Туиги, Верочка, Пинелъпи Трий, Лорийн Хътън, Марша Беренсън, Джийн Шримптън, Сюзан Блейкли, Марго Хемингуей… Всяко едно от тези момичета Хариет Топингам забелязваше още при първата му поява. Случваше се да позакъснее и да попадне на новото лице едва когато някое от модните списания вече го бе завоювало, така че и да иска, не можеше да го използва. Състезанието между издателите за откриване на поредната Нова красавица се води ожесточено и непрекъснато. Всички разчитат най-вече на сведения, които получават от свои хора в агенциите за модели или от фотографи. Ето как Хариет стигна до пробните снимки на Мелани — Спайдър й ги донесе още влажни направо от лабораторията.

Лишените й от блясък кафяви очи се свиха, докато разглеждаше кадрите. Усети тръпката, предвещаваща ново завоевание. Поискаше ли да превърне нещо или някого в своя собственост, всичко в нея закипяваше. Улавянето на неуловимито, стремежът към рядкото и изключителното — само това можеше действително да я развълнува.

— Е да, наистина…

— Нищо друго ли няма да кажеш, Хариет? — почти ядосан попита Спайдър.

— Тя е убийствено красива, Спайдър. Нали това искаше да чуеш? Безмилостно, смъртоносно красива.

— Но за Бога, думите ти ми напомнят „Бони и Клайд“.

— Не разбирам защо. Просто такова лице не се забравя. Дори малко плаши, не мислиш ли? Не? Млад си още.

— Хариет, това са глупости! Никога никой не е могъл да те уплаши, признай си.

— Нищо не признавам. — Предвкусвайки неизбежното, жената издуха дима от цигарата в лицето му с нескривано удоволствие.

На всяка цена трябваше да има това момиче. Истинският модел задължително е нещо изключително.

Обикновената красавица е жена като всички останали, но това лице бе съвсем различно. В него имаше нещо неочаквано, сепващо, което тя дори не можеше да определи.

Най-сетне, решила, че паузата е била достатъчно дълга, Хариет продължи:

— Ангажирам я за следващите две седмици и ще снимаме с нея по-голяма част от есенната колекция. Ще я сложим и на корицата. — Нарочно говореше с безразличие, не поставяше акценти, нито изразяваше емоции, а в същото време едва сдържаше вълнението си. Усещането за власт я възпламеняваше цялата.

— Настъпи моят час — заяви щастлив Спайдър. — Сега вече нищо не може да ми се опре.

— Тъй ли? — попита тя с лека изненада и в гласа й прозвучаха нотки на смущение.

— Хариет! Аз я открих! Нима няма да ми дадеш тази работа? Спайдър не можеше да си представи, че тя ще използва момичето без него.

Ярко начервените устни на Хариет се разтегнаха в едва забележима усмивка на прокраднало се удоволствие. Тя изчакваше. Замислено, с нарочно забавени движения започна да гаси цигарата си в масивния нефритен пепелник.

— Не отричам качествата ти, Спайдър. Но си сравнително нов, недостатъчно проверен. Какво си снимал досега за нас? Лъскави дрънкулки. Обувки. Детски пижамки. Не забравяй, че септемврийският брой е най-важният за нас. Просто не мога да си позволя да рискувам. — Тя посегна за нова цигара от бронзовата кутия, стил ампир и я запали внимателно с вид на човек, доволен, че е приключил темата.

Спайдър потисна гнева си и с усилие да запази спокойствие рече:

— Та ти не рискуваш, Хариет. Вместо да занеса снимките на „Вог“ или „Базар“, първо на теб показах Мелани. Естествено, това съвсем не означава, че аз трябва да получа ангажимента. Ако искаш да използваш Мелани, тя е твоя. Но струва ми се, че няма да иска да работи с друг, освен с мен. Съвсем неопитна е, никога не е била модел досега. Не знаеше това, нали? Не личи и от снимките, които правихме на улицата с всекидневни дрехи без специален грим и фризура. Повярвай ми, Хариет, готов съм за това. Повече от готов!

Хариет бе впила празен поглед в тавана и почукваше замислено с върховете на пръстите си по бюрото. Прехвърли отново снимките; усещаше приятни тръпки от факта, че го държи в напрежение.

От години не се бе говорило толкова за работата на начинаещ фотограф, както за Спайдър. Изпуснеше ли го, веднага щяха да го грабнат, а той положително щеше да се справи, знаеше това от самото начало. Но тя мразеше да я притискат… макар че, ако се наложи…

— Ще трябва да помисля… или не… може би все пак… ще рискувам. Опитай.

Никога досега Спайдър не се бе чувствал в нечия власт.

Думите й не му донесоха очакваното облекчение. Внезапно осъзнал, че тя изпитва удоволствие от играта с него, той побесня. Хариет внимателно го наблюдаваше. Дали бе успяла да го стресне най-накрая? Той не се плашеше лесно — бе го разбрала от самото начало, това й допадаше и правеше задачата много по-интересна.

— Благодаря. — Колкото и да бе прозорлива, тя не успя да разгадае погледа, който й отправи Спайдър: в него се четеше презрение, болка, изненада, отвращение, примесени с благодарност и искрено задоволство, но никаква следа от страх, нещо, което бе забелязала още при първата им среща. Младият мъж събра снимките и тихо напусна кабинета. Хариет дръпна замислено от цигарата. Това момче имаше още много да учи.

Докато траеха снимките за септемврийския брой, в ателието на Спайдър по цял ден сновяха посетители, всеки от които настояваше упорито за участие. На първо място това бяха Хариет и двамата й помощници; редакторите по аксесоарите и обувките със своите асистенти — четирима души, вечно натоварени с торби и кутии като дребни италиански магарета в пазарен ден; помощникът на Спайдър — способен младок, умно хлапе от Йейл, което той бе взел съвсем наскоро и което не се отделяше от него. Един непрестанно менящ своя състав поток от хора, които носеха скъпоценните оригинали на моделите направо от ателиетата на дизайнерите. Нервно поглеждаха часовниците си, докато чакаха да бъде заснет техният модел и час по-скоро да го върнат в залите за ревюта. Помощниците на Хариет напразно ги увещаваха да се дръпнат встрани или да дойдат към края на деня. Служители от „Дейвид Уеб“ и „Картие“ носеха кутии с наети за снимките бижута и не откъсваха от тях очи, докато не си ги приберяха отново; в това време млад дебютант на Дюбоне, помощник на редактора по обувките, разнасяше кафе и сандвичи, прибираше недопити чаши и картонени чинийки. В гримьорната известен фризьор със своя екип и специалистка гримьорка с помощничката си се трудеха усилено не само над Мелани, но и над моделите мъже, повикани да позират с нея. Художественият директор на „Фашън енд Интириърс“ също се явяваше, оглеждаше как върви работата, промърморваше нещо под нос и изчезваше, за да се появи отново само след час.

Спайдър работеше като в транс. За него в ателието не съществуваше нищо друго, освен Мелани, апаратите му и помощника.

Той бе изключително съсредоточен, точно толкова мобилизирана беше и Мелани. Докато я събличаха и обличаха, докато й слагаха червило, подреждаха косите й и обясняваха как да се усмихва, как да се движи, някъде дълбоко в нея едно по едно се разтваряха листата на стегнат като голяма пъпка въпрос, надигаше се усещане, което само по себе си бе също въпрос, а не отговор. Въпреки липсата на опит дългите часове позиране се оказаха неочаквано лесни за нея. Нещо съвсем естествено и нормално. Колкото повече изискваха от нея, толкова повече тя даваше, щастлива като никога.

В края на всеки работен ден Хариет и художественият директор, сключили временно примирие, събираха глави над трийсет и пет милиметровите диапозитиви, които после прожектираха на бялата стена. Липсата на коментар показваше най-добре, че всичко е наред. Никой от тях не желаеше да достави удоволствие на другия, като покаже задоволството си и тъй като нямаше от какво да се оплакват, не намираха повод и за разговор. От години бяха в този бранш и знаеха, че някои от кадрите са сред най-доброто, публикувано до момента. Напрано класически. Поетичната, непроницаема красота на модела придаваше на всяка дреха звучене, каквото тя никога не бе имала, освен може би само в първите мигове на вдъхновение на своя създател.

В края на пролетта и последвалото я кратко лято кариерата на Мелани бе в привиден застой. Хариет я беше посъветвала да не поема ангажименти до излизането на септемврийския брой в края на август, за да може появата на нейното съвършено ново лице да бъде истинска бомба на сцената на модните издания. Непрестанно й намираше работа около подготовката на бъдещи броеве на „Фашън“ — така че Мелъни трудно можеше да бъде открита от сътрудниците на другите модни списания, които също бяха под пара. Няма нищо чудно в това, че един редактор иска брой след брой да използва плътно любимия си модел. Така успява да го държи далеч от другите редактори, а и създава известна физиономия на списанието си.

Без излишни въпроси Мелани послуша Хариет и упорито отклоняваше предложенията на агенцията Форд по телефона. Някакъв вътрешен глас й подсказваше, че Хариет най-добре от всички, които познава, можеше да даде отговор на въпроса, който все още не се бе оформил в нея. Гледаше като омагьосана снимките, които й бе направил Спайдър. Прекарваше часове на напрегнато любопитство с тях. Заставаше пред огледалото с една от снимките, на която лицето й бе в естествена големина. Дълго се взираше в двете си отражения. Те й разкриха, как например изглежда в очите на другите, нещо, което не бе знаела досега, но не задоволиха изгарящия я глад за цялостен отговор. Снимките на Спайдър показваха как я вижда той, но в същото време демонстрираха и някаква нова загадка, която още повече объркваше момичето. Ако беше работила с друг фотограф, може би поне кранчето на завесата щеше да се повдигне, но Хариет твърде добре криеше картите си и не искаше Мелани да работи с друг преди началото на септември.

— Мелани, мила моя, никога не говориш за себе си.

Двамата със Спайдър седяха в кухнята на неговото жилище пред няколко сандвича.

— Винаги си толкова мил с мен, Спайдър, но не познавам по-любопитен човек от теб. Вече ти казах всичко, което имам за казване. Какво искаш още?

— Но, Господи, онова, което зная, са само откъслечни елементи, звучи като начало на приказка. Хубав богат баща, красива известна майка, без братя и сестри, родители, влюбени до днес един в друг, на които завижда цял Луисвил. Що се отнася до теб — щастливо детство и година и половина при Софи Нюкъм, преди да уговориш щедрия си баща за позволение да дойдеш в Ню Йорк и да опиташ щастието си. Нищо повече. И твърдиш, че няма друго за казване.

— Какво лошо има в това да си бил щастливо дете?

— Нищо, разбира се. Просто не мога да доловя човешките отношения в него. Всеки непременно е красив и любящ, всичко е страшно хубаво. Не мога да го усетя. Липсва ми плът и кръв. Прекалено безоблачно и лъскаво е, за да е истинско.

— Възможно е, но това е истината. Честна дума, Спайдър, просто не разбирам какво искаш от мен. Доколкото схващам, ти също си прекарал щастливо детството си, каква е тогава разликата? Защо смяташ, че крия нещо от теб? Нима щеше да си по-доволен, ако ти кажех, че първата ми танцова забава е завършила с масов бой? Че е било напрано като във филм на ужасите?

Мелани не губеше търпение. Свикнала бе с желанието на хората да надникват в нея. Не бе успяла да формулира собствената си представа за това как изглежда и какво представлява отстрани, а дори да го знаеше, никому за нищо на света не би го доверила.

Спайдър я гледаше с възмущение и възторг. Тя изглежда дори не си даваше сметка колко го вбесява. Сигурен беше, че не го прави нарочно, че не иска да го дразни, но не го напускаше усещането за нещо недоизказано, което би му създало сигурност, че е получил, макар и частица от нея, че любовта му е споделена поне мъничко. Тя беше така дяволски недосегаема — все едно че бе влюбен в най-красивата глухоняма. Нищо не го вбесяваше така, както фактът, че колкото по-малко тя дава, толкова повече той копнее да получи. Колкото по-безразлично посрещаше Мелани настойчивите му въпроси, толкова повече растеше убеждението му, че тя отказва да го допусне до нещо изключително важно, което той на всяка цена трябва да узнае.

Преди да се влюби, Спайдър лениво и добродушно изслушваше безкрайните разсъждения на поредната си приятелка за душевните й преживявания, за терзанията, за травмите от детството й, за липсата на разбиране от страна на родителите й, дори за предсказанията на хороскопа й. Това го забавляваше, очароваше го начинът, по който познатите му жени дълбаеха, търсеха в себе си и му показваха късчета от собственото си аз. Никога не бе давал повече, отколкото бе обещавал, но сега, когато искаше да надникне в нечия душа и да я допусне до най-съкровените си тайни, тя се оказваше обзета от кротка, непреодолима сънливост. Изгаряше от желание да я обгърне, да я обхване и да я погълне, да чуе тайните й стремежи, надежди и страхове, най-дръзките й амбиции, всички нейни желания, дори и най-незначителните, да чуе за най-тъжните й дни, за най-глупавите й грешки. Всичко.

Дори в леглото Спайдър имаше чувството, че тя не е изцяло с него. За първи път се любиха в деня, когато приключиха снимките за септемврийския брой. Мелани не беше девствена, но се държеше като стопроцентова девственица, ако се съдеше по увещанията, с които я придума да стигне до леглото. Най-накрая, вероятно решила, че е по-лесно да каже „да“, отколкото да продължава да го отблъсква, тя позволи на обезумелия от желание и любов Спайдър да я отведе в жилището си. Беше се държал внимателно и търпеливо, потискал бе страстта си, обзет изцяло от грижата да й достави удоволствие. Спайдър беше свикнал с жени, които го желаеха, чиято възбуда можеше да се мери с неговата, отговаряха на ласките му и се хвърляха в леглото, жадни за тялото му. Мелани се любеше с вбесяваща деликатност. Отвръщаше на целувките и докосванията му като помилвано дете. Удължаваше нежните предварителни ласки и го държеше на устните и гърдите си толкова време, че той бе започнал да си мисли, че никога няма да го допусне по-далеч. Най-накрая тъжна, едва ли не разочарована, му позволи да влезе в нея. След което най-неочаквано с настойчивост, която той изтълкува, но вече по-късно, като страст, го окуражи да побърза и да свърши. — Но мила, ти не… не стигна до оргазъм… Моля те, има толкова много начини, които аз… — Спайдър, недей. Така е чудесно. Всичко е наред. Нямам нужда от това. Никога не съм имала. Само ме прегърни. Целувай ме и ме милвай още, все едно че съм бебе, така обичам това. — Дори в тези дълги моменти на нежност той усещаше, че нещо в нея се обръща, спира я да продължи общуването, насочва мислите й някъде далеч. Изглеждаше невъзможно да са така плътно притиснати и в същото време така далеч един от друг, но това беше истината.

След този първи път той упорито прилагаше всичките си умения и знания, за да я доведе до оргазъм, сякаш това бе ключът, който щеше да отвори вратата помежду им. Случваше се по тялото й да премине мимолетен спазъм, но Спайдър така и не разбра, че това беше плод на повтарящ се неин сексуален образ. Мелани си представяше, че е в леглото с някакъв анонимен любовник, наоколо им стоят непознати мъже с разкопчани панталони, които жадно я наблюдават и колкото повече гледат, толкова по-големи и по-твърди стават членовете им, набъбват до пръсване. Мъжете всъщност снимаха тази сцена за някакъв филм. Ако успееше да се съсредоточи достатъчно върху тяхната възбуда и старание да се въздържат, тя щеше да стигне до оргазъм.

Какви ли не предположения се правеха в света на модата за сексуалния живот на Хариет Топингам. Според мнозина тя беше лесбийка, но никой не можеше да се похвали с доказателство за това. Догадките им се базираха на суровото некрасиво лице, самотния й живот и огромния професионален авторитет, който имаше. Преобладаваше мнението, че е лишена от сексуални интереси и се вълнува единствено от работата си.

Любителите на факти се мъчеха да я уловят в предпочитание или дори връзка с някоя от красавиците, но посоката им бе погрешна.

Нямаше как да знаят, че Хариет принадлежи на една от най-добре законспирираните тайни сексуални общности — лесбийки между трийсет и шейсет години, с известна власт или прочути в своята област, които добре се познават помежду си, независимо къде живеят — в Ню Йорк, Лондон, Париж или Лос Анджелис. Сред тях бяха имената на известни актриси, литературни агентки, жънещи успехи дизайнерки и театрални продуцентки, консултантки на държавни служители, творци в различни области на човешката дейност. Не поддържаха постоянен контакт, но в случай на нужда се подкрепяха и то по начин, нямащ нищо общо с демонстративността на високопоставените мъже хомосексуалисти, заемащи подобни постове. Много от тях имаха солидни семейства, други бяха любящи майки или баби. Нищо чудно да познавате такава жена от двайсет години, но ако не е свалила маската си, по никакъв начин няма да се досетите за сексуалната й ориентация.

За да бъдат в пълна безопасност, тези жени старателно разделят живота си на лесбийки от професията. Сексуалните им партньорки в повечето случаи са като самите тях с високо социално положение. Случваше се да се появят съвършено анонимно като най-обикновени момичета в бар за лесбийки, но подобни действия криеха много опасности. За жени с тяхното социално положение небрежно откритото разгулно поведение, така характерно за мъжете хомосексуалисти, е немислимо и може да им коства авторитета и властта. Действат с онази мълчалива тактичност и закрила, които се дават на президента, когато има любовница, или на конгресмен с алкохолен проблем. Естествено срещаха се хора, посветени в тайната им, но за това не се говореше, тъй като то си беше лично тяхна работа. Лесбийството на всичките му нива все още се смята за много по-голям позор от мъжкия хомосексуализъм и преобладаващата част от преуспелите лесбийки пазят много внимателно своята тайна.

Когато започна работа, като помощничка на редактор за обувките в едно модно издание, Хариет веднъж завинаги реши, че никога няма да се забърква в история с модел, дори ако момичето е лесбийка. Двайсетгодишна, тя беше имала вече връзки с трийсет-четирийсет годишни жени. С течение на времето я приеха във висшите среди на лесбийки. По времето, когато видя за първи път снимките на Мелани, Хариет имаше връзка с известна директорка на издателство от Медисън Авеню, с около две години по-възрастна от нея. От доста време бяха заедно, отношенията им бяха улегнали, но си бяха полезни една на друга. Всички, които смятат, че онези, които привидно не се интересуват от секс, са лишени от сексуален живот, дълбоко се лъжат.

След години на неумолим самоконтрол Хариет трябваше да признае, че магически неразгадаемите очи и крехкото тяло на Мелани неизменно присъстват в сънищата й. В миналото се бе влюбвала за кратко в някои от моделите, но не бе правила ни най-малко усилие да ги спечели, не бе търсила какъвто и да било знак. Рискът беше прекалено голям. Немислимо бе някое от момичетата, които трепетно очакваха тя да реши съдбата им с мръдването на малкия си пръст, да узнаят нейната тайна. Хариет следеше развитието на връзката между Спайдър и Мелани и веднага усети кога са спали за първи път. Често бе ставала свидетел на подобни любовни истории, обикновено се отнасяше към тях с ледено безразличие, но този път усети, че е засегната. Нямаше никакво съмнение, това беше ревност и Хариет, едновременно горда и непреклонна, не знаеше кое е за предпочитане — самата ревност или съзнанието, че е дотолкова слаба, та да я изпитва. Наблюдавала ги бе през цялото време — Спайдър, искрящ от щастие, а Мелани, запазила само за него онези хладни, замислени, почти формални усмивки, в които личи едва прикрита покана.

Първата вечер от празничните дни в чест на Четвърти юли Джейкъб Лейс, издателят на „Фашън енд Интириърс“ и на още шест други сродни списания, образуващи цяла издателска империя, даваше прием. Това беше нещо повече от „свикване под знамената“. В света на модата получаването на покана за този прием бе равносилно на ръкополагане в благороднически сан. Хариет винаги присъстваше, пренебрегвайки своя принцип да стои настрани от извънслужебните контакти с колегите си. Тази година сред поканените беше и Спайдър заради съществения си принос във „Фашън“. Естествено, той доведе и Мелани.

Домът на Лейс във Феърфийлд бе заобиколен от двайсет и пет акра парк с гора и се намираше недалеч от Феърфийлд Хънт Клъб. Къщата беше строена през 1730 година, след което достроявана и реставрирана. В нощта на приема хиляди малки крушки, закачени по клоните, превръщаха туфите дървета в околността в декор от „Сън в лятна нощ“. За този прием пристигаха гости от Далас и Хюстън, от Чикаго и Бел Еър, от Хавай. Домакини от Файър Айлънд, Хамптънс и Мартас Вайнярд, проклинайки прочутия издател, планираха своите приеми така, че да не съвпаднат с неговия, за да не останат без най-важните си гости, без тези, заради които повечето други идваха. На приема на Лейс не присъстваха фотографи; съобщения и снимки от него не се появяваха в светските хроники на вестниците. Това наистина бе събиране в тесен кръг на настоящия и бъдещия елит в света на модата, театъра, танца, рекламата, маркетинга, издателския бизнес, дизайна.

Съпругата на Джейкъб бе умна жена и отдавна бе решила проблема с изхранването на стотиците си гости, придържайки се към менюто, което сама бе нарекла „традиционна американска храна“ — хамбургери, хотдог, пица. В годината на тържествата в чест на Двестагодишнината на страната менюто бе по-подходящо от всеки друг път. И пак, следвайки американската традиция, бе наредила на три места в парка — на моравата пред къщата и край басейна да се опънат тенти, боядисани в червено, бяло и синьо.

Хариет Топингам обичаше алкохола. Не си го позволяваше по време на работа, но всяка вечер, щом затвореше вратата на своя апартамент — единственото й сигурно убежище, — си наливаше двойно уиски с лед, след което изпиваше още едно и после още едно. Едва тогава сядаше да вечеря, обслужвана от мълчаливата си готвачка. Не обичаше вино и не пиеше нищо на обяд или след вечеря, за да не попречи това на работата й, но този навик, който тя неизменно поддържаше от близо двайсет години, наистина й беше нужен. Хариет се боеше да пие извън своя кръг, защото знаеше, че в голямо количество алкохолът й действа по особен начин. Когато беше сама или със свои близки, това нямаше значение, но предпочиташе да не рискува.

На приема у Лейс пристигна сама с взета под наем лимузина с шофьор. Като повечето жители на Ню Йорк тя нямаше собствена кола. Обикновено канеше да я придружи някой от винаги готовите за това мъже, които я заобикаляха, но тази година сякаш нямаше желание да окаже тази чест на нито един от тях. Хариет познаваше почти всички и бе поздравявана като звезда. Минаваше от група на група подобно на покрит с лаври матадор с главозамайващия си розово-черен лъскав тоалет „Скиапарели“, богато украсен със златиста бродерия — дреха, достойна единствено за колекцията на някой музей и за Хариет Топингам. Докато сновеше напред-назад с чаша тоник в ръка, зърна малко встрани от другите Спайдър и Мелани, които, хванати за ръце, оглеждаха възхитени тълпата наоколо. Познаваха се с твърде малко хора тук, а на такива приеми не беше прието гостите да се представят един на друг. Спайдър, със загорялото си от слънцето лице и русите къдрици беше великолепен като победител в десетобой в миг на триумф. Двамата с Мелани бяха облечени в бяло и хората се обръщаха след тях.

Щом видяха Хариет, и двамата забързаха към нея, за да я поздравят; Мелани искрено се радваше, че вижда най-сетне познато лице в тази вдъхваща респект тълпа. Побъбриха си няколко минути, някак смутени от необичайната, толкова различна от работната им обстановка. Спайдър настоя да покаже на Мелани конюшните — ездата бе любимо занимание на Лейс. Наблюдавайки ги как се отдалечават, Хариет спря първия мярнал й се келнер и му поръча двойно уиски с лед. Час по-късно, когато потокът от хора отново ги срещна пред бара до басейна, Хариет вече беше изпила две двойни уискита, без да е хапнала нищо, освен сладолед.

— Спайдър, защо не ни оставиш за малко с Мелани? — Въпросът й прозвуча много повече като заповед, отколкото като молба. — Искам да я запозная с някои хора, които сигурно ще й бъдат от полза, а докато ти си край нея, никой не смее да ви доближи. Иди да си поприказваш с някой от твоите непрокопсани приятели. Мисля, че видях доста от тях тук. Спокойно биха напълнили цял един бардак.

— Ужасно ме болят краката, Спайдър — умолително изписука Мелани. — И имам чувството, че попрекалих с шампанското. Нека да остана малко с Хариет. Иди да се забавляваш, много скоро ще се оправя.

Спайдър се завъртя на токове и се отдалечи.

— Дали се разсърди? — попита Хариет.

Двете жени влязоха в беседката недалеч от басейна и се настаниха удобно на сламената пейка, покрита с възглавници от корабно платно. Мелани ритна обувките си и въздъхна с облекчение.

— Право да ти кажа, пет пари не давам. Колкото и да му се иска, не съм негова собственост. Много е мил наистина и съм му страшно благодарна, но всичко си има граници… граници… граници!

— Мислех, че сте лудо влюбени един в друг.

Хариет никога не беше задавала толкова личен въпрос на Мелани и очакваше тя да й отговори по типичния за нея безразличен начин.

— Откъде ти хрумна, за Бога! — възкликна Мелани, изтръгната от своята безучастност. — Никога не съм била луда по някого. Мразя дори този израз и мисля, че и в бъдеще няма да ми се случи подобно нещо. А и не изпитвам никакво желание. Ако давах по част от себе си на всеки, който е проявявал интерес към мен досега, какво щеше да ми остане. Не мога да кажа „да, и аз те обичам“ на всеки, комуто се е приискало да го чуе.

— Все пак, живеете заедно. А това, дори в наши дни, означава нещо повече от гола благодарност. — Хариет знаеше, че трябва да спре с въпросите си, прекалено настоятелна ставаше, но просто не можеше да се удържи.

— Това не е вярно! Нито веднъж не съм прекарала цяла нощ в дома му и никога няма да позволя да ме докосне в моя апартамент. Страшно държа на това, Хариет… държа на правото си на личен живот. Господи, чувствам се ужасно… направо кошмарно… Значи ти си мислиш, че живеем заедно… Толкова е глупаво. Сигурно всички в Ню Йорк си мислят същото, но това не е в моя стил. Страшно се срамувам… И щом на теб ти е минало през ума, сигурно всички други си го мислят. — Сълзи на възмущение изпълниха очите на Мелани.

Тя се бе наклонила напред към жената до себе си. Хариет смътно усещаше приближаването на опасност, голяма опасност, но не се възпря. Обгърна момичето и го притисна до себе си. Устните й се докоснаха до косите на Мелани, но толкова леко, че тя не усети ласката.

— Не съм вярвала. Никога не съм вярвала. А и никой не го мисли. Няма нищо, милото ми, всичко с наред.

Останаха така дълги минути — Мелани успокоена и благодарна, неподозираща никаква заплаха. Хариет знаеше, че трябва да отдалечи момичето от себе си, преди да е целунала чудесната му кожа. Когато вдигна глава от косата на Мелани, очите и срещнаха погледа на Спайдър, който в същия миг прекрачваше прага на беседката и прочете на лицето му, че той започва да се досеща.

Следващият ден, събота, бе първият от трите празнични дни. Хариет Топингам влезе със собствения си ключ в пустите помещения на редакцията на „Фашън“, прекоси бързо празните коридори и стигна до своя кабинет. Взе септемврийския брой на списанието, пристигнал преди няколко дни от печатницата за последни корекции и прибра от бюрото си всички снимки на Мелани, подготвени за следващите броеве. Нахълта и в кабинета на художествения директор, където откри още няколко кадъра с Мелани за броевете през октомври и ноември и ги прибави към общата купчина. Сетне се прибра вкъщи и позвъни на Уелс Коуп в Бевърли Хилс.

Уелс Коуп минаваше за един от най-големите късметлии сред филмовите продуценти. Допреди шест месеца беше главен продуцент в известна филмова студия. През трите години, докато заемаше този пост, наред с неизбежния брой несполучливи и посредствени филми студията пусна пет филма с невероятен търговски успех. Така се случи, че и петте бяха продукции на Уелс Коуп. Приходите от тях толкова покачиха печалбите на студията, а и цената на акциите й, че засенчиха конкуренцията. Коуп реши, че това е моментът да напусне и сам да натрупа пари; добре знаеше, че главният продуцент в някоя студия има нищожни шансове да оцелее, дори в сравнение с убиец, нает от мафията.

С помощта на изпечени в подобни битки първокласни адвокати и счетоводители той подготви проект за договор, който го превръщаше в независим продуцент, даваше му възможност да бъде самостоятелен и в същото време да се обръща към студията за финансиране на негови проекти, като запазва далеч по-голяма част от печалбата за себе си. Така доходите му значително се повишаваха в сравнение с предишната му заплата и процентите от печалбата, които получаваше. Изпипана работа, казваха мнозина завистливо. Сред хората от този бранш, които лягаха и ставаха, измъчвани от чувството на завист, което не ги напускаше дори в съня, той бе обект на най-много приказки.

Без съмнение между тези два свята — на модата и на киното — съществуваше истински процес на „кръстосано опрашване“. Манекени получават роли, актриси позират, киното лансира нови модни тенденции, модните списания отделят специално внимание на кинематографистите. А онези, които дърпат конците в тия два свята, често работят по свои собствени неписани правила.

— На телефона е Хариет. Какво правиш в тоя празничен ден?

— Честно да ти кажа, мила, крия се. Никой не знае, че съм в града. Не мога да издържа още едно отиване до Малибу, отново плажове, фойерверки и навалица от бивши съпруги. В момента все още съм в леглото с двайсет и пет сценария, които съвсем не бързам да прочета, и с някакъв размекнат френски сандвич. Тези дълги почивки не са за нас, американците — скапваш се от лежане.

— Много добре те разбирам, направо се разлагаш. Знаеш ли, искам да те видя. По работа. Смятам да изчезна днес след обед и да се върна чак в понеделник. Можеш ли да ми отделиш малко време?

— Цяла вечност, ако пожелаеш! Слава богу, че поне на един човек му се работи днес. Ще си направим истински пир. Веднага ще позвъня на Боб от Уайн Мърчант да ми изпрати няколко големи порции прясна белуга и ще поръчам на готвача си да приготви неговото задушено в плик. Зная, че с любимото ти ястие. Хариет, ти си истинско съкровище!

Облечен във фин пуловер, светлобежов фланелен панталон и с елегантни обувки, Уелс Коуп седеше до Хариет на мекото канапе, тапицирано с пухкава дамаска, в просторната си дневна. Прозрачният плот на малката масичка пред тях бе покрит със снимки на Мелани. Нейни снимки бяха разпръснати и на земята по скъпия килим. Климатичната инсталация поддържаше температура от двайсет и два градуса; камината беше запалена; преди да се оттегли, прислужникът бе оставил на ниска масичка встрани шише бренди. В подобен лукс човек лесно забравя в коя част на света и в кое време на годината живее.

Коуп поглеждаше хитро Хариет през синкавите стъкла на очилата си.

— Тя е просто неземна. Сякаш е от друг свят. Всичко в нея излъчва неповторим блясък. Мислех, че вече не се раждат такива момичета. Напомня ми звездите от киното на трийсетте. И все пак нещо не разбирам, Хариет. Броят няма да се появи поне още шест седмици. Дотогава няма защо да се тревожиш, че ще ти я грабнем? Защо бързаш да ми я покажеш? Стига да поискаш, можеш да я задържиш поне още половин година, тоест ако Айлийн Форд ти позволи.

— Чудесно зная, че всички ще хукнат след нея и няма никакво съмнение, че все някой ще ми я грабне. Готова съм да се примиря, че рано или късно списанието ще я загуби, но искам аз да реша при кого ще попадне. Готова е да ми се довери, а съм сигурна, че ти си най-подходящ. Иначе казано, Уелс, по-скоро искам да направя някому услуга, наместо да се окажа в положение на губещ.

— В такъв случай ще ти бъда длъжник.

— Точно така — съгласи се тя. — Нищо чудно да не успея да прибера дълга си, но ще ми е приятно да зная, че си ми задължен. Ти ще го оцениш, но други надали. Достатъчно съм живяла, за да ми е ясно.

— Така си е — съгласи се мъжът, който не можеше да проумее накъде бие тази стара лесбийка. Държеше се като някоя проклета асистент-режисьорка. Това съвсем не беше в нейния стил. Но какво пък, стига да успее да лапне момичето. — Би било глупаво да питам, става ли от нея актриса, нали?

— Аз ти я предлагам, а ти ще разбереш — отвърна Хариет. Успееше ли да постигне онова, към което се стремеше, тя умееше да демонстрира приповдигнатост, достойна за гимназиална учителка.

— Ще я пробвам. Следващата седмица. Ще успееш ли да я качиш на някой самолет и да ми я изпратиш колкото може по-скоро?

— Не, Уелс. Това е твоя грижа. Говори й каквото ти дойде на ум, но не бива за нищо на света да споменаваш моето име. Ще ти дам телефонния й номер — все ще измислиш как си го открил. Не искам никой да узнае, че съм ти показвала тези снимки. Когато му дойде времето, ще ти се обадя за онова, което ми дължиш. Това е категорично условие, Уелс. Никога не съм била по-сериозна. Разберат ли в редакцията на списанието, ще си имам неприятности.

— Хариет, всичко ми е ясно. Можеш да разчиташ на мен. — В интерес на истината нищо не му беше ясно, но това не беше проблем, рано или късно щеше да разбере. Така или иначе, бе изградил кариерата си в Холивуд благодарение и на това, че умееше да държи на думата си. Дискретността бе една от основните му дарби.

Хариет се прибра в Ню Йорк чак във вторник. Уелс бе успял да я убеди да остане и да му прави компания още един ден. Неговият дом бе сред малкото, в които само за три дни може да ти прилошее от тъпкане с гъши пастет, белуга с масло, патица с портокали, от благородни вина, от прожекции на непоказвани още филми. Хариет се бе почувствала приятно поглезена, но и закопняла да се върне на работа.

В сряда сутринта проведе осем телефонни разговора, два, от които с жени, които по нейно мнение бяха, наред с нея, най-сериозните редактори на модни издания в града, а останалите шест бяха с художествените директори на големи реклами агенции. Уговори се да обядва с всички през дните, които оставаха до края на седмицата и цялата следваща седмица.

Далеч преди последния от уговорените обеди Спайдър можеше да се смята за загинал професионално.

— Но, Хариет, твоето ново русокосо момче тъкмо се прочу навсякъде!

— Само че никой от вас не подозира какво се наложи да преживея с него, Денис. Талантът не може да извини всичко. Нищо не е в състояние да го доведе навреме на работа — имам чувството, че направо е болен. Всеки път го чакаме поне два часа, докато благоволи най-накрая да се появи в студиото! В повечето случаи моделите имат и други ангажименти и трябва да си тръгнат, преди той да е пристигнал. Ами повторенията? На пръсти се броят кадрите, които не се налага да преснимаме веднъж или два пъти. И макар никак да не ми е приятно да призная заслугите на онзи проклетник, художествения директор, ако той не му държеше ръката всяка минута, нямаше да можем да го използваме изобщо.

— Защо, за Бога, го търпя толкова дълго?

— Защото, ако имаш време да му висиш над главата, той наистина е добър. Но гледам да намаля загубите си. Нали си представяш какво ми струва всичко това. Толкова много превишавам разходите за всеки брой, че Лейс е готов да ме убие на място. Обикновено ми влиза в Положението в такива случаи, но този път минахме всякакви граници. Спайдър Елиът просто е с комплекс Стенли Кубрик. Ако не бях гърмян заек, досега да съм се побъркала.

— Повторни снимки, така ли?

— Това не е всичко. Да не говорим, че непрестанно натискаше моделите в гримьорните, но сега откривам, че последните му работи са направо неизползваеми. Истински боклук.

Ще се наложи да преснимаме целия ноемврийски брой с друг фотограф. За всичко аз съм си виновна. Няма да се излекувам от тази своя болест да давам възможност на неопитни хлапетии да си опитат късмета. Стига съм те занимавала с моите кошмари, Денис. Съжалявам, че така изплаках грижите си пред теб, но от години не бях правила толкова неудачен експеримент. Кажи ми сега, как вървят твоите работи.

— Наистина, Спайдър, не мога да разбера защо се дразниш толкова — в леденоспокойния глас на Мелани, освен тъжно учудване човек не можеше да долови никаква следа от емоция. — Аз самата недоумявам откъде Уелс Коуп е научил името ми, но се обадих в офиса му на Крайбрежието и се уверих, че всичко е напълно редовно. Искат само да ме изпробват. Казаха, че им трябвам за около две седмици — не завинаги, пък ми звучи и доста интересно. Сърдиш се, сякаш отивам при търговец на бели робини, а чудесно знаеш, че Коуп е сред най-известните продуценти в Холивуд. — Мелани седеше в люлеещия се стол на Спайдър с изправен гръб и сериозна като ученичка. — Съвсем ясно ми е, че възможността да ме харесат е едно на милион, но те ще ми платят разходите, а и ще видя Калифорния. Не те разбирам…

— А ако не се върнеш от Казба? Не си ли чувала за хора, които заминават за Холивуд само за две седмици, след което никога вече не са ги виждали да обядват в „Джино“?

— Глупости!

Страхът и желанието му прозираха съвсем ясно под опита да се пошегува. За Мелани това бе най-сигурният знак, че има пълно право да замине. Първо Спайдър започна с някакви смешни намеци за Хариет, която само се беше помъчила да я успокои — думи на побъркан, добре че категорично отказа да го слуша, — а сега се опитваше да я спре да замине. Докато снимаха септемврийския брой, тя си мислеше, че няма на света по-интересен, по-непредсказуем в постъпките си човек от него — уверен в таланта си, той успя да й внуши, че е способна на нещо, което дори не е подозирала, но след това постепенно стана като всички останали — искаше прекалено много, повече, отколкото тя бе показала, че е склонна да даде. И само защото му бе позволила да спят заедно, се бе оказала в подобно положение — той си въобрази, че има някакви права над нея. Права!

Най-неочаквано Спайдър я прегърна, вдигна я от стола и внимателно я сложи на леглото.

— Любов моя, мъничка моя, нека бъда твой роб! Ще правя само онова, което ти искаш. — Цял трепереше от страст. Мелани си даде сметка, че няма да се измъкне лесно от този обезумял мъж. Той знаеше, че утре сутринта тя отлита с първия самолет. Май щеше да е по-лесно да го остави да прави каквото е намислил.

Мелани лежеше покорно, докато Спайдър я съблече, след което той бързо свали и своите дрехи. Стройното му и стегнато голо тяло се очерта на слабата светлина в стаята. Решила бе нищо да не прави, абсолютно нищо — ще си лежи и ще го остави да задоволи страстта си.

Спайдър нежно се надвеси над нея, впил очи в безизразното й лице. Натежалият му от възбуда член бе вече толкова твърд, че почти се бе долепил до корема му. Мелани избягваше да гледа натам. Бавно, докосвайки я само с устни, той целуваше прекрасната й уста, прокарвайки език по ръбовете, сякаш я рисуваше. Нежеланието й да отговори на целувката му той изтълкува като покана да стане по-смел в ласките си. Отдръпна се назад и обгърна с дланите си малките й гърди. Триеше поред зърната, докато те набъбнаха, след което дълго смука всяко от тях.

— Хубаво ли ти е? — прошепна той.

— Ъхъ — въздъхна тя.

Обгърнал нежно гърдите на Мелани, Спайдър ги доближи една до друга. Целуваше ту едното, ту другото зърно, от време на време ги захапваше леко. После разтваряше широко уста, сякаш се мъчеше да поеме колкото се може повече от нежната пухкава плът. Гърдите й, влажни и розови, изведнъж му се видяха по-едри от друг път. Изведнъж осъзна, че не усеща ръцете й по тялото си; видя ги спокойно отпуснати от двете й страни. Прави се на невинна, помисли си той с нежност. Сигурно вече е готова. Плъзна се надолу, готов да влезе в нея.

— Не! — изсъска Мелани. — Ти каза, че си мой роб. Не искам да го вкарваш, забранявам ти!

— Но знаеш какво трябва да направи един добър роб, нали? — прошепна той, още повече възбуден от забраната. — Онова, което никога досега не си ми позволявала, затова ти е и нужен роб.

— Не те разбирам — недоумяващо прошепна тя, но без да се съпротивлява повече.

Той пъхна ръце под хълбоците й. Тя се прикри с длани, но не възрази. Спайдър намери пролука между пръстите й, успя да промуши в нея нетърпеливия си език и докосна топлата кожа. Мелани мълчеше. Той разтвори коленете й, улови здраво китките на ръцете й и ги притисна до бедрата й. Спусна се още по-надолу в грамадното легло и легна върху пулсиращия си член, заровил лице между краката й. Започна да я целува настойчиво, след което продължи само с език.

— Не! Спри! Ти ми обеща. Само до тук. — Мелани правеше отчаяни усилия да се измъкне от хватката му, но той я държеше здраво и триеше с език нежния и малък клитор. Несъзнателно бе започнал да трие напрегнатия си до болка пенис в чаршафите, покриващи леглото. Неусетно обладано от страст, момичето под него започна да се извива и гъне. Без каквито и да било задръжки повече, той я обхождаше с уста. Изведнъж Мелани замръзна, мускулите й се стегнаха. Най-сетне силни спазми я разтърсиха и тя простена. Усетил, че е стигнала до този върховен миг, и неспособен да се сдържа повече, Спайдър се изпразни.

Двамата се отпуснаха безсилно, изтощени от оргазма. След около минута Спайдър, който лежеше по корем, усети, че тя се размърдва до него.

— Стой така… отивам в банята. — И тя стана.

Спайдър бе прекадено изтощен и щастлив, за да погледне след Мелани. Най-накрая, помисли си той, най-накрая. Значи това й е било нужно. Какво мило, глупаво момиче. Ето какво е искала през цялото време. Следващия път ще знам и ще й го дам… и… Той потъна в сън.

Когато се събуди, нея вече я нямаше.

— Вал, скъпа моя Вал, кажи ми истината. Мислиш ли, че страдам от параноя?

Валънтайн се вгледа внимателно в Спайдър. Той седеше свит в най-голямото й кресло, с полепнала от пот коса по челото, с посивяла и опъната около очите и устата кожа. Защо, питаше се тя, сърцето й така болезнено се свива за него? Той не беше нищо повече от приятел за нея, макар и най-добрият. Разбира се, приятелството е много важно, по-важно и от любовта дори, защото трае дълго, докато любовта… Виж само докъде го докара него любовта. Можеше да го предупреди за Мелани, но не беше нейна работа.

— Ти се оказа по-голям глупак, отколкото те мислех, Елиът — рече тя меко.

— Моля?

— Разбира се, че не си параноик. Една вечер виждаш, че Хариет Топингам се опитва да сваля приятелката ти. Само след седем дни момичето е в Калифорния, а твоят агент те вика, за да ти съобщи, че ангажиментите ти за тази седмица са отменени и то не само от страна на „Фашън“, но и от още три рекламни агенции. А сега ти съобщава, че всичките ти поръчки са анулирани и вече никой не иска да види работите ти. Трябва наистина да си откачил, за да не можеш да свържеш най-обикновените факти.

— Но всичко е дяволски необяснимо. Защо и кому е нужно това? Какво си е мислела Хариет, че ще направя? Че ще кажа на някой… или че може би съобщя по радиото? Че ще я шантажирам или ще я предизвикам на дуел? Няма причини да иска да ме унищожи.

— Елиът, понякога си безкрайно наивен. Много неща си ми разказал за Хариет Топингам и за средствата, с които си служи. Израснала съм сред жени, а и сега по-голяма част от живота ми минава сред тях, затова със сигурност ти заявявам, че тя е порочен човек. Толкова ли не можеш да се поставиш на нейно място и да си представиш как жена като нея се чувства, след като не й се кланяш и не целуваш задника й както всички останали? — Валънтайн кимаше с умната си чорлава главица при всяка дума, сякаш искаше да й придаде по-голяма тежест. — Виждала съм много госпожи с власт и добре зная на какво са способни, ако някой застраши тяхната сигурност. Мислиш си, че като е жена няма начин да не те харесва. Елиът, зная, че минаваш за неустоим, но това не важи за нея.

— И според теб няма друга причина, така ли? Само защото е лесбийка?

— За това изобщо не става дума. Вероятно рано или късно пак щяхте да се разделите. Хариет просто не получава от теб онова, което чака от всеки мъж, с когото прави бизнес.

— Ама аз наистина не разбирам какво имаш предвид, Вал. Винаги съм изпитвал уважение към нея, както впрочем и към останалите. Дадох всичко, на което съм способен… Ти чудесно го знаеш.

— А боиш ли се от нея?

— Ни най-малко.

— Alors… — И като всеки французин, спечелил неоспорима точка в своя полза, като човек, комуто не са нужни повече доказателства, тя изви глас в края на думата.

— При последния ни разговор Мелани се държа твърде странно — промърмори той най-накрая, за да наруши настъпилото мълчание. Спайдър беше едновременно засрамен и унижен от болката си. — Не обясни точно как вървят работите й там, само спомена, че работи усилено, и ми прозвуча така, сякаш се намира на много повече от пет хиляди километра от тук. Дали пък оная кучка не й е наговорила някакви лъжи… — Той замълча, доловил мимолетното изражение на съчувствие и съмнение, пробягало по упоритото лице на Валънтайн, която се придържаше единствено към логиката на нещата. — Не ти се вярва, нали? Според теб е нещо друго. Кажи ми го! — От ума му не излизаше оная последна нощ с Мелани, когато убеден, че най-после е открил тайната й, си мислеше, че ще успее да я подчини изцяло, докато в разговора им по телефона тя му се стори по-уклончива и отчуждена от когато и да било.

— Елиът, отношенията ти с Мелани не ме интересуват. Нищо чудно да й се е замаяла главата от всичко, което я заобикаля там. Ще взема да стопля малко вино…

— Господи, Вал. Приличаш на майката на онзи ранен войник, който, покрит с рани, едва се довлякъл в своя дом, а тя го посрещнала с думите: „Първо хапни, после ще говорим“. Спри за малко и ми кажи за Мелани. Винаги усещам, когато се опитваш да ме излъжеш. Недей да хитруваш. Разбира се, че те интересува. Нямам друг приятел, освен теб.

— А приятелите? — иронично подхвърли Валънтайн, за да спечели време, докато намери подходящите думи.

— Моля те! Какво става според теб?… Някакво предположение, макар… Искам някой да ми подскаже каквато и да е причина.

— Елиът, не мисля, че нещата имат връзка с теб. Според мен Мелани иска нещо, което ти не можеш да й дадеш. Помислих си го още при първата ни среща. Тя не е щастлив човек… Дори ти не можеш да я направиш щастлива. Не, не ме прекъсвай. Ако изобщо някой е способен на такова нещо, ти щеше да го постигнеш, но тя не търси мъж. Не търси и жена. Просто, не търси човек… а нещо друго.

— Ти така и не можа да я харесаш — рече Спайдър огорчено.

— Защо не се доверим на Колет: „Изключителната красота не предизвиква симпатия“.

— Колет!

— Нищо чудно да е нещо съвсем просто, да иска да стане кинозвезда. Защо замина така бързо? Наложи се дори да отмени ангажименти за цяла седмица. Защо и Мелани да няма амбициите на още десет милиона американски момичета? Достатъчно красива е…

— Достатъчно — тросна се той вбесен.

— Много, много повече от достатъчно. Колко странно, наистина, как разлика от един милиметър тук, един милиметър там прави едно лице тъй неповторимо. Мислил ли си за това, Елиът? Тя има очи, нос, уста като всички нас. Въпрос на разположение в едно толкова малко пространство, а колко голяма е разликата. Ако питаш мен, трудно ми е да разбера защо тези неща, тези милиметри са от толкова голямо значение за теб. Как ли се чувства човек, който няма нужда от чар? С какво те привлича? Разтоварва ли те? Или може би ти предлага взаимност в чувствата? Или пък с нея се чувстваш уютно, защото умее да те предпази от неприятности и огорчения? — Валънтайн извърна очи. Нараняваше я нежеланието му да приеме истината и в същото време на всяка цена й се искаше да изрече докрай всичко, което бе обмисляла от толкова време. — Видях как те омагьоса с тази нейна загадъчност. А загадъчността винаги е най-голяма там, където е най-пусто. Човек, пълен с живот, никога не е загадъчен, напротив. Ако Гарбо можеше да каже нещо за себе си щеше да е съвсем друг човек.

— Каква проклета обективна многознайна французойка си! Как успяваш да направиш такава дисекция на чувствата? Никога не си била влюбена, това е повече от ясно.

— Може би… Не съм много сигурна. Но по дяволите, сега ще ядем. Ти, ако искаш, умирай от любов, но аз не желая. — Валънтайн наля вино в две чаши и като орлица проследи Елиът да изпие своята. Сърцето й се изпълни с огромно, едва ли не молитвено желание, напълно лишено от егоизъм, малката куха лигла Мелани да стане най-прочутата филмова звезда.

Мелани се беше настанила в къщата за гости на Уелс Коуп. Вече десет дни тя усилено работеше с Дейвид Уокър — известен учител по драматично изкуство. Всяка сутрин икономът на Коуп я закарваше с кола до дома на Уокър в Холивуд Хилс и в четири я прибираше. Мелани искрено се надяваше, че не е съвсем безнадеждна актриса. Дейвид не я засипваше с похвали, но пък и не я поправяше толкова, колкото бе очаквала. В деня преди изпита дори бащински я целуна за „на добър час“ — надали го правеше с всеки.

Вечеряше с Уелс винаги в дома му — истинска феерия от цветя, картини, кристали, сребро и музика. За пръв път срещаше такъв човек. Духовит, сдържан, изискан и умен, той я разбираше без думи, нищо не искаше от нея, за нищо не я разпитваше и в същото време даваше ясно да се разбере, че присъствието й му е приятно. В един миг дори си пожела този изпит никога да не се състои и завинаги да си остане в този мъничък защитен свят, в който от нея не се искаше нищо друго, освен да играе ролята на друг човек. Така добре се чувстваше тук. Идеше й да полети. Щом се заловеше с някоя роля, желанието й да открие себе си изчезваше.

Мелани забеляза, че градинската порта е широко отворена и мерцедесът на Уелс се приближава по алеята. За разлика от друг път Коуп не влезе първо в къщата. Видя го да идва забързан през градината към стола й, където тя се беше настанила с книга и чаша плодов сок. Спря пред нея, дръпна мълчаливо книгата и чашата и като взе ръцете й в своите, я накара да се изправи.

Излишно беше да го пита. Изразът на лицето му бе достатъчно красноречив. И въпреки всичко не се сдържа.

— Ще стане ли актриса от мен?

— Да, разбира се! — победоносно обяви той.

— И сега? — попита Мелани, завладяна внезапно от скрито, дълбоко таено в нея щастие, което можеше да се сравни единствено с радостта след дълго и трудно раждане.

— Сега аз ще те създам. Нали това очакваш?

— Мечтата на целия ми живот!

Вечерта Уелс Коуп заведе Мелани в „За Мезон“ и я представи на всичките си познати там. Никому не обясни коя е, но Мелани усещаше как половината от присъстващите се извръщаха крадешком към тяхната маса. Любопитните им погледи буквално я изгаряха. Чувството бе великолепно.

Същата вечер Уелс Коуп и Мелани се любиха за първи път. Хубаво беше, мислеше си тя по-късно, като бавен валс. Уелс дълго я беше разглеждал, докосваше тялото й като залутан в съня си човек, който не се надява да проникне в съкровеното й пусто Аз. Когато най-накрая я облада, то бе като продължение на съня — решителен, спокоен и изпълнен с наслада акт, без запъхтяната, разгорещена настойчивост, от която толкова се боеше. И най-важното, Коуп не се интересуваше стигнала ли с до оргазъм. Не разбираше защо някои мъже толкова се вълнуват от това. То си беше неин проблем. И без оргазъм бе изпитала огромно удоволствие като дълго и нежно галена котка. Когато най-накрая Мелани стана, сякаш досетил се, че тя никога не прекарва цяла нощ в леглото на мъж, той нищо не я попита. Остави я да се прибере в стаята си, изпращайки я само с поглед, в който Мелани прочете обещания, на които непоколебимо вярваше.

25 юли 1976 година

Спайдър,

Моля те, не ми се обаждай повече. Следващия път ще ти затворя телефона. Разстройваш ме, а това ми пречи. Никога няма да разбера защо не успявам да убедя хората в това, което искам от тях, дано този път успея. Не те обичам и няма да се омъжа за теб. В Ню Йорк няма да се върна. Оставам тук и щом Уелс попадне на подходящ сценарий, ще получа роля. Защо не искаш да приемеш, че нещата имат край. Нима не го усети от досегашните ни разговори. Правиш всичко да ме вържеш за себе си — всяка моя клетка, до последната капка кръв. В последните няколко седмици се задушавах. Трябваше да се досетиш, че връзката ни няма бъдеще. Напускам те завинаги. Какво по-убедително от това искаш?

От мен ще стане актриса, Спайдър. Това не е толкова „безумно“. Разбрах го още в оная наша първа нощ в апартамента ти, когато ти се отдадох въпреки искреното си нежелание. Казах ти, че ми е било хубаво и ти повярва, нали? Но не чувствах нищо. Абсолютно нищо. Заклевам се.

Мелани

По времето, когато Спайдър получи писмото на Мелани, Валънтайн работеше при моделиера Джон Принс, един от кралете на Седмо Авеню. Той обичаше да казва, че хората, с които работи, са все ярки личности.

— Те наистина са ярки личности — самодоволно заявяваше Принс. Случва се, макар и рядко, да срещнеш изключителен човек, тогава между двама ви мигом протича някакъв ток. Така разбирам, че това е моят човек. Чист инстинкт.

В интерес на истината членовете на екипа му, какъвто бе случаят и с Валънтайн, бяха подбирани изключително заради таланта и възможностите им. Принс никога не поставяше името си случайно върху някоя стока. Ако на комплект чаршафи или пешкири седеше марка „Джон Принс“, това означаваше, че той лично с одобрил модела, създаден от неговите хора по негов вкус. Същото важеше и за банските костюми, обувките, дъждобраните, кожите, парфюмите. Принс твърде много държеше на името си, за да избере свой сътрудник само по интуиция. За да не измени на стила си, случваше се да назначи нов човек, от когото много скоро правеше „ярка личност“, достойна за марката „Принс“.

Без да има каквато и да е представа от самата Валънтайн, реши да я приеме, съдейки само по скиците, които бе направила за колекцията на Уилтън и които Спайдър му бе донесъл. Когато я видя за първи път в кабинета си, той бе приятно изненадан, че е доживял да срещне личност, ярка за двама. Късо подстриганата й с цвят на тлеещи въглени коса обгръщаше изумително бледото й личице, на което се открояваха само светлозелените очи. За разлика от друг път не бе сложила три пласта черен туш за мигли, бе си поставила зелени сенки, с надеждата, че ще постигне ефекта на фаталния поглед, очакван от една парижанка, и ще отклони вниманието от фигурата си. От деня, когато направи разкритието за Алан Уилтън, тя отслабна със седем килограма и тъй като се облече в последната минута, метна отгоре си пухкаво ръждивооранжево пончо.

— Както виждам, човек може да си сгрее ръцете на главицата ти — рече Принс със сърдечна усмивка, запътвайки се да я посрещне. Предложи й креслото в стил Честърфийлд от другата страна на бюрото си. Кабинетът на Принс много напомняше изискан лондонски клуб — тъмночервено дърво, красиви подвързии, кожа, излъскани метални предмети и достолепие. Без да има основание за това, Принс правеше всичко възможно да прилича на английски благородник. Не добрият вкус, а липсата на възможности го спираха да възприеме и английски акцент. Със стегнатата си едра фигура, посребрена коса и приятно мъжествено лице той приличаше едновременно на английски генерал в оставка и преуспяващ събирач на облози за конни надбягвания. Засилваше това впечатление и благодарение на внимателно подбраното си облекло — все негови модели, разбира се, — което никога не бе от други тъкани, освен туид и фина вълна, при това само на каре, пепит или рибена кост. Ако панталоните му бяха от кафеникав туид, жилетката задължително трябваше да е в зелено-кафяв пепит, сакото от мъхест плат на едри карета, връзката — в тон с подплатата на сакото. Мечтаеше да носи бастунче, но за жалост бе принуден да се ограничи с чадър. Един от служителите му бе подхвърлил, че Принс ще трябва да остане безсмъртен, тъй като не притежава дрехи, достатъчно семпли за погребение. Тайно в душата си се виждаше като състоятелен земевладелец, който финансира трупа пътуващи актьори. Нито една от тези безобидни фантазии не му пречеше да е най-богатият моделиер в Съединените щати.

— Пред вашия посредник вчера — заговори той на Валънтайн — споменах, че искам да работите под прякото ми ръководство върху дамската ни конфекция. Не любопитствам какво ви е накарало да напуснете „Уилтън Асошиейтс“, но нека отсега се разберем по един въпрос. Не е възможно името ви да се появява в моделите на моята фирма. Ще бъдете моя сътрудничка в сянка, докато другаде не ви дадат възможност за собствена запазена марка — перспектива, в която изобщо не се съмнявам, — но тук всичко ще излиза от мое име.

Тя незабавно кимна в знак, че е разбрала, и Принс се увери в правилността на догадките си, че малката с напуснала Уилтън заради проблеми с прословутия Серджо — тоя невероятно надменен и развратен педераст. Нейният посредник — или какъвто там й се падаше — Елиът, бе намекнал, че става въпрос за криза в доверието, но вероятно имаше още нещо. Неслучайно Алан Уилтън бе превъзнесъл способностите й до небесата. Във всеки случай интригите в чуждите фирми малко го интересуваха. И под неговия покрив те не бяха малко. В момента бе зает с изготвянето на колекция мъжко сватбено облекло и аксесоари, но и след шестмесечни усилия химиците още не можеха да му предложат достатъчно подходящ одеколон. Критерият му бе: „би ли го използвал Единбургският херцог?“ Засега отговорът беше отрицателен. Понатисни ги, старче, подканяше се той сам. Една империя не се изгражда за ден-два.

Днес деветдесет и пет процента от мъжете моделиери в Съединените щати са хомосексуалисти. Делят се на няколко групи. Джон Принс беше в своя собствена категория със стила си на английски благородник, белязан с подчертана мъжественост и със солидното си потекло на типичен кореняк от Средния Запад. В друга група са откровените хомосексуалисти, които се отличават с това, че по всяко време носят черни очила и неизменно се придържат към едва ли не униформени тъмно поло и панталони, сякаш са пътували в първа класа на пристигнал от бъдещето космически кораб. Апартаментите им, в които изобилства стомана, стъкло и пластмаса са така пестеливо обзаведени, че човек се изнервя дори когато види на снимка интериора им, лишен от всякакъв уют. Съществува и разновидност на така наречения тип Гетсби — млади красавци, облечени в идеално скроени тъмносини блейзъри и бели панталони, спортни бледосини ризи и шотландски пуловери, сякаш ей сега са слезли от луксозната яхта. Съвсем различни са хомосексуалистите с вид на висши държавни чиновници, чисто положение в обществото не допуска да носят джинси, бради, медальони и екстравагантни якета. Те спадат към най-търсените гости за приеми и обикновено ги придружават влиятелни и прочути жени, естествено, неомъжени.

Не е за пренебрегване и малобройната, но съществена група семейни педерасти, чиито съпруги задължително са ефектни и умни. Превърнали в религия умението да се живее луксозно, те имат изумително красиви апартаменти и извънградски къщи, в които канят на вечеря своите гости около малки кръгли маси, отрупани с рядък порцелан и сребърни прибори, подобни на музейни експонати. Без тази група не може да мине нито едно истинско бохемско събиране. Завладели са като мафия света на модата и никой не може да направи кариера в него без тяхното одобрение. Въпреки незначителните разлики в житейския стил на всеки от тях, те образуват нещо като клуб, в който нормален мъж не може да пробие. Жените — да, но ако са от ранга на Холи Харп, Мери Макфадън, Полин Трижер и Бони Кашин.

Трайни делови връзки съществуват между съсловието на моделиерите педерасти и кръга на хетеросексуалните бизнесмени, които са или собственици, или ръководители на фирми, финансиращи модната индустрия. Последните в повечето случаи са евреи, династично обвързани с нюйоркската еврейска общност и участващи във всевъзможни благотворителни дейности. Те осигуряват стабилността, която държи света от Седмо Авеню в правия курс. Извън деловите си контакти, те не общуват с педерастката мафия, освен на празниците на големите универсални магазини или при значителни събития в света на модата като връчването на наградите „Коти“.

Моделиерите педерасти са обикновено в първите редици на всяко явление в светския живот на Ню Йорк. Отвори ли се нов ресторант, те първи го откриват; нов художник, нов балет, ново място за танцуване и дори нов фризьор може да се прочуе или провали в зависимост от тяхната благосклонност. Те са истински звезди с всички присъщи привилегии и капризи. Неизбежно са обкръжени с антураж — хора, които се къпят в отразената от тях слава на личности, напуснали скучните норми на обикновения човек. Обгръщат себе си и своите почитатели с убеждението, че са по-остроумни, по-дръзки, по-артистични, по-опитни, по-изискани, по-изтънчено порочни и най-важното далеч по-забавни от всички останали.

В това отношение Джон Принс беше ненадминат.

Неговото семейство бяха въпросните „ярки личности“. Той следваше порива, типичен за хората, родени да бъдат покровители, да проявяват великодушие и щедрост и никога не се чувстваше добре, ако не бе заобиколен от сътрудниците си, които тайничко смяташе за своя „свита“.

След работния ден Принс събираше свитата си в своята градска къща. Първоначално тя бе строена като две долепени сгради, но, когато я купи, Принс накара архитекта да махне преградната стена и да ги свърже с обща фасада в неокласически стил, изградена от мраморни плочи с цвят на пчелен мед.

Прекрачил величествения вход, човек се озоваваше пред широко стълбище, свързващо четирите етажа. Принс изцяло промени вътрешното разпределение и обзаведе дома си с най-доброто, което откри в „Стеър и сие“ и „Гинзбърг и Леви“ — две търговски фирми, известни в цял свят с изключително красивите си антикварни мебели и предмети. Едва тогава той осъзна, че дори на човек като него е нужен декоратор. Госпожа Хенри Париш, предпочитана декораторка в изисканото общество, чийто специалитет бяха спалните с подчертано чувствена атмосфера, отдели на жилището му цяла година. Тя бе прочута с изключителния си усет за съчетаване на цветовете и преди години бе удостоена с честта да промени вътрешното обзавеждане на Овалния кабинет в Белил дом и апартаментите на президента Кенеди. За Принс тя изработи един наистина достоен за херцог интериор. Съвсем уместно той се бе въздържал да намекне дори пред госпожа Париш за желанието си да има избродиран със злато фамилен герб върху балдахина на огромното си легло стил Чипъндейл. Интуитивно бе доловил, че властната възрастна дама от Мейн не би одобрила подобна глезотия. Не бе посмял да сподели с нея и колко му се ще да има музикален салон в старинен стил, но иначе бе напълно удовлетворен от импозантната атмосфера в дома си.

Принс имаше дори и майордом, негов любовник от дълги години. Наричаше се Джимбо Ломбарди и беше наперен и лъчезарен дребосък, който въпреки ниския си ръст бе роден побойник и като сержант в Корея бе получил най-много отличия за храброст. Направил каквото могъл във войната, той стана художник, чийто талант се равняваше на мързела му. Принс му бе обзавел красиво ателие в дома си, под самия покрив и той с наслада лентяйстваше там по цял следобед. Дълго след като Принс напускаше общото им легло, за да отиде във фирмата, Джимбо най-сетне благоволяваше да стане и да слезе в обзаведената по италиански кухня, където се впускаше в спомени за детството си, силно украсени от фантазията му, пред главния готвач Луиджи и двете яки прислужнички Рената и Лучана. Задължение на Джимбо бе да съставя менюто, да кани гости и да планира подробно честите увеселения.

Ако Принс бе роден да посреща гости, призванието на Джимбо бе да им осигурява пищни забавления. Той притежаваше дарбата да създава неповторима атмосфера и настроение на всяко събиране, както и да открива с един поглед потенциални „ярки личности“ по чужди приеми, а после да ги приобщава към „свитата“.

Джимбо оцени Валънтайн, още щом я зърна. Живееше защитен от самочувствието си на незаменим и любим приятел в живота на Принс, затова си позволяваше да дава откровен израз на симпатиите си. Напоследък се бе поотегчил от постоянното обкръжение на Принс: кльощав и невероятно висок негър, който работеше като модел и имаше славата на най-темпераментния диско-танцьор в цял Ню Йорк; дизайнерка на бижута, потомка на известен аристократичен род в Бразилия, съчетаваща по неповторим начин прическа и три обсипани със скъпоценни камъни златни кръста; млад десенатор на копринени тъкани от Порто Рико; младоженци от Филаделфия, деца на две от най-старите семейства там, които, носеха на Принс като подарък хашиш, а после го изпушваха сами; легендарен руски балетист, пристигнал като емигрант толкова отдавна, че властите го смятаха вече за своя най-любим американски гражданин. Не че не бяха „ярки личности“, но крайно време беше в групата да се влее свежа струя.

Джимбо веднага усети, че Валънтайн не иска нищо от Принс. Тя създаваше около себе си магнетичната атмосфера на независим човек подобно на прекрасна, но добре затворена раковина и очевидно не се стремеше да влезе в братството на Принс. За Джимбо, свикнал да се среща с хора, за които допускането в кръга на Принс бе равносилно на намиране на сигурно убежище, което никъде другаде не биха открили, нейната поява бе истинско събитие. Принс забавляваше хората от своята „свита“ не само в дома си, но често излизаше с тях и човек можеше да ги види, запълнили почти половината от някой ресторант или заели цели два реда в салона на бродуейски театър, представящ нашумяла пиеса; водеше ги, подобно на суперелегантно цирково шествие на благотворителни изложби или на светски приеми. Снимки от такива посещения често се появяваха на страниците на „Уиминс Уеър“, които се гордееха с най-влиятелната и четена клюкарска рубрика.

Джимбо беше от ония хомосексуалисти, които обичат да общуват с жени, същото важеше и за Принс. Само че Джимбо притежаваше таланта да създава контакти; като се изключи секса, той бе магнит за всички жени. Валънтайн с този дързък цвят на косата и с непринуденото си държание беше истинско предизвикателство за него.

Тя започна работа при Принс в началото на 1973 и в продължение на цялата тази година, ухажвана и закриляна от очарователния Джимбо, тя се чувстваше почти като у дома си сред навалицата около Принс. Никога нищо не стори, за да я признаят за „ярка личност“ — тя просто си беше родена такава. Приятното бе, че дори не се опита. Нищо не въздейства така силно в една конкурираща се среда, каквато бе обкръжението на Принс, както непрестореното отсъствие на желание да правиш впечатление. Когато се увериха, че тя съвсем спокойно приема поканата да бъде с тях и се чувства свободно, но също така невъзмутимо приема факта, че не е поканена, че независимо от обстоятелствата се държи уверено и не изпитва никакво влечение към по-висок социален статус или кариера, тя се превърна във всеобща любимка.

Преживяното в историята с Алан Уилтън лиши Валънтайн задълго, от каквото и да е желание за любовно приключение. Макар сексуалните отношения сред „свитата“ на Принс да не й откриваха възможност в тая сфера, сексуалните й предпочитания бяха честа тема за разговор. Дали не беше лесбийка? Дали нямаше някой женен любовник? Или може би спадаше към ония чешити, дето си падат по мъже, безразлични към отсрещния пол. На никой не му минаваше през ума, че, както на Снежната царица от детската приказка, сърцето на Валънтайн бе пронизано от леден къс, който я беше лишил от способността да обича. Според Принс и Джимбо тя бе напълно доволна от мястото си на помощник-моделиер и от тяхната компания.

В периода 1973–1976 година Принс и Валънтайн се трудиха рамо до рамо. Макар работата му върху стоките със запазена марка да носеше основните приходи, тя бе тясно свързана с успеха на конфекцията му, с която той всъщност стана прочут. Ако започнеше да буксува и пуснеше няколко слаби колекции поред, нещо, което бе в състояние да изхвърли почти всеки американски моделиер от този бизнес, запазената марка можеше да бъде анулирана. Принс често с яд си мислеше за Кристиян Диор, който бе мъртъв от близо дванайсет години, когато за първи път бяха пуснати чорапогащниците с неговото име. А това бе само един от многото случаи. Как го постигаха проклетите французи той не можеше да си обясни, но тъй или иначе бе типично за тая жабарска нация.

Валънтайн бързо се научи да работи с Принс така, сякаш бе неговото второ Аз. Тя успя да схване основната концепция, която правеше скъпите му дрехи така различни от останалите, и само добре осведомен човек можеше да каже кой от двамата какво е проектирал, кой е казал как да се съчетаят тъканите.

Ала Валънтайн далеч не се чувстваше удовлетворена. Работата й харесваше; Принс й плащаше вече по четирийсет и пет хиляди долара годишно, имаше свои помощници, но си оставаше човек в сянка и го усещаше твърде осезателно. Никой не можеше да й отрече, че твори, но твореше само в стила и образа на Принс. Тя не беше нищо друго, освен чирак, надарен, но с абсолютно „вързани ръце“. Богатите клиенти нямаха вкус към нови идеи: държаха облеклото, което купуват от Принс да носи характерните черти на неговия стил, лесно откриваем за хората от техния кръг. Ако фалшифицираше произведения на изкуството, Валънтайн щеше да се чувства далеч по-удовлетворена, щеше поне да се утешава, че може да преметне някои лековерни хора.

Тя никога не престана да прави свои проекти. Неповлияна с нищо от онова, което се носеше по улиците на Ню Йорк, нито от мощния талант на Принс, тя, както и преди, запълваше страница след страница със скици на своите идеи. Единствената й публика бе Спайдър, а манекен си беше сама. Много рядко успяваше да открадне малко време и да изпълни някой от моделите си, особено откакто Принс бе настоял категорично тя да се облича само с дрехи, които той изработваше за нея срещу нищожна сума. В интерес на истината той обличаше и постоянните членове на своята „свита“ и своите „ярки личности“ и Валънтайн му бе необходима, тъй като лансираше дрехи, предназначени за богати, все още млади консервативни дами от доброто общество. И въпреки това всеки сезон Валънтайн неизменно ушиваше поне четири тоалета за себе си и по свой собствен проект и ги добавяше към гардероба си. Не желаеше да се отказва от таланта и възможностите си.

Няколко пъти в годината Принс бе принуден да напуска Ню Йорк, за да показва на важни благотворителни приеми и събития новите си колекции. Организираше дори твърде неприятните, но много доходни пътуващи ревюта, по време на които, придружен от няколко търговци и манекени, демонстрираше колекциите в големите универсални магазини и в продължение на три безумни дни благодарение на рекламите в местните вестници и в самите магазини приемаше втурналите се на тълпи жени, готови на всичко, за да направят своите поръчки. Оскар де ла Рента, Бил Блас, Адолфо, Каспър, Джефри Бийн — все сериозни имена сред моделиерите — признаваха, че нищо не подклажда по-успешно интереса на богатите жени, иначе рядко прескачащи до Ню Йорк, от тези ревюта. Не ставаше въпрос само да се задържат и привлекат състоятелните купувачи; по този начин проличаваха ясно предпочитанията на онези жени, които не са повлияни от модната линия на скъпите магазини.

През лятото на 1976 година Принс имаше намерение да направи по-дълга обиколка. Искаше да съчетае участието си в благотворително ревю в полза на Фондацията за изследвания на стомашно-чревните заболявания в Чикаго с ревю в местния клон на „Сакс“ и понеже така или иначе щеше да е в района на Средния Запад, смяташе да покаже колекциите си в Детройт и Милуоки. Щеше му се без много шум да отскочи и до Де Моан, за да види овдовялата си майка, станала истинска знаменитост след неговото издигане, макар че нейните приятели, работници като самата нея, го познаваха единствено от вестникарските изрезки, които тя настойчиво им показваше.

Отсъствието на Принс за около седмица и половина беше страшно изкушение за Валънтайн; само тогава можеше незабелязано да донесе последните си произведения в своя кабинет. Щеше да помисли коя от манекенките на фирмата да ги изпробва. Толкова й се искаше да ги види, облечени от друг! Има нещо неестествено в това да шиеш дрехи, които можеш да видиш единствено върху себе си. Напоследък често я тревожеше мисълта, че работите й звучат прекалено камерно, прекалено лично. Нищо чудно, облечени от някое от момичетата, да не й харесат, да изглеждат съвсем различно.

Откакто Спайдър срещна Мелани Адамс и се губеше по цели дни, Валънтайн загуби и него като публика за своите проекти. Сега Мелани бе в Холивуд, но той предпочиташе да се усамотява. Храната, която Валънтайн приготвяше за вечеря, оставаше неизядена. Тъй обещаващото и спонтанно възникнало приятелство бе изчезнало. Не искаше да го признае, но се чувстваше отхвърлена. Как да повярва, че нейният Елиът — тоя чаровен „чук и чао“, — когото никой никога не можеше да върже, се бе влюбил до умопобъркване в тази противна красива кучка. Напрано бе загубил разума си нещастният му глупак и Валънтайн си помисли колко хубаво щеше да е, ако Спайдър бе католик. С удоволствие би му намерила някой екзорсист. Повече от ясно е, че дяволът се е вселил в него, както обичаше да казва майка й. Нищо добро нямаше да излезе от тази работа; онова момиче обичаше единствено себе си, всеки идиот можеше да го види, но кога влюбен мъж се е вслушвал в гласа на разума. Или пък жена, додаваше тя мрачно на себе си. Зае се бързо да опакова в непрозрачна торба последните си тоалети; решила бе да отиде рано на работа, преди да са дошли останалите, да ги закачи в личния си гардероб. Така беше най-сигурно. Чернокожата й приятелка Бет умееше да държи езика си зад зъбите.

Половин час преди обяд Валънтайн помоли Бет да й отдели малко време следобед, за да изпробват някои неща.

— А защо не сега, Вал? Ще изпия киселото си мляко тук, няма да излизам за обяд. После може да се появят клиенти и ще трябва да отида в салона.

— Наистина ли си съгласна, Бет? Чудесно! Само че знаеш ли, дано не ти прозвучи много глупаво, но нека го направим в моя кабинет. Не бих искала да ни видят… Това са няколко неща, които съм шила за себе си, колкото да не губя форма, нищо интересно, но нали го знаеш Принс…

— Достатъчно! — прекъсна я младата негърка. Тя беше с около два пръста по-висока от Валънтайн, но с нейните мерки. Във всяко друго отношение бяха напълно различни като тип и Валънтайн ликуваше, представяйки си как дрехите й ще стоят на Бет.

Един час по-късно те се бяха проснали изморени, но щастливи на дивана в кабинета на Валънтайн. И двете още не бяха свалили последните рокли, които бяха мерили, останалите лежаха натрупани безразборно върху столовете.

— Не съм се забавлявала така, откакто престанах да играя с кукли! — възкликна Бет. — Никога не съм предполагала, че съм толкова великолепна. Но ти си направо луда, ако си мислиш, че дрехите ти няма да стоят добре и на друга жена. Много те харесвам с това, което си сега, но още повече харесвам себе си.

— Бет, ти просто си вълшебна! Вълшебна! — въздъхна Валънтайн, замаяна от облекчение и възторг от гледката, която представляваше Бет през този час. Обикновено момичето демонстрираше облеклата с отегчено високомерие, докато сега се въртеше весело и искрено се радваше на оригиналността и фантазията в тях.

Изведнъж и двете скочиха виновно — някой чукаше на вратата.

— Кой е? — извика Валънтайн, извила тревожно очи към Бет.

— Сали — отговори момичето от приемната. — Вал, спешно е, ела моля те! Бързо!

— Да не би Принс да се е върнал? — попита Валънтайн, без да отключва.

— Де да се беше върнал! Госпожа Айкхорн с тук. Госпожа Елис Айкхорн иска да говори само с теб или с господин Принс. Бясна е… Не знаела, че той отсъства. Хайде де, защо се бавиш? Тя е в приемната, но не се ли появиш веднага, ще дойде в кабинета ти.

Бет вече се беше съблякла и навличаше сатинираната си роба, каквато носеха всички модели във фирмата, когато не демонстрираха облекла. Двете с Валънтайн размениха стреснати погледи. Знаеха, както и всички на Седмо Авеню, че Били Айкхорн, която делничното издание на „Уиминс Усър“ наричаше напоследък „Златната магьосница от Запад“, е най-почитаната и ухажвана лична клиентка на Принс. Сега, когато бе построила и своя магазин „Скръпълс“ — магазина-мечта в Бевърли Хилс, за който какво ли не се говореше в света на модата, нейното присъствие бе важно и заради стоките, които купуваше за магазина.

— Бет, тичай при момичетата и ги предупреди да обличат първите си номера. След това кажи на госпожа Айкхорн, че слизам. Не, недей. Ще се забавиш. Само иди да се облечеш и бъди готова. — Всичко това Валънтайн нареди с приглушен глас, докато оправяше косата си и в крачка нахлузваше обувките си. Бет изчезна, а Валънтайн с леко подтичваме забърза към залата.

Били Айкхорн стоеше пред едно от огледалата и всяка фибра от елегантната й фигура излъчваше раздразнение.

— Валънтайн, бихте ли ми обяснили какво, за Бога, прави Принс в Средния Запад! — избухна тя, без да се постарае дори да скрие гнева си. — Дойдох в най-голямата жега в този забутан квартал, само за да разбера, че се е помъкнал по онези безсмислени благотворителни комедии, вместо да си гледа бизнеса. — Погледът й сякаш щеше да изпепели Валънтайн, но дори това не можеше да развали впечатлението от царствената й красота.

— Той положително ще е много разочарован, че не се е срещнал с вас, госпожо Айкхорн — обади се Валънтайн и както обикновено, когато попаднеше в необичайна ситуация, френският й акцент започна силно да личи. — Ако разбере, че не сме ви показали най-доброто частно ревю, което сме готвили досега, направо се боя за живота си.

— Нямам много време — троснато отвърна Били: очевидно не желаеше да смекчи тона. Въпреки всичко се настани в едно от сепаретата с мъничко пластмасово бюро, зад което клиентите сядаха, за да записват поръчките си.

Валънтайн щракна с пръсти и манекените на фирмата, общо пет, една след друга започнаха да излизат; стараеха се да се преобличат максимално бързо, за да няма големи паузи между отделните тоалети в и без това голямата колекция. Със свито сърце Валънтайн забеляза, че госпожа Айкхорн почти не говори и което бе по-лошо — почти нищо не записваше в листчетата пред себе си. Седеше изправена, неподвижна, излъчваща нетърпение. Невъзможно бе нищо да не й харесва, колекцията беше чудесна. Да не би да запомняше номерата, чудеше се, обзета от паника, Валънтайн.

Когато и последният модел се прибра, настъпи кратка пауза. Били Айкхорн въздъхна тежко и разочаровано обяви:

— Слабо, Слабо!

Валънтайн зяпна.

— Много добре ме разбрахте — „слабо“! Несъмнено е Принс, но… нищо ново. Толкова са безлични, че ми иде да закрещя. Зная, че ще се продава, Валънтайн, сигурна съм, но не ме засърбяват ръцете да купя каквото и да било. Нищо!

Истинска катастрофа. Валънтайн чудесно знаеше, че ако Джон Принс бе тук, щеше да успее да освежи и развесели госпожа Айкхорн, да разсее лошото й настроение още в началото и тя щеше да пише в листчетата като автомат. Пристъпи към високопоставената си клиентка, разположила се на стола с пълното убеждение, че думата й е закон.

— Госпожо Айкхорн, не бива да забравяте, че вашият вкус не може да се сравнява с този на средната жена. — Валънтайн добре знаеше, че няма право на тази дързост, но трябваше да се спаси положението. — Сега, когато имате магазин и купувате облекло за други жени, повечето от които не са имали възможност да носят онова, което носите вие… те дори надали го разбират… — Усетила искрицата интерес в погледа на Били, Валънтайн повиши леко глас.

— Каква е тази рокля, с която сте вие? — попита Били. Едва сега Валънтайн се сети, че в бързината със забравила да се преоблече.

— Рокля ли? — попита тя.

— Валънтайн, не сте глупава, за да ми задавате такива въпроси. Нали имате рокля на гърба си? Харесвам я. Искам такава рокля. Продайте ми я! Сега ясно ли вие е?

Били беше така стъписана, сякаш някой бе плиснал чаша червено вино в лицето й. Ако не беше толкова притеснена, Валънтайн сигурно би се разсмяла.

— Защо да не можеш? Чия е? Или може би е тайна? Настоявам да ми кажеш!

— Роклята е моя.

— Очевидно. Чий е моделът? Само не ми казвайте, че е на Принс, защото не можете да ме излъжете. Интересно наистина. Шефът го няма и вие дори не носите неговите дрехи. Толкова недостойни ли са за вас? Кажете ми! — В гласа й вече кънтеше заплаха. Валънтайн бързо съобрази, че е по-добре да признае, чий е проектът, отколкото да остави подозрението, че носи дрехи на конкуренцията.

— Понякога, всъщност много рядко, работя за себе си, колкото да не забравя да шия. Това е истината, госпожо Айкхорн, евтина дреха, която уших вкъщи. Затова не мога да ви я продам. Единствена е.

— Евтина, значи! Да не би да не виждам, че платът е от фина вълна и струва сто долара метъра, нещо, което знаете по-добре от мен. Станете и се завъртете — нареди Били. Докато Валънтайн твърде неохотно се обръщаше, едно от момчетата в магазина надникна в салона. Влачеше количка с накичени по нея всичките й модели.

— Госпожице О’Нийл, администраторката каза да изнеса от кабинета ви всичко това, къде да го закарам?

— Дай го тук! — нареди Били Айкхорн.

— Bon Dieu de bon Dieu! — простена Валънтайн.

— Parfaitement! — отвърна Били с коварна усмивка. Това бе първата й усмивка този ден.

Ако Валънтайн бе отправила най-абсурдната молитва Джон Принс да не научи нищо за онова, което се случи в този ден, то последните искри надежда, които бе хранила, се изпариха като дим при вида на изражението му, когато влезе в неговия кабинет след завръщането му. Така беше побеснял, че едва го позна. При други обстоятелства никога нямаше да повярва, че този толкова великодушен човек, за когото бе работила три години, е способен на подобен гняв. Едва намираше думи, които отронваше с почти непознат глас:

— Малка потайна мръсница… неблагодарна кучка… мръсна лъжкиня, винаги съм знаел, че не бива да ти имам доверие… Така значи, нож в гърба, а? — съскаше той, размахвайки пред лицето й някакъв, лист.

— Вината не беше моя… тя настояваше — опита се да се намеси Валънтайн.

— Не ме лъжи, крадливо пале! Чети! — И той натика хартията пред очите й. Бе писмо от Били Айкхорн:

„Скъпи мой Джон,

Толкова жалко, че те нямаше, когато пристигнах. Искрено се разстроих, но може би беше за добро, защото, колкото и да ми е неприятно, в колекцията ти не видях нищо интересно. Сигурна съм, че беше случайно… Единственото, което ми взе ума, бяха тоалетите, проектирани от Валънтайн — толкова различни, очарователни и интересни неща! И представи си, отказа да ми ги продаде! Дали не би могъл ти да я убедиш? Никога не съм си давала сметка колко надарено е това момиче. Трябва да се гордееш с нея, вместо да я криеш.

Ще ходиш ли на приема у Мери Ласкър в чест на доктор Солк? Мисля да се върна специално за него. Може да се видим там.

Липсваш ми наистина.

Били“

— Нека ви кажа как стана… Не е това, за което си мислите… Не исках да й ги показвам… — Валънтайн замълча, виждайки, че той изобщо не я слуша.

— С теб е свършено! — процеди през зъби Принс. — Тук и на цялото Седмо Авеню, когато работата се разчуе. Кракът ти да не е стъпил повече тук! Не стига, че те прибрах и те научих на всичко… Никой не ме е предавал по този начин…!

— Assez! — търпението на Валънтайн се изчерпа.

— Какво каза, малка отрепко…

— Казах „стига“! Това вече няма да го изтърпя. Скоро ще разберете, че не сте прав, но не позволявам на никого да ми говори по този начин! На никого! — Валънтайн изтича в кабинета си, грабна торбата и напусна, без да каже и дума на служителите, които срещаше по коридора. Качи се в едно такси и даде адреса си. Едва тогава започна да трепери. Не плачеше, само трепереше. Всичко беше толкова тъпо и толкова тъжно.

— Гледай само каква смешна двойка сме — рече Спайдър ведро.

— Ти за кого се мислиш бе, Елиът, може би за Уди Алън? — сряза го Валънтайн.

— Това ви е лошо на вас, чужденците — липсва ви всякакво чувство за вица в нещата.

— Ако не спреш да се правиш на клоун, ще те изхвърля и ще те разстрелям! — опита се да се пошегува Валънтайн, която много повече се тревожеше от терзанията на Спайдър, отколкото от собственото си оставане без работа. Нейният безразсъден Елиът, толкова жив, способен и дързък приличаше на безумно смел бикоборец, ранен за първи път. Дори съсипан, той се опитваше да изглежда поне трезвомислещ.

— Знаеш ли, че имаш страхотни цици?

— Елиът!

— Опитвам се само да сменя темата, за да те поразвеселя. Не са големи, но наистина са страхотни — наперени, наляти, напъпили, все хубави думи с „н“.

— Нахалник! Ето ти още една с „н“.

— Ох, стига, Валънтайн. Какво ще кажеш за малко нежна утеха?

— Червено или бяло?

— Все едно. — Той се облегна назад в широкото удобно кресло и на един дъх изгълта пълна догоре чаша вино. В стаята си бе започнал с водка — е доста водка — добре, че се сети за Валънтайн, която вече не ходеше на работа. Мразеше да пие сам. Изгорил бе писмото на Мелани, но всяка дума от него се нижеше в съзнанието му като безкрайни субтитри от немски филм на ужасите. Това продължаваше вече три дни. Валънтайн, дори тя, никога не биваше да узнае какво се е случило.

— Още вино? — попита приятелката му.

— Щом настояваш. Знаеш ли, днес имах работа. — Валънтайн вдигна изненадано вежди. — Мислиш, че те будалкам ли? Първата поръчка от три седмици насам. Преди два-три дни в ателието нахълта едно момиче и поиска да й направя няколко пробни снимки. Пищна, но безнадеждна. Ако питаш мен, първокласна проститутка. Така или иначе, нащраках й три филма. По-секси снимки не съм правил никога. И защо пък не? Дойде днес да си ги вземе и голяма радост падна. Дори не й взех пари, направих го за душата си. Дали да не отворя още една бутилка?

— Елиът, нещо за хапване?

— Превърнала си храненето във фетиш, мила. Я кажи как вървят твоите работи? Нещо не ми харесваш.

— Какво? — тя седна от изненада.

— Ами да… Вместо да седиш тук и да се наливаш с мен, можеш да се размърдаш и да си потърсиш работа. Принс не е единствен в града. Този път няма да играя ролята на посредник — вече нямаш нужда.

— Я зарежи!

— Зарежи ги всичките — и високите, и ниските, и дебелите, и тънките — затананика в такт Спайдър.

— Нямам никакво намерение да се връщам на Седмо Авеню. Там вече не бих стъпила, каквото и да става.

— Не искам да се меся, но все с нещо ще се заловиш, нали?

— Да, ще изпера. Виж какво, имам спестявания. Точно днес отказвам да взема каквото и да е решение.

— Де да можех и аз да кажа същото — умърлушено рече Спайдър. Посредникът му го беше предупредил, че ако в скоро време не дойдат поръчки, няма да може да задържи ателието си — ясно бе, че в най-скоро време ще „напусне кораба“ — всички признаци бяха налице.

— По дяволите всичко! — Предлагам тост за двете най-талантливи личности на Ню Йорк, които напуснаха групата на успяващите. — Спайдър пресуши и следващата чаша, като разля малко на килима. — О, прощавай, ще взема да пия от бутилката, по-лесно ми е. — И като се олюля, се строполи на леглото, след което отпи още от виното.

Телефонът иззвъня. Валънтайн се сепна. Само от една седмица не беше на работа. Кой ли можеше да я търси толкова късно следобед и то в делничен ден.

— Да?

— Валънтайн, Били Айкхорн е на телефона. Обаждам се от Калифорния. Просто не зная какво да кажа. Мисля, че никога не съм била така разстроена. Миналата седмица разбрах от мой търговски агент, стар приятел на Джимбо, какво се е случило. Толкова е нечестно, а и грешката е изцяло моя.

— Какво говорите!

— С право сигурно ме смятате за кучка, а в онзи ден надминах себе си. „Скръпълс“ е най-красивият магазин в света, а аз нямам какво да продавам, просто ми липсва човек, който да организира това. Настроението ми беше отвратително, защото всичко се разпада. Нямате представа колко е страшно.

— Отде ще имам?

— Не мога да ви се сърдя за язвителния тон, Валънтайн, но трябва да ми повярвате, че целта на писмото ми беше някак да ви помогна.

— Сбъркала сте.

— Да, сега го разбирам. Ние с Принс се сдобрихме. Той ще ви се обади, точно това исках да ви кажа. Не знае как да го направи след…

— Няма да говоря с него.

— Толкова ли е лошо положението?

— Повече от лошо.

— Взели сте решение, така ли?

— Категорично.

— Искрено се надявах на това! Валънтайн, елате тук да работите за мен. Вие ще диктувате условията. Имам отчаяна нужда от моделиер. Без висша мода ще бъдем само един нов скъп магазин. Ще ходите в Париж за колекциите. Разбира се, ще разчитам да хвърляте по едно око и на стоките, които ще зареждаме. Ще ходите до Ню Йорк, когато пожелаете. Нямам никакво желание да прекарам остатъка от дните си в асансьорите на Седмо Авеню — прекалено мрачно е за мен.

— Много скромни изисквания. Моделиер, консултант по доставките, а случайно да ви трябва и камериерка?

— Чуйте поне предложението ми, Валънтайн. Осемдесет хиляди долара годишно и пет процента от печалбата.

Валънтайн онемя. За щастие дивият й ирландски дух бързо я върна на земята. — Сто хиляди. Кой знае дали изобщо ще има печалба.

— Добре, тогава само заплата, без участие в печалбата — отговори Били.

— Защо да гледаме така мрачно на бъдещето, госпожо Айкхорн. Може да има и печалба. Петте процента остават.

— Но това е цяло състояние!

— Както желаете. Или имате нужда от мен, или не.

— Е, добре, съгласна съм.

— А за съдружника ми седемдесет и пет хиляди и два и половина процента.

— Какъв съдружник?

— Питър Елиът. Най-добрият търговец в света, с много сериозен опит в това отношение. Ще реорганизира „Скръпълс“ така, че наистина да ви хареса. Може да не се съмнявате в това.

— Откога имате съдружник, Валънтайн?

— Откакто сключихме договор, госпожо Айкхорн.

— Никога не съм чувала за него.

— А вие откога се занимавате с търговия? Съжалявам, но ще трябва да приемете фактите.

Безочливостта на Валънтайн успя да затвори устата на Били. Богатата собственичка се опитваше да се нареди сред хората, които си позволяват да й говорят така, както тя не позволяваше никому.

— Всичко това не ми се нрави твърде, Валънтайн, но съм прекадено заета, за да се пазаря. Взимам ви и двамата и може да сте сигурни, очаквам да донесете печалба. Няма да има никакви договори.

— Ще трябва да подпишем договор поне за една година, госпожо Айкхорн. След това… няма проблеми.

Били не се поколеба нито за миг. Загубите на „Скръпълс“ бяха огромни. Не че имаше някакво значение, можеше да си го позволи, и то без да се замисли, но когато резултатите от работата на магазина се появяха в „Уиминс Уеър“, щеше да е твърде неприятно. Много по-лошо от неприятно — истински кошмар, от който нямаше да има мира. Хората щяха да се подсмихват и скоро ужасната заплаха, от която смяташе, че се е отървала завинаги — да стане за смях, щеше да стане реалност. На всяка цена „Скръпълс“ трябваше да се превърне от губещ в печеливш магазин. Магазин „без грешка“.

— Кога ще бъдете тук? — попита тя. Валънтайн започна бързо да пресмята. Беше сряда. Ако започнеха веднага да се приготвят и вземеха самолета в неделя…

— Идния понеделник — отсече тя. — Бихте ли ни направили резервация в хотел? За ваша сметка, разбира се. Но само докато си намерим подходящи жилища.

— Ще ангажирам стаи в „Бевърли Уилшир“. На същата улица със „Скръпълс“ е.

— Така ли? Значи ще бъде удобно за дванайсетчасов работен ден? — не мирясваше Валънтайн.

— Осемнайсет — възприе тона й Били и се засмя.

— В такъв случай до понеделник, госпожо Айкхорн.

— Довиждане Валънтайн. Сега малко се успокоих за вашето уволнение. Да го компенсирам ми струваше само няколкостотин хиляди долара.

— Не само те. Не забравяйте седемте процента и половина.

— Принс ще се пръсне отзад — изкиска се Били.

— Може и да му с приятно — отвърна Валънтайн и затвори.

Разговорът така бе погълнал вниманието й, че изобщо не бе обърнала внимание на Спайдър. Но сега се страхуваше да го погледне. Откъде събра този кураж да взима решения вместо него? Защо мълчеше той? Валънтайн предпазливо изви очи към леглото си, където знаеше, че се е изтегнал Спайдър. Той спеше дълбоко. Очевидно бе пропуснал разговора. Сигурно беше едно — не хъркаше.

Към следващата част или към съдържанието

Джудит Кранц Любов и омраза в Бевърли Хилс (7)

Метаданни

Данни

Любов и омраза в Бевърли Хилс

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава седма

Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс (7)