Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс (14)

Глава четиринадесета

Когато се върна в Мендочино за последната седмица от снимките, Били откри, че болестта й като вълшебна пръчка бе премахнала пречките в общуването й с екипа. Част от работниците, осветителите, декораторите и операторите също бяха преживели тези отвратителни обриви. От съпруга на продуцента тя се превърна в ранен другар, завърнал се от полевата болница на фронта, за да продължи да воюва рамо до рамо е бойците. Всички, от потъналия в мечтателна изолация Свенберг до шофьорите на вагоните за мед, както наричаха неизменните подвижни тоалетни, я спираха, интересуваха се как е. Някои бързаха да сравнят симптомите и често Били се оказваше заобиколена от дружелюбни членове на екипа, дискутиращи предимствата на един или друг начин на лечение.

Всеки ден Доли и Били успяваха да обядват заедно. Били, както винаги, пресмяташе всяка калория и с изумление наблюдаваше как Доли, с превъзходно налятите си раблезианска гръд и дупе, ядеше гигантския си сандвич: две дебело намазани с масло сусамени хлебчета, между които бяха натъпкани резени авокадо, сирене и пастърма и кълцан дроб; покрай сандвича не бе пропуснала и гарнитура от картофена салата, обилно полята с майонеза.

— По дяволите! — въздъхна Доли като старателно обра и последните картофчета от чинията. — Няма време за още един сандвич, нали?

— Да не би да си гладна? — попита Били стъписана, почти ужасена.

— Умирам от глад. След като си повърна закуската, едва изтрайвам до обяда.

— Повръщаш…

— Разбира се. Но няма да е за дълго. В началото на третия месец съм и всички казват, че тъкмо сега сутрешното прилошаване е най-тежко.

— Но Доли! О, Боже! Как се случи това?

Доли извърна нагоре очи в безмълвен отговор, че само господ знае. Заразителният й смях се примеси със сподавените възклицания на Били.

— Какво смяташ да правиш? — попита я Били, като се поуспокои.

— Господи, сигурно трябва да направя нещо, но всъщност много ми се иска да родя бебето. Изглежда невероятно, но чувствам, че така е редно. И преди съм била бременна, но дори не съм се замисляла, ала този път…

На Били й се стори, че приятелката й е доста объркана, без да се опитва да си изясни нещата. Очевидно Доли, решила да задоволи неосъзнатото си желание, беше малко зашеметена от възторг.

— А бащата? — попита Били, като се опитваше да привлече вниманието на Доли.

— Сънрайз ли? Ако кажа, още утре ще се ожени за мен, но съвсем не се виждам цял живот да обикалям с родео. И изобщо, защо трябваше да играят с „Лос Анджелис“ на Четвърти юли? Някога ще му го кажа. Кой можеше да предположи, че само два дни да забравиш хапчетата и хоп — готово!

— Всеки гинеколог. Доли, а пари? Трябват ти, за да родиш, да платиш на сестра, да си купиш дрехи за бременността… — Били млъкна смутена. Знаеше, че има куп други разходи, свързани с бебето, но в момента не се сещаше за всичко. Никога не беше се интересувала от тези неща.

— Година, година и половина ще изкарам с парите от „Огледала“, а после ще му мисля. Ако не успея да си намеря работа, винаги мога да разчитам на Сънрайз. Господи, Били, все някак ще се нареди, винаги е така, когато много искаш нещо. — Тя изглеждаше прелестна в своята естественост и наивност — същинско пухкаво, мъркащо коте.

Били въздъхна, загледана в приятелката си, която не можеше да скрие своята радост от бременността, дори да искаше. Без съмнение Доли виждаше живота само в розова светлина.

— Как мислиш… Нали бебето ще има нужда от кръстница…

— Да! О, да! — Доли така въодушевено я прегърна, че едва не я задуши. — Само ти и никой друг!

Така поне ще е сигурна, че всичко ще бъде, както трябва. На нейния кръщелник нямаше да липсват никакви удобства. Спомни си бостънските кръщенета. Сребърни чаши и отлежало шери, епископи и бисквити, миниатюрни вилички и ножчета; а може би по-практичен подарък щеше да е абонамент към службата за обмен на пелени. Като за начало кошче, кошарка, количка и всичко за новороденото. Пък после ще види.

 

 

Работата по „Огледала“ завърши в график, на двайсет и трети август, петък, и за следващата вечер планираха прощална забава. Вито и Фифи, и двамата напълно изтощени, но неспособни да починат поне за кратко поради обзелото ги нервно напрежение, обясниха на Били, че подобно събиране е традиция след приключване на снимките: така от една страна се отбелязва краят на седмици работа, а от друга се дава възможност да се загладят многото вражди, възникващи обикновено във филмовите екипи, дори и в най-хармоничните, които бяха изключение. Продукцията на „Огледала“ бе ангажирала служебните помещения на хотел „Мендочино“ и към десет часа веселбата беше в разгара си. Богатият бюфет вече бе ометен, отново зареден и повторно опустошен. Барът щеше да работи, докато и последният му клиент не отидеше да спи. При така описаната картина нямаше нужда човек да се прибира тази нощ, но все пак двама души напускаха твърде рано, с прекалено явно намерение.

— Вито — промълви Фифи, почти разтреперан от гняв. — Виждаш ли това, което виждам аз?

— Ако това, което виждаш, са Сандра Саймън и Хю Кенеди, запътени към леглото, да.

— Точно тази вечер ли решиха да се помирят?

— Естествено. За съжаление, твърде късно е, за да имаме полза. Понякога, ако не се контролирам, мога наистина да намразя членовете на актьорското съсловие, но, слава Богу, аз съм търпелив човек.

— Да пукне надървен, дано! — изсъска Фифи.

— Не, винаги да се изпразва без време — поправи го Вито.

— Да не го вдигне, докато е жив!

— Не, Фифи, това не е изтънчено. Да го вдигне, но никой да не го забележи — уточни Вито.

В този момент до тях се приближи управителят на хотела.

— Някакъв мъж е във фоайето и настоява да ви види. Твърди, че е от филмовата студия Арви.

Вито излезе и видя непознат човек в костюм и връзка. Той веднага се представи като служител от правния отдел на Студията и връчи на Вито писмо, което, още преди да отвори, му навя предчувствие за беда. Никакви разпореждания от Студията не биваше да идват по този начин. Набързо го прегледа: „Съгласно… да контактува… относно филмова продукция със заглавие «Огледала»… с настоящото ви уведомяваме, че… Студията се възползва от правата си да поеме продукцията, тъй като продуцентът не се е съобразил с договорения бюджет…“

Вито погледна юриста, като успешно прикри желанието си да удари, да осакати, да убие. Според собствените му пресмятания напълно се бе вместил в бюджета. И все пак месеци щяха да минат, преди хората от счетоводния отдел евентуално да го докажат. А тогава вече щеше да е късно.

— Ще пийнете ли нещо? — любезно предложи Вито.

— Не, благодаря. Дошъл съм да взема проявения филм, с който разполагате, до последния метър. Съжалявам, но такива са инструкциите ми. А така също и негативите, разбира се. Пристигнах с микробус и с двама души, които ще пренесат всичко. Загубихме се по пътя от Сан Франциско и затова нахлух така по средата на празненството ви.

— Много неприятно. Боя се, че пътуването ви е било напразно. Но тук може и да ви намерят стая да преспите.

— Напразно ли?

— При мен няма нито метър от филма. Нито пък негативи. Нищо. Сигурно са в Студията.

— Знаете, че не са. — Юристът започваше да се дразни. Вито се обърна към Фифи Хил и към Свенберг, които го бяха последвали във фоайето.

— Фифи, да си виждал някъде работното копие? Знаеш ли къде са негативите? Арви поема продукцията и този господин ги търси.

Фифи изглеждаше учуден.

— Не, пък и не ме интересува все още. Може би Свенберг знае? А, Пер?

Мършавият швед поклати глава:

— Аз просто работя с камерата, не държа филма под леглото си.

— Съжалявам — разпери ръце Вито. — Вероятно пътува насам-натам. Ще се намери. Филми не се губят толкова лесно, нали знаете?

Юристът погледна тримата мъже, чинно изправени срещу него. В понеделник ще получат писмено нареждане и Орсини ще бъде принуден да даде филма, а дотогава той не може да направи нищо повече. Опитът в правния отдел го беше обогатил откъм житейска мъдрост.

— Все пак ще пийна нещо. Пък и не успях да вечерям. Дали не е останало нещо за хапване.

Били стоеше в ъгъла, заобиколена от група открито възхищаващи й се мъже, когато Вито се появи зад нея и прошепна, че си тръгват. Стори й се рано, но реши, че след като филмът е готов, сигурно Вито изгаря от желание да се любят, за да отпразнуват случая.

Тя сърдечно се сбогува с новите си приятели и бързо се отдалечи. Вито я поведе към една странична врата, откъдето незабелязано се измъкнаха, хвана я за ръка и хукнаха към колата. Радостта на Били бе кратка — вътре ги чакаше Фифи. Мъжете мълчаха и Били благоразумно се присъедини към тях.

Щом прекрачиха прага, Вито й обясни, както преди седмици на Фифи и Свенберг, какви са намеренията на Арви. Били бързо схвана, че клаузата за отнемане на продукцията може да влезе в сила независимо дали Вито е в преразход или не.

— Няма време да им обяснявам в какво не са прави — заключи мрачно Вито.

— Но какво повече могат да сторят? — объркана попита Били в наивното си неведение. Нали всичко е заснето, работното копие е готово, целият филм е направен. Защо им е сега?

— Ако се доберат до него, ще го дадат на някой от постоянните им монтажисти, който ще го сглоби надве-натри, както му скимне, най-вероятно ще го осакати, без дори да ни покажат какъв буламач са сътворили. Нищо не може да им попречи да използват възможно най-просташката музика. Като знам що за човек е Арви, ще го претупат по кратката процедура, ще бутнат тук-там по някой звуков ефект и ще го пуснат на екран, съвсем осакатен. Никой няма да повярва, че режисьор е бил Фифи, а оператор Свенберг. По време на довършителните работи филмите или се правят, или се унищожават.

— О, Вито! — изпъшка Били. — Не мога да го понеса.

— И аз не мога, скъпа. И затова целият материал е под ключ във Форт Браг. Накарах да прехвърлят негатива от лабораторията в Сан Франциско и сега се съхранява в сейф на мое име. Веднага щом Маги ме предупреди, реших, че е излишно да рискувам.

— А Арви? — попита Фифи, който през цялото време бе в течение. — Той никога няма да се примири.

— Ще го поставя пред свършен факт, това миризливо лайно — навъсено отвърна Вито. — Няма да върна филма в Студията, докато не приключа с монтажа, мишунга и всичко останало.

— Торонто? Това ли имаш предвид? — попита Фифи.

— Не, ще работим В Холивуд. Знаеш, че нашите техници са най-добри. Ако трябва, ще наема стаи в хотел, и в тях ще се справим. Не ми е за първи път.

Въодушевена, Били го прекъсна, щастлива, че най-сетне и тя може да бъде полезна с нещо.

— Защо в хотел? Имаме къща, Вито и това е чудесно, не разбираш ли? Лична собственост с колкото искаш стаи, а охраната няма да пуска външни хора. О, Вито, не можеш да ми откажеш! Моля те! — настоя тя, когато видя колебливото му изражение.

— Охрана ли? Каква охрана? — учуди се Вито.

Били леко се изчерви. Беше забравила, че той не знае.

— След смъртта на Елис наех денонощна въоръжена охрана. Страхувах се да не би някой да се опита — не знам какво точно — Да влезе в къщата, или да ми задигне бижутата, или… ами… да ме отвлече или нещо подобно. Те са незабележими, освен ако знаеш къде да ги търсиш. А разполагаме и с къщичката на пазача.

Изненадани, двамата мъже мълчаха. Шефове на мафията, рокзвезди, Сами Дейвис Джуниър, да — те имаха охрана, но Били? А всеки с богатството на Били изобщо не би се замислил. За Били охраната беше нещо толкова естествено, че по цял месец не се сещаше за нея. Не беше кой знае какъв разход. Нещо като чорапогащниците. Веднъж годишно си купуваше по цяла дузина от всеки цвят, така че никога да не й липсват — просто предвидливост.

— Няма да си познаеш къщата — предупреди я Вито.

— Приемай, или аз ще приема — прекъсна го Фифи. — Сигурно имаш свободна стая за гости, нали Били, любов моя? Ще се нанеса там. Ако ще работя по осемнайсет часа на ден, то нека поне да е в стилна обстановка.

— По двайсет и четири часа, Фифи — поправи го Вито. — И започваш веднага. Най-напред отиваме до Форт Браг за филма. И парченце няма да оставя. Били, събери багажа, докато Фифи и аз товарим. Трябва да пренесем около двайсет големи кашона, след два часа ще се върнем. Ако караме цяла нощ, ще си бъдем вкъщи, преди още юристът да се е събудил.

— Да, скъпи — послушно рече Били, като умело прикри разочарованието си. Май не беше най-подходящото време да предложи любов — дори само като за из път.

През следващите седмици Били имаше малко свободни мигове, за да се замисли дали някога наистина се е заблуждавала, че в дома й работата по монтажа на филма ще е почти като на шега. Нищо от предишния й живот не би могло да я подготви за почти безкрайните дни и нощи, изпълнени с всеотдаен трескав, завладяващ и всеобхватен труд, изцяло заел нейния живот и живота на всички, свързани с монтажа. Огромната разкошна резиденция на Били в стил Тюдор почти веднага придоби вид едновременно на гимнастически салон, на котелно отделение, на подводница при бойни условия, на първокласна кафетерия и на приют за душевно болни с доста свободен режим.

Освен Фифи в къщата веднага се нанесоха още двама постоянни обитатели: редакторката Бренди Уайт, колоритна жена, с която Вито често работеше, и нейната любовница и помощничка — Мери Уебстър. На всичките си приятели съобщиха, че отиват заедно на почивка, което не изненада никого в техния кръг от лесбийки с творчески професии, и се настаниха в най-голямата гостна стая на Били.

— Трябва ни още една стая за скриптерката — каза Вито на Били още по време на дългото нощно пътуване от Мендочино до Лос Анджелис.

— Какво върши скриптерката? — поинтересува се Били.

— Стенографира всичко, което монтажистът, Фифи и аз кажем, и го пише на машина, така че да имаме записки за следващия ден. Освен това приема съобщения, вдига телефона и се грижи за какво ли не още.

— Това ще върша аз — обяви Били.

— Виж какво, скъпа, знам, че искаш да помогнеш, но нямаш представа колко досадна и пипкава е тази работа. За една седмица ще откачиш.

— Вито, аз съм новата скриптерка. Ако прецениш, че не ставам, можеш винаги да ме смениш и аз няма да се обидя. Но не искам да се въртя около вас и да си смуча пръста, докато завършите филма. И аз като Съпруга на продуцента имам законен интерес в продукцията. Освен това, единствено в тази област имам някакви умения, които можеш да използваш.

— А къщата? Нали ни я отстъпи?

— Вито, става дума за нещо, което имам благодарение на наследено богатство. Говоря ти за помощ с моите умения, време и енергия, нима не разбираш?

Вито неохотно се съгласи, убеден, че Били няма да издържи дълго нажежената атмосфера и напрежението в стаята за монтажа, но само за един ден добре усвоените навици от „Кейти Гибс“ се възстановиха и искреното й желание да е полезна я крепеше; беше винаги подръка, винаги нащрек.

С всеки изминат ден Били все повече свикваше с филмовия жаргон, така както някога научи френски. Малко по малко все повече започна да разбира какво се прави с филма, докато внимателно го извайваха от „суровия материал“, докаран от Мендочино. Започна да схваща защо контролът на художника е жизнено необходим дори при монтажа на идеално заснетите, красиво изградени сцени; да оценява как изборът на близкия план пред средния може напълно да промени настроението на дадена сцена; да усеща защо понякога се налага да се махнат някои прекрасни кадри в името на запазване на настроението и ритъма.

Библиотеката на Били, претъпкана с наетата апаратура, се превърна в помещение за монтаж. По-голямата от двете дневни стана прожекционна. Мик Силвърстайн, композиторът на „Огледала“, седна на рояла Щайнуей в салона и започна да работи над различни теми за филма. След една седмица пристигнаха двама тонтехници и работеха по цял ден при завършването на всяка ролка. Вдигаха такъв невъобразим шум дори и от най-отдалеченото крило на огромната къща, където ги бяха заврели, че се наложи да ги прехвърлят в гаража. Трапезарията беше в непрестанна готовност, тъй като бе невъзможно да се предвиди кой кога ще има време за ядене. За Фифи, Били, Бренди и Мери закуската беше в седем. По всяко време от единайсет сутринта до полунощ трябваше да има готова храна.

За домакинството Били знаеше две неща: че петна от кръв се чистят със студена вода, нещо, което я научи леля Корнилия още в пубертета, и как се наемат прислужници. На това я научи Елис. „Наемай само най-добрите професионалисти — беше й казал той. — Отнасяй се към тях с голямо уважение, плащай им поне двайсет процента над общоприетото възнаграждение и само тогава можеш да се надяваш на добри резултати.“ И икономът, и готвачът от години работеха при Били, но при този разнообразен, постоянен, топъл и студен бюфет, който се налагаше да се поддържа, след десет дни готвачът се предаде, мърморейки за странните неща, които стават, и за безсъвестните работодатели. Затова пък икономът се оказа по-лесно приспособима натура.

Той нае още две момичета за кухнята, домъкна и двама свои приятели, с които бе служил заедно през Втората световна война, и те поеха готвенето. Трите прислужнички се справяха криво-ляво с чистотата в къщата, въпреки че се ужасяваха от количествата смет, които кой знае откъде се вземаха: купища фасове, петна по стените, следи по старинните персийски килими, оставени от наетата апаратура; килимът в столовата въпреки усилията им изглеждаше така, сякаш цял полк войници бе минал през него, и докато са вървели, са разсипвали говеждо със сметана.

Джош Хилман също бе член на екипа и препускаше като луд от кантората си, за да отклонява (с лавина ответни документи) безкрайните правни атаки, с които Студията засипваше Вито. Когато един ден дойде при Били, докато преминаваше строгата охрана на входа, забеляза трима мъже, които чакаха Вито, за да му връчат призовка, ако излезе от дома.

— Арви няма никакво въображение — сподели той с Били.

— Щом толкова иска да влезе, би могъл да наеме хеликоптер и да се приземи с бойците си на ливадата, да щурмува къщата и да призове Вито.

Били се засмя уморено.

— Може и до това да се стигне. Така е побеснял, че кой знае какво може да опита.

Хилман трябваше да признае, че Били бе неузнаваема: носеше анцуг, провиснал отзад, маратонки и бе вързала небрежно косата си на конска опашка. Ако не бяха брилянтните обици, които все още висяха на ушите й, би могъл да я вземе за… не знае точно за какво — в тази изтощена, делова, небрежно облечена жена човек трудно можеше да открие предишната Били Айкхорн. Помисли си, че се е превърнала в отрудена наемна работничка, но с брилянтни обици. Безумният работен ритъм на професионалистите вече беше нещо нормално за нея, осемчасовият работен ден би й се сторил смехотворен; бясната надпревара с времето бе всекидневие, а почивката — рядко изключение.

— Удържам ги, но вече едва-едва — обясни той на Били.

— А тук как върви? Още колко време ви трябва?

— Вижда му се краят — въздъхна тя. — Вече всеки ден пращаме части до лабораторията за оптически ефекти, титри и други неща, които не са ми съвсем ясни.

— А как се промъквате покрай ония главорези на вратата? — полюбопитства той. Джош се интересуваше само от документите, а не от самия филм, предмет на цялата тази битка.

— Използваме само закрити камиони с различни надписи. Понякога на тях пише „Пайъниър Хардуеър“, друг път — „Юргенсън“, сменяме ги. Утре ще с „Рото-Рутър“. — Били много се гордееше с тази хитрост, тъй като идеята беше нейна.

— Колко ви остава, докато свършите?

— Вероятно две седмици монтаж. Снощи звъня импресариото на Фифи и му каза, че Арви го е включил в черния списък на Студията и е направил постъпки срещу него пред режисьорското сдружение, като им казал, че е нарушил договора си й дори е замесен в кражба. Човекът се опасява, че Фифи може да загуби правото да практикува професията си.

— Какво каза Фифи? — разтревожен попита Джош.

— Предаде чрез импресариото си на Арви да си направи нещо, което ми е неудобно да повторя. Заяви, че може да се оправи и без Студията, че членовете на сдружението са му приятели и че Арви няма да постигне нищо при тях.

— Дано да е така — мрачно каза Джош.

На другия ден импресариото на Фифи пак се обади, още по-разтревожен:

— Слушай, Робин Худ — изръмжа той. — Крайно време е да се покажеш от Шерудската гора. Днес ми звъниха от „Метро“ и „Парамаунт“. Ако не си забравил, там си ангажиран за следващите си две работи. Арви те е наклепал пред тях и те искат да се откажат от договорите си с теб, а все още нямаме нищо черно на бяло. Нали знаеш, шефовете на студии държат един на друг. Да не би да искаш да се самоубиеш? Фифи, много е сериозно, цялото ти бъдеще е поставено на карта и режисьорското сдружение на Америка не може да се бие със Студията заради теб. Ако останеш при „Огледала“, ще се наложи да се върнеш отново към рекламите. От правна гледна точка този филм не е твой, колкото и да се мъчиш да се оправдаеш пред себе си.

На другата сутрин мястото на Фифи на закуска остана празно, а пред вратата на стаята на Вито и Били имаше писмо от него, изразяващо искреното му съжаление и описващо натиска на обстоятелствата.

— Не мога да му се сърдя — рече Вито сериозно. — Той направи повече, отколкото имах право да се надявам. Но, Господи, само ако можеше да е с нас през тези две седмици…

— Имам около трийсет страници със записки по последните части — съобщи Били.

— Колко?!

— Трийсет, а може би и повече. Той гледа филма многократно и всеки път казваше по нещо, а аз го записвах. Мислех си, че може да забрави — някои неща се повтарят, а за други по няколко пъти е променял мнението си, но всичко е записано. Веднага ще ви ги приготвя.

— Най-напред ще закусиш добре! — със светнало лице изкомандва Вито. — Момиче, което работи, има нужда от всичките си сили. Ще довърша монтирането с Бренди, Мери и записките на Фифи. Господи, обичам те, Били!

— И с основание! — поусмихна се Били.

— С пълно основание!

Още докато закусваха, Вито обясни на Бренди и Мари какво се беше случило и ги предупреди, че същото може да сполети и тях.

— Имам достатъчно високо мнение за себе си — бавно заяви Бренди — и затова си мисля, че все някак ще мога да се оправя и без Кърт Арви. Ти, Вито, не познаваш механизма на монтажа и да пукна, ако те оставя да се набъркаш в него. Шест години ми трябваха, за да получа разрешително за монтажист, и нямам никакво намерение да ти разкривам тайните си. Не бой се, няма да напуснем кораба. С теб съм до края. Права ли съм, Мери?

— Права си, Бренди! — отвърна Мери. Откакто бяха започнали работа, тя повтаряше тази фраза поне по сто пъти дневно.

Последният етап от завършването на „Огледала“ беше мишунгът, който продължи пет дни и пет нощи без прекъсване в едно частно, независимо студио, където не задаваха никакви въпроси дори на продуцентите на най-гнусните порнофилми, стига да си плащаха сметките навреме. И все пак като допълнителна предпазна мярка казаха на техниците от студиото, че работят над филм със заглавие „История в Мендочино“. При мишунга се комбинират музикалната линия, актьорските гласове и шумовите ефекти, след това се синхронизират с образите и резултатът се нарича контролно копие.

— Видя ли контролното копие — изтощено заяви Вито и победоносно и с благодарност посочи шестте двойни ролки, побрали филма, подредени в два специални метални сандъка, — значи филмът с готов.

Омаломощена, Били си помисли, че ако не друго, бракът поне обогати речника й.

В двата сандъка лежеше резултатът от месеци непрестанна работа в синхрон между стотици хора и всеотдайна малка група, от изразходването на повече от два милиона долара и безброй малки чудеса. Просто нямаше лошо време, болни актьори, инциденти в лабораторията или нещо друго от хилядите неща, които можеха да се случат. Неизбежната поредица от по-малки или по-големи катаклизми някак бе избегната от абсолютната решимост на Вито да направи този филм и при това бързо. Късметът и Били бяха на негова страна.

В средата на ноември Вито най-сетне се сдоби с контролното копие. Кърт Арии беше в Ню Йорк. Трудностите му с Вито бяха нищо в сравнение с огромната катастрофа, пред която изправяше Студията нейната най-важна продукция, един натъпкан със звезди мюзикъл по романа на Дикенс „Записки на клуба Пикуик“, филм за петнайсет милиона долара, който Студията се надяваше да пусне за Коледа на екран. „Пикуик“, който трябваше да е завършен преди месеци, с всеки изминат ден затъваше все повече и повече. Надхвърлил беше бюджета с три милиона долара и Съветът на директорите повика Арви в Ню Йорк за обяснения. За „Пикуик“ бяха запазени двеста и петдесет възлови първокласни салона и беше ясно, че нищо не можеше да му помогне, за да спази определените дати.

Вито позвъни на Оливър Слоун, шеф на продажбите в Студия Арви.

— Момчета, можете веднага да видите контролното копие на „Огледала“ — обяви той небрежно.

— Господи! Но това е… — Слоун едва сдържа неуместното си изумление от удивителната скорост, с която бе монтиран филмът. — Ще ти се обадя по-късно, Вито.

— Както решиш — съгласи се Орсини, тъй като знаеше, че Слоун трябва да говори с Арви, преди да се ангажира с отговор.

Макар и трудно Оливър Слоун се свърза с шефа си в хотела му в Манхатън. Разговорът им беше кратък.

— Арви поръча, щом Орсини, тоя задник, се появи, да го пратим в затвора — рече Слоун на асистента си, — а проклетото му копие да хвърлим в огъня.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще видим филма, преди да го изгорим. Арви не беше в твърде добро настроение. — Слоун се обади на Вито и определи час за прожекция за следващия ден, мрачен като патолог, преди да пристъпи към десетхилядната си аутопсия.

В два часа на другия ден в голямата прожекционна зала заприиждаха най-изтъкнатите представители на отделите „Продажби“ и „Реклама“, около шестнайсет души. Четирима от тях доведоха и секретарките си, които по традиция и старшинство често биваха удостоявани с честта да гледат новите продукции. В „Огледала“ не участваха големи звезди и те идваха на прожекцията, водени не толкова от интерес към филма, просто всяка искаше да е сред първите в секретарското съсловие на Студията, която да узнае как се е представил съпругът на Били Айкхорн.

Мъжете според обичая гледаха мълчаливо е изключение на няколко покашляния и щракания на запалки. Когато филмът свърши, четирите секретарки се измъкнаха възможно най-бързо през страничната врата, а мъжете, както обикновено, запазиха едноминутна сдържана тишина, само че този път тя бе по-дълбока и продължителна. Всички очакваха реакцията на Оливър Слоун. Най-сетне той се обади:

— Благодаря ти, Вито. Пак ще се видим. — И излезе. Другите го последваха, като полугласно обсъждаха служебни дела и се правеха, че не забелязват Вито, или го поздравяваха с резервирано кимване. Той изчака и последния човек да напусне залата и с бързи крачки се отправи към мъжката тоалетна. Притаи се в една кабинка и зачака. Първо чу гласа на Оливър Слоун.

— За Бога, за пръв път от четири дни мога да се изходя. Толкова работа имам, че не мога да намеря време дори за това.

— Но защо не се оплачеш?! Аз пък вече цяла седмица имам разстройство.

— За бога, Джим Арви може да получи разрив на сърцето, но този филм ще го отърве от катастрофата. С него можем да запълним всичките заявки за „Пикуик“! Пустият му Орсини, как го е изпипал! Красив филм, много красив!

— Ще стане, Оли, трябва да стане. Колко копия смяташ да поръчаме?

— Двеста седемдесетте и пет, за да сме спокойни. Пустият му Орсини!

— Защо момичетата се измъкнаха толкова бързо?

— Смутиха се, предполагам. И кърпичките им се свършиха. Добре си поплакаха.

— Много са чувствителни тия секретарки.

— При щастлив край винаги е така. Жените не могат да се контролират. По едно време си помислих, че Грейси ще се разреве на глас, и се наложи доста силно да я сръгам. От една жена всичко можеш да очакваш.

За Вито и това бе достатъчно. Усмихнат като победилия Цезар, излезе от кабината и като се спря при вратата на тоалетната, обърна се към двата чифта лъснати обувки в кабините и подхвърли:

— Много съм доволен, че филмът ви хареса, господа. Приятно облекчаване. Аз черпя.

 

 

Валънтайн лежеше на мекото канапе и се наслаждаваше на удоволствието да вдигне крака след един безумен ден в „Скръпълс“. Ноемврийският вятър влизаше в стаята през отворената врата на терасата. Ако почака достатъчно, след няколко часа ще види как изгрява луната. Какъв ден само! Както никога досега, тази вечер нямаше желание за нищо по-екзотично от една пица за вечеря с Джош, но беше толкова изморена, че нямаше сили дори да позвъни, за да я поръча. Днес мина и последната проба за сватбеното празненство в Портланд, Орегон; тоалетите за всички от булката и шаферките до свекървата и тъщата, плюс целият гардероб на младоженката. Валънтайн недоумяваше къде в Портланд това момиче ще носи толкова официални дрехи. Беглата й представа за него бе, че е предимно индустриален град някъде на север, но пък от друга страна, дрехи за четирийсет хиляди долара предполагаха галавечери.

Най-сетне завърши и скиците за морското пътешествие на госпожа Байрън. Въпросната дама, макар и вече осемдесет и две годишна, все още се имаше за фатална жена, но Валънтайн се постара да прикрие поне сбръчканите ръце и рамене. И, разбира се, всички не толкова приятни клиентки решиха тъкмо днес да дойдат, за да поръчат тоалети за Коледа и за Нова година. Добрите й клиентки бяха сторили това още през август, както правят умните жени. Валънтайн недоволно потръпна само при мисълта, че някой може толкова малко да разбира от висша мода, та да си поръча тоалет само шест седмици преди случая; Валънтайн щеше да се справи. Толкова много се гордееше с широкия обсег на дизайна си и с експедитивността на работниците си. Само за секунди можеше да превключи от сложна, артистично примамваща черна дантела за някоя повехнала грандама на булчинска рокля с толкова изчистена линия, че момичето да може гордо да я носи и след пет години. Обичаше безбройните предизвикателства на занаята си. Създаването на модели за конфекция беше далеч по-ограничено в сравнение със сегашната й работа в „Скръпълс“. И най-важното, никой не й се месеше какво и как да прави. Били напълно изчезна, звънваше от време на време по телефона, колкото да ги пита как са. Валънтайн схвана, че при Орсини става нещо тайнствено, тъй като и Джош го загатна бегло, но странното бе, че месеци наред Били не бе поръчвала нови дрехи. Всъщност Били не бе поръчала дори есенния си гардероб и не беше купувала нищо, освен джинси. Били и джинси, изобщо не се връзваха, помисли си тя, вече унесена в лека дрямка.

След един час вътрешният телефон я събуди. По нейно нареждане портиерите не пускаха дори Джош, без да я предупредят. Беше му дала ключ от апартамента си, това му беше достатъчно. Джош малко се обиди, но тя все още сама си беше господарка.

Когато го видя на вратата, й се стори малко по-особен. Сякаш се опитваше да прикрие някаква особена възбуда. Косата му, както винаги, бе безупречно пригладена, строгият скъп костюм лежеше, както трябва, на стройната му фигура, но очите, неговите сериозни сиви очи, бяха изпълнени с чувство, което тя долавяше, но не можеше да определи. Загледа се по-внимателно. Дори и възелът на връзката му бе идеален и въпреки това изглеждаше така, сякаш ураган го беше запокитил през вратата.

— Джош, много съм уморена да телефонирам. Можеш ли да се обадиш за пица? Дали ще ни стигне една голяма или пък да поръчаме една голяма и една малка?

Той не обърна внимание на думите й, коленичи прел канапето, където Валънтайн се протягаше и прозяваше. Когато спеше така, след това се чувстваше в безтегловност, сякаш бе прелетяла през Атлантика.

Джош целуваше бялата й закръглена шия, меката прозрачна сгъвка на ръката, очите, устните й, докато не се увери, че е чудна.

— Никакви пици тази вечер, скъпа моя. Сложи си най-хубавата рокля. Отиваме на вечеря. Запазил съм маса в „Бистрото“ за девет часа.

— Джош! — Тъкмо в „Бистрото“ повече от всякъде другаде в Лос Анджелис имаше вероятност да срещнат познати на семейство Хилман. Те и най-близките им приятели първи бяха финансирали модния ресторант. Да вечеря в „Бистрото“ не с жена си, а с друга, беше възможно най-неразумната постъпка от страна на Джош.

— Това е моята изненада — произнесе той бавно. Задържа главата й между дланите си и настойчиво я загледа в очите.

— О, нямам предвид „Бистрото“, а факта, че отсега нататък можем да ходим навсякъде. Уредих развода си… — Гласът му прозвуча като на щастлив младеж, с нотка на известно перчене.

— Развод ли? — Валънтайн седна и почти го блъсна, както беше приклекнал край канапето.

— Да, ще трае шест месеца, така че дотогава няма да можем да се оженим, но всички формалности са уредени… — Не възнамеряваше да го съобщава на Валънтайн, но не му се бе удало никак лесно. В края на краищата той надделя, както и предполагаше от самото начало, тъй като вече нямаше начини, поне в Калифорния, жена да попречи на мъжа си да получи развод или обратното, стига да го желаят и да са готови да заплатят съответната цена.

Валънтайн скочи от канапето.

— И ти реши да направиш всичко това, без да ми кажеш? — с яростен тон се нахвърли тя срещу него, а издълженото й пребледняло лице се изкриви от гняв.

— Но скъпа, ти знаеше. Още тогава в самолета ти казах какви са намеренията ми. Да не би да смяташ, че съм говорил празни приказки?

— Защо си решил, че аз съм говорила празни приказки?

— Не зная какво имаш предвид…

— Отговорих ти съвсем ясно, едно „неопределено може би“. Няма начин да си забравил. И с едно неопределено „може би“ ти си тръгнал да се развеждаш! — На лицето й бе изписано изпепеляващо презрение и тя нервно усукваше около пръста си една къдрица сякаш искаше да я изскубне.

— Но, любима, когато една жена отвърне така на предложение за брак, естествено е мъжът да си помисли, че всъщност това е съгласие… Искам да кажа, че се подразбира, но просто не е доизказано.

— По дяволите, как смееш да ми обясняваше какво съм искала да кажа? Как смееш да ме караш да се чувствам виновна, че като не ти отговорих с категорично „не“, съм те въвела в заблуда? Ти да не мислиш, че съм някоя тъпа кокетка, която се крие зад двусмислици, не иска да се обвърже, а само се хили като кукла, когато де факто й предложат. Живееш в друго време, приятелче! — В очите й се четеше гняв и дълбока обида.

Джош беше зашеметен. Толкова бе свикнал всичко да става според плановете му, че бе подценил Валънтайн. Господи, та той я подценяваше от първия ден на познанството им. Рязко се обърна с гръб към нея и започна несъзнателно да си играе с шнура на настолната лампа. След малко заговори и гласът му прозвуча тъй нещастно и виновно, че тя се заслуша въпреки нежеланието си.

— Не мога да понасям, когато ми се сърдиш. Изглежда не умея правилно да преценя… Нямам интуицията да направя точно това, което трябва, когато се отнася до теб. Не ти казах по-рано, само защото не исках да се чувстваш отговорна за моя развод. Повярвай ми, това беше истината, а не незачитане към теб! — Той се обърна към нея и тя видя, че в очите му блестят сълзи.

— Валънтайн, обичам те така безумно! Това ме прави глупав. И ти ме обичаш нали?

С натежало сърце Валънтайн кимна. Предполагаше, че го обича, иначе защо толкова време ще бъдат заедно? Тъй или иначе, стореното бе сторено. Ако му бе отказала категорично тогава, всичко това нямаше да се случи. Отчасти и тя имаше вина, остави се да попадне в хитроумния капан на упорството му. Чувстваше се гузна като дете, неволно подпалило къщата, докато си е играело с кибрита — къща, пълна с хора, които не могат да излязат. Три противоречиви чувства се бореха в нея — любов, омраза и вина, и още едно, по-значително — надигащо се дълбоко, решително негодувание.

— Върви си, Джош. Трябва да помисля. Но и през ум не ми минава да отида с теб в „Бистрото“. Що за глупаво хрумване! Всички там знаят, че се развеждаш, и изведнъж се явяваш там с мен!

— По дяволите! Как можах да съм толкова несъобразителен! Валънтайн, ще полудея! Моля те, много те моля, разреши ми да поръчам пиците! Никога вече няма да те поставям пред свършен факт! Кълна ти се!

Неохотно и не съвсем уверена, Валънтайн се съгласи. Изведнъж почувства ужасен глад. Независимо дали обичаше, дали се чувстваше виновна или пък ядосана, стомахът й работеше с френска точност.

— Две пици с всичко по тях — склони тя. — И им кажи, че ако пак забранят подправката, няма да им платиш.

 

 

Премиерата на „Огледала“ се състоя през първата седмица на декември в двеста и петдесетте киносалона, ангажирани за „Пикуик“, който все още не бе завършен и с близо четири милиона долара надвишаваше бюджета си. Арви пусна „Огледала“ в тези киносалони не защото искаше, това беше сигурно. Но изправен пред перспективата за празен коледен чорап, просто нямаше избор. Докато всички останали студии пускаха празничните си суперпродукции, той беше останал с една евтина любовна история, без звезди и практически без никаква предварителна реклама. Обади се на лекаря си, за да уговори час за още една серия рентгенови снимки на стомаха — от години се разминаваше с язвата на косъм, но сега при всяко преглъщане на храна получаваше остра, изгаряща болка, на която дори таблетките „Малокс“ не помагаха.

Статиите, посветени на „Огледала“, с нищо не помогнаха на храносмилането му. Всички знаеха, че мнението на критиката има твърде малко значение за посещаемостта на филма. Критиците ненавиждаха логиката на публиката при подбора на филми, но публиката, от своя страна, без да се съобразява с критиците, оставаше вярна на вкусовете си. Арви, подобно на повечето свои колеги, бе на мнение, че критиката е вече твърде интелектуална и префърцунена и е загубила връзката със средния американец. Какво от това, че „Ню Йорк Таймс“ твърдеше, че Фиорио Хил и Пер Свинберг „са написали още една глава във филмовата история“. Голяма работа! Филмовата история гъмжи от глави. „Нюзуик“ пък пишеше: „Никога досега киното не е представлявало такава невероятно вълнуваща визуална емоция“. Дали пък хората се редят на опашки, за да видят някаква си вълнуваща емоция, каквото и да значеше това? Единствените статии, които Арви зачиташе, бяха търговските обзори във „Върайъти“, „Дейли Върайъти“ и в „Холивуд Рипортър“. „От «Любовна история» не е имало…“ — тук вече намирисваше на печалба. „От «Роки» не сме…“ — чукай на дърво, този може да е прав. „Още от «Един мъж и една жена»…“ — чужд филм, о все пак и той направи пари.

Но първата седмица беше слаба. Шефовете на „Реклама“ и „Продажби“ натискаха Арви да вложи повече пари в реклама, особено по телевизията. Бяха научили, че и двете секретарки са ходили пак да го гледат далеч от мъжката тирания на прожекционната зала, за да се наплачат от сърце. Няма значение какви епитети лепваха на емоционалните жени, те знаеха, че тези момичета са печени и не се впечатляват от евтини ефекти. И щом са били готови да платят, за да видят филма повторно, то това говореше по-красноречиво от Делфийския оракул.

Средните филми носят най-добрата печалба през първата седмица от пускането им на екран. „Огледала“ удвои печалбата си през втората седмица и почти утрои през третата, когато учениците, вече във ваканция, хукнаха по кината. Ако някой филм задържи за известно време първоначалната си печалба, смята се, че „е стъпил на краката си“. „Огледала“ вече показваше признаци на стоножка. Откъде беше дошъл стимулът? Дали от мълвата? Или все пак от критиката? Може би заради ваканционния период. Никога не можеше да се назове конкретна причина за успеха на един филм, но „Огледала“ несъмнено имаше грамаден успех. Студията вложи още средства в рекламата и машината на обществените отношения сама се завъртя.

Дописниците от вестниците и списанията най-много обичаха сами да открият някой филм, филм, който не е бил смлян и натъпкан в устите им от рекламните агенти още три месеца преди излизането му. Всеки журналист, решил да интервюира Сандра Саймън или Хю Кенеди, имаше чувството, че открива неизследвани земи. Говориха и с Фифи Хил; дори и с Пер Свенберг, който беше култова фигура, позната на по-малко от хиляда души. Сега милиони чуха за него и той се наслаждаваше на така дълго чаканата популярност. Никой не се потруди да интервюира Вито Орсини; той беше само продуцент.

До Коледа „Огледала“ водеше класацията за касови филми във „Върайъти“ и Вито реши, че е дошло време да наруши мълчанието, което цареше между Арви и него. Всяка вечер двамата с Били ходеха до Уестуд, за да се порадват на дългите, кротки и весели опашки пред кината, където прожектираха „Огледала“. Това вече беше негов филм, така както беше на Фифи Хил, докато траеха снимките. Нали той беше дал възможност на Орсини да го направи? Не го ли пусна навреме за Коледа? Прозрение, ето какво трябваше да има един шеф на студия, прозрение и смелост.

— Вито, другата седмица пускам „Огледала“ в хиляда и петстотин киносалона по цялата страна — властно съобщи Арви.

— Какво?!

— Опомни се, Вито, това с щастлива случайност. Децата пълнят касата. След десет дни, като тръгнат на училище, филмът ще загине. — Арви се разтапяше от удоволствие, като наблюдаваше физиономията на Вито. — Искам да го издоя до капка дотогава. Взимай парите и бягай. Не ми казвай, че не си чувал тая мъдрост.

— Кърт, това не бива да го правиш! — подскочи Вито, като се стараеше да бъде логичен. — Филмът едва започва пътя си. Като мине Коледа, родителите на децата ще отидат да го гледат, младоженците ще го гледат, всички в цялата проклета страна ще го гледат. Ако разстроиш механизма за разпространение, като го пуснеш по второкласните салони, ще развалиш магнетизма на мълвата. — Лицето на Арви се изопна. — След една седмица ще получиш само половината от парите, а може и по-малко, на които би могъл да разчиташ, ако запазиш сегашния механизъм, като оставим интересът да се натрупва, да се разраства естествено. Говорих с хлапетата по опашките, някои чакаха да го гледат за трети или четвърти път. Кърт, тези опашки са толкова важни като примамка, колкото и самият филм. Пусни го и хиляда и петстотин кина и след една седмица няма да има никакви опашки. Господи, нима не разбираш? — Вито стоеше наведен напред, опрян с две ръце на огромното бюро на Арви. Не можеше да повярва, че човекът отсреща не иска да се съгласи с толкова елементарна търговска логика.

Арии стрелна отмъстително Вито. По дяволите, „Огледала“ си беше негов филм и ще прави с него каквото си поиска. Няма да позволи един жиголо от рода на Вито Орсини да му диктува как да си гледа бизнеса. Много му беше приятно, че Орсини е притиснат от обстоятелствата.

— Имаш право на собствено мнение — надменно рече той. — Но аз пък мисля друго. Сега-засега аз командвам. Пари, бързи пари в брой, ето какво ме интересува, а не въздушни кули. Ти си романтик, Вито, а си и крадец.

Вито реагира мигновено. Протегна се през бюрото на Арви и по вътрешната уредба се обади на отдел „Продажби“.

— Оливър? Вито Орсини се обажда. Аз съм при Кърт. Той смята да продължава с „Огледала“ по дати, както досега, а не да пуска широка продажба. Какво ще кажеш?

Арви тъкмо се канеше да изкрещи нещо пред микрофона, когато Оливър отговори:

— Той е сто процента прав, Вито. Всичко друго ще е безумно смешно и в крайна сметка ще ни струва милиони.

Вито пусна копчето и заби погледа си, насочен като смъртоносно дуло в налятото с кръв лице на Арви.

— Какво ще каже Директорският съвет за това, Кърт? Дали можеш да профукаш няколко милиона сигурна печалба, само за да докажеш, че ти си шефът? А как върви „Пикуик“. Чувам, повярвал си на тази идея, малко преди съвсем да се е вкиснала.

— Изчезвай, мръсен задник, ти… — Арви, твърде разярен, за да измисли нещо по-обидно, натисна бутона за секретарката си и изкрещя. — Повикай охраната! Веднага!

— По-полека, Кърт. Мисли за язвата си. — Вито излезе от кабинета с пъргавата си лека стъпка на огромна пантера. Когато мина покрай секретарката, изпрати й въздушна целувка.

— Рано е да се радваш, скъпа, за съжаление ще го преживее.

 

 

Въпреки самодоволните изявления на прекалено организираните жени, които с гордост твърдят, че са приключили с коледния пазар до първи ноември, повечето търговски работници смятат, че точно десети декември и нито ден по-рано е магическата дата, слагаща началото на коледната треска. „Скръпълс“ не правеше изключение от това правило. Въпреки че малко хора купуваха дрехи, отделът за подаръци, а и целият първи етаж бяха претъпкани и периодично опустошавани от съкровищата в тях, сякаш бе минал разтревожен мравуняк в атака. Цял ден Спайдър използваше благотворното си въздействие и мереше десетки пуловери за жени, които не бяха сигурни в мерките на съпрузите си.

— Моят е с една глава по-нисък от теб, Спайдър. Бъди добър, облечи го ако обичаш.

Или пък даваше съвет на неясното запитване:

— Какво би изпратил на тъща си, която определено мразиш, но все пак трябва да похарчиш поне триста долара?

— Буркан кисели бонбони и позлатена лешникотрошачка.

— Спайдър, ти си гений.

Когато затвориха на двайсет и трети декември, и двамата с Валънтайн почувстваха, че най-лошото е минало. Тази година Бъдни вечер се падаше в събота и почти всички специални вечерни рокли на Валънтайн вече бяха взети или изпратени; утрешният ден щеше да бъде лек откъм купуване на подаръци, само нещо в последния момент; изключение правеха малкото мъдри хора, които знаеха, че най-добрият ден за пазаруване след десети декември е двайсет и четвърти декември. Това обикновено бяха бизнесмени с внушителни списъци, които и секунда не се колебаеха и бяха истинско удоволствие за продавачките.

Спайдър и Валънтайн седяха един срещу друг от двете страни на двойното бюро. Би трябвало между тях да цари спокойна, разтоварваща тишина, както често ставаше в началото или в края на работния ден в „Скръпълс“, но въздухът в стаята беше изпълнен с напрежение. Спайдър реши, че Валънтайн изглежда потисната. Нахално вирнатото й носле както винаги сочеше нагоре, но агресивният блясък в големите й зелени очи бе помръкнал.

Познаваше своята Валънтайн. Не беше щастлива.

От своята страна на бюрото Валънтайн разглеждаше Спайдър Елиът. Изглежда уморен, мислеше си тя. Някак по-стар, и не само от изтеклото време. Трудно можеше да свърже този изтънчен, елегантно облечен светски мъж с безгрижното русо момче с избеляла тениска и джинси, което носеше бутилките й с вино от пазара до вкъщи, правеше й безброй сандвичи с топено сирене, когато беше нещастна, и с часове слушаше записите й на Пиаф в малката таванска стая.

— Изтощена ли си само, скъпа моя Вал, или нещо не е наред? — нежно запита той.

Съвсем неочаквано Валънтайн усети позорното смъдене на задавалите се сълзи, само като чу гласа му. Копнееше да сподели с някого ситуацията с Джош Хилман, но от всички хора на света Елиът бе последният, на когото би се доверила. Някаква необяснима причина се криеше зад решителното й упорство да не позволи на Спайдър Елиът да се досети докъде бяха стигнали нещата и колко объркана все още е тя.

— А, просто тези жени, Елиът… Толкова са придирчиви, тъй трудно е да им угодиш… Наддават по пет килограма от проба до проба и смятат, че аз съм виновна.

— Хайде, мила, знаеш, че те боготворят. Пък и ти никога не си се колебала да сръфаш, която и да е от тях, ако е променила мерките си. — Нима не си ти причината за половината диети в този град? Какво става всъщност? Да не би твоят мистериозен човек да те ядосва?

Тя се стресна, стегна се и се приготви за отбрана.

— За какво говориш?

— За тайнствения мъж, който така те е обсебил, че вече изобщо не мога да те видя насаме. Ако не се отнася с теб, както трябва, ще го убия това копеле! — И сам се изненада, като усети, че юмруците му са свити, а мускулите му стегнати. Идеята да убие това копеле не изглеждаше лоша. Независимо по каква причина.

— Пъхаш си носа в неща, които не те засягат, Елиът. Въображението ти изневерява. — Внезапно Валънтайн усили атаката, ядосана почти колкото него. — Аз питам ли те защо въртиш на пръста си всички тези жени? Нищо чудно, че изглеждаш така уморен. И изобщо как различаваш всичките си малки приятелки? Не мога ли аз да имам поне един любовник? — изтърси тя, осенена от хрумването си за несправедливостта на ситуацията. — Не ти дължа обяснения, Елиът.

— Дължиш ми, по дяволите! — Изкрещя той.

Въздухът помежду им затрептя, наелектризиран от емоции. Нито един от двамата не можа да повярва, че така внезапно кръстосаха шпаги. Изгледаха се слисано, за момент притихнали. Най-сетне Спайдър проговори:

— Изглежда нещо не съм наред, Валънтайн. Разбира се, че не си длъжна да ми обясняваш. Не знам защо го казах… Предполагам, просто защото от толкова време се познаваме.

— Това все още не ти дава право…

— Така е. Забрави го, моля те. — Спайдър погледна часовника си. — Закъснях, утре ще се видим.

Докато той припряно се измъкна и затвори вратата зад гърба си, Валънтайн седеше на стола си, без да помръдне, учудена, объркана, потресена от тоя изблик на чувства. Елиът нямаше никакво право, никаква причина да говори така. Би трябвало да е ядосана. Ядосваше се и от по-малко. И въпреки това се чувстваше… поласкана. Поласкана ли? Що за кучка е? Значи той си мислеше, че тя му дължи обяснение, така ли? Без сама да усети, неволна усмивка премина през лицето й.

 

 

След като няколко седмици изтекоха, а „Огледала“ все още продължаваше да се върти по кината със същия успех, Вито все повече се убеждаваше, че добрият усет на Оливър Слоун към печалбата, неволно подпомогнат от чувствителната храносмилателна система на Арви, е взел връх над агресивното и неразумно решение, към което искаше да прибегне шефът на Студията.

Но пък личната ненавист на Арви към Вито беше по-жлъчна от всякога и той изразяваше злобата и безсилния си гняв, като влагаше съвсем ограничени средства за реклама в „Холивуд Рипортър“ и в „Дейли Върайъти“. В нормални условия при такъв безспорен касов успех Студията щеше да натрие носа на съперниците си, като рекламира гръмко „Огледала“. Не, помисли си Вито, не можеше да очаква нищо от Студията, но най-неприятното беше, че сега това не му трябваше. Само две неща го интересуваха и те говореха красноречиво: седмичната класация на „Върайъти“ за касови филми, където „Огледала“ запазваше първото място в годишната класация на „Десетте най-добри филма“ по преценка на критици от цялата страна. Всички те включваха „Огледала“. Вито реши да продължи с плана, оформил се след първото гледане на филма.

Няколко дни преди Коледа Били отиде с колата до Винъс, една окадена част от Лос Анджелис с бряг, напомнящ Кони Айлънд, където няколко груби къщи все още не бяха погълнати от бързо никнещите нови големи жилищни сгради. Бе дошла да посети Доли и да разбере как се чувства в средата на шестия месец от бременността си. Натоварена с коледни подаръци, Били се изкачи до двустайния апартамент на Доли, на третия етаж в старата къща. С бледорозова мазилка с пурпурен бордюр, разположена на улица, където все още всички се познаваха и където съседите си бъбреха, докато се приличаха пред къщите си на зимното слънце или поливаха саксиите си, стряскани от време на време от малчугани със скейтбордове. До момента нито една от тези къщи не бе продадена на предприемачите и хазяинът на Доли, капитан от противопожарната охрана на Лос Анджелис, след като децата му бяха заживели самостоятелно, успяваше да плаща растящите данъци за скромната си, но неизменно поскъпваща къща, като даваше под наем последния етаж.

На Били й бе достатъчен един поглед, за да се убеди, че бременността на Доли върви добре. С прилив на топло чувство тя разглеждаше цъфтящата налята млада жена, щастлива и румена, благословена с истинската пищност от периода на Реставрацията, въпреки че талията й засега не обещаваше реставриране, ако изобщо можеше да се говори за талия.

— Ти си апетитно парче — каза тя на Доли, като я огледа от всички страни.

— Какво ще рече това? — през смях попита Доли, горда с величествения си корем.

— Нещо вкусно, предполагам. Във всеки случай, приляга ти.

— Почакай, докато опиташ какво съм ти сготвила за обяд: пиле „Жефилт Милтън Бърл“ — произнесе Доли внушително.

— Какво, за Бога…

— Исках да ти приготвя кашкавалените палачинки а ла сенатор Джейкъб Джавитс, или пък „Ървииг Уолъс“, но си спомних колко внимаваш да не напълнееш, така че прибегнах до компромис.

— Откъде измисляш тези… всичките тези рецепти? — попита Били, едновременно развеселена и скептично настроена. Доли извади една книга в розово-червена подвързия.

— Това е „Знаменита еврейска готварска книга“. Вчера опитах фарширована зелка „Барбара Уолтърс“.

— Как ти хрумна?

— Реших, че докато не работя, трябва да правя нещо полезно. Спомняш ли си как ме посъветва да си намеря някой чудесен евреин? Няма ли да ми е от полза, ако стана страхотна майсторка на еврейски ястия?

— Без съмнение — сухо отвърна Били. Но дали точно сега е моментът да го търсиш?

— Някои мъже си падат по бременни жени — отвърна дяволито Доли. — Особено ако те умеят да приготвят умопомрачително печено в гювеч „Нийл Даймънд“. Всъщност сигурно ще трябва да почакам, докато бебето се роди, но човек не знае какво му е писано, нали? Онзи ден пак ходих да гледам „Огледала“ — за единайсети път — и около петдесет души ми поискаха автограф, а трима ме поканиха на вечеря.

— Ти прие ли?

— О, разбира се, че не. Всичките бяха някакви чудаци. Но важното е, че ме поканиха.

— Какво чувстваш — с интерес попита Били, — когато гледаш „Огледала“ сред публика, от началото докрай?

— Ти не знаеш ли? Били, гледала си го много пъти!

— Само в стаята за монтажа или в мишунг-студиото, но не и с непознати, не където хората са платили, за да го видят.

— Нямаш представа какво си пропуснала! — Доли беше шокирана. — Та истинското удоволствие е да го видиш с публика! Нали се сещаш за сцената, след като казах на Сандра какво всъщност изпитва Хю към нея и тя го намира на скалата…

— Дали се сещам! — изпъшка Били. — Така добре я зная, сякаш сама съм я писала.

— Но, Били точно там започват да плачат, в целия салон. Просто усещаш как всички все повече се разчувстват, дори и в моите очи се появяват сълзи.

— Но, Доли, за бога, та ти самата беше там, когато Фифи ги накара да я повтарят за шести път, а Сандра все се оплакваше от бодили в обувките, а пък Свенберг крещеше, че светлината се променя…

— Забравила съм — упорстваше Доли. — Изобщо нищо не си спомням. Всичко това всеки път е ново за мен. Виж какво, хайде да идем да го гледаме следобед, става ли?

— Искаш да го гледаш за дванайсети път?

— Може и да стана като запалянковците по „Звукът на музиката“, нали помниш? Някои го бяха гледали по седемдесет и пет пъти или повече, а дори не са участвали в него. Не казвай на Вито, но ходя най-вече заради собственото си изпълнение. Нали знаеш онези интервюта, където актьорите твърдят, че никога не са гледали собствените си филми? Умирам от възторг, когато се видя на екрана!

— Последните думи тя прошепна развълнувано, малко засрамено, но в същото време горда. — Май съм просто дилетантка.

— Нищо подобно — възрази Били. — Ти си най-съвършената и вълнуваща актриса, и преди съм ти казвала, но не ми вярваш.

Доли свенливо се обърна. Не можеше съвсем да повярва и да приеме похвали за нещо, което при нея се получаваше така естествено.

— Ето, едва не забравих. Това е коледният ти подарък — каза тя и връчи на Били захлупено пръстено гърненце. — Това е пастет от птичи дроб. „Джорд Джесъл“. Ще се изумиш!

— Отсега съм изумена — отвърна Били.

 

 

Вито искаше да включи кандидатурата на „Огледала“ за номинациите в категорията „най-добър филм“. Не смееше да се надява на такова нещо, докато не видя контролното копие, но от този ден насетне мисълта не го напускаше. „Огледала“ беше най-добрата работа в кариерата му. В него се получи не само прост сбор от отделни елементи, колкото и професионално да бяха подбрани. Филмът живееше в ритъма на собствен пулс; засягаше всяко ниво от комедия до поезия. Беше истинско явление в киното, Вито го вярваше с цялата си душа, но първо трябваше да изчака целият свят да се увери в правотата на вярата му. Преди появата на рецензиите, преди отзвука от касите и най-вече преди включването на филма в класациите за „Десетте най-добри“ можеше просто да мечтае, но не и да се надява. Сега нужните предпоставки бяха налице и можеше да действа. „Огледала“ имаше вече всички препоръки, от които се нуждаеше, но му липсваше едно нещо, което по общо мнение се считаше за необходимо, за да се прицели към едно от петте места, определяни от Академията, и това бе подкрепата на Студията. Щедри реклами, безрезервна поддръжка, специално наети рекламни агенти, всичко това би трябвало да се осигури от Филмова студия Арви, но Вито не си правеше илюзии. Може би — всъщност сигурно, — ако Арви беше убеден, че този филм със скромен бюджет има шанс да спечели „Оскар“, би се съгласил да се бори за кандидатура, тъй като „Оскар“ значеше поне още десетина милиона долара към касовите печалби. Но Арви, както и Вито, знаеше, че през изтеклата година са направени редица извънредно скъпи филми, натъпкани със звезди, поддържани от могъщи студии. Всеки един от тях съвсем законно би могъл да спечели „Оскар“. Една кандидатура за „Оскар“ само би донесла слава на Вито, а Арви щеше да направи всичко възможно това да не стане, въпреки че неминуемо и на него щеше да се падне част от славата.

И тъй, Вито просто трябваше сам да се бори.

Той се замисли за състава на онези хиляда и триста души, обединени от гръмкото название Академия за филмово изкуство и наука. Единствено този внимателно подбран кръг от хора можеше да реши за кои филми, изпълнители и създатели може да се гласува, все едно само населението на Уестпорт, Кънектикът, да избира президент на Съединените щати.

Само за кандидатурите за най-добър филм гласуват всички членове на Академията. Кандидатурите в останалите категории се гласуват от съответните секции, така че само актьори избират актьорите, само режисьори — режисьорите и прочее. Но при окончателно гласуване за наградите участват всички членове. Това означаваше, че, за да се кандидатира за най-добър филм, Вито трябваше да повлияе на всеки един от членовете на Академията.

Когато една студия иска неин филм да бъде включен в кандидатурите, тя организира редица специални прожекции за своя сметка. Такова нещо Вито не можеше да очаква. Но той помнеше как реагираха четирите секретарки на първата прожекция на „Огледала“. Цялата му кампания се ограничи до това да привлече вниманието на съпругите и майките, на сестрите и дъщерите, на братовчедките и лелите на мъжката част от членовете, които преобладаваха във всяка секция от Академията.

Привлечи жените на своя страна, каза си той, и те ще се справят с мъжете.

Вито правеше покани за следобедни прожекции на жените от ония квартали на Лос Анджелис, където живееха предимно тонрежисьори, оператори и монтажисти. Всеки божи ден от Коледа до деня, през първата седмица на февруари, когато се попълват бюлетините за кандидатурите, имаше по три, а понякога дори и по седем прожекции на „Огледала“. От Кълвър Сити до Бърбанк, от Санта Моника до най-крайните квартали на Сан Фърнандо Вали. За Вито беше без значение дали роднините на членовете на Академията водеха всичките си приятелки; важното беше те да гледат „Огледала“. „Операция Матине“, както Били я кръсти, беше сложна акция, логически обмислена. Вито трябваше да открие местни кина, свободни за дадения следобед, да се договори с управителите, да наеме копия, да организира доставката и връщането им и да се погрижи за прожекционни техници.

— Как върви, скъпи? — попита Били, като загрижено се взираше във Вито. Нито веднъж по време на снимките, колкото и напрегнати да бяха, не бе изглеждал така претоварен. Упорито, и според нея глупаво, той отказваше да вземе нейни пари за този проект.

— Бомба съм, само че имам отвратителен шум в сърцето, някакви необясними прорязващи болки в главата, хроничен запек, а напоследък съм и дюстабанлия. Но не мога да се оплача, мисля, че вече започвам да чувам с едното ухо, и вчера изкарах, почти без да припадна.

— Поне сигурен ли си, че си струва? — поинтересува се тя, като не се остави да бъде подведена от шеговитата му безгрижност.

— Не, разбира се, че не. Понякога на дневните прожекции има само по десетина жени и, доколкото разбирам, това са просто любопитни съседи на някой от членовете на Академията. Друг път се събират и по сто. Но ако аз не го направя, няма кой. И ако не опитам, никога няма да си простя.

— Мисля, че „Огледала“ ще спечели просто с достойнствата си! — заяви тя.

— Ще ми се ти да си член на Академията.

Вито никога не разбра защо и как „Огледала“ се оказа между петте филма, избрани през втората седмица на февруари 1978 година. Може би везните се бяха наклонили, защото актьорите бяха гласували за филм, в който трима почти неизвестни изпълнители са могли да покажат на какво са способни; или пък просто беше годината на Фифи за номинация; а може би тристате сценаристи в Академията бяха отдали предпочитанията си на филма, който така зависеше от превъзходния сценарий; а може би, защото на хората им се гледаше един любовен роман, поднесен тъй красиво, който им даваше възможност да си поплачат над щастливия край; или пък дори заради прословутите матинета на Вито. Беше толкова невъзможно да се посочи една причина, въпреки че бе примамлива тема за разговор, също колкото и да се определи коя етническа или социално-икономическа група е в основата на избора за президент на САЩ.

Но успехът не беше случайност. „Огледала“ получи номинации и в още три категории: Доли Мун за най-добра второстепенна женска роля, Фиорио Хил — за най-добър режисьор и Пер Свенберг — за най-добър оператор.

— Слава тебе, Господи! — възкликна Вили. — Най-сетне можеш да си отдъхнеш.

— Ти си луда! Сега вече ни се открехва пътят към „Оскара“! Можеше да си отдъхна, ако не бяхме включени в кандидатурите.

 

 

Доли Мун, мислеше си Кърт Арви, за нея трябва да се направи нещо. Сега, когато „Огледала“ беше включен в кандидатурите, отношението му към Доли, Фифи и Свенберг стана почти бащинско. Точно както „Огледала“ беше негов филм, Доли и останалите станаха негови хора. Той успешно блокираше всяка мисъл за ролята на Вито в успеха. Фифи и Свенберг бяха известни и уважавани професионалисти и в този момент той почти нямаше какво да добави към техните репутации. Но Кърт Арви си въобразяваше, че може да прави звезди. И освен това обожаваше щедрите форми. Чаровна и секси, малката Доли Мун заслужаваше собствен щатен рекламен агент, както заяви тон на вицепрезидента, отговарящ за отдела за връзки с печата.

Всички големи имена от въпросния отдел в момента спасяваха „Пикуик“, който вече беше отложен за Великден. Журналистите като същински риби пирани настървено се бяха скупчили, за да схрускат и изсмучат кървящия труп на големия филм, за който се знаеше, че здравата е загазил, факт, изключително благодарен за репортажи в Холивуд, конкуриран може би единствено от самоубийството на някоя звезда. Като разгледа разположението на бойните си единици, шефът на отдела за връзки с печата избра най-младия си служител на име Лестър Уейнсток.

Трябваше да направи нещо специално за младия Уейнсток, чийто баща беше президент на фирмата, снабдяваща филмовите продукции с жизненоважните подвижни тоалетни, известни като „вагони за мед“. Въпреки че младият Уейнсток бе завършил блестящо филмово изкуство в Университета в Южна Калифорния, можеше най-много да се надява на работа като пощальон, ако баща му не беше „Меденият Крал“ Уейнсток, един наистина влиятелен човек.

Младият Лестър Уейнсток принадлежеше към друга епоха, към друга цивилизация. Само при вида на кръглото му жизнерадостно лице с очила, разбърканата му коса и топлата му възторжена усмивка човек веднага усещаше, че е невинна душа, изтърколила се от миналото, да речем от времето на „Тримата мускетари“, макар и малко закръглен за дуели; или пък младият Фалстаф, преди да нашишкавее. Беше едър, набит, с коса, чийто цвят напомняше козината на играчка мече с късогледи очи, на любимото ви куче, с неопределени, но приятни черти, които никой не можеше да опише, тъй като най-запомнящото се в цялата му физиономия беше усмивката. Жените неизбежно реагираха по два начина към Лестър: искаха или да го осиновят, или той да ги приеме като сестри. Тъй като Лестър притежаваше изключително романтична душа, такова роднинско отношение не му беше съвсем по сърце, но на двайсет и пет той все още не беше се обезкуражил. Животът беше твърде хубав.

Когато Лестър получи назначението си като личен представител на Доли Мун до връчването на наградите, той остана изключително доволен. Най-съкровеното му желание като на почти всички завършили кинознание бе да стане режисьор, но междувременно съвсем реално оценяваше, че това е голям шанс само две години след започване на работа в основата на пирамидата на отдела за връзки с печата.

Вече беше гледал „Огледала“ и бе напълно омагьосан от строгата, съдбовна хубост на Сандра Саймън. Сега го гледа, като се съсредоточи върху Доли. Физически тя не беше неговият тип момиче. Лестър се захласваше по меланхолични, привлекателно чувствени красавици със замечтани очи. В Доли Мун нямаше нищо мечтателно, но пък беше изключителна актриса, както Лестър установи, и отново изгледа филма. Малко прекалено надарена и отпред, и отзад за неговия вкус, но тъй или иначе връзката им щеше да е служебна, а не интимна.

Обади се на Доли още същия следобед, за да й съобщи задачата си и да се уговорят за среща.

— Та как се казваш? — попита Доли, леко зашеметена от шумната веселба, започнала още сутринта веднага след обявяване на номинациите.

— Лестър Уейнсток.

— Повтори пак, но по-бавно, буква по буква, може ли?

— Ей, добре ли сте? Струваш ми се някак замаяна.

— О, не! Добре съм. Хайде пристигай, Лестър Уейнсток. Приготвила съм ег-ног и пунш с ром, сангрия, текила „Мунлайт“ и тоди, а пък пека и щрудел. Ако до един час дойдеш, все още ще е топъл. Дотогава чао, Лестър Уейнсток.

Господи, помисли си Лестър, първата му филмова звезда и тя да се окаже леко мръднала.

Следващият телефонен разговор го обърка още повече.

— Господин Уейнсток, не се познаваме с вас. Аз съм Били Орсини, съпругата на Вито Орсини. Ще ви кажа нещо много важно, така че слушайте внимателно. Доли Мун е най-добрата ми приятелка, единственият й недостатък е, че не знае как да се облича. И представа няма. Разбирате ли? Вие трябва да я доведете в „Скръпълс“ не по-късно от днес следобед, така че Валънтайн О’Нийл — запомнихте ли? — да скицира роклята й за награждаването. Не й позволявайте да пита кой ще плаща или колко ще струва. За сметка на ателието е, но не искам тя да знае. Кажете й, че студията ще оправи сметката. Всичко ясно ли е? Добре. Скоро ще се срещам. Какво? Да, разбира се, че много се радвам за съпруга си. Да, ще му кажа. Но, господин Уейнсток, Лестър, само шест седмици остават до връчването на наградите и Доли трябва днес да се види с Валънтайн. Нали разбрахте? Нищо, ще разберете!

Лестър се изкачи по стълбите до апартамента на Доли, а сърцето му, в унисон с възбудата му, бе замряло. Задъханото обаждане на Били след разговора му с Доли го запрати в един свят, където всичко можеше да се случи. Майка му и по-голямата му сестра понякога, по изключителни поводи, пазаруваха в „Скръпълс“, но той никога не се беше осмелявал да влезе вътре. Сега трябваше да заведе там страхотна… е, една очарователна потенциална носителка на „Оскар“ за вечерната й рокля, много спешно, при тайнствени обстоятелства, а щруделът ухаеше чудесно. Само днес, реши той, ще забрави за диетата си.

Хазяйката на Доли отвори вратата и зад гърба й се откри стая, пълна с празнуващи хора. Колебливо, Лестър се изправи в средата на стаята, като се чудеше къде ли е Доли Мун и как ли щеше да я измъкне от тая врява. След секунда зад гърба си чу глас, който не можеше да сбърка.

— Запазих ти парче щрудел, Лестър Уейнсток, и вярвай ми, хич не беше лесно. — Той се обърна и погледът му срещна огромните очи на Доли в пълното им очарование — смайващо сини и доброжелателно усмихнати. Несъзнателно тоя протегна ръка към чинията, която тя държеше точно над нивото на талията си. Нивото на талията! — Знам! — Доли доволно се закиска. — И аз не мога да повярвам. Всяка сутрин ставам, поглеждам се в огледалото и си мисля, че просто е невъзможно да стана по-огромна, но продължавам да раста. Хапни си щрудела, докато е топъл.

Без да съзнава какво прави Лестър сложи парче сладкиш в устата си и задъвка.

— Не ти ли харесва? — загрижено попита Доли.

— Страхотен е, наистина е страхотен. Много ли ще е нахално, ако попитам…

— За рецептата ли?

— Колко месеца…? Приличаше му на експлозия във фабрика за възглавници. Не, във фабрика за дюшеци.

— Седем месеца и една седмица, плюс-минус един-два дни — отвърна Доли, много горда с точността си. — Случи се около Четвърти юли. Хората винаги трябва да забременяват по празници, не мислиш ли? Толкова лесно се смята след това.

— Чакай, чакай малко… — Той отчаяно потърси с очи къде да седне и като не намери, най-сетне отпусна тежкото си тяло на земята. След сложна маневра и Доли се настани до него. Определено имаше нужда от подстригване. И защо смята на пръсти? Не изглеждаше толкова глупав. Много сладък и стабилен, можеш да разчиташ на него, но е смешен. Тъкмо както си го представяше. И Лестър така добре се връзваше с Уейнсток. Но защо с толкова тревожен?

— Няма защо да се вълнуваш — нежно каза тя.

— Осем месеца и три седмици — въздъхна той. Толкова ще са във вечерта на награждаването.

— Може и да не отида, ако смяташ, че ще е по-добре.

— А, не, трябва да отидеш. Шефът изрично настоя. Всички, свързани с „Огледала“, трябва да присъстват. Казва, че когато избраниците не присъстват, това говори много лошо за отдела за връзки с печата, разбира се, ако не работят в момента на другия край на света. Пък дори и тогава. Нали ще бъдеш със съпруга си? Не? Добре де, с гаджето? Не? С баща си? Не!? По дяволите! С някой, с когото излизаш, или пък със стар приятел, или ученическата любов?

Доли се усмихна на този абсурден човек. Може и да не знае много, не знаеше кой трябва да я съпроводи на връчването на наградите, ако не си намери друг. И тя не си намери.

— Вземи си още щрудел, Лестър.

 

 

Валънтайн изобщо не предполагаше, че денят, който започна толкова спокойно, можеше в края си да я докара до полуда. Както бе предсказала на Спайдър, комедията започна, но беше комедия само за тези, които не участваха. Тъй като церемонията по връчването се предава по сателита в цял свят, публиката ще наброява малко повече от сто и петдесет милиарда души. За щастие, не е възможно да си представиш толкова много кора. И все пак клиентките на Валънтайн знаеха, че ще ги видят повече хора, от когато и да било, и тази мисъл изобщо не влияеше добре на нервите или на увереността им в себе си.

Маги Макгрегър, която за първи път през живота си поръчваше рокля, беше най-неспокойната от тях. Тъй като щеше да бъде пред камерата и да интервюира звезди при пристигането им, а след това зад кадър с малкия си екип, тя щеше да е най-много на показ.

— Валънтайн, изобщо не биваше да се захващам с това — изпъшка Маги.

— Глупости! — троснато й отвърна Валънтайн, тъй като днес й беше писнало да се чувства като английска бавачка с куп непослушни деца вместо като моделиер… — Щеше да отровиш живота на всеки, който би се опитал да те измести, нали? Така че млъквай и ме остави да мисля. — Маги имаше трудна фигура, две мнения по въпроса нямаше. Тя стоеше по бикини и сутиен, а дребното й сочно тяло не вдъхновяваше за нищо шикозно. Спайдър правеше чудеса, като я обличаше в скромни, елегантни, ненатрапчиви дрехи, но това, което подхождаше за седмичното й предаване, просто не вървеше за награждаването, Маги трябваше да бъде блестяща като случая, което бе редно и за нея, и за предаването. Валънтайн присви силно очи зад гъстите си черни ресници.

— Маги, повдигни бюста си нагоре с едната ръка, а с другата издърпай сутиена надолу. Още по-надолу. И още малко. М-м-м, ето, това е, гърдите ти разголени, но не вулгарни. Благодаря ти, господи, че е съществувала императрица Жозефина.

— Валънтайн! — запротестира Маги. — Знаеш, че Спайдър няма да я одобри. Никога не ми разрешава да си показвам циците пред камерата, нали знаеш, колко държи на това.

— Ти какво искаш, аз ли да създам дреха за теб или да си купиш нещо от конфекцията на Спайдър? — сряза я Валънтайн и съвсем не се шегуваше.

— Но, за Бога, знаеш, че искам ти да направиш роклята, но сигурна ли си… Искам да кажа, дали няма да изглеждам вулгарно, съвсем малко?

— Ще изглеждаш изключително и безкрайно елегантна и единственото украшение на най-семплата, най-строгата, най-фината и сдържана рокля, която съм създавала, ще бъдат гърдите ти, разголени почти до зърната. А когато предаването свърши, стотици милиони хора ще знаят две неща: кой е спечелил „Оскарите“ и че Маги Макгрегър има фантастични цици. Хайде, изчезвай. Помощничката ми ще ти вземе мярка и първата проба ще е след две седмици.

— И от какво ще е направена тази сдържана рокля? — Осмели се да попита Маги, когато Валънтайн се обърна към скицника си.

— От черен шифон, естествено. Как иначе да постигнем максимален контраст? И Маги, никакви бижута, освен обици, нито дори перлена огърлица. Пищна гръд и шифон, не може да нямат успех. Винаги са имали, във всички времена.

Докато Валънтайн бързо скицираше царствената дреха с дълбоко изрязано деколте и разбира се, без ръкави, тъй като ръцете на Маги бяха красиви, изящно закръглени, с една част от мозъка си усети, че не чувства възвишеното настроение, което би трябвало да я обземе. От сутринта през ателието й бяха минали десетки световноизвестни личности, жени, които бяха толкова красиви и надарени, че беше удоволствие и чест да създадеш тоалети, които да подчертават най-доброто в тях, когато излязат да връчват или дори да получават наградите.

И въпреки това, сега, в момент на триумф, когато бликаха всичките й творчески сокове, дълбоко в съзнанието си Валънтайн усещаше нещо, което караше кожата й да настръхва. Напоследък се занимаваше със себе си колкото е възможно по-малко, всеки ден живееше на повърхността, като отлагаше, отблъскваше и обръщаше гръб на всяко решение относно собственото й бъдеще. Надяваше се, че то ще дойде от само себе си, някак без нейната намеса. Когато все пак успееше да се съсредоточи и да се накара да премисли нещата, мисълта й правеше внезапен скок точно в обратна посока. Въображението й изневеряваше, също както и логиката й. Не можеше да си представи себе си дори за миг като госпожа Джош Хилман. Представяше си голямата къща в Норт Роксбъри, но не виждаше себе си в нея. Някак не се връзваше. Някакво важно колелце в механизма не се задвижваше.

Въпреки че, както обеща, Джош нищо не беше й споменавал, Валънтайн най-сетне му каза, че не могат да обсъждат въпроса, докато не мине награждаването с „Оскарите“.

— По дяволите, какво общо има това с нас? — запита той учуден и объркан.

— Много съм заета и не ми остава време да мисля за себе си, Джош, и освен това, докато не разбера кой е победителят, целият ми мозък е изпълнен с Вили и Вито и с надеждата за тях. — И зад прикритието на бретона и миглите си Валънтайн се чудеше дали и на него това му звучи така неубедително и дори невярно, както и на нея. Във всеки случай, това беше най-добрият отговор, който можеше да му даде, и той трябваше да се задоволи с него. Вече беше се научил да не я предизвиква. Всъщност, помисли си Валънтайн, тя не беше чак толкова заета, че да не може да помисли за себе си, по-скоро не искаше да помисли за себе си. Явно ирландските й гени доминираха над френските — понякога за лошо, понякога за добро, когато както се случеше. При мисълта за недостойното етническо извинение тя сви рамене по галски и зачака, вече изнервена, следващата си клиентка Доли Мун. Тази сутрин Били толкова настояваше и беше някак несвойствено притеснена, когато каза на Валънтайн да измисли най-прекрасния си модел.

Валънтайн два пъти беше гледала „Огледала“ и добре знаеше проблемите по обличането, на Доли, но имаше чувството, че госпожица Мун може да се размине, с каквото и да е облекло. Беше от този тип хора, които винаги доминират над дрехите. Били нямаше защо да се вълнува, никой нямаше да гледа дрехите й, а закачливото й мило лице, широката й очарователна усмивка и прелестно нестандартната й сексапилна грация.

Валънтайн направи няколко движения за разкършване. Беше скована от дългите часове, прекарани над скицника й. Време беше за Доли Мун. Били не беше вдигнала толкова шум дори за собствената си сватбена рокля.

 

 

След малко повече от час, Били вече бе завела Доли и Лестър вкъщи, за да вечерят с нея, доволна като майка, видяла за първи път детето си да играе в училищна пиеса.

— Е? — рече Спайдър, като подаде на Валънтайн чаша „Шато Силвърадо“. — Не можеш да се оплачеш, че Били се с отказала да ни стъписва. И как, моля ти се, изобщо възнамеряваш да тапицираш госпожица Мун?

— А, има си начини — безгрижно отвърна Валънтайн. — Просто е въпрос на въображение. Е, разбира се, малко е по-трудно от работата, която ти, Елиът, вършиш, но все пак може да се направи. — Тя остави чашата си, съблече престилката, сложи си палтото и се приготви за тръгване.

— Почакай малко, Вал. Мога да ти помогна с роклята на Доли, бог ми е свидетел и без това имаш много работа. Седни за няколко минути и ще я обсъдим.

— Не, благодаря ти, Елиът. Ще се справя, пък и вече закъснявам за вечеря. Не мога да се бавя повече.

Спайдър се вцепени от непоколебимия й тон:

— Не можеш ли? Този твой човек май наистина ще те вкара в релсите. Хванал те е здраво, а? Не си представях, че ще доживея този ден — най-сетне Валънтайн опитомена. — В гласа му съвсем леко звучеше подигравка, но тя веднага я долови.

— Какво искаш да кажеш, Елиът? Личният ми живот си е моя работа. Мисля, че преди няколко седмици се разбрахме по този въпрос, но ти май не можеш да ме оставиш на мира.

— Твоите дребни тайни не ме интересуват, Валънтайн. Просто ме забавляват — надменно заяви той.

Около очите на Валънтайн се появиха гневни бръчици.

— Едва ли ти си човекът, който може да говори за потайност — целият ти живот е протекъл така. Не съм и предполагала, че когато успях да ти издействам тази работа, съм снабдила Бевърли Хилс с бика за разплод на годината. Ако знаех, сигурно щях да успея да склоня Били да ти даде малко по-висока заплата.

— Аха! Очаквах този момент, когато непременно ще държиш да се знае, че си ме спасила от „Социални грижи“. Слушай, котенце… — озъби й се той. — След две седмици щеше да изхвърчиш, ако не бяха идеите ми за промяна на „Скръпълс“.

— Това беше преди година и половина. И какво си свършил оттогава, освен да се правиш на важна клечка? Самообяви се за арбитър на елегантността. Ха! Щемпелът на „Скръпълс“ е моят отдел; но ти си прекалено злонамерен, за да го признаеш! — Гласът й разцепи въздуха.

— Твоят отдел! С печалбите от твоя отдел едва-едва ще си платим телефона. — Беше го обхванал пристъп на гняв. — Ти и твоята бяла престилка, като че ли си втора Живанши! Надуваш се и си придаваш важност, понеже си засмукала шепа разглезени богаташки, за да им правиш моделите! Всичко това се издържа от останалите дейности на магазина, а за тях отговарям аз! Един универсален магазин не може без човек като мен или ти си толкова над всичко това, високо в разредения въздух, че не можеш да го схванеш?

— Ти си един въшлив, отвратителен…

— Охо! Нашата Валънтайн е готова да изпадне в един от прословутите си нервни пристъпи. Щом не получи онова, което иска, съвсем заприличва на французойка, тропа с крак и пяна излиза от устата й, та плаши конете. По-спокойно, по-спокойно — закани й се той с пръст. Със същия успех би могъл да изпрати стрела в лицето й.

— Мизерен плебей! Нищо чудно, че Мелани Адамс те заряза! И колко типично за теб, за твоето ниво, да си избереш такова кухо, безлично същество, просто още едно красиво личице и нищо в него, само форма и никакво съдържание, кукличка, недоразвита като теб самия. И това е любовта на живота ти! Направо си смешен, Елиът! Моят любовник поне е човек с достойнство. Всъщност знаеш ли какво значи да имаш достойнство?

Дрезгаво, с най-оскърбителния си тон, той рече:

— Дано не е втори Алан Уилтън, Валънтайн. Не бих се заловил втори път да те свестявам след трагична любов с някой хомосексуалист.

— Какво?!

— Мислеше, че няма да разбера ли? Половината Седмо Авеню знае и, естествено, и аз научих.

Сякаш огромен каменен блок се стовари върху гърдите й. Не можеше да говори. Отпусна се тежко на стола си и инстинктивно се пресегна за чантата си. Изведнъж Спайдър се почувства като в някаква мрежа, обхванат от най-големия срам в живота си. Никога, никога досега не бе проявявал жестокост към жена. Мили боже, какво му стана? Дори не можеше да си спомни как започна всичко…

— Валънтайн…

— Не желая повече да разговарям с теб — прекъсна го тя с тих, но твърд глас. — Повече не можем да работим заедно.

— Моля те, Вал. Изглежда съм полудял… Не исках… Това е лъжа, никой не знае. Никой. Веднъж го видях и сам се досетих… Вал, моля те…

— Единият от нас двамата трябва да напусне „Скръпълс“ — заяви тя с тон, който не търпеше никакви извинения, обяснения или възражения.

— Но това е смешно. Не можем да постъпим така с Били.

— Аз напускам.

— Не! Ти не може да напуснеш. Никой друг не може да върши твоята работа. Мен може да ме замени.

— Добре. — Тя стоеше вцепенена, равнодушна.

— Не мога да й кажа преди „Оскарите“. И без това си има достатъчно тревоги с Вито.

— Както искаш — Валънтайн взе палтото си и излезе. Спайдър я чу, че слиза по стълбите, недочакала асансьора. Прекара цял час там, като търкаше ръце в тъмночервената кожа на двойното бюро, като че ли това можеше отново да го стопли.

 

 

Документалният филм, който Маги бе направила за Вито — „Един ден от живота на продуцента“, — не беше показван по телевизията. Други, по-дискусионни теми бяха го измествали в продължение на няколко месеца, а след това го прибраха в склада в очакване на подходящо време за излъчване. Маги почти го беше забравила, особено сега, когато беше бомбардирана от различните студии, надпреварващи се да привлекат вниманието й преди връчването на наградите.

Една седмица след обявяването на кандидатурите започнаха прожекциите на петте избрани филми в чудесната, удобна зала на Академията в кинотеатър „Самюъл Голдуин“ на булевард Уилшир от източната страна на Бевърли Хилс. Тъй като само три седмици оставаха до определянето на победилия филм, Вито знаеше, че ако им бяха останали някакви козове, трябваше да ги използват сега. Материалът на Маги можеше да му помогне тъкмо в този момент. Вито й позвъни в службата.

— Маги — подхвана той. — Кого най-много обичаш на света?

— Себе си.

— А след това?

— Вито, не те ли е срам?

— Разбира се, че не — засмя се той.

— Нещо ще искаш — каза тя с подозрение.

— Дяволски си права, искам. Искам да излъчиш онзи филм, дето го направи за мен.

— Господи, Вито, даваш ли си сметка как изглежда това отстрани? Чиста проба пропаганда! Как мога да направя такова нещо, дори и да искам?

— А ти искаш, нали Маги? — Той оставаше непреклонен.

— Е… естествено, Вито. Бих направила всичко, каквото мога за теб, но…

— Маги, спомняш ли си, когато вечеряхме в „Бутик“ и ти каза, че се чувстваш моя длъжница?

— Горе-долу.

— Не е в стила ти да се изразяваш с недомлъвки. Не можеш да отречеш, че направи кариера от моето мексиканско магаре.

— Е да, ама изобретателността ми спаси Бен Лоуъл.

— Значи, Бен Лоуъл ти е длъжник. Само че е късно вече да му го кажеш. Затова пък имаш възможност да се разплатиш с мен.

— Наистина ли ме притискаш? — Не можеше да повярва, че това е Вито.

— Разбира се. Защо са приятелите?

И двамата замълчаха. Вито остави Маги да размисли, понеже знаеше, че има нужда да свикне с идеята. Бе достатъчно умна, за да съобрази, че с подобна услуга за свой приятел ще демонстрира силата си, че повече от всякога ще търсят приятелството й и то най-значимите хора в Холивуд.

— Добре — каза тя накрая. — Мога да поговоря с шефа на програмния отдел и евентуално да го изнудя, но нищо не обещавам.

— Предаването ти ще бъде актуално — подсказа й Вито услужливо.

— Ах ти, италианско копеле! Актуално! Ще бъде откровена и безсрамна реклама.

— Маги, едно от нещата, които обичам в теб, е, че не се налага да увъртам.

— Ако мине, ти си ми длъжник. Независимо дали ще спечелиш или не.

— Напълно справедливо. Разбрано. Така и ще прекараме живота си, като си правим услуги и после си ги връщаме.

— Аха — измърмори Маги, внезапно натъжена. — Е, най-добре да започвам. Успея ли, ще се наложат доста размествания. По дяволите. Виж какво, Вито, поздрави Били от мен, а? Ще ти призная нещо любопитно, тя наистина ми е симпатична, а мислех, че никога няма да ми хареса.

— Тя вече не ревнува от теб, Маги, може би затова.

— Ревнувала е от мен? Наистина ли? — Гласът на Маги прозвуча така, сякаш току-що бе отворила неочакван, приказен подарък.

— Ти не знаеше ли? Мислех, че си моята умница.

— Никой не е чак толкова умен, Вито.

 

 

Лестър Уейнсток се оказа в огромно затруднение. Дали той бе жертва, изостанала от културата на друго време, загубила връзка с новото поколение, регресирал старомодник от петдесетте години, когато дори не е бил роден, или пък Доли Мун не беше в синхрон с реалността? Дали незаконните — не, така не се казваше — децата с един родител, се раждаха само в тоя странен квартал със заселници от Средна Европа или пък навсякъде из Щатите се срещаха тъй щастливи и безгрижни самотни майки като Доли Мун? Размишляваше над тези въпроси, докато привършваше втората си порция „Сладко-кисело рагу Хенри Янгман“. Не, реши той, докато обираше остатъците от кайсиевия сос с парче от домашно приготвения еврейски хляб на Доли, все пак не е честно спрямо бебето, колкото и добра майка да беше Доли.

Вече две седмици Лестър беше рекламен агент на Доли. Наддаде три кила и се появиха първите му бели коси от тревоги за представянето на подопечната му. Единствената постоянна светла точка във внезапно объркалия се свят бе мисълта за милата стара еврейка — баба на Доли, която я беше научила да готви фантастично.

— Лестър, на всяка цена трябва да ми разрешиш да те подстрижа.

— Утре ще отида на бръснар.

— От десет дни се каниш. Все нямаш време, толкова си зает да обясняваш защо не мога да се срещна с пресата и да организираш шумните ми интервюта по телефона.

— Доли, нали знаеш позицията на Студията. Ако имаш и най-малък шанс да спечелиш „Оскара“, ще го пропилееш, щом хората разберат, че си бременна. А пък ако им кажеш за Сънрайз и за родеото — не си прави илюзии, че можеш вечно да го криеш, — откажи се. Все още царува старовремският морал, нали знаеш?

— Може пък да спечеля, защото съм симпатична! — Доли показа трапчинките си. — Сядай, ще ти сложа кърпа на врата. Къде ли съм пъхнала ножичката за нокти?

Като в сън Лестър й се остави да го настани на стола. Имаше нещо толкова непосредствено в лицето на Доли. Тя просто отказваше да поддържа безопасно разстояние между себе си и хората. Неусетно му бе влязла под кожата. Вече й беше разказал как се подмокряше като момче и колко страдаше от това; как се разби първата му любов; как преписа на изпита по алгебра в гимназията в Бевърли Хилс и как го хванаха; как трудно понасяше факта, че дължи богатството си на подвижните тоалетни фургони, нещо, с което бе свикнал да се шегува преди години, но с което така и не успя да се примири; как се разби втората му любов; как почти се размина с третата; за потенциала, който усещаше в себе си, и за намерението си един ден да прави чудесни филми. Господи, та той почти й беше разказал целия си живот. Може би единственото, което не й каза, бе за играта „слънчоглед“ в летния лагер. И то, защото бе забравил, а не защото се боеше да не я шокира.

— Май много я скъси — усети се той.

— Съвсем не. Просто малко се бавя, тъй като коремът ми пречи да се доближа до теб. Ето, свърших! — И тя тежко се отпусна в стола. — Иди се виж в огледалото и ела да ми кажеш не изглеждаш ли по-добре.

Послушно, той отиде да огледа прическата си с късогледите си очи и хареса това, което видя. Обърна се да я похвали и видя, че лицето й се е изкривило от болка.

— Ей, какво ти с?

— Гърбът ми. Бременните не трябва да стоят прави дълго време. Много се напрягат мускулите на гърба. Всички бременни трябва да ходят на четири крака. Някой ден и това ще стане.

— Мога ли нещо да направя?

— Ами…

— Нека да направя нещо, като отплата за подстригваното, моля те.

— Не искам да те затруднявам, но олиото ми се свърши. С него си мажа стриите. О, Лестър, нима не си чувал за стрии?

— Съвсем съм бос в акушерството — скромно отвърна той.

— Можеш ли да отидеш до денонощния магазин и да ми купиш някакво олио? Страхотна услуга ще ми направиш.

След десет минути Лестър се върна и донесе бутилка италиански зехтин, друга с местен зехтин, слънчогледово олио и шише бебешко масло „Джонсън & Джонсън“. Дрънкайки с бутилките като Дядо Мраз, той постави кафявия книжен плик на масата. Доли беше изчезнала.

— Къде си?

— В спалнята. Донеси го тук. — Доли, зачервена и затоплена от бързия душ, лежеше в леглото в сатенена пижама с дантели, един от коледните подаръци на Били. Срамежливо, Лестър изпразни книжния плик върху нощното й шкафче.

— Не бях сигурен какво точно ти трябва…

Доли размишляваше от кое да вземе и в същото време хапеше устни, за да не избухне в смях. Тържествено, с очи, преливащи от сълзи и смях, посочи бебешкото масло. Той й го подаде. Тя го отвори и сипа малко във все още протегнатата му ръка, повдигна горнището на пижамата и подръпна долнището. Коремът й, великолепен, величествен и кадифено бял, се стори на Лестър най-изключителната гледка, която някога беше виждал. Той отмести поглед, стреснат и очарован, но не можа да устои и пак го погледна. Дали имаше по-чудесно творение на природата? И най-високата планина се губеше в сравнение с него. Изкуството изглеждаше като забавление за дилетанти. О, боже!

— Май си в нокдаун, а? — попита Доли и го потупа приятелски.

— Изключително… — заекна той.

— Стига си стърчал така, Лестър, олиото ще потече. Сядай и почвай да го втриваш.

— Да го втривам ли?

— Лестър, не знаеш ли къде са стрийте?

— Не, не съм посветен.

Тя хвана ръката му и я насочи към изпъкналия си корем.

— Ето тук, от едната страна до другата. О, господи, колко е хубаво! Продължавай да разтриваш така, Лестър и олиото ще попие. Може и с двете ръце, ако искаш — с наслада въздъхна тя. — Много по-хубаво е, когато го правиш ти. Ето това се казва лукс, истински лукс! Свали си сакото, Лестър, страшно си се сгорещил. М-м-м! Ето така с по-добре нали?

След три часа Лестър се пробуди. Някой го буташе в стомаха бавно, безжалостно, сякаш с огромен мек юмрук. Кой ли се е наврял в леглото му и го блъска, уплашен и сънен се почуди той. Опипа наоколо с ръка и докосна корема на Доли или по-точно бебето на Доли, което бавно се преобръщаше вътре в нея. После усети, че косата на Доли го гъделичка по носа, главата и беше отпусната върху гърдите му, а краката й — преплетени с неговите. Така притиснат, без да може да помръдне, и невярващ, той отвори очи в сумрака на спалнята. Без очилата всичко му изглеждаше размазано, но мозъкът му мигом се проясни. Той, Лестър Уейнсток, беше се любил с жена, бременна в осмия месец! И още нещо, той, Лестър Уейнсток, никога, никога не беше изпитвал такова върховно еротично блаженство през целия си живот и той, Лестър Уейнсток, би желал незабавно да го повтори. Беше едно покварено чудовище, без съмнение, но вече се чувстваше член на съвременното общество. Защо винаги и за всичко се притесняваше, почуди се той. Доли се размърда в съня си. Той леко я раздруса. Може би наистина трябваше да я събуди, не беше стигнал дотам, че да се люби със заспала бременна жена! Още малко я раздруса и със свободната си ръка започна да милва пищните й гърди. Та какво за добродетелта?

 

 

След кавгата с Валънтайн Спайдър Елиът започна да брои дните до „Оскарите“. Не вървяха така бързо, както му се искаше. След като щеше да напуска „Скръпълс“, по-добре по-бързо да свършва, но не можеше да започне да си търси друга работа, преди да е съобщил на Били. Не се съмняваше, че ще го приемат в редица големи магазини: успехът му в „Скръпълс“ бе получил широка известност в търговските среди. Или пък, ако не искаше да продължи в магазин, защо да не се залови отново с фотография, дори тук, на Западното крайбрежие. Или пък вендетата с Хариет Топингам вече е забравена и може да се върне в Ню Йорк. Във всеки случай имаше достатъчно пари. Или пък да направи околосветско пътешествие с лодка? А може би Китай? Или да остане тук? О, имаше много възможности.

Що се отнася до Валънтайн, положението беше безнадеждно. Тя беше съвсем недостижима. Поне пет пъти се опитва да й се извини и тя излизаше от стаята, без дори да го погледне или пък да му разреши да си отвори устата. Искаше да поеме цялата вина въпреки непозволените удари, но тя щеше да го знае. Който беше казал, че мъжът и жената не могат да бъдат истински приятели, бил е прав. Това беше просто една глава от живота му и тя свърши, приключи, забравена е. Напред към нови неща. Естествено, зле му беше, но ще му мине.

Минаваха седмици, а Спайдър все не можеше да се отърси от сивотата на вътрешните си хоризонти. Това нямаше нищо общо с гнева, тъгата или загубата, които изпита в Ню Йорк, когато Мелани го напусна, за да дойде в Холивуд, а Хариет Топингам провали кариерата му. Онези изживявания имаха ясни очертания; знаеше защо се чувства така. А напоследък започна да се буди посред нощ и с часове да лежи, без да може да заспи. Разсъжденията му изглеждаха безсмислени на следващия ден. Това бяха все мисли в съвсем непозната за Спайдър гама, мисли, които, още щом го споходеха, определяше като самосъжалителни и абсурдни. Въртяха се около това кой го обича и кой не, около целта и смисъла на занятието му, около перспективите за бъдещето и накратко се свеждаха до въпроса, защо живее.

През всичките здрави, безгрижни, буйни, самодоволни трийсет и две години на Спайдър нито за момент не му бе хрумвало да се чуди за смисъла на живота. Така, както го виждаше, той беше имал огромния късмет да е продукт на една щастлива яйцеклетка, срещнала един агресивен сперматозоид точно в подходящата нощ, в най-подходящото време на месеца, при най-подходящата жена. Шанс, чист шанс, ако щеш, сляп късмет бе причината да се роди той, а не някое друго дете, ако майка му и баща му не бяха се любили точно през тази съдбовна нощ. След като вече бе имал добрия шанс да се роди, той приемаше света такъв, какъвто е, и го яздеше като превъзходен кон. Значението на живота? Да се живее!

Но сега, в началото на 1978 година, всяка сутрин се събуждаше с лошо настроение, след като цял живот беше се събуждал с добро. Най-стабилната част от деня му беше сутрешният душ, обличането, приготвянето на закуската и шофирането до „Скръпълс“, където спешни всекидневни задачи поглъщаха вниманието му. А в един миг откри, че кладенецът с енергия, от който винаги черпеше, без да се замисля, не е бездънен.

Отчасти на това, според него, се дължеше появата на така нареченото от него „мехурче“ — чувството, че няма връзка, поне не както преди, с външния свят. В съзнанието му това мехурче прие форма — определена физическа сфера. То приглушаваше гласовете, правеше храната безвкусна, а физическите контакти нереални, недействителни. На всичко отнемаше живеца. Спайдър изкарваше деня в „Скръпълс“ само като съзнателно се принуждаваше да се държи естествено както преди, но това поведение не идеше от сърце; и тъй, въпреки че клиентите не усетиха разликата, на него вече не му беше интересно. Веднъж в едно огледало, без учудване, Спайдър забеляза, че очите му бяха живи, колкото и Мъртво море.

Роузъл Корман, първата продавачка, наета в „Скръпълс“, беше между малцината, които забелязваха промяната у Спайдър. Тя си помисли, без да сподели с никого, тъй като беше безкрайно дискретна, че ако преди приличаше на Бъч Касиди и Сънданс Кид, взети заедно, сега беше бледо копие на въпросните филмови герои.

Били, която също беше сред хората, забелязали внезапната загуба на жар у Спайдър, си помисли, че сигурно му е нужна почивка. Откакто дойде в „Скръпълс“ през юли 1976 година, не бе почивал, освен в неделите. Затова тя го информира, че не е зле да опита ските си на новия сняг, паднал в Аспен, а колкото до клиентките, трябвало да се лишат за известно време от него.

— Знаеш ли, ти си агресивна дама — отбеляза той. — Изобщо, откъде знаеш, че мога да карам ски?

— Хора като теб винаги могат. Сега изчезвай оттук и три седмици да не съм те видяла.

Що се отнася до условията за ски, в Аспен беше страхотно. Но мехурчето го чакаше още като пристигна. Един ден остана сам на пистата, спря и замислен се опря на щеките. Вдъхна чистия въздух, потопен в ярката слънчева светлина и хрупкавата тишина; всичко това го имаше и си струваше. Никой не можеше да иска повече. Някога, когато се пързаляше, преди още да отиде в Ню Йорк, подобен момент насаме със себе си щеше да е потвърждение, че животът е хубав, време да осъзнае какъв щастливец е. Винаги бе чакал тези редки моменти при пързалянето, за да не може никой да се намесва между него и пълната радост, че е част от планетата. Защо сега се чувстваше така изоставен? Заби щеките и снега и се отблъсна, като безразсъдно се спускаше така, сякаш се състезаваше за живота си.

Когато се върна в Бевърли Хилс, реши, че може би се нуждае от промяна в любовния живот. Прекъсна сегашните си връзки, на които никога не позволяваше да станат толкова сериозни, че да не може да се измъкне, без да накърни достойнството или самоуважението на съответната жена. Спайдър им липсваше, но те никога не се съмняваха, че докато са били заедно, ги е харесвал и им се е наслаждавал — защото това беше така. Спайдър беше изработил изключителна тактика за напускане на една жена, така че тя се чувстваше по-ценена, отколкото ако връзката продължеше.

След седмица си намери ново момиче; скоро след това още едно. Ала с отчаяние установи, че колкото по-активен става сексуалният му живот, толкова по-малко удоволствие му носи. Изведнъж всичко му се стори механично, предопределено и изключително маловажно. Вършеше същите движения, съвсем същите движения, които някога му доставяха толкова великолепна, проста наслада, а сега само го оставяха още по-потиснат. Най-сетне разбра какво бе имал предвид онзи, който говореше за тъгата след съвкупление. Не знаеше името на философа, но през целия си живот бе го подозирал, че не е попадал на подходяща жена. Сега вече го уважаваше.

Може би се дължеше на възрастта. Никога не беше обръщал внимание на рождените дни, но все пак беше прехвърлил трийсетте и не беше чудно да не е вече в добра форма. Спайдър основно се прегледа при лекаря на Били, който му каза да дойде пак след двайсет години и да не му губи времето.

Имаше и още нещо, но за него не знаеше какво да направи. Ставаше сантиментален или поне той така си мислеше. Щом вземеше вестник или списание и прочетеше за някоя двойка, празнуваща петдесет години от сватбата си, заобиколена от деца, внуци и правнуци, усещаше как сълзите му потичат. Същото изпитваше и като гледаше по телевизията победителите в състезанията за Супер Купата, конкурси за красота, репортажи за юноши, спасили малки деца от горящи къщи, за слепи хора, завършили колеж с почести. За пътешественици, обиколили света с лодки. Известия за смърт, бедствия или други всекидневни нещастия изобщо не го вълнуваха, но добрите новини го размекваха.

Беше още млад за мъжки климактериум, помисли си Спайдър, като продължаваше да се притеснява, и вече стар за пубертет, така че какво, по дяволите, ставаше с него? Замъкна се в кухнята на прекрасната си ергенска къща и си отвори една консерва с доматена крем супа „Кембъл“. И ако това не помогне, никаква надежда не оставаше.

Не помогна.