Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс (11)

Глава единадесета

Няма човек във филмовия бизнес, който да каже добра дума за фестивала в Кан. И все пак никой не го пропуска. Това е търговски панаир, без който не може и който слага отпечатъка си върху всички аспекти на деловия живот. По време на фестивала се сключват безброй сделки. Може би една на десет или на двайсет се осъществява на практика. Това не е място за чисто творчески личности на филмовия свят. Режисьорите, сценаристите и актьорите са рядкост и присъстват само, ако техни филми се показват в конкурсната програма пред журито, а дори и в тези случаи се появяват, придружавани от продуцентите си. На всеки актьор или актриса, които се появяват в Кан без основателна причина, се гледа като на търсачи на реклама. Но там са всички импресариа, продуценти, разпространители, рекламни агенти и търговци от Египет до Япония, от Канада до Индия, от Франция до Израел. Всички те си мърморят един на друг ритуални фрази, целящи да изразят, че те са над тази извънредно вулгарна суетня и надпревара, при все че са сред участниците в нея. Там са неизбежните скандални герои на светските хроники, представители на пресата от цял свят, а, разбира се, и кинокритиците, които дори ходят да гледат филмите заедно с жителите на Кан и други хора, неангажирани с купуване и продаване и разполагащи с достатъчно свободно време, за да посещават прожекциите.

Вито Орсини също беше там и се опитваше да изстиска някаква печалба от продажбите на чуждестранни права на своето мексиканско магаре и да уреди финансирането на нов филм по излязла наскоро книга, която бе открил. Зад гърба си Вито имаше вече три филма поред, които не бяха донесли никакви печалби. При все това в един свят, където създадената репутация се запазва едва ли не за вечни времена, той все още бе мастит продуцент. Малцина знаеха колко е тънка банковата му сметка, още по-малко бяха наясно с колко точно разполага. Това бяха тъкмо хората, на които той разчиташе за ново финансиране. В очите на всички останали на фестивала Вито беше преуспяващ продуцент с внушителни успехи зад себе си. Дори онези, на които бе известно действителното положение на Вито, не го изключваха от сметката. Не един и двама продуценти преди него бяха имали периоди на лош късмет, а после бяха правили големи касови удари, чрез които се бяха обогатявали и всички около тях, участващи в разпределението на печалбата. Филмопроизводството повече от едва ли не всеки друг вид бизнес зависи от способността да поемаш огромни рискове, от неизчерпаемия оптимизъм. Дори солидните делови мъже, въоръжени с безбройни страници цифри и сметки, не могат да се задържат дълго в киностудията, ако от време на време не кажат „да“ на някоя нова идея, вместо да й обърнат гръб. Студиите и техните фирми за разпространение, както и независимите разпространители, оцеляват само ако имат продукт, който да продават. Ала този продукт по силата на самата си природа с неизвестен и с недоказани качества, докато не бъде произведен. А тогава, за добро или зло, парите са вече похарчени. Никой не може да гарантира предварително кой филм ще донесе печалба и кой не. Вито все още бе в голямата игра не до такава степен, че да може да отседне в „Отел дю Кай“, но поне дотам, че апартаментът в „Маджестик“ да му е абсолютно необходим. На всяка цена му трябваше дневна. Какъв бизнес можеше да върши, седнал на легло? А „Маджестик“ излъчваше достойнство и притежаваше известна класа, каквато липсваше на „Карлтън“, самия център на младежката врява. Беше малко по-скъп, но от друга страна не всяко ъгълче от внушителното фоайе бе наето от филмови компании, както в „Карлтън“, където човек не можеше да отиде от входа до бара, без да се провира през лабиринт от щандове с рекламни брошури или да се натъква на десетки стойки с натрапващи се плакати. Вито се колебаеше дали да определи тълпата във фоайето на „Карлтън“ като сборище на търговци на камили и килими или международен конгрес на бандити или пък ченгета. Човек не знаеше какво да мисли, като гледаше разните физиономии и слушаше разноезичното дърдорене. Добре му беше ясно защо те всички до един непрестанно се оглеждат — или търсеха да разпознаят свои длъжници, или пък хора, на които сами дължаха пари, за да ги избегнат.

Апартаментът на Вито гледаше към ивица от плажа зад Кроазет. По здрач, когато слънцето залязваше зад платната на лодките, закотвени в отвъдния край в старото все още гъсто населено пристанище, това място се превръщаше в едно от най-романтичните кътчета на земята. Той стоеше на терасата си и мислеше за пари…

Да бъдеш в Кан по време на фестивала с печеливш филм зад гърба си е едно от най-опияняващите преживявания, познати на човека. Той бе имал много такива сезони, години, когато край масата му в бара чакаха, търпеливо строени в редица, по десетина различни разпространители, за да му направят своите предложения. Каза си, че неговото време пак ще дойде, но не точно тази година.

Прибра се от терасата, за да се преоблече за вечеря. Кърт Арви го бе поканил да се присъедини в Райската скала, ресторанта на „Отел дю Кап“, до който от хотела водеше прекрасна широка алея през огромен ухаен парк, озвучен с птичи песни.

Райската скала се слави най-вече с плувния басейн на хотела — грозна бетонна дупка с неправилна форма, вградена в голямо скално образувание на границата с водата, — който, кой знае защо, някога се е смятал за символ на живота по върховете. Никой уважаващ себе си жител на която и да било страна не би рискувал да топне тялото си в подозрителните на вид води на този противен басейн, но мнозина идват да се пекат на слънцето около него. А луксозният и скъп ресторант редом с басейна все още привлича множество хора.

Вито беше сигурен, че Арви го е поканил на вечеря, за да запълни бройката на мъжете. Двамата не се обичаха особено. В миналото Арви бе спечелил при съвместна работа с Вито, но студията му бе финансирала частично два от трите последни филми и макар вероятно да си бяха върнали вложените средства, според счетоводния отдел нямаха никаква печалба от тях. Вито подозираше въпреки твърденията им за едва възстановено салдо, че укриват печалби, ала нищо не можеше да докаже. Но колкото и да не харесваше Арви, бе приел поканата му за вечеря. По време на фестивала всяка случайна среща може да е от полза.

Или, както би запяла Дорис Дей, „Que sera, sera“. Тази вечер у Вито много силно се обаждаше италианската кръв.

 

 

От Сузан Арви, ако беше мъж и с известни престъпни наклонности, би излязло превъзходен сутеньор. Ала изявеното й пристрастие към събиране на двойки със сексуална цел и финансова изгода не включваше запознанството на Вито Орсини и Били Айкхорн. Тя наистина бе намерила съпруги за неколцина мъже, на които очевидно не им беше ясно като на нея какво точно им е нужно. Само че според старомодните й разбирания жената беше тази, която търсеше у мъжа закрила, богатство и сигурност.

Тя доста бе мислила за Били Айкхорн. Да я омъжи, това щеше да е върхът на всичките й досегашни постижения. Но за кого? Какво би могъл един мъж да предложи на Били? Бъдещият й съпруг трябваше да е човек, безспорно издигнат над всякакви други съображения за брак, освен истинска любов, а това затрудняваше дори Сузан с нейната изобретателност. В политическата сфера тя не би се задоволила с нищо по-малко от сенатор или губернатор на голям щат. Хранила беше надежди по отношение на Джери Браун, но между двамата с Били не се получи искра. От филмовите среди нямаше никой подходящ. Всички шефове на студии бяха или вече заети, или под клетва никога повече да не се женят. Пък и ако компаниите не притежаваха достатъчно солидни капитали като тази на собствения й мъж, не бяха финансово подходящи за Били. Президентът Картър беше женен, а и без това Били го надвишаваше на ръст. Кралска особа? Не и в Кан. Поканата да дойде в Кан беше отправена просто защото Били й харесваше. Много жени не проявяваха симпатии към нея, но Сузан бе уверена, че това е защото Били ги засенчваше. Те й завиждаха. Чувството, че тя самата не изпитва завист към Били, й носеше огромно удовлетворение — то доказваше колко е високо собственото й положение в светските среди. Изпитваше задоволство от своята сърдечност, но тази сърдечност обхващаше само малка група хора, която тя смяташе за достойна. На по-незначителните приятели от миналото бе обърнала гръб, но все още изпитваше по повод на това смътно съжаление, примесено с известни съмнения. Като повечето опитни светски дами Сузан обичаше гостите й да се чувстват поласкани от компанията, в която са попаднали. Това изискваше те да са взаимно наясно с изключителните си заслуги. Ако някой от гостите й притежаваше преуспяваща фирма за спестяване и отпускане на заеми, но иначе беше неизвестен на широката общественост като последния обущар, Сузан непременно го представяше с описание на фирмата му. Тя дотолкова бе свикнала с този маниер, че го прилагаше почти несъзнателно, но тъй или иначе постигаше целта си да създаде трайно впечатление. У Сузан Арви живееше не просто сутеньор от висока класа, но и ненадминат специалист по протокола. Много гости, то се знае, нямаха нужда от подобно представяне. Те бяха най-желаните. Във всеки случай за Били Айкхорн или за Вито Орсини не й се налагаше да обяснява кои са.

Тази вечер Сузан бе поканила четиринайсет души, които щяха да пийнат нещо в един от апартаментите на семейство Арви, прели да отидат в ресторанта. Този път гостите не бяха подбрани по най-високите критерии на Сузан. Можеше да се каже дори, че компанията е доста посредствена, но на фестивала човек се задоволяваше с онова, което има на разположение. При други обстоятелства тя не би поканила Вито, докато негов филм не спечели шумен успех, но й трябваше мъж и Кърт предложи него. През първата половина на коктейла Сузан бе толкова погълната да раздува репутацията на този и онзи, че чак след време забеляза как Вито Орсини е обсебил Били Айкхорн. А това изобщо не влизаше в сметките й. Когато поведе гостите си по алеята от хотела до ресторанта, Сузан намери време да подшушне на Били колко жалко било, дето последните три филма на Вито нямали никакъв касов успех.

— И той ми каза същото — отвърна Били. — Невероятно, нали? Вкусът на публиката явно е на много ниско ниво. А на мен и трите страшно ми харесаха. Намирам го гениален… Почти като Бергман. Сложила си ме до него на масата, нали?

— Струва ми се, че.

— О, моля те, направи го, скъпа.

В гласа на Били прозвуча властна нотка, която много хора биха доловили веднага: Валънтайн, Спайдър, Ханк Сандърс, Джейк Касиди и Джош Хилман.

— Разбира се, щом искаш — неохотно се съгласи Сузан. Били вероятно бе в настроение да пофлиртува. Господи, сигурно от години не беше… Е, това обясняваше всичко.

— Изобщо ли не сте ходили в Кан? — с любопитство отправи Вито въпрос към Били, докато вечеряха.

— Сузан намира атмосферата там твърде гротескна. Утре ще ходим да гледаме творби на Джакомети, а, ако ни остане време, и една прекрасна къща в Грас, реставрирана в периода от шестнайсети век, струва ми се.

— Утре ще дойдете да видите филмовия фестивал в Кан.

— Така ли?

— Разбира се. Умирате от желание да го посетите. Слабо е да се каже, че атмосферата е гротескна. Това е Дантевия „Ад“, илюстриран от Бош с нещичко от Дали, а ако погледнете към морето, ще видите неподправен Дюфи. Сузан ме изумява. Пропътували сте десет хиляди километра до най-прочутия цирк в света, само че тя е твърде префинена, за да влезе в шатрата. Но вие не изглеждате префинена.

— Поне никой досега не ме е характеризирал с подобна дума.

— А с какви думи ви описват?

— Честно казано нямам представа. Не го приемайте като фалшива скромност. Просто не знам.

— Да прибегнем тогава към метода на елиминирането. И тъй, не сте префинена, нито фалшиво скромна. Не сте грозна, нито безлична. Не сте глупава, но сте и съвсем наясно със себе си. Не сте незряла, но и не сте съвсем пораснала. Безкрайно щастлива — не, но не и меланхолична. Може би… да, бих казал малко срамежлива.

— Престанете.

— Не ви е приятно да говорите за себе си ли?

— Не е там въпросът. Вие ме притеснявате.

— Защо?

— Ами с целия този анализ. Познавате ме само от един час.

— Но нима съм казал нещо, с което не сте съгласна?

— Не сте… И точно това не ми харесва. Надявах се да съм малко по-загадъчна. — Ето това наистина прозвуча като израз на фалшива скромност, ядоса се тя на себе си.

— Но вие сте много загадъчна за мен. Аз говоря само за очевидното, което е на повърхността… Професията ми изисква да виждам тези неща, както ги виждам в героите на сценариите. В сценария общата схема на образа ви би звучала така: „Били Айкхорн е красива и богата млада вдовица без определен център на живота си, тъй че заминава за филмовия фестивал и Кан с надеждата там да се поразсее“ и оттам нататък вече можем да продължим. Но това не означава, че знаем същественото за нея, мотивацията, нюансите. Някои черти ще дойдат от самия сценарий, а други — от актрисата, която сме избрали за ролята. А останалото идва от публиката — всеки зрител прибавя нещо различно към представата за „богата млада вдовица“. И вие все тъй си оставате загадка.

— Схема на образ в три реда?

— Има и нещо повече. В края на краищата, вие играете Били Айкхорн.

— Аз съм Били Айкхорн.

— Може би няма разлика.

— О, баналните приказки за това, как всеки играе роля — с насмешка подхвърли тя.

— Не.

Той не се впусна в обяснение, а рязко смени темата. Вито добре си даваше сметка, че това е най-сигурният начин да събуди интереса на Били. Просто се бе оставил да го води интуицията му. Нямаше определени намерения спрямо Били извън обикновеното развлечение.

Доставяше му немирна радост мисълта да я отърве, макар и за ден, от свърхразредената атмосфера на Сузан Арви. Работягата у него бе обиден от факта, че има хора, които се смятат за твърде изискани, та да натопят пръстите си в шумното море на фестивала. Пък и тя беше толкова красива.

Били потърси убежище в характерната фамилна поза на надменност като спусна клепачи, за да не успее Вито да разбере какви чувства предизвиква поканата му да прекарат заедно следващия ден. От мига, в който го срещна, разбра, че той е виртуоз в своята област. Щеше да го отгатне, дори да не бе гледала филмите му. У него безпогрешно долавяше човек, прекрачил границите на всякакъв предразсъдък, човек, който не си губеше времето в колебания дали е на прав път, а просто вървеше по него, човек, импулсивен и безстрашен. Най-напред бе решила, че има класическа външност на древен римлянин с големия орлов аристократичен нос, плътни твърди устни и гъста ситно къдрава коса като у статуите на Донатело. Ала енергията, която излъчваше, неговата непосредственост, решителността и прямотата го караха всъщност да изглежда много съвременен. Каза си, че личният чар не е нищо друго, освен един от симптомите на енергията.

На другата сутрин Вито дойде да вземе Били. Разбира се, тя беше ходила в Кан преди, когато с Елис имаха вила в Каифера, квартала на милионерите край Болю, но в града беше прескачала за кратко, колкото да направи покупки. Бяха използвали вилата си само за по месец в ранна пролет и късна есен — преди и след туристическия сезон, тъй че Кан беше останал в паметта й като редица от огромни, почти празни хотели по широкия булевард с каменист плаж насреща. Вито осигури маса за двама на терасата на „Карлтън“ чрез вездесъщата магия, която се състоеше в това, че година след година ръсеше огромни бакшиши на един и същ оберкелнер, и остави Били да се оглежда наоколо. В пространството с радиус няколкостотин метра се виждаха хиляди хора, които се щураха насам-натам без определена посока, но при все това се показваха делови и забързани. Никой не поглеждаше към морето отвъд плажа, което лудуваше и флиртуваше със слънцето. Никой не отправяше очи и към дръзко изложените национални флагове на всички нации, които се вееха на високи бели пилони по цялото протежение на Кроазет. Тук и там, блъскани от нетърпеливата тълпа, бяха пръснати групички мъже, спрели се на самата пътека или на стълбите към някоя тераса, за да водят разговори, които поне отстрани изглеждаха много важни и сложни. Широкият булевард се бе скрил от плътна и сякаш непомръдваща колона от автомобили, всички яростно надуващи клаксони. Човек имаше чувството, че се намира на огромна гара в пиков час или пък на стадион, където всеки търси мястото си, за да наблюдава дерби срещата на сезона, или може би на стоковата борса в особено оживен ден. И всичко това под ведрото средиземноморско небе, забравено от суетната тълпа. — Вълнуващо е, нали?

— Страхотно — усмихна се Били. — Изобщо не си представях такова нещо. Кажи, кои са всички тези хора? Имаш ли познати тук?

— Някои. Всъщност дори твърде много от тях. Ето онзи мъж там, с шапката, спечели петдесет милиона долара, като правеше мръсни филмчета в Япония. Дошъл е да търси едрогърдести шведки, които ще се съгласят да им направят очите като на японки с пластична операция. После ще гримира телата им и ще направи с тях още по-хубави мръсни филмчета, защото според него японките са твърде плоски. Другият с него пък разполага с петдесет шведки за продан. В момента спорят за цената. Високата руса жена на онази маса в действителност е мъж. Чака любовницата си, а тя е асистент-режисьор и обича мъжете да се обличат като жени. Харчи четирийсет хиляди долара годишно, за да им купува тоалети от „Диор“. Тримата араби зад нас са от Кувейт. Имат деветстотин милиона долара и мечтаят да основат национална филмова индустрия. Само че на никаква цена не могат да придумат никого да отиде да живее там. Ако се приберат у дома си без филмова индустрия, като нищо могат да ги убият, затова са толкова нервни. Сериозно замислят да отвлекат Франсис Форд Копола или Стенли Кубрик, но не са сигурни ще им стигнат ли парите за тях. Руснаците, дето чакат за маса, подмамват Джордж Рой Хил да направи нова версия на „Война и мир“, та да му пробутат цялата си армия като статисти. Само че настояват действието да се развива в бъдещето, та да покажат самолетите си и новите си подводници…

— Вито!

— Ако ти разправех истината, щеше да се отегчиш…

— Разправи ми я, все пак. — Тъмните очи на Били бяха нежно закачливи като морето.

— Проценти. Части от брутния доход. Части от чистия доход. Десетични запетаи, стотни и хилядни. Приходи от прожекции в Торино. Приходи от Кайро. Приходи от Детройт…

— Първият вариант повече ми хареса.

— Все пак ми правиш впечатление на жена, за която истината е по-примамлива от преструвката.

— Обичам да си запазя някои илюзии.

— Във филмовия бизнес би претърпяла пълен провал.

Тя се обърна към него, изведнъж станала сериозна.

— Знаеш ли какво каза Сузан? Че ти самият си на ръба на провала. Не е вярно, нали?

— Мисля, че не е. Направил съм двайсет и три филма и само шест са претърпели касов провал. Седем, които донесоха пари, не пожънаха лаври от критиката. Останалите десет бяха успешни и в двете отношения. Това е много добра равносметка. В момента дължа триста хиляди долара и направих последователно три филма, които не донесоха печалби, но не бяха и губещи, затова вярвам, че е време късметът ми да заработи.

— Как може да си тъй спокоен?

— Ама и ти понякога ставаш глупавичка. Ако се тревожех, мястото ми нямаше да е в тоя бизнес. Много е просто. Пред всички останали занимания на света предпочитам да правя филми. Това го умея добре. Невинаги се ориентирам какво иска публиката, затова понякога губя пари. Но не мога да се ръководя единствено от публиката, тъй като накрая ще изпадна в имитаторство. Привлича ме възможността да създам нещо, което да удовлетвори самия мен. Това е достойна награда за целия ми труд и борба. Вярвам в себе си, в идеите си, в метода си на работа. Ето това е всичко.

— Не те ли притеснява фактът, че един ден си на върха, а на следващия — на дъното? Не се ли боиш, че могат да ти се присмиват зад гърба?

Той я погледна смаян.

— Това пък откъде ти хрумна? Естествено, никой не обича да му се присмиват, но аз не се тревожа по този въпрос. В нашата работа е така. Ако не бях готов да рискувам, щях да поема бизнеса на баща ми и да произвеждам сребърни изделия.

Простотата на тази философия на самоутвърждението я подразни. Изпита завист към Вито.

— Доста си наперен за човек, потънал в дългове!

— Казано в същинския дух на фестивала — засмя се той. Явно общото настроение ти влияе. Хайде, ела да се поразходим. Един от видните представители на Новия Холивуд чака да седне на масата ни, за да може да си купи кокаин.

Тя се огледа да види за чия сметка Вито си прави шеги.

— Но това е…! Възможно ли е да е истина?

— Да. Сама ще се увериш, че по принцип говоря истината.

Обядваха в бистро на една странична уличка, а следобеда прекараха в разходка из Кан — край антикварни магазинчета и около старото пристанище, далеч от фестивалната навалица. После Вито заведе Били до „Отел дю Кап“ да се преоблече във вечерна рокля и отидоха в огромната тържествена зала, за да гледат английски филм. От времената, когато християните са били хвърляни на лъвовете, не е имало по-жестока публика от тази в Кан. Журналистите от лявата преса свиркат и крещят обиди. Журналистите от Свободния свят подвикват присмехулно и дюдюкат. Журналистите от третия свят и крещят, и свиркат и дюдюкат. По някакво странно съвпадение всяка година се появяват по няколко филма, които не обиждат пресата на никоя страна. Те пък обиждат някои от членовете на журито — една миниатюрна ООН, обединявана от още по-малко общи интереси от истинската. Изборът на победилия филм рядко се радва на общо одобрение.

— Имал ли си някога филм в състезателната програма? — попита Били.

— Да, два пъти. Преди десет години „Улични лампи“ и преди три години „Сенки“ — отвърна Вито.

— О, спомням си и двата много добре. Направиха ми силно впечатление, особено „Улични лампи“.

— Жалко, че не си била сред тукашната публика. Имах чувството, че съм в ада.

— Толкова зле ли беше?

— Фатално. Но по-късно спечелих добра сума от „Улични лампи“.

— Какво стана с парите ти, Вито?

— Когато съм ги имал, ги харчех, живеех нашироко и се забавлявах чудесно. За мой грях, често съм инвестирал и в собствените си филми — за беда най-често тъкмо в онези, които не донесоха печалба. Но не съжалявам за нито един похарчен долар. Знам, че ще спечеля още.

Били си каза, че и най-предубеденият човек не би се усъмнил в думите му.

Сетне Вито заведе Били на късна вечеря в „Мулен дьо Мужен“, на който в справочника „Мишелини“ се определяха три звезди.

— Храната ще бъде ужасна, затова не очаквай нещо кой знае какво — весело я предупреди той. — По време на фестивала главните готвачи изгубват всичкото си умение, келнерите се държат по-господарски от всякога, оберкелнерите имат вид, сякаш ще ти откажат бакшиша, макар че чак дотам никога не стигат, и дори доброто вино се превръща в оцет.

— Защо за Бога?

— Струва ми се, че не са добре настроени към филмовите среди.

Когато накрая Вито я закара до хотела й, Били установи, че единствената мисъл, която я вълнува, е кога ще го види отново. И тъй като той не каза нищо, тя се осмели да попита:

— Би ли дошъл утре да обядваме заедно?

— Съжалявам, но целия ден ще бъда зает. Утре пристигат двама души и аз непременно трябва да се видя с тях.

Били приглушено възкликна в знак на разочарование. Не си спомняше, откакто бе възрастен човек, някой да е отказвал поканата й за обяд или вечеря. Във всеки случай, не и откакто се бе омъжила за Елис Айкхорн, а то беше преди четиринайсет години.

— Ами вдругиден?

— Зависи. Ако утре успея да се срещна и с двамата, сигурно ще мога. Но няма да идвам тук, за да не би Сузан да се присъедини към нас. Утре вечер ще ти се обадя да ти кажа ще стане ли или не.

Вито явно приемаше за естествено междувременно тя да не си прави други планове и това я ядоса. Съзнаваше обаче, че щеше да седи и да чака обаждането му и съвсем се довбеси.

— Може и да не ме намериш — излъга Били.

— Que sera, sera, както казват в старата ми родина.

— Как не. Тая песен с писана за „Човекът, който знаеше твърде много“.

— Боже мой! Почитателка на Дорис Дей!

— Ами да, така е — измънка Били смутена.

— Значи още нещо, което ни свързва. Лека нощ, Били.

 

 

— Кърт?

— Дявол го взел, Су. Почти бях заспал.

— Тревожа се за Били.

— Сега пък какво има?

— Тя постоянно е с Вито Орсини. От миналата седмица не мога да й видя очите, освен когато дотича да се преоблече за вечеря.

— И какво от това?

— Не ти ли е ясно? Той тича подир парите й, естествено.

— Е, и?

— Кърт!

— Су, държиш се като майка-квачка. Били е на възраст сама да се грижи за себе си. Ако питаш мен, нужно е някой да я оправи в леглото, това е то. А и кой не би тичал подире й?

— Ти си отвратителен. Що ли ми трябваше да се омъжвам за човек от Байон, Ню Джързи? Хубаво ме предупреждаваше мама, ама аз…

— Май ти плачеш да те оправят в леглото. Дано те огрее. Лека нощ, Сю.

 

 

— Вито?

— Да, мила?

Лежаха голи в разхвърляното разкошно легло на Вито в „Маджестик“. Били имаше усещането, че сърцето набъбва в гърдите й. Сякаш бе сухо и невзрачно хартиено цвете, потопено в купа червено вино, оставено да поеме колкото може от опияняващата течност, докато се превърне в огромен сочен мак, влажен от утринната роса. Също тъй и тя се чувстваше доволна и натежала след сладостното любовно преживяване.

— Вито, моля те, ще се ожениш ли за мен?

— Не, мила, за съжаление не.

— Но защо?

— Имаш прекалено много пари.

— Знаех си, че това ще кажеш. Но то с абсолютна глупост.

— Не и за един италианец.

— Ти си американец, по дяволите!

— Само че нося италиански манталитет, италианска гордост. В моя дом аз трябва да съм господарят. А как ще стане това? Дори двайсет предбрачни договора да подпишем, че никога няма да се докосна до парите ти, пак ще живеем в стила, с който ти си свикнала, с твоите средства.

— Вито, искам да те имам. Не мога да се примиря да те изгубя!

— Да ме имаш? Скъпа Били, ти дори мислиш с погрешни понятия. Аз те обичам, което си е мой проблем, не твой, но не се виждам като човек, когото можеш да „придобиеш“.

— Защо искаш да изкараш, че все греша?

— Защото е тъй. Хайде, обърни се и ме целуни. Така е по-добре. Много по-добре. Не искам да спираш.

Били също не би искала да спира, ако беше възможно. Никога преди не бе се усещала тъй влюбена. Вито я заслепяваше за всичко останало. Беше съвсем различно от юношеските й мечти за възвишена любов с нейния френски граф, едно увлечение, породено изцяло от нейното самоосъзнаване. А Елис, когото наистина бе обичала от сърце, беше тъй грижлив, мил, толкова по-възрастен, че любовта им не можеше да има вълнението от борбата, от завоеванието; по-скоро приличаше на приятно отпускане в пухено легло. Докато Вито… който я подлудяваше досущ като в наивен шлагер за подрастващи. Той не желаеше да се подчини на волята й, виждаше душата й ясно като на длан, нещо по-лошо — разбираше я. Беше само седем години по-възрастен, но се отнасяше към нея като с момиченце. Ухапа го лекичко. Знаеше вече, че ако го ухапе силно, той ще й отвърне.

Вито, загледан към морето, докато се наслаждаваше на възбуждащата й целувка, бе сериозно разтревожен. Досега бе успявал да прикрива романтичната си натура от Били. Още щом се запозна с нея, разбра, че е крайно разглезена и че би се възползвала от всяко предимство, само и само да спечели играта, независимо каква е тя. В никой случай не бе възнамерявал да се влюби в нея, но просто не съумя да го избегне. Притегляше го дръзката й красота — извивката на дългата шия, нежното ухо, тежката й коса, пъстрите ириси на очите й — никоя жена не го бе привличала тъй силно физически. И все пак щеше да се спаси, ако не беше прозрял тъй бързо, че зад гордия й изискан маниер се крие едно самотно създание. Това, че разбра същността й, беше най-голямата му грешка, защото проумя колко е уязвима, а това събуди любовта му. Всеки ден тя ставаше все по-реална и непрестанно се отдалечаваше от „красивата млада вдовица“ от неговия сценарий. Сърцето му бе препълнено с нежност и съчувствие към нея и той неохотно си даваше сметка докъде ще доведе това. Беше по-прелестно чувствена от всяка друга жена, която бе познавал — отдаваше се изцяло без притеснения, без излишна срамежливост. Двамата истински си подхождаха. Само че тя бе твърде богата.

— Вито, ами ако само живеем заедно? Така няма да те притежавам… Не може ли?

— Не, Били. А и без друго мъжът отправя такива предложения, на жената.

— Това е било преди петнайсет години. Сега жената може да си поиска всичко и да го получи.

— Не и от мен, скъпа, освен ако сам не желая да го дам.

— Ти задържаш прогреса — упрекна го Били, но сама на себе си се стори някак креслива и фалшива. Никога не се бе замисляла за женската еманципация, а сега от думите й излизаше, че е някаква войнстваща феминистка. И все пак по-добре да се покаже в абсурдна светлина, отколкото да стане ясно, че е отблъсната, предпочиташе глупавата шега пред признанието, че копнее той да я обича и да я направи своя съпруга. В противен случай щеше да изпадне в ролята на ония глупави изоставени литературни героини от деветнайсети век, а тя още отдавна си бе обещала никога да не заприличва на тях.

 

 

Кърт Арви, един първокласен кучи син, бе човек, който не жалеше усилия, за да наложи себе си и своето мнение. Бе сериозно раздразнен от жена си Сузан, с която живееха в постоянна борба за надмощие, нестихваща дори когато бяха в разбирателство и липсваха всякакви признаци, че воюват. Навъртяла си беше на пръста, че романът между Били и Орсини е изцяло по негова вина, защото той предложи да поканят Вито на онази вечеря. Държеше се така, сякаш Орсини беше някакъв жиголо и зестрогонец, един твърде груб начин да напомни на мъжа си, че е започнал бизнеса си с нейния капитал. Добре, Кърт не го отричаше, само че не нейният капитал го бе извел на върха и не нейният капитал й бе осигурил сегашния й начин на живот в Бевърли Хилс, затова проклет да бъдеше, ако й разреши да го командва кого да кани на собствените си вечери и кого не. Арви телефонира на Вито и го покани да дойде при него в хотела за късна закуска.

— Мълвата разнася, че имаш нов проект, Вито. Разкажи ми за него.

— Първи роман на едно френско девойче, новата Франсоаз Саган, само че много по-добра. Сдобих се с правата на безценица. Една любовна история за…

— Пак ли любовна история? Мексико не те ли отказа от тая тема?

— Като хващаш грип от въздуха, отказваш ли се да дишаш, Кърт? Докато свят светува, хората ще имат желание да отидат и да гледат една любовна история, говорим за добра любовна история, Кърт. Тази книга ми дава големи надежди. Във Франция върви страшно, а през пролетта ще излезе в Съединените щати и Англия.

— Има ли нужда от големи имена?

— Може да мине и без тях. Двамата влюбени са съвсем млади. Бюджетът може да се сведе до два милиона и половина, дори само до два, в зависимост от мястото на снимките. Не е нужно да се ходи във Франция. Сюжетът е универсален.

— Ромео и Жулиета?

— Да, но с изненадващ и щастлив край.

— Добре звучи. Иди да разговаряш с хората от финансовия ни отдел и подгответе договора.

— И дума да не става, Кърт — отсече Вито с побеляло лице.

— Това пък защо, по дяволите? — ахна Кърт и чак изпусна салфетката си от смайване.

— Били те с уговорила. Няма да допусна жена да финансира филмите ми…

— За бога, Вито, ти откачаш! Стигна ли дотам, че да позволя на някаква фрашкана с пари дамичка да ми пробута два-три милиона долара, та моята студия да направи филма и моята компания да го разпространява — филм, за който съм си заложил личния авторитет и за който давам отчет пред акционерите и управителния съвет, свършено е с мен! Такива игрички не играя, а и никоя студия не го прави.

Вито дълбоко си пое дъх.

— Но според твоите думи не съм ти донесъл никаква печалба с последните два филма, които направихме заедно.

— И какво толкова? Излязохме без загуби, студията ми не е пострадала. Достатъчно сме печелили от разни бози. Твоите работи поне са от добра класа и мога да ги гледам в прожекционната си зала с приятно чувство. Къде пише, че всеки филм трябва да носи печалба? Да излезеш на нулев баланс все е по-добро от онова, което ни се е случвало с други проекти. Чудя ти се на самолюбието, Вито. Вместо да чакаш аз да те викам, сам трябваше да ме потърсиш.

Арви беше прав и Вито го знаеше. Единственият му сериозен недостатък като продуцент се коренеше в болезнената му гордост. В идеалния случай продуцентът, независимо от ранга му, би трябвало да се стреми към сделка дори със самия Луцифер, стига Принцът на мрака да има пари да финансира продукцията му, а ако Луцифер се опъва, отново да го посети и пак да опита. И трети път, ако се наложи. Дали ще продаде и душата си, е изцяло въпрос на личен избор. Вярно, че Вито нито харесваше Арви, нито му се доверяваше; но това не беше основание да не го потърси за финансиране. Душата му си оставаше негово собствено притежание.

— Ще се свържа с хората ти веднага, щом сляза от самолета — заяви Вито с равен и спокоен тон, който сам по себе си бе достатъчно извинение.

— До края на фестивала ли ще останеш?

— Да, имам незавършени дела.

— Радвам се за общия ни филм. Но ако само с един цент надхвърлиш бюджета от два милиона и двеста хиляди, ще ти извадя душата. Слушай, Вито, защо не дойдеш на вечеря днес, ако си свободен? Сю ще иска да те поздрави. Страшно ще се зарадва, като чуе новината. Тя умира за любовни истории.

Когато врата се затвори зад Вито, Кърт Арвис си позволи да се изхили на глас — злобничко и отмъстително. Струваше си цената от два милиона и двеста хиляди, за да покаже на оная филаделфийска пуйка, жена си, кой командва в семейството.

 

 

Докато караше обратно към Кан, Вито усети, че се е потопил в необичаен за него самоанализ. Нормално бе в такъв момент — най-сетне получил зелена улица за следващия си филм, на който възлагаше по-големи надежди, отколкото на всеки друг, правен досега — да бъде изцяло погълнат в обмисляне на всички подходящи сценаристи и режисьори, измежду които да направи избора си. Наистина, изпитваше приповдигнато чувство, но в него някак си се намесваше Били. Какво общо имаше тя тук?

Блокиран в предобедното задръстване по пътя към Кан, Вито внезапно си даде сметка, че същият импулс, който го подтикваше да използва за филм някоя книга или идея, сега се бе обадил у него, тласкайки го към желание да промени и моделира наново живота на Били. Обстоятелството, че никой, освен него, не виждаше зад фасадата й нещастното момиче, правеше тая перспектива още по-съблазнителна. Той бе очарован от големите й стъпала, от издължените й кости. Изваяното й тяло спираше дъха му, когато тя съблечеше абсурдно красивите си дрехи. Толкова скрито имаше у нея. Никога нямаше да му омръзне да се вслушва в лекия й бостънски акцент, за който си въобразяваше, че никой друг не го е забелязал. Искаше да й направи дете.

Ако можеше само тя да е бедна неизвестна актриса, а той всесилният продуцент, който да е в състояние да каже: „Ето това момиче ще превърна в звезда“ и да промени живота й. Вито сам се смееше на фантазиите си, в които я виждаше като младата София Лорен, а себе си като Карло Понти. Така имаше право да мечтае, ако още бе някогашният младеж, ала сега бе длъжен да се справя с фактите. С усилие той насочи мисълта си към въпроса за идеалния режисьор на бъдещата продукция.

Били се скиташе по обраслите с трева пътеки в парка на „Отел дю Кап“, като избягваше откритите поляни, за да не се натъкне на някой от гостите, които излизаха да се пекат на слънце. Стигна чак до градината зад кухнята, където в спретнати лехи се отглеждаха цветя за хотела и зеленчуци за ресторанта. Всички или още спяха, или закусваха по стаите си. С изключение на един ранобуден градинар тя беше сама в огромния парк. Най-сетне се спря и седна на шарена сянка под едно дърво, заобиколена от жужене и аромат, много различен от този на американската земя. Може би това бе миризмата на древните цивилизации, каза си тя. Опита се да подреди мислите си.

Държеше се като влюбено до уши момиченце. Може би страстта й бе чисто сексуална. Вито умееше да доставя удоволствие в леглото повече от всеки мъж, когото бе срещала преди него. Любеше се с великодушна щедрост — по-точна фраза не би могла да намери. През последните години тя бе привикнала само да взима удоволствие, да поставя изисквания към партньора си как и колко дълго да я възбужда, а ако той не се справяше добре, изоставяше го безцеремонно и търсеше друг. Желанията и бяха безусловни, а целта — бързо удовлетворение. Щом я постигнеше, отпращаше мъжете, които третираше като обслужващ персонал, със солидно възнаграждение. Били нито знаеше, нито се интересуваше какво ставаше с тях след това, как протичаше незначителният им живот. За нея, макар никога да не употребяваше тия думи дори пред себе си, те бяха мъжки проститутки. Сега разбираше и съзнаваше, че ги презира. А може би презираше себе си, задето бе общувала с тях. Не й се мислеше за това. Ала с Вито забравяше всичките си хищнически инстинкти. Имаше чувството, че я чете бавно и с наслада като любима книга, че се отдава на протяжна, ленива разходка из обичното си имение, че се отнася към нея като към драгоценна вещ и сякаш щастието, с което я отрупваше, още повече увеличаваше стойността й. Нейния миг на блаженство той възприемаше като скъп дар, макар всъщност сам да го бе поднесъл. Обожаваше нежеланието му да бърза. Когато лежеше до него й се струваше, че времето е спряло, че животът и неговият смисъл са се ограничили в това безкрайно и сладостно преживяване. Той я пречистваше от цинизма и бездушието, с които досега се бе отнасяла към този акт, и я караше да се усеща тъй чиста, безпомощна и открита, каквато не се помнеше от Париж насам. Били се изправи, излезе изпод сянката на дървото и тръгна обратно към хотела — един замък в златно и бяло, с бледосини капаци на френските прозорци. Нещата не опираха само до секс и тя го знаеше. Каквото и да се случеше, чувстваше с всяка своя фибра, че Вито е любовта на живота й. Това я ужасяваше.

 

 

Последните няколко дни на филмовия фестивал в Кан са като последните дни и колежа след изпитите. Всички, чийто филм вече е видян, напускат града възможно най-бързо. Онези, които остават, усещат осезателна промяна в настроението. Карнавалната атмосфера се изпарява, сякаш никога не я е имало; журналистите, все още страдащи от махмурлук и доста подпухнали, се пръсват кой от, където е дошъл; хотелските фасади възвръщат достойнството си, освободили се от огромните, пищни рекламни плакати; вече може да се намери келнер, на когото да си поръчаш питие; храната става по-добра.

Сузан Арви беше в състояние на силно раздразнение. Двете с Били вече трябваше да са заминали за Париж, каквото беше първоначалното им намерение, но Били бе сякаш залепена за „Кап д’Антиб“. За всичко беше виновен Вито Орсини. Той още доеше мексиканското си магаре. В изблик на необуздана енергия вече го беше продал на дузина чужди фирми. Беше окрилен от сигурността, че ще прави нов филм, и нищо не можеше да му попречи в сделката, та макар и понякога да не се сещаше къде точно на картата се намира въпросната страна. Сузан не проумяваше как му остава време за сделки, когато почти постоянно бе с Били, но Сузан поначало си беше жена без въображение. Все пак то й стигаше, за да се въздържи да изкаже пред Кърт мнението си за намерението му да финансира следващия филм на Вито. Във всеки случай това отлагане не можеше да продължава повече от ден — два.

В деня преди края на фестивала Вито покани Били на обяд в „За Резерв“ в Болийо. Ресторантът на този малък и кокетен хотел е дълга, открита, засенчена галерия, облицована с мрамор и с розов интериор, с изглед към океана — без съмнение нямаше по-елегантно заведение на открито в целия свят.

Били, заслушана как Вито поръчва обеда със своя безупречен италиански — обед, който никак не я интересуваше, — се улови, че защитена от слънчевите си очила, се вглежда внимателно в сцената, сякаш, за да я запамети завинаги. Опитваше се да запечата образа на Вито, какъвто бе сега — загорял от слънцето, също тъй проникнат от духа на Средиземноморието като морето зад гърба му, докато обясняваше на келнера с думи и жестове, че омарът трябва да бъде сервиран с три различни вида сос. Тя се държеше тъй, сякаш зарът бе отдавна хвърлен и играта — вече изгубена, сякаш не й оставаше нищо друго, освен да спаси гордостта си, като погледне на целия епизод като на каприз, проявен от своенравна жена, флиртувала бурно, но без сериозни намерения — просто една търсачка на сензации, готова да изрича любовни думи и обещания без съдържание. Опитваше се да смали чувствата си до нищожното измерение, в което бяха съществували години наред.

Тя бавно свали очилата си и ги постави върху розовата покривка. Нямаше да си позволи такова малодушие. Длъжна бе да рискува ново отблъскване, без значение, че можеше да преживява наново и наново унижението, докато не изгубеше паметта си. Усещаше се изпълнена с упорито нетърпение, лишена от изисканост, дори брутална, но сега това не я вълнуваше.

— Вито! — Гласът й звънна някак особено и той рязко се обърна към нея. — Вито, липсва ми нужният аргумент.

— За какво говориш?

— Исках да те пленя, като се представя такава, каквато ти виждаш идеалната за теб жена, да те убедя, че не можеш без мен, само че сгреших.

— Не те разбирам. Били.

— Сгреших, защото парите ми няма просто тъй да изчезнат. Не бих могла да се освободя от тях, дори да исках, а аз не искам.

— Не те обвинявам за това.

— Не можеш ей тъй да го обръщаш на шега. Аз съм богата и винаги ще бъда богата. За мен това е много важно. Но намирам, че никак не е честно. Ако аз бях мъж, а ти жена, ако имах много пари, а ти не, нямаше да съществува проблем, нали? Тогава бихме могли да опитаме и всички околни щяха да го приемат за нормално, за нещо напълно очаквано.

Той я погледна право в смелите, мечтателни очи, които не искаха да приемат поражението, и не каза нищо.

— Вито, уверена съм, че, освен теб, има и други мъже на света, които не могат да бъдат купени, само че те не са влюбени в мен. А ти ме обичаш. И искаш да ми обърнеш гръб, просто за да си докажеш, че стоиш над всички изкушения. Ала тази твоя гордост губи стойност, защото ти няма да престанеш да ме обичаш, след като направиш своя жест. Тъй че и двамата ще сме губещи и ще останем такива, докато сме живи.

— Били…

— Но, както ти казах… липсва ми нужният аргумент. Всичко ще бъде пропиляно, а аз така мразя да се пилея…

— Също и аз. — Вито си каза, че това е нещо повече от любов. То беше някаква неизбежна предопределеност, каквато е съдбата или националността. Той постави ръцете си върху нейните. — Аз ще ти дам нужния аргумент. Трябва да ми обещаеш, че никога, при никакви обстоятелства, няма да ми купуваш ролс-ройс. — Били се изправи рязко. — И още — добави той — никога да не ми устройваш изненадващи тържества. — Парченца омар и винени чаши полетяха към мраморния под и се пръснаха във всички посоки. Думите на Вито все още не бяха достигнали напълно до съзнанието на Били, но сърцето, или може би стомахът, или нещо друго у нея, което схващаше по-бързо от ума й мигом преля от щастие. Всички в изискания ресторант ги гледаха, зачудени с какво ли тоя мъж така бе обидил жената, че тя проявява подобно върховно невъзпитание.

— Ако се подиграваш с мен, ще те убия!

— Никога не се шегувам по семейни въпроси.

Обядващите успокоени върнаха погледи към чиниите пред себе си. Явно мъжът и жената бяха любовна двойка. Заобиколена от келнери, разчистващи пръснатите храна и стъкла, Били тежко се отпусна на стола си. Страните й горяха от радост и внезапно бе обзета от детинска свенливост.

Оберкелнерът, безкомпромисен комунист, родом от Милано, си мислеше, че тия двамата само ще похабят задушеното пиле и лимоновото суфле. От друга страна не се и съмняваше в огромния бакшиш. Ех, де да бяха всички гадни капиталисти на тоя свят влюбени, работническата класа щеше да си живее къде по-добре!

 

 

Телеграмата бе адресирана до Валънтайн. Тя я погледна с невярващи очи и се втурна в кабинета, който деляха със Спайдър. С рязък жест постави листа пред него.

„Омъжвам се след седмица за Вито Орсини. Той е най-прекрасният мъж на света. Моля, приготви ми сватбен тоалет. Толкова съм щастлива, че не ми се вярва.

Целувки, Били.“

— Дявол го взел, и на мен не ми се вярва. Това изобщо не е в стила на нашата работодателка. Ама, Валънтайн… Защо, за Бога, плачеш?

— Елиът, ти си нямаш никакво понятие за жените.

А Маги узна новината от своя главен редактор.

— Бива си я тая изненада! Я кажи, Маги, нали бяхте приятели с Орсини? Мислиш ли, че можеш да се сдобиеш с правата да отразиш сватбата? Тя ще е най-голямата сензация по рода си, откак Кари Грант се ожени за Барбара Хътън.

— Я се застреляй!