В първите дни на юли, през седмицата след вечерята в „Бутика“, Вито, придружен от Фифи Хил и художника на „Огледала“, замина да проучи терена за снимки в Мендочино. В отсъствието му над Били като прашна завеса се спусна самотата. В продължение на шестте седмици след женитбата си тя съвсем бе изоставила „Скръпълс“. Потърси спасение в своя кабинет, единственото място в магазина, останало незасегнато от преустройството. Винаги бе обичала тази луксозна и изпълнена с покой стая, но сега тя й се стори някак странно меланхолична. По синьо-сивите кадифени тапети висяха акварели на Сесил Бийтън, изящните мебели с инкрустация и позлата бяха в стил Луи XV — мястото на работното й бюро бе по-скоро в някой музей, както и на ковчежето, изработено за цар Николай II, където тя държеше най-важните си документи. Но сега всички тези вещи й се виждаха безжизнени, сякаш им липсваше някакво много съществено измерение. Любимият кабинет не й донесе утеха. Тя нервно излезе от него и обиколи „Скръпълс“ от горе до долу, без да открие повод за критика. Магазинът по най-безсрамен начин продължаваше да процъфтява и в нейно отсъствие.

След обяда имаше назначена среща с Валънтайн, за да обсъдят личния й гардероб за есента. Докато работеха заедно, реши, че у Валънтайн се забелязва някаква много съществена, макар и неуловима на пръв поглед промяна, която силно я заинтригува. Като че върху нея бяха положени деликатно и внимателно пласт след пласт не точно лустро, не и финес, не и слава… Може би най-правилната дума беше самочувствие. Валънтайн по природа си бе решителна, но доскоро се отличаваше с малко пресилена предизвикателност и готовност да избухне невъздържано при първата забележка. Сега бе омекнала и съзряла от придобитата увереност в себе си. Вече не се опитваше с цялото си поведение да противоречи на Били, а излъчваше спокойна сигурност в своите възможности вярна преценка, което забавно контрастираше със стегнатата й момичешка фигурка и в същото време й придаваше непознат досега авторитетен вид, който се налагаше и в многобройните напоследък нейни снимки по вестниците и списанията. Освен че отделът й носеше големи печалби, неоценима бе преди всичко неговата рекламна стойност.

Общо взето, идеята й да привлече Валънтайн в „Скръпълс“ излезе повече от успешна, поднесе си сама поздравления Били, но не я оставяше на мира въпросът къде ли момичето намира развлечения. Че нямаше тайна връзка със Спайдър Елиът, бе повече от сигурно.

Не, нямаше как Спайдър да е намесен тук, освен ако нямаше брат близнак. От дочутото Били бе разбрала, че Спайдър си има вземане-даване с няколко жени наведнъж, и бе учудена, че той още намира сили да се появява на работа. Нещо повече, сутрин идваше пръв и последен напускаше „Скръпълс“ вечер. Двамата обиколиха заедно целия магазин и Били бе изумена от способността му да промени атмосферата на всяко помещение само като влезе в него — премахваше всякакво напрежение, създаваше приятна възбуда, напомпваше уморените продавачки с енергия, омагьосваше скучните жени, тъй че те се чувстваха духовити, на хубавичките внушаваше, че са и интелигентни, а на интелигентните, че са красавици, макар Били да очакваше от тази последна категория повече здрав разум. С две думи, човекът-оркестър, заключи пред себе си тя — любезен, забавен и находчив. Умееше да накара всяка жена да му се представи в най-добрата си светлина. И все пак той също се бе променил. Непосредствената му усмивка, в която сияеше искрена радост от живота, бе донякъде помръкнала. Сега тя бе просто усмивка, а не лъчезарна надежда.

Валънтайн О’Нийл и Спайдър Елиът — и двамата безценни и незаменими за тоя луксозен панаир, за тоя бароков базар, за тая страна на чудесата, наречена „Скръпълс“. Били за пръв път се замисли, че макар да бяха нейни служители, нещо повече — нейни партньори, тя не познаваше отблизо нито един от двамата. Преди няколко месеца дори нямаше да й хрумнат подобни мисли, а още по-малко да я развълнуват. Несъмнено щеше да се озадачи, а може би и да възнегодува, ако някой би й посочил, че съзнанието за промените, настъпили у Спайдър и Валънтайн, с доказателство за още по-големи промени у нея самата.

Мендочино, крайбрежният град, избран от Вито за снимките на „Огледала“, е истинска гордост за Калифорния. Намира се северно от Сан Франциско и дори най-лишеният от фантазия пътник го възприема като изникнал от епохата отпреди сто години, недокоснат от двайсетия век. Разположен е върху стръмни заоблени скали, издигащи се високо над Тихия океан. Води се като официално историческо селище и туристът напразно ще се озърта да открие в него пицария, или закусвалня „Макдоналдс“, или какъвто и да било знак изобщо, че съвремието е навлязло, за да наложи промените си върху старинния характер на града, строен през 1850 година в простичък викториански стил. В противоречие с общата представа за Калифорния къщите са дървени, често боядисани в розово, жълто или синьо, вече избледнели до пастелни тонове, а помежду им се ширят ливади, обрасли с розови храсти и диви цветя. Всяко ново строителство в Мендочино — а такова почти не се разрешава — задължително трябва да копира стила на старите сгради. Тук дори табелите на единствения хотел, банката, универсалния магазин и пощата са старинни.

Трудно би могло да се твърди обаче, че населението на Мендочино е консервирано в някаква отминала епоха. Градът привлича множество млади художници и занаятчии, които осигуряват поминъка си, като продават творбите си на прииждащите туристи или като собственици на художествени галерии и ресторантчета в центъра на града.

Вито бе избрал Мендочино за своя филм по няколко причини. Във френския роман „Пролетни огледала“, правата, за който бе откупил, действието се развиваше в Онфльор, едно често рисувано нормандско рибарско селище, също доста посещавано от художници и туристи. Климатът му, като на Мендочино, се отличава с хладни и мъгливи лета, а най-вече атмосферата му е също тъй незасегната от времето. Тъй че „Огледала“ щеше да се снима в американска обстановка, което бе задължително, но с дух, много подобен на този в литературната основа.

Преди да започнат работа, бяха уточнени всички места за снимки в Мендочино, постигнаха се споразумения за наемите, подписани бяха договорите и група местни жители, живописни като табор млади цигани, бяха ангажирани като статисти. Вито бе наел малка къща за себе си и друга за Фифи Хил, режисьора. Операторът Свенберг и главните изпълнители щяха да отседнат в хотела, а актьорите с по-малки роли щяха да пристигнат, когато дойдеше моментът за изпълнението им. За превоза им от Сан Франциско бе нает малък самолет, съобразен с ограничените възможности на летището в Мендочино. Членовете на снимачния екип бяха настанени в мотели във Форт Браг, твърде безличен град, отдалечен на няколко километра по крайбрежието.

Били никога не бе ходила в Мендочино. Макар да се намира само на няколкостотин километра северозападно от долината Напа, той е недостъпен от тази страна, тъй като от долината към него водят само два черни пътя с безброй остри завои. От години бе слушала да се говори за живописното селище и с радостна възбуда се канеше да прекара там няколкото седмици в разгара на лятото, докато траят на снимките на „Огледала“.

Били смяташе, че вече знае доста неща за филмопроизводството, след като през последните два месеца непрестанно бе слушала разговорите на Вито по повод подготовката на снимачния период, който според нея беше твърде скучен, но задължителен пролог към истинското творческо вълнение, а то неизбежно щеше да започне с включването на камерите. Реши да вземе със себе си най-семплите си тоалети. Не искаше да бие на очи, затова избра най-обикновените си ленени панталони, най-старите си копринени и памучни ризи, най-строгите си пуловери. Тъй като вечер двамата с Вито сигурно щяха да посещават романтичните старинни заведения в околността на Мендочино, прибави няколко дълги поли и два-три елегантни жакета, от по-обикновените си. А обувки? Господи, колко много обувки бяха нужни на една жена! Страстта на Били към дрехите не можеше да се мери с раздразнението й, че за всеки тоалет трябваше да се подбират съответните обувки. Проклятие! Най-голямата й пътна чанта за обувки вече беше препълнена. От бижутата щеше да си вземе само най-простичките златни обици и верижки, тъй че можеше да пътува с четири чанти ръчен багаж. Напълни още един сак с бельо и нощници. Можеше да си позволи да изглежда великолепно поне когато бяха сами у дома с Вито. Вярно, той я бе предупредил, че наетата къща е простичка и доста паянтова, макар и това да бе лукс в разгара на туристическия сезон. Ала Били не вярваше да е толкова страшно, пък и какво значение имаше? Важното бе, че щяха да са заедно по време на това невероятно приключение — едно лято на снимки в Мендочино — само думите дори звучаха вълнуващо.

Вито бе загрижен, че ще скучае от бездействие по цяла седмица, и бе предложил да го посещава само в събота и неделя, но Били посрещна това с възмущение. Нима той си мислеше, че тя толкова малко се интересува от работата му? Тъкмо обратното, нямаше търпение час по-скоро да вземе участие в снимачния процес.

Снимките на „Огледала“ започнаха във вторник, на пети юли. До четвъртък на обяд все още работеха на поляната отвъд моста, откъдето се откриваше поглед към цялото градче. Операторският екип и осветителите подреждаха техниката си около едно идеално кръгло езерце с лилии, заобиколено с висока трева, която го скриваше от погледа като едно малко чудо сред грубото, опърлено от слънцето поле. Ако човек не знаеше къде е, като нищо можеше да цопне в него.

Точно това се бе случило с Били. Докато разглеждаше терена през първия ден на снимките, когато все още не използваха езерцето с лилиите, тя се плъзна по калния склон към него и затъна до гърди в тинята. Белите ленени панталони и любимата й чанта „Ермес“, от брезент и кожа, бяха напълно съсипани, но най-тежък удар понесе самочувствието й. Беше принудена да вика за помощ и се наложи да я измъкнат с два теглича от коварното дълбоко езеро, а после единият я откара до къщата унизена и мокра, една твърде изпаднала Офелия, за да се преоблече в сухи дрехи.

Впоследствие си мислеше, че колкото и жалка картинка да представляваше, глупавата случка за миг поне я бе превърнала в член от групата. Няколкото минути, през които бе в центъра на вниманието, бяха първият и последният случай, когато Били усети актьорите и екипът да се отнасят към нея не като към напълно излишен страничен наблюдател. А тя си беше точно това — празна зяпачка. Всички в Мендочино, свързани по някакъв начин с продукцията, си имаха задача — всички, освен Били. Тя, Съпругата на продуцента, беше най-ненужният реквизит. Никога не се бе чувствала тъй незабележима и — по силата на някакъв странен парадокс — толкова неприлично биеща на очи. В ушитите си по поръчка панталони и шемизети изглеждаше толкова не на място, все едно че беше в старомоден официален тоалет, предназначен за конни състезания. Какво можеше да стори, когато най-старите и спортни дрехи бяха едва от миналата година, имаха съвършена кройка и бяха изработени от най-фини тъкани в приказни летни разцветки? Какво можеше да стори, след като не умееше да ги носи, без да изтъква тяхната и своята елегантност? Какво можеше да стори, след като цялата й външност, високият й ръст и конструкцията й не позволяваха да се слее с хората от екипа, облечени до един в изтъркани джинси и якета — очевидно това беше уместната за случая униформа — от Вито, до най-незначителния помощник? Съзнаваше, че изпъква сред тях като англичанин, който вечеря с официален костюм, с черна връзка и колосан нагръдник насред Африка. Били се чувстваше като същинска реликва.

Докато напразно обхождаше магазините в Мендочино и Форт Браг, за да открие джинси, които да са достатъчно дълги и тесни за фигурата й, реши, че проблемът не е във външността й. Това беше дреболия в сравнение с оня стар враг, с който бе принудена да се сражава и който издаваше комплекса й на аутсайдер — тъжната й, потискаща младост, през която при всякакви обстоятелства именно тя бе оставала настрани от всеобщото бъбрене и оживление. Дори сред близките си роднини имаше усещането, че е притиснала нос към витрината на ресторант и гледа как хората вътре се забавляват и вечерят. Онзи, който е измислил приказката, че времето лекувало всички рани, изобщо си няма представа от рани, рече си тя ядосано. Нищо не лекува старите рани. Те си бяха вътре в нея и чакаха удобен момент, напомнящ емоционалната атмосфера на миналото, за да я заизмъчват отново. И тогава всичко онова, което бе постигнала след осемнайсетгодишната си възраст — и блясъкът, и парите, и властта околността на Мендочино, прибави няколко дълги поли и два-три елегантни жакета, от по-обикновените си. А обувки? Господи, колко много обувки бяха нужни на една жена! Страстта на Били към дрехите не можеше да се мери с раздразнението й, че за всеки тоалет трябваше да се подбират съответните обувки. Проклятие! Най-голямата й пътна чанта за обувки вече беше препълнена. От бижутата щеше да си вземе само най-простичките златни обици и верижки, тъй че можеше да пътува с четири чанти ръчен багаж. Напълни още един сак с бельо и нощници. Можеше да си позволи да изглежда великолепно поне когато бяха сами у дома с Вито. Вярно, той я бе предупредил, че наетата къща е простичка и доста паянтова, макар и това да бе лукс в разгара на туристическия сезон. Ала Били не вярваше да е толкова страшно, пък и какво значение имаше? Важното бе, че щяха да са заедно по време на това невероятно приключение — едно лято на снимки в Мендочино — само думите дори звучаха вълнуващо.

Точно това се бе случило с Били. Докато разглеждаше терена през първия ден на снимките, когато все още не използваха езерцето е лилиите, тя се плъзна по калния склон към него и затъна до гърди в тинята. Белите ленени панталони и любимата й чанта „Ермес“, от брезент и кожа, бяха напълно съсипани, но най-тежък удар понесе самочувствието й. Беше принудена да вика за помощ и се наложи да я измъкнат с два теглича от коварното дълбоко езеро, а после единият я откара до къщата унизена и мокра, една твърде изпаднала Офелия, за да се преоблече в сухи дрехи.

Впоследствие си мислеше, че колкото и жалка картинка да представляваше, глупавата случка за миг поне я бе превърнала в член от групата. Няколкото минути, през които бе в центъра на вниманието, бяха първият и последният случай, когато Били усети актьорите и екипът да се отнасят към нея не като към напълно излишен страничен наблюдател. А тя си беше точно това — празна зяпачка. Всички в Мендочино, свързани по някакъв начин с продукцията, си имаха задача — всички, освен Били. Тя, Съпругата на продуцента, беше най-ненужният реквизит. Никога не се бе чувствала тъй незабележима и — по силата на някакъв странен парадокс — толкова неприлично биеща на очи. В ушитите си по поръчка панталони и шемизети изглеждаше толкова не на място, все едно че беше в старомоден официален тоалет, предназначен за конни състезания. Какво можеше да стори, когато най-старите й спортни дрехи бяха едва от миналата година, имаха съвършена кройка и бяха изработени от най-фини тъкани в 9 приказни летни разцветки? Какво можеше да стори, след като не умееше да ги носи, без да изтъква тяхната и своята елегантност? Какво можеше да стори, след като цялата й външност, високият й ръст и конструкцията й не позволяваха, да се слее с хората от екипа, облечени до един в изтъркани джинси и якета — очевидно това беше уместната за случая униформа — от Вито, до най-незначителния помощник? Съзнаваше, че изпъква сред тях като англичанин, който вечеря с официален костюм, с черна връзка и колосан нагръдник насред Африка. Били се чувстваше като същинска реликва.

Докато беше на терена за снимки, Били се стараеше да прикрива чувствата си. Някой беше намерил за нея сгъваем брезентов стол и го бе поставил до Витовия. На теория се предполагаше, че тя заема законно мястото до съпруга си. На практика той никога не сядаше на своя стол, а го използваше само да си хвърли на него якето, пуловера, а към обяд и ризата. Когато идваше да свали поредната дреха, разсеяно разрошваше косата й, питаше я добре ли е и изчезваше, преди да е успяла да му отговори. А тя оставаше, почервеняла от яд и нещастна като куче без стопанин.

По време на снимките Вито беше вездесъщ, проверяваше и препроверяваше как всеки си върши работата, за да е сигурен, че се постига максимална ефективност. Докато камерите работеха, той си водеше бележки, за да може Фифи да погледне на сцената през още едни очи.

По време на снимките всичко е под контрола на режисьора, но ако Фифи Хил се бе превърнал в генерал, Вито беше като цяла армия от старши сержанти, запазвайки си в последна сметка и позицията на главнокомандващ. По време на обедната почивка Вито и Фифи неизменно се отделяха настрани от другите и оживено обсъждаха разни въпроси, като от време на време включваха Свенберг или някой друг в търсенето на нови подходи към материала.

След злополучното си приключение с езерцето на лилиите Били беше като залепена за брезентовия си стол. Наоколо се точеха всевъзможни електрически кабели от неизвестен, но несъмнено зловещ характер. Ако тръгнеше да обикаля наоколо, непременно щеше да попречи на един или друг техник, а се бе заклела пред себе си да не създава повече неприятности. Но дори и в ролята си на статичен наблюдател Били установи още след втория снимачен ден, че създаването на един филм се състои от два процента действие и деветдесет и осем процента чакане. Накрая реши, че сигурно е по-интересно да наблюдаваш как някой старец прави макетче на кораб от сламки в бутилка.

Нима тя беше единственият човек на света, за когото да чакаш половин ден за организирането на дадена сцена, само за да установиш накрая, че осветлението вече не е подходящо, не беше вълнуващ театър на живо? Нямаше човек, когото да смее да попита. Предпочиташе да изгние на стола си, отколкото да заговори Вито, пък и двамата оставаха насаме чак късно през нощта, след като заснетият през деня материал биваше изгледан. Седнала на режисьорското си столче, Били прехапа устни, за да скрие неволно пропълзялата усмивка. Колкото и изтощителни да бяха дните на Вито, нощем не можеше да бъде упрекнат в липса на енергия. Фактически наблюденията й за това, колко е досадно снимането на един филм бяха правени в състояние на унес, в който я владееха сексуални мечти за предстоящата нощ. Зърна мъжа си на около стотина метра, гол до кръста, енергично ръкомахащ сякаш пред група фанатични последователи. Дявол да го вземе, искаше го сега, на минутата, а не след десет часа. Изпитала почти болезнена тръпка да пронизва цялото й тяло, тя притвори очи и несъзнателно разтвори бедра.

— Време за обяд, госпожо Айкхорн! — викна някой в ухото й. Тя подскочи стресната и едва не се прекатури от столчето, но който и да беше я повикал, вече го нямаше наблизо.

Обяд, рече си ядосано. Как смееха да наричат това противно ядене обяд! Всеки ден на терена го докарваше компания, специализирана в доставката на храна за филмови екипи. По традиция всичко беше в изобилие: огромни подноси със свински пържоли, плата пържено пиле, тенджери със спагети и кюфтета, кули с картофена салата, цели камари говежди ребра на скара, лъщящи от мазнина, печен боб, полят с горена захар — все тежки и несмилаеми ястия.

Изправена пред тази трапеза, приготвена сякаш за борци в тежка категория, Били като по чудо откри извара, украсена с настъргани моркови, и си взе една порция. Мразеше изварата още от дните си в пансиона, но всичко друго бе пържено и тънеше в лой. Тъй като Вито използваше обедната почивка за планиране на предстоящата работа, Били се хранеше сама и едва преглъщаше от неудобство, докато не се сети да си носи чинията във фургона.

Седнала във фургона с целия свят, сведен до купчинката извара пред нея, тя изпитваше такъв гняв, че не можеше и да помисли за храна. Не само се чувстваше тъй чужда на всички и излишна сред тях, а я мъчеше и обида, за това, че Вито тъй я пренебрегваше, съвсем заплеснат в работата си. Мразеше тая негова работа, която я принуждаваше да се усеща като аутсайдер. Мразеше и себе си, задето бе пожелала да бъде с него и се бе озовала в тая клопка, наречена Мендочино. Ако се върнеше в Лос Анджелис, щеше още повече да се мрази, че не е успяла да устои на предизвикателството, което сама си бе наложила. Тръгнеше ли си сега, щеше да докаже, че не може да понася нещата да не вървят по нейната свирка. Просто й идеше да се пръсне от яд, защото сега трябваше да сърба попарата, която сама си бе надробила.

Грабна чинията си с извара и излезе от фургона. При кого да иде? При оная шумна компания реквизитори, дето се заливаха от смях? Не, като начало беше твърде силно. При Свенберг? Той седеше сам, присвил очи някъде към далечината и очевидно виждаше името си, изписано с неон. Нямаше да му е приятно да прекъснат фантазиите му. Актьорите? Само Сандра Саймън и Хю Кенеди бяха на терена този ден, но бяха изчезнали в друг фургон. Запъти се към фургона, който служеше за гримьорна. Двете весели фризьорки си клюкарстваха там на сянка.

— Госпожо Айкхорн! — момичетата скочиха смутени и поласкани.

— Всъщност аз съм госпожа Орсини, но няма нужда от официалности. Наричайте ме Били.

Двете се спогледаха с едва скрито изумление. Че тя не била чак такава високомерна богаташка кучка, за каквато всички я смятаха.

— Заповядай, Били, седни тук. О, този часовник е приказен!

— Имаш божествена прическа. Кой ти я прави?

— Разкошни панталони…

— Коланът ти е върхът…

Все пак беше по-добре от нищо.

Филмовият материал от всеки ден се изпращаше в една лаборатория в Сан Франциско, за да бъде проявяван, и отново със самолет се връщаше в Мендочино. Организаторът на продукцията бе открил неизползван киносалон във Форт Браг, където заснетото през деня можеше да се гледа при сравнително добри условия. Ето ти вечери в старинни местни заведения, горчиво си рече Били. Вито едва имаше време да се прибере за малко в къщата им, да вземе един бърз душ и да си сложи чисти джинси, преди да се срещнат с Фифи, Свенберг, Сандра Саймън и Хю Кенеди, за да хапнат надве-натри и да отидат на прожекцията.

Първия път Били с нетърпение чакаше да види заснетия материал. В представите й, подхранвани от Холивуд, частната прожекция бе в луксозен салон с дълбоки кожени кресла, наоколо дим от скъпи пури, чувство, че си от привилегированите и високопоставените, едва ли не, че край теб витае духът на Ървинг Талбърг. Реалността представляваше кинозала от време оно, с миризма на тоалетна, с изтърбушени седалки, от които човек би могъл да прихване и срамна болест, ако микробите по тях бяха още живи, а на екрана — абсолютно непонятно множество от образи. След като Били видя една и съща сцена, повторена пет пъти, като всеки вариант се различавате съвсем слабо от предишния, и чу как Вито, Фифи и Свенберг ги обсъждат тъй разгорещено, сякаш разликите между тях бяха от небето до земята, тя усети как започва да кипи вътрешно от раздразнение. Едно нещо поне не можеха ли да решат без толкова спорове? У никого ли нямаше капка разум? Подозираше, че те преувеличават проблемите, защото всеки искаше да докаже своята власт, и раздуват трудностите по избора, за да се насладят на собствените си творчески виждания. Творчески? Дрън-дрън! Колкото творчество има в правенето на питки от кал. Пльок-пльок!

В събота, след като бе обсъдил с Фифи някои промени в сценария, Вито най-сетне намери малко време за жена си. Снимките вървяха по график, заснетият материал даваше големи надежди, Сандра Саймън и Хю Кенеди бяха подхванали роман помежду си и в действителния живот, а това придаваше на сцените помежду им искрена чувственост, която просто бликаше от екрана и за която Фифи признаваше, че дори той не би могъл да изтръгне от тях. Свенберг даваше най-доброто от себе си зад камерата и слава богу, генераторът вече бе изгърмял: Тъй като това неизбежно се случваше поне веднъж по време на снимки, Вито се радваше, че е станало в по-спокойния начален етап. Работата вървеше като по ноти.

— Вито — осмели се да подхване Били, когато той нежно я притегли към себе си, — понякога не ти ли се изчерпва търпението? — Едва не попита: „Не се ли отегчаваш?“, но реши да избере по-неутрално изразяване.

— Да ми се изчерпва търпението ли, мила? Кога например?

— Ами, да речем, когато изгърмя генераторът и трябваше да чакате почти два часа, докато го оправят. Тогава например. — А наум си рече, винаги, всеки проклет, досаден ден!

— О, да. В такива случаи ставам луд. Но общо взето тия неща са без значение. Цялата тая история е толкова отегчителна, че един час повече или по-малко не влияе особено.

— Отегчителна!?

— Разбира се, сладката ми. Любима моя Били, сложи си главата в скута ми. Ето така, хубаво е. То се знае, че снимането на филм е най-отегчителното във филмопроизводството.

— Но ти нямаш вид на отегчен! Изглеждаш толкова погълнат от онова, което става… Нищо не разбирам… — Били вдигна глава и го погледна смаяна.

— Много е просто. Работата е отегчителна, но аз не се отегчавам.

— Не схващам твърде мисълта, ти.

— Ще ти дам пример. Също като при бременната жена. Няма жена, която да не признае, че през всичките девет месеца е изпитвала и пълна досада. В края на краищата, не можеш непрестанно да медитираш за този чудотворен акт, раждането. Но от време на време бебето мърда и рита и това е върховно преживяване, то е с нищо несравнимо вълнение, защото е нещо истинско. Жената расте и расте с всеки изминат ден, а това също е много интересно, и накрая се появява бебето. Така че отегчително е, но на нея не й е досадно. Във всеки случай най-голямото удоволствие идва при допълнителната обработка, при монтажа и мишунга. — Той изглеждаше безкрайно доволен от сполучливото си обяснение.

— Разбирам — рече Били и казваше истината. Това означаваше, че Вито е майка и баща на филма, че тя не му се пада никаква кръвна роднина, а е свързана с него само по съпружеска линия.

По дяволите! О, по дяволите! Любимият й беше във върховен миг и вършеше онова, което най-много обичаше и умееше, а тя се давеше от злоба! Но пък всички тия глупости за бебета… Какво разбираше Вито от психологията на бременните жени! Правенето на филми беше работа за деца и луди, обединени от общата илюзия, че сътворяват произведение на изкуството. Вито може и да не беше отегчен, но тя изпитваше досада, безумна, нетърпима досада!

Джош Хилман и съпругата му си хапваха студена пушена сьомга и салата от краставици в трапезарията си на Роксбъри Драйв — една великолепна стая, в която можеха да съберат около масата четирийсет и осем души, а за студен бюфет да поканят триста, както впрочем често правеха. Тази вечер бяха сами. Децата бяха изпратили във Франция, за да усъвършенстват френския си.

— Как мина денят ти? — попита Джош жена си, тъй като беше споделил с нея всички новини от службата си, а не искаше помежду им да настане мълчание.

— Моят ден ли? — Тя изглеждаше леко изненадана. — Обядвах със Сузан Арви. Стори ми се малко префърцунена. Може и винаги да си е била такава, но сега вече бие на очи. Принс е в града с колекцията си, тъй че отидох в „Амелия Грей“ да си поръчам някои есенни тоалети.

— Как е Принс?

— Какво ти става, Джош, ти не го познаваш!

— Толкова често ми говориш за него, та вече го приемам почти като член на семейството.

— Чак пък толкова! — засмя се тя. — Едва ли би ни приел. Не сме достатъчно издигнати за него. Във всеки случай, много е добре, все същият, просто очарователно мил с мен. А дрехите му бяха великолепни, много по-добри от миналата година.

И тъй, Принс не бе споменал за него, установи Джош. Защо ли го обзе някакво смътно разочарование? Пъргавият му ум, твърде дълго и старателно трениран да намира верния отговор, му поднесе нежелан извод. Бе разчитал на Принс да свърши мръсната работа вместо него. Толкова бе сигурен, просто твърдо убеден, че тоя човек няма да устои на изкушението да спомене пред Джоан, че го е видял с Валънтайн на празненството на Лейс… Тогава всичко щеше да е вече предопределено. А сега той трябваше да направи първата крачка. Несъмнено Джоан, облегната на стола си, натискаща звънеца, за да дойде прислужницата и да разчисти масата, бе напълно доволна от жребия си в живота. Да върви всичко по дяволите, ядоса се той. Прокле и себе си, задето бе такъв страхливец.

— Чай с лед, мили?

— Да, ако обичаш.

Доли Мун пристигна в Мендочино едва след първите две седмици на снимките. Вито бе организирал сцените така, че да снима тези с нейно участие наведнъж, и така спести поне хиляда долара за хотелската й стая, както и три хиляди долара от възнаграждението й, защото я ангажираше за по-кратък срок. Четири хиляди долара може и да не бяха кой знае каква икономия в рамките на бюджет от два милиона и двеста хиляди долара, но Вито бе наясно, че в този филм ще се брои всеки цент.

Били за пръв път видя, че актьорският състав се е увеличил по време на снимки. Сцената беше между Доли и Сандра, които вървяха заедно по една улица на Мендочино. Контрастът между двете момичета създаваше великолепно впечатление според Били. Сандра, с нейната поетична красота, тъй лирична, и новото момиче — толкова… толкова забавно на вид, тъй очарователно жизнерадостно.

През обедната почивка тя застана на опашката пред масата с ястията, трепереща от ужас при перспективата, че трябва да изслуша новите глави от житията на двете фризьорки. Тъкмо мина покрай свинските пържоли и чу зад себе си възклицание:

— Прилошава ми!

Били се извърна разтревожена и видя Доли Мун да се взира отвратена в храната по масата.

— Защо, какво има?

— Какво има ли? Не виждаш ли, че тук няма ядене, което да не плува в мазнина?

— В оня край на масата ще намерите извара с моркови.

— За нищо на света! Това ще е оскърбление за стомаха ми. Ако не си като останалите всеядни тук, защо не дойдеш с мен? Видях едно заведение, предлагат сандвичи, които клиентът си приготвя сам — авокадо, печени чушки, студена пуйка — все прилични за ядене неща. Какво ще кажеш?

— Води ме.

Тъй като голяма част от туристите бяха заети да наблюдават как хората от киното обядват, Били и Доли намериха свободна маса във въпросния бар, който предлагаше деликатеси и здравословна храна, включително и домашно приготвена лазаня. Доли безмълвно унищожи наполовина огромния сандвич, докато Били чоплеше салатата от риба тон и я наблюдаваше с огромно любопитство. Някои кичури от буйната коса на Доли бяха с цвета на портокалов мармалад, а други в неопределен нюанс на кафяво; синьо-сивите й очи бяха невинни като на ангелче, носът и кръстчето й бяха малки, а всичко останало по нея имаше доста внушителни размери.

— Бива си ги, нали? — приветливо подхвърли Доли.

— Кое?

— Циците и задните ми части, кое друго? Всеки първо там гледа. Но без тях едва ли щях да си изкарвам прехраната.

— Не е истина! Аз те видях по време на снимките. Ти си невероятно талантлива актриса! — възкликна Били с тон, в който нямаше и сянка от ласкателство.

Доли се усмихна с непринудена радост.

— Виж ти, май никой друг не ми го с казвал досега. Обикновено всички се зазяпват в тия две съкровища отпред и не ме слушат какво говоря. Бас държа, че дори да играех Лейди Макбет, или майката на Хамлет, или Медея…

— Или Жулиета, или Камий, или Офелия. А какво ли ще е да изиграеш Питър Пан! — Двете прихнаха в смях при това изреждане на роли, каквито Доли никога нямаше да изпълни.

— Колко се радвам, че те срещнах — каза Доли, когато най-сетне престана да се смее. — Пристигнах снощи и никого не познавам от екипа. Стаята ми е до тази на Сандра Саймън, а те двамата с Хю Кенеди издават извънредно смущаващи звуци през нощта. Това означава, че няма да се сприятеля с нея, а е много лошо да си нямаш приятелка по време на снимки.

— Забелязах го — натъртено рече Били. — Какво имаш предвид, като казваш смущаващи шумове?

— Двамата са го ударили на такава страст, че чак действа заразително, но от друга страна не е редно да се слушат такива интимни неща, затова днес ще си купя тапи за уши.

— Значи затова никога не ги виждам по обяд.

— Ами да, много нещо може да се свърши за един час. Сигурно си хапват солидно на закуска. Любовта е нещо прекрасно, нали?

— О, да, така е — замислено рече Били.

— Момиче с твоята външност… Аз дори не те попитах как се казваш… Та тъй, момиче с твоята външност сигурно има цял куп обожатели.

— Имах навремето — отвърна Били. — Сега принадлежа само на един мъж.

— Аз пък тъкмо се отказах да бъда моногамна. Бях така цяла година, но тоя мошеник Сънрайз повече обича конете си от мен. Наистина ми се ще да си намеря постоянен приятел, но не е лесно, когато си съставена от четири топки като мен — тъжно въздъхна Доли. — Та не е зле да си имаш постоянно гадже, ама да не е някой сухар, каквито са тия, зъболекарите, счетоводителите и другите сериозни мъже. Сред кои други може да се намери нещо перспективно?

Нещо перспективно? Това беше тема, в която Били се чувстваше способна да упъти Доли. Изпълнена беше с желание да й помогне по някакъв начин и благославяше съдбата, че й дава възможност да предаде най-разумния съвет, който сама бе получавала някога.

— Чуй ме, но ме чуй добре, Доли Мун. Когато бях няколко години по-млада от теб, отидох да живея в Ню Йорк. Имах една съквартирантка…

Дели изслуша внимателно разказа на Били за Джесика за дните й в „Кейти Гибс“ и преживяванията с прекрасните евреи. Били с никого не бе разговаряла тъй интимно, освен с Джесика, но Доли нямаше как да го знае и само си мислеше колко мила и умна е новата й приятелка, какви хубави дрехи има и колко е красива, точно типът, на който се възхищаваше от сърце. На път към мястото на снимките вече си бяха обещали всеки ден да обядват заедно.

Когато приближиха фургона-гримьорна, Доли каза с недоволна гримаса:

— Най-напред тук трябва да се отбия, Били. А ти каква си? Гардеробиерка, фризьорка или скриптерка?

— Безделница.

— Не те разбирам.

— Просто седя и чакам съпруга си, Вито Орсини.

— О, господи! Ти си Съпругата на продуцента!

— Доли, ако го кажеш още веднъж, изобщо няма да те науча как да откриеш евреите. Ще скрия най-добрите от теб и дори няма да им дам телефонния ти номер. Аз съм Били, ти си Доли и толкова.

— Ама кажи, не се ли гордееш, че си… онова де?

— Страшно много се гордея с него, но не и че съм… онова. Хората тук се чудят защо съм дошла и се мотая без работа, но ние сме женени само от два месеца и аз… аз…

Доли утешително прегърна Били и я прекъсна:

— Самата аз цяла година следвах ездач в родео, при положение че конете ме хвърлят в ужас. Затова много добре те разбирам. Поне съм сигурна, че господин Орсини не вони на конски тор, когато се прибере у дома вечер. Слушай, господин Хил ми каза, че трябва да гледам всяка вечер заснетия материал. Би ли седяла до мен да ми обясняваш какво става на екрана, че нищо не ми е ясно. Чакай, какво смешно казах? Ама, Били, това е вече истерия! Къде ли си пъхнах книжните кърпички?

В сряда, посред разгара на работата, на снимачната площадка цъфна Маги Макгрегър с телевизионния си екип. Бяха дошли за пет-шест дни, през които Маги щеше да събере материал за предаването си, посветено на Вито, озаглавено предпазливо „Ден от живота на един продуцент“.

Били наблюдаваше отстрани, обзета от мрачни мисли, докато Маги весело и енергично кръжеше наоколо, изпълнена с небезоснователното самочувствие на телевизионния журналист, че всички хорски дела са материал, който той може да си разчепква до насита. Що се отнася до местните жители в Мендочино, Маги Макгрегър, бе първата истинска звезда, появила се това лято в градеца. Макар да проявяваха добронамерен интерес към екипа на „Огледала“, не познаваха никого, освен Сандра Саймън, а и тя бе известна само сред домакините, които следяха сериала с нейно участие. Виж, Маги Макгрегър беше действително много популярна. Поне една трета от семействата редовно гледаха седмичното й предаване. При тяхната изолация то им създаваше чувството, че са наясно какво става из големите градове, от които бяха избягали през глава.

Маги обикаляше неуморно терена, като прескачаше небрежно кабелите и без колебание се намесваше в разговора на разните групички от снимачния екип, сякаш продукцията на „Огледала“ бе нейна собственост от Вито до последния молив за вежди във фургона-гримьорна. Уверено бе стъпила в тая забранена територия — света на филмопроизводството, където Били нямаше достъп, сякаш спирана от невидими, но непреодолими бариери. Със замръзнала каменна физиономия Били с огорчение си мислеше, че Маги несъмнено си е извоювала картбланш, а за нея явно нямаше надежда, след като не можеше да го получи и като Съпруга на продуцента.

Реши да се поразходи из полята край Мендочино. Щеше да се отдалечи от снимачната площадка, да си намери удобно местенце в тревата и да се поопъне там, докато настроението й не се оправеше. Приятелката й Доли работеше този ден и тя трябваше да се скита сама, за да се върне освежена, овладяна и освободена от комплексите си.

Три часа по-късно се върна като нов човек. Слънцето и тихоокеанският бриз бяха оставили отпечатъка си върху нея. А също и отровните треви, растящи из цялото поле. Още на следващия ден Били полетя за Лос Анджелис при най-добрия дерматолог от Западното крайбрежие. Мъчейки се да не се чеше, тя гледаше през илюминатора в самолета и се опитваше да си отговори на въпроса дали не си струва всъщност да получи уртикария, само и само да се измъкне от Мендочино. Едва ли бе най-щастливият изход, но всичко бе за предпочитане пред онова мъчение.

Скоро бе принудена да промени мнението си. Обривът й стана наистина жесток и никой лекар не можеше да й помогне особено, освен да облекчи донякъде сърбежа и да предпише успокоителни и хапчета за сън. Следващите пет дни прекара в постоянен унес, придружен от крайно неприятни усещания, и единствена утеха й бе обстоятелството, че поне лицето й не се обрина. Вито й се обаждаше всяка вечер, но подобно общуване не й носеше удовлетворение. Колко може да се разговаря за сърбежа, пък и докато Вито се мъчеше да я успокои, тя чуваше край него гласовете на Фифи и Свенберг и си представяше как, говорейки с нея, съзнанието му е ангажирано с работата. Питаше го как вървят снимките, но не се заслушваше много в лаконичните му отговори и в крайна сметка думите „Всичко ще се оправи, мила“ и „Всичко ще бъде наред, скъпи“ се превърнаха в постоянен лайтмотив на тия конфузни и не докрай искрени вечерни разговори.

След десет дни Били реши, че е преодоляла най-страшното от болестта. Огромните мехури между пръстите на ръцете й и по целите й крака вече завяхваха и тя не се будеше постоянно през нощта от ужас, да не би да се разчеше в съня си. Установи, че все още прилича на плашило, но умираше от желание за компания. Колко й липсваха леля Корнилия и ведрият й решителен подход към житейските дела. Може би Лилиан би я посетила, ако й изпратеше самолета? Но веднага тъжно си припомни, че графинята всяко лято гостуваше на Соланж и Даниел, и двете вече задомени в Англия. Там се оставяше с удоволствие да я наричат „бабче“ дечица в различна степен на прохождане, истински англичанчета, на които демонстрираше изкуството да приготвя препечени филийки на открития огън в камината. Били вдигна телефона и позвъни на Джесика Торп Строс в Истхамптън.

— Джеси? Слава богу, че си вкъщи.

— Били, мила! Къде си? В Ню Йорк ли?

— Не, у дома, в Калифорния и се лекувам от уртикария. Иде ми да си прережа вените, само дето не ги виждам къде са.

— О, господи, а аз си мислех, че караш приказен меден месец с един божествен мъж.

— Не би могло да се каже. Как са петте ти красиви дечица и милият Дейвид?

— Не ме питай!

— Какво се е случило?

— Негодникът всичките ги отмъкна с яхтата. Всеки ден излизат с нея, а ти знаеш колко страдам от морска болест. Мен ме използват само като доставчик на сухи гуменки и чисти чорапи. И това ми било лято.

— Джеси, ако ти изпратя самолета, ще ми дойдеш ли на гости за няколко дни? Ще се наложи да си седим у дома, защото още не съм за излизане, но ще си прекараме много весело. Хайде, съгласи се! — с настойчива молба изрече Били.

— Кога най-рано може да пристигне тоя твой самолет?

— Ще съобщя на пилота и веднага ще ти се обадя отново. Сигурна ли си, че не те затруднявам прекалено? Дали би могла да оставиш семейството си по средата на ваканцията? Кажи ми честно.

— Да ме затрудняваш? Ха! Дори бележка няма да им оставя. Така им се пада на тия лошотии. Нека откачат от тревога къде ли съм. Ако изобщо забележат, че ме няма де. Такъв ми бил късметът, да попадна на откачен яхтсмен, дето и децата ми подлуди.

Джесика пристигна още на другия ден, все така очарователно клюмнала, но поради седемте килограма, прибавени към дребната й фигура, сега бе по-скоро съблазнително пищна, отколкото трогателно поетична. Вече беше на трийсет и осем години, но мъжете все още въздишаха, когато примигнеше срещу тях с късогледите си виолетови очи изпод небрежно надвисналите къдрици, които сама подстригваше, щом стигнеха до средата на носа й, с ножичката за маникюр. Съпругът на Джесика, Дейвид Строс, вече се бе наредил сред най-солидните банкери в страната и Били отдавна завиждаше на приятелката си за щастливия й плодовит брак, за многобройните й приятели и за прекрасно организирания й запълнен живот, тъй различен от нейния собствен.

Двете жени възобновиха разговора си тъкмо там, където го бяха прекъснали при последната си среща преди четири години. След два дни заедно вече се бяха осведомили взаимно за главните събития през този промеждутък от време, когато бяха общували само по телефона. Били вече се чувстваше достатъчно добре, за да седи на сянка край басейна, докато Джесика се печеше на слънце малко по-встрани, топнала с наслада стъпалата си във водата.

— Какво блаженство! — въздъхна тя след кратко мълчание. — Наистина е блаженство наоколо ти да няма деца и съпруг. Чувствам се на седмото небе. Не знам какво е това нирвана, но едва ли може да е толкова хубаво. На кого му е притрябвало абсолютното нищо, когато съществува Калифорния?

— Но, Джеси — обади се Били, внезапно усетила смътна тревога, — та ти ги обожаваш всичките, нали? Не е възможно прекрасният ти живот да е само чудесна фасада!

— Разбира се, че не, миличка, аз си обичам домашната олелия, само понякога… често… Да ти кажа право, половината от проблемите ми са планирането на менюто.

— Джес, не ставай смешна! Имаш най-добрата готвачка на Източното крайбрежие.

— Имах, миличка! Имах най-добрата готвачка. Госпожа Гибънс ни напусна преди три месеца. Всичко започна преди около година, когато момичетата решиха да станат абсолютни вегетарианки. Какво можех да им кажа? Намирам го толкова безкрайно тъпо. После пък близнаците решиха цели шест месеца да не хапват нищо друго, освен пица. Не раждай близнаци, миличка, не можеш да им надвиеш на ината. За да ги спасим от недохранване, трябваше да им пръскаме течни витамини върху плънката. Госпожа Гибънс поиска специална фурна за пици и аз й я доставих. Не ни напусна още тогава, само защото готвеше за Дейвид. Знаеш, че той не би хапнал нищо, което да не е автентична френска кухня, а това поддържаше самочувствието й. Но разривът настъпи, когато малкият Дейвид изживя своето религиозно просветление.

— Какво изживя?

— Той спазва кошер. — Били продължаваше да я гледа с недоумение. — Реши, че ще трябва да положи Бар мицвах. Започна да учи иврит и да чете Стария завет и изведнъж си науми да приема само храна кошер. Преустроихме един от килерите в кухничка специално за него и той си готви там на котлон и яде от картонени чинии с пластмасови прибори. Но обидата не идваше само от това, че не яде нейните ястия. Един ден казал на госпожа Гибънс да не припарва до кухнята му, защото била нечиста. Тя се втрещила и в миг си припомнила като на филмова лента как му е приготвяла бебешките кашички, как не допускала да му се дава консервирана храна и изпитала такова оскърбление, че си стегна куфара и си замина. Не мога да я виня, но след нея у дома се изредиха десетина готвачи. Всички казват, че не са очаквали да готвят за ресторант и напускат още първата вечер.

— О, горката Джеси! — Били избухна в смях пред умърлушената си приятелка. — Извинявай, но не можах да се сдържа, като си представих как Дейвид младши си вари пилешка супа. Той да не би и свещи да пали в петък вечер?

— Как иначе?

— Мислила ли си някога да се присъединиш към сектата „Евреи за Христа“? — задавена от смях подхвърли Били.

— Пази боже!

— Значи все пак ти възпита децата си в еврейската религия — заключи Били.

— О, не, миличка, само момчетата. Момичетата са от епископалната вяра и са кръстени в църквата, в която съм кръстена и аз. Също като при фамилията Ротшилд. Момчетата трябва да продължат традицията на бащиния си род, а момичетата са свободни да правят каквото желаят. — Джеси замълча и изкосо погледна Били. Уверила се, че онова, което бе забелязала в лицето на приятелката си през последните два дни, не е плод на въображението й, тя се обърна с гръб към басейна и рязко смени темата. — Кога ще престанеш да се правиш на храбър войник и ще ми разправиш всичко?

— Какво да ти разправя? Нищо не крия. Оплаквам ти се от обрива си, още откакто си пристигнала, и колкото повече ти цивря, по-добре се чувствам. Храбър войник, няма що.

— Казвай.

— Но какво, Джеси?

— За Вито.

— За Вито?

— За съпруга ти.

— Аа…

— Да, същия — настоя Джеси неумолимо. — Вито, младоженеца.

— Той е прекрасен, Джеси. Никога не съм подозирала, че един мъж може да притежава такава енергия, такава бликаща творческа сила.

— Врели-некипели.

— Никога не съм успявала да те заблудя.

— Той десетка ли е?

— Твърдо. За това можеш да ми имаш доверие.

— Ами тогава какъв е ужасният му недостатък, къде се крие неразрешимата дилема, къде е непредвидимото препятствие.

— Защо реши, че има препятствие?

— Всяка съпруга, която познавам, като включвам и себе си, има пред себе си препятствие. Аз усещам своето най-осезателно, когато се приготвям да си лягам, а Дейвид е дълбоко заспал. Мъжът на всяка жена е безнадеждно непоправим в някакво отношение.

— Елис не беше — глухо възрази Били.

— Били, това не е честно. Ти беше малолетната невеста на Елис в продължение на седем години. Ти така и не стана истинска нормална съпруга, защото, докато беше здрав, непрестанно те глезеше и закриляше с единствената мисъл да те направи щастлива. А после, когато беше вече парализиран, още по-невъзможно беше да станеш нормална съпруга. Не те упреквам, скъпа, но ти никога не си имала възможност да научиш правилата на играта.

— Игра? Правила? Говориш като в онези книги, които раздават съвети на съпругите да посрещат мъжете си, облечени в черни кожени панталони, с порция джин с лед в едната ръка, а в другата със заявление за повишение на месечната издръжка. Не очаквах да го чуя от теб, Джеси.

Джеси поклати глава развеселена и с известно чувство на жалост към Били. Защо не можеше това момиче да приеме света реално? Какво общо имаха кожените панталони, пък и слабостта на Дейвид беше сатененото бельо.

— Играта — изрече бавно тя — се нарича успешен брак. Правилата са всички компромиси, които са нужни, за да го постигнеш.

— Компромиси! — викна Били жегната. — Че аз само компромиси правя, откакто сме се оженили. Компромиси един след друг. Бедната кротичка Били. Повярвай, не би познала старата си приятелка, ако можеше да ме видиш как разигравах в Мендочино Съвършената съпруга на продуцента.

— И същевременно се пръскаше от яд.

— Горе-долу през цялото време, освен като оставахме сами нощем. Вито се сещаше, че съм там само когато правехме любов. Чудя се дали би ме познал, ако не ме види разголена, проклетият му негодник!

— Щом нещата са толкова зле, разведи се.

— Луда ли си, Джеси! Аз съм луда за него. Едва го спечелих и нямам никакво намерение да го изпускам. Не мога да живея без тоя мизерник!

— Тогава започвай с компромисите. Великодушно, доброволно и искрено.

— Това вече е непосилно. Проповядваш досущ като онези невротички, сестрите Бронте, събрани в едно. Не си ли чувала за еманципация? Защо той, по дяволите, не прави компромиси?

— Вече е направил огромен компромис. Оженил се е за теб напук на здравия си разум и е съгласен да поддържа твоя стил на живот с пълното съзнание, че девет десети от познатите му ще го приемат като един вид жиголо, но не е допуснал това да го тревожи, нито те е принудил да промениш стандарта си.

— Е, голяма работа.

— Това е много, Били, особено за човек като Вито, с неговата типично италианска мъжка гордост, за която ти толкова много ми говори.

— Сигурно си права. Добре де, права си. И все пак… — Дори Джесика не можеше да я разбере напълно, мрачно си рече Били. За какви компромиси говореше всъщност? За обичайното кривване от пътя, за случайно преливане на някоя забава, за реалното раздразнение, което съвсем не е болка за умиране, от неприятен навик, какъвто Дейвид и не подозира, че има? При цялата врява, която вдигна, къде беше мъжът й сега? Забавляваше се на яхтата с децата си, както е редно за всеки нормален съпруг по време на лятната ваканция, а не се бе отдал духом и телом на почти религиозната мания да върши работата си професионално. Пък и на кого се сърдеше Джеси, след като страдаше от морска болест?

Джесика погледна Били едва ли не с майчинска нежност и снизхождение. Горката Били, мислеше си, ето че вече изпитва неудовлетворение, и все пак можеше ли някой да назове рецептата за издържалия на времето брак? Кой би могъл да влее мъдрост за ония моменти, когато кладенецът на любовта сякаш напълно вече е пресъхнал и трябва да издържиш, крепен от едната вяра, за миговете, когато всеки от двамата си представя какви прекрасни неща биха му се случили в живота, ако не бе срещнал другия? Кой бе в състояние да те научи как да изразяваш истинските си чувства пред другия, без да попаднеш в коварния капан на думите и жестовете, как да преодолееш дните, дори месеците, когато всяко общуване изглежда невъзможно? А да не говорим за допълнителните трудности, които създава присъствието на свекърва с претенции за грандама, и още по-малко за невероятната трансформация, която претърпява един първокласен любовник-десетка, докато в края на краищата се превърне в баща на пет деца. Не, тя действително не можеше да помогне на Били. Дори най-добрата приятелка не може да те спаси от земетръсните рискове и подвижните пясъци на брака, а в най-добрия случай ще ти даде беглата утеха, че не си единственият тежък случай на света.

Джесика се приближи до Били и я целуна по челото.

— Това е просто депресия след медения месец. Всички я изживяват — успокои я тя. — Изтърпи и след няколко месеца дори няма да си спомняш за тия си чувства. Какво ще кажеш да вечеряме с нещо, от което страшно се дебелее, а утре да постим цял ден или поне до обяд? И на двете ще ни дойде добре.

— Как може да ни дойде добре нещо, от което се пълнее? — изумена попита Били.

— Много е просто. Не си ли чувала европейската диета за отслабване? Ако метаболитната ти система е привикнала никога да не получава храни, от които се затлъстява, а ти изведнъж ги приемеш, тялото ти претърпява шок и мигновено губи от теглото си. Естествено, не можеш да го превръщаш в навик.

— Сигурна ли си в това? — колебливо попита Били, като хвърли поглед към закръгленото коремче на приятелката си.

— Абсолютно. Щях да тежа цял тон, ако не го прилагах от време на време.

Двете жени прихнаха едновременно и изоставиха темата за брака до края на посещението на Джесика. В края на седмицата тя си тръгна за Истхамптън, мислейки си с неохота за планирането на менютата, но засрамено разтъжена за главоболната си банда. Въпреки заплахите си всяка вечер беше разговаряла с тях по телефона, а мъжът й бе прекарал достатъчно време на суша, за да открие една двойка ориенталци, които третирали кошер кухнята на Дейвид младши с нужния респект и дори донесли собствени съдове, в които да готвят на вегетарианците в семейството.

— Били, скъпа — каза Джесика, докато двете стояха пред самолета и се сбогуваха, — боя се, че не ти помогнах много, но ти дадох най-добрия съвет, който ми е известен. Не забравяй: „Всяко управление, а на практика всяка изгода и удоволствие за човека, всяка добродетел и всяко разумно действие са основани на взаимен компромис“.

— Тази пък мъдрост откъде я изкопа? Да не си я прочела, избродирана на възглавничка?

— Мисъл на Едмънд Бърк, ако не се лъжа — злорадо я поправи Джесика. Тя много се гордееше с добрата си памет за цитати, с което винаги излизаше едни гърди напред пред страховитата си свекърва.

— Изчезвай, изчадие на „Васар“ — засмя се Били и прегърна приятелката си за последен път. — Върви и не съгрешавай повече. Помни, че единствена аз те познавам от дните, когато далеч не беше толкова добродетелна и толерантна.

В Мендочино снимките за деня бяха приключили. Вито и Фифи Хил се прибраха в къщата на Вито, като през целия път не отрониха една дума. Заговориха чак когато си наляха питиета и седнаха на покритите с калъфи продънени кресла в дневната.

— Безнадеждно е, Фифи — отсече най-сетне Вито.

— Това и слепият ще го види — изръмжа Фифи. — Дори по гласовете им си личи…

— Вече два дни продължава. Вчера си казах, че може би тя не се чувства добре, но днес на снимките наблюдавах внимателно…

— Че кога не си гледал внимателно! — кротко рече Фифи, толкова нещастен, че дори не се помъчи да изрази ирония.

— Надявах се да им мине — продължи Вито. — Но не можем да се залъгваме повече. И един метър от заснетото не можем да използваме. Вече с два дни изоставаме от графика, а тия гадни хлапета ни въртят номера.

— Приложих всички трикове, които са ми известни. Нищо, Вито. Сандра се цупи, Хю се дуе, настояват, че давали всичко от себе си, тя реве, той крещи… Наказателна рота ни трябва!

— Филм ни трябва, Фифи, готов филм! Нямах време да те зарадвам, но след вечеря и двамата поотделно дойдоха при мен и ми заявиха, че няма да правят сцените, които са по график за следващите два дни.

— Няма да правят… — Хю заекна и чак се надигна от стола си, напълно стъписан.

— Да, точно голата сцена, страхотната любовна сцена, дето щеше да е перлата на филма. Но те категорично отказват да я направят.

— Вито! Какво приказваш ти: Възможно ли е това! Не могат да постъпват тъй с нас! За бога… направи нещо!

— Фифи, отмени снимките за утре сутринта. Няма никакъв смисъл. Ще поговорим и двамата поотделно с тия диви хлапетии. Ще стигнем до дъното на историята и ще ги сдобрим. И по-лоши неща се случват на снимки, а филмите все пак се завършват, сам го знаеш.

— Така е, но тук правим любовна история, а момичето и момчето се гледат на кръв. Не е тъй просто, както механичната ти акула да се повреди или да завали дъжд, когато ти трябва слънце. На теб ти е ясно, Вито, че успехът на този филм зависи изцяло от убедителността на чувствата между тези двамата. Те трябва да са по-влюбени и от Ромео и Жулиета. А допреди два дни дори мен бяха убедили, че е така.

— Фифи, нека да се наспим сега. Утре ще се видим на закуска в хотела. Тогава ще решим какво да правим.

След като Фифи си тръгна, увесил нос, Вито седна да обмисли положението. Ако Фифи бе дълбоко разтревожен за качеството на актьорската игра на двамата глезльовци, Вито от своя страна бе изправен пред много по-тежък проблем. Маги го бе посетила в Мендочино преди две седмици със сразяваща новина.

— Не мога да ти кажа от кого го чух, Вито — настоя тя, — но не е просто слух, повярвай ми. Арви е заявил, че ще използва клаузата в договора за отнемане на филма при първия най-дребен повод.

— Но защо, Маги, защо? — Както и двамата добре знаеха, клаузата за отнемане на филма от продуцента беше стандартна за повечето договори и в минутата, когато бюджетът бъдеше превишен, продуцентът можеше да бъде сменен от студията. На практика клаузата почти никога не се прилага и стотици, далеч не тъй изтъкнати продуценти като Вито, си позволяваха да прехвърлят най-спокойно бюджета и да пресрочват графика, без да се опасяват, че студията ще им приложи по-строги санкции от малко мърморене.

— До колкото можах да схвана, той място не може да си намери, задето ти е дал шанс да правиш „Огледала“. Целта му била само да натрие носа на оная кучка, жена си, и да й демонстрира кой командва студията. Но после, когато сте се оженили с Били, се усетил прекаран. Прави страхотен жест напук на съпругата си, а само седмица по-късно ти се оказваш венчан за една от най-богатите жени в света, а той е обвързан до живот със своята филаделфийска снобка, която при всеки удобен случай ще му натяква как се е извозил.

— Какво общо имам парите на Били?

— Опитай се да го кажеш на Арви. Според него си длъжен сам да финансираш филмите си с нейната зестра, а не да използваш парите на студията. Знам, знам, това не е в твоя стил, но онзи е на право побеснял. Той е долен и завистлив човек и е решил да те стисне за гушата, Вито, стига да успее.

Да, мислеше си Вито, припомняйки си думите на Маги. Трябваше да прояви по-голяма подозрителност, когато Арви тъй бързо му даде зелена светлина за филма. Вярваше на всичко, казано от Маги. Твърде добре отговаряше на собствените му впечатления. За съжаление, звучеше напълно смислено.

На следващия ден, малко преди обед, Фифи Хил и Вито избраха уединено кътче в хотел „Мендочино“ и седнаха сред декоративните палми като двама претърпели поражение самураи, които се опитват да изберат най-достойното място за харакирито си.

— Ненормална история — изръмжа Вито. — Дори Сандра да беше студен труп, пак щеше да живне от това, което й казах. Всичко пуснах в действие, дори истината, но и тя не помогна. Обясних й, че това е големият й шанс в живота, че ще направя звезда от нея, че не бива да постъпва така с мен и с теб, че повече няма да види ангажимент, заплаших я, че майка й ще умре от разочарование, че името й ще попадне в черните списъци на всички режисьори и продуценти в света. Молих, крещях, всичко направих, само дето не я чуках. И на това бих се навил, но тя беше студена като ледена шушулка.

— Вито, нали бях там, пощади ме!

Вито не обърна внимание на съсипания от нерви режисьор.

— А малкият гадник Хю Кенеди, и той не е по-стока, да му изсъхне оная работа дано! „Обади се на посредника ми!“, само това знае да повтаря. Аз, че ще се обадя на посредника му, ще се обадя, ама този не разбира ли, че се самоубива професионално?

— Няма чак толкова мозък. И с по-умни актьори си работил, Вито. Но има и друго нещо. Дори да ги убедим да направят голата сцена, нали си представяш как ще я изиграят в това си настроение?

— Може да е просто разправия между влюбени. Ще ида пак да поговоря със Сандра, пък може…

В този миг го прекъсна един плах глас:

— Господин Орсини…

— О, Доли, единственото разумно същество на този свят си ти. Разходи се нанякъде, мила, имаме разговор.

— Реших, че е редно да пи кажа. Не че обичам да си вра носа при шефовете. Канех се да го споделя с Били, пък тя да го предаде на пас, ама нея нали я няма…

— Какво?

— Не е, както си мислите. Чух ви да споменавате за разправия между влюбени, само че работата с по-дебела. Чух всичко през стената. Тъй и не се наканих да си купя тапи за уши. Започна се с обвиненията на Сандра, че Хю я измествал в сцените и привличал вниманието към себе си. А после…

— Истина е — намеси се Фифи. — Направи ми впечатление и му се скарах, но той пак си знаеше неговото.

— А после Хю взе да става наистина гаден. Каза й, че не я бивало за актриса, че била добра само за тъпи сериали, а той бил театрален актьор. Тогава тя пък му рече, че онова му нещо било голямо, колкото бебешки палец, но за съжаление не толкова твърдо. На това той й отвърна, че никой не можел да се сети къде са циците й, ако не били зърната, а нейният отговор бе, че имал пъпки по задника, при това гнойни. За да не остане длъжен, Хю й каза, че била като умряла риба в леглото, обаче отдолу воняла като цял куп умрели риби. Нататък вече ме е срам да разправям, такива ги занареждаха.

— Схващам принципната идея — измърмори Фифи.

— Затова ви казвам — настоя Доли. — Не е просто кавга между влюбени, защото и дума да не става, че те още са влюбени. Направо се мразят. Пък и твърде далеч отидоха. Работата е там, че онова нещо на Хю наистина е мъничко. Тя и друг път го е споменавала, но съвсем с друг тон. Ще рече, например: „Малък е, наистина, но пък е на място“ и други от този род.

— Да, те наистина са отишли твърде далеч, Доли. Благодаря ти. От полза е поне да сме наясно какво става. Хайде сега изчезвай, съкровище, трябва да поговорим.

— Спукана ни е работата, Вито. Нито един мъж не може да прости такива тежки думи — въздъхна тежко Фифи. — Дори да иска, а тоя нашият няма и да поиска.

Настана дълго мълчание. Претенциозното фоайе във викториански стил се изпълваше бавно с ожаднели туристи, обслужвани от хубавички барманки.

— Ще използваме дубльори — обяви Вито. — Това е разрешението, Фифи.

— В гола сцена? Ти си луд!

— Не съм обещавал нормално разрешение. Просто това е единственият изход. Достатъчно хубави младежи има в тоя град, а също и момиченца. Ще изберем такива, дето горе-долу да приличат на Сандра и на Хю. Перуки ни трябват, Фифи, перуки. Ще ги намерим днес следобед. После ще снимаме сцените по два пъти — веднъж дубльорката на Сандра с Хю и после обратно. Лицата на дубльорите няма да се виждат, само телата им и главите отзад. И ще ги монтираме с малко повече старание.

— Няма да ти се размине!

— А имаме избор?

Свенберг бе очарован от хрумването. За него плътта си беше плът, светлината — светлина и щом имаше налице предизвикателство, играта си струваше. Докато Сандра изпълняваше сцените си с дубльора на Хю, Вито четеше репликите на Хю, а тя отговаряше. По време на сцените на Хю с дубльорката на Сандра Доли четеше репликите на Сандра. После всичко това щеше да бъде обединено в сцена с коригиран звук. Вито настояваше Хю да присъства, докато се снима.

Сандра, и съответно Сандра да присъства, докато работи Хю. Двамата бивши любовници се впуснаха, точно както се бе надявал, в олимпийска надпревара помежду си, като се състезаваха кой да вложи в изпълнението си повече жар и патос. Отдаваха телата си на напълно непознати с такава чувственост и плам, каквато никой не бе виждал на снимачна площадка.

Когато двата изтощителни дни отминаха, Фифи напомни на Вито, че им остава да снимат още епизодите преди голата сцена, а бяха изостанали с два дни от графика.

— Преработих сценария — успокои го Вито и му подаде купчина страници. — Давам още малко сцени на Доли.

Фифи бързо ги прочете.

— Става бе! Става! Само дето нямаме никакво време.

— Тук са сцените, без които можем да минем. Всичко се връзва. Така че спестяваме единия ден. Трябва да успееш, иначе ще те изхвърлят от режисьорското съсловие.

— Доволен ли си, копеле?

— Най-обикновено удоволствие от работата в шоу бизнеса.

Към следващата част или към съдържанието

Джудит Кранц Любов и омраза в Бевърли Хилс (13)

Метаданни

Данни

Любов и омраза в Бевърли Хилс

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава тринадесета

Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс (13)