кола с шофьор, колко разумно от страна на Били, помисли си тя, когато видя човекът от „Савой“ да се насочва към грамаден сив даймлер с униформен шофьор, седнал зад стъклена преграда.

— Много добре знам какво си мислиш — обади се от задната седалка Джош Хилман. Валънтайн не можеше да повярва на очите си. — Чудиш се какъв бакшиш да дадеш на човека от „Савой“ и на портиера. Не се тревожи, уредил съм това.

— Но какво правиш тук?

— Отвличам те — ти си изцяло в моя власт.

— О, Джош! — тя се почувства съвсем омаломощена. — Бива те почти колкото Хъмфри Богарт.

— Почакай да видиш какъв Шьовалие съм. Валънтайн… толкова ми липсваше… Не можах да се сдържа… Трябваше да дойда. Мислех, че ще откача, когато разбрах, че си заминала. Никога не съм летял със самолет на такова разстояние, без да получа потвърждение, но мисълта, че мога да видя злочестата ти мила муцунка… Заслужаваше си.

— Не разбирам нещо. Как успя да се измъкнеш? Какво каза на жена си? — Валънтайн съумяваше да зададе въпросите си въпреки непрестанните целувки на Джош. Той не я остави на мира и тя успя да се обади отново едва когато след близо петнайсетте километра до центъра на града колата влезе в улиците на Лондон.

— Казах, че отивам по работа в Лондон. Млъкни, любима. Престани да ми задаваш въпроси. Подробностите не те интересуват, просто приеми, че съм тук.

Валънтайн се отпусна. Той беше прав. Сега нямаше сили да мисли.

— Събуди ме, когато стигнем Бъкингамския дворец — прошепна тя и тутакси заспа на ръката на Джош.

След половин час бяха наближили градинската врата на двореца и той я събуди с целувка. Докато продължаваха нататък по Пал Мал, покрай високите призрачни силуети на дърветата в Сейнт Джеймс Парк, тя не спря да се върти, искаше й се да гледа до последно осветения дворец през задното стъкло. Скоро пред тях се появи Адмирълти Арч. Това е може би най-любимата обиколка за всички почитатели на Лондон.

Валънтайн, която никога до този момент не бе идвала тук, трепереше от възторг. Стигнаха хотела и тя изумена заразглежда фоайето. В един ъгъл жужеше телексен апарат, няколко прислужници дискретно пресичаха мраморния под, забързани по някаква си своя задача. Двамата с Джош последваха младежа, облечен във фрак по дългите коридори до техния апартамент. Щом човекът излезе, Валънтайн бързо дръпна завесите и затаи дъх от гледката пред нея.

— О, Джош, ела бързо, виж лунната пътека по реката, а като се наведа виждам… Да, това е Парламентът… А оттатък… Какво е онова високо здание, дето цялото е осветено… Точно под нас има градина и някакъв паметник. Кажи ми как се наричат. Били изобщо не спомена, че от хотела се разкриват такива неща.

— Може би защото „Бъркли“ не е над самата Темза.

— А къде сме?

— Точно ли? Над Виктория Ембанкмент Гардънс. Това е Клеопатра Нийдл, отсреща е Роял Фестивал Хол, и ако искаш да сме съвсем точни, намираш се в апартамента на Мария Калас в хотел „Савой“ — Валънтайн бавно приседна върху едно от покритите с кадифе канапета в красиво наредената дневна в стил Чипъндейл и се загледа в пламъците на камината. Всичко беше романтично като в старомоден роман; невинно момиче, изпаднало в отчаяние, по каприз на съдбата среща непознат, забулен в тайнственост мъж, който я отвежда в непознат хотел в непознат град и я заобикаля с лукс.

— Намеренията ти безнравствени ли са? — попита го тя с красноречив поглед.

— Надявам се! — изръмжа той. За един толкова търсен адвокат като него да се измъкне от ноктите не само на „Старсбъргър и Липкин“, а и на жена си и трите си деца, за да се втурне към Лондон по петите на едно вятърничаво момиче, „безнравствен“ едва ли бе думата, но тъй или иначе тя звучеше достатъчно красноречиво.

— В такъв случай — обяви Валънтайн по най-високомерен начин, — първо ще поискам гореща вана, студена водка, супа и… Трябва да разопаковам багажа си. — Джош натисна последователно трите копчета на металната плочка, поставена върху ниска масичка. След няколко минути на вратата застанаха трима души: прислужник, камериерка и келнер.

— Моля ви пригответе ваната на мадам и леглата — обърна се той към камериерката. — Искам бутилка водка, две бутилки „Евиан“, кофичка с лед, гореща супа от кресон и няколко сандвича с пилешко — нареди на келнера, а на прислужника: — Багажът на мадам е в спалнята. Разопаковайте го, ако обичате и отнесете дрехите, които имат нужда от гладене. Ще ги взема утре сутринта. — И тримата веднага се заеха със задачите си.

— Това вече не е най-модерният хотел в света, сега тези хотели са в Уест Енд — обясни Джош на зяпналата го Валънтайн, но обслужването тук е много по-добро. Двамата останаха замислени и мълчаливи, докато прислужникът и камериерката не излязоха.

— Искам да те предупредя за нещо.

— Така ли?

— За бога, не се удавяй във ваната. Много е дълбока и е близо метър по-дълга от теб.

— Може би имам нужда от охрана?

— Може би, но не за първата ти баня — и двамата ще се удавим. Ето, и супата ти идва.

— Келнерът ще бъде шокиран.

— Един келнер на „Савой“? Никога!

Валънтайн изчезна в банята, като в последния миг, преди да се скрие, го стрелна прелъстително през рамо със зелените си очи, поглед, предизвикателен като неотворен подарък в прекрасна опаковка. Наложи се Джош, който цели двайсет години не бе съблазняван, да вдиша няколко пъти дълбоко, за да се съвземе, преди да съблече сакото си.

Нито камериерката, нито прислужникът, нито келнерът бяха изненадани. В апартамента на Мария Калас — в него певицата отсядаше винаги, когато идваше в Лондон — подобно поведение не беше изключение, а по-скоро правило.

— Възможно е да има нещо във въздуха — предположи прислужникът по-късно, когато тримата обсъждаха новите гости.

— Не бих се учудила — рече камериерката.

— Казвах й на жена ми — обади се и келнерът, който държеше неговата дума винаги да е последна. — Казвах й, че причината е в Клеопатрас Нийдл. Каква жена е била само, тая Клеопатра!

Имаха на разположение пет дни, пет дни, през които забравиха предпазливостта, в които съществуваше само прелестното чувство на задоволени желания и копнеж един за друг, тръпката на хора, позволили си да бъдат неблагоразумни, съзнаващи, че за подобна свобода рано или късно се плаща, но в момента не искаха да мислят за това.

Валънтайн свърши деловите си разговори със Зандра Роудс, Бил Гиб, Джийн Мюир и Теа Портър бързо и уверено. Джош проведе няколко телефонни разговора и изпрати някакви телекси, през останалото време не напускаха удобния и луксозен „Савой“. Излизаха да разгледат Лондон, обядваха в „Тремпс“, в „Дроунс“, в „Уайт Елефант Клъб“ само за да изпитат удоволствието да седнат за малко сред хора и в същото време да са сами.

В началото на своята връзка почти всички влюбени преживяват един период, когато изпитват потребност да се покажат, да погледнат любимия през очите на другите. Дори най-благородната обстановка е само декор за техните чувства. Дали Лейди Джейн Грей е приела короната на Англия преди четиристотин години в дългата мрачна галерия на Сайън Хаус? Колко ли се възхищават на неговата Валънтайн другите туристи? Такива бяха общо взето въпросите, които занимаваха Джош, докато се движеха със смълчаната група и слушаха екскурзоводката и нейната тъжна история.

Прекадено рано им бе да правят анализ на своята любов. Валънтайн бе зашеметена, че тялото й предизвиква подобно възхищение. Никога досега не й се бе случвало да се събужда и веднага да бъде пожелавана. Дори мирисът на телата им се бе слял. Джош бе така зашеметен от прекрасното чувство за свобода, съвършено непознато за човек, който, откакто се бе научил да чете, бе мислил единствено за това, какво е редно да се направи и до какъв резултат ще доведе това.

Валънтайн направи резервация за връщането си един ден по-рано от Джош. Жена му и някое от децата винаги го посрещали на летището, факт, който бързо ги върна в действителността. Дори в залата на аерогарата Валънтайн не попита нищо за следващата седмица или за следващия месец. И защо ли беше нужно? Бъдещето щеше да покаже накъде ще се развият събитията. Неизменният й фатализъм, характерен за ирландската кръв, я беше погълнал в този момент напълно. Нищо не можеше да накара Джош да я обича по-силно от този неин категоричен отказ да прави планове, от спокойствието, с което приемаше неизбежните обстоятелства. Направо подлудяваше от факта, че не се опитва да го впримчи, да почувства сигурност, че той е неин; нищо не искаше, абсолютно нищо. По дяволите! Щеше да има тази жена за себе си! Видя я да преминава през последната врата, зърна нежния проблясък в очите й, изпратен за него, и се затича към таксито, което го чакаше навън.

— Британският музей — почти изсъска на шофьора. Единствено гигантските каменни зали, пълни със солидни реликви на времето можеха да бъдат мрачни свидетели на почти варварското чувство на изоставеност, което го бе завладяло.

Били Айкхорн моли да я удостоите с честта да присъствате на тържеството по повод откриването на „Скръпълс“, което ще се състои в първата събота на ноември в 21.00 ч.

Танци.

Официално облекло.

Малко преди поканите да бъдат разпратени, „Уиминс Уеър“ предсказа, че това ще е едно от най-вълнуващите събития от времето, когато Труман Капоути бе обявил кой е всъщност Кай Греъм. Когато Били попита кого да покани, Спайдър отвърна само: „Всички“.

— Но аз не познавам всички. За какво говориш?

Докато работеха заедно по възраждането на „Скръпълс“, Спайдър бе забелязал, че тя необяснимо за него винаги се измъква, когато стане дума за средите, в които той предполагаше, че се движи. Според него личният й живот, лишен от семейство и близки приятели, бе някак странно празен и пуст. Нямаше как да знае, че през по-голямата част от живота си тя е била сама. Нещастията, които й се бяха случили, я превърнаха в един самотник. Обстоятелствата в младостта й бяха отнели способността да завързва лесно приятелства. Годините, през които бе обявена за особнячка, бяха оставили тежки белези, които дори прекрасният й външен вид сега не можеше да излекува. Напускайки Бостън, се бе лишила от роднини. Напускайки Ню Йорк след първия удар на Елис, не бе подновила познанствата си в града, които, като изключим Джесика, изобщо не бяха истински приятелства. В Лос Анджелис можеше да започне на чисто, но годините на пълна изолация и задълженията й в Бел Еър не й позволиха да създаде контакти.

— Дори ти да не познаваш всички, теб всички те познават — настояваше Спайдър.

— И какво значение има всичко това? Как да поканя съвършено непознати хора?

— Разбира се, че ще ги поканиш. Изхарчихме близо един милион долара и ще е направо срамота да дойдат само съседите.

— Виж какво, Спайдър, след като си такъв голям специалист, най-добре е ти да направиш списъка — и уплашена, че няма да може да се овладее, тя избяга от стаята. Тоя Спайдър вечно искаше да се изкара по-умен от всички — ядосваше се тя на неспособността си да се справи.

Спайдър можа да се развихри този ден. Начело в списъка му стояха най-важните граждани на Лос Анджелис, последвани от бароните и баронесите по цялото Западно Крайбрежие от мексиканската до канадската граница. Най-важни за купувачите. След това нареди всички важни личности от Ню Йорк, Чикаго, Детройт, Далас и Палм Бийч, Холивуд — и стария, и новия град, всички от света на модата. Вашингтон? Защо не? Е, надали трябва да пише до президента, но до вицепрезидента — да. И какъв прием ще бъде без Тип О’Нийл. Дали не беше пропуснал някого? Господи, ами пресата? Спайдър се удари по челото за своята глупост. Та нали заради тях се прави всичко това. Внимаваше да не пропусне знаменитостите, а искаше да мине без тези, които ги създаваха. Така значи, журналисти — не само тези от модните издания и от светските хроники, но и от „Пийпл“, „Ню Йорк Магазин“, „Ню Уест“ и „Лос Анджелис“. Дали Уолтър Кронкайт ще дойде? А Норман Мейлър? Удуърт, Бърнстейн? По дяволите, като се дръпнат плъзгащите се стени и щандовете, „Скръпълс“ може да побере спокойно шест или седемстотин души. Така имаше възможност да покани четиристотин двойки, тъй като Спайдър беше сигурен, че не всички хора биха пропътували огромно разстояние специално заради техния прием. Спайдър записа имената на още двайсетина души, като не забрави и семейството си и Джош Хилман с жена му. Дали пък не се изсили, помисли си той, оглеждайки листовете пред себе си. Задраска няколко имена от Тексас и Флорида — колко ли пъти ще дойдат в Калифорния? Прегледа отново имената и задраска онези, в чиято перспектива като купувачи се съмняваше, както и тези, в чиято стойност като знаменитости не беше сигурен. Накрая списъкът от триста и петдесет двойки за приема на десетилетието беше готов. Последният грандиозен прием. Сигурно беше, че е най-скъпият прием, на който ще се направят най-много снимки, приемът, за който ще се говори най-дълго.

Неволно Били бе избрала много подходящ ден за своето тържество — първата събота на месец ноември 1976, веднага след президентските избори. Хората, чиито кандидат е загубил, щяха да се нуждаят от утеха, а другите, чийто кандидат бе спечелил — да продължат радостта си. И най-важното, всеки искаше да мисли за всичко друго, освен за политика, за английската лира и за замърсяването на околната среда.

Тъкмо последните аранжори бяха напуснали залата, и нахълтаха доставчиците, които трябваше да заредят баровете и бюфетите. На първия етаж, разчистен за дансинг, щеше да има няколко големи бара. Според плана на Спайдър във всяка от просторните пробни трябваше да има бар-бюфет и дванайсетина стола. Никой от посетителите нямаше да пропусне да обиколи и втория етаж, в който Били Болдуин бе надминал себе си както по отношение на сроковете, така и в изпълнението — създал бе възхитителна комбинация от помещения, която щеше да служи на по-малко изобретателните му колеги за години напред. Танците на долния етаж не спряха нито за миг. Трите най-добри състава на Питър Дъчин се сменяха непрестанно, така че музика звучеше постоянно. Всички стени към градината в стил крал Едуард бяха дръпнати и хората можеха да се разхождат в уютната й обстановка. Като по поръчка тази нощ имаше и пълнолуние, сякаш някаква магия бе обгърнала топлата вечер — под светлини те, подредени от Кен Адамс, жените изглеждаха по-красиви отвсякога, мъжете се почувстваха по-романтично настроени и по-силни, дали поради факта, че бяха поканени на най-блестящия галаприем, или защото „Скръпълс“ успяваше да се докосне до представата на всекиго за красота и фантазия. Дори примигващите разноцветни светлини придаваха допълнително очарование. Човек трябваше да е непоправим мизантроп, за да не иска да му бъде направена снимка.

 

 

„Скръпълс“ бе отворен за посетители в понеделник. Някъде по средата на сутринта всички знаеха, че успехът е гарантиран. Стоките, поръчани от Валънтайн в последните дни на август, бяха пристигнали навреме и заедно с най-доброто от покупките на Били за началото на есента направиха възможен изключително доходния ход, наричан в средите на модата: „изнасяне на магазина“. В 10.30 се наложи Спайдър да поръча от секретарската служба още шест служители, които да откриват нови разплащателни сметки. Главният готвач, свикнал с планините храна, които се сервираха в „Скандия“, предвидливо бе подготвил достатъчни количества, но дори той остана изумен, когато в края на деня отвори гигантските си хладилници и видя, че са почти празни. Четиримата келнери, трите помощнички в кухнята и двамата келнери за напитките трепереха от изтощение. Хората, отговарящи за продажбите, не можеха да повярват на очите си, никой от тях не бе продавал толкова много стоки за един ден.

След като затвориха вратите на магазина, Били, Спайдър и Валънтайн се събраха в кабинета на собственичката. Спайдър се просна на пода, Валънтайн, която бе контролирала продаването почти през целия ден, се излегна на безценното канапе на Били в стил Луи XV и свали обувките си.

— Дали ще продължи? — попита Били плахо.

— Разбира се, че ще продължи — обади се Спайдър.

— Всеки момент трябва да започне пазаруването за Коледа — замислено промълви Валънтайн.

— Успяхме! — изкрещя Били.

— Разбира се, че успяхме! — отвърна Спайдър.

— Вие сте истинско чудо! — Били вече беше неудържима.

— Разбира се, че сме чудо! — не спираше да потвърждава Спайдър.

— Трийсет и осем жени ме помолиха да изготвя модели за тях. Имам нужда от помощничка, ателиета, работнички, платове… Изобщо всичко необходимо — промърмори Валънтайн.

— Ще имаш всичко, което ти трябва — увери я Били.

— Разбира се, че ще има — рече Спайдър.

— А ще трябва и да потегля на ново пазаруване. Дори вече съм закъсняла за френските и италианските колекции за пролетно-летните конфекции — морно добави Валънтайн.

— Спайдър, кажи ми най-сетне, занимавал ли си се някога с търговия? — попита Били.

— Разбира се, Били — засмя се той. — Ще ти повярва ли някой, че не съм.

— Вече е в бизнеса — додаде Валънтайн.

— Разбира се, че е! — възторжено изкрещя Били.

 

 

Цялата тази седмица и целия следващ месец продажбите в „Скръпълс“ надминаха и най-смелите им мечти. Дори след като отмина първото любопитство към магазина, хората привикнаха да купуват от „Скръпълс“. Замислен като магазин-панаир, предназначен за забавление, където ще намериш, освен всичко друго и подаръци, и никому ненужни нещица, търговията вървеше така добре, че пред Коледа „Скръпълс“ издаде прекрасен каталог на стоките, които можеха да се поръчат по пощата.

Зимната градина с уютните си кътчета, старомодните сламени столове, малките маси, покрити с басмени покривки на бледоморави и розови карета, кошниците с бегонии, циклами и орхидеи, високите папрати и скрито осветление се превърна в едно от най-любимите места за срещи на приятелки, които да побъбрят, да поклюкарстват или пък да разменят жизненоважна информация, което в крайна сметка е едно и също.

Големият салон — „Панаира на Спайдър“ — с къта за мъже и „Пещерата на Али Баба“ с дамските аксесоари, бара, таблите и масите за пинг-понг замести „Блумнигдейлс“, превърна се в нещо, за което жителите на Бевърли Хилс винаги са мечтали — място за игра за възрастни, място, където да се видят, да се срещнат с хора, да бъдат утешени и стимулирани от изобилието наоколо.

Заниманието с висша мода така плътно ангажира времето и силите на Валънтайн, че Били нае двама висококвалифицирани закупчици, за да може тя да се отдаде на тази толкова престижна за „Скръпълс“ дейност. Въпреки всичко Валънтайн си остана главен консултант по подбора на асортимента. Други двама закупчици се занимаваха с аксесоарите и техните стоки непрестанно пристигаха от всички краища на света.

А Спайдър? Спайдър наблюдаваше всичко, като се започне от гаража и най-незначителния куриер до витрините и кухнята. Но най-важната му задача бе да бъде арбитър на елегантността, определил си я бе още през първата седмица, в която „Скръпълс“ започна да работи. Нито една жена не напускаше „Скръпълс“, без покупката й да бъде одобрена от Спайдър. Той винаги беше на линия. Вкусът му не познаваше ограничения, бе специалист в две направления: да убеди колебаещата се жена, че наистина изглежда добре в дадена дреха или да я разубеди да вземе тоалет, който тя страшно харесва, но не й подхожда. Сигурен бе, че е по-добре купувач да си отиде без нито една покупка, отколкото да се натовари със стока, за половината от която само след час ще съжалява, че е купил. Усетеше ли, че някоя жена не е твърде възторжена от избора си, правеше всичко възможно да я откаже от покупката. С непогрешимо чувство успяваше да убеди клиентите си да купят само онова, което те наистина искат, за да им спести каквито и да било чувства на вина или разочарование, когато се приберат у дома и осъзнаят колко много пари са дали. В крайна сметка, оказваше се, че със строгия контрол, който упражняваше над продажбата на всяка стока и над нейния купувач, Спайдър повече от всичко останало превърна „Скръпълс“ само за една година в най-преуспелия магазин за луксозни стоки в Бевърли Хилс, в Съединените щати… В света.