Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс (16)

Глава шестнадесета

На Били и Вито им беше нужен цял час след обаждането на Маги, за да повярват най-сетне на новината, да я приемат като част от живота си, не просто като мимолетна победа след дълго надбягване. Опитваха се да свикнат с мисълта за победата, да я наместят в умовете си, въртяха се в кръг от едни и същи фрази:

— Но тя напълно сигурна ли е? — попита Били за петдесети път, повече заради удоволствието да чуе отговора, а не защото се съмняваше.

— Съвсем.

— Но защо не ти каза откъде знае. Не е ли странно?

— Маги работи така. Повярвай ми, има си своеобразни методи.

— О, Вито, все още не мога да повярвам!

— Аз мога.

— „Огледала“ е най-добрият филм — каза Били. Това беше твърдение, декларация и все пак звучеше донякъде и като въпрос.

— Може би — замислен пророни Вито. — Всъщност не е възможно да се даде абсолютна преценка за филм. Можеш да вземеш пет вида брашно за кекс, да ги изпробваш и да решиш кое от тях е най-доброто, но един филм… Единственият категоричен резултат е, че въпросният филм измежду общо пет е получил най-много гласове — като на предизборно събрание. Ала причината да съм така възвишено, безпристрастно и философски настроен е, че спечелихме. Ако бяхме загубили, щях да твърдя, че „Огледала“ е без всякакво съмнение най-добрият и че са избрали друг филм поради редица объркани, погрешни съображения.

— Но как се чувстваш? Можеш ли, да речем, да сравниш усещанията си с тези на олимпийски шампион? — поинтересува се Били с любопитство.

— Чувствам се като Джак Никълсън след награждаването му за „Полет над кукувиче гнездо“. Той каза, че да спечелиш Оскар е като да се любиш за първи път — ако веднъж си успял, няма вече защо да се тревожиш. Трябва да вярваш, че си добър, само за да имаш смелостта да си продуцент, но когато всички тези хора потвърждават, че и според тях си добър… Е, не е достатъчна само личната увереност, приятно е да се получи обратната връзка с външния свят. Повече от приятно, дявол да го вземе, повече, отколкото можеш да обясниш с думи.

Били погледна Вито, който по пижама и халат обикаляше около леглото. Дори и тя, привикнала с изблиците на енергия, с нервната му увереност, никога не беше го виждала така осезателно сияещ от изпълнилата го творческа мощ. Заподозря го, че гори от нетърпение да започне работа по дузина нови проекти. Изведнъж, посред благодарственото вълнение, сърцето й се сви от странно мрачно предчувствие.

— Дали „Оскарът“ наистина променя живота?… Или е просто една голяма шумотевица за героя на деня? — небрежно попита тя.

Вито спря, за да размисли за минутка, преди да й отговори. Започна бавно, сякаш на себе си.

— За всеки от нашия бранш наградата променя живота и външно и вътрешно. Завинаги. Знам, че след седмица, по дяволите, след три дни, половината от хората, които ще гледат утрешната церемония по награждаването, ще забравят кой какво е спечелил. Но отсега нататък винаги ще бъда белязан със знака на победата. „Оскарът“ винаги ще стои в подсъзнанието на хората, с които ще работя занапред. Това няма да облекчи трудностите в работата ми; всеки следващ филм ще се ражда мъчително, придружен със своите специфични проблеми, но този град с преди всичко свързан с киното и поне за кратко аз ще съм номер едно в него! Този боклук Арви ме държеше в шах за „Огледала“ — такова нещо никога вече не може да ми се случи. Сега, поне за известно време, аз съм недосегаем.

— Говориш за сделките! Ще диктуваш условията, така ли?

— Не бих могъл, дори да имах десет „Оскара“! — засмя се той. Но все пак ще бъдат много по-лесни от последните няколко. Наистина още не знам… Ще го разбера скоро. Но, мила, обещавам ти, никога вече няма да използвам библиотеката ти за монтаж на филм.

Неочаквано за самата нея Били усети, че от очите и бликват сълзи. Опита се да ги задържи, но не успя. Чувство на огромна загуба притискаше гърдите й. Едва след няколко секунди Вито забеляза какво става. Мигом я прегърна, започна да целува тъмната й коса и да я люлее в ръцете си, докато тя проговори:

— Съжалявам, много съжалявам… Що за неподходящо време за плач. Толкова е глупаво, толкова е… О, много ми беше хубаво, когато работехме тук и аз бях част от всичко това, а сега свърши, никога вече няма да сме толкова близки, ти няма да се нуждаеш от моята помощ… Ще разполагаш с всички истински специалисти, от които се нуждаеш. Толкова е глупаво от моя страна, скъпи. Не исках да помрачавам радостта ти. — Дори измъчената усмивка не успя да изтрие неутешимото отчаяние, изписано на лицето и.

Вито не знаеше какво да й каже. Тя беше абсолютно права. Това, което стана с „Огледала“, се случва само веднъж в живота, като корабокрушение. Надяваше се никога вече да не му се налага да работи с такава неистова безумна скорост. По чудо беше успял, но много по-лесно можеше напълно да се провали. Не можеше да си представи Били като щатна скриптерка, а беше сигурен, че и за нея подобна идея е абсурдна.

— Само за това ли плачеш, скъпа? — нежно попита той, като я притискаше здраво и поемаше с устни сълзите от лицето й. — Как можеш да си помислиш, че никога вече няма да сме толкова близки? Та ти си моята жена, моят най-добър, най-скъп приятел, най-верният, най-любим за мен човек в целия свят! Никой не може да ми е по-близък.

Усетила искрената и дълбока обич, с която я обгръщаше, Били се изкуши да изкаже мислите, които от месеци таеше.

— Вито, ти винаги ще бъдеш продуцент, нали? — Той кимна сериозно. — И това означава, че винаги ще си зает и че, когато свършиш единият филм, веднага ще се заемеш със следващия, защото винаги така си работил, едновременно поне две топки във въздуха, а най-добре — три, иначе няма да си щастлив? — Той отново кимна, а в очите му проблясваше весела искрица от сериозния й тон. — Не мога винаги да се влача след теб като дете, загубило се на панаир, което плаче за баща си, нали? Добре, най-сетне се научих да общувам с хората на снимачната площадка без риск да се удавя в някое езеро, но моята помощ за „Огледала“ не ме прави професионалистка, знам това. И какво всъщност ни остава? Колкото повече успехи жънеш, толкова по-малко ще си с мен. Утре вечер се качваш на съвсем друго ниво, що се отнася до работата ти. Ами аз, Вито? Какво да правя аз сега?

Той я погледна безпомощно. Това беше въпрос, на който нито един мъж, който обича работата си и влага в нея цялата си енергия, не може да отговори.

— Били, скъпа, но ти беше наясно, че се омъжваш за продуцент.

— Да, но нямах ни най-малка представа какво значи съпругът ти да е продуцент. Кой можеше да предположи? За теб това е напълно нормално, това е ритъмът ти, към него си привикнал с години. Господи, та ти дори си забравил как се живее нормално. Кога за последен път си почивал? И не ми казвай за Кан, това не е почивка, това е бизнес. — Били все повече се ядосваше, като виждаше как загрижеността му се сменяше с упоритото изражение на човек, който си повтаря, такъв съм, какво да се прави?

— Някога замислял ли си се какво ми е на мен, когато снимаш филм? — Тя се отдръпна от него и пристегна колана на халата си. — Без значение дали съм с теб или съм вкъщи. И в двата случая съм самотна. И снимането е само половината. А нощите, когато четеш сценарии или си в монтажната? Залагам десет към едно, че президентите на „Дженерал Мотърс“ и на „Ю Ес Стийл“ са заети по-малко от теб. И когато не работиш, пак мислиш за работата си! — Тя се задъхваше от яд.

Вито не бързаше да й отговори. Какво можеше да й обещае? Че ще работи по осем часа на ден и ще прави по един филм на две години? Ако не работеше над някакъв филм, нямаше усещането, че е жив. Дълбоко набразденото му лице се изопна и замръзна и той повече отвсякога заприлича на статуя на Донатело. Ето от това се боеше, преди да се съгласи да се ожени за Били, от този й стремеж да притежава всичко, да го получава при своите условия, така, както тя искаше.

— Били, аз не мога да се преобразя според твоята представа за удобен съпруг. Такъв съм, какъвто ме описа, и няма да се променя. Това, което не давам на работата си, давам го на теб. Няма никоя друга и никога няма да има, но не мога да се откажа от работата си.

Изведнъж Били се ужаси от нотката на безвъзвратност в гласа му. Никога не го бе чувствала толкова далеч от себе си. Отчужденият Вито бе като Вито, лишен от своята енергия, като ужасяващо бодване в собственото й сърце. Тя чу иронизителното, недоволно ехо от собствените си думи и разбра, че е отишла твърде далеч. Беше забравила колко много държи той на своята независимост. Отиде до него и го хвана за ръката, в миг преобразена така, както той обичаше да я вижда, като очарователна богиня на лова. Разяреното малко момиченце изчезна, здравите, хищнически, неуязвими милионерски доспехи отново изчезнаха за миг, скрити от чужди погледи.

— Скъпи, сглупих. Вярно е, че не можеш да се промениш. Това е някаква ненормална реакция към тоя „Оскар“. Май просто ти завиждам. Моля те, не ме гледай така, добре съм, не ми обръщай внимание, моля те!

Без да се усмихва, той отново я погледна и се взря в лицето й. Тя открито отвърна на погледа му, като му предложи красивите си очи, усмирени, но не и потайни.

— Скъпи, не мога да изтрая до утре! Толкова много неща очаквам. Най-вече нямам търпение да видя лицето на Кърт Арви. Той просто няма да го понесе, нали? — успешно смени темата тя.

— Няма — отвърна Вито и лицето му светна. — Няма да повярва, когато чуе. После вероятно ще поиска преразглеждане, докато не се сети, че това е негов филм. Мисля утре да обядвам с него.

— Вито, защо по дяволите? С тази отрепка!

— Фамилното мото на Орсини е „Не се ядосвай. Връщай си.“

— Току-що го изпълни. — Тя закачливо го захапа за ухото. — Но ми харесва. Мисля и аз да го възприема. Може ли да го използвам, любов моя?

— Естествено, ти си Орсини. — Той я целуна и се вгледа в нея изпитателно. Тя му отвърна така, че да блокира всички въпроси, особено онези, на които не искаше да отговаря.

 

 

На другата сутрин Били отиде в „Скръпълс“, веднага след като отвориха. Знаеше, че привечер на този ден в края на март там ще настъпи пълен хаос. Повечето жени бяха решили да оставят тоалетите си на съхранение в „Скръпълс“, за да не се измачкат, и възнамеряваха да се облекат в магазина, преди да тръгнат за връчването на наградите. Нямаше начин да им забранят да повикат фризьорите си за окончателното сресване и към средата на следобеда всички пробни щяха да са препълнени със суетящи се дами и рояци фризьори. Били се молеше бушоните да издържат, когато всички те включеха машите по едно и също време, което бе неизбежно. Ще каже на Спайдър да осигури един техник, за всеки случай.

Докато караше по булевард „Сънсет“, тя размишляваше върху снощния разговор. Естествено, нищо не уточниха — пък и какво ли можеше да се уточни? Но се надяваше да е убедила Вито, че това, което му наговори, е обичайно изпускане на парата от нейна страна, чисто по женски. Надяваше се, но се съмняваше. Вито беше твърде умен, за да не разпознае истината, когато я чуе. Вече бе излязъл и препускаше; спечели го той, а единствената разлика в нейния живот беше, че трябва да намери подходящо място за „Оскара“, не твърде очебийно, но не и по снобски претенциозно да го използва за подпорка на някоя врата. Кой, по дяволите, беше казал: „Цялата човешка мъдрост е събрана в две думи — чакай и се надявай“? Щеше й се да докопа проклетия му врат с двете си ръце.

Поздрави Валънтайн и така я прегърна, че и двете се изненадаха.

— Обзалагам се, че ще си щастлива, когато днешният ден свърши — каза Били.

— Всъщност, колкото и да съм уморена, чакам го с нетърпение. Тази вечер най-сетне ще видя всички с моите рокли, но не в пробните.

— Е, не всички — отбеляза Били. — Все пак повече от половината дрехи са купени за частни приеми.

— Без значение.

— Къде е Спайдър?

— О, кой го знае! Твърде съм заета, за да го следя къде ходи — студено отвърна Валънтайн.

— Така ли се говори за партньор? — подразни я Били.

— Това за партньорите, да знаеш, че не е законно — възрази Валънтайн припряно. — Само така се казва. Всичко започна, когато те посъветвах да му дадеш работа. Той не ми е партньор, Били.

— Както кажеш, котенце, стига да работи за мен. — Тия двамата напоследък говореха с недомлъвки, помисли си Били, само че не можеше да разбере защо. И забрави този въпрос. Имаше си собствени проблеми.

— Виж какво, само ще си взема роклята и няма да ти преча.

— Били, облечи я.

— Защо? Толкова отдавна е готова и ми стои чудесно. И сама не знам защо още тогава не я прибрах. Сигурно съм била твърде изнервена с „Огледала“, за да мисля нормално.

— Наистина искам още веднъж да те видя в нея. Просто за да съм сигурна. Направи ми това удоволствие.

Валънтайн поръча на една от помощничките да донесе роклята на госпожа Орсини.

— Имала ли си време да спреш за малко, за да пресметнеш колко поръчки сме изпълнили по награждаването и всички останали приеми, които ще последват тази вечер? — попита Били, докато чакаха. — Онзи ден се опитах, но спрях, когато стигнах до сто и петдесет хиляди долара. А сме само един магазин. Ако го погледнеш от друга страна, „Оскарите“ са предназначени за търговците на Бевърли Хилс.

— Така и трябва да бъде — отвърна Валънтайн самодоволно. — А, ето я! — Помощничката беше донесла великолепна дълга роля без презрамки от намачкан сатен на малки плисенца, в наситено пурпурно червено и невероятно елегантна. Били свали обувките си, за да облече плътно прилепналата тафтена подплата, която не позволяваше на сатена да прилепне някъде по тялото.

— Какви бижута ще сложиш? — попита Валънтайн, като се наведе да я закопчае.

— Няма да са изумрудите, много са коледни. Няма да са и рубините, стига едно червено, нито пък сапфирите — ще изглеждам като американското знаме. Може би диаман… Валънтайн! Подплатата не ми става!?

— Стой мирна за една минута. Май нещо съм закачила ципа — Валънтайн отвори и отново вдигна ципа й. Ципът пак спря до талията на Били. Ръцете на Валънтайн се изпотиха.

— Да не би случайно да е давана на химическо чистене? Не е възможно! Преди всичко й беше наред. — Били недоумяваше.

— Били, какво си яла? — с упрек попита Валънтайн.

— Да ям ли? Нищо, благодаря. Много бях изнервена, за да ям. Само като си помисля за ядене и ми се повдига. Нещо с подплатата не е наред. Аз по-скоро съм отслабнала.

Валънтайн сложи сантиметъра, за да измери талията й.

— За бога, Валънтайн, знаеш мерките ми наизуст. Остави това. Смешно е.

Без да обръща внимание на Били, Валънтайн измери талията и след малко колебание и бюста. Промърмори нещо на френски.

— Какво, по дяволите, си бърбориш? Престани да опяваш и кажи ясно. Мразя, когато говориш на френски, сякаш не мога да те разбера!

— Всичко, което казах, мадам, бе, че талията първа заминава.

— Заминава ли? Къде заминава, за бога? Да не би да искаш да кажеш, че ще загубя фигурата си?

— Не съвсем. Три сантиметра в талията и два в бюста. Толкова си се променила! Повечето хора все още се задоволяват с такава фигура, но не можеш да облечеш роклята без тази подплата.

— По дяволите! — изруга Били огорчена. — Само пет месеца не съм спортувала. А като куче бъхтя за това тяло от осемнайсетгодишна и когато го оставя само за пет месеца, погледни какво става — не е честно!

— Не можеш да излъжеш майката-природа — усмихна се крещеше вече Били.

Престани да се подсмихваш. Това е сериозно. Е, какво пък, не е дошъл свършекът на света. Довечера ще облека нещо друго и ще започна да спортувам всеки ден при Рон, а Ричи ще го накарам да ме тормози всеки ден и след месец пак ще съм във форма.

— След месец вече ще ти личи.

— Ще ми личи ли?

— Да, ще личи! — Валънтайн показа с ръце огромно шкембе.

— Глупости! Валънтайн, съвсем си откачила! Да не би да мислиш, че Доли е заразна? Всемогъщи Боже, направи само една рокля за бременни и в главата ти само бебета се въртят.

Валънтайн нищо не каза, повдигна вежди с разбиране, очевидно, без да промени мнението си.

— Ти си моделиер, не гинеколог! Не знаеш какво говориш! — крещеше Били.

— При Балмен винаги ние първи разбирахме, преди лекаря, дори преди самата жена. Най-напред се променя талията, това е добре известно — поясни Валънтайн, леко разгорещена. Дребното й развеселено личице бе изпълнено с умереност.

Били навличаше всекидневните си дрехи и през цялото време крещеше:

— Долни хора сте вие французите! Винаги сте така самоуверени! Всезнайковци! Не може подплатата да не става, непременно аз съм бременна! И докога ще продължаваш с глупостите си? Някоя от проклетите манекенки е облякла роклята за танци и после я с дала на химическо чистене. Провери и ще разбереш! Никога вече няма да оставям рокли тук, това е сигурно! — И тя се врътна да си ходи.

— Били…

— Моля те, Валънтайн, без извинения. Една свястна рокля не мога да получа от собствения си магазин. По дяволите, по дяволите, по дяволите! — Тя тръшна вратата.

Валънтайн стоеше, впила поглед в червените локвички сатен и тафта на земята и в метъра в ръката си. Знаеше, че е редно да е ядосана. Какво стана с прословутия й буден нрав? Но една сълзица се изтърколи по вирнатото й носле. Една сълза за Били.

 

 

Кърт Арви беше много доволен, когато Вито му се обади. Мръсникът искаше да навакса, злорадо си помисли той, докато приемаше поканата на Вито за обяд. „Да запалим лулата на мира.“ Какъв чудесен, оригинален начин на изразяване. Очевидно Орсини беше разбрал, че е отишъл твърде далеч и сега се опитваше да позаглади нещата, преди да е станало твърде късно. Всичко беше толкова явно и все пак себелюбието на Арви се ласкаеше от домогванията и ухажванията на човек, с когото само преди седмици са били в жесток конфликт. Вярно „Огледала“ му донесе цяло състояние, но Орсини беше луд да смята, че с евтини трикове ще получи аромат на рози. Копелето си падаше по триковете. Ала защо да не му разреши да му плати обяда? Така или иначе довечера на награждаването ще трябва да се поздравят.

Срещнаха се в „Ма Мезон“, още един умен бизнесменски ход от страна на Вито, прецени Арви. На съседната маса Сю Менджърс пиеше бананово дайкири. Следобед всички в града ще знаят, че са обядвали заедно и щяха да предположат, че отново са приятели. Е, добре, нека мръсникът още няколко часа се подържи за полите на Студията, може да му донесе добро. След тази вечер Орсини ще бъде поредният продуцент, чийто филм не е успял. Отново в изходна позиция. Някой да помни четирите филма, които бяха предложени за Оскар миналата година? Пък дори и този, дето спечели? А Студията си остава, както и умният шеф на студията.

Арви се наслаждаваше на разговора по време на обяда. Имаше нов слушател за проектите, които му бяха присърце; провалите на другите студии, имената на хора, водещи в индустрията, които всеки момент можеха да се окажат без работа; броя на филмите от други студии, които изостават и няма шанс да си възвърнат загубите; клюки от задния двор, за това как фирмите по Уолстрийт не са доволни от печалбите на някои студии и какво съответно ще предприемат.

Вито кимна заинтересовано, като окуражаваше злорадата тирада.

— А ти, Кърт? Виждам, че си в добра форма?

— Не се съмнявай, Вито. Опитът си казва думата в нашия бизнес, а аз рядко греша. Тази година ще имаме още по двайсет и пет цента печалба на акция. Поне веднъж тези пиявици, акционерите, трябва да са доволни.

— Интересно, каква част от печалба идва от „Огледала“?

— Е, и оттам идва нещо, разбира се, не можеш да отречеш факта. Но ако не бях ти дал начален тласък, макар дори без сценарий, дивидентът щеше да е с няколко цента по-нисък. Хубава машинка за пари.

Чух, че си имал успех при продажбата на телевизионни станции, собственост на компанията, а останалата част от печалбата, огромната част, идва от „Огледала“.

— Откъде получаваш финансовата си информация, от някое циганско ресторантче ли? — Петна избиха по лицето на Арви.

— Или може би очакваш да го получиш от големия си филм — „Дейвид Копърфийлд“? — учтиво попита Вито.

— „Пикуик“! — удари Арви вилицата в масата.

— „Пикуик“, „Дейвид Копърфийлд“ — все тая, само че са различни заглавията. Кой ще разбере? Във всеки случай няма да донесе печалби до другата година. А може да донесе и загуба. Чух, че още не са стигнали до монтажа. Да, по-добре да му смениш името. — Вито окуражително се усмихна.

— По една случайност „Пикуик“ ще бъде пуснат в „Мюзик Хол“ за великденския спектакъл — през стиснати зъби процеди Арви.

— В „Мюзик Хол“ ли? Нали там беше премиерата на „Измамни висини“? Много хубаво място за такъв род детски филмчета. Добре си го измислил. Кърт, ако нещо може да помогне на нещастния филм, то това е точно „Мюзик Хол“.

— Вито — подхвана Арви, почти задавен от възмущение, но Вито го прекъсна рязко, уверено.

— Виж какво, няма причини да се тревожиш. С такъв прираст на печалбата акционерите най-сетне ще се укротят. Аз съм почти сигурен, че ще ти подновят контракта, Кърт, тази година си в чудесно положение. А и ако „Огледала“ спечели тази вечер…

Арви го стрелна злобно и побърза да го жегне.

— Дай на някой продуцент добра възможност и той си мисли вече, че всичко знае. По-добре се наслаждавай, докато не е свършило, Вито. „Огледала“ е вчерашна новина, а днешният ден е почти преполовен.

Вито продължи, сякаш не беше чул последните думи на Арви.

— Даа, ако „Огледала“ спечели, смятам след него да направя един голям филм. Творецът има нужда от разнообразие — винаги съм искал да видя Редфорд и Никълсън заедно. Има един сюжет, за който и двамата умират. Просто е въпрос на подходяща цена, но ми се струва, че ще успея да откупя правата.

— Не се захващай, Вито. Веднага ми е ясно кога се говорят празни приказки. Редфорд и Никълсън. Ако спечелиш! Много добре знаеш, че няма никакъв шанс. И аз не по-малко от теб искам да спечелим, все пак и двамата сме замесени, но срещу такива бомби като другите четири по никакъв начин няма да успеем. „Огледала“ е малък филм. Спомни си, още в самото начало ти го казвах. Малките филми почти никога не печелят. „Роки“ имаше невероятно редкия шанс. Подобна изненада няма да се повтори. Недей да храниш празни надежди, само ще се чувстваш по-зле довечера — подметна Арви, възприел отново наставническия си тон.

— Може пък да спечеля противобомбените гласове — отвърна Вито замечтано. — Хората в нашата индустрия знаят, че всяка провалила се бомба значи шест, осем или дори десет други филма, които никога не виждат бял свят — хиляди хора без работа. Разочароващите големи филми, а през тази година си имахме повече от достатъчно такива, отблъскват публиката и във филмовите среди това се знае.

— Витаеш в облаците, Вито. Виж какво, чуй гласа на опита. Имаш ли представа откога съм шеф на студията? Още не си знаел да различаваш лещата от визьора. И напълно ми е ясно как се докопа до кандидатурата, с женските си матинета. Мислиш, че не знам фокусите ти ли? Но от кандидатура до победа има цяло игрище разстояние, момчето ми.

Вито се зае с шоколадовото си суфле, гарнирано със замръзнала сметана. Арви любопитно го изучаваше.

— И тъй, май смяташ нещо да купуваш? — най-сетне попита той. Мръсникът сигурно искаше нещо от него. Щеше да е удоволствие да му откаже.

— Аха, една книга, „Ужилването“. Чувал ли си за нея?

— Да не мислиш, че съм неграмотен? Моите читатели много я харесаха. Сузан я хареса. Не ми остава време за четене, но отгоре-отгоре. Единайсет месеца бестселър, ако може да им се вярва, пък аз не вярвам. Но милион и половина за авторските права… те са луди! Никой няма да им даде толкова.

— Били много се запали по нея. Иска да ми я купи. Ако няма да си ядеш суфлето…

— Вземи го. И без това не бива да ям шоколад. Значи Били иска да я откупи, а? Сигурно наближава рожденият ти ден? Добре, много добре.

— Наистина е хубаво, Кърт, когато жена ти има вяра в теб. А нейният усет е почти толкова добър, колкото и моят. Ти мислиш, че „Огледала“ няма да спечели, пък моята италианска интуиция ми подсказва, че ще спечели. Ако искаш, наречи го предчувствие, щом не искаш да наблягаш на етнологията.

— Когато управляваш многомилионна компания, не си играеш току-тъй с предчувствия, както когато имаш богата жена. Без да се засягаш, това са прости факти. Никълсън и Редфорд — дали наистина искат да го направят?

— Аха.

— Просто не мога да повярвам. Какви хонорари вземат само! Господи! Ще ти трябват пет-шест милиона, преди още да си откупил книгата. Говориш за бюджет от поне двайсет милиона долара. Не, Вито, тези сметки са малко големи за твоята уста.

— Знаеш ли какво, Кърт, сам ще откупя книгата или по-точно Били ще я купи и ще ти отстъпя правата, ако се окажеш прав, че „Огледала“ няма да спечелят.

— А в противен случай?

— Ако аз съм прав, ти ще откупиш книгата. Много просто.

— Милион и половина!

— Нали всичко е против мен и ти смяташ, че няма да спечеля. Недей да се потиш. Ако не искаш да рискуваш мнението си, ще купя книгата и ще си намеря друга студия. По дяволите, дали ще се забавят много, докато ми донесат още едно суфле, а? Много са им малки порциите.

— Доста си угаждаш, Вито. Продължавам да смятам, че си самодоволен глупак, но щом искаш да сключим тази сделка, добре. Ако нямаш нищо против, защо да не напишем едно споразумение, докато сме тук? — Той махна на сервитьора и поиска едно меню.

— Кърт, можеш да вярваш на думите ми. — Вито изглеждаше обиден.

— След като ми отмъкна филма? — възрази Арви, зает с писането.

— Ама ти си го взе.

— И все пак предпочитам да имам нещо на хартия. — Арви и Вито подписаха договора си, а сервитьорът и собственикът на ресторанта Патрик Търсил също сложиха подписите си като свидетели. Вито се пресегна, взе менюто и започна да го сгъва, за да го сложи в джоба си, когато Арви го измъкна от ръцете му.

— Да го дадем на Патрик да го пази, а, Вито? Все пак това е единствен екземпляр, не забравяй. И аз ще платя обеда. Иначе ще ти струва милион и половина, че и отгоре. Днес съм настроен щедро.

 

 

От „Скръпълс“ до вкъщи Били караше колата си, съсредоточена изцяло върху мисълта да се добере жива и здрава. В краткото разстояние между магазина и булевард „Сънсет“ всеки момент можеш да удариш някой шляещ се пешеходец и тя не си позволи, така както беше афектирана, да се разсее дори за миг. Все така добре владееща се прекоси огромната си къща, без да проговори на слугите. Прекоси всекидневната, спалнята и банята си, като най-сетне се заключи в будоара, който й служеше за убежище в тежки моменти. Тази стая, около трийсет квадрата, застлана с дебел килим в цвят слонова кост и с бледолилави копринени тапети, беше пълна с гардероби. В средата на помещението като остров се издигаше скрин с безброй чекмеджета, всяко едно — предназначено за различни аксесоари. По-нататък, в друга заключена стая при постоянна температура от четири градуса висяха кожите на Вили. В тези две помещения не влизаше никой, освен Били и личната й камериерка.

По средата на една от стените имаше дълбок еркерен прозорец с широк перваз, покрит с кремаво, кадифе и отрупан с копринени възглавници в меки пастелни цветове. Били се отпусна, задъхана от препускането през къщата, и придърпа старата завивка, с която не се разделяше, откакто леля Корнилия я беше изплела за нея. Подгъна измръзналите си крака под себе си, обгърна раменете си, за да се стопли и да се почувства колкото е възможно по-малка. Този закътан перваз беше съкровеното й място, където идваше да обмисли нещата. Имаше телефон, който само понякога използваше и един бутон за камериерката й. В подобни моменти никой от къщата не смееше да я безпокои, а в настроението, в което се намираше, на Били й се струваше, че може да прекара останалата част от живота си тук. Мръсникът я беше хванал в клопка!

Колко удобно, колко добре замислено и хитро изпълнено! За бога, впримчена в най-стария мъжки капан. В момента, в който Валънтайн заговори, тя почувства как капанът щракна. Без съмнение Вито очакваше от нея да се превърне в сигурна италианска провинциалистка, доволно произвеждаща бамбино след бамбино — може би и да се научи да готви с много зехтин и чесън — и положително да надебелее, докато той се шляе по света, обвит в магията на продуцент на филми, който от време на време се завръща при семейството си, колкото отново да я надуе. О, какъв Макиавели излезе тоя негодник! Мама Орсини — кой би предположил, че тя, Били Айкхорн, ще се превърне в „ла мама Орсини“? И как беше го изпипал, подлият му плъх, подлизурко! Как беше го премерил точно за днес, точно когато най-сетне му каза открито някои от нещата, които я измъчваха! Как беше запланувал това да й се случи така навреме, че да може да я поглади по главата и да й каже, че сега вече има други неща, които да я занимават, и няма да е вече самотна. Какъв прекалено хитър манипулатор се оказа той!

Били присви очи, докато пресмяташе. Менструацията й винаги беше нередовна и докато очакваше обявяването на кандидатурите, беше под такова напрежение, че изобщо не й хрумна за пропуснатите цикли. Кога точно беше последната? Погледна дневничето, което стоеше на масата до прозореца. След това подскочи, отключи вратата на банята си и надникна. Не се виждаше никаква прислужница, приближила се тихо да смени кърпите или да полее някое цвете. Бързо, на пръсти, тя притича до шкафчето, където държеше кръглите пластмасови кутийки с противозачатъчни хапчета. Преброи ги два пъти и се върна в гардеробната, като пак заключи вратата. Отново провери дневника си. Ходи на гинеколог сутринта, преди да посети Доли за Коледа, и цикълът й току-що беше приключил. Лекарят й имаше един коварен начин да накара „момичетата“ си над трийсет да го посещават два пъти в годината, като им предписваше хапчета за по шест месеца. Тогава защо все още тя имаше шест пълни кутийки?

Ако не знаеше, че е невъзможно, щеше да каже, че от Коледа насам не е взела нито едно хапче. Ако не знаеше, че е невъзможно. Ако не знаеше…

В празната стая Били внезапно отметна глава и избухна в смях. О, този път наистина се беше извозила. Като никой друг път — минали са почти три месеца, що за подхлъзване, а?

Не беше нужно да е психоаналитик, за да схване и веднага да приеме, че го е направила нарочно. Но тогава защо, след като искаше да има бебе, само преди няколко секунди беше така ядосана на Вито и защо се държа така отвратително с бедната Валънтайн?

Били се полюшваше напред-назад, все още разтърсвана от смях, хванала коленете си с ръце, докато продължаваше да размишлява над деянията на ума ли, на подсъзнанието ли или на съзнанието си? Наистина не знаеше, нямаше необходимия речник и вътрешно чувство — това беше единственото непоклатимо демоде в нея. Тя толкова отдавна действаше импулсивно, хвърляйки се в различни ситуации, измъквайки се как да е от тях, като ги задвижваше в една или друга посока, повече или по-малко успешно, но никога не се облягаше на предимствата на предвиждането.

Предвиждане ли? Като обърнеше поглед назад, имаше нещо поразително целенасочено в една жена, която не се сеща за противозачатъчните си хапчета в продължение на близо три месеца. Били колебливо потупа плоския си корем. Това бебе щеше да е поредният продукт на непоправимата й импулсивност като… като целия й живот. Пръстите й опипаха дясната й гърда, после лявата. Тя ги претегли в ръцете си. По-големи и някак по-топли, каквито не са били, откакто навърши осемнайсет. Как можеше една жена, особено толкова внимателна към тялото си като нея, да пренебрегне такива елементарни показания? Коя жена така сръчно се впримчва да роди дете, но не иска да приеме факта, че е бременна? И защо?

Добър въпрос.

Били взе бележник и химикалка и започна да пише, упорито стиснала зъби, като се стараеше да достигне до най-дълбокия пласт на съзнанието си. Установи, че най-дълбокият пласт се губи в мрак.

Преди всичко просто не се чувстваше готова да стане майка. След като стане майка, никога вече няма да може да бъде безгрижна жена, без неотменими задължения.

Второ, искаше да карат с Вито един дълъг меден месец. Но в този случай бе загубила битката с „Огледала“, преди още да бяха женени. Съпруга — да, това е тя, но младоженка? Едва ли? Бяха прескочили тази част.

Трето, искаше сама да взема всички решения в живота си, когато тя сметне, че й е приятно и удобно, властно, както беше свикнала от години. Никога не се бе оставяла да я носи течението или да бъде притискана от обстоятелствата и природата. Но в такъв случай защо не се омъжи за някой от кротките, прилични, занимателни скопци, които винаги бяха под ръка на една жена с пари? Тя избра Вито въпреки всичко, което знаеше, не само защото го обичаше и той представляваше типа мъж, който харесваше. Неговата властност, способността му да взема решения, независимостта му — всичко онова, което всъщност го отдалечаваше от нея, — тъкмо тези му качества я привличаха. Не можеше да му спре въздуха, като го задуши със собствените си нужди, пък и той нямаше да й позволи. Животът, опечалена си помисли тя, започва да става парадоксален, когато човек стане възрастен.

Четвърто, тя искаше да бъде за Вито преди всички останали, да бъде начало и край в живота му, да не го дели с никого. И това беше най-абсурдната от всички причини. Още от самото начало, от първия момент, когато го видя, тя го делеше със заниманията му, с работните му сценарии, с безкрайните му съвещания, с целия цирков керван, който трябваше да се задвижи, за да се изработи някой филм, с Фифи, със Свенберг, с мовиолата. Сътрудничеството е душата на филмовото изкуство. Но за чувства, за абсолютно доверие, за чисто човешка топлота, той винаги идваше при нея. Бебето нямаше да й отнеме Вито, напротив, бебето ще е съществото, което още по-силно ще я свърже с него.

Тя погледна няколкото ключови думи, които беше надраскала в бележника. Единствената, която все още имаше смисъл, беше, че на трийсет и четири тя все още не е готова да стане майка. Трийсет, и четири ли? Тя високо се изкиска на собствената си глупост, тъй като се беше изхитрила да забрави своя трийсет и пети рожден ден през ноември, когато с пълна пара работеха над монтажа. Явно напоследък я бе обзела някаква тотална склонност към забравяне. Дали пък не възнамеряваше да отложи майчинството до шейсетте?

И все пак, все пак… Колко трудно, колко мъчително бе да се откажеш от свободата. Явно подсъзнателно, или без всякакво съзнание бе взела това решение. „Под“ и „без“ май по-добре знаеха, движеха се по някакъв лунен календар или нещо подобно. Били тъжно се размисли над списъка си. Без съмнение, голяма хитруша беше. Всъщност кръгла глупачка. Тя искаше всичко това, и възможното, и очевидно невъзможното, но се предаваше неохотно, запъваше и крещеше „Измама“ до последния момент. Добър пример за нещастното невинно бебе, няма що. Тя погледна листа хартия с няколкото думи, които беше написала. Внимателно, без да бърза, но решително, тя ги задраска всичките. След това със сигурна ръка написа: Корнилия Орсини? Уинтроп Орсини? — и разгледа двете имена със смесени чувства на примирение, нежност, вълнение и постепенно топяща се изненада. След половин час се съвзе от унеса си и се сети, че все още не е решила какво да облече тази вечер.

Били внимателно постави листа на масата, изхлузи дрехите си и се запъти към онази част на будоара, където висяха вечерните й тоалети. Прерови десетки закачалки, всяка в отделен найлонов плик, и бързо откри белия копринен костюм, който купи преди месец от Мери Макфейдън. Мушна през главата си неясната плисирана туника, изрисувана в абстрактната многоцветна дъга на раковина, сама по себе си достатъчно красива, за да се закачи в рамка на стената. После внимателно стъпи в дългата пола, която, макар и малко трудно, все пак закопча. Поколеба се между седем чифта сребърни обувки, но избра едни и ги обу. Докато вървеше към огледалото със специално осветление, възпроизвеждащо вечерното, Били преметна колана на туниката.

Не беше лесно. Всъщност добре, дори много добре. Били внимателно се разгледа отпред, от двете страни и най-накрая отзад. Не така зашеметяващо като червения шедьовър на Валънтайн, но съвсем приемливо. Запъти се към дивана и взе една малка копринена възглавница. След това разхлаби колана, отпусна го и напъха възглавничката под туниката. Разходи се обратно до огледалото, като се приближи отстрани, сякаш ще се види неочаквано. Хмм. Все пак има някакъв стил — може би Ботичели, с тези плавни вълни. А какво ще стане, ако прибави още една малка възглавничка? Странен ефект, наистина. Приличаше на мадона от Мемлинг, но нещо липсваше. И все пак имаше фасон, само че не от типа, който Бийн или Макфейдън биха одобрили.

Сега Валънтайн можеше на воля да измисля модели на дрехи за майчинство. О, Боже! Ами Валънтайн? Как ли да й се извини? Истината беше съвсем объркана. Тя самата едва-едва започваше да я разбира. Няма значение, все ще й хрумне нещо, помисли си тя и вдигна телефона.

 

 

Маги пристигна в „Скръпълс“ рано следобед с един актьор, когото тактично посъветва да не подписва договора за новия си филм преди връчването на наградите, независимо че изнервеният му импресарио го притискаше. Тя си завоюва доживотната признателност на този актьор, който вече с „Оскар“ в ръката можа да прибави още три-четвърти милион долара за ролята, която почти беше приел двайсет и четири часа по-рано. Цялата сутрин беше такава. За всяка награда имаше по пет потенциални победители. Някои от десетките телефонни обаждания на Маги съдържаха недвусмислено послание:

— Взимай парите и бягай.

А други съветваше:

— Почакай, ще видим.

Не всички се вслушаха в съветите на Маги, но по-късно всички си ги спомниха. През тази сутрин славата й се разнесе и от пословична доби почти митични размери. Маги Макгрегър много добре разбираше механизма на филмовата индустрия, което я правеше една от малкото, може би дори единствената в света, която изобщо го проумяваше.

Валънтайн беше опаковала вече роклята, с която Маги щеше да се появи в „Дороти Чандлър Павилиън“, където се връчват наградите. Преди няколко дни беше минала и последната проба, но тя настояваше да се покаже на Спайдър.

— Ще я види по телевизията, нали затова я създадох — възпротиви се Валънтайн.

— Искам да му видя физиономията, когато зърне какво си измайсторила — и ококори още повече кръглите си кафяви очи, от които струеше интелигентност и добро настроение. — Ще се изприщи.

Но когато откриха Спайдър и го повикаха в ателието на Валънтайн, той погледна Маги през мехурчето си и почтително, но разсеяно, прокара пръст по изключителната й гръд. Кимна в знак на одобрение, сякаш беше погладил хладната повърхност на някоя статуя.

— Възхитително — и се помъчи да й се усмихне със старата си усмивка. Докато гледаше и докосваше Маги, мехурчето изтъня и той почти не го усещаше. Усмихна се по-широко. — Мога да позволя такова нещо само веднъж в годината, Маги. Иначе рискуваш зрителите да престанат да те приемат сериозно, а само да стоят и да чакат едната или другата съвсем да изскочи. Желая ти успех тази вечер — и не се навеждай. — Механично я целуна и излезе от стаята, а в грациозното му движение личеше умора.

— Изглежда преживява нещо — каза Маги загрижено.

— Сигурно ръкопляскането — озъби се Валънтайн. — Виж какво, красавице, ето тук Колет ще ти помогне да се измъкнеш от това подстрекателство към бунт и ще го окачи на закачалката. И не забравяй, никакви бижута. Ще те гледам по телевизията, така че не се опитвай да хитруваш. Сега трябва да вървя и да се обадя по телефона, преди тук да е заприличало на лудница. Тази вечер ти ще си най-красивата на екрана. Бон шанс!

Валънтайн се оттегли в малката стая, където изработваше скиците и вдигна телефона. Трябваше само да позвъни на Джош. Вчера два пъти й бе звънял, но тя бе твърде заета и не можа да говори с него. А снощи, грохнала от умора, изключи телефона и поръча на централата само да приемат съобщения за нея. Тя бавно набра служебния му телефон, като се надяваше, че още не се е върнал от обяд. Секретарката му веднага я свърза.

— Валънтайн! Добре ли си? Сигурно си изтощена, сладка моя! — Гласът му преливаше от загриженост.

— Да. Голяма лудница е, Джош, но знаеш ли, интересно ми е. Само дето всяка жена, на която помагам да е красива, заедно с роклята си взима и по капка кръв от мен.

— Не обичам, когато работиш толкова много. Били не бива да ти позволява.

— Тя няма нищо общо с това, нали знаеш. Всичко зависи от мен, можеше да откажа на всяка една от жените, не се безпокой. — Валънтайн почувства, че разговаряха като почти непознати. Въздъхна в очакване на думите, които неизменно следваха.

— Скъпа, много ли си уморена? Тази вечер ще вечеряме ли заедно? — Тонът му беше съвсем неангажиращ, сякаш нямаше нищо особено, за което да разговарят. Изведнъж Валънтайн почувства непреодолимо желание да отложи поне с още един ден момента на окончателното решение.

— Джош, извини ме, но едва се държа на краката си, а следобедът още не е превалил. Още много часове ще минат, докато свърша с последната клиентка, а дотогава вече ще бъда не на себе си. Не днес, хайде утре, скъпи. Утре ще спя до късно, сигурно и на работа няма да дойда. Нали ме разбираш, Джош?

— Естествено. — Имаше чувството, че е на масата и води изключително деликатни преговори, които обаче бяха напълно в негова власт. — Сега ще те оставя да си гледаш работата. — Господи, помисли си той, жена, която трябва да придумваш само за да обещае, че ще обещае да се ангажира. И все пак не беше ли тъкмо в тази нейна неуловимост най-голямата й притегателна сила? Без да го осъзнава, Джош още дълго държа слушалката в ръка, потънал в мисли за бъдещето, когато да се прибере вкъщи при Валънтайн ще е всекидневие, което с течение на времето ще стане навик, наистина приятен, но рутина. Добре познаваше живота, за да знае, че това е неизбежно. Дали щеше да му липсва тръпката от двойствения живот, удоволствието от любовната история, успешно прикривана от целия делови свят? Дали някога приятелите на Джоан и съпругите на колегите му ще простят на Валънтайн, или просто ще му се наложи да си създава нов кръг от приятели? И как ли ще се чувства отново с пелени в къщата след толкова години? Интересно, човек винаги усеща миризмата им, колкото и да е голяма къщата. Но все пак трябваше да се съобразява с тази възможност. Беше виждал достатъчно мъже на средна възраст с втори брак, за да си прави илюзии, че ще му се размине. Всъщност имаше вече еднократни пелени, така че сигурно другите са изчезнали вече в историята като плювалника. Е, поне, след като с Валънтайн се оженят, вече ще се установи завинаги. Една подялба на имуществото в живота стига. Установен. Интересно, защо тази дума му намирисваше на мухъл? В този момент Джош внезапно остави телефона, смръщи се, че се вдетинява, и позвъни на секретарката си. В следващата минута вече мислеше за други хора. Джош Хилман беше сериозен човек и когато вземеше сериозно решение, сериозно се придържаше към него.

 

 

Почти в края на този безумен следобед, след като всички дами бяха облечени, сресани и напуснали „Скръпълс“ с флотилия наети лимузини, Доли се изтърколи като питчица или като лунен лъч, следвана на няколко крачки от рошавия, разтревожен Лестър.

— Валънтайн! — ликуващо извика Доли. — Отново се чувствам като момиче.

— Нима? — Валънтайн разгледа по детски невинното лице на Доли и уморено се усмихна. — И на какво чудо дължиш това?

— Бебето се смъкна! О, ама не знаеш ли? Няколко седмици преди раждането бебето се смъква и се намества. Само с няколко сантиметра, но Боже, какво облекчение! Наистина се чувствам така, сякаш отново имам талия.

— Съвсем честно мога да заявя, че нямаш. Виж, Лестър има. Свалил е поне пет кила.

— Това е подготовката за раждането — изпъшка Лестър. — Тя ми я предаде. А също така и от махмурлук. Не ме разпитвай.

Валънтайн позвъни в кухнята за един коктейл „Блъди Мери“ с много подправки за Лестър, та да му преобърне черния дроб и да го накара отново да заработи, докато тя отведе Доли, за да я преоблече и да даде възможност на Хелън Сагино, най-добра измежду добрите, да се потруди върху прическата и грима й.

След четирийсет минути и два „Блъди Мери“ за Лестър, Доли се появи, като накара Лестър и Спайдър, който му правеше компания, да скочат на крака от изумление. Малката кръгла главица на Доли стоеше като ярка звезда на издължения й врат над роклята от разлюлян, въртящ, се мъгляв сиво-син облак с цвета на дванайсетте различни морски нюанса на нейните очи. Разтваряйки се над гръдта й, роклята блестеше, обсипана със стотици трептящи, ръчно пришити диаманти. Шията й беше достатъчно дълга, за да позволи на Валънтайн да й постави искряща, висока плисирана яка, много сходна с тези от времето на кралица Елизабет. Косата й бе високо вдигната и поръсена с още диаманти, а на ушите й се мъдреха огромните диаманти на Били. Изглеждаше така, сякаш се къпеше в светлина от миниатюрни прожектори, въпреки че в стаята нямаше никакво специално осветление. Доли приличаше на вълшебна фея, малко прегрешила преди девет месеца. Само кискането й, това приятно потвърждение на бездънния кладенец от смях, изглеждаше познато. И двамата мъже стояха, зяпнали от възхищение, и почти благоговееха. Напрегната, Валънтайн с удоволствие я наблюдаваше. Един моделиер, който си разбира от работата и не се бои да заимства трикове със стогодишна давност, можеше да покаже дори на природата едно-две неща. Лестър преглътна и разруши магията на мълчанието:

— Ще закъснеем. Доли, нямаш нито минута. Ей, а откъде са тези обици?

— От Били. Зае ми ги за късмет. Може ли да повярваш, че всеки диамант е по девет карата?

— Господ да се смили над нас, грешните! — помръкна Лестър. — Надявам се поне, че са застраховани.

— За бога, изобщо не се сетих да попитам. Може би по-добре да не ги нося, щом е толкова важно. — Доли заприлича на десетгодишно момиченце, което предлага да се откаже от любимата си кукла.

— Глупости! — рязко възрази Валънтайн и ги поведе към вратата. — Ще обидиш Били. Върви, каретата те чака.

— Валънтайн — прошепна Доли, когато се обърна да я целуне на тръгване. — Ако малко стесниш роклята, после ще мога пак да я нося, нали?

— Ще направим поне две от нея. Обещавам ти.

Застанали на различни прозорци на кабинета, Валънтайн и Спайдър съпроводиха с поглед Доли и Лестър, докато дългият черен кадилак, нает от Студията, не тръгна. Сега вече само те двамата останаха в „Скръпълс“ — всичко беше празно, от мазето до тавана. И двамата махаха, макар да знаеха, че двойката долу не може да ги види. После се обърнаха един към друг, а лицата им все още грееха, озарени от почти родителска радост, че са част от приказката за Пепеляшка. Това беше първият нежен поглед, който си разменяха от седмици насам.

— Доли ще спечели — тихо каза Спайдър.

— Откъде си сигурен? — полита Валънтайн, учудена от спокойната увереност в гласа му.

— Маги ми каза, точно преди да тръгне следобед. Но никой друг, дори и Доли, все още не знае. Абсолютна тайна е.

— О, но това е чудесно! Каква прекрасна новина, Елиът! — Валънтайн малко се поколеба и после съобщи, за да не остане по-назад: — Всъщност и Вито ще спечели.

— Какво? Кой ти каза?

— Били. Но това също е абсолютна тайна. Маги снощи им е съобщила. Не биваше на никого да казвам; Били го сподели с мен, само за да се извини за нещо. — Валънтайн не уточни.

— Тая Маги с нейните върховни тайни! — учуден възкликна Спайдър. — По дяволите, Вал! Но това е чудесно! Започвам да… Валънтайн? Валънтайн?! Какво има? Защо гледаш така? Защо, по дяволите, плачеш?

— Просто толкова се радвам за всички тях — тихо рече тя с безутешен, разтреперан глас.

— Това не са сълзи на радост — категорично отсече Спайдър. По това, че тя не искаше да сподели с него, той разбра, че нещо наистина лошо виси във въздуха около мехурчето му. Видя как тя дълбоко пое дъх като човек, който се готви да скочи от високо във водата, и с потресаваща въздишка го изпусна. После се извърна към него и каза нещо толкова тихо, че му се стори, че не е чул добре. Нетърпелив, необяснимо ужасен, той разтърси рамото й.

— Какво каза?

— Казах, че що се омъжа за Джош Хилман.

— О, не! По дяволите, няма да се омъжиш! — изрева Спайдър, без дори за части от секундата да се замисли. Мехурчето се пръсна от експлозия, която само той чу. Разкъса се невидимата мембрана на депресията, която си беше изградил, за да се предпази от удара, очакван вече месеци наред. С трясък той се сгромоляса в реалността; в пламъците на закъсняло проникновение бариерите на мозъка му се разрушиха, разпаднаха се и се разпиляха, а в края на тунела той съзря светлина. Всичките му сетива бяха сякаш обновени и така освежени, като че ли се изтръгваше от магия. Той се олюля от радостта на плененото си сърце. Никога не бе виждал Валънтайн толкова ясно въпреки слабата светлина. Сигурен беше, че тя не е разбрала нищо.

— Пак ли ми нареждаш какво да не правя? — попита тя.

— Ти не го обичаш. Наистина не можеш да се омъжиш за него.

— Нищо не разбираш — рече тя с едва доловима нотка на надменно пренебрежение.

Ох, и тя беше глупава, както той преди. Това, което той знаеше с кръвта си, с клетките си и с мозъка на костите си, сега трябваше така да й го обясни, че да може да преодолее дори и нейната върховна упоритост. Той превъзмогна нетърпението си, изгарящото го предчувствие и премести погледа си от устата й към нейните смутени очи, приготвени за отбрана.

— Толкова добре те познавам, че само трябва да те погледна, за да разбера, че не обичаш Джош. Господи, защо съм бил толкова сляп?!

— Може и да си бил, Елиът, но какво общо има това с мен или пък с Джош?

— Такава си е моята Валънтайн. До последно се съпротивлява. Но ще стигне рано или късно до истинското себепознание. — Като постави ръце върху нейните и силно ги притисна, той заговори с тон, подходящ за укротяване на диво пони. — Ела тук, седни на дивана. Сега, Валънтайн, ще ме слушаш, без да ме прекъсваш, защото ще ти разкажа една приказка. — Погледът му бе пълен с толкова смелост, златиста нежност и кристална искреност, толкова триумфален и открит, че за първи път всичките й възражения бяха пометени от ума й. Безмълвна, тя се остави да я поведе през стаята. Седнаха, ръцете й все така лежаха в неговите.

— Това е една приказка за двама души, един умник студент, който смяташе, че всички момичета са взаимозаменяеми, и една докачлива горделивка, която смяташе, че той е безнадеждно разхайтен. Преди пет-шест години те се срещнали и се сприятелили, въпреки че тя не го одобрявала. Влюбвали се — поне така си мислели — все, в когото не трябва, после го разлюбвали и продължавали да бъдат приятели. Дори от време на време си спасявали живота. — Той млъкна и я погледна. Очите й бяха сведени надолу и тя не ги вдигна. Но не го прекъсваше. Беше толкова неподвижна, че дори Спайдър не можа да разбере, как трескави размишления разкъсваха ума й и едно невероятно предположение се оформяше дълбоко в съзнанието й. Съсредоточила се бе изцяло в ръцете му. Боеше се, че само ако мръдне, ще рухне.

— Валънтайн, тези двама души нищо не разбираха от дългия криволичещ път на сърцето; бяха нетърпеливи, през цялото време се отклоняваха, пропускаха явни възможности, толкова бяха заети, че не им остана никакъв шанс; когато единият отиваше наляво, другият се запътваше надясно, но през цялото време, без сами да разберат, постоянно се нуждаеха един от друг, толкова постоянно, колкото е постоянен Лувъра.

— Постоянно ли? — Тази дума сякаш я извади от вцепенението й. — Постоянно? Как може да говориш за постоянство, с всичките твои момичета, откакто те познавам? — Докато говореше, тя се разтрепери и в очите й прозираше цял басейн от подозрение.

— Отначало беше така, защото бях млад и глупав. След това, по-късно, бяха толкова много, защото все още не беше тази, която истински желаех. Пък и, Господ ми е свидетел, ти не ми даваше никакви надежди… И аз продължавах да търся. Ах, ти, ти! Валънтайн, ти си тази, която винаги съм желаел, винаги ще желая. Боже, защо бях толкова сляп? Просто не разбирам, по дяволите, трябваше да те целуна още първия път, когато имах възможност, още в Ню Йорк, и щях да спестя петгодишното ни лутане в кръг. И онази кавга — аз просто ревнувах — адски те ревнувах. Не се ли досети?

— Защо не ме целуна, тогава в Ню Йорк?

— Мисля, че малко се страхувах от теб. Боях се да не те изплаша, да не те загубя, а не исках.

— И все още ли се страхуваш? — В гласа й звучеше тънка ирония. Изненадана от мощната вълна на щастие, Валънтайн все пак успя да се пошегува с мъжа, когато обичаше от първия миг, щом го видя, но отказваше да признае, че обича. Беше прекалено горда и твърде своенравна, за да се бори за него.

— О, ти… Той я прегърна тромаво, почти срамежливо, и най-сетне за първи път целуна устните, които така добре познаваше. Най-после, помисли си той, земята на изгубеното щастие.

След минута тя леко се отдръпна назад.

— Прав си, Елиът, наистина пътят щеше да бъде по-кратък.

Неудържимо пламенно тя прекара ръце по цялото му лице, докосвайки най-сетне плътта, за която от толкова време до болка копнееше. Разбърка косата му, галеше го, потънала в забрава, утолявайки една страст, възпирана твърде дълго. Щастлива, примижа с очи, докато опознаваше отблизо тялото му, мириса му.

— Ах, ти голямо, глупаво създание, толкова дълго да чакаш! Искам така да те раздрусам, че зъбите ти да се разтракат. Само че си ми малко голям.

— Не само аз съм виновен — запротестира той. — От месеци си недостижима, дори и да исках, не можех да се добера до теб.

— Това обаче никога няма със сигурност да разберем, нали? И по-рано можеше да ме целунеш, глупчо. Но във всеки случай, не се опитвай да се оправдаваш. Имам намерение дълго, дълго да не те изпускам! Никога нейна заплаха не бе звучала така тържествуващо.

— Докато двамата сме живи.

— Поне дотогава.

Навън започваше да се смрачава и в стаята светеше само една лампа върху двойното бюро. Спайдър започна да разкопчава бялата й роба, но сръчните му иначе пръсти така дълго се забавиха с копчетата, че тя трябваше да му помогне. Въпреки целия си опит и двамата бяха необикновено непохватни, сякаш за първи път извършваха тези движения. И все пак всеки жест им се струваше неповторим. Когато най-сетне останаха голи, легнали на кожения диван, Спайдър си помисли, че никога не е виждал такава цялост, такава върховна хармония. Малките й стегнати гърди бяха също тъй жизнени и дръзки като милото й изражение. Валънтайн, обладана преди миг от невъздържана страст, сега лежеше неподвижна, докато той разглеждаше голото й тяло, което сякаш с гордост бе изложила пред погледа му, както някоя принцеса — залога за голяма победа.

Изглеждаше прозрачно бяла до неговата загоряла плът и толкова крехка, като че чуплива, но когато помилва гърдите й, тя го обви с нежните си гъвкави ръце, придърпа го и преметна гладкото си бедро върху него, сякаш го стисна в капан.

— Чакай, постой малко така. Искам да те почувствам с цялото си тяло, да усетя кожата ти — прошепна тя и той застина, пламенна нежна плячка. Лежаха, притиснати един до друг, дишаха заедно и пулсът им се сливаше, слушаха ритъма на телата си, в които страстта се надигаше като мараня над езеро и ги обгръщаше в завихрен пашкул. Скоро, все така неподвижни, и двамата започнаха да дишат тежко, изгаряни от желание и нетърпение. Когато разбра, че повече от всичко на света тя желае онзи неотменен акт, той я облада директно, просто. Веднъж проникнал в нея, застина почти удовлетворен, тъй сладка и топла беше мечтата. Валънтайн се полюшваше леко, докато и двамата не изпитаха нужда, неотложна, дива, нужда от плът, нужда, колкото духовна, толкова и телесна, най-сетне да се опознаят, да се съединят, да бъдат едно. Те откриха любовта един за друг в чезнещия сумрак на тази мартенска вечер, а след това станаха така смирени, сякаш безбожници, внезапно прегърнали вярата, толкова силна бе почудата им, че заедно са способни да създадат нещо непознато и за двамата.

 

 

Валънтайн спа дълго, обгърната от ръцете на Спайдър като някакъв екзотичен букет от розови, червени и бели цветя, влажни, ароматични и разпръснати на всички страни, отдала му се в съня си така доверчиво, както вече здраво му бе обречена наяве. Спайдър също можеше да поспи, но искаше да я пази, учуден и едновременно абсолютно сигурен в реалността на всичко станало. Това беше Валънтайн и все пак не беше тя. Винаги бе смятал, че знае всичко за нея, но и не подозираше, че за съществуването на една Валънтайн, скрила такова съкровище от дълбока, чиста сладост под раздразнителната си външност. Целият свят бе изпълнен с чудесни изненади. Кабинетът им се превърна в брачна стая. Дали ще може някога да седне от другата страна на бюрото и да говори по служба, без да си представя стаята така, както е сега? Дали ще може да погледне Валънтайн в бялата й роба, без да му се прииска да я свали? Ако не може, усмихна се Спайдър, вероятно ще се наложи да смени стаята, а пък тя — да си намери друга работна дреха.

Когато се събуди в обятията на Спайдър, Валънтайн си даде сметка, че това е най-щастливата минута в живота и. Нищо вече нямаше да е както преди. Миналото беше друга планета. Край на търсенето на родно място, Елиът и тя бяха изградили свой свят.

— Дълго ли спах?

— Не знам.

— А колко е часът?

— И това не знам.

— Но… телевизията… награждаването… Сигурно сме ги изпуснали.

— Сигурно. Има ли значение?

— Разбира се, че няма, любими мой Елиът. Двамата е теб имаме около двеста клиентки сред публиката или на сцената. Май ще трябва да кажем на всяка една, че е била зашеметяваща.

— Цял живот ли ще ме наричаш Елиът?

— Не настояваш да те наричам Спайдър, нали? Може би Питър? Все пак така се казваш.

— Не, за бога не.

— Мога да те наричам скъпи, или пък моряко, много ми харесва — моряко. Какво ще кажеш?

— Както искаш, казвай ми просто нещо.

— О, скъпи мой… — Те потънаха в целувки, вече не така непохватни, разтърсващи се като силно дърво. Най-сетне Спайдър зададе въпроса, който трябваше да бъде зададен.

— Какво ще правиш с Хилман?

— Утре просто ще му кажа. Той и без това ще разбере, още щом ме види. Горкият Джош, но все пак не съм му обещавала нищо повече от едно „неопределено може би“.

— Но така, както ми го каза, помислих, че вече си решила.

— Още не бях решила, не съвсем — просто не можех.

— Значи на мен ми каза, преди той да знае?

— Така излиза, нали?

— Интересно защо?

— Аз не знам. — Изглеждаше невинна като ангелче. Спайдър реши да запази за себе си натрапващото му се предчувствие. Някои въпроси не бива да се задават, стига отговорностите да са правилни.

— Помисли си само — каза той и отмахна къдрите й, така че да вижда цялото й прекрасно малко личице. — Колко ще се изненадат всички.

— Всички, освен седем жени — засмя се Валънтайн и сега вече и големите й зелени очи искреше истинска палавост.

— Ей, чакай малко — надигна се Спайдър, старите му подозрения се възобновиха. — На кого си казала?

— Как може да съм казала нещо, което не знаех? Говоря за майка ти и шестте ти сестри. Те разбраха всичко, поне така мисля, още първия път, когато ме видяха.

— О, прекрасна, глупава Вал, това е чисто въображение. Те просто смятат, че никоя жена не може да ми устои.

— А и наистина е така, моряко.

 

 

Целия следобед Били прекара в будоара си, замечтано бродейки напред-назад, докато най-различни идеи минаваха през главата й, нервно преглеждаше различни дрехи, но погледът й блуждаеше, дори прерови шейсет празни чанти и при това тършуване пожъна урожай от двайсет и три долара и двайсет цента. Цялата се чувстваше някак крехка, сякаш имаше нова кожа и не смееше да напусне убежището си, когато изведнъж се стресна и осъзна, че Вито сигурно вече се е прибрал и се облича за вечерта, а тя все още беше в усамотение. Отдавна бе свалила тоалета си от Мери Макфейдън, за да не го измачка, и се бе увила в любимата си стара домашна роба. Когато най-сетне разбра колко е часът, отключи вратата и прекоси банята си. Сякаш влезе в пролетна градина, пълна със свежия аромат на цветя и пръст, разнасяш се от саксиите с бели и жълти нарциси, зюмбюли и теменужки, подредени от двете страни на ваната, натрупани в огромната стая под дузина розови дръвчета, които главният градинар бе донесъл от парниците. Бяха покрити с пъпки. След две седмици, разсеяно си помисли тя, щяха да цъфнат. Позвъни на прислужничката си и прекоси спалнята, за да разбере дали Вито се е върнал. Нямаше го в гардеробната, нито пък в огромната бяло-зелена мраморна вана, нито в сауната. Най-сетне го откри в дневната. Тъкмо беше извадил бутилка „Шато Силвърадо“ от хладилника в съседното килерче, където държаха бяло вино, шампанско, хайвер и пастет от гъши дроб, и сякаш се канеше сам да си вдигне тост. Били взе една чаша от масивния сребърен поднос, поставен върху лакираната черна португалска масичка, и му я подаде с ведро лице и с очи, таящи дълбоко чувство.

— О, скъпи, така се радвам, че си вкъщи. Закъснях, но ще побързам. Как мина обядът с онова леке? — попита тя.

— За бога — смъмри я шеговито Вито, — ама език имате вие, богатите жени! Не бива да си толкова строга с тази нещастна купчина биволски изпражнения. Моите счетоводители току-що приключиха сметките и излезе, че когато той се опита да вземе филма, сме надхвърлили разходите, с близо петдесет хиляди долара. Можеш ли да повярваш?

— Вярвам, но той все пак си остава леке. Кой плати обеда?

— Той настоя. Бях го притиснал така, че сърцето му щеше да изхвърчи. — И, довърши Вито наум, — струваше му само четирийсет и няколко долара над милион и половина. Когато се прибра, реши да каже на Били за облога с Арви утре, след връчването на „Оскарите“. И без това тази вечер трябваше да преглътне голямата порция с успеха му, за да научи, че за следващата му продукция всичко е готово и остава само да се разнесат писъците на горкия Арви. И кой знае, може пък Редфорд и Никълсън наистина да се заинтересуват. Ставаше дума за книгата на годината, а вероятно и на десетилетието.

— Това беше най-малкото, което ти дължи — каза Били. Явно си мислеше за нещо, което Вито не знаеше, но никога не бе я виждал в толкова добро настроение.

— И какво, ако мога да попитам, те е озарило като някоя дяволска коледна елхичка? — полюбопитства Вито.

— За бога Вито, това е голямата вечер. Кога трябва да се вълнувам, когато се раздават коледните подаръци, в Деня на Бастилията, за рождения ден на Фидел Кастро или когато Ейми Картър завършва осми клас? — Тя се завъртя, робата й се развя и като пресуши безценната стара кристална чаша, я запрати в камината, където тя се разби на хиляди парченца. — Сигурно имам казашка кръв — отбеляза тя, много доволна от себе си.

— По-добре ще е, ако имаш кръв на състезателен кон. Разполагаш с точно петнайсет минути да се облечеш и да седнеш в колата. — Той я тупна отзад и смаян, я изгледа, как му прати въздушна целувка и изчезна. Имаше нещо различно в Били тази вечер и то не беше само това, че липсваха обиците й. Нещо силно, тайнствено, победно. Тя изглеждаше така, както се чувстваше той.

 

 

Академията за филмово изкуство и наука най-сетне бе проумяла, че освен в няколкото дългоочаквани минути, в церемониите по награждаването може да се прибави и малко гъдел за телевизионните зрители. Вместо познати и помпозни декори тези милиарди зрители всъщност предпочитаха да гледат известните лица в моменти, които и средният човек може да сподели с тях, моменти на напрегнато очакване, на надежда, на криза, на скрито разочарование, на нерви, на объркване и изблик на радост. Екипът на Маги, прилично облечен във вечерни дрехи, бе получил официално разрешение от Академията да заеме места с микрофоните и миникамерите си на самия партер на „Дороти Чандлър Павилиън“. По този начин вместо бегли снимки на звездите, седнали някъде по редовете, където след краткотраен близък план камерата често ги загубваше, преди още публиката да е успяла добре да разгледа знаменитостите, зрителите тази година можеха да се радват на продължителен едър план и дори да чуят думи от разговорите по време на представянето, докато публиката все още не беше замряла в очакване. Хората на Маги бяха така дискретни и така добре се сливаха с останалите, че след малко сякаш изобщо изчезнаха, и претендентите за различните Оскари, удобно разположени на първите редове, почти забравиха, че ги снимат за директно излъчване.

Били и Вито се добраха до местата си, много след като Маги бе приключила с интервютата на звездите при пристигането им, но успяха да се вмъкнат преди започването на церемонията. По това време Маги вече бе зад кулисите. Привършила бе разговорите в гримьорните на участниците, повечето от които така бяха хипнотизирани от сценичната треска, че я посрещаха с порой от думи, тя вече се беше оттеглила в командната кабинка, откъдето заедно с режисьора щеше да предава самото награждаване. Маги бе построила плана си върху една проста директива, която съобщи на екипа си.

— Ако Слай Сталоун си чеше задника, докато този, който получава „Оскар“ за най-добри звукови ефекти върви по пътечката, задръжте на Слай, докато почти не връчат наградата на негодника, и чак тогава го покажете.

— А речите по награждаването, Маги? — попита един помощник-режисьор.

— Отделете им по двайсет и пет секунди… не, по двайсет и веднага сменяйте на това, което става на партера.

Обещаваше да бъде интересно зрелище. Но жалко, Академията не даваше втори път същото разрешение на един и същ телевизионен журналист.

Публиката на „Оскарите“ е направо в плен. И господ не може да помогне на някой, ако трябва да прескочи до тоалетната, докато трае предаването. Няма нито рекламни, нито други прекъсвания. Били почувства, че потъва в мечти по време на първото безкрайно изпълнение на един от петте претендента за най-добра песен.

Усети, че мозъкът й никога не е работил така логично като днес. Когато разбра и прие факта, че е бременна, нещо бе отприщило силите на разума й, който започна да взема връх над старата й импулсивност. Разполагаше с достатъчно неща за обмисляне, за да запълни цял списък. Дори когато по-рано през деня бе взела молива, тя чу гласа на леля Корнилия да я напътства твърдо, но все пак с любов.

— Вилхелмина Уинтроп, вдигни си чорапите.

Знаеше вече, че почти е достигнала центъра на живота си, и не искаше това да става в безогледна оргия от хищническо заграбване в стремежа да запази собствения си свят под контрол, като че ли бе някакъв отскубнал се балон. Време беше да престане да тегли балона и да му позволи да я понесе със себе си, да се възвисят спокойно над един нов слънчев край, без много да се намесват в управлението. Дали балонът има управление или нещо подобно? Няма значение, каза си тя, поне няма да е сама. Там ще бъде бебето и, разбира се, след това още едно. Тя беше израсла сама и нямаше да позволи това да се случи и на собственото й дете. Може би всичко три деца? Имаше време, ако побърза. Всъщност следващия път двамата с Вито ще решат. И какво, ако все пак прекара няколко години в ролята на „ла мама Орсини“? Може пък и да й хареса, след като веднъж разреши да се случи.

Разнесоха се ръкопляскания за песента и за двамата нови представящи, едно очарователно момче и едно очарователно момиче, бъркащи от притеснение, които се опитваха да обявят наградата за най-добър анимационен филм, доколкото Били можа да схване. Четяха заглавията на филмите и имената на аниматорите, повечето от които чехи и японци, без да могат правилно да ги произнесат, и устните им трепереха. Не репетираха ли тия хора?

На сцената четирима еднакви брадати мъже получаваха „Оскари“. Аниматори? Разколников, Румпелстилцкин, Рашомон и фон Рунщет? Едва ли. И все пак те бяха от Торонто, така че трябва да са аниматори. Всичко е както обикновено.

Следващите кандидатури бяха за най-добър художник по костюмите. Били наблюдаваше, а образите от гигантския екран я отвлякоха от руслото на мислите й. Дали победител ще бъде пак Идит Хед, с девети „Оскар“? Не, този път не е Идит, а друга художничка. Какъв ли зле насочен импулс я бе накарал точно тази вечер да се опита да съживи доспехите с пайети? Били отново се върна към блуждаещия си вътрешен монолог.

В самия център на живота й имаше една важна дилема. Всъщност можеше да я събере в едно изречение. Ако искаше да остане жена на Вито — а тя искаше, — без много да се възмущава, без да ревнува и да преживява напрежение и болка, не по-големи отколкото във всеки брак, трябва да си намери постоянно занимание в живота, което и в най-малка степен да не зависи от мъжа й. Дали случайно това не е компромисът, за който Джесика така невежо говори?

Нямаше нужда да прави някой от списъците на леля Корнилия, за да разбере къде сред всички възможности, които светът предлагаше, трябва да търси своя избор. Всичко сочеше към „Скръпълс“. Нейна беше първоначалната идея. Беше успяла да я реализира, да я направи печеливша. Вярно, почти я беше опропастила отначало. Когато прави грешка, тя не просто е голяма, тя е произведение на изкуството, извратен шедьовър. Но разбра, че е на погрешен път, и откри Валънтайн, за да оправи нещата. Фактът, че Валънтайн се появи със Спайдър, който имаше въображението да разгърне „Скръпълс“, можеше нищо да не значи, ако не го бе подпомогнала веднага, след като той й посочи пътя. С други думи, можеше да си внуши, че притежава това, което обикновено се нарича управленчески умения.

Били прекъсна самопоздравленията си; когато връчваха наградата за най-добър оператор. Една от кандидатурите бе на Свенберг и тя усети, че затаява дъх. По дяволите, Джон Алонзо. Горкият Пер, но той беше толкова щастлив от рекламата на „Огледала“, пък и вече имаше два „Оскара“.

Пуснаха още една песен, която бе достойна за радиото от петдесетте години — откъде само изкопаваха тези песни? Главата на Били се изпълни с идеи, така както зарята на Четвърти юли разпръсква светлина. Все още имаше богати жени по света, които живееха доста далеч от „Скръпълс“. Може да отвори клонове на магазина си по всички континенти, Рио вече е узрял за това, Цюрих, Милано, Сао Паоло, Монте Карло, всички са пълни с много богати, много отегчени, много елегантни жени. Мюнхен, Чикаго и Далас или Хюстън.

И Ню Йорк. Да, Ню Йорк. Веднъж преди шест години на един обяд Гери Шуц й бе обяснила защо не е открила клонове на „Бендълс“. Каза й, че в нито един град на Щатите, с изключение на Ню Йорк, няма достатъчно жени, които да разберат и подкрепят подхода на „Бендълс“ към търговията. Подходът на „Скръпълс“ не беше така ограничен и авангарден като на „Бендълс“. Може да се модифицира, да се прекръсти, да се приспособи така, че да подхожда на всеки град, стига и страната, където се намира, да има достатъчно много богати хора.

Били почувства гъдела от възбудата, предизвикана от виденията й, чак във върховете на пръстите си. Всички тези градове, които трябва да се посетят, да се издирят места, да се направят предложения за парцели; сделки, които да се сключат, архитекти, които да се издирят и наемат, дизайнер по вътрешно обзавеждане, консултации, които да се проведат, навиците на местните общества, които да се изучат. Всеки „Скръпълс“ ще бъде уникален, с изключение на връзката му с основния в Бевърли Хилс. Трябваше да се обучат продавачи, да се открият нови снабдители, да се наемат управители на магазини, безкрайни вариации на основната тема „Скръпълс“. Стигат да се запълни един живот. Били потръпна от удоволствие. В миг осъзна как се чувства Вито, когато един нов филм навлезе в подготовка за продукция. Не по-малко обич за нея, а само повече страст към нещо, което няма нищо общо с нея, което по никакъв начин не заплашваше нейното място. О, това е чудесно!

Вито леко я побутна. Тя сякаш бе потънала в някакви мечти, а предстоеше да се обяви наградата за най-добър режисьор. Били веднага се съсредоточи и се изненада от силното напрежение, което я обзе. Толкова много обичаше Фифи. Двамата представящи — господи кой ги избира? — изглеждаха заинтересовани повече от шегите си, при това тъпи, лошо запаметени шеги, и не бързаха да отворят пликовете. Това беше садизъм. Прочитането на петте имена сякаш продължи пет минути. Ритуалното мотаене с плика продължи цяла вечност. Беше ли нормално за двама души да не могат да отворят един плик? Фиорио Хил. Горкият Фифи. Защо ли Вито скочи на крака и… — О, това беше Фифи! Докато наблюдаваше познатата му фигура, почти неузнаваема в елегантното вечерно сако, да се приближава към сцената, Били се почуди дали някога е знаела цялото име на Фифи или бе така погълната от собствените си мисли, че не успя да направи връзката?

Слава богу, още една песен. Почивка. Защо ли не си носеше лист и молив? Не, не, не. Точно това не биваше да прави. Знаеше, че ако в момент на алчна възбуда напише имената на градовете, в които мечтаеше да открие клонове на „Скръпълс“, само след няколко часа ще бъде на телефона, алчно и деспотично ще раздава заповеди на посредници за недвижими имоти, ще нападне предлаганите парцели, жадувайки да започне почти обезумяла, докато очаква да се реализират идеите й. Достатъчно се бе променила, за да избегне всичко това. Мимолетно, но безпощадно към себе си, Били си припомни някои от нещата, които ненаситно бе поглъщала през живота си; някога, много отдавна, това беше храна; след това в Ню Йорк всички онези млади мъже; след срещата с Елис, богатите години на пътешествия, твърде много къщи, купища бижута, когато беше още много млада, тъй че им се насити, още преди да е навършила трийсет; след това дрехи, планини от дрехи, девет десети, от които необлечени; и най-накрая отново мъже, Джейк в басейна, другите в ателието й. Дойде й твърде много и толкова много от него посмляно, преглътнато, без да е сдъвкано. Сега знаеше къде иска да отиде. Дните на неудовлетворяваща алчност бяха свършили, пред нея лежаха дни на разумен, вещ подбор по достойнство. Колко типично по Бостънски. Все пак не бе се откъснала напълно от Бостън.

Били реши да не прави пак грешката на „Скръпълс“ сама, тайно, като самозадоволяваше лакомията си. Просто не е толкова умна. И все пак сигурно притежаваше управленчески умения, за да признае това. Валънтайн и особено Спайдър ще участват във всичко. Те и двамата ще бъдат вицепрезиденти на новите клонове, на новата компания, която ще възникне, с повече дялово участие и на двамата. Кой знае, това дори можеше да излекува Спайдър, каквото и да го мъчеше?

Вито силно я ощипа, като я върна в огромната препълнена зала. Изшептя развълнуван в ухото й:

— Какво по дяволите прави Доли? — и той й посочи Доли, която досега седеше три реда пред тях.

Двойката, която представяше наградата за най-добра второстепенна женска роля, току-що се бе появила на сцената. Те стояха неподвижно, без да говорят, стъписано втренчени към партера на театъра, където Доли Мун се бе изправила и казваше нещо в настъпилата тишина. Един огромен мъж тромаво се суетеше на мястото до нея. Това беше невъобразимо. Може би някакъв вид протест, номерът на Марлон Брандо, само че не така добре премерен? Хората от цялата зала гледаха към Доли, разбрали, че някакво винтче е заяло в добре смазания механизъм на церемонията по награждаването. Това беше моментът на свещеното очакване. Традицията диктуваше, че и тя като всички останали кандидати трябва да стои мирно, със сериозен, зареян поглед, с лице, застинало и тренирано спокойствие, готова фалшиво да се усмихне, когато обявят победителя, или полека да се отдаде на радостта, уж неспособна да повярва. Вместо това тя стоеше права и говореше с доста възбуден тон. Само след секунди режисьорът на Маги я фиксира с миникамера и с микрофон. Публиката в „Дороти Чандлър Павилиън“ не можа да чуе това, което зрителите чуха по телевизията, така че мнозина се изправиха на крака и проточиха вратове към Доли.

— Хайде, Лестър, Лестър, скъпи, не се разстройвай толкова. — Просто ми изтекоха околоплодните води. Още има много време… За Бога, горката Валънтайн, повредих дрехата… — Вече вървеше по пътеката, мини камерата я следеше плътно, а също и микрофонът. Както Били след това отбеляза, щеше да е много по-прилично и без съмнение по-бляскаво, ако камерата беше пред нея, но операторът имаше усет към сензационната картина, а Доли в гръб, с огромното мокро петно на роклята от морска пяна и стичащите се струйки по килима, докато тя бавно приближаваше към изхода, бе сто пъти по-любопитна гледка, отколкото ако снимаше лицето й. Както и да е, тя за никъде не бързаше, въртеше глава от едната страна на другата и говореше на изумената публика:

— Бихте ли проверили всички дали няма една обица на пода? Изглежда съм загубила едната, вероятно се търкаля някъде в краката ви. Стига вече, Лестър, няма за какво да се тревожиш, просто всички търсят една обица, това е деветкаратов диамант и не съм сигурна дали е застрахован. Какво, Лестър? Не, не ставай глупав, защо да казвам, че е фалшив. Били няма да носи фалшив. Не, Лестър, не мога да ходя по-бързо, наклонено е, не виждаш ли? О, не, не се опипвай да ме носиш, аз съм по-тежка от теб, но, Боже, нали оставаше още една седмица. Честна дума, не исках точно тук да стане — изкиска се тя. И продължи да се киска. В милиони къщи по света хората се смееха. Повечето никога не се бяха превивали от смях така, както при историческото излизане на Доли Мун от церемонията по награждаването с „Оскарите“.

 

 

През цялото време Били седеше, неподвижна като в шок. Какво беше лицето на Доли, когато минаваше покрай нея! Никога няма да забрави този поглед, пълен с екстаза на очакването, съсредоточен само върху една важна задача, дори и въпреки смущението от момента, което тя преживяваше по своя наивен начин. Доли, нейната Доли, знаеше тайната. Тя търпеливо изчака и най-накрая всичко се случи, въпреки че малко ненавреме. Но какво от това? Никой, дори тя, не можа да направи живота си „безпрепятствен“. Може би всичко беше за добро? Не, че имаше избор. Колко е интересно да узнае, че дори при нейните неограничени възможности, имаше области, където липсва избор. Това беше такова облекчение. Почувства как здравите окови се разхлабиха някъде в оная част на тялото й, която тя наричаше стомах, но към нея занапред трябваше да се отнася с повече респект.

Докато отшумяваше суматохата по големия диамант, представящите обявиха Оскар за Доли и Фифи, целият облян в сълзи от смях, набързо го взе вместо нея. Вече наближаваше награждаването на най-добър актьор, най-добра актриса, най-добър филм. Вито силно стисна ръката на Били. Докато чакаха да наградят най-добрия актьор, Вито разпределяше ролите за „Ужилване“, в случай че Редфорд и Никълсън откажеха, а Били се рееше в балона си, носена от вятъра. Дали имаше близнаци в семейството на Вито? А докато най-добрата актриса произнасяше речта си при връчването, с малко ъгълче от съзнанието си Били започна да се вълнува дали названието „Скръпълс“ трябва да се преведе на испански за магазина в Рио или да остане на английски, а Вито обмисляше колко неща ще може по-изгодно да уговори за новия си филм.

В момента на изчакване, когато треската покрай награждаването достигна връхната си точка, докато представящите вървяха към сцената, за да прочетат списъка с кандидатурите за най-добър филм, Вито се изпоти. Ами, ако Маги бе сгрешила? Господи, трябва да откупи правата на книгата със собствената си печалба от „Огледала“, която най-сетне бе взела да расте. Е, какво пък. Той сви рамене и се усмихна. Права или не — но кога пък Маги е грешила? — той трябва да получи тази книга. Беше писана за него, той да я направи. Това го знаеше.

Били не усети подобна паника в последната минута. Рано сутринта Доли й бе позвънила, като не можеше да удържи добрата вест, и й бе разказала цялата безумна случка. Но Били не искаше да го сподели с Вито, тъй като се боеше, че по някакъв начин това би обезценило „Оскара“, щом като двама души са отваряли плика преди награждаването. Точно както няма да му каже за бебето до утре, когато триумфът на тази вечер що е отшумял. У Вито, който умираше за деца, новината щеше да измести вълнението, признанието на огромния му труд. И, каза си тя, когато усети как Вито стисна ръката й по-силно от всякога, бъди честна. Вилхелмина Хънънуел Уинтроп Айкхорн Орсини нямаше и най-малко желание да дели своя триумф с някаква малка позлатена статуетка, връчена от всесилната мъдра Академия.

— Дали някой някога ще намери обицата ти? — прошепна в ухото й Вито, докато представящите четяха имената на петте филма-претенденти и на продуцентите им.

— Недей да мислиш за обицата ми — каза Били, и го целуна. — Има много по-хубави неща, за които да мислим.