Сред колекцията си от сантиментални сувенири Валънтайн обичаше най-много един. Не бе дори семейна фотография, а пожълтяла вестникарска снимка, една от стотиците, направени на 24 август 1944 година, в деня, когато съюзническите войски освободиха Париж. Показваше как засмени американци минават по Шан-з-Елизе с танковете си и махат на тълпата. Изпаднали почти в истерия французойки са се покачили на танковете с букети цветя и една през друга целуват ликуващите, така дълго очаквани победители. Между войниците — не на снимката, а кой знае къде сред това тържествено шествие, бе баща й, Кевин О’Нийл, а една от щастливите просълзени жени бе майка й, Елен Майо. В буйното опиянение на деня те бяха останали заедно достатъчно дълго, за да успее червенокосият танкист да остави името и адреса си на дребничката зеленоока парижанка. Неговата част била разквартирувана извън Венсан и прели да ги върнат обратно в Съединените щати в края на войната, той вече се сдобил със съпруга — французойка.

Скоро след завръщането си Кевин О’Нийл извикал Елен при себе си и двамата заживели заедно в евтин апартамент на Трето Авеню в Ню Йорк, където остроумният, невъздържан ирландец, израснал в бостънско сиропиталище, бързо напредвал в печатарския занаят. До раждането на Валънтайн през 1951 година майка й работела в „Хатик Карнеги“. Макар доста по-млада от вещите майсторки в тази прочута модна къща, парижката й подготовка била безупречна. След три години вече била кроячка, специализирала се по най-трудните за работа тъкани: шифон, коприна и копринено кадифе.

След раждането на Валънтайн, Елен О’Нийл бе се посветила на домакинството, отдавайки се почти изцяло на другия си голям талант, готвенето. Още преди дъщеричката й да порасне достатъчно, за да разбира дори една дума, на какъвто и да е език, тя й приказваше само на френски. В присъствието на Кевин се говореше английски — и каква весела, закачлива, мила суетня създаваха, припомняше си Валънтайн. Спомените й от онези ранни години не бяха твърде ясни, но чувстваше — и това чувство не я напусна до края на живота й — топлотата, веселието и оптимизма, с които се бе обградило малобройното семейство, сякаш живееха на мъничък, усамотен остров от щастие и уют. Сред музиката на онова време бяха песните от Франция: Шарл Трене, Жан Саблон, Морис Шьовалие, Жаклин Франсоа, Ив Монтан, Едит Пиаф. Носталгията, която понякога обземаше майка й, проличаваше единствено чрез тези плочи и от думите на една от любимите й песни: „В две неща съм се влюбвал, в страната си и в Париж“…

През лятото на 1957, когато Валънтайн бе на шест години и се готвеше да тръгва на училище, Кевин О’Нийл умря след кратко боледуване от вирусна пневмония. Само след седмица вдовицата му реши да се върне в Париж. Сега, когато бяха сами, Елен трябваше да изкарва прехраната им, а Валънтайн имаше нужда от роднини, които да я обичат. Големият род Майо живееше в покрайнините на Версай, а останеха ли в Ню Йорк, Елен и Валънтайн бяха обречени на самота.

За жена, която бе нещо повече от обикновена шивачка, да си намери работа в прочута модна къща бе или почти невъзможно, или съвсем лесноосъществимо поради провала на някой друг. В Париж в края на петдесетте години жените, които работеха в големите ателиета, бяха така предани на работата си, сякаш бяха дали обет за вярност. Главните кроячки по-специално, които ръководеха тези ателиета, обхващащи от трийсет до петдесет работнички, живееха единствено за славата на своята фирма. Понякога човек оставаше с чувството, че извън трескавата, но прикрита амбиция на съответната модна къща, те нямат свой живот; често остаряваха на това работно място, където способностите им се ценяха, а чудатостите им се превръщаха в традиция.

В ранната есен на 1957, във възможно най-лошия период от годината за търсене на работа — точно след представянето на есенната колекция, се случи невероятното: главната кроячка, опората на модната къща на Пиер Балмен, избяга. След като четири години отлагаше сватбата, оправдавайки се с пролетните или есенните ревюта, тя получи ултиматум от своя упорит, сладострастен ухажор, собственик на марсилски ресторант: трябваше да вземе решение, сега или никога. Кроячката наближаваше вече петдесетте и след поредна консултация с огледалото се съгласи, че той има право. И съвсем разумно се измъкна, без да предупреди никого. На другия ден, когато ужасното й престъпление бе разкрито, гневът на служителите на Балмен едва не взриви сградата на улица Франсоа Първи.

Същия ден Елен О’Нийл потърси работа при Балмен. В друг момент тя не би имала никакъв шанс да започне като нещо повече от първа или втора помощничка — с две думи майсторка-шивачка, но Балмен, засипан с поръчки за най-доходоносния сезон на годината, нямаше избор и я нае незабавно като кроячка. Още до вечерта му стана ясно какъв неочакван късмет го е сполетял. Слабичките ръце на Елен боравеха с коприната с вещината и търпението, които тази тъкан изисква. Бойното й кръщение бе, когато тя трябваше да направи проба на Марлен Дитрих — Дитрих, която по-добре, от когото и да е на този свят знаеше как трябва да се ушие една рокля и в същото време бе двойно по-взискателна от всяка друга клиентка. Работещите при Балмен въздъхнаха единогласно с облекчение, примесено с изумление, когато пробата свърши без нито дума. Щом Дитрих не казваше нищо, това означаваше, че работата е безупречна. Славата на мадам О’Нийл като кроячка-чудо бе утвърдена и мястото й осигурено.

Денят на крояча е дълъг. Във фирма като „Балмен“, която облича не само богатите светски дами, но и вечно заетите актриси, много от пробите се насрочват рано сутрин или късно следобед. Само една от клиентките да закъснее — а всеки ден имаше по някоя мудна дама, — сбитият работен график се превръщаше в бясна надпревара с часовника. Кроячките са на крака или на колене по цял ден с изключение само на обедната почивка и когато настъпи вечерта, често са на ръба на физическата и нервна криза. Преди ревюта обикновено работят до четири или пет сутринта, изпробвайки новите модели на манекени, които припадат от умора. През петдесетте и шейсетте години характерна за френската висша мода бе не безкрайната поредица от нови модели, които вестникарите така трескаво следят, а идеалната кройка на всяка рокля, костюм или палто. Независимо от творческото вдъхновение на своя моделиер, без добри кроячи всяка модна къща би банкрутирала само след година. (Днес, когато едва три хиляди жени по света се обличат в Париж, модните къщи разчитат на продажбите на конфекцията и парфюмите си; висшата мода е губещо начинание, но от него все лак светът става по-красив.)

След като започна работа при Балмен, Елен О’Нийл осъзна, че не може да живее сред роднините си във Версай. Като се прибавеше и дългото всекидневно пътуване до Париж и обратно в претъпканите влакове, не би могла да издържи в трудния си занаят. Намери в някаква стара сграда, закътана в лабиринта от улички недалеч от „Балмен“, малък апартамент, достатъчен за нея и дъщеря й и записа детето в едно съседно училище. В празнични дни гостуваха на този или онзи от братята и сестрите на Елен, които живееха в съседство и се надпреварваха да глезят овдовялата си сестра и нейното сираче.

Повечето френски ученици се прибират за обяд у дома. За Валънтайн модната къща „Балмен“ се превърна в дом. На шест години и половина тя вече бе свикнала да се промъква незабелязано през служебния вход, където портиерът я посрещаше със сериозно ръкостискане. Прокрадваше се безшумно нагоре по опустелите в обедната почивка коридори и отиваше при майка си, която я чакаше в ателието си — едно от седемте в „Балмен“. В покритата кошница на Елен винаги имаше нещо топло, хранително и вкусно. И други работнички си носеха обяд от дома и скоро Валънтайн бе осиновена от четиринайсет жени, повечето от които по цяла година не си разменяха нито дума, затова пък винаги намираха да кажат нещо мило на възпитаното момиченце на мадам Елен.

Валънтайн не искаше да се връща след училище в празния апартамент. Затова замъкваше тежката си чанта в ателието и се скриваше в едно ъгълче; понякога съсредоточено пишеше домашните си, понякога внимателно наблюдаваше деловата суетня. Внимаваше никому да не пречи и след няколко месеца всички така свикнаха със свитото в своето ъгълче дете, че яките, често твърде непочтителни към авторитети работнички, свободно разговаряха, напълно забравили за присъствието й. Така научаваше за невероятните сблъсъци на характери в кроячниците, за добрите и лошите страни на клиентки, които се казваха Бардо, Лорен или Уиндзорската херцогиня, за яростните битки между продавачките, които си оспорваха разпределението на билетите за поредното ревю и всеки нов клиент, за капризите и сцените на ревност в кабините, където се преобличаха манекените — красиви, нервни момичета със сценичен грим и имена като Браунен, Лина и Мари-Терез. Свършеше ли с домашните си, Валънтайн се интересуваше не толкова от клюките, колкото от упоритата работа, която наблюдаваше: как след седмици или поне сто и петдесет часа усилен труд и най-малко три проби, роклята, която бе видяла в началото като няколко нищо необещаващи парчета бяла коприна, се превръща в бален тоалет, предназначен за графиня Ларошфуко и оценен, дори по онова време, между две и три хиляди долара.

Излишно е да го казваме, но шефовете на „Балмен“ не подозираха, че в едно от ателиетата расте дете. На Пиер Балмен, колкото и да бе благ, и на неговата властна директорка, мадам Жанет Спание, която ръководеше фирмата от бюрото си на последния етаж, определено не би се понравило подобно отклонение от правилата. В редките случаи, когато чернокосата мадам Спание, избухлива, словоохотлива и абсолютно неудържима, нахлуваше в ателието, за да разреши назряващ скандал, Валънтайн се скриваше зад редицата готови бални рокли, поставени досами столчето й именно с тази цел.

Когато и последната проба на Елен най-сетне свършваше, а клиентката й се качваше на чакащата я лимузина, за да потъне в парижката нощ — по онова време двайсет до трийсет хиляди жени всеки сезон се тълпяха в Париж, за да попълнят гардероба си с най-новите модели на големите модни къщи — майка и дъщеря поемаха пеша към дома си и непретенциозната си вечеря. След това Валънтайн трябваше да довърши домашните си — и все пак рядко минаваше вечер, без да разпита Елен за видяното в „Балмен“. Подробностите на занаята я омагьосваха. Искаше да знае защо се слагат точно така всяко копче и всеки шев. Защо мосю Балмен винаги използва нечетен брой копчета? Защо мадам Дитрих шест пъти върна подплатата на една пола за поправка на подгъва? Та нали това е просто подплата, а не самата рокля? Защо ателиетата за мъжки костюми работят съвсем отделно от ателиетата за рокли? Защо в едно от тях се шият сака и поли, а в друго блузите и шаловете, които вървят с тях, след като ще се носят заедно? Каква е огромната, явно непреодолима разлика между умението да кроиш вълнени и копринени платове? Защо кроячите мъже винаги работят върху костюмите, а жените върху по-нежните тъкани?

На повечето въпроси Елен отговаряше с лекота, но имаше един, който най-много вълнуваше Валънтайн, а тя не можеше да задоволи любопитството й: „Как на мосю Балмен му хрумват идеите?“ Най-сетне каза на упоритото дете:

— Ако знаех отговора, миличкото ми, аз щях да бъда мосьо Балмен, или мамзел Шанел, или мадам Грес. — И двете избухнаха в смях при тези думи.

Но Валънтайн продължи да търси отговора. Веднъж, когато бе на тринайсет години, подреди собствените си хрумвания и го намери. Идеите просто идваха — това бе всичко. Представяш си нещо, опитваш се да го нарисуваш, ако не се получи, се чудиш защо, а после пак започваш да рисуваш — отново и отново.

И все пак това не бе достатъчно. Трябваше да знаеш дали скиците ти ще стоят добре на човешкото тяло. Валънтайн шиеше великолепно. Осем години се бе учила от майка си. Но това и умение щеше да й осигури в най-добрия случай работа като на майка й, а тя с всяка година ставаше все по-изтощителна. Или може би щеше да стане квартална шивачка, която краде идеите си от големите колекции и ги възпроизвежда, доколкото може, за дребнобуржоазните си клиентки. А такова бъдеще не бе достатъчно добро за Валънтайн.

Валънтайн не бе обикновено френско дете. Когато пристигна в Париж на шест години, тя бе шумно, червенокосо американче, готово за първи клас — но в Ню Йорк. А ето че изведнъж трябваше да се превърне във френска ученичка, едно от милионите преуморени, благовъзпитани, бледи мънички същества, от които се очаква да посветят цялото си детство на учението. Дори най-скромното селско училище във Франция дава на питомците си образование, на което много американски училища могат само да завиждат. Валънтайн преодоля този преходен период леко и на десет години вече изучаваше латински, бе направила първото си запознанство с Молиер и Корней, усъвършенстваше краснописа си и прекарваше дълги часове в ужасяващия лабиринт на френската граматика, която може да бъде овладяна само след години безкрайни повторения и анализи.

Вече бе изключително красиво момиче. Острите й, но изящни черти, издаващи бърз ум, бяха типично галски. Ала тенът, огненочервената й коса, блестящите, закачливи, светлозелени очи, трите лунички на носа бяха типично келтски. Дори в униформата на френска ученичка — тъмна престилка, винаги някак прекалено къса, носена върху блуза с къси или дълги ръкави в зависимост от сезона, — тя се открояваше от останалите. Може би причина бе начинът, по който прибираше отзад на тила си с ярки панделки късите си плитки, от които все пак къдриците й се изплъзваха. Или може би жизнеността й, която не можеше да бъде ограничена в строго определените рамки на ученическото послушание. Още от дете Валънтайн бе личност ни крайностите. Бе най-добрата в класа си по английски и рисуване. И най-слабата по математика, а колкото до поведението, най-добре да не го споменаваме.

Когато влезе в пубертета, Валънтайн бе единственото момиче в училището, което събираше плочите на „Бийч Бойс“ — останалите обожаваха Джони Холидей. Всеки съботен следобед всеотдайно посвещаваше на американското кино, като предпочиташе да гледа филмите сама, за да не й пречат. Мислеше на френски, но не допусна да забрави или дори да занемари английския си, както обикновено става с езика, който говорим свободно в детството си. Никога не забрави, че е половин американка, но не говореше за това дори с майка си. Двойното й гражданство бе като вълшебен талисман за Валънтайн. Твърде скъпоценен — и твърде загадъчен, — за да бъде излаган на показ.

Като наближи шестнайсет години, Валънтайн реши, че няма смисъл да продължава образованието си. На тази възраст можеше законно да напусне училище и да си намери работа. Каква бе ползата, че знае наизуст толкова много от литературата и поезията на Франция, да не говорим за математиката, за момиче, предопределено да стане моделиер? Защото такава щеше да е нейната професия, нищо че засега никой друг не го подозираше.

Дори в Париж да имаше училище за дизайн или технология на модата, както в Съединените щати, по онова време Валънтайн не би имала достатъчно средства, за да плати образованието си. Единствената възможност бе да постъпи някъде да почиракувал. От чираците, та дори и от прочутите кроячи на модните къщи не се иска да проявяват творчество — то е дело на главния моделиер, които е научил занаята си в някоя друга модна къща, често започвайки като копирач на кройки. Когато започнала с шапкарското ателие, подарено й от поредния любовник, дори Шанел не притежавала необходимите технически умения. Моделиерите като мосю Балмен или мадам Грес, които умеят и да кроят, и да шият, са рядкост.

И все пак малцина моделиери, ако изобщо има такива, са започвали от такава низша позиция като Валънтайн. През 1967 година тя бе midinette, една от робините в занаята. Получи тази работа отчасти благодарение на майка си, но оттук нататък трябваше да разчита единствено на себе си. Една midinette може да съсипе метър брокат — и с нея е свършено. Може да не успее да завърши подгъвите навреме — и с нея е свършено. В цената на всяка рокля от колекцията е включено всичко — до последния бод, до последния илик, всеки милиметър от поръбването, всяко копче, дори хартията, необходима за увиването й в голяма бяла кутия с фирмения знак на „Балмен“. Небрежната новачка може да стане причина модната къща да загуби печалбата си от коя да е рокля или костюм.

Цели пет години Валънтайн напредва упорито — от новачка стана втора, а после и първа помощничка и така твърде бързо осъществи онзи скок, за който обикновено са необходими двайсет години — ако изобщо бъде осъществен. Благодарение на усърдната подготовка, която бе получила вкъщи с шевната машина на майка си, от самото начало тя превъзхождаше останалите в умението си, затова вече бе готова да обхване й онези аспекти на бизнеса, които се извършват извън ателиетата. Още след първите две години започнаха често да я викат в пробните, където принцеси, филмови звезди и съпругите на най-богатите латиноамериканци прекарваха часове по бельо, понякога с облени в пот лица сред ухания; неподвижен въздух, някога със сълзи на гняв и разочарование заради начина, по който им стояха новите дрехи. Валънтайн се научи да налучква с точност до секундата мига, в който клиентката ще се опита да обвини модната къща за това, че дрехата не й стои така изящно, както на манекенката, десет сантиметра по-висока и с двайсет килограма по-слаба. Овладя и тактиката, необходима, за да се справи с тези нередки ситуации — тактика, изработена от невъзмутимите, лукави, безогледни продавачки едва след дългогодишен опит. От клиентките, на които се пробваха моделите, често изтерзани от принудата да стоят с часове абсолютно неподвижни в красивите си ръчно изработени обувки с високи токове, тя опозна могъществото на суетата и непоколебимото упорство да притежаваш желаната дреха, каквито и мъки да ти струва. Научи повече за жените, особено за богатите жени, от колкото би трябвало да знае едно момиче на нейната възраст.

Най-сетне Валънтайн бе допусната до репетициите на модните ревюта, уреждани само за служители на фирмата, където видя роклите, върху които сама бе работила, както и стотици други модели, облечени от грациозните изнервени манекенки. Присъства, когато Балмен и помощниците му се съвещаваха какви бижута, какви ръкавици, каква шапка и какви кожи са най-подходящи, за да достигне моделът съвършенство. Валънтайн бе родена с вкус. В школата на Балмен този вкус с всеки изминат ден се доразвиваше. Постепенно започна съвсем точно да отгатва още на репетициите кои рокли и костюми най-много, ще се търсят и кои модели така и няма да бъдат купени, дори когато се озоват на щандовете след края на ревюто. Тези рокли се разграбват единствено от жените, които като лешояди чакат своя ред и купуват рокли, носени всеки ден в продължение на четири или пет месеца от манекените — нищо, че те се потят като състезателни коне на финала, докато пресмятат наум дали са успели да заинтригуват клиентите с модела, който показват, и по този начин са спечелили малката комисионна.

Дори да можеше да си го позволи, Валънтайн никога не би се осмелила да си кули рокля от разпродажба. Сама, при това много изкусно, шиеше всичките си дрехи. На работа не можеше да се яви с нищо друго, освен с традиционната черна пола, пуловер и бяла блуза, но дори тези семпли одежди, предназначени да подчертават огромната обществена пропаст, която разделяше шивачките от клиентките, изглеждаха някак по-особено, когато тя ги обличаше — но не достатъчно, за да привличат вниманието. Бе подстригала непоносимо къдравата си коса съвсем късо и бе прибрала панделките в шкафа, така че сега имаше вид на трезвомислеща, усърдна работничка — стига да не вдигне човек поглед към лицето и да не се взре в очите й, — но съсредоточените върху собствената си външност клиентки на Балмен почти никога не правеха това.

Въпреки че бе с невъздържан нрав, Валънтайн никога не се дразнеше, че е принудена да се преструва така. Дори мадам Спание, която се обличаше винаги в модели на Балмен, носеше само строги костюми от черен или сив вълнен плат разкрасени единствено от неизменната тройна перлена огърлица. В ателиетата обаче плахо се шушукаше, че притежава великолепни вечерни тоалети, които облича, когато посещава със съпруга си всички големи премиери в Париж заедно с близките им приятели, звезди като Ноуъл Кауард, Лорънс Оливие, Дани Кей и дори внушаващата страх мадам Дитрих.

В неделя и по празници Валънтайн обаче можеше да се облича както пожелае, в собствените си модели. Още от четиринайсетгодишна възраст сама си беше манекен, а майка й помагаше при пробите. След като цял ден бе пробвала дрехи на непознати, Елен О’Нийл на драго сърце посвещаваше часове на тоалетите на изключителната си дъщеря. Разбира се, не казваше на Валънтайн, че е изключителна. Това си бе нейното лично майчино мнение, вероятно предубедено, а тя не искаше да бъде суетна — и все пак това стройно, пъргаво, будно момиче, наследило от баща си неочакваните, необясними ирландски изблици на гняв, а от майка си сръчните ръце и практичността, безспорно не бе обикновено — в това Елен О’Нийл ни най-малко не се съмняваше, нищо, че й бе дъщеря.

Още откакто сама беше започнала да изработва модели, Валънтайн съзнаваше, че дори да успее по някакъв начин да ги покаже на мосю Балмен, от това няма да има никаква полза. Дори той да оценеше таланта й, нейният стил не се вместваше в преобладаващия тон на фирмата, която правеше скъпи дрехи за скъпи жени. Валънтайн не създаваше тоалетите, си за мултимилионерски съпруги на средна възраст, които прекарват времето си по благотворителни балове или в ресторанта на „Риц“. Когато скицираше рокли, тя не мислеше за пищната Бегум Ага Хан, нито за твърде скованата в своята изисканост принцеса Грейс. Във въображението си тя работеше за съвсем друг род клиентки. Но кои бяха те, освен тя самата? Не се съмняваше нито за миг, че съществуват. Но къде? И как да ги намери? Нищо, успокояваше се тя с безкрайния си оптимизъм, който съжителстваше с безкрайно нетърпение, всичко неизбежно ще дойде с времето си. И засмяна прекосяваше улица Франсоа Перие до „Ла Бел Фефе“, кафенето, което бе едва ли не филиал на модната къща „Балмен“, да донесе поредната чаша силен чай за едрогърдестата английска графиня, която току-що бе оповестила, че след миг ще припадне, а нямаше никакви изгледи пробата на булчинската рокля на дъщеря й да приключи скоро.

Елен О’Нийл все повече отпадаше. Ръцете й бяха сръчни като преди, но тъй като се налагаше да пробва по-дълго, докато остане напълно доволна, клиентките се дразнеха. Бе научила Валънтайн да готви така вкусно, както сама умееше. Ала все по-често не успяваше да изяде докрай вечерята си. Понякога, мислейки, че никой не я чува, стенеше от болки. Когато Валънтайн най-сетне успя да я убеди да отиде на лекар — „Какво ли разбират?“ повтаряше Елен и пренебрежително гримасничеше, — стана ясно, че й остават още само няколко месеца живот. Елен почина на четирийсет и осем години от бързо разпространил се рак и бе оплакана от всичките си колежки от модната къща, които дойдоха до една на погребението й в старото гробище на Версай.

Седмица по-късно Валънтайн отиде в американското посолство на площад Конкорд с акта си за раждане, който майка й грижливо бе съхранявала заедно с брачното свидетелство и военната книжка на мъжа си. С никого не бе обсъждала решението си да поиска американски паспорт — нито с трезвите си практични роднини, нито с колежките си от „Балмен“. Останала сама, тя даде воля на инстинкта си и се подчини изцяло на властния подтик на интуицията си, която в миналото често я беше ръководила.

Все още не беше навършила двайсет и две, но имаше петгодишен опит при Балмен, от една година бе първа помощничка и бе убедена, дори без го обмисля специално, че остане ли в Париж, поне още пет години ще е на същата работа, а след това вероятно ще бъде повишена в кроячка. И пътят й щеше да свърши дотам. Освен ако, разбира се, не се омъжи и не напусне занаята. Но дори само мисълта да се превърне в домакиня, която се вълнува повече от цената на килограм месо, отколкото от интригите на светското общество, на които така коварно бе изложена в неестествената атмосфера на парижката висша мода, я възмущаваше. Още от малка се дразнеше от милите си, най-обикновени братовчедки, които се възхищаваха от дрехите й, но иначе почти не намираха общ език с нея. Пък и за последен път се бе влюбила на шестнайсет години — в младия свещеник на Версай, който отслужваше неделната служба, но дори и тази очарователна с недопустимостта си въображаема любов бе продължила само шест месеца. Не, не, мислеше си Валънтайн, оплаквайки майка си, в Париж повече няма място за нея. Ще събере имуществото си и ще го изпрати в Ню Йорк. След като съобщи на хазяите, че след месец напуска апартамента, и изтегли всичките спестявания — и своите, и на майка си от „Креди Лионе“, — реши да замине, за да потърси късмета си в Съединените щати. Нима това не бе напълно в реда на нещата?

През петнайсетгодишното й отсъствие Ню Йорк се бе променил, и то определено към по-лошо, реши Валънтайн, докато се разхождаше смутена по уличките около Трето Авеню, където бе играла като дете. Едва успяваше да си проправи път през тълпите, които доволно чакаха на опашките пред кината, сякаш не филмът, а умението, дори изкуството да чакаш на опашка, бе голямото събитие. Вече цяла седмица кръстосваше забравените улици и търсеше по-евтиничък апартамент, но появата на „Блумнигдейлс“ — това пищно цвете на американската култура — и все по-голямото изобилие на кино салони бяха направили квартала толкова моден, че наемите бяха абсурдно високи.

Благодарение на спестяванията си и на наследството Валънтайн разполагаше със солидна сума, от която да се издържа, докато си търси работа като моделиер. Знаеше, че ако се стигне до най-лошото, благодарение на уменията си веднага ще си намери работа като шивачка на Седмо Авеню, но нямаше никакво желание отново да се захваща за иглата, за да си изкара прехраната. Не за това бе напуснала единствените си близки на този свят, и което бе дори още по-тежко, любимите си майки-заместителки и лели от „Балмен“, които превърнаха последния й месец в модната къща в поредица от сълзливи сцени и дори объркаха, за ужас на мосю Балмен, графика на пробите. Стигнаха дотам — не една, а цели две баронеси Ротшилд бяха принудени да чакат, — че майсторката на ателието, където работеше Валънтайн, помоли мадам Спание лично да се намеси и да се опита да убеди момичето да не напуска Франция. Но госпожа директорката — образец на делова французойка, когато ставаше въпрос за бизнес, притежаваше много храбро и типично британско сърце. Французойка по майка, мадам Спание бе родена и израснала в Англия и макар да бе квинтесенция на парижанката, с осемдесет и пет процента от сърцето си клонеше към Англия, а останалите петнайсет бяха отдадени на Ню Йорк. Когато се вгледа в миловидното, живо лице на Валънтайн и разбра, че момичето говори съвършен английски, собствената й буйна кръв пламна при мисълта за приключенията и възможностите, които я очакват. Не можела да си представи нищо по-божествено, нищо по-привлекателно, нищо по-вълнуващо от това Валънтайн да се утвърди, но наистина да се утвърди в Ню Йорк, сподели тя пред онемялото от изненада момиче. Дори да не си помисля да прахоса живота си и някое шивашко ателие — самата тя, Джени Спание, бе започнала като обикновена продавачка в приземния етаж на „Фортнъм и Мейсън“ в Лондон и много скоро се бе превърнала в предпочитаната продавачка, която обслужваше Уелския принц, щом дойдеше да пазарува за Коледа. Разбира се, Валънтайн трябва да замине! А ако някога се върне, да се върне като клиентка — за нея ще направят специални отстъпки в цените!

Спомняйки си вдъхновяващия разговор с мадам Спание, Валънтайн се окуражи и реши да последва съвета на чиновника в евтиното хотелче, където бе отседнала, докато си намери апартамент. Из целия град, каза й той, има стари административни сгради, за които малко се говори, защото не е съвсем законно, но там могат да се намерят свободни мансарди. Постройките са твърде занемарени и вече не се използват за канцеларии, но ако не е прекалено придирчива, мансардите станат за живеене.

Валънтайн огледа и отхвърли четири мансарди, коя от коя по-запуснати и порутени. Петата, която й предложиха, бе на последния етаж в сграда от трийсетте години. Портиерът й каза, че в останалите три има обитатели — семейство, работещо нощна смяна, тих възрастен господин, който вече десет години пишел книга, и някакъв фотограф. Валънтайн огледа двете стаи и отбеляза, че няма дупки по пода; жилището — може би заради прозорците с изглед към Хъдзън и откриващия се силует на града — й напомни с нещо Париж. Валънтайн каза, че ще се нанесе. Цял живот ли ще страда от носталгия, запита се тя. В Париж всичките си джобни пари даваше за американски плочи и филми. Сега, в Ню Йорк, я бе очаровало жилище, което с вида и осветлението си напомняше Париж. Само след две седмици вече бе освободила багажа си й бе подредила апартамента съвсем като парижкия. Единственото, което й липсва, за да се почувства като у дома си, каза си тя, е пълният килер — и се втурна да пазарува, което свърши, както знаем, със спасяването на двете бутилки вино от Спайдър.

След като Елиът си тръгна, Валънтайн си помисли, че не само апетитът му се оказа достоен за огромните запаси пастет и сирене, които току-що бе купила, но е и приятен събеседник, стига тя да се освободи от притеснението, че остава насаме с мъж, при това американец. Откакто навърши шестнайсет години, братовчедите й все я запознаваха с евентуални гаджета, но нито едно от тях ни най-малко не отговаряше на смътната й представа за истински мъж. Бърчеше луничавото си носле, дори когато ставаше въпрос за особено подходящи партии, които благодарение на обезпечената си работа в „Рено“ или кой да е друг от заводите по периферията на Париж бяха успели да си купят своя собствена малка симка. На Валънтайн, твърде разумна за възрастта си, те се струваха или глупави пубертети, или преждевременни старци, досадни, педантични и толкова предсказуеми, че си ги представяше обградени от потомство дори още преди да са се оженили. Без сама тя да го съзнава, представата на Валънтайн за мъжете бе изградена от американските филми, които години наред бе гледала всяка събота. Ходила бе на „Бъч Касиди и Сънданс Кид“ цели девет пъти, на „Булит“ шест пъти, на „Бони и Клайд“ — осем. За нея идеалният мъж бе смесица от Редфорд, Бийти, Нюман и Маккуин. Нищо чудно, че не го откриваше сред французите от дребната буржоазия.

В сравнение с почти всички свои американски връстнички Валънтайн бе сексуално твърде невежа. Наближаваше двайсет и две, а все още беше девствена. До шестнайсетгодишна възраст вечерите й бяха запълнени с учение. Сетне по девет часа всеки ден бе заета с работа, не по-лека от миньорския труд, а вечерите й отиваха в шиене и кроене. Малкото свободно време, което прекарваше сама в киното или сред роднините си във Версай, никога не водеше до приключения. При такива обстоятелства как да не си девствена, негодуваше мислено тя. Неохотно бе позволила на някои, но твърде малко, от безинтересните младежи, с които я запознаваха, да я целунат. По природа бе пряма и рязка и никога не бе изпитвала необходимостта — или както сама се убеждаваше — желанието да се научи да флиртува. Не бе от жените, у които това умение е вродено. Бе изгаряла от любов единствено към един свещеник, който дори не бе неин изповедник. Но това надали би могло да се нарече някакво преживяване, мислеше си тя мрачно. А всички смятаха, че французойките са толкова секси, толкова невъздържани, сякаш все още отговарят на стереотип от Първата световна война. „Невъздържани няма що!“, презрително си казваше тя и се залавяше с безценната си купчинка от последните броеве на ежедневника за дамско облекло „Уиминс Уеър“.

Както често се случва, Валънтайн, по природа склонна към крайности, съчетаваща, понякога със смайващи резултати, галската практичност с келтската буйност, се лъжеше в преценката си. Липсата на сексуален опит нямаше нищо общо с дълбоката й чувственост. Тя съществуваше, но бе обуздавана от огромните изисквания, налагани върху ума и енергията й от живота, който водеше в Париж. Неусетно обаче бе намерила израз в онази единствено лично нейна област от всекидневието — изработването на модели. Те се отличаваха с едно типично качество, което не може да бъде изразено с думи като шик, елегантност или, дори пищност и все пак е комбинация от всичко това. Шик е начинът, по който жената носи дрехите си, а не самите дрехи. Елегантността се отнася до линията и качеството на тоалета, до силуета на тялото под него, както и до вниманието, което жената отдава на съвършенството на всеки отделен детайл. Пищност предполага съчетание от изисканост, загадъчност, вълшебство — и кино. А въпросното трудно определимо качество е предизвикателно, закачливо, дръзко, съблазнително — и веднага предупреждава мъжката половина на света, че въпросната жена съвсем не е обикновена. Шикът и елегантността нямат нищо общо със сексапила, пищността предполага голяма доза сексапил, а то просто е равнозначно на сексапил. То е присъщо на Шер, но не и на Катрин Деньов, нищо, че е пищна. На Сюзан Блейкли, Бренда Вакаро, Сара Майлс и Барбара Страйзънд — но не и на Жаклин Бисет и Жаклин Онасис. Присъщо е още на Беки Шарп и Скарлет O’Xapa — характерно бе и за Валънтайн О’Нийл, както за личността й, така и за моделите й. Подобно качество се разпознава единствено по въздействието му върху околните и фактът, че Валънтайн не го подозираше, бе съвсем естествен, като се имаше предвид, че през целия си живот, и в училище, и на работа, винаги бе обградена от жени. Та нали то може да бъде уловено, единствено когато рефлектира у мъжете. Жените не му се възхищават, защото у тях не предизвиква никаква реакция.

Валънтайн започна да си купува „Уиминс Уеър“, веднага щом пристигна в Съединените щати. Този ежедневник на модната индустрия е абсолютно задължителен за всеки, който — било като творец, било като администратор — е свързан с това изключително важно начинание, продажбата на облекло. Независимо дали сте производител на копчета в Индиана, собственик на фабрика за маратонки в Япония, дизайнер на платове в Милано, закупчик в универсален магазин в Уискънсин, или изобщо сте, по какъвто и да е повод ангажиран в четвъртата най-голяма промишленост в Съединените щати, вие сте глупак, ако не четете „Уиминс Уеър“. Той е най-важният търговски ежедневник в света. Освен това в него се публикуват блестящи критически статии от областта на всички изкуства, задълбочени политически анализи, любопитни репортажи из света на киното и театъра и неизтощимо клюкарска светска хроника. Най-сетне там се поместват материали за дизайна, за моделиерите, за хората, които носят най-красивите дрехи и посещават най-отбраните събирания по цял свят. Всяка светска дама, принудена да избира между „Уиминс Уеър“ и всички модни списания и светски хроники, взети заедно, неизбежно ще избере ежедневника.

Валънтайн успя да си изгради отлична представа къде трябва да потърси работа, просто като поглъщаше информацията на „Уиминс Уеър“. И в понеделника след непредвидената си вечеря със Спайдър се зае с тази задача, грижливо облечена в най-сполучливите си и оригинални рокля и палто, съвършено гримирана, пъхнала под мишница папката си със скици. В съзнанието й нямаше и следа от съмнение точно каква иска да бъде: помощник-моделиер.

И най-посредственият моделиер трябва да има помощник, който да превръща скиците в осезаема реалност, да бъде посредник между него и ателиетата, да служи като спаринг-партньор, с когото да се обиграват новите идеи, понякога сам да предлага идеи. След смъртта на Ан Клайн нейната до този момент никому неизвестна помощничка Дона Каран се прочу само за двайсет и четири часа, като създаде съвършена колекция в стила на Клайн. Сега тя вече има собствени помощници и бизнесът й процъфтява.

От „Уиминс Уеър“ Валънтайн извади дълъг списък на моделиери, от чиято работа се възхищаваше, и издири адресите им в телефонния указател. Центърът на моделиерския бизнес в Съединените щати се намира именно в Ню Йорк в няколко високи сгради на Седмо Авеню. За Валънтайн бе достатъчно само да прочете във фоайетата имената на обитателите им, за да й секне дъхът, ако изобщо й бе останал дъх, след като се бе борила с тълпите на улицата и с тълпите във фоайетата, които при това бяха нищо в сравнение с тълпите в асансьорите. Сърцето на Седмо Авеню повтаря кошмарите на страдащите от клаустрофобия: все едно че всички улици в Хонконг са събрани в няколко безлични, лишени от очарование сгради.

В приемната на всяка модна къща има по една обиграна администраторка, която гледа на знаменития журналист от „Харпърс Базар“ със същото подозрение, с което стрелка равина, дошъл да събира помощи за храма си. Валънтайн обаче умееше да се справя с подозрителни жени — та нали в отношенията си с подчинените всяка продавачка във френска модна къща е все едно затворнически надзирател. Тя знаеше, че само откритата наглост би могла да й донесе някакъв успех.

— Аз съм Валънтайн О’Нийл — оповестяваше тя категорично със същата смесица от спокойна, премерена дързост и лека презрителна усмивка, която бе наблюдавала у действително богатите клиентки, когато пристигаха при Балмен. При това умишлено подчертаваше френския си акцент. — Бих искала да говоря с мосю Бил Блас.

— По какъв въпрос?

— Моля съобщете на мосю Блас, че Валънтайн О’Нийл, помощничката на мосю Пиер Балмен, би искала да разговаря с него.

— По какъв въпрос?

— Бизнес. Току-що пристигнах от Париж и нямам време за губене, така че, моля ви, уведомете мосю Блас.

Понякога усилията й оставаха напразни, понякога й казваха да се обади по-късно, но почти винаги в държането й имаше достатъчно властност, а в дрехите — достатъчно заслепяваща изисканост, достатъчно небрежна самоувереност в стойката й, за да не й откажат среща с моделиера, или най-често с помощника му. Думите й, че е работила при Балмен, обикновено не се поставяха под съмнение. Въпреки младостта си тя така добре играеше ролята си, че обикновено й даваха шанс да покаже скиците си. Моделиерите на Седмо Авеню не пренебрегват възможността да открият нови дарования. Някога самите те са били обещаващи новаци с модели в папки и отлично знаят, че във всяка папка може да се намери нещо добро.

Но 1972 не беше подходяща година да си търсиш работа на Седмо Авеню с папка оригинални модели, които твърде много са различаваха от общоприетите. Модната индустрия едва се бе съвзела от кървавата баня, предизвикана от модата на полите до средата на прасеца, и продажбите бяха спаднали до минимум, тъй като американките отказваха да купуват нови дрехи и предизвикателно се вкопчваха в старите си панталони за следващите няколко години. Всъщност никой не знаеше накъде да се насочи, но новите и свежи идеи изглеждаха определено не на място.

— За три седмици бях отхвърлена от трийсет и девет моделиери, Елиът. Кажеш ли ми да не се обезсърчавам, ще те цапна с това умряло пиле по главата.

Спайдър вече редовно придружаваше Валънтайн, когато в събота сутрин тя тръгваше да пазарува из италианските магазинчета по Девето Авеню. Оправданието му бе, че не може да допусне тя да мъкне камарите продукти, които купуваше, но не по-малко го вълнуваше и въпросът какво смята Валънтайн да готви, за да знае пък той на какво да разчита. Манекенката, с която по това време имаше връзка, държеше в хладилника си единствено козметичен крем. Когато не я водеше на вечеря, тропаше колкото може по-шумно по стълбите към стаята си. Валънтайн винаги се оплакваше, че не било приятно да готвиш само за един човек, и затова го изчакваше да пусне плочата на Ела и Луис с „Мъглив ден в Лондон“, след което пъхваше под вратата му бележчица, на която пишеше: pot-au-feu или choncroute по елзаски. Елиът бе единственият човек, когото познаваше в Ню Йорк, а не виждаше причина да вечеря сама. Разрешението на проблема бе съвсем логично.

— Изобщо не става дума за обезсърчаване — отвърна й той. — Според мен ти просто си поела погрешен път. Искаш да те вземат на работа на базата на модели, от които на тях свят им се завива. Мен ако питаш, скиците ти са невероятно интересни, но аз не си изкарвам хляба, като правя дрехи и изобщо не ме интересува какво жените ще пожелаят да си купят. Ти изпреварваш момента, не си попаднала на мястото си, но си прекадено твърдоглава, за да го признаеш. Не можеш насила да втълпиш някому идеите си, колкото и да са блестящи.

— И как предлагаш да постъпя? — Тя се втренчи ядосано в него, сякаш щеше да го убие с поглед. — Ако аз не си намеря скоро работа, ти ще умреш от глад!

— Това се казва удар под кръста! Подла французойка! Колко пъти съм те молил да ми позволиш да платя всичко това! — възкликна той и я прегърна, без да се поддава на гнева й.

— Днес, Елиът, ще платиш за всичко. А списъкът ми е дълъг.

— Най-сетне отстъпи, нали? Отлично. А след като ти е дошъл умът в главата, какво ще кажеш за още една мъничка отстъпка?

— Първо ми кажи каква е — нямам ти вяра, Елиът.

— Измисли нови модели. Цяла папка. Забрави всичките си глупави идеи как трябва да се обличат създанията в най-прекрасния от всички възможни светове, поразходи се из града няколко дни и погледай какво всъщност носят жените, не най-богатите, не бедните, а онези по средата, над осемнайсет и под шейсет години.

Валънтайн захвърли три домата обратно в коша, с което безжалостно ги смачка, и ужасена вдигна очи към Спайдър.

— Съветваш ме да копирам! Искаш да кажеш да построя моделите си върху онова, което жените така или иначе вече са сложили на гърба си? Каква отвратителна, пошла идея… Това е долно, Елиът, казвам ти, това е…

— Ама ти наистина си глупачка. Няма ли най-сетне да пораснеш? — Спайдър обичаше разгневените жени. Поне една от сестрите му винаги се гневеше за нещо. — А сега ме чуй. Просто си затвори устата и ме изслушай. Виж какво носят жените, а след това измисли модели, които са по-добри, но не толкова различни, та да трябва изцяло да променят вкусовете си. Хората не обичат да се променят — всъщност това напрано им е омразно, — но цялата идиотска модна индустрия е създадена така, че да ги кара да се променят, защото не се ли променят, няма да имат нужда от нови дрехи. Но това трябва да се постигне постепенно, за да не се притесняват дали новото не е твърде чудато, смешно или пък къде ще го облекат — или с какво — или пък дали, ако го сложат, няма твърде много да бият на очи сред останалите. Трябва постепенно да ги спечелиш — пророците никой не ги обича.

Валънтайн навъсено мълчеше. Разкъсваше се между цялостното си възприятие за модата като индивидуален израз на творческия дух и мигновеното си прозрение за правотата в думите на кучия син Елиът. От реакциите на всички моделиери, с които бе разговаряла, се бе убедила, че няма да си намери работа със скиците, които показваше. Дори най-добронамерените, най-искрено възхитените и окуражително-настроените й бяха казали, че хрумванията й са твърде необикновени, твърде неприложими. Но как не й се искаше да отстъпи! Как не й се искаше да осакати принципите си, за да ги приспособи към житейската реалност! Раздирана от гняв, цели пет минути съсредоточено търси най-хубавата маруля. Тъй като четеше чувствата й по лицето, Спайдър изпита съчувствие, но бе твърдо решен да отстоява докрай своето.

— Буржоа, консервативен никаквец! — нахвърли се тя върху него. Той се засмя. Това означаваше, че я е убедил. — Защо си мислиш, че така добре познаваш жените, Елиът? Я се погледни! Обличащ се като просяк, а си въобразяваш, че знаеш какво става в главата на всяка жена, мърльо по кецове! — Самоувереността му я влудяваше, още повече че съзнаваше правотата му и не можеше да си прости, дето сама не е прозряла истината.

— Скромността не ми позволява… — подхвана Спайдър, но тя грабна един едър грозд и заплашително пристъпи към него. Той пусна тежката пазарска чанта на земята и като я прегърна, с лекота я вдигна на такава височина, че да се гледат право в очите.

— Зная, че искаш да ми се отблагодариш, ала не мога да приема този грозд, Валънтайн. Но ако искаш, можеш да ме целунеш. — Не трепна пред изумения й поглед и точно тогава му хрумна, че очите й са с цвета на млади листенца.

— Не ме ли пуснеш веднага на земята, ще те ритна между краката, Елиът!

— На французойките определено им липсва поетичност — въздъхна той, но я пусна. Чудеше се дали да я целуне. Ужасно му се искаше да го стори, а за такива неща Спайдър обикновено не се колебаеше. Приискаше ли му се да целуне някоя жена, целуваше я. Но Валънтайн бе такъв костелив орех, такова странно горделиво създание, а без съмнение сега се чувстваше и унизена. Би могла да приеме целувката като израз на снизхождение. Затова внимателно я пусна на земята и измъкна грозда от ръката й. Пък и, подсети се, тя бе негова съседка и приятелка, а той държеше да запази тези отношения помежду им. Не искаше да спи с Валънтайн, защото станеше ли това, рано или късно историята щеше да свърши. Дори да останеха приятели, както често се случваше с любовниците му, нямаше да е същото.

— Прощавам ти пълното отсъствие на романтичност, само защото умееш да готвиш така вкусно — каза той. — Какво ще има днес за вечеря?

— Ясен си ми, Елиът. Мъж като теб не може дори да ме обиди, защото не мисли за нищо друго, освен за ядене. Затова за вечеря ще има желирана телешка глава. — И впери поглед в италианския магазин, на чиято витрина зловещо висяха одрани зайци и телешки глави.

— О, Валънтайн! Не е честно!

— Ще ти хареса. Време е да се отърсиш от провинциалното си американско тесногръдие. Трябва да разшириш кръгозора си, Елиът.

— Валънтайн! — Той сграбчи ръката й и я накара да спре. — Не понасям изнудването. Какво ще има за вечеря?

Сепната, тя спря и се вторачи в тротоара, осеян с обелки от портокали, смачкани червени чушки и хартийки. Какъв типичен американец бе всъщност! И все пак, кой знае защо, тя изпита, прилив на гореща благодарност към този едър варварин.

— Извинявай, ако съм те обидила, Елиът. Не знаех, че си толкова гладен. Щом като не възприемаш телешката глава, ще приготвим обикновени пържоли по нормандски с калвадос и сос от сметана, подправен с лук и ябълки — не е прекалено екзотично за вкуса ти, нали? — Знаеше, че от всичките й специалитети това бе любимото му ядене.

— Приемам извиненията ти — достолепно отвърна Спайдър. И леко я щипна по бузата, просто за да не се самозабравя.

През следващите две седмици тя кръстосва града от Гринич Вилидж на север чак до музея Гугенхайм. Обикаляше универсалните магазини, пазарите, фоайетата на големите административни сгради и, разбира се, улиците, особено Медисън Авеню, Пето Авеню, Трето Авеню и 57-ма и 79-та улица в Ист Сайд. Пет пъти Спайдър я води на вечеря в не много скъпи, но много посещавани ресторанти и барове. Тя не носеше скицника със себе си, разчиташе на очите и паметта си. Искаше изцяло да се потопи в потока от нови впечатления. После прекара цяла седмица затворена в апартамента си, сама с ужасното си главоболие, с претръпнали от умора крака и гъмжащ от идеи ум. Работи почти непрекъснато и накрая се появи с пълна папка. Спайдър нетърпеливо разгърна скиците.

— Просвета Богородице!

— Не знаех, че си вярващ.

— Не съм, просто съм смаян. Този израз използвам при изключителни събития, като, да речем, когато Овните печелят в първото продължение.

— Това пък какво означава?

— Ще ти обясня някой ден, когато имам шест или седем свободни часа. А сега е време да се поразмърдаш, госпожице. Моделите ти са толкова добри, че просто нямам думи.

На другия ден Валънтайн отново влезе в ролята си на бивша, сътрудничка на мосю Балмен и се запъти към помощниците на онези моделиери, с които до този момент не бе разговаряла. Първите двама я помолиха да им остави скиците си, за да ги прегледат и може би, кой знае, да й намерят някаква работа. Но тя не беше толкова наивна. В къщата на Балмен имаше дълъг списък от хора, включително няколко американски дизайнери, на които не им беше разрешено да припарят до вратата, защото с фотографската си памет можеха да запомнят само от едно показване цяла колекция и след това подробно да я възпроизведат още преди в Париж да е изпълнена и първата поръчка. Пък и се досети, че помощниците, с които разговаря, биха могли просто да откраднат идеите й, а после дори да не споменат името й пред шефовете си.

Третата фирма, в която опита късмета си, бе съвсем нова и се казваше „Уилтън Асошиейтс“. Моделиерът бе извън града, но като по чудо администраторката бе млада и нова в работата. Покани Валънтайн да почака, за да разговаря със самия мистър Уилтън.

— Не е дизайнер, милинка, но тук той командва — с него трябва да се срещнеш, каквото и да искаш.

Алан Уилтън бе внушителен мъж. Имаше фигурата на Кари Грант, но външността му трудно можеше да бъде определена. По Средиземноморието би могъл да мине за богат кореняк, влюбен в пътешествията. В Гърция биха го смятали за корабен магнат, макар от втора ръка, в Италия за заможен флорентинец, в Израел за евреин, но в никакъв случай сабра. В Англия обаче мигновено би бил определен като чужденец. А в Ню Йорк бе същинско превъплъщение на духа на града. Имаше тъмнокафяви очи, непроницаеми като на дива котка, мургава кожа и грижливо поддържана права черна коса. Изглеждаше около трийсет и пет годишен, а всъщност бе осем години по-възрастен, маниерите му бяха безупречни. Дълбокият глас с нищо не издаваше нито родното му място, нито социалния произход.

Дърпайки замислено от лулата си, той внимателно прегледа скиците на Валънтайн, като от време на време клатеше глава.

— Защо напуснахте Балмен, госпожице О’Нийл? — Бе първият, който си направи труда да й зададе този въпрос. Валънтайн усети как пребледнява — винаги пребледняваше, когато би трябвало да се изчерви.

— Там нямах бъдеще.

— Разбирам. На колко години сте?

— На двайсет и шест — излъга тя.

— На двайсет и шест и вече помощничка на Балмен. Хмм. Бих казал, че това със завидно положение на вашата възраст. — От начина, по който прехапа долната си устна, тя разбра, че мигом е прозрял измамата.

— Не е важно защо съм напуснала Балмен, а дали ви харесват моделите ми, господин Уилтън — отвърна Валънтайн, призовавайки на помощ цялата си ирландска дързост и най-превзетия си френски акцент.

— Изумителни са. Идеални за днешния обезумял пазар. Точно от каквото имам нужда, за да накарам жените отново да започнат да купуват. Проблемът е, че аз вече имам, а той си има помощник, с когото работи от години.

— Колко… неприятно.

— Но не за вас. Помощникът на Серджо ще трябва да ни напусне. Не съм в бизнеса, за да ощастливявам хората, госпожице О’Нийл. Тук аз не само държа парите — тук аз вземам всички решения. Кога можете да започнете работа?

— Утре?

— Не става. Трябва да направя малки размествания. Какво ще кажете за понеделник? Умеете ли да шиете?

— Естествено.

— Да кроите?

— Разбира се.

— Да изработвате образци?

— Очевидно.

— Да правите проби? — Безспорно.

— Да правите модели?

— Това е абсолютно необходимо.

— Да надзиравате ателие?

— Ако ми се наложи.

— Ако можете да правите всички тези неща, заслужавате много повече от сто и петдесет долара, които възнамерявам да ви плащам.

— Отлично го зная, мистър Уилтън. Но аз не съм нито кроячка, нито шивачка. Аз съм моделиер.

— Разбирам. — Изгледа я изпитателно, повдигнал съучастнически и развеселено дебелите си вежди. Техническият й опит бе твърде богат, за да е имала време да помага на Балмен, пък и неговите помощници тъй или иначе винаги са били мъже, а не девойки.

Валънтайн събра скиците си колкото може по-бързо, опитвайки се да запази самообладание.

— Ще бъда тук в понеделник — каза тя и излезе от кабинета на Уилтън с деловия вид на човек, свикнал да го наемат на работа. Докато разтреперана от благодарност чакаше асансьора обаче се молеше господин Уилтън да не я настигне и да не започне отново да й задава въпроси.

Нищо от житейския й опит не би могло да подготви Валънтайн за Серджо, моделиера на „Уилтън Асошиейтс“. Познанията й за света на хомосексуалистите се изчерпваха главно с наученото през последните няколко седмици, докато обикаляше големите фирми. Всъщност единственото, което знаеше за дизайнерите-педерасти бе, че са ненадминати в пренебрежението, с което я отхвърляха. При Балмен цареше атмосфера на напрегната, едва прикрита женственост. Кроячите и майсторите на средна възраст там бяха безлични като опитомени сиви мечета. Собственият й семеен живот не предполагаше никакъв досег със света на хомосексуалистите в Париж, макар тя, разбира се, да знаеше за неговото съществуване.

Серджо бе млад, с изящно изваяна шия и брадичка. Устните му бяха нацупени и дръзки, лицето — класически сладострастно, а косата му доста дълга, лъскава, кафява. Облеклото му бе образец на италианската мода: копринената риза бе разкопчана до пъпа и откриваше почти изцяло гладките му гърди с приятен загар, а тънката талия бе обхваната от тежък колан със златна катарама. На испанска арена за борба с бикове панталоните му вероятно не биха изглеждали препалено тесни, но на Седмо Авеню те бяха безспорно предизвикателни.

В понеделник сутринта Серджо бе същинска капризна принцеса, изпаднала в царствен гняв. Спешно бе призован обратно след препалено кратка ваканция, за да установи, че безропотният му и неуморен помощник е заменен чрез мръсничък номер, който Алан му бе изиграл в негово отсъствие. Човек никому не можеше да вярва в този бизнес! Френска мацка. И това ако не бе подлост!

— Престани да хленчиш, Серджо. Момичето има талант и ще ти върши добра работа. А ако смяташ да ми тропаш с краче и да разиграваш сцени, върви другаде. — Алан Уилтън изгледа Серджо със зле прикрито презрение.

— Ще съжаляваш за това, Алан.

— Не смей да ме заплашваш. Знаеш кой тук е господарят, нали? Нали? Така че размърдай си това мъничко сладко задниче и се залавяй за работа. А ако възнамеряваш да правиш мръсотии на Валънтайн, откажи се навреме.

Серджо излезе от кабинета малко умилостивен от думите на Алан. В определени ситуации обичаше да… да му казват какво да прави. А Алан бе такъв властен кучи син. Но, дяволите да го вземат, сега да се залавя за работа… Не, поне не веднага, не когато усети члена си така възбуден, че трябваше да предприеме нещо или щеше се изпразни в панталоните си. По пожарното стълбище Серджо се спусна два етажа по-долу до мъжката тоалетна, прочута заедно с още няколко други по цялото Седмо Авеню. Огледа се бързо, за да се увери, че коридорът е пуст и се шмугна вътре. Там вече имаше десетина мъже, някои тихичко разговаряха, други нервно крачеха напред-назад, трети просто си стояха и пушеха, озъртайки се. Серджо разпозна виден закупчик на мъжко облекло, порторикански борсов агент, заместник-директора на голям универсален магазин, русокос манекен и млад работник от компания за готово облекло. Не поздрави никого и никой не го поздрави. Сърцето му лудо биеше, докато тършуваше в джоба си за цигара и същевременно опъваше тънката материя на тесните си панталони така, че ясно да се открои набъбналият му член. Един от мъжете — непознат, облечен строго като банкер, веднага се приближи със запалка в протегнатата си ръка.

— Харесва ли ти? — попита той Серджо.

— Право в задника.

— Избрал си ужасно място за това.

— Е, да… Ама човек не може всичко да има. Какво ще кажеш да го посмучеш?

— И как ще стане? — устните на непознатия бяха полуотворени от сладостно нетърпение.

— Влез в онази кабинка, третата от края — подходяща е.

Непознатият в кабината едва бе започнал истински да се възбужда, когато усети как устата му се изпълва със сперма. Трескаво я запреглъща, опитвайки се да задържи пулсиращия пенис възможно най-дълго в устата си. Щом свърши обаче, Серджо безцеремонно се отдръпна от дупката, затвори ципа си с отдавна обиграно движение и се шмугна навън през вратата. Проклинайки едва чуто, непознатият внимателно напъха изпънатия си пенис обратно в панталоните си и излезе от кабинката. Отново щеше да опита късмета си и този път нямаше да се примири с такава половинчата работа, още повече че бе дошъл чак от Дариън.

Валънтайн би искала да не се пречка много-много в краката на Серджо. Не че се държеше грубо с нея — тогава би могла да реагира, — но неприкритото му, пълно пренебрежение сякаш изпълваше и наелектризираше пространството наоколо. Поради работата си те обаче бяха непрестанно заедно, често принудени да се надвесват над едно и също парче плат или хартия, постоянно длъжни да се съветват по този или онзи въпрос. Серджо имаше вкус, признаваше го, особено що се отнася до специалитета на фирмата — спортни дамски костюми от изящна вълна или кашмир, кожа, лен и естествена коприна. Фирмата бе създадена само преди шест месеца, но Алан Уилтън, по-рано съдружник в огромна компания, бе вложил в нея солидни капитали. От клюките Валънтайн постепенно научи, че Уилтън продал акциите си в предишната компания, когато се развел с жена си, дъщерята на основателя й. За миналото му никой не знаеше подробности, защото също като Валънтайн всички съвсем скоро бяха постъпили на работа. Серджо бе единственото изключение. И по-рано бе работил за Уилтън и бе останал с него след напускането на компанията.

Серджо бе изцяло погълнат от подготовката на лятната колекция на „Уилтън Асошиейтс“, но не дотолкова, та да не намери време да включи в собствените си скици много идеи на Валънтайн. Често ги прекопирваше, без дори да си направи труда да ги попромени.

Един следобед, около два месеца след като я бе назначил, Алан Уилтън покани Валънтайн в кабинета си.

— Не си ме питала, Валънтайн, но искам да ти кажа, че според мен ти прибави нещо много съществено към нашата колекция.

— О, благодаря ви! Серджо ли…

— Серджо не обича да си поделя славата. Нищо не е споменавал. Но аз просто имам отлична памет. — Очите му на дива котка бяха вперени в нейните. — Имаш ли нещо против да вечеряме заедно в петък? Много бих искал… ако, разбира се, не заминаваш за уикенда.

Валънтайн усети как от изумление й се изправят косите. При всяко от честите си посещения в ателието Алан Уилтън винаги се отнасяше към нея с дружелюбна сдържаност. Той я притесняваше, макар че никому не би го признала, дори на Елиът.

— Не! Искам да кажа… никъде няма да ходя през уикенда… и с удоволствие приемам поканата. — Бе съвсем объркана.

— Чудесно! Тогава да дойда да те взема от дома ти?

Валънтайн си представи как този великолепно облечен мъж се катери шест етажа нагоре към мансардата й на светлината на четирийсетватовата крушка и побърза да възрази:

— Може би не е съвсем уместно. — Глупачка, смъмри се наум, в това няма никаква логика! — Искам да кажа… движението е толкова натоварено… в петък вечер. Не е ли по-добре да се срещнем някъде? — Какво движение, запита се тя отчаяна. Та нали в петък вечер всички напускат града с колите си!

— Както предпочиташ. Ела у дома преди това да пийнем по чашка, а после ще отидем в „Лютес“. Ще ми кажеш как ти се струва в сравнение с парижкия „За Тур Д’Аржан“. — Погледна бялата й работна престилка. — Така ще можеш да облечеш една от роклите си от „Балмен“. И ще си побъбрим за добрия стар Пиер. Поне от три години не съм го виждал.

— Струва ми се, Серджо ме вика — прибързано го прекъсна тя.

— О, в това няма никакво съмнение. Да кажем в осем часа? Живея в Ист Сайд, ето адреса ми. Къщата е старовремска. Просто позвъни на външната врата и ще ти отворя. Първата врата направо.

— Добре. Е… тогава до петък… — Припряно излезе от кабинета му и изведнъж осъзна, че по всяка вероятност до петък ще срещне Уилтън поне още десетина пъти.

Валънтайн пристигна пред вратата на Алан Уилтън облечена в къса, изящна черна копринена рокля с подходящо отворено сако, украсено с черни сатенени панделки, които сама бе измислила и измайсторила, а Балмен с гордост би предпочел да обяви за свои. Очакваше домът му да е в стила на работното му място, което включваше всички клишета на директорския кабинет: сиви релефни стени, килим с черни и бели геометрични фигури, мебел и от полирана стомана и стъкло — подчертано мъжки и делови като стопанина си.

Когато отвори вратата, Уилтън я поведе към апартамент, който в смайващо изобилие съчетаваше въображението с изящните изкуства. Скъпите мебели в стил ар деко стъпвала върху пищни персийски килими, от двете страни на великолепен гол торс на Александър Велики стояха китайски столове от XVIII век, виещи се камбоджански дракони пазеха строг египетски саркофаг. Цветовете бяха наситени и тъмни — виненочервено, бронз, лъскав черен лак и керамика. Огледалата, които бяха навсякъде, си оспорваха пространството с книги, антични китайски стенни украшения, фотографии в рамки и малки кубически картини, две творби на Брак, една на Пикасо, няколко от Леже. Диваните бяха покрити с истински кожи, тук-там бяха нахвърляни възглавници в сребърно и златно ламе. Всяка маса бе отрупана с вази и малки скулптури, стъкло от Лалик и Гале, китайска керамика, асирийски каменни фигури, огъващи се метални риби. Стига да имаше време да го огледа и анализира, помисли си Валънтайн, от този толкова непривичен апартамент би могла да опознае човека, който го е създал — но същевременно изненадващите контрасти и двусмислени противопоставяния бяха толкова много, че той съвсем спокойно би могъл да е замислен като камуфлаж.

Валънтайн не намираше думи. Домът бе завършено произведение на изкуството, но тя не изпитваше нищо друго, освен изумление. Уилтън я наблюдаваше и се наслаждаваше на реакцията й.

— До колкото разбирам — каза тя най-сетне, — не сте поддръжник на идеята, че „по-малкото означава повече“.

За пръв път, откакто го познаваше, на лицето му се изписа открита усмивка.

— Винаги съм смятал, че по този въпрос старият Корбюзие е твърде догматичен — отвърна той и с нескрита гордост от съкровищата си я поведе из двата етажа и малката вътрешна градина. Още в мига, когато й отвори вратата, Валънтайн престана да се страхува от него. В дома си изглеждаше съвсем различен. Нито веднъж не отвори дума за „добрия стар Пиер“ и тя, кой знае защо, бе убедена, че вече няма да я подкача.

Когато Уилтън й спомена, че ще вечерят в „Лютес“, Валънтайн се смути. Макар да бе прекарала само три или четири месеца в Ню Йорк, тя знаеше, че това е най-скъпият ресторант в града, ненадминат по кулинарните си стандарти. Очакваше онази пищност, за която бе чела във френските списания, когато възхваляваха „Максим“ или „Ласер“. Вместо това се озова в тясно, уютно помещение с мъничък бар. Изкачиха се по стръмна, открита, виеща се метална стълба в малка зала в бежово и розово, осветена само от свещи, с изглед към градина, осеяна с рози и още маси. Нямаше ни намек за тържественост, и въпреки това ресторантът излъчваше лукс и богатство, защото бяха използвани само най-изискани материали: тежки, розови ленени покривки и салфетки, свежи рози във вазите, скъп кристал и сребърни прибори. Дори келнерите в дългите си бели смокинги бяха покровителствени и предразполагащи, без следа от скованата помпозност, от която Валънтайн така се опасяваше. Докато пиеха аперитива си с лед в нежни, кръгли чаши с дълги, тънки стебла, Валънтайн се зае да изучава менюто, в което за нейна изненада нямаше никакви цени. Едва по-късно установи, че цените са отбелязани само в менюто за домакина — деликатен начин да бъде освободен гостът му от всякакво притеснение за стойността на избраните ястия. Нека домакинът потръпва — или ако ще потръпва, по-добре да не влиза тук.

Макар непривичното й чувство на боязън да се бе разсеяло в апартамента на Уилтън, където вещите му осигуряваха безопасна тема за разговор, сега, като приключиха с поръчката, тя започна да се притеснява какво за бога ще говорят по време на вечерята. Сякаш усетил неловкостта отново да я завладява, Уилтън започна да й разказва историята на ресторанта. Идвал тук от откриването му.

— Още от самото начало се надявах, че ще успее да се наложи — сподели той, — но се убедих напълно в деня, когато чух как собственикът Андре Сюрмен отказа да сервира на един редовен клиент чай с лед, макар онзи да се закле, ако не го получи, кракът му вече да не стъпи в ресторанта.

— Не разбирам — обади се плахо Валънтайн.

— Знаех, че печалбите все още не са големи, а ето че Андре бе толкова твърдо решен да отстоява стандартите на френската кухня, та предпочете да изгуби добър клиент, вместо да извърши едно, според него, истинско светотатство. При такава смелост — човек трябва да е малко луд, нали? — нямаше начин да се провали. А онзи наистина не стъпи повече в ресторанта.

Валънтайн почувства как самоувереността й се възвръща. Тук тя също никому не би позволила да пие чай с лед не и с печената гъска с праскови, каквато в момента ядеше.

Алан Уилтън усети как дълбоко в него се пробужда от години неизпитано чувство. Какво очарователно дете! Както и предполагаше. Толкова млада и невинна, въпреки превземките си, толкова изненадващо непокварена, въпреки красотата си. Колко приятно, колко трогателно бе да й покаже някои страни от живота. И как умееше да подчертава достойнствата си — стройна като момче, с малки стегнати гърди, с къдрава, късо подстригана, невероятна червена коса над семплата черна коприна — изключително стилно!

През следващите пет седмици Валънтайн вечеря четиринайсет пъти с Алан Уилтън. Той я въведе в неподправената шумна атмосфера на „Льо Во Д’Ор“; в приглушения, изискан полумрак на „Пърл“, където вълнуваща бе не толкова китайската храна, по думите на всички просто приемлива, а чувството, че си влязъл в привилегирования елит на преуспелите; в съвсем характерното очарование на „Патси“, непретенциозен, но скъп италиански ресторант в Уест Сайд, където се бяха окопали политици от Демократическата партия и мъже, чиито делови методи не биха устояли на съдебно разследване, се угощаваха с най-добрата италианска кухня извън Милано. Обикновено обаче ходеха в „Лютес“, понякога на долния етаж в не толкова внушителната, малко по-просторна зала, понякога под тентата в градината край високите лампи, които излъчваха топлина в прохладните вечери, понякога в залата, където бяха вечеряли за първи път. Постепенно Валънтайн поопозна Уилтън. Той имаше навика да съобщава незначителни подробности за себе си в най-неочаквани моменти и в същото време умееше да подскаже без думи, че да му се задават въпроси е не само нежелателно, но и напълно изключено. Имал двама сина и двамата още юноши, развел се преди пет години след дванайсетгодишен брак, съпругата му се омъжила повторно и живеела щастливо в Локъст Вали.

Никога не говореше по служба с Валънтайн. Всъщност интересът му бе насочен главно към нея, към миналия й живот, който тя постепенно му разказа в най-малки подробности. За нея бе истинско облекчение най-сетне да престане да играе роля. Сега, когато наистина бе помощник-моделиер, можеше да признае истината за годините, прекарани при Пиер Балмен. И все пак чувстваше, че не й се удава да бъде така открита и непринудена с него, както с Елиът. Изпитваше потребност да се отпусне, но безупречните маниери на Уилтън все така сдържаха собствената й непокорна откровеност.

Въпросът какви са всъщност отношенията им непрестанно я измъчваше. Всички във фирмата знаеха, че излизат заедно, тъй като той запазваше маса в ресторант винаги чрез секретарката си. Валънтайн успяваше да отклони въпросите, които приятелката й, администраторката и някои от по-влиятелните жени в ателието лукаво й задаваха. Реакцията на Серджо й бе съвсем обяснима. Колкото по-често излизаше с Алан, толкова по-хапливо злостен ставаше Серджо. Съвсем естествено, като се има предвид, че тя му е конкурент и същевременно притежава несправедливото предимство да е свързана с боса чрез отношенията мъж — жена.

Но така ли беше наистина? Ето това бе същината на въпроса. Обикновено вечерите им протичаха по един и същ начин. Отиваше в дома на Алан, където пийваха по чашка, след това вечеряха навън, разхождаха се, пийваха бренди в някой бар, той я придружаваше до дома й с такси и настояваше да я изпрати чак до вратата. Неизменно я целуваше по двете бузи за лека нощ, както с прието във Франция, но пито веднъж не влезе, въпреки че след първите три вечери Валънтайн всеки път го канеше.

Уилтън притежаваше трудно определим чар и безспорна привлекателност. По-рано Валънтайн никога не бе ухажвана от човек, когото да приема сериозно и сега лесно попадна в негов плен. Той бе първият светски мъж сред познатите й и нямаше с кого да го сравнява, за да изтълкува безупречното му поведение. След четиринайсет вечери тя, естествено, очакваше нещо повече от целувка, каквато френските генерали си разменят по време на тържествени паради! Все по-често се улавяше, че гледа пълните му устни и се пита какво ли ще е да ги почувства върху своите, но после рязко се овладяваше и свеждаше очи. Понякога забелязваше по лицето му да пробягва странно изражение като от болка и бързаше да го развесели с анекдот за суетнята при Балмен, тъй като се страхуваше, без сама да знае защо, от думите, които би могъл да изрече. И все пак какво чакаше той? Може би тя трябваше да предприеме нещо? Да му даде знак, да направи намек? Да не би да се смяташе прекалено възрастен за нея? Или може би тя не бе неговият тип? Не, сигурна беше, че това просто е невъзможно. Никой мъж не прахосва стотици долари за жена, която не е негов тип, уверяваше я здравият й разум, а здравият разум никога не я лъжеше. Може би тя просто не умееше да флиртува, може би дълбоко в себе си той бе много свенлив, може би е бил така нараняван от жените, че не иска отново да се забърква, може би…

Валънтайн се ядосваше на себе си. Нима бяха необходими всичките тези престорени колебания и съмнения, след като единственото, което всъщност я вълнуваше, бе кога ще спи с Алан Уилтън? Двайсет и вторият й рожден ден вече бе отминал, а тя все още си бе непорочна девственица и ако бе католичка, не би имала от какво да се черви пред изповедника си. Дори онзи мухльо Елиът не бе предприел нищо!

С горчивина си спомни разговора с една манекенка, пристигнала при Уилтън да изпробва дрехи от новата му колекция. Бе празноглаво създание и подчертаваше провлачения си кокни акцент не по-малко от бедрата си.

— Да не искаш да ми кажеш, че Спайдър Чукача ти е съсед? Какъв невероятен късмет!

— Моля за извинение, но… — Знаеш ли, това се смята просташко в Англия, но много изискано в Ню Йорк, макар да не разбирам защо…

— За какво, по дяволите, говориш?

— Изразът, който току-що употреби: „Моля за извинение…“

— Спести ми бръщолевенията си — сряза я Валънтайн, — какво точно намекваше за Елиът?

— Той е известен плейбой. Това разбираш, нали? За да бъдем съвсем точни, той чука наляво и надясно. Спайдър е винаги готов. При това си пада все по най-отбрани мацки. Самата аз никога не съм го пробвала — такъв ми бил късметът, — но казват, че фантастичен.

— Salope, Conasse!

— Каква ме нарече?

— Клюкарка — отвърна Валънтайн, макар двете думи, грубо преведени, да означаваха съответно „курва“ и „пачавра“.

— Е да, ама клюката е душата на нашия занаят. Впрочем, до колкото разбирам, не си се сваляла с оня сладур. Не се притеснявай, скъпа, той сигурно те има за сестра. Говори се, че обожавал сестрите си… Оооо! Боли!

— Извинявай — рече сухо Валънтайн и извади карфицата.

Какво бе заключението? Сестра за Елиът! Не че би го приела, помисли си тя разярена, тази сладострастна, отвратителна свиня… И една голяма въпросителна за Алан Уилтън. Сигурно нещо в нея не бе наред.

Седмица по-късно, когато Алан Уилтън и предложи след вечеря да се върнат у дома му да пийнат по нещо, Валънтайн почувства, как я облива вълна на облекчение. Бе гледала достатъчно филми, за да знае, че това е класическият номер за прелъстяване. Сега, когато той най-сетне предприе ход, бе страшно доволна от себе си, че изчака, без да издаде нетърпението си.

Когато рано вечерта излязоха от апартамента му, той угаси почти всички лампи и сега дори не понечи отново да ги запали. Трогателно притеснен, наля по едно голямо бренди, а после, без да отрони дума, леко треперещ хвана лакътя на Валънтайн с топлата си ръка и я поведе към спалнята. Изчезна в банята, а Валънтайн изпи на един дъх чашата си, бързо захвърли обувките си и застана до прозореца, вперила поглед към потъналата в мрак градина. Умът й отказваше да работи. Тя просто гледаше навън, сякаш, ако достатъчно дълго не отместеше поглед, щеше да види нещо особено важно. Изведнъж почувства, че Алан е застанал плътно зад нея, съвсем гол, целува врата й и разкопчава мъничките копченца на гърба.

— Прекрасна си! Прекрасна — шепнеше той, докато събличаше роклята й, разкопчаваше сутиена и смъкваше бикините й. Тя направи опит да се обърне, но той я държеше здраво с гръб към себе си. Пръстите му бавно се плъзнаха надолу по гръбнака й, за миг ръцете му се протегнаха напред и обхванаха гърдите й, но после отново се върнаха, продължиха нежно, внимателно да галят гърба й и стигнаха най-сетне до малкия й стегнат задник. Обхвана го с топли трескави пръсти, притисна хълбоците й, изследвайки нежно браздата помежду им, докато най-сетне пъхна бавно пръста си между тях на сантиметър или два навътре. Валънтайн почувства пениса му да се изправя и притиска към гърба й, а Алан продължаваше все така да повтаря „прекрасна си, прекрасна…“

Ето че коленичи на пода и леко раздалечи краката й. Усети топлия му език и чувството бе така влудяващо приятно, че се притисна назад към него и съвсем несъзнателно започна да върти таза си. Точно когато усети, че не би могла и минута повече да стои така, без да се обърне, той я вдигна и я отнесе до леглото. Освен малката настолна лампа, в стаята нямаше никаква светлина, но той угаси и нея, преди да се отпусне върху чаршафите и едва тогава започна да целува жадната й уста.

Тръпнеща, Валънтайн се опита да го притегли към себе си, изследвайки с ръце мускулестото, окосмено тяло, което не виждаше. Не смееше да се докосне до пениса му. Никога не го бе правила и изпитваше известна несигурност и боязън. Целувките на Алан бяха толкова страстни, че скоро престана да се тревожи дали му отговаря, както той очаква. Изведнъж без всякакво съмнение усети как той се опитва да я обърне по корем. Остана смаяна — копнееше за още целувки, зърната й жадуваха за устните му и все пак послушно се обърна. Валънтайн се обърка — в тъмното не можеше точно да разбере къде е той на леглото, но скоро усети, че е клекнал над нея. Почувства твърдата глава на пениса му да прониква в нея. Все по-уверено и по-уверено напредваше, а после изведнъж спря, когато тя простена от болка. Той отново напъна, тя простена. Тогава се измъкна от нея и рязко я обърна по гръб.

— Да не си девствена? — прошепна ужасен Алан.

— Да, разбира се. — За Валънтайн девствеността й бе толкова естествена, че не й бе хрумвало да му го каже.

— О, майната му!

— Моля те, моля те, Алан… продължавай… нищо, че малко ще ме боли… искам го — примоли се тя и с ръце потърси члена му в мрака, за да покаже, че е искрена. Чу го как стиска зъби, а после изведнъж, както си лежеше по гръб, разтърсвана от възбуда, болка и началото на огромна неловкост, го усети как грубо пъхва два пръста в нея. Прехапа устни, за да не извика. Когато се увери, че пътят е съвсем открит, Уилтън отново я обърна по корем и пъхна в нея члена си, вече не така твърд като преди няколко минути. Докато го въртеше и проникваше все по-навътре, Валънтайн почувства, как той нараства, втвърдява се и накрая, твърде скоро, с вик на тържество, който прозвуча като агония, Алан се изпразни.

След това полежаха в мълчание, а думите напираха във Валънтайн. Бе съвсем объркана, на ръба на сълзите. Така ли трябваше да бъде? Защо не бе по-нежен? Нима не разбираше, че е възбудена и неудоволетворена? След минута обаче той я прегърна и я притегли с лице към себе си.

— Скъпа Валънтайн — зная, че не се получи, но не можех да повярвам… бях така изненадан… прости ми… позволи ми… — Провря ръка между бедрата й и само след миг тя бе обзета от тъй неочаквана и непозната наслада, че забрави въпросите си. Когато възвърна способността си да разсъждава, си каза, че не е очаквал да е девствена — и това обясняваше всичко.

Следващите няколко седмици бяха най-озадачаващите в живота на Валънтайн. През ден или два вечеряха с Алан Уилтън, а след това неизменно отиваха в дома му и се любеха. Сега вече той винаги се стремеше да я възбуди, преди да я обладае, и я довеждаше до състояние на екстаз с устни, но упорито правеше всичко мълчаливо и на тъмно, а това ужасно я объркваше. Искаше да види голото му тяло, искаше той да я види. В невинната си суетност Валънтайн знаеше, че снежнобялата й, съвършено гладка кожа и крехкото й тяло с предизвикателно щръкналите гърди и сладкото, стегнато задниче ще се харесат на всеки мъж. Но още по-неприятно бе очевидното му нежелание да влезе в нея отпред, както винаги бе смятала, че правят мъжете. Сега, когато вкарваше члена си в нея, докато тя лежеше на голямото легло, винаги подпъхваше няколко възглавници под нея. Обясни й, че в класическата поза тя не би изпитала кой знае какво, че стигала до оргазъм само когато я възбуждал с пръсти, нещо, което не би постигнала при обикновено проникване. Нещо у нея обаче изискваше този контакт лице в лице, който й се струваше символ на срещата между равни в любовната игра.

А това сигурно е любов, казваше си тя, вече неспособна да мисли за нищо, освен за бързо разпалващите се чувства към Алан Уилтън. Тя не само бе влюбена в него, бе омагьосана, тъй като той продължаваше да я озадачава. Отнасяше се към нея като към възлюбена, проявяваше изключително внимание и възхищение, в най-силния момент на екстаз викаше името й, и все пак тя не беше убедена, че помежду им нещата са… ясни? Не, не това бе думата — липсваше дълбокото разбиране, съпричастността. Въпреки безбройните вечери и разговори, въпреки любенето, тя знаеше, че все още не е опознала мъжа у него.

Тъй като новата колекция скоро трябваше да бъде готова, през последните две седмици на Валънтайн няколко пъти й се наложи да остане до късно на работа. Обикновено Уилтън напускаше кабинета си в шест, а Валънтайн, Серджо и другите технически помощници оставаха да работят без него. Един понеделник, доста късно, минавайки покрай кабинета му, преди да си тръгне, Валънтайн изненадана видя; че вратата е открехната, и дочу гласовете на Алан и Серджо. Забърза, но точно в този миг чу името си. Може би Серджо се опитва да я злепостави, каза си тя и се заслуша. От него всичко можеше да се очаква.

— … тази твоя мръсна френска пачавра.

— Забранявам ти да говориш по този начин, Серджо!

— Повдига ми се от теб! Ти ли ми забраняваш? Праволинейният господинчо ми забранява! Нима може да има нещо по-жалко от педераст, който се опитва да си докаже, че може да се чука с жени…

— Слушай, Серджо, само защото…

— Защото какво? Защото ти става от нея? Не се съмнявам, това не ме учудва. Почти десет години ти ставаше от Синди, нали? Достатъчно често, за да й направиш две деца, нали? Ама защо Синди се разведе с теб, а, гаден лицемер? Може би защото не ти ставаше толкова често, след като разбра какво всъщност искаш? Може би си мислиш, че не си педераст, само защото ти ми го вкарваш, вместо аз на теб?

— Млъкни, Серджо! Признавам всичко това, но то е минало… стара история. Валънтайн е нещо различно, свежо, младо…

— О, господи! Я чуй най-големия лъжец-педераст на този свят! Преди тя да се появи, не можеше да ми се наситиш, нали? Къде впрочем беше снощи? Май си спомням как ми го пъхаше. Ти беше, нали, мръснико — и как само се прехласваше!

— Така се случи. Но няма да се повтори — свършено е.

— Свършено ли? Разбира се, че не е свършено. Я ме погледни, Алан, погледни какво имам за теб. Иска ти се нали? Това е единственото, което ти се иска, и престани да се самозалъгваш. Сега ще заключа вратата и ти ще ми го вкараш, нали, Алан? Нали?

Валънтайн само чу как Алан простена „да, да“, а в гласа му прозвуча унизително, радостно покорство, и едва тогава успя да се изтръгне от вцепенението си и хукна надолу по коридора.

Щом пристигна в дома си, Валънтайн направо се парализира. Успя да си измие зъбите и лицето. Два дни и две нощи лежа свита на леглото си под одеялата и завивките, навлякла най-плътния си халат, но не престана да трепери. Изпи няколко чаши вода, но не хапна нищо. Времето бе спряло. Чувстваше как в нея са се образували две огромни буци, едната в главата, другата в сърцето й. Започнеше ли да разсъждава, едната от буците щеше да се пръсне, а тя не можеше да си представи какво ще стане с нея тогава. Бе вцепенена от ужас.

Сутринта на третия ден Спайдър започна сериозно да се безпокои. Бе усетил, че в мансардата й не се забелязват никакви признаци на живот, но откакто тя започна да излиза с Уилтън, рядко я виждаше. И все пак би видял поне някаква светлина, едва ли бе заминала по средата на седмицата. Наистина, през последните два дни той работи до късно за Ханк Леви — и все пак изведнъж осъзна, че нещо не е наред.

Отиде до вратата на Валънтайн и дълго чука. Не му отвориха, макар да бе убеден, че Вал — или изобщо някой — е вътре. Преди месеци си бяха разменили ключове от апартаментите. В извънредни случаи, каза й той тогава, опиянен от житейската си мъдрост, е добре да знаеш, че съседите могат да влязат в дома ти. Безспорно никой от другите обитатели на етажа не бе достоен за доверие — всъщност кой ги знае къде са? Извади ключа, отново почука и тъй като не чу отговор, влезе. Отначало си помисли, че вътре няма никой. Озадачен се огледа по-внимателно. Нищо. Никакъв шум, освен жуженето на хладилника. После осъзна, че дългата, едва забележима форма под одеялото е човешко тяло. Ужасен пристъпи натам — знаеше, че трябва да провери. Много внимателно отдръпна завивката и видя тила на Валънтайн и лицето й, обърнато на една страна и плътно притиснато към възглавницата. — Валънтайн? — Заобиколи леглото и се наведе, за да чуе дали диша. Внимателно се вгледа в лицето й. Не спеше, бе почти сигурен, но не искаше или не можеше да отвори очи. — Валънтайн, зле ли ти е? Чуваш ли ме? Валънтайн, милинка, опитай се да ми кажеш нещо! — Лежеше, без да помръдне, безчувствена, но Спайдър вече бе убеден, че го е чула. — Валънтайн… всичко ще се оправи. Ще позвъня в „Сейнт Винсънт“ да изпратят линейка. Каквото и да ти е, скоро ще се погрижат за теб… не се притеснявай… ей сега ще се обадя. — Отстъпи назад към телефона и в този миг тя отвори очи и с дрезгав глас продума:

— Не съм болна. Махай се.

— Не си болна! За бога… я се погледни! Веднага ще извикам лекар.

— Моля те, остави ме на мира. Кълна се, не съм болна.

— Тогава какво ти е? Хайде, казвай, миличка.

— Не зная — прошепна тя и се разтърси от ридания. От очите и за пръв път бликнаха сълзи. Повече от час Спайдър седя до леглото й и я държа в прегръдките си, неспособен да каже или да направи нещо, за да я успокои. Тресеше се от плач, стенеше и виеше, но не пророни нито една смислена дума. Спайдър бе озадачен, но продължи да прегръща мъничкото, плачещо, тръпнещо създание и с търпелива нежност чакаше; замисли се за сестрите си. Колко много момиченца, нещастни, съкрушени момиченца бе утешавал в живота си! Когато хълцането й позатихна, Спайдър се осмели да й зададе няколко обиколни въпроса. Лоши новини от Париж ли е получила? Да не би да са я уволнили? Може ли да й се помогне с нещо?

Тя вдигна очи — така се бяха подули, че почти не се виждаха и изрече с ярост, каквато не бе подозирал у нея:

— Не ме разпитвай. Свършено е. Не се е случило. Никога, никога.

— Но Валънтайн, скъпа, не можеш просто да таиш у себе си…

— Млъкни, Елиът! — Гласът й го сепна. Прозвуча му чак страшно и той мигом разбра, че зададе ли още един въпрос, повече никога няма да я види.

— Знаеш ли какво ти трябва, миличка? — каза той. — Сега ще ти сваря една от готовите доматени крем супи със сухар и масло. — Майката на Спайдър бе убедена, че това съчетание е такова лакомство, та трябва да се дава само на болни деца — и всеки един от седемте й наследници го смяташе за магически лек.

Следващата седмица Валънтайн преживя с доматена кремсупа, юфка с мляко и единствения друг специалитет на Спайдър — сандвичи с топено сирене. Остави се да я убеди да стане от леглото, да вземе душ и да седне на любимия си стол, но не пожела да се облече. Всяка сутрин той й носеше топъл чай и юфка. После тя по цял ден не помръдваше от стола си, втренчена пред себе си, измъчвана от болезнените спазми на безутешността, от разкъсваща болка заради начина, по който бе използвана, и отвратително, гнусно унижение, тъй като чувствата, с които бе дарила Алан Уилтън, бяха превърнати в посмешище, стъпкани, унизени, омърсени. Всяка вечер Спайдър бързаше да се прибере от работа у дома, приготовляваше супата и сандвичи със сирене и до среднощ оставаше при Валънтайн, като от време на време пускаше плочи на грамофона, но най-често просто мълчеше.

Спайдър не само бе разтревожен от кризата на Валънтайн, измъчваше го и любопитство. Разбираше, че тя се нуждае не от лекарска помощ. Но след като категорично отказваше да проговори и тъй яростно пазеше тайната си, той не знаеше как да облекчи душата й. Единственото, което му хрумна да направи, бе да провери „Уиминс Уеър“, за да открие ключ към загадката, тъй като бе очевидно, че тя е напуснала „Уилтън Асошиейте“. Шест дена нищо не откри. Вече бяха започнали да се появяват съобщения за новите колекции на американските дизайнери. Два пъти годишно, в рамките на няколко претоварени седмици, новите колекции се показват пред бъдещи купувачи и журналистите, подредени в такъв сбит график, че човек може да ги види почти всичките. Едва ли не всеки ден „Уиминс Уеър“ отделяше по една луксозна притурка, понякога две, за снимки и скици на най-добрите модели. На шестия ден се появиха репортажи от ревю на „Уилтън Асошиейтс“ сред ураган от възторзи. На колекцията бе посветена притурка с четири подробни скици. Три от тях Спайдър безпогрешно разпозна — бяха дело на Валънтайн, нищо, че името й не се споменаваше. Изглеждаше невероятно това да е причината за нейния срив. Знаеше, че и други помощник-моделиери са имали същата участ — но бе единственото, за което можеше да се залови. Взе телефона и набра няколко номера.

Същата вечер, докато седяха двамата с Валънтайн, Спайдър тихо каза:

— Утре в три часа имаш среща с Джон Принс.

— О, така ли… — Не прояви дори любопитство, сякаш не го бе чула.

— Днес му се обадих и се уговорихме.

— Какви ги приказваш? — Подобно на Бил Блас и Халстън, Принс бе от онези големи моделиери, чиято слава е достатъчна, та да дават специални разрешения името им да се полза за какво ли не — от парфюмите до куфарите, за което прибират понякога по сто милиона долара годишно, без да се броят парите, които получават от моделите си.

— Обадих се на Принс, казах му, че голяма част от колекцията на Уилтън е твое дело, той поговорил с Уилтън, който го потвърдил, и сега Принс иска да се срещне с теб, за да ти предложи мястото на главен помощник с двайсет хиляди долара годишно, като при това постъпваш веднага на работа. Утре те очаква в кабинета си.

— Ти съвсем си полудял! — За пръв път, откакто я откри в онова ужасно състояние, видя оживление по лицето й.

— Да се обзаложим ли? Казах му, че съм ти посредник, а това означава, че ми дължиш процент, все още не съм решил какъв точно. Но не си мисли, че няма да го взема:

Нищо не звучи така убедително, както истината. Макар да си даде вид, че не му вярва, защото не й се искаше да се изтръгне от пашкула на отчаяние и потиснатост, Валънтайн веднага разбра, че Спайдър не я лъже.

— А косата ми? — възкликна тя, изведнъж отново стъпила на здрава почва.

— Би могла да я измиеш — трезво я посъветва Спайдър. — Не е зле да сложиш малко грим. А вече е време да свалиш и халата си. Не е като да нямаш какво да облечеш.

— О, Елиът, защо си толкова добър към мен? — възкликна тя, готова всеки миг отново да се разплаче.

— Втръснаха ми сандвичите със сирене — засмя се той. — Ако видя само още една сълза, никога вече няма да ти сготвя доматена супа.

— За бога — въздъхна тя, — никога повече доматена супа, каквото и да се случи — и се втурна в банята да измие косата си.

Към следващата част или към съдържанието

Джудит Кранц Любов и омраза в Бевърли Хилс (5)

Метаданни

Данни

Любов и омраза в Бевърли Хилс

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава пета

Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс (5)