Когато се завърна в Бостън, три месеца, преди да е изкарала и година в Париж, Били Уинтроп каза на леля си Корнилия, че й домъчняло за дома. Изведнъж, закопняла да прекара лятото с близките си в Чеснът Хил, преди да замине за Ню Йорк да се учи в школата „Кейти Гибс“. Корнилия убедително се престори, че вярва на тази лъжа, чиято нелепост впрочем би останала незабелязана за повечето бостънци, тъй като пред тяхната любов към родния град и околностите му дори прелестите на Париж бледнеят. Корнилия обаче не можеше тъй лесно да бъде измамена. В последното си писмо лейди Моли й бе разказала подробно за отвратителния начин, по който онзи младеж от Кот дьо Грас зарязал племенницата й. Доброто й майчинско сърце жадуваше да излее пред Хъни-Били съчувствието си, но безкрайната гордост на момичето правеше откровенията невъзможни.

А и как изглеждаше! Цял Бостън — или поне тяхното съсловие — говореше само за това. Гледайки невзрачните си дъщери, грижовните мамички почти простиха на Били стройното й изящно тяло, буйната й черна коса, великолепната осанка, прекрасната кожа — но й ги простиха бавно, едно по едно, и то само защото в края на краищата бе от рода Уинтроп. След като толкова дълго я бяха смятали за смешната, дебела, безнадеждна Хъни, дори и най-добронамерената жена трудно можеше да приеме факта, ме се е завърнала от Франция ослепителна красавица. Да се беше родила красавица — а така това превъплъщение бе направо нечестно. Сега трябваше да свикнат да я възприемат по съвсем друг начин. Сякаш в града бе пристигнала някаква непозната; прелестна, очарователна непозната, която ги озадачаваше с вида си, пък и не се обличаше по начин, обичаен за бостънско момиче, но въпреки това ги поздравяваше с надменната безцеремонност на Уинтропови. Впрочем тя действително си бе Уинтроп. Ужасно неприятно!

За връстничките на Били промяната бе още по-дразнеща. В приказките на Андерсен бе съвсем в реда на нещата грозното пате да се превърне в лебед, но в Бостън това направо бе неестествено и донякъде превзето. А може би дори вулгарно в известен смисъл.

Корнилия запретна ръкави.

— Срамота е, Аманда, дъщеря ти, Дребосъчето, така да злослови. Случайно я чух какво каза вчера в „Миопия“ за моята Били. Било „абсурдно“ да смениш името си на нейната възраст, така ли? Няма да е зле да си спомниш, че тя носи името на собствената ти втора братовчедка Вилхелмина. Не си е „сменила“ името — просто го е възстановила. И още как Били „не знаела какво да облече за поло мач“. Защо Дребосъчето не си свали поне веднъж бричовете за езда, та да видим дали знае как да се облече, за какъвто и да е друг повод? А може би смята да се нарича Дребосъче, докато стане баба? На твое място, Аманда, бих писала на Лилиан дьо Вердюлак да я попитам дали няма свободна стая за дъщеря ти идната година. Не би й навредило да види, че животът си тече и извън конюшните.

С Били Корнилия бе много пряма и много мила.

— Струва ми се, че годината, прекарана в Париж, ти е струвала повече, отколкото очакваше, Били.

— Така е, лельо Корнилия. Поувлякох се…

— Глупости. Всяко момиче, което изглежда великолепно като теб, заслужава да се наслади изцяло на Париж. Дори за секунда не те упреквам, че си накупила всички тези дрехи. Стоят ти чудесно, пък и парите са си твои. Аз самата бих настояла да ти дам още при заминаването ти тлъстичък чек, за да подновиш гардероба си, но ти беше толкова пълничка, че просто не си заслужаваше.

— Пълничка! Колко си мила, лельо Корнилия! Бях възмутително дебела крава. Признай си.

— Хайде да не се хващаме за думата. Беше съвсем различно момиче. Но не това е важното, а бъдещето. Не би ли искала все пак да останеш в Бостън и да постъпиш в „Уелзли“? — попита Корнилия с надежда. Новата Били би могла да се омъжи, за когото пожелае. Не бе необходимо да учи в „Кейти Гибс“, за да стане досадна секретарка.

— За бога, не! През есента ще навърша двайсет и съм твърде стара да тръгвам отново на училище.

— Виж, за това не съм си помисляла — въздъхна Корнилия. — Но все пак може би не се налага да заминаваш? Знаеш как бихме се радвали с чичо ти да останеш при нас.

— Зная и съм ви много благодарна. Но трябва да се махна от Бостън, поне за известно време. Тук съм прекарала целия си живот, а нямам нито един близък приятел, освен теб и чичо Джордж. Татко е погълнат от изследванията си — погледна ме, каза: „Знаех си, че имаш фината конструкция на Майнот“, и отново се върна към работата си. О, по дяволите, трудно ми е да ти го обясня, но щом се върнах, отново започнах да се чувствам натрапница, не както едно време, и все пак не на мястото си. Французите биха казали, че тук не се чувствам добре в кожата си. Искам да отида някъде, където никой няма да ме пита: „За бога, какво се е случило с теб? Колко си отслабнала! Не мога да го повярвам. Дебелата Хъни Уинтроп!“

Корнилия кимна с разбиране. Тези думи тя вече ги бе чувала.

— Нима си забравила, лельо, как ме накара да ти обещая, че ще постъпя в „Кейти Гибс“, щом се върна от Париж?

— Не, скъпа, но сега не бих настоявала. Искам да кажа, имаш такъв голям избор… толкова чудесни момчета те търсят…

— Толкова чудесни хлапета. Струва ми се, че съм с десет години по-възрастна от тях. Не мога просто да лентяйствам, да се занимавам с благотворителност, да живея на гърба ви с чичо Джордж и да чакам за мен да се ожени някой незрял хлапак. А като си помислиш, всъщност не ме бива за нищо друго.

— Та нали ние повечето не сме правили нищо друго, мила моя.

— О, чудесно разбираш какво искам да кажа.

— Е, да, разбирам. Струва ми се, имаш право и колкото и да ми е тъжно, че ще заминеш, никак не мога да си те представя в Кръжеца по ръкоделие. — Сърцето на Корнилия се сви от болка, но тя умееше да се примирява с очевидното. — Така да бъде. Заминаваш в „Кейти Гибс“! — И с трескава деловитост се отдаде на изпитаната утеха да подрежда чуждия живот. Та нали училището на Катрин Гибс, основано през 1911 година, бе единствената секретарска школа в Америка, напълно приемлива за млади момичета с добро обществено положение. Шапките и ръкавиците все още бяха задължителни за курсистките, все „благонадеждни“ момичета, а на репутацията му в обществото можеше да съперничи единствено неговата слава на учебно заведение, от което излизат първокласни секретарки.

Само след седмица Корнилия вече бе изнамерила подходяща съквартирантка за Били. Дъщерята на една от старите й приятелки, още от колежа, работела в Ню Йорк и живеела на съвсем приличен адрес. В апартамента й имало свободна стая, която майка й настояваше да даде под наем. Корнилия не се задоволи с това, а плати предварително и таксите за първата година в училището, тъй като правилно се досещаше, че след парижкото разточителство Били няма да има достатъчно пари и за таксите, и за издръжката. Под предлог, че се „възползва“ от августовските разпродажби, завлече Били в „Робъртс-Нойстатър“ на Нюбъри Стрийт и преждевременно й направи подарък за двайсетия рожден ден — вталено черно палто от мека тюленова кожа с разкроен силует, обшито по яката и ръкавите с тъмна норка.

— Старото го пази за дъждовни дни — посъветва тя Били, докато се отскубваше от благодарствените й прегръдки. Щедростта на Корнилия беше безгранична, но тя не понасяше да й благодарят за нея.

В един горещ септемврийски ден на 1962 година Били вече пътуваше в първокласно купе за Ню Йорк. Само при мисълта за предстоящата среща с бъдещата й съквартирантка Джесика Торп усещаше, че й се повдига. Какво претенциозно и превзето име! И което бе още по-лошо, бе двайсет и три годишна, завършила с почетна грамота „Васар“ и работеше в редакцията на „Маккол“. Сигурно е самото благоприличие, мислеше си Били. Дори произходът й бе безупречен. Родителите й принадлежаха към най-старите родове в Провидънс, Роуд Айлънд. Е, не е като да си от Бостън, бе изтъкнала леля Корнилия, но за щастие поне не беше невзрачна нюйоркчанка. Пък и апартаментът й бе на 82-ра улица, между Парк и Медисън Авеню. Дори само тези подробности бяха достатъчни, за да убедят Били, че натрапената съквартирантка ще е префинена, самодоволна и амбициозна кариеристка, вкарала живота си в строги рамки. Може би дори — о, ужас! — интелектуалка.

Междувременно Джесика Торп преживяваше една от най-неприятните утрини в живота си. Всичко започна, когато редакторката Натали Дженкинс направи на пух и прах последния й вариант на статията за Синатра. На Джесика бе възложено „да поизглади“ първоначално нахвърляните бележки на известен светски хроникьор. Тя се поти над текста седмици, опитвайки се да придаде на заплетените истории и объркания синтаксис непринуденост, подходяща за женско списание. На госпожа Дженкинс, прочута като единствената жена във вестникарския бизнес, способна всеки ден на обяд да изпива по четири мартинита, не се хареса първият й вариант, не се понрави и вторият и ето че днес взе третия и за четирийсет и пет минути го пренаписа, като напълно го обезличи и унищожи всичко що-годе смислено. Сега това бе просто поредната старомодна сладникава статийка, но госпожа Дженкинс, победоносно седнала зад пишещата си машина, най-сетне бе доволна. Бе доказала — за кой ли път, — че в редакцията никой нищо не може да свърши без нея.

И сякаш това не бе достатъчно, днес пристигаше момичето от Бостън. Вилхелмина Хънънуел Уинтроп. Само при името й прерафаелитските къдрици на Джесика клюмваха. Клюмването бе много характерно за Джесика, независимо от обстоятелствата. Полите й винаги клюмаха, тъй като бедрата й бяха твърде слаби, за да ги изпълнят, а на нея така й не й идваше наум да ги подгъне. Блузите й клюмаха, защото забравяше да ги прибере в полата си. Тялото й клюмаше, защото бе висока едва метър и петдесет и пет и изобщо не се сещаше да изправя стойката си. Но когато на всичко отгоре и настроението й клюмваше, тя бе неустоима. На мъжете, които зърваха клюмналата Джесика, всяка изправена жена вече им се струваше мъжкарана. Нослето й бе мъничко, брадичката изящна, очите — огромни, тъжни, виолетови, а челото високо и открито. Когато прелестните й мънички устни клюмваха, мъжете изпитваха непреодолимото желание да я целунат. Изпитваха го и когато не клюмваха.

Мъжете бяха любимото занимание на Джесика. Мислеше си, че е спотаила тази своя опасна склонност от майка си, но очевидно не бе успяла, иначе майка й не би настоявала така упорито или да си намери съквартирантка, или да се премести в женското общежитие „Барбизън“, този Дяволски остров на целомъдрието. А ако имаше нещо, което Джесика да не обича, това бе целомъдрието.

Момичето от Бостън без съмнение е изпратена от майка й шпионка, мислеше си Джесика, докато очарователно клюмнала пътуваше към дома си с автобуса по Медисън Авеню, и опропасти вечерта на половин дузина мъже, като изобщо не ги погледна. Когато бе в обичайното си разположение на духа, Джесика за частица от секундата поглеждаше в очите всеки мярнал се пред нея мъж и го оценяваше по десетобална скала, като единственият й критерий беше: „Бива ли го в леглото?“. Мъжът трябваше да е очебийно непривлекателен, за да получи оценка по-ниска от четири, тъй като Джесика бе много късогледа, а не обичаше да носи очила пред хората. Обикновено за една седмица тя присъждаше десетки шестици и седмици. Поради слабото си зрение не бе съвсем категорична, но за да не ощети някого, винаги бе щедра в оценките си.

Тъй като улучи часа на най-натоварено движение, Били с мъка си намери такси и пристигна в апартамента на Джесика едва след шест и половина, скована от напрежение. Портиерът позвъни от фоайето да съобщи за пристигането й, точно когато Джесика току-що бе успяла да смотае пет мъжки чорапа от различни чифтове, един колан и в последната трескава минута, тоалетния си душ. Дали девствениците ги използват? Парализирана от ужас, Джесика не можа да намери отговор на този въпрос. Отвори вратата на апартамента си, когато към нея вече се носеше количка с внушителна купчина куфари. Иззад тях се подаваше вторият портиер, а зад него крачеше, както се стори на късогледата Джесика, истинска амазонка. Докато портиерът разтоварваше багажа, припряно поздрави високата, размазана пред очите й фигура и притеснено зачака мига, когато ще останат насаме. Амазонката стоеше мълчалива, неуверена и безмълвна насред дневната. Стига да говореше на френски, Били вече бе научила да се владее, дори когато бе сред непознати, но перспективата за тясно съжителство с превъзхождащо я момиче от собствената й среда, момиче, което бе с три години по-голямо, възроди всеки един от десетината комплекси, с които бе белязана през първите си осемнайсет години. Колкото и да е странно, видът на дребничката Джесика, тъй мъничка, направо крехка, накара Били отново да се почувства огромна, като че ли още беше дебелана.

Портиерът си тръгна и Джесика се сети какво повелява доброто възпитание.

— Няма ли да седнем? — измънка свенливо тя. — Сигурно си изтощена до смърт, навън е толкова горещо. — Колебливо посочи стол и високата фигура се отпусна с въздишка на облекчение и умора. Джесика трескаво започна да търси обща тема, само и само непознатата да проговори. — Как не ми хрумна по-рано — отрони тя, — защо не пийнем нещичко… толкова съм изнервена.

При тези благи думи амазонката избухна в плач. От солидарност и Джесика се разплака. Да плаче също бе нейно любимо занимание и, както бе установила, вършеше работа в трудни мигове.

След пет минути Джесика вече си бе сложила очилата и — внимателно огледа Били. Цял живот бе мечтала да изглежда така и й го каза. Били й отвърна, че тя пък винаги е искала да изглежда като Джесика. И двете говореха самата истина, и двете го съзнаваха. След два часа Били й бе разправила всичко за Едуар, а Джесика й довери пълни подробности за трите деветки, с които в момента имаше връзка. Оттук нататък приятелството им нарастваше в геометрична прогресия. И двете не можеха да повярват, че някога ще им стигне времето да си кажат всичко, което имаха да споделят. Преди най-сетне да се оттеглят в спалните си — в четири часа сутринта — тържествено извадиха душа на Джесика от скривалището му и най-сериозно се заклеха никога да не казват никому в Провидънс, Ню Йорк или Бостън нищо повече за другата, освен името й, последвано от съзаклятническото определение „чудесно момиче“. И до края на живота си не нарушиха тази клетва.

Когато Били пристъпи във фоайето на училището на Катрин Гибс, първото, на което погледът й се спря, бе втораченият взор на покойната госпожа Гибс, увековечен с цялата си сурова безкомпромисност в портрета над бюрото на администраторката. Не изглежда подла, помисли Били, но сякаш знае всичко за теб и само не е решила все още дали да вземе някакви мерки. С ъгълчето на очите си забеляза, че до вратата на асансьора стои някой и проверява пристигащите за ръкавици, шапка, облекло и грим, който не трябваше да е твърде силен. Това поне нямаше да е проблем за момиче, добре помнещо бостънските привички.

Затова пък Грег й създаваше проблеми. Били проклинаше Грег и Питман, които и да са те. Колко жесток трябва да е човек, за да измисли стенографията, мислеше си тя, когато на всеки кръгъл час безмилостният, неизбежен звънец издрънчаваше и тя тичаше припряно, но без никакво закъснение от стаята за стенография до кабинета по машинопис и после отново до стаята за стенография. Много от съученичките й поназнайваха машинопис още преди да постъпят в „Кейти Гибс“, но дори и онези, които се смятаха за напреднали, скоро бяха разочаровани в уменията си. Да си възпитаничка на „Гибс“ означаваше, че от теб се очаква да постигнеш степен на бързина, която на Били се струваше направо възмутителна. Нима сериозно допускаха, че когато завърши обучението си, ще съумява да стенографира по сто думи и безпогрешно да пише на машина поне шейсет думи в минута? Очевидно го вярваха.

След седмица Били реши, че напразно си губи времето, като проклина Грег и Питман. Те бяха неизбежни като законите на земното притегляне. Трябваше да постъпи, както когато реши да отслабне. Бе страдала, дори повече, отколкото можеше да повярва, но накрая си каза, че си е струвало. Всеки в училището си имаше по някоя любима история за възпитаничка на „Гибс“, която започнала като секретарка на виден сенатор или известен бизнесмен, а после преминала към по-важни дела. Били почувства как непоколебимата й воля най-сетне й се притича на помощ, за да се посвети на работата си с увереността, че ще я овладее, ще я покори.

Джесика, от своя страна, бе разтревожена от отсъствието на, както тя евфемистично се изразяваше, „ухажори“ около Били.

— Но аз не познавам никого в Ню Йорк, Джеси, и съм дошла тук да работя. Знаеш колко искам да стана независима и сама да се издържам.

— Колко мъже погледна днес, Били? — попита Джеси, пренебрегвайки амбициите на приятелката си.

— Откъде да зная? Вероятно десет-петнайсет, горе-долу толкова.

— И колко точки им писа?

— Е, стига! Аз не си играя на тази игра. Тя е твой специалитет.

— Така си и мислех. Ако не ги гледаш и не ги оценяваш, по какво ще разбереш, когато срещнеш осмица или дори деветка?

— Какво значение има това?

— Много съм загрижена за теб, Били. Ти си класически случай, все едно ездач, който е паднал от коня, а после не знае как отново да го яхне. Заради случилото се, ти май наистина се страхуваш от мъжете, нали? — Джесика промърмори всичко това с тъничкото си гласче, но Били я познаваше достатъчно добре, за да знае, че зад милото мрънкане се крие проницателен ум, на който няма смисъл да противоречиш. Нищо не убягваше от погледа на Джесика.

— Сигурно имаш право — призна унило тя. — Но дори и да срещна мъж — я се огледай наоколо! Нима смяташ, че мога да хвана някоя деветка ей тъй, от улицата? Не, Джеси, не се опитвай да ме смразиш с поглед, дори ти не би го направила. Поне така си мисля. Алтернативата е да драсна едно писъмце на леля Корнилия и да я накарам да се разтърси измежду нюйоркските си приятели. Все ще изнамери тук някое „добро момче“, което е свързано с пъпната си връв с Бостън. Само след седмица, каквото и да се случи помежду ни, ще се разчуе из целия „Винсънт Клъб“. Няма да ми повярваш какви са клюкари! А аз просто не бих допуснала хората, които познавам там, да си навират носа в живота ми. Ще завърша „Гибс“, ще си намеря страхотна работа, ще се издигна до върховете и никога вече няма да се върна в Бостън!

— Та кой ти говорила се забъркваш с мъж от собствения си кръг, глупачке? — възмути се Джесика. — Аз самата никога, ама никога не бих го направила. Всичките ми чудесни деветки нямат и най-малка представа за семейството ми. Дори не ги е грижа откъде съм. Не бих си и помислила да се свържа с някой, който би могъл случайно да познава евентуалния ми съпруг, независимо кой ще е този щастлив глупак. Номерът е да излезеш навън.

— Да излезеш навън ли?

— Колко си наивна! — простена Джесика, усмихвайки се на повърхностните познания на Били за възможностите, които предлага животът. — Извън собствения си свят. Нямаш представа, колко е ограничен този мъничък свят. Това, че те всички се познават, че близките на лелите ти в Бостън, Провидънс, Балтимор или Филаделфия са все свързани с хората, с които ти би могла чрез тях да се запознаеш в Ню Йорк, не означава, че когато направиш една стъпка — една незабележима стъпка — встрани от познанствата, няма да изчезнеш напълно от полезрението им.

— Не виждам как — промърмори Били. Понякога Джесика бе влудяващо мъглява в изразите си.

— Ами евреите? — Джесика дари Били с усмивката на най-хитрата котка в квартала, котката, която току-що си е присвоила цялата сметана и всичките сардини. — Евреите са най-подходящи. Те също не искат да се забъркват с добри еврейски момичета, защото и те, също като нас, всички са свързани помежду си и също като нас не искат похожденията им да се разчуят. Затова всичките ми деветки са евреи.

— Ами ако срещнеш десетка евреин?

— Ще бягам като от огън, надявам се. Но не се опитвай да отклониш разговора. Кажи ми, колко евреи познаваш?

Били я погледна озадачена.

— Е, все неколцина трябва да си срещала — упорстваше Джесика. — Не мисля, освен може би онзи мил продавач в магазина за обувки на Джордан Марш — недоумяваше Били.

— Ти си безнадеждна. Така си и мислех. А пък те са върхът — промърмори Джесика на себе си, зареяла замечтано виолетов поглед, докато отличеният й с почетна грамота, ум подбираше, анализираше и претегляше евентуалните възможности.

— Върхът ли? — попита Били. Не беше и подозирала, че евреите са върхът, освен като цигулари и шахматисти. Е, не трябваше да забравя и Алберт Айнщайн, и Исус, но той всъщност не влизаше в сметката. Нали се бе покръстил.

— В чукането, естествено — поясни разсеяно Джесика.

Били се зае да се чука с евреи с ентусиазъм, на който дори Джесика не можеше да съперничи. Евреите са като Париж, казваше си тя. Нов, свободен, чужд свят, още по-вълнуващ, тъй като беше забранен. В този непознат, таен свят тя нямаше задръжки. Някаква си Уинтроп? От Бостън? От историческа гледна точка интересно, но без съществено значение. Дори да бяха завършили Харвард, твърде малко вероятно бе да познават братовчедите на Били, тъй като не биха ги допуснали да членуват, в който и да е клуб, освен в „Непретенциозния пудинг“. За още по-голяма сигурност обаче Били се срещаше с харвардските дипломанти само по веднъж и никога не им позволяваше да я целунат, дори да бяха деветки. А очевидно имаше толкова много деветки. Един голям, прекрасен свят от евреи-деветки, стига да знаеш къде да ги търсиш, а в това Били скоро стана специалистка. Ен-Би-Си, Си-Би-Ес, Ай-Би-Си, Дойл-Дейн-Бърнак, рекламната агенция „Грей“, „Нюзуик“, „Вайкинг Прес“, „Ню Йорк Таймс“, „Дъбълдей“, школите за мениджъри към „Закс“ и „Мейси“ — списъкът бе богат, неизчерпаем.

Били вещо избягваше немските евреи, особено онези, чиито семейства са в Съединените щати от няколко поколения. При тях винаги съществуваше опасността да изникнат майки, родени в епископалната вяра, чиито семейства спокойно биха могли да познават клана Уинтроп. Предупреди и Джесика да се задоволява с руски евреи, по възможност едва второ или трето поколение американци. Така или иначе, с тях бе по-забавно.

Именно благодарение на евреите Били разбра, че притежава неподозирано дълбока чувственост. Постепенно се научи да се потапя в нея и да се оставя да я носи течението. И колкото повече удовлетворяваше апетитите си, толкова повече те нарастваха. Стана алчна, алчна за усещането за абсолютна власт, което изпитваше, кога то чувстваше щръкналата здравина на члена, напиращ под скъпите панталони, и знаеше, че с едно бързо движение може да го освободи, да го улови — гладък, тръпнещ и топъл — в ръката си. Стана алчна за наелектризирания миг, когато бавната търсеща мъжка ръка най-сетне спираше на клитора й и го заварваше вече набъбнал и влажен, предлагащ се на неспирните, изгарящи милувки. Стана алчна за опияняващия миг на очакване, който проточваше едва ли не до болка, докато поредният любовник проникваше в плътта й и тя най-сетне разбираше какво изпитва той, когато е най-дълбоко в нея.

Понякога през часовете в „Кейти Гибс“ така се разпалваше сексуално, че трябваше да се шмугне в тоалетната, да се затвори в някоя от кабинките, да пъхне пръст високо между бедрата си и търкайки трескаво, да постигне бърз, необходим й оргазъм. А това безспорно се отразяваше добре на стенографията й.

Били получи седем предложения за женитба от деветки, в които не бе влюбена и които с неохота трябваше да подмени. Нямаше да е честно да продължи да си играе с тях, след като веднъж са оповестили почтените си намерения. За същия период от време Джесика получи дванайсет предложения, но решиха, че могат да ги смятат за равен брой, тъй като кандидатите на Били бяха над метър и осемдесет, докато дребничката Джесика имаше по-широко поле за действие.

В крайна сметка, както с Джесика решиха, когато наближи краят на пролетта и на едногодишния курс на Били в „Кейти Гибс“, годината бе много добра. Отлична година. Бе пролетта на 1963, президент на Съединените щати бе Джак Кенеди и преди да тръгне да си търси работа, по настояване на леля Корнилия, Били отиде в шапкарския салон на Бъргдор Гудман, за да поръча при Халстън, тогава любимия моделиер на Джаки Кенеди, идеалната кръгла шапчица. „Искам да изглеждам умна, дейна, способна и шик — но не прекалено шик“, обясни му тя.

Годината, прекарана в „Кейти Гибс“ с мъчителната дисциплина и високите изисквания на секретарската школа, съчетани с откритието на безкрайните възможности на собственото й тяло, допълни последните нюанси на превъплъщението, започнало в Париж. Макар да оставаха още пет месеца до двайсет и първия й рожден ден, Били изглеждаше и се държеше като зряла жена. Причина бе може би ръстът или осанката й, — все едно балерина, която изчаква реда си зад кулисите, или може би непреднамерено патрицианският й бостънски акцент — позагладен, но не изцяло заличен от смесицата от академична изисканост, Париж и Ню Йорк, или пък начинът, по който носеше дрехите си, така че незабавно се открояваше в тълпата като фламинго сред ято нюйоркски гълъби. Бе във всяко отношение забележително момиче.

— Линда Форс? Искаш да кажеш, че ще работиш за жена? — възкликна Джесика невярващо. — След всичко, което съм ти разказала за Натали Дженкинс?

— Преди всичко да не забравяме парите. Това е най-доброто предложение. Плащат сто и петдесет долара седмично, с двайсет и пет повече от всички останали. Второ, корпорацията е гигантска, с много възможности за растеж — нагоре, нагоре и после навън! А и шефката ми е особено приближена на най-големия бос. Пряко подчинена е на загадъчния Айкхорн. Впрочем, когато ме прие, тя ми допадна и аз й допаднах. Уверена съм — понякога човек трябва да вярва на инстинкта си.

— Е, после да не кажеш, че не съм те предупредила — отсече Джесика и цялата тъжно клюмна.

Първите няколко седмици, след като Били постъпи на работа, просторният кабинет до канцеларията на госпожа Форс бе празен. Нюйоркското седалище на компанията Айкхорн заемаше три етажа в сградата на „Пан Ам“ и от президентския кабинет, трийсет и девет етажа над земята, можеше да се проследи широката лента на Парк Авеню, проточила се чак до мъглявата далечина на Харлем. Елис Айкхорн обикаляше филиалите на компанията по света. Корпорацията, както Били постепенно научи, обхващаше кръг от взаимно допълващи се области: поземлена собственост, промишленост, дървообработване, застрахователно дело, транспорт, списания, строителство и банки. Всеки ден Линда Форс разговаряше по няколко пъти с него по телефона, често по цял час, и след всеки разговор диктуваше на Били огромно количество писма. Въпреки това из канцелариите се чувстваше някакво лятно затишие, независимо, че стотици чиновници сновяха, погълнати от работата си.

Били бе очарована, когато госпожа Форс я попита не би ли искала да обядват заедно някой ден, когато няма да й се налага да хапне на бюрото си, додето търпеливо чака поредния презокеански телефонен разговор. Началничката й я озадачаваше — закръглена, с прошарена коса, едва прехвърлила петдесетте, поведението и облеклото й бяха лишени от каквито и да било чудатости, но със спокойна самоувереност, проличаваща от пръв поглед. Както Били бе забелязала, госпожа Форс бе властна, но по чудесно ненатрапчив начин. Познаваше огромната сложна дейност на корпорацията Айкхорн като пръстите на ръката си, разговаряше приятелски на „ти“ с президентите на всички дъщерни компании, в отсъствието на Елис Айкхорн думата й тежеше не по-малко от неговата и беше също толкова неоспорима. Тази жена без съмнение бе стигнала върха на йерархията.

— Самата аз съм завършила „Кейти Гибс“ — усмихната на спомените си, призна Линда Форс, след като си поръчаха обяда. — Истински ад, нали?

— Абсолютен ад — въздъхна Били, възхитена, че собствените й теории за преуспяване в бизнеса се потвърждават. — Но си заслужава, не мислите ли?

— Безспорно. Естествено, заслугата не е само тяхна. Не бива да надценяваме училището.

— Разбира се. — И Били в трепетно очакване си пое дъх. Госпожа Форс продължи умислено:

— Като си спомня само, че в колежа така и не успях да науча стенография — истинско престъпление.

— А какво учихте в колежа? — осмели се да попита Били.

— Основи на правото в „Барнард“, с подчертана насоченост към търговското право. Успях междувременно да завърша и летни курсове по мениджмънт — отвърна госпожа Форс, отпивайки от изстудения си чай. — След това изкарах една година в Колумбийския юридически факултет, а после парите свършиха. За щастие през лятото учих и счетоводство, така че успях да си намеря работа, без да губя време. Всъщност именно през тази последна година се записах в „Кейти Гибс“, като един вид допълнителна осигуровка. — И с нетърпение се зае с пилешката салата.

Били я зяпаше изумена. А нея в колежа я скъсаха по алгебра и по геометрия, хич не я биваше и в дългите сметки. Право — счетоводство — мениджмънт!

— О, така звучи малко сложно, но когато човек трябва да си изкарва прехраната — добави госпожа Форс и окуражително погледна Били. — Впрочем преди двайсет и пет години аз започнах точно където си ти сега, като секретарка на господин Айкхорн.

— Но вие сте негов съветник! — възрази Били.

— О, така го наричат… за по-внушително, предполагам. А всъщност съм просто негова секретарка. Разбира се, аз съм суперквалифицирана секретарка, не го отричам. А и работата е чудесна, но в бизнес като този една жена просто не може да се издигне повече. Та, като се замислиш, каква бих могла да стана? Директор на предприятие? Член на управителния съвет? Главен съветник? Нямам необходимата подготовка, а и нямам такива амбиции, откровено казано. Разбира се, ако не бях учила право и счетоводство, и дотук не бих стигнала.

— Не сте ли твърде скромна? — обади се Били унило.

— Съвсем не, мила моя, просто реалистка — отвърна рязко госпожа Форс. — Впрочем господин Айкхорн се връща в понеделник и освен теб вземам още две момичета да ми помагат. Когато е тук, работата се утроява. Дори да не го виждаш често, присъствието му се чувства.

— Убедена съм в това — каза Били безизразно. Значи щеше да бъде една от трите секретарки на секретарката на боса; беше се хванала в капана. Щеше да е пагубно за досието й, ако не се задържи поне една година на първата си служба, особено в такава престижна компания. Ето те, на — Били Уинтроп, момиче с професия в Ню Йорк, каза си тя мрачно. Е, поне прехраната си изкарваше.

Когато в понеделник сутрин Елис Айкхорн се завърна във владението си, все едно че Наполеон се връщаше от победоносна кампания. Както отбеляза Били, обитателите на канцелариите само дето не станаха на крака и не извикаха три пъти ура: след Айкхорн вървеше цяло шествие от адютанти, понесли тежки куфари, несъмнено препълнени с плячка, и големият ъглов кабинет веднага заприлича на главен щаб. Сякаш се чува зовът на тръба, с горчивина си помисли Били.

Когато Елис Айкхорн тръгна да обядва, госпожа Форс набързо му представи Били и когато тя се ръкува с него, изпита чувството, че се здрависва със западняк, а не с нюйоркчанин: висок, загорял от слънцето мъж с ниско подстригана бяла коса, който с присвитите си очи, орлов нос и дълбоки бръчки около широките, тънки устни донякъде приличаше на индианец.

По-късно същия ден, докато диктуваше писма, Елис Айкхорн небрежно попита госпожа Форс:

— Кое е новото момиче?

— Вилхелмина Хънънуел Уинтроп. От „Кейти Гибс“.

— Уинтроп ли? От кои Уинтроп?

— Бостънските, от Плимът Рок, Масачузетс Бей. Баща й е доктор Джосая Уинтроп.

— Господи! Какво прави момиче като нея сред машинописките ти, Линди? Баща й е един от най-добрите изследователи в областта на антибиотиците в тази страна. Не субсидираме ли работата му? Убеден съм в това.

— Да, неговата, както и на мнозина други. А дъщеря му е тук по същите причини, по които сме и ние. Трябва да си изкарва прехраната. Семейството не е богато, както ми каза, а ти би трябвало да знаеш, че независимо от научните си звания, баща й печели не повече от двайсет, двайсет и две хиляди годишно. Парите, които ти даваш, отиват за оборудване и издръжка на лабораторията, не за заплати.

Айкхорн я погледна замислено. Линди печелеше по двайсет и пет хиляди годишно, притежаваше и акции, но бе заслужила всяко пени. На нея можеше да се разчита, че е правилно ориентирана в хорските доходи.

— Определи ли ми среща с доктора?

— Утре сутринта в седем и трийсет. Не беше възхитен от ранния час.

— Толкова по-зле за него.

— Ти си същинско чудо на медицината, Елис — обяви доктор Дан Дорман, най-добрият специалист по вътрешни болести източно от Хонконг.

— Така ли?

— Не ми се случва много често да преглеждам човек, който наближава шейсетте, а е с тяло на четирийсетгодишен и с ум на двегодишно дете.

— Това пък какво означава?

— Откакто бе тук онзи ден, извършихме двойна проверка. Направихме всички лабораторни и рентгенови изследвания, познати на науката, плюс онези, които сам съм изобретил. При подобен преглед не би могла да остане незабелязана дори една уголемена пора. Няма никаква причина да се чувстваш неразположен.

— Да, но се чувствам точно така.

— Вярвам ти. Въпреки настояването ми, не си се преглеждал пет години. Ако не се чувстваше зле, нямаше да си тук.

— Тогава какво ми има? Да не е от старост?

— Казах, че имаш ума на двегодишно дете, защото се отнасяш невероятно небрежно със себе си — кризата на двегодишните, така му казват сега.

— Наистина ли?

— На две години децата изпадат в криза, когато не получават онова, което искат; във всеки час от денонощието те са активни, правят какво ли не, заспиват само когато вече не издържат от изтощение, ядат само когато умират от глад — и докарват до лудост околните.

— Нещо друго да ми кажеш?

— В продължение на няколко месеца са вечно недоволни, защото непрестанно си блъскат главата в стената. За щастие на човешкия род някъде към две и половина годишна възраст започват да поумняват.

— Стига си дрънкал врели-некипели, Дан. Изплюй камъчето.

— Трябва да престанеш да се отнасяш по този начин към себе си, Елис. Физически нищо ти няма, но психически ще се доведеш до инфаркт.

— Искаш да кажеш да понамаля работата?

— Това е съвсем очевидно, Елис. Не се прави на толкова умен с мен. Още преди години ти разбрах номерата. Откога не си се забавлявал както трябва?

— Аз винаги се забавлявам.

— И вероятно затова се чувстваш зле. А какво ще кажеш за малко игра?

— Игра ли? Децата си играят, Дан. Не ставай глупак. Какво се опитваш да намекнеш? Голф? Дивотии! Колекционерство? Дивотии! Табла? Още по-големи дивотии! Да се заловя с политика, да карам собствения си самолет, да се хвана с океански риболов, да отглеждам чистокръвни жребци, да изучавам птиците, да стана почитател на балета? Е, хайде, докторе! Не съм толкова стар, та да не се заловя, с каквото пожелая, но културата и спортът не са от любимите ми занимания.

— А какво ще кажеш за мацките?

— Учудваш ме, Дан.

— Не се съмнявам. Откакто имам честта да бъда твой лекар, само две неща са ти доставяли истинско удоволствие: бизнесът и мацките. Колко време отделяш за мацки напоследък, Елис?

— Достатъчно.

— Колко точно?

— Говориш като сводник. Откакто почина Дорис — два, понякога три пъти седмично, стига да ми паднат. По-малко, ако от мен се изисква някакво усилие. Веднъж седмично, понякога нито веднъж по цяла седмица или две — когато наистина имам работа. Ще ми се да видя колко време щеше да ти остава на теб за мацки, Дан, ако работеше по осемнайсет часа на денонощие.

— С което доказваш колко съм прав, Елис. Крайно време е да се вразумиш. Намери си редовна мацка, която да не ти създава главоболия. Започни да се отнасяш към себе си като към човешко същество. Пари имаш предостатъчно, но не ти остава много време. Излишно е да ти казвам да се поотпуснеш, затова пък ще ти кажа — угаждай си!

— Да си угаждам ли?

— По дяволите, Елис, откъде да зная какво искаш? Може би си намислил да купиш Тадж Махал и да тръгнеш да му лъскаш мрамора. Може би искаш колкото може по-скоро да се простиш с живота. Тогава обиколи десетина пъти света и забрави какво са това хубави цици. Кой знае какво желаеш да правиш с последната част от живота си? Но каквото и да е то, крайно време е да го започнеш.

— Разбрах те, Дан. Ще се позамисля. Тяло на четирийсетгодишен, така ли каза?

— Това е само едно лекарско мнение.

— Та аз за това съм дошъл. Не за приказките ти, психоаналитик такъв! Само след шест години ще имам право на безплатно здравеопазване и тогава ще се отърва от теб. Твърде много дрънкаш. — Двамата тръгнаха към вратата на кабинета, дружески сложили ръце на раменете си. Дан Дорман бе един от малцината на този свят, на които Елис безрезервно вярваше.

Били и Джесика си бяха създали традиция: веднъж седмично вечеряха заедно, каквото и да се случи. Иначе рискуваха седмици наред да не се срещнат поради претоварения светски живот, който водеха.

— Що за човек е Айкхорн, Били?

— Виждам го само за по няколко минути. Трудно е да се прецени, но ми се струва, почти съм уверена, че навремето е бил десетка.

— Бил е?

— Та той е почти на шейсет години, Джеси. Все пак…

— Хммм. Евреин, нали?

— Така смята „Уолстрийт Джърнъл“. Но не и „Форчън“. Според „Джърнъл“ състоянието му възлиза на около двеста милиона долара, а според „Форчън“ е по-скоро някъде около сто и петдесет. Всъщност никой не знае. От двайсет години не е давал интервюта, шест души в отдела за връзки с печата по цял ден не правят нищо друго, освен да следят за него да не се говори, отхвърлят всякакви молби за срещи и други от този род.

— А ти какво мислиш?

— Прилича ми на Робърт Опънхаймър, но от нееврейски произход.

— Аха!

— Или пък на Нелсън Рокфелер, но евреин — само че по-висок.

— Господи!

— Или може би на Лу Васерман, но неевреин.

— Божичко!

— От друга страна…

— Давай нататък! Казвай де!

— Но няма да ми се смееш, Джеси. Доста прилича на Гари Купър, ама евреин.

Джесика я гледаше ококорена. На по-добра компания не можеше да се надява, дори да доживееше до сто години.

— С една дума направо зашеметяващ. За бога, Джеси, съвземи се!

— Кажи ми всичко, което знаеш. Откъде е? Как е започнал? Казвай!

— Поразпитах тук и там. Единственото, което се знае, е, че е започнал от стара фабрика в Небраска с банкрутираща компания. Откъде се е взела тази компания и как той е попаднал в Небраска, е загадка. Вдигнал компанията на крака и купил друга банкрутирала компания. Когато и тя се пооправила, купил трета — този път не съвсем банкрутирала. Накрая се стигнало дотам, че консервената компания купила компанията за бутилиране, която пък купила транспортна компания. Тя от своя страна — застрахователната, а застрахователната — списанията, защото вече притежавала дървообработващата, дето осигурявала хартия за печатниците, които Айкхорн също купил. Или може би е било точно обратното. И това е само началото. Нали разбираш…

— Не разбирах, ама сега вече започвам. Хиляди благодарности.

— Нали искаше да знаеш!

Елис Айкхорн установи с насмешка, че наистина се е замислил над съвета на Дан Дорман. От време на време, насред заседание или телефонен разговор, една от фразите на доктора се промъкваше в ума му: „последната част от живота ти“. Дан не й беше придал някаква особена тежест, но въпреки това именно тя, повече от всичко останало, отразяваше действителността. Рождените дни никога не вълнуваха Айкхорн и все пак, каза си той, когато човек наближава шейсетте, те безспорно се трупат, независимо дали те вълнуват, или не. По принцип нямаше нищо против да си угажда. Просто не знаеше от какво да започне. Жена му Дорис, починала десет години по-рано, се бе научила да си угажда още щом той започна да трупа пари — ако да гледаш четирийсет чистокръвни персийски котки в приказен лукс, можеше да се нарече угаждане. За Айкхорн това бе и глупаво, и жалко, смешен заместител на децата, които не бяха имали. Но Дорис бе щастлива и заета по цял ден с техните прищевки, болести и понякога раждания, е, които упорито сама се оправяше, като викаше двама ветеринари „само за краен случай“. Елис си даде дума занапред да не пропуска възможност да си угоди. Все едно че щеше да купува нова компания: знаеш ли какво търсиш, неизбежно ще го намериш.

Веднъж посред нощ Били бе събудена от Джесика, която се стовари като вързоп върху леглото и я изтръгна от съня.

— Били, миличка, случи се! Срещнах десетка, най-невероятния мъж на този свят, и ще се женим.

— Кой е той? Как се запознахте? О, стига си плакала, Джеси, спри и ми разкажи всичко!

— Но ти всичко знаеш, Били. Дейвид е, разбира се. Кой друг би могъл да е толкова чудесен?

— Дейвид е евреин, Джеси.

— Естествено, че е евреин, с други не се чукам.

— Но нали ти казваше…

— Бях глупачка. Мислех си, че ще успея да удържа положението в свои ръце. Ха! Но тогава не познавах Дейвид. Толкова съм щастлива, Били, просто не мога да повярвам.

— Ами майчето ти? Ще го понесе ли?

— Ядът й ще е нищо в сравнение с яда на неговата майка. Не съм ли ти споменавала, че бащата на Дейвид е старшият партньор във втората по големина банкерска фирма в Ню Йорк? Добре че невинаги се съобразявах със съвета ти да страня от немските евреи. Майка ми ще го приеме съвсем добре, а баща ми ще бъде най-безсрамно щастливият човек в Роуд Айлънд. Вече съм на двайсет и четири, Били, и татко отдавна го гложди мисълта, че съм се отдала на порока.

— Сигурно е безпричинно подозрителен. Такова добро момиче като теб! — Джесика доволно се изсмя на тези думи за баща си, но на Били изведнъж й хрумна нещо: — А как ще възпиташ децата си? В еврейска или в епископална вяра?

— Точно това не мога да реша. Нали разбираш, тях всички ще ги познават и как тогава ще се оправях в живота? Е, нека сами го измислят — когато станат достатъчно възрастни, сигурно ще има други начини.

— О, Джеси, а аз какво ще правя без теб?

Елис Айкхорн нетърпеливо чакаше Линда Форс. Тази сутрин не се бе явила на работа, а всеки момент трябваше да излетят за Барбадос, където той имаше среща с ръководителите на две от бразилските си дървообработващи компании. По дяволите, минаваше девет часа и вече бе отложил три телефонни разговора.

Били плахо почука на вратата на кабинета му. Откакто се бе върнал, не бе влизала там. Елис Айкхорн диктуваше писмата си направо на госпожа Форс, която след това ги прехвърляше на трите момичета в съседния кабинет.

— Извинете, господин Айкхорн, но госпожа Форс току-що се обади по моя телефон, тъй като вашият бил зает. Каза, че имала грип. Когато се събудила тази сутрин, се почувствала толкова зле, че не могла да се вдигне от леглото. Каза да не се безпокоите, прислужницата й щяла да се погрижи за нея, но ужасно съжалява, че ще ви изостави в такъв момент.

— Господи, веднага ще изпратя Дорман. Линда да не може да стане от леглото! Сигурно има двойна пневмония. Добре, вземете шапката и палтото си, докато аз се обадя на Дорман. Не забравяйте бележника си. Трябва ли да съобщите някому, че заминавате?

— Как, с вас ли?

— Разбира се. Когато пристигнем, ще си купите всичко необходимо. — Високият мургав мъж с късо подстригана бяла коса раздразнено посегна към телефона. — Преди да тръгнете, повикайте едно от другите момичета. Да седне на бюрото на Линда и да отговаря на телефона. Веднага щом пристигнем, ще й се обадя. И побързайте, вече закъсняваме.

— Добре, господин Айкхорн.

Докато колата се носеше към летището, където ги чакаше частният самолет на компанията, Били седеше притеснено до работодателя си, който й диктуваше писмо след писмо. Сърцето й постепенно се изпълваше с благодарност към покойната Катрин Гибс.

До тогава Били никога не бе пътувала на юг от Филаделфия. Когато след климатичната инсталация на самолета я лъхна влажният, нежен, ароматен въздух на Барбадос, тя попадна в непознато до този момент измерение на чувствеността. Едва доловимият полъх на вятъра бе галещ, непривичният наситен мирис на земята бе ласкаво възбуждащ и предизвикателен. Били имаше чувството, че вдъхва аромата на неща, които е долавяла, но никога няма изцяло да опознае. Дори самият остров я объркваше с бързото движение от лявата страна на тесните лъкатушни пътища, виещи се сред пастелни селца и яркозелени ливади, за да свършат пред изисканите със своите колони и арки тухлени постройки на Шейди Лейн. От апартамента й се излизаше направо на широката, сенчеста плажна ивица. Струваше й се, че с поглед обхваща половината от хоризонта, където вълма жълти и виолетови облаци се нижеха под снижаващото се слънце.

Господин Айкхорн й бе казал, че ще има време само колкото да си купи най-необходимото за двудневния им престой от магазинчетата в хотела, и запотена във вълнения си костюм, тя набързо избра в едно от тях няколко семпли копринени рокли, сандали, бельо, бански костюм, нощница, хавлия и тоалетни принадлежности. Изпрати ги в стаята си и се прибра точно навреме, за да види как слънцето залязва в невероятна експлозия от красота — а после нощта се спусна внезапно и милиони непознати насекоми незабавно подхванаха пронизителния си концерт от свирене и жужене. С облекчение намери под вратата си бележката на господин Айкхорн, който й нареждаше да вечеря в стаята си и да си легне рано. Заседанията щяха да започнат на другия ден веднага след закуска. Трябваше да е готова в седем.

През следващите два дни, докато Айкхорн и ръководителите на двете му южноамерикански фирми разговаряха часове наред, тя, заедно с една бразилска секретарка, неуморно водеше бележки, отговаряше на телефона, а когато мъжете обядваха, успяваше да се измъкне за малко да поплува в топлата, съблазнителна вода, където остри корали надзъртаха изпод чистия пясък. Нина, бразилката, говореше чудесен английски и двете с Били се хранеха заедно на масичка, поставена на дискретно разстояние от шефовете. Сервираха им на просторната извита тераса с изглед към морето, осветена само от стотина свещи. Хотелът бе почти празен и щеше да остане така до Коледа, когато щеше да се напълни със семейства, запазили си стаи поне една година по-рано.

На третата сутрин, още призори южноамериканците отпътуваха обратно за Буенос Айрес и Айкхорн предупреди Били да бъде готова за тръгване по обед. А няколко часа по-късно главният пилот се обади, за да съобщи, че времето се е променило и се очакват урагани — както впрочем сами бяха се досетили. Между прозорците им и плажа се лееше плътна завеса от дъжд. Подгизналите клони на дръвчетата с малки отровни плодове се бяха привели чак до пясъка.

— Е, можеш да си поотдъхнеш, Вилхелмина — каза най-сетне Елис Айкхорн. — Кой знае кога ще отмине бурята. Сега из целия Карибски район започва сезонът на ураганите, затова и хотелът е така празен. Мислех, че ще се измъкнем навреме, но вече е твърде късно.

— Господин Айкхорн, всъщност аз съм Били… така ме наричат, искам да кажа. Никой не ми вика Вилхелмина. Това е името ми, но не го използвам. Не ми беше удобно да ви го спомена, докато господин Валдес и господин Де Ейро бяха тук.

— Трябваше по-рано да се сетиш. За мен ти си Вилхелмина. Или може би ти е неприятно?

— Съвсем не. Просто не съм свикнала.

— Така ли? Виж какво, мен пък можеш да ме наричаш Елис. Това също е странно име.

Били замълча. В „Кейти Гибс“ за такъв случай нямаше правила. Как би постъпила Джеси? Как би постъпила мадам дьо Вердюлак? А леля Корнилия? Джеси, помисли си тя, незабавно така би клюмнала, че направо да се разтопи; графинята би го дарила с най-загадъчната си усмивка, а леля Корнилия би започнала без повече приказки да го нарича Елис. Били съчета и трите реакции.

— Защо не се поразходим под дъжда, Елис? Да не би да е опасно?

— Не знам. Да проверим. Имаш ли шлифер? Не, разбира се. Няма значение, сложи си банския.

Представата на Били за дъжд се градеше върху ситния ръмеж, който падаше в околностите на Бостън. А това тук бе все едно да се изправиш под топъл водопад. За да не се задавят от леещата се вода, трябваше да стоят привели глави, затова и двамата инстинктивно се затичаха към океана и се гмурнаха, сякаш морето щеше да ги защити. Изненадани от дъжда, трима келнери се бяха сгушили под навеса на крайморския бар и с насмешка загледаха смахнатите туристи, които, заслепени от дъжда, няколко минути безразборно пляскаха в плитката вода, а после се отказаха, втурнаха се обратно през мокрия пясък и се скриха в стаите си.

Когато се срещнаха за обяд, Били изтърси:

— Господи, Елис, извинявай. Каква глупава идея бе това. За малко да се удавя, а твоят шлифер съвсем подгизна.

— Твърде отдавна не съм се забавлявал така. А ти развали прическата си.

Гъстата дълга коса на Били, преди това старателно тупирана и напръскана с лак в ранния стил на Джаки Кенеди сега бе набързо изсушена и тежко падаше върху раменете й. Бе облечена в розова рокля, а кожата й бе леко загоряла от обедното слънце. Изглеждаше по-красива отвсякога и го знаеше.

Елис Айкхорн остро чувстваше бремето на пренебрежително отчуждение, което сам поддържаше спрямо околните. А сега то сякаш се топеше, чезнеше във въздуха на прохладната зала на ресторанта, над която като че ли още тегнеше ураганът. Дан му бе казал, помисли си той с насмешка, да си угажда, но дори и такъв заклет женкар едва ли е имал предвид връзка с двайсетгодишно момиче от бостънските Уинтроп, дъщерята на доктор Джосая Уинтроп.

Докато по време на проточилия се обяд разговаряха дружелюбно и непринудено, и Били, и Елис Айкхорн преминаха през пет коренно различни душевни състояния, без да отгатват взаимно мислите си. Преди всичко изпълниха задължителния при всяко ново запознанство протокол, задавайки и отговаряйки на преднамерено несъществени въпроси за живота си. В същото време, както всички правим, без да го осъзнаваме, попиваха подробностите от външността на другия: — доколко са изопнати чертите, доколко са напрегнати мускулите, а погледът прям; движението на устните, блясъка на косата, жестовете, свойствените маниери — всичко, което любопитният, преценяващ поглед може да отбележи. На едно трето ниво всеки мислеше как да вкара другия в леглото. Не дали. Просто кога и как. На четвърто ниво и двамата изтъкваха пред себе си основателни, необорими причини защо няма, не бива, не трябва дори да си го помислят сериозно. И на пето ниво, най-съкровеното, и двамата бяха обзети от ясното, тръпнещо съзнание, че колкото и основателни да са тези причини, то просто ще се случи. Докато тичаха заедно под топлия, пороен дъжд, бе задвижен някакъв механизъм, роди се чувствена връзка, която би могла да не се появи и след дългогодишно познанство. Бяха прескочили всички обичайни предисловия и докато изискано обядваха — магнатът, непринудено отпуснат, да не би секретарката му да се почувства неловко, секретарката, подобаващо сдържана и добре възпитана, изпълнена с уважение към магната — и двамата бяха възбудени, както може да се очаква от мъж и жена при подобни обстоятелства.

Състояние като това, колкото и да се прикрива от условностите и задръжките, рядко, ако не никога, остава незабелязано. Думи не са необходими. Хората все още са запазили достатъчно от животинските си възприятия, за да усещат кога желаят и са желани.

След обеда Айкхорн предложи на Били да си почине, докато той направи първата предварителна преценка на разговорите си с бразилците. Телефоните бяха прекъснати, нямаше и писма, за да й диктува. Всъщност искаше да спечели време. Трябваше да постави известно разстояние между себе си и тази жена. Откакто се помнеше, бе мъж, чиито собственически инстинкти определят живота му. Успехът му се дължеше в еднаква степен на този стремеж да притежава и на деловия му талант. Бе усъвършенствал до най-малка подробност своята философска система за това, доколко всъщност желае каквото и да е на този свят. За Елис Айкхорн някои неща не си заслужаваха повече от петдесет и пет процентно капиталовложение на време плюс четирийсет и пет процентно капиталовложение на енергия. Други заслужаваха седемдесет процента време, но едва двайсет процента енергия. За да се залови за нов бизнес, той трябваше, независимо от чисто финансовите съображения, да е готов да му посвети осемдесет процента и от времето, и от енергията си. В противен случай, както сам си бе доказал, колкото и да изглеждаше обещаващо, начинанието бе обречено на провал.

Вилхелмина Уинтроп? Не знаеше дали да се чувства като стар глупак или като млад глупак, но я желаеше сто процента. Вече не помнеше откога не бе преценявал, че нещо заслужава сто процента. Безспорно нищо след първите пет или може би десет милиона. Крачеше из стаята си и проклинаше Дан Дорман, проклинаше Линди Форс, проклинаше урагана — и макар да нямаше понятие какво ще предприеме по-нататък, се чувстваше щастлив както никога от няколко десетилетия насам.

Били седеше пред тоалетната си масичка и разресваше косата си. Бе решила, че ще притежава Елис Айкхорн. Пресметливостта нямаше място във взетото решение — то идваше направо от сърцето и утробата й. Желаеше го и колкото и да бе немислимо, щеше да го има, да го има още сега, преди нещо да е променило благоприятната ситуация, създадена от лошото време. Зениците на очите й бяха присвити в размисъл, устните й, както обикновено без червило, бяха по-алени от обикновено и тя ги прехапа тръпнеща. С много точни, сякаш предопределени движения облече прозрачния си бял халат на голо и смело прекоси — босонога богиня на лова — празния коридор до неговия апартамент.

Още преди да отвори вратата, той знаеше кой чука. Тя стоеше срещу него мълчалива, сериозна, много висока. Той я придърпа в стаята, заключи вратата и я прегърна безмълвно. Постояха така, без да се целуват, просто притискаха силно телата си като двама души, срещнали се отново след твърде дълга раздяла, за да се притесняват за думите. После тя го поведе към спалнята, където заради бурята завесите бяха спуснати. Двата аплика светеха. Изведнъж се отпуснаха върху леглото, трескаво започнаха да смъкват малкото си дрехи, обзети от страст, която не познаваше прегради, колебания, гордост, възраст, граници. Извечната страст.

Ураганът продължи още два дни. Били донесе от стаята си несесера си, четката за коса и четката за зъби. От време на време ставаха от леглото, поръчваха си ядене и наблюдаваха през прозореца просмукания от дъжда и обрулен от вятъра бряг, обзети от ужас при мисълта за мига, когато всичко ще свърши. Докато ги обгръщаше пашкулът на урагана, светът не съществуваше. Мислеха, че са прогонили всякакви спомени от съзнанието си, но те неизменно оставаха в тях. Нито веднъж в безкрайните си, напрегнати разговори не споменаха бъдещето. На третата сутрин Били се събуди с ясното съзнание, че навън грее слънце. Чуваше се как десетина прислужници чистят плажа, звучаха удари от чуковете на неколцина дърводелци, лаят на кучета, които се гонеха по пясъка.

Елис даде знак на Били да не разтваря завесите и вдигна телефона, за да нареди да не ги безпокоят.

— Докога ще се правим, че ураганът продължава, скъпи? — попита го умислена тя.

— От пет часа сутринта точно това си мисля. Още тогава се събудих и видях, че вече не вали. Сега ще поговорим.

— Преди закуска?

— Преди каквото и да е и който и да е от външния свят да проникне в тази стая. В мига, когато това стане, ще престанем да разсъждаваме правилно. Важно е единствено какво ти и аз ще решим. Сега, днес, ние можем да направим своя собствен избор.

— Нима наистина е възможно?

— Това е едно от нещата, които се купуват с пари. Досега не го съзнавах напълно. Имаме свободата да избираме.

— И ти какво избираш? — Обгърна коленете си с ръце, пламнала от нетърпеливо очакване. Дори на делови заседания не го бе виждала толкова съсредоточен, толкова властен.

— Теб. Избирам теб.

— Но ти ме имаш, нима не си го разбрал? Слънцето няма да го промени. Аз няма да се стопя от лъчите му.

— Нямам предвид любовна връзка, Вилхелмина. Искам да се оженя за теб. Искам те до края на дните си.

Тя кимна, смаяна, неспособна да проговори, с цялото си същество мигновено възприела една идея, която до тази секунда съзнателно не бе обмисляла. Макар да бяха прекарали последните два дни при пълното равенство на голотата и страстта, дълбоко в себе си тя не мислеше за бъдещето. Твърде много неща ги разделяха — твърде много години, твърде много пари. Беше приела неравнопоставеността в положението им, защото бе възпитана да се примирява с неравноправието. Не се осмеляваше да храни никакви надежди извън настоящето, защото бе научила, че надеждата е опасно нещо. Бе се отдала по своя воля, без каквито и да е очаквания, защото желаеше този мъж. А сега вече го обичаше.

— Какво означава това? Да или не? — Кимването й би могло да бъде и несъгласие, и съгласие, каза си той, невъздържан като хлапак.

— Да, да, да, да! — Тя се хвърли към него, повали го на леглото и започна да го удря с юмруци, за да му внуши категоричността си.

— О, скъпа моя! Скъпа, любима моя! Няма да напускаме този остров, докато не се оженим. Страхувам се да не промениш решението си. Ще запазим пълна тайна. Можем да прекараме тук медения си месец — или където пожелаеш. Просто трябва да се обадя на Линди. Тя ще направи необходимото.

— Искаш да кажеш, че няма да се омъжа в църква с дълга бяла рокля с осем братовчедки за шаферки и Линди като твой свидетел? — пошегува се тя. — Та това щеше да е едно от най-големите събития в Бостън тази година — леля Корнилия би се постарала да е така.

— Бостън! Когато се разчуе, новината ще се появи във всички вестници в тази страна. „Застаряващ милионер взема момиченце за съпруга“ — трябва да сме готови за такива неща. Впрочем на колко си години, мила — на двайсет и шест, двайсет и седем?

— Коя дата сме днес?

— Втори ноември. Защо?

— Вчера навърших двайсет и една — гордо съобщи Били.

— О, господи! — простена той и зарови глава в ръцете си. След миг избухна в смях, не можеше да спре — само от време на време промърморваше „честит рожден ден“, но това още повече го разсмиваше. Накрая смехът му зарази и Били. Превит на две бе такава гледка! Иначе просто не разбираше, какво е толкова ужасно смешно.

През следващите седем години на света нямаше отдел за връзки с печата, който би могъл да отклони вниманието от Били и Елис Айкхорн. За милионите, които четяха за тях и гледаха по вестници и списания честите снимки на великолепно облечената млада красавица и високия слаб, белокос мъж с орлов нос, двамата Айкхорн бяха сякаш квинтесенцията на това, какво означава да живееш в света на богатството и властта. Трийсет и осем годишната им разлика и патрицианският, стар бостънски род на Били прибавяха в историята им онази сензационна, романтична нотка, която липсва при по-равностойните двойки знаменитости.

Не преставаше да предизвиква вълнения въпросът дали Били не се е омъжила за Айкхорн заради парите му. Познавайки средата, в която живееха, очевидно и двамата съзнаваха, че този предизвикателно злостен въпрос неизбежно се таи в умовете на хората, с които се срещат и че за мнозина парите са движещата сила. Може би само двама или трима души знаеха, колко много Били обича Елис, до каква степен е свързана с него.

И все пак, би ли го приела за съпруг, ако беше беден? По същество въпросът беше безсмислен. Елис бе такъв, какъвто е, именно защото притежаваше невероятно състояние. Или може би бе обратното. Без пари щеше да е съвсем друга личност. Все едно да питаме дали Робърт Редфорд щеше да е Робърт Редфорд, ако бе грозен, или пък Уди Алън щеше да е същият Уди Алън, ако бе лишен от чувството си за хумор.

Шест месеца след като се ожениха в Барбадос, Били и Елис заминаха за Европа — първото от многобройните им пътешествия. Отначало спряха в Париж, където Били копнееше да се завърне победоносно — и завръщането й наистина бе триумфално. Един месец тяхна база бе четиристайният апартамент в „Риц“, разположен точно срещу изисканата симетричност на площад Вандом. Стаите бяха с високи тавани, стените, боядисани в най-нежни нюанси на синьо, сиво и зелено, с великолепна позлатена релефна украса и с най-удобните легла на континента. Дори Елис Айкхорн, въпреки дълбоката си неприязън към всичко френско, трябваше да признае, че местенцето не е лошо.

Лилиан дьо Вердюлак бе изпратила Били на ферибота обратно за Съединените щати само две години по-рано. Сега, когато видя промените, настъпили за толкова кратко време в момичето, ахна от изненада. Все едно да гледаш, помисли си тя, снимките на младата Фара Диба — красивата, почти кльощава, свенлива и сдържана студентка, скоро след като стана любимата жена на иранския шах. Лицето бе същото, фигурата бе същата, но излъчването бе съвсем различно; имаше нещо омайващо ново в начина, по който се движеше и гледаше околните, нещо величествено, направо царствено, а едновременно напълно непринудено.

Били също откри у графинята черти, за които през цялото им познанство дори не бе подозирала. Лилиан флиртуваше с Елис, сякаш и двамата бяха на не повече от двайсет и три години, разтапяше се, когато той неловко се опитваше да каже няколко думи на френски, наричаше го често и независимо от обстоятелствата „миличкия ми“ и на воля демонстрираше своя английски с оксфордски акцент. Отнасяше се с Били като със своя връстничка, също като Елис я наричаше Вилхелмина, настояваше и тя да й говори на малко име, което за Били отначало бе учудващо трудно.

Елис придружаваше двете жени на всички модни ревюта. Помолиха портиера на „Риц“ да им осигури по телефона, както правят всички туристи в Париж, покани за всяко от тях — но мястото им в залата не беше нещо, което зависеше от портиера. Надменните директорки, които само две години по-рано даваха на графинята места едва ли не пет-шест седмици след началото на ревюто, при това невинаги добри места, сега хвърляха само един поглед на Елис, бегло стрелваха Били и Лилиан и незабавно отвеждаха и тримата към най-добрите кресла в залата. Директорките на модните къщи умеят да разпознават богатите и щедри мъже едва ли не още преди да са прекрачили прага; твърди се дори, че трябва да могат да ги подушват от разстояние — със завързани очи, за да са действително достойни за длъжността си.

Първо отидоха в „Шанел“, чиито костюми по две хиляди долара се носеха като униформи от всички елегантни жени в Париж. Бе време, когато жените, събрали се на обяд в „Реле Плаза“ или в „Плаза Атене“, неизменно посвещаваха първия час от разговора си на въпроса дали другите жени в ресторанта носят „истински“ или „псевдо“ Шанел. Находчиви подражатели бяха способни да възпроизведат всичко, дори златната верига, която дърпаше надолу подплатата на жакета, за да му придаде идеалната форма, и все пак имаше нещо, което издаваше подражанията: някое не съвсем автентично копче, обшивката на джобовете, която бе с два милиметра по-дълга или един милиметър по-къса, подходящата тъкан в неподходящ цвят.

Донякъде все още следвайки съветите на Лилиан, в „Шанел“ Били си поръча шест костюма. За нейна изненада Елис през цялото време си водеше бележки на мъничките листчета, които им бяха раздадени при влизането, като при това използваше старата си писалка „Паркър“, а не смешните позлатени моливчета, с които пишеха всички останали. Когато след ревюто тримата излязоха на улица Камбон и се запътиха обратно към „Риц“ за следобедния чай, той обяви:

— Лилиан, първата ти проба е след десет дни.

— Ти съвсем си полудял, миличкия ми! — възкликна тя.

— Не. Поръчах ти три костюма — номер пети, петнайсети и двайсет и пети. Да не си си мислила, че ще загубя толкова време, без да се позабавлявам?

— И дума да не става — отсече Лилиан дълбоко възмутена. — Няма да ти го позволя. Никога. В никакъв случай. Много си мил, Елис, но не. Не.

Елис ласкаво се усмихна на смаяната французойка.

— Нямаш избор. Директорката тържествено ми обеща, че ще се постарае да започнат работа по костюмите на минутата.

— Невъзможно! Не са ми взели мерките, а без тях нищо не могат да направят.

— Това ще е изключение. Директорката ме увери, че може да ги налучка. Тя е почти с твоя ръст. Не, на тях им е наредено да започнат работа, каквото и да става. Ако не искаш да ги носиш, ще ги подаря на директорката.

— Още на обяд ти казах, че от години ненавиждам тази жена. Ти ме изнудваш, Елис.

— Точно така. Наречи го както искаш, миличка.

— О! Оо! — За пръв път в живота си графинята не намираше подходящи думи, а за една французойка подходящите думи идват още с майчиното мляко. Елис бе подбрал точно онези костюми, които тя сама би посочила. Не би се поколебала и човек да убие, само да притежава номер пети, петнайсети или двайсет и пети. Какво да кажем и за трите едновременно!

— Виж какво, Лилиан, или ще постъпиш както аз ти казвам, или ще се скараме. А това не би искала, нали? Като типичен американец използвам принудата и ти нищо не можеш да направиш. — Елис се опита да я погледне заплашително, но не успя да скрие доволното си изражение.

— Е, значи се разбрахме — заключи той.

— Да, но… Утре отиваме в „Диор“ и ти трябва да обещаеш там да не правиш такива номера.

— Няма да поръчвам нищо, преди да са ти взели мерките — увери я Елис. — Впрочем костюмите на „Шанел“ са за през деня, нали, Вилхелмина, скъпа?

Били кимна, а очите й се напълниха със сълзи на гордост. Да може да прояви щедрост към някой, който бе проявил такава щедрост към нея, бе до този момент непозната радост.

— Следователно трябва да изберем нещо за вечерта, нали, Вилхелмина? Струва ми се съвсем логично.

— Не, в такъв случай няма да дойда с вас.

— О, Лилиан, моля те — намеси се Били. — На Елис това му доставя такова удоволствие. А и на мен не би ми било приятно без теб. Имам нужда от съветите ти. На всяка цена трябва да дойдеш, моля те!

— В такъв случай ще ми обещае, че ще поръча само един, един-единствен за мен!

— Три — възпротиви се Елис. — Щастливото ми число.

— Два и повече нито дума!

— Дадено! — Елис спря насред пищния дълъг коридор с витрини, демонстриращи всички прелести на Париж, който свързваше задната с предната част на „Риц“. — Дай си ръката и да не говорим повече, миличката ми.

Скоро светските хроники не пишеха почти за нищо друго, освен за гардероба на Били. Богатите жени обикновено намират своя стил, ако изобщо го намерят, едва след като са омъжени вече от години. Но Били бе чиракувала достатъчно дълго при Лилиан дьо Вердюлак, за да прозре безкрайното могъщество на елегантността и сега, когато Елис стоеше зад гърба й и при това настояваше тя да удовлетвори и най-смелите си мечти, за да достави удоволствие не само на себе си, а и на него, тя стана една от най-редовните клиентки на световноизвестните модни къщи.

Нямаше рокля, която да не стои добре на Били. При такава пълна свобода на действие, при това едва навършила пълнолетие, жена с по-малко вкус и по-малък ръст би могла да се превърне в посмешище, но Били умееше да запази мярка. Стриктното чувство за съвършенство на Лилиан, както и собствената й преценка я възпираха от крайности. Когато обаче се изискваше пищност, тя даваше воля на въображението си. Макар да бе само на двайсет и две години, на официалната вечеря в Белия дом тя бе най-внушителната дама, облечена в бледолилава коприна от „Диор“ с изумрудена огърлица, някога собственост на императрица Жозефина. На двайсет и три, когато с Елис ги снимаха, яхнали конете си в своето бразилско ранчо от трийсет хиляди акра, Били бе в обикновен панталон за езда, с ботуши и отворена памучна риза, но две седмици по-късно, на ревюто на новата колекция на Ив Сен Лоран бе облечена в най-хубавия костюм от предишната му колекция, а Елис, истински специалист след парижката си школовка, шепнешком й подсказваше номерата на моделите, които според него би трябвало да си поръча, и то по начин, който събуди у хората от света на модата спомена за пищното ревю на пролетната колекция на Жак Фат отпреди шестнайсет години, когато покойният вече Али Хан, седнал зад младата, прелестна Рита Хейуърт, бе отсякъл: „Белият за рубините ти, черният за диамантите, светлозеленият за изумрудите ти“.

Били също имаше цяло съкровище от приказни бижута, но винаги предпочиташе несравнимите „Близнаци от Кимбърли“ — еднаквите като две капки вода обици с деветкаратови диаманти, най-хубавите скъпоценни камъни, които Хари Уинстън, както сам твърдеше, някога е продавал. Невъзмутимо ги носеше сутрин, на обяд и вечер и те никога не изглеждаха неуместни. На трийсет и три години Били харчеше повече от триста хиляди долара за дрехи, без да се броят кожите и бижутата. Голяма част от парите оставаха в Ню Йорк, тъй като Били, на която съвсем точно отговаряше осма мярка според американските стандарти, не обичаше да губи време за проби в Париж и да се отдалечава от Елис и трескавия им светски живот. В тази година тя за пръв път се появи и в списъка на най-добре облечените жени.

Скоро след като се върнаха в Ню Йорк, Били и Елис наеха и обзаведоха по свой вкус един цял етаж в небостъргача на „Шери-Недърланд Хотел“ на Пето Авеню и се установиха там. От прозорците им се разкриваше пълната панорама на града, в нозете им се ширеше като зелена река целият Сентръл Парк.

Елис все още властваше в огромната си корпорация, където държеше контролния пакет от акции. Тъй като корпорацията бе акционерно дружество с широко участие, Елис внимателно и с блестящ усет бе подбрал директорите и администраторите в управителния съвет така, че да продължат делото и след смъртта му. Всички притежаваха достатъчно акции, за да бъде гарантирана верността им. Ето защо той можеше да прекарва все повече време с Били в далечни екзотични места. Когато Били навърши двайсет и четири години, купиха вила в Кап Фера с приказни градини и обрасли в трева тераси, които се спускаха към Средиземно море като в платно на Матис; наеха шестстаен апартамент в „Кларидж“, за да отсядат там при честите си пътувания до Лондон, където Били започна да колекционира сребърни прибори, за да запълва времето си, докато Елис бе зает с делови срещи. Купиха къща в едно усамотено кътче на Барбадос и често прекарваха там уикенда; пътуваха много из Ориента — но пред всичките си жилища и двамата предпочитаха викторианското имение в долината Напа, където можеха да наблюдават как зрее гроздето за отбраните вина от избата им сред не по-малко пасторална и успокояваща духа природа от провансалската.

Всеки път, когато Били и Елис бяха в Ню Йорк, леля Корнилия, останала вдовица скоро след сватбата на Били, идваше да прекара седмица-две с тях. Корнилия и Елис се привързаха един към друг и той бе не по-малко опечален от Били, когато възрастната дама неочаквано почина три години след сватбата им. Корнилия, за която да боледуваш бе просто непристойно, получи един-единствен, но фатален инфаркт и умря, както сама би искала, без много шум, делово и спокойно, без дори да събуди прислугата. След като се омъжи, Били не се бе връщала в Бостън, тъй като градът я изпълваше с твърде болезнени спомени, но сега, разбира се, заедно с Елис замина за погребението на леля си.

Отседнаха във великолепния „Риц-Карлтън“, претенциозно подражание на всички други хотели „Риц“, които така добре познаваха — лисабонския, мадридския и, разбира се, парижкия. Безспорно бе обаче, че въпреки бостънската сдържаност, в хотела все пак туптеше сърцето на „Риц“.

Преди да тръгнат за погребалната церемония в църквата на Чеснът Хил, Били се погледна за последен път в огледалото. Бе облечена в скромна рокля от „Живанши“, с черно палто от фин вълнен плат и с черна шапка, която бе поръчала на Адолф да й изпрати, веднага щом братовчедката Лайза й съобщи за смъртта на леля Корнилия. Елис я видя как сваля диамантите от ушите си и ги пуска в чантичката си.

— Няма ли да сложиш обици, Вилхелмина? — попита той.

— Ние сме в Бостън, Елис. Просто си мисля, че не е уместно.

— Корнилия винаги казваше, че ти си единствената жена, на която обици прилягат, дори когато е в банята. Колко жалко!

— О, да, бях забравила, скъпи. Пък и какво ме интересува Бостън? Бедната леля Корнилия! Толкова години се мъчи да превърне грозното пате в лебед… Прав си, тя би се гордяла с мен. Би й харесало. — Били отново сложи обиците и зървайки съвсем непогребалния блясък на зимното слънце, който те отпратиха обратно в огледалото, тихо добави: — Ужасно неблагопристойно е да носиш такива обици в църква и то в провинцията. Чудя се дали някой ще се осмели да ми го каже?

Дори някой да си го беше помислил по време на бостънския вариант на траурно бдение след погребението в имението в Уелзли Фармс, собственост на една от сестрите на Корнилия, никой не го спомена гласно. Както обикновено след погребение всички пиха много или поне повече от обичайното и приглушената размяна на поздрави от първия половин час скоро бе последвана от изненадващо шумни разговори. Били почувства, че двамата с Елис са станали център на групичката роднини, които откровено и открито се радват да подновят познанството си с нея, като някои дори парадираха с никога несъществувала близост. Бе се подготвила за подмятания от рода на: „Всъщност що за име е Айкхорн, Били? Никога не съм го чувала.“, „Той откъде е, скъпа?“, „Как се е казвала майка му, преди да се омъжи?“ Но подмятания нямаше.

— Нищо не разбирам, Елис — каза тя, когато най-сетне се върнаха в хотела. — Кой знае защо смятах, че към мен ще бъдат просто любезни, а към теб — надменни. А чичовците ми те приеха, сякаш си се родил тук, лелите и братовчедите ми не ме оставиха нито за миг на мира. Дори баща ми, който от години не е разговарял с никого, освен с микробите, говори с теб с плам — друга дума не намирам. Никога не съм го виждала толкова разгорещен. Ако не бяха бостънци и не ги познавах тъй добре, бих казала, че са омаяни от парите ти.

Не, каза си Елис, не са омаяни от парите — освен ако тези пари не са отпуснати от Елис и Вилхелмина Уинтроп Айкхорн на техните болници, изследователски институти, университети и музеи. Беше извънредно доволен, че откакто се ожени за Били, без много шум бе подарил толкова щедри суми на най-различни бостънски филантропични институции, тъй като бе убеден, че рано или късно тя ще се върне в този град.

Грижовността към съпругата му бе пълна и обхващаше всеки детайл от живота им. Годините минаваха, тя живееше като във вълшебна приказка и все повече забравяше дори най-дребните проблеми на обикновеното съществувание; така свикна всяко нейно желание да бъде изпълнявано, че неусетно и за двама им се превърна в мил, но неотстъпчив деспот. Тъй като денонощно имаше на разположение лимузина с шофьор, много скоро вече не можеше да си представи, че някога е носела чадър. Да се измокрят краката й се превърна в нещо толкова недопустимо, като да не се сменя всеки ден спалното й бельо. За Били да не бъде пълна стаята й с цветя вече бе така непознато, както сама да напълни ваната си. Когато заминаваха за някоя от къщите си, вземаха със себе си готвача, личната камериерка на Били и икономката, за да подпомогнат постоянната прислуга, която живееше там целогодишно. Готвачът, който отлично познаваше вкусовете им, всеки ден носеше на Били менюто за одобрение, а камериерката й бе едновременно професионална масажистка и фризьорка. Били се разглези по начин, който само стотина жени на този свят биха могли да проумеят. Това специфично разглезване, колкото и добронамерено да се посреща, неусетно променя женския характер и поражда жажда за власт, която постепенно става така естествена, както жаждата за вода.

Четейки за семейство Айкхорн по списанията и вестниците, препълнени с клюки за живота им, никой не би могъл да схване, че макар да изглеждаха част от света на избраниците, Били и Елис всъщност страняха от него и никога не се причислиха към типичните му представители. Те бяха затворени в свой собствен свят, където близките контакти с другите са не само излишни, но и невъзможни. Като двойка те не се отъждествяваха с нито една групичка, компания, клика или среда. Джесика Торп Строс и съпругът й бяха единствените им приятели, въпреки че непрестанно посрещаха гости и посещаваха приеми. Наложеше ли им се да прекарат известно време със съдружниците на Елис и съпругите им, Били изведнъж се чувстваше в дисхармония със света. Какво търсеше на една маса с тези шейсетгодишни мъже и техните застаряващи съпруги, когато по съседните маси вечеряха млади хора, нейни връстници? Дали не я вземат за нечия дъщеря или внучка, доведена, защото няма среща тази вечер? Останеха ли с Елис сами, обаче, отново се чувстваха на една и съща неопределена възраст, двама самотници, слели душите и житейските си съдби. Когато стана на двайсет и седем години, Били в пристъп на необясним страх осъзна в деня на рождения му ден, че Елис има вече право на безплатно здравно обслужване.

В света на малобройната групичка нюйоркчани, парижани или лондончани, които се появяват по репортажите за модните ревюта, конните надбягвания в Аскот или премиерите на Бродуей, Били се чувстваше съвсем на място. Покрай изисканите дами на средна възраст имаше доста нейни връстнички. На едно определено социално ниво към наследничките се отнасят със същото внимание, както към зрелите жени — затова и принцеса Каролина от Монако или принцеса Ясмин Хан заеха полагащото им се място на светските събития още преди да са навършили двайсет. Там, сред цялата тази слава и богатство, Били Айкхорн и Елис Айкхорн бяха очарователна и загадъчна двойка, тъй като не позволяваха да им сложат етикет, да бъдат квалифицирани и в известна степен да се превърнат в притежание на хората, диктуващи теченията в този светски водовъртеж. Забавляваха се и се развличаха от зрелището, което се разиграваше пред очите им, но не го приемаха сериозно. Сякаш в деня, когато решиха да се оженят, бяха сключили негласно споразумение, че ще останат недокоснати от условностите на социалната амбиция и положение.

През декември 1970 година, когато той бе на шейсет и шест, а Били едва на двайсет и осем, Елис Айкхорн преживя първия си, сравнително лек инсулт. Десет дни възстановяването му сякаш бе съвсем предстоящо, но вторият, далеч по-сериозен удар премахна завинаги тези надежди.

— Мозъчната му дейност все още е активна, но не можем да определим в каква степен — каза Дан Дорман на Били. — Засегнат е левият дял. Това е особено неприятно, тъй като именно там се намира речевият център. Изгубил е способността да говори, както и да движи дясната си страна. — Погледна я — седеше сковано пред него, изящната й шия — открита и бяла — и му се стори, че със собствените си ръце забива нож в тая нежна плът. Но знаеше, че сега, докато все още не се е съвзела от шока, трябва да й каже цялата истина. — Ще може да ти дава знаци с лявата си ръка, Били, но не зная какво ще му струва това усилие. Засега ще го оставя на легло, но след няколко седмици, ако не настъпят нови усложнения, ще може да седи доста спокойно на инвалидна количка. Наех трима болногледачи, които ще се грижат за него денонощно. Те ще ти бъдат необходими и в бъдеще — до края на дните му. Вече започнахме терапевтични масажи, за да запазим подвижни мускулите на лявата му страна.

Били безмълвно кимна, додето непрестанно сгъваше някакво листче, което така и не се решаваше да остави.

— Били, най-много ме тревожи сега, че ако останете в Ню Йорк, Елис ще стане ужасно нервен, притеснен. Започне ли да се движи с инвалидна количка, ще трябва да заминете някъде, където да може да седи сред природата, да чувства досег с нея, да я наблюдава.

Били мислено си представи старците, които бе виждала по нюйоркските улици, бутани в количките си от болногледачите, крехките им колене, покрити с дебели одеяла, облечени в скъпи палта, с кашмирени шалове и безизразни очи.

— Къде ни съветваш да отидем?

— Сан Диего по всяка вероятност е градът с най-хубав климат в Съединените щати — отвърна Дан, — но ти ще се отегчиш там до смърт. Не бива да се самозаблуждаваш, че до края на живота си ще прекараш всяка минута край инвалидната количка на Елис. Това ще му е дори по-неприятно, отколкото на теб. Слушаш ли ме, Били? Би било ужасно жестоко, а той няма да е в състояние да ти го каже. Били кимна. Бе чула думите му, знаеше, че лекарят има право, но сега това нямаше значение.

— Разбирам, Дан.

— Според мен най-добре ще е да отидете в Лос Анджелис. Там имате доста познати. Но ще трябва да живеете над пояса на смога. За Елис смогът ще е пагубен, тъй като всъщност функционира само левият му бял дроб. Наемете къща високо в Бел Еър и аз ще идвам поне веднъж месечно. А и тамошните лекари са отлични. Ще ви препоръчам най-добрите. Разбира се, докато се настаните, ще бъда с вас.

Доктор Дорман не смееше да погледне Били, изправена и сдържана като кралица, безпомощна като дете. Би било далеч по-добре и за двамата, ако Елис бе умрял. Още като научи, че се е оженил, се боеше от нещо подобно. Предполагаше, че и Елис се е боял. Това обясняваше и трескавия им живот — който, както Дан Дорман знаеше, не бе в стила на стария му приятел — и нехарактерния начин, по който Елис се бе хвърлил в свят, до този момент пренебрегван, — сякаш искаше, докато може, да осигури на Били всичко най-добро.

— Сигурен ли си, че не можем да живеем в Силверадо, Дан? На Елис там би се понравило далеч повече от някое чуждо място.

— Не, не те съветвам. Разбира се, отидете там за гроздобера, но иначе почти през цялото време трябва да сте близо до голям медицински център.

— Още утре ще поръчам на Линди да купи къща. Сигурно ще успее да я приготви, докато Елис се съвземе достатъчно, за да пътува.

— Според мен ще можете да заминете някъде в средата на януари — каза Дорман и се изправи. Докато го изпращаше до вратата, Били долови болката в гласа му, нищо, че се опитваше да изложи съображенията си съвсем делово. Освен нея той бе единственият човек на света, който познаваше така добре Елис. Но тъй като бе лекар, от него се очакваше да сдържа чувствата си, да набляга единствено на фактите, да дава подкрепа, а не съчувствие. Осъзна, че трябва да му предложи някаква утеха, макар че едва ли това бе по силите й. Сложи ръце на раменете му, когато той облече палтото си, и го погледна с лека усмивка, първата, откакто Елис бе преживял втория си инсулт.

— Знаеш ли какво ще направя утре, Дан? Ще си купя нови дрехи. Изобщо нямам какво да облека в Калифорния.

Към следващата част или към съдържанието

Джудит Кранц Любов и омраза в Бевърли Хилс (4)

Метаданни

Данни

Любов и омраза в Бевърли Хилс

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава четвърта

Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс (4)