Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс (6)

Глава шеста

Имението в Бел Еър, което Линди избра за парализирания Елис Айкхорн, бе строено в края на двайсетте години за някакъв петролен магнат, пленен от очарованието на Алхамбра в Гранада. Истински мавритански замък, автентичен, доколкото автентичността може да се постигне с милиони, сградата се издига на върха на хълм на повече от шестстотин метра над Лос Анджелис, насред петнайсет акра внимателно подредени градини, в които бълбукаха безброй фонтани. Десетки кипариси и маслинови дръвчета ограждаха алеите, които водеха от имението във всички посоки, но винаги надолу, тъй като бе кацнало отгоре на хълма, съзирано от тази или онази точка на възвишенията на Бел Еър, но все някак скрито, предизвикателно романтично с неприличния си вид, всепризнато за най-закътаното местенце в този усамотен остров от милионерски имения. Само ако разполагаше с карта, човек можеше да се добере до входа му по лабиринта от обрасли в растителност лъкатушни, опасни пътища, които водеха към него. Дори да се опиташе да проникне вътре, случайният турист не би видял нищо друго, освен къщичката на пазача и масивните двойни порти — единствената пролука във високия зид, който го обграждаше отвсякъде. Петролният магнат сигурно е имал неприятели, помисли си Били, когато се увери, че този дом е абсолютно недостъпен за натрапници.

Въпреки неудобствата, които налагаше отдалечеността му, имението — често и основателно наричано цитаделата, крепостта или замъка, имаше едно несравнимо предимство: свой собствен климат. Освен в редките дъждовни дни през зимата, тук цареше целогодишна пролет. Но дори през зимата многобройните балкони, тераси и вътрешни дворове бяха така оградени, че Елис можеше да прекарва голяма част от деня на открито под топлото слънце. А през лятото, когато духаха горещите ветрове от Санта Ана, в тези защитени отвсякъде вътрешни пространства, засадени със стотици рози и уханни растения, бе прохладно, чуваше се само ромонът на падаща вода. Смогът се виждаше като жълтокафеникав пласт някъде долу, а тихоокеанските мъгли никога не достигаха до върха на хълма. Мрачният юни, когато слънцето свети само час по улиците на Бевърли Хилс, тук бе светъл, наситен с пролетни аромати.

Били оцени по достойнство избора на Линди едва след като си даде сметка колко много хора се налага да бъдат приютени в имението — целия персонал, с изключение на петимата градинари, а крилото на прислугата бе предостатъчно за тези общо петнайсет души: главния готвач, домакина, помощниците от кухнята, перачката, прислужничките и икономката, която имаше самостоятелен апартамент. Пет коли бяха постоянно на разположение на прислугата през свободното време. Никой от живеещите в имението не можеше да бъде оставен без сигурно средство за транспорт, тъй като до най-близката автобусна спирка имаше цели шест километра. Тримата болногледачи бяха настанени в крилото за гости. Всеки от тях работеше по осем часа на денонощие, за да има постоянно кой да се грижи за Елис, и задължително трябваше да живее и да се храни в имението, за да се застъпват безпогрешно смените им. Те също имаха на разположение коли, за да не се изнервят, задето са отдалечени от съблазните на Уестуд и крайбрежието. В самотната крепост на върха всеки ден двайсет души се хранеха по три пъти.

Госпожа Поуст, икономката, почти цяла сутрин бе заета с доставките от „Юргенсен“, от „Шуобс“, от „Юнайтед Лондри“, където се перяха всички кърпи, спалното бельо и униформите на болногледачите, от химическото чистене и от „Пайъниър Хардусър“, доставчиците, които здраво държаха Бевърли Хилс в монополистичната си хватка.

Линди бе направила чудеса, за да приготви имението за посрещането им. Бе оборудвала нова кухня; в стария плувен басейн в дъното на алеята е високи, тъмни кипариси бе поставена нова филтрираща и отоплителна система, пристройката край басейна бе пребоядисана. По-голяма част от просторната къща бе затворена, но другите помещения бяха изцяло подновени във весели, — наситени тонове, — така че жизнерадостно очарование бе изместило предишната мрачна, потискаща атмосфера. Обстановката изобщо не бе по вкуса на Били, но не я беше грижа. Градините почти изцяло бяха обновени, продължаваше работата по крилата за прислугата и за гости. За щастие в старите гаражи имаше място за десетина коли.

Щом Линди направи дома обитаем, Били, Елис и Дан Дорман пристигнаха със самолета на компанията, преоборудван така, че да е удобен за парализиран човек. Салонът бе разделен на две: приятна спалня с болнично легло за Елис и канапе за Били, и всекидневна, в която нямаше почти никакви мебели, освен шезлонг и странични масички, за да може количката на Елис лесно да се придвижва. Зад кабината на пилотите имаше отделно помещение за болногледачите.

Проблемите около наемането на болногледачите, преоборудването на самолета, разговорите с Линди по избора на нов дом, затварянето на нюйоркския апартамент и продажбата на къщите в Южна Франция и Барбадос изцяло изпълниха съзнанието на Били и почти не й оставаше време да се съсредоточи върху новите обстоятелства в живота си. Докато бе под любещата закрила на Елис — Елис, който бе за нея любовник, съпруг, баща и дядо: всички закрилници, които така й липсваха по-рано — Били бе разцъфнала, но без съществено да порасне. Седем години бе смайвала околните като двайсет и една годишната девойка, за която той се бе оженил, но това не я направи по-зряла, както непременно би се случило, ако се бе омъжила за по-млад мъж. В съвместния им живот Елис се бе подмладил, а Били си бе останала непроменена.

Сега в замъка си на хълма, на пет хиляди километра от нюйоркските си познати и занимания, сама в дом, обитаван от прислужници, болногледачи и един парализиран старец, тя почувства как я обзема паника. Ни най-малко не бе подготвена за такова бреме. Всичко я плашеше, никъде не намираше утеха, безопасност, нищо, за което да се улови. С нея бе свършено. Свършено — а ето че сега на трийсет километра от нея дори слънцето започна да залязва над океана. „Престани, Били!“, смъмри се тя сама с резкия тон на леля Корнилия. Каза си, че докато успее да се овладее, леля Корнилия трябва да й служи за пример. С решителен жест запали всички лампи в спалнята и дневната и дръпна завесите, за да прогони мрака. Какво ли е правила леля Корнилия всеки ден от живота си? Били седна на бюрото, извади бележник и молив и се зае да съставя списък. Първо, да открие книжарница, още утре. Второ, да се научи да кара кола. Трето, да си наеме учител по тенис. Четвърто… четвърто не можа да измисли. Би трябвало да направи и списък на хората, на които да се обади, но тук нямаше никой, който да й е достатъчно близък, за да му позвъни. И все пак вече не се чувстваше така изплашена. Как съжаляваше, че леля Корнилия не е между живите… Ще се обади на Джеси в Ню Йорк — може би ще успее да я убеди да остави петте си деца и да й дойде на гости…

 

 

След месец Били бе изградила вече приемлив стереотип на живота си. Основното й занимание всеки ден бе времето, което прекарваше с Елис — по четири или пет часа: четеше на глас или наум, гледаше телевизия или просто седеше край него в някоя от многобройните градини и държеше ръката му. Бе с него по два часа сутрин, от три до пет следобед и един час след вечеря, преди да го сложат да спи. Говореше му колкото може повече, но той все по-рядко реагираше. Оказа се, че за него е по-лесно да сглобява думите от малки магнитни блокчета с букви, които подреждаше върху метална плоча, отколкото да се научи да пише с лявата ръка. При едно от месечните си посещения Дан Дорман обясни на Били, че с времето Елис неизбежно ще преживее няколко малки, незабележими мозъчни инсулта, така че увреждането на мозъка му бавно ще се задълбочава. Иначе организмът на Елис бе чудесно запазен, тялото му — относително силно. При тези обстоятелства, помисли си Дан, но не го каза на Били, Елис спокойно би могъл да живее още шест или седем години, а вероятно и повече.

Били се вслуша в съвета на Дорман да не прекарва цялото си време със съпруга си. Всеки ден ходеше на тенис в един клуб в Лос Анжелос, три пъти седмично играеше гимнастика в салона на Рон Флетчър в Бевърли Хилс. И на двете места се посприятели с няколко жени и се стараеше всяка седмица да обядва поне с една от тях. Тези обеди съставляваха деветдесет и девет процента от светския й живот.

Елис не искаше тя да присъства, докато го хранят и през дългите часове сън след обяда, така че в този отрязък от деня тя се чувстваше свободна от задължението да е в имението. Тъй като не можеше да разчита на роднини или стари приятели и не разполагаше с достатъчно свободно време, за да се посвети сериозно на благотворителност или да се заеме с някаква работа на доброволни начала, Били осъзна, че в живота си има три възможни занимания: четенето, физическите упражнения и купуването на дрехи.

Докато всеки ден кръстосваше бутиците и магазините на Бевърли Хилс и купуваше ли купуваше, успяваше донякъде да се отърси от постоянното напрежение — и нима бе от значение дали са й необходими тези дрехи или не? Имаше стотици елегантни вечерни тоалети, десетки великолепно скроени панталони, четирийсет облекла за тенис, стотици копринени блузи, безброй чекмеджета, пълни с ръчно изработено бельо от „Джуъл Парк“, където едни бикини струваха двеста долара, дрешници пълни с рокли за по две хиляди долара, които да облича на редките официални вечери, на които я канеха, а в елегантната съблекалня, където се преобличаше за всекидневното си плуване, имаше три дузини бански костюми. Три празни спални в имението бяха превърнати в склад за новите й дрехи.

Когато влизаше в „Дженеръл Стор“, „Дорс“ или „Акс“, Били отлично съзнаваше, че постепенно става жертва на класическото занимание на богаташките, страдащи от безделие: да купува абсолютно излишни дрехи, за да подхранва, но не и да запълни празнотата в себе си. „Или това, или отново ще напълнея“, казваше си тя и изпитваше едва ли не сексуална възбуда, докато оглеждаше витрините за нова стока. Насладата бе в изпробването, в купуването. Веднъж станала нейна, всяка нова придобивка губеше смисъла си — затова когато тръгваше да купува, тя винаги бе тласкана от една и съща необходимост. Но не можеше да купи какво да е. Трябваше да си заслужава да бъде купено. Родената в Париж придирчивост на Били към качеството и кройката стана дори още по-решаваща за нея, когато забеляза небрежността, с която се обличаха другите жени в Бевърли Хилс. Допуснеше ли да тръгне по улиците по джинси и фланелка, какъв смисъл би имало да продължи да пазарува? С всеки изминат ден тя ставаше все по-трудна и своенравна клиентка. Започна да приема всяко липсващо копче или недотам изпипан подгъв като лична обида. Откриеше ли някакви недостатъци, на лицето й мигом се появяваше гневна гримаса.

От време на време „Уиминс Уеър“ публикуваше общи оценки за това как се обличат жените в Калифорния и снимката на Били неизменно бе включвана като пример за изисканост. Да бъде съвършено облечена, да остане в списъка на най-елегантните, да се занимава с гимнастика, която поддържа тялото й стегнато, силно и гъвкаво, да посещава често фризьора, маникюриста, педикюриста — всичко това за нея се превърна в мания, която обаче не успяваше напълно да прикрие отчайващия и разяждащ копнеж за секс.

До деня на първия си удар Елис успяваше да доставя на Били достатъчно сексуално удоволствие, за да не се чувства ощетена. Ала вече повече от година изобщо не бе имала никакъв секс, ако се изключи случайната мастурбация. Но дори това частично облекчение бе помрачено от дълбоко вкоренено чувство за вина, останало й от детството, когато бе убедена, че мастурбацията е грях. Така и не разбра грях срещу какво или кого, но въпреки това се чувстваше потисната и тъжна всеки път, когато прибягваше към нея, за да се опита да поуталожи сексуалната жажда, която я измъчваше непрекъснато.

Часове наред мислеше как да си осигури нормален полов живот. Както винаги се опита да разсъждава с ума на леля Корнилия, но веднага се отказа. Дори да бяха се осмелили да се прокраднат в ума й, леля Корнилия веднага би прогонила подобни мисли. Опита се да разсъждава като Джесика. Знаеше, че Джеси не би си губила времето в терзания — чисто и просто би намерила още преди месеци удобен партньор. Но тя не беше Джеси. Все още бе омъжена за човек, към когото бе дълбоко привързана, макар той вече да беше безпомощен инвалид. Не можеше и не искаше да изневери на обичта си към него, като подхване безсмислена връзка с треньор от клуба или с някой от съпрузите на приятелките си.

А друга възможност не виждаше. Били рядко приемаше покани и посещаваше само домовете на жени, които, поне така си мислеше, не я използваха като атракция, едва ли не като зрелище, за да удовлетворят любопитството на другите си гости. Но дори в тия случаи, представеха ли я на непознати, тя имаше чувството, че я приемат като скорошна вдовица, на която за съжаление не могат да поднесат съболезнования. Всички — целият свят — бяха виждали по вестниците снимки, на които, редом с инвалидната количка на Елис, Вили прекосяваше пистата на нюйоркското летище, преди да отпътуват за Калифорния и затова тя бе убедена, че щом чуеха името й, всички си мислеха за смъртника в крепостта. На невероятно пищните вечери в Бевърли Хилс, Бел Еър или Холмби Хилс, когато я канеха като „свободна дама“, „свободният кавалер“, който седеше до нея на масата, винаги беше или педераст, или жиголо, който си осигуряваше всяка вечер прехраната благодарение единствено на това, че е неженен и относително представителен. Наскоро разведените мъже, които от време на време се появяваха, винаги си водеха приятелки, обикновено жени с двайсет години по-млади от тях. Но тъй или иначе, тя добре съзнаваше, че вече е твърде прочута, обект на твърде много клюки, за да има тайна връзка, дори да намери с кого. Далеч по-важно за Били от всички тези задръжки бе дълбокото й убеждение, че трябва да се защити от приказките, които неизбежно биха последвали една нейна евентуална авантюра. Тя бе госпожа Елис Айкхорн и само благодарение на този факт бе неуязвима, независимо колко ощетена се смяташе. Превърнеше ли се просто в Били Айкхорн, която спи ту с този, ту с онзи, достойното й име в обществото, царствената роля, която с такова желание играеше по време на брака си, щяха да бъдат пометени от пороя презрителни, многознайнически и злостни подигравки. Сякаш усещаше как мълвата я дебне и само изчаква да направи погрешна стъпка.

Единствената постоянна мъжка компания на Били бяха тримата професионални болногледачи, които се грижеха за Елис. Често канеше двамата от тях, които не бяха на смяна, на вечеря и се радваше на забавната им компания. И тримата бяха хомосексуалисти и кръстосваха баровете за педерасти в Лос Анджелис и долината на Сан Фернандо.

Щом разбраха колко много Били се нуждаеше от присъствието им, те се отпуснаха и започнаха да я забавляват; наричаха своето крило „Градът на момчетата“, разказваха й приключенията си, като винаги обаче проявяваха голяма дискретност. Петнайсетте хиляди долара на месец, плюс прехраната и правото да използват кола, бяха много добро възнаграждение и те не искаха да го загубят заради прекадено фамилиарничене.

Били не си даваше сметка доколко е станала зависима от това трио, докато двама от болногледачите не я уведомиха, че трябва да я напуснат. Налагаше се Джим, който беше от Маями, да се върне у дома си по семейни причини. Остроумният западняк Хари през последните няколко месеца му бе станал любовник и открито призна, че твърде силно е привързан към Джим, за да го остави да замине сам.

— Наистина съжаляваме, госпожо Айкхорн, — увери я той, но в Лос Анжелос има чудесни болногледачи. Лесно ще ни намерите заместници — наоколо е пълно с ветерани от Виетнам, завършили медицинската си подготовка след края на войната. Нали разбирате, повечето от тях са били мобилизирани, когато са били в института, и сега си търсят прехраната. Няма страшно.

— О, Хари, не това е важното. Та вие сте с нас от самото начало. Ще липсвате и на господин Айкхорн.

— Това рано или късно щеше да се случи, госпожо. Ние често си сменяме работата, иначе човек някак мухлясва. Не искаме да ви обидим, никога не съм бил на по-добра служба.

Били чудесно разбираше Хари. Стига да можеше, нима тя не би заминала? Но фалшивият замък бе нейният затвор и тя щеше да остане в него за неопределен период от време. И тъй като щяха да станат част от живота й, реши сама да подбере новите болногледачи.

Били имаше един месец на разположение преди заминаването на Джим и Хари, за да поговори с кандидатите за техните места. Разговаря с петнайсет мъже, преди да избере двамата, които бяха най-подходящи не само заради отличната си подготовка, но и с предразполагащите си обноски. Първият от тях, Джон Франсис Касиди, наричан Джейк, с някак закачливо, по хлапашки лукаво изражение, бе типичен тъмнокос ирландец с бяла кожа и дръзки сини очи. Вторият, Ашби Смит, бе роден и израсъл в Джорджия. Червеникавокафявата му коса бе доста дълга, в мекия му глас се долавяше някаква превзетост, примесена с гордост, които напълно подхождаха на стройния му ръст и изящните му дълги ръце. И двамата бяха санитари от войната и Били се надяваше, бе почти убедена, че не са педерасти.

Минаха месеци, в Южна Калифорния настъпи необичайно гореща пролет и Били усети, че изпада във все по-дълбока депресия. Всеки ден насила се обличаше и отиваше на тенис или в гимнастическия салон, защото останеше ли вкъщи, не би могла да заспи през нощта. Когато стана твърде горещо, за да гони топките по тенис корта, започна да плува редовно в големия басейн, като се стремеше да изтощи тялото си, но дори когато плуваше толкова дълго, та мускулите й започваха да треперят от напрежение, почти винаги трябваше да взема приспивателно, понякога дори две хапчета, за да заспи. Установи, че алкохолът помага, но знаеше, че е опасно. Никога не пиеше повече от малка чаша топла водка. Без лед тя имаше вкус на лекарство и Били я глътваше наведнъж, а трепетът от непозволеното удоволствие заличаваше неприятното усещане.

Скоро Били започна да прекарва все повече време в пристройката край басейна. Там избраният от Линди архитект, принуден да се сдържа в голямата къща, бе проявил истинско разточителство. Това всъщност бе просторен павилион с голямо централно помещение и две крила със съблекални и душове за мъже и жени. Гледайки пищно украсените стени и обзавеждането, Били с горчивина си казваше, че според архитекта тя вероятно би трябвало често да кани гости край басейна. Имаше три меки дивана, широки по три метра, с плътни червени покривала, а подът бе облицован с плочки, подредени в марокански стил, в различни нюанси на червено, розово и бяло. Навсякъде бяха разхвърляни меки възглавници във всички тонове на тъмночервеното. Сводестият таван бе украсен със стилизирани арабески, а завесите от мъниста звънтяха леко всеки път, когато някой минаваше през тях. В един от ъглите бе монтиран бар, постепенно затрупан от книгите, които Били винаги носеше със себе си. Павилионът бе станал любимото й място за четене, тъй като бе отдалечен, тих и непристъпен — часове наред тя можеше да стои там, забравяйки за лома на хълма и неговите обитатели. По обяд никой, освен градинарите нямаше право да се навърта тук.

Една вечер през същата гореща пролет Били се озова сама на вечеря с Джейк Касиди. Морис бе дежурен, а Ашби — нейде на разходка с колата. Били нямаше апетит, но се насили да хапне малко авокадо и салата от раци. Всеки път, когато оставяше вилицата върху чинията си, зърваше китките на Джейк с тъмни косми по бялата кожа. Пронизваха я мъчителни и в същото време сладостни тръпки. Тя спусна клепачи, за да скрие от мъжа насреща необузданите фантазии, които се въртяха в главата й.

— Джейк — обади се Били небрежно, — защо никога не се отбиваш при басейна?

— Не бих искал да ви преча, госпожо Айкхорн.

— Много мило, но е срамота да стои неизползван. Ела утре следобед да поплуваш, няма да ми пречиш.

— Благодаря! Ще дойда с радост, стига да не съм дежурен.

Били се усмихна. Нямаше никакво съмнение, че не ще бъде дежурен. Щеше да го уреди веднага след вечеря.

Били лежеше отпусната върху един от червените дивани, покрита с широка хавлиена кърпа, с голяма мека възглавница под главата. В павилиона бе сумрачно, отвън проникваха само оранжевите отблясъци на слънцето и от време на време някой лъч, отразен от повърхността на басейна. Очите й бяха притворени и тя дишаше учестено, изгаряна от почти непоносимо нетърпение. Най-сетне чу звънтенето на мънистените завеси и Джейк Касиди влезе, облечен само в тънки плувни гащета. Закова се на място, когато я видя така изтегната, гъстата й черна коса, за пръв път свободно разпиляна, дългите приятно обгорели крака, небрежно отпуснати върху червеното покривало.

— Твърде горещо е за плуване, нали? — промърмори Били.

— Ами… просто ще се гмурна…

— О, не. Не още. Ела тук, Джейк.

Той колебливо пристъпи и застана до дивана.

— Седни, Джейк. Ето тук — има място.

Младежът неуверено приседна на ръба, където му бе посочила. Били се пресегна, хвана ръката му и я притегли.

— Ела по-насам, не си достатъчно близо.

Този път той се подчини, най-сетне осенен от прозрението. Били пъхна ръката му под кърпата, която я покриваше. Той затаи дъх, когато усети как я слага върху тялото си, плъзга я надолу, докато стигна между краката й. Сетне притисна пръстите му към топлата, влажна плът и започна бавно да я движи нагоре — надолу върху точката, от която се излъчваше топлината, изгаряща тялото й. Той незабавно улови ритъма, а тя смъкна хавлията, за да я види, великолепна в голотата й. Джейк рязко се наведе към тъмните й зърна. Подчинявайки се, на властната мъжка ръка, на топлата мъжка уста, цялото тяло на Били се изпъна в копнеж нагоре. О, колко различно бе, когато я докосваше чужда плът! След минута, докато той все още хапеше гърдите й, тя спусна поглед надолу към тялото му. Над връвчицата, която придържаше гащетата му ниско под кръста, се подаваше надутото връхче на усмирения от дрехите член. Били дръпна връвчицата, притаила дъх, и погледна с пресъхнала уста големия му пенис, твърд и розов на фона на белотата на корема.

— Влез в мен — нареди тя.

— Почакай… искам…

— Веднага!

Джейк коленичи на дивана. Тя взе в ръце изопнатия му член и го загали, милиметър по милиметър, удължавайки насладата, докато той изсумтя от недоволство. Най-сетне, когато изцяло бе в нея, Били усети, че Джейк е готов бясно да го раздвижи.

— Почакай, Джейк — прошепна тя в устните му, — ще ти покажа нещо хубаво… ще ти хареса… — Сложи ръце върху бедрата му и го отблъсна назад, докато пенисът му бе почти навън, а след това бавно отпусна ръце, така че, той отново влезе навътре. Чу го да скърца със зъби от едва обуздана страст, но не му обърна внимание.

Няколко пъти повтори маневрата, като последния път го отблъсна толкова далеч, че членът му съвсем излезе. Пое го с двете си ръце и без да бърза го прокара нагоре по корема си, а после отново го върна надолу. Джейк веднага се приспособи и започна да го търка нагоре-надолу, отново и отново, по корема й, без нито за миг да губи контакт с набъбналите устни, които Били вече си представяше като тъмночервен, зрял плод.

— Гледай го, гледай го — мърмореше Джейк. Били не можеше да откъсне поглед от покрития с капчици пенис, върху който вените рязко се открояваха. Докато бе в нея, главата му бе станала два пъти по-голяма и сега тя простена от мъчителната жажда отново да го почувства в себе си.

— О, не — прошепна Джейк. — Не толкова бързо… нали така искаше… ще го получиш пак… целия ще го получиш… не се бой… поглади го… поглади го… ето това ще получиш… колкото ти се иска… ето сега! — Той се отдръпна назад, а после вкара члена си грубо, сладостно чак до края, точно когато тя бе разтърсена от неудържими, безумни, изтощителни гърчове.

Няколко минути полежаха на дивана безмълвни. Били почувства по краката й да се стичат топли капки и се зачуди как е могла толкова дълго да живее без това, без тази тръпнеща, лепнеща потна реалност.

 

 

Вечерта Били остана в стаята си и нареди на прислужника да сложи храната върху масичката за кафе.

— Просто я остави, Джон, аз сама ще се справя — каза тя. — Малко съм уморена, затова, моля те, никой да не ме безпокои.

Не се докосна до яденето. Бе разкъсвана от противоречиви чувства: дълбоко притеснение и постепенно възвръщаща се, изгаряща страст. Докато част от съзнанието й бе съсредоточена върху случилото се следобед, докато неволно тръпнеше само при мисълта за него, Били разтревожена обмисляше евентуалните последствия. Дали Джейк ще разкаже на другите? Дали ще се похвали? Ще се опита ли да я изнудва? Ще се разчуе ли някога случилото се? Не, помисли си тя, изненадана, че открива подобни останки от пуританизъм в съзнанието си, това всъщност нямаше значение. Но какво в действителност знаеше за Джейк? Можеше ли да му се довери? Били не намираше отговор на нито един от тези въпроси, а нямаше кого да попита. Убедена бе само, че иска отново да притежава Джейк Касиди. Да го почувства в себе си. Дълбоко вътре. Скоро. Сви юмруци. Облиза устни и закрачи напред-назад. Желаеше го още сега. Пренебрегвани повече от година и половина, сексуалните апетити я разтърсваха по-силно, отколкото когато и да било в живота й, дори по времето, прекарано в Ню Йорк, дори в кой да е от дните на семейния й живот.

Били изобщо престана да ходи в Бевърли Хилс, освен на фризьор, вече не приемаше и никакви покани за обяд. От страх да не би другите двама болногледачи да се досетят не смееше да пренареди графика на дежурствата им така, че Джейк да е свободен всеки следобед. Но в два от три дни след обяда отиваше в павилиона и го чакаше, излетната гола и безсрамно разтворила крака.

След онзи първи следобед той продължи пред хората да се отнася към нея точно както по-рано. В очите му нямаше нито искрица, нито един потаен поглед, който да подскаже, че изобщо си спомня за случката. Бе все така почтителен и изпълнителен. Изостреното й чувство й подсказваше, че никой нищо не подозира. И не биха заподозрели, стига тя да не се издаде. Дори в павилиона, в мигове на екстаз, той никога не я наричаше по име и след това дискретно се оттегляше, така че не им се налагаше да говорят, да използват думи за онова, което правеха, да се опознаят в тези нови отношения помежду си. Колко странно, мислеше си Били, че най-интимното общуване между тях е безмълвно. Сякаш можеха да са заедно само в определено време и пространство, където изгубваха индивидуалността си от всекидневието.

Еротичните желания на Били все повече се съсредоточаваха върху непозволената връзка в павилиона. Нищо от онова, което се случваше там, нямаше значение в реалния спят, но и нищо от реалния свят не бе сравнимо с павилиона. Там тя можеше да разполага, както пожелае, със силното и учудващо покорно тяло на Джейк Касиди и сексът им ставаше все по-невъздържан, все по-животински. Тя не бе Били Айкхорн, тъжната богата съпруга на умиращ човек, тя бе друга личност — не можеше да я назове, но знаеше, че по-рано не бе съществувала. Сякаш чувстваше как тази нова личност се ражда, как се отделя от нея; една нова личност без чувство за вина, нито норми на поведение, за която всичко бе позволено — стига да е тайно. Абсолютно тайно.

Когато започнаха следобедите й с Джейк Касиди, Били отначало се чудеше на сякаш неестествената му способност да разграничава времето, което прекарваха заедно в павилиона, от всички останали мигове през деня, когато бяха заедно. А после осъзна, че и тя иска същото не само защото бе по-безопасно, но и защото всъщност не желаеше да опознава Джейк. Като болногледач той бе приятен и си знаеше работата, в павилиона бе човек с ярка мъжественост и това бе всичко, което я интересуваше. Не искаше да научи нищо за семейството, за детството, за преживяванията му, за предпочитанията или странностите, които правят личността цялостна и неповторима. Не че преднамерено затваряше сърцето си за него — по-скоро той не съумяваше истински да развълнува това сърце; сурово сърце, което категорично не желаеше да смесва сладострастието с чувствата. Били отлично помнеше какво представлява любовта. С любовта Джейк Касиди нямаше нищо общо. Но щом се налагаше, тя щеше да живее и без любов. Друг избор не откриваше.

 

 

Дан Дорман лукаво изгледа Били. След последното му посещение тя очевидно си бе намерила някого, главата си бе готов да заложи. Такава лъчезарна не я бе виждал още откакто Елис се разболя. Толкова по-добре за нея. Крайно време беше.

— Добре изглеждаш, Били. И аз бих се захванал с тенис, но съм убеден, че изляза ли на корта на моята възраст, ще се строполя мъртъв.

— Не тенис, Дан, плуване. Вече плувам по една миля на ден, чудесно ми действа. Защо сам не опиташ? Би могъл да започнеш с по няколко метра.

— В Ню Йорк? Може би ще е по-добре да започна с приклякания. А сега за намерението ти да отведеш Елис отново в Палм Спрингс през зимата — не мисля, че с необходимо. Тази година за него това просто няма голямо значение, освен ако на теб не ти с по-приятно там, разбира се.

— За бога, не. Там е раят на старците, Дан. Дори младите изглеждат стари и съсухрени. Пък и къщата не е толкова удобна като тази тук — мисля си дали да не я продам.

— Ами самолета, ще го запазиш ли?

— Непременно. Сигурна съм, че на Елис пътуванията до Силвърадо все още са му приятни и заслужава да запазим самолета, макар да го използваме само два пъти годишно. С болногледачите и всичко останало всеки път, когато заминаваме, все едно че тръгваме на сафари. Пък и човекът, който се грижи за избата в Силвърадо, ще ме убие, ако тази година не отидем за гроздобера. Знаеш ли колко лозя трябваше да изкореним, за да направим пистата? Дан, а ти защо каза, че тази година за Елис няма значение дали ще отидем в Палм Спрингс?

— Той е много отслабнал, Били. Ти вероятно не го забелязваш, защото сте непрестанно заедно, но с всеки месец той губи интерес към живота, все повече се затваря в себе си. През зимата, когато тук завали, сигурно ще се чувства също толкова добре и на закрито да гледа огъня или телевизия, ако все още го интересува. Слънцето няма да му липсва.

— Забелязах тази негова… огромна отчужденост. Опасявах се, че аз съм виновна.

— Никога, никога не си го мисли, Били. Никой не би могъл да се грижи по-добре за него. С нищо не можеш да компенсираш онова, което става в човешкия мозък, когато някой мъничък кръвоносен съд се пукне. Нищо не можеш да направиш. На колко години си вече, Били, почти на трийсет? Това не е най-прекрасният живот за теб.

— О, не се оплаквам, Дан, не се оплаквам.

 

 

Колкото по-дълго продължаваха следобедите й в павилиона, толкова по-голяма промяна забелязваше Били у себе си. Не бе допускала колко агресивна може да бъде с мъжете. В живота си само два пъти бе поемала инициативата — първия път, когато прекоси коридора на хотела в Барбадос, за да отиде при Елис, а после с Джейк — и винаги бе смятала, че мъжът трябва да потърси жената, да подскаже желанието си, да възбуди съблазнителната, но пасивна женска плът. А ето че сега изпитваше трепета на непознатото и едва ли не болезнено удоволствие тя да бъде тази, която търси, която избира, налага, изтощава. Когато Джейк пристигаше в павилиона, тя винаги беше там, тръпнеща от желание. В началото на есента той започна да закъснява отначало с половин, а после с цял час и тя установи, че да го чака с несигурна надежда е по-мъчително, отколкото да знае, че изобщо няма да дойде. Той винаги имаше приемливо оправдание, но тя не му вярваше. Започна да го подозира, че се наслаждава на своята увереност, как тя винаги е там, възбудена едва ли не до полуда; доброволна затворница, копнееща за животинско облекчение, което само той можеше да й даде. Бе си го взела сама. А сега той обръщаше играта в своя полза. Убеди се в това един следобед, когато той изобщо не дойде, а после обясни, че заспал на слънцето. Разтърсвана от сдържан гняв, възмутена и унизена, но неспособна да се отърси от страстта, от манията си, неспособна да измисли друг изход, Били повиши заплатата му с хиляда долара месечно.

Копнежът за тялото на Джейк непрестанно я глождеше. Когато го срещаше сутрин по коридора, тя го проследяваше крадешком изпод спуснати клепачи и си представяше подробности от следващата им среща. Ако бе сред болногледачите на вечеря, едва можеше да преглъща, когато гледаше ръцете му и си мислеше какво биха могли да й направят. Един понеделник сутринта, след като току-що се бе върнал от уикенда си, тя го срещна пред врата на стаята си и го сграбчи за китката. Дръпна го вътре, заключи вратата, разкопча панталоните му, трескаво измъкна члена му и започна да го възбужда с ръка. После се отърка в него, докато бе готова, без да си прави труда да си свали нощницата — направиха го облегнати на стената като пубертети. Друг ден, когато той бе дежурен следобед, тя го причака след вечеря и го поведе към банята за гости на първия етаж. Смъкна чорапогащника и бикините си, седна на тоалетната чиния, накара го да коленичи и натика главата му между разтворените си крака, притискайки се към устните му. Той бързо, рязко я доведе до оргазъм с езика си, но това някак не й бе достатъчно. Накара го да се изправи и както беше седнала, взе пениса му в устата си и го засмука, целият свят, бе съсредоточен в тази твърда плът, върху която се бе нахвърлила с такава страст. Когато той се шмугна навън през вратата, тя остана още цял, час заключена в банята, объркана и неудоволетворена. Знаеше, че вече не е способна да се владее. И случилото се в спалнята й, и това, че сега бяха изчезнали заедно, би могло да бъде забелязано от кой да е от прислужниците, които сновяха из къщата.

В началото на ноември само за едно денонощие времето се промени. Вече нямаше съмнение, че дългата гореща пролет, лятото и есента са свършили. Над Южна Калифорния се спусна необичайно дъждовна зима — другаде тя би изглеждала по-скоро като неприятно влажна есен; но тъй или иначе, при температура около десет градуса дългите следобеди в неотопления павилион в края на алеята с мокрите дървета очевидно ставаха невъзможни. Били разбра, че до настъпването на истинската пролет, вероятно през април, почти след шест месеца, ще трябва да намери друго място за потайния си живот.

Цял следобед се разхожда из обширната крепост на хълма и оглежда многото празни стаи, които Линди не си бе направила труда да обзаведе, защото никому не бяха нужни. Но те или можеха да бъдат наблюдавани от други крила на къщата, или се намираха твърде близо до коридори, използвани често от прислугата; други не й харесаха, защото от прозорците се виждаха собственият й апартамент и стаите на Елис — онази част от къщата, която незабавно й напомняше, че това всъщност е частна клиника. Най-сетне, след като се изкачи по една отдавна забравена виеща се стълба, се озова в осмоъгълна стая, построена вероятно единствено заради странния си вид отвън, тъй като очевидно никога не бе използвана. Надвеси се през едно от тесните прозорчета и усети как острият ветрец развя косата й. Надвисналите над Бел Еър дъждовни облаци сякаш се докосваха до тази висока стая и си спомни Рапунзел, принцесата, затворена в кула. В конкретния случай принцесата, каза си тя, скоро ще си намери хоби. Какво ще е — графика, акварели, маслени бои? Или може би пастели? Нямаше значение. Важното бе, че изкуството ще изисква дълги часове, прекарани в усамотение в ателието, часове, през които никой няма да се усъмни, че не бива да бъде обезпокоявана. Необходимостта на твореца да се вглъби в себе си трябва да се уважава, пък и нима имаше човек на този свят, който да пожелае да види създаденото от нея?

След няколко дни новото ателие на Били бе обзаведено. Отначало се отби в „Гучи“, където неотдавна бе забелязала дебела кожа от сребърни лисици, подплатена с коприна и широка поне три метри и половина. После отиде в компанията „Мей“, където смаяният продавач, свикнал клиентите му да мерят, да се колебаят, да сравняват и да се съветват, едва успяваше да си води записки, тъй като за половин час Били купи нисък диван от най-авангардния милански дизайнер, за който в магазина се притесняваха, че е твърде обемист и скъп, за да бъде сложен в нормална стая; старинен ориенталски килим, по мнението на продавача твърде ценен, за да бъде използван за нещо друго, освен за украса на стената и няколко невероятно екстравагантни лампи, които, както той знаеше, но не й каза, излъчваха твърде слаба светлина.

Следващият етап в обиколката на Били бе магазин за художнически принадлежности, където недоумяващият продавач успя да продаде стока почти за две хиляди долара на дама, която очевидно измежду всичко, което си избра, прояви интерес единствено към четките. Би останал дори още по-изумен, ако можеше на другия ден да види как Били се мъчи да нагласи новия, твърде странен за нея статив. Когато най-сетне успя да изпъне едно от десетината платна, внимателно го сложи и с пастелна боя надраска върху него червена ивица. След това на една от страниците на скицника си старателно написа:

„Ателие. Работя. Моля не ме безпокойте по никакъв повод“.

Закачи надписа на вратата, която можеше да се заключва отвътре и след това доволна отнесе в стаята си всички четки, тъй като би могла да ги използва за веждите си.

Докато приготовляваше ателието си, Били забеляза, че въпреки промяната във времето, Джейк си оставаше все така невъзмутим и сдържан. Очите му с мигли като на църковен хорист отвръщаха все така прямо на погледа й; в тях нито за миг не припламна въпрос, макар сигурно да си даваше сметка, че повече от седмица вече не са се докосвали. С нищо не подсказваше, че се измъчва от нетърпение — пък било само като комплимент към нея. Отначало Били смяташе да го изненада с ателието си, но инстинктът вече й подсказваше, че трябва да го запази в тайна.

Когато всичко бе готово, една вечер тя седна на масата с Джейк и Аш, облечена в дълга рокля от сребърно ламе, поръбена с черна кожа; косата й бе свободно спусната назад, а около стройната си шия носеше тежки нанизи от изумруди, перли и рубини. Безстрастно се вгледа в Джейк през масата, а той й отвърна с една от своите дръзки, безразлични усмивки. Изведнъж осъзна, че той не само не й е необходим, но е опасен. Не му бе простила, задето я бе накарал да чака, нямаше да му го прости до смъртта си.

Адвокатът Джош Хилман още утре сутринта ще се оправи с Джейк, каза си тя. Не, по-добре ще е сама да се заеме. Джош би се озадачил, че при скоропостижното си заминаване Джейк ще получи такова голямо, абсолютно неоправдано обезщетение. Съпътствано от няколко грижливо подбрани думи, то щеше да уреди въпроса. Вероятно Джейк нямаше да я разбере много добре, но кой знае защо, Били бе убедена, че няма да остане и много изненадан. Сигурно от време на време се е питал дали не си позволява твърде много. Бе надценил възможностите си.

Били погледна през масата Аш — Аш с неговия изискан южняшки глас и изящни дълги пръсти. Аш, който се разтреперваше, когато тя несъзнателно заставаше твърде близо до него; Аш, който я проследяваше със замечтан поглед, когато смяташе, тя не го вижда — стройния, галантен Аш. Как ли изглежда гол?

— Интересуваш ли се от изкуство, Аш? — попита тя.

— Да, госпожо Айкхорн. От малък се интересувам.

Били леко се усмихна, без да откъсва очите си от неговите.

— Не се учудвам. Кой знае защо бях убедена в това.