Били Айкхорн разбра колко различно е да си съпруга на богаташ и богата млада жена без съпруг едва след смъртта на Елис Айкхорн. Последните пет от дванайсетте им години брак Елис прекара на количка — след удара бе частично парализиран и не можеше да говори. Още от първия ден на брака Били свърза съдбата си със света на богатите и властните и въпреки това не успя да си създаде положение, което да й помогне да организира живота си на вдовица. Докато траеше болестта на съпруга й, тя почти не излизаше от семейната крепост в Бел Еър и — така твърдеше мълвата — стоически понасяше затворническия живот на съпруга на инвалид.

И така, на трийсет и две години тя се оказа без семейни задължения и наследница на едно несметно богатство. За своя изненада Били установи, че огромният и несекващ доход я плаши — та нали бе копняла за много пари през дългите години на оскъдното си детство! Но ето че мисълта за фантастичното състояние не й даваше мира. Потенциалната сила на тези невероятни суми витаеше наоколо, дебнеше и придобиваше застрашаващи, безформени очертания с неясна перспектива.

Били изпита облекчение в утрото, когато един от тримата болногледачи дойде и съобщи, че Елис е получил още един, фатален инсулт в съня си — облекчение и тъга за хубавото минало. Всъщност тя тъжеше вече пет години, бе свикнала с мисълта за смъртта му и скръбта от загубата бе поносима. Макар безпомощен и обречен, Елис бе нейна закрила. Докато бе жив, тя никога не се бе замисляла за пари. С тях се занимаваха гвардия от счетоводители и адвокати. След сватбата той й приписа дарение от десет милиона долара с платен данък. Това бе и подаръкът му за всеки от седемте й рождени дни до 1970 година, когато получи първия удар. И така, още преди да стане единствена наследница на неговите капитали, Били имаше осемдесет милиона плюс необлагаемата сума от четири милиона годишно. Взвод от финансови ревизори пресмята седмици наред доходите и данъците на Айкхорн, но каквото и да правеха нямаше как да докоснат сто и двайсетте милиона долара. Тези пари я смущаваха и плашеха. Можеше да прави с тях каквото си поиска и да пътува, където реши. Утешаваше я единствено мисълта, че все пак едва ли щяха да стигнат за разходка до луната.

Както обикновено Били се изкъпа, изми зъбите си, стъпи на кантара — откакто навърши осемнайсет години, тя проверяваше теглото си сутрин и вечер, — после се облече и усети как всичко това възвръща чувството й за реалност. Погледна се в огледалото и се увери, че изглежда спокойна, но си каза, че въпреки всичко трябва да действа бавно и сдържано. За всеки, който не я познаваше и виждаше за пръв път стройното й тяло, горда походка, красива шия и удивителна глава, тя бе като младата, величествена и невъзмутима царица на амазонките.

Трябваше веднага да се заеме с уреждането на погребението. Тази грижа бе едва ли не добре дошла, тъй като бе елементарна и не я затрудняваше.

Елис Айкхорн не бе религиозен, а като се изключи отношението му към Били, не бе и сантиментален. В завещанието нямаше указание за погребението, а и приживе не бе изразявал някакви предпочитания. Елис бе като повечето хора, които, без значение дали са богати или не, избягват мисълта и грижата за смъртта.

Най-добре кремация, мислеше си Били. Да, кремация и служба в епископалната църква в Бевърли Хилс. Ако изобщо имаше някакво вероизповедание, Елис никога не го бе обсъждал, а Били принадлежеше към епископалната църква и затова спря избора си на нея. Слава богу, Елис имаше достатъчно много служители и познати бизнесмени и църквата щеше да се напълни. Приятелите на Били бяха твърде малко, за да представляват внушително множество. Малката зала на Ла Скала всякак щеше да ги побере и пак щеше да остане място за голям хор.

Били се обади на адвоката си Джош Хилман и го помоли да уреди формалностите. Следващата точка бе какво да облече за погребението. Траур. Бе живяла твърде дълго в Калифорния и макар че години наред бе в класацията на най-елегантните жени, тя нямаше нищо подходящо в огромния си гардероб. Трябваше й тънка черна дневна рокля — беше септември 1975 година, времето беше доста топло, от Санта Ана духаха сухи и горещи ветрове. Колко жалко, че „Скръпълс“ бе още в строеж, можеше да си избере нещо от там.

Били приготви черното си копринено бельо „Галанос“ и отново се огледа. Толкова много неизползвана красота! Тя се гордееше с хубостта си. До осемнайсетата си година тя бе отчайващо непривлекателна, но сега бе истинска красавица и това я ласкаеше. Никога не носеше сутиен. Гърдите й бяха пищни и стегнати. Ако ги вдигнеше, бюстът и щеше да изглежда още по-голям и не така привлекателен. Слава богу, задникът й не бе издаден и изпъкваше само там, където трябва — формите му никога не нарушаваха елегантната линия на дрехите. Голата й плът бе невероятно съблазнителна. Тази плът, мислеше си Били с чувство на горчивина и жал, тази плът не бе докосвана от мъж месеци наред. Всъщност от Коледа, когато положението на Елис започна да се влошава. Тогава Били реши — може би от съжаление, може би от някакво друго чувство, — че ще се лиши от тайния сексуален живот, който водеше вече почти четири години.

Били се облече и зачака да опаковат новите й рокли. Мислите й бяха насочени към следващата задача — тленния прах. Какво щеше да прави с него? Представи си какво би я посъветвал Елис — да го изсипе в микрофоните на десетина телефона — и се усмихна. Когато се запознаха, той нямаше и шейсет и беше властен цар в света на милионерите. Блис твърдеше, че е направил първия си милион преди трийсет години, и то от „спестявания“. А може би щеше да предпочете да втрият по малко от праха в подплатата на куфарчетата на армията му от директори. Защото умираше да ги дразни. Продавачката я изгледа странно и Били изведнъж усети, че се усмихва. Тутакси съжали — още една усмивка и до обяд целият град щеше да приказва, че Били Айкхорн се е смяла няколко часа след смъртта на мъжа си. Но нима имаше нещо, освен техния съвместен живот, на което все още здравият Елис да не се подиграваше! Той казваше, че от всичко най-много обича да прекарва вечерите си, разгърнал новите броеве на „Форчън“ и „Форбс“, с чаша хубаво вино в ръка. Ами да — лозята Силвърадо! Как не се беше сетила по-рано! Сигурно не си даваше сметка, че всъщност изживява истинско сътресение.

Главният пилот Ханк Сандърс й обясни, че „Лиърджетът“ е неподходящ за целта. Самолетът трябваше да лети бавно, с отворен люк. Младият пилот работеше за тях вече шеста година. Той управляваше самолета, когато пристигнаха от Ню Йорк в Калифорния след първия удар на Елис. По-късно обслужваше честите полети на болния старец и мълчаливата му млада съпруга до лозята им в Сейнт Хелена, до Палм Спрингс или Сан Диего. Понякога Ханк предаваше управлението на самолета на помощник-пилота, заставаше до господин Айкхорн, който седеше в количката до прозореца и му докладваше за времето — чиста формалност, тъй като господин Айкхорн не обръщаше внимание на неговите сведения. Ала госпожа Айкхорн винаги му благодареше — макар и сдържано. Тя вдигаше поглед от книгата или списанието си, питаше го дали му харесва животът в Калифорния, уведомяваше го колко дни ще останат в Напа Вали, а понякога му препоръчваше изпитана марка вино. Той се възхищаваше на завидното й достолепие и се чувстваше поласкан, когато погледът й срещнеше неговия. Оценяваше и сексапилния й задник, но се стараеше да не мисли за него.

Четири дни след кремацията Ханк и госпожа Айкхорн излетяха в наетия „Бийчкрафт Бонанза“ от летището Ван Найс. Тя седеше на педя от него и той усещаше, че е неспокоен. Вълнението му не се дължеше на смяната на самолета. Неговият малък, купен на старо „Бийч Сиера“, с който летеше през уикендите до Тахо и Рино, бе почти същият модел. Ханк бе установил, че най-сигурният начин да си осигуриш секс до насита е преди това да повозиш момичето на самолета си. Той се вълнуваше от присъствието на госпожа Айкхорн. Тя седеше сериозна, замислена и зашеметяващо привлекателна — при това толкова близо. Ханк умишлено избягваше да я погледне. Да беше взела със себе си и някои роднини, а то…

Пътуването до Сейнт Хелена и обратно бе около шестстотин и петдесет мили и „Бонанзата“ щеше да го измине неусетно. Когато приближиха Напа, Били най-после проговори:

— Ханк, няма да кацаме тук. Следвай шосе 29 и слизай надолу, докато стигнем Сейнт Хелена. След това завий надясно. Щом наближим Силвърадо, моля ти се, намали. После се сниши колкото може повече — не по-ниско от петстотин фута — така ли беше? — и направи завой над лозята.

Долината Напа не е широка, но пък е изключително красива. Септемврийското слънце сипеше лъчи върху гъсто засадените плодородни земи и ограждащите ги от всички страни гористи възвишения. Досущ като в Бордо — с тази разлика, че американските изби са много по-големи от френските, — тези двайсет и три хиляди акра лозя са заобиколени с винарски изби. Според експертите тук се произвеждат най-хубавите американски вина, които конкурират й често надминават по качествата си френските.

Елис Айкхорн мразеше французите по принцип, без да се задълбочава в причината за тази омраза, и през 1945 година купи земите на стария Ерсан и дьо Мустие близо до Сейнт Хелена. Тези чудесни лозя бяха изоставени и запуснати вследствие на забраните по време на сухия режим и последвалите години на депресията и Втората световна война, които едва не съсипаха американското винопроизводство. Сред трите хиляди акра лозя се издигаше огромна каменна викторианска къща с красив дъсчен покрив и с две еднакви кули. Айкхорн я реставрира до неузнаваемост и я нарече Шато Силвърадо на името на стария път, по който някога бяха трополили дилижанси. Той успя да привлече известния немски винар Ханс Вебер и му даде пълна свобода на действие. И така, ако Елис Айкхорн имаше някакво хоби, то това бяха тези винарни и слабостта му към произведените седем години по-късно и струващи му девет милиона долара превъзходни „Пино Шардоне“ и „Каберне Совиньон“.

Самолетът кръжеше над лозята, по които сновяха работници — до гроздобера оставаха броени дни. Били отвори прозорчето от дясната си страна. Тя държеше златно ковчеже в джорджиански стил, дълго около петнайсет сантиметра. То носеше клеймото на именития майстор Бенджамин Смит, Лондон, 1816 — 1817. Вътре имаше гравиран надпис:

Дар на Артър Уелзли

Херцог на Уелингтън

По случай първата годишнина от битката при Ватерло.

От достопочтеното Сдружение на търговците и банкерите в Лондонското Сити,

„Железният херцог ще остане завинаги в нашите сърца“

Били провеси дясната си ръка през прозорчето и веднага усети силата на вятъра. Самолетът кръжеше ниско, с осемдесет мили в час. После вдигна кукичката на капачето и прахът на Елис Айкхорн полетя над лозята Силвърадо, над тъмнозелените листа и тежките гроздове.

Ханк Сандърс продължаваше да се чувства неловко, а странното напрегнато мълчание на Били го навеждаше на мисълта, че може би тя иска нещо от него. Най-сетне кацнаха във Ван Найс. Ханк закара самолета на мястото му встрани от пистата, върна ключовете в „Бийч Аеро Клъб“ и междувременно стигна до заключението, че нейното държане се дължи най-вероятно на особената мисия на полета им. Ала когато излезе на паркинга, видя, че Били го чака в огромното тъмнозелено бентли, което бе слабост на Елис и което Били така и не продаде.

— Да се поразходим малко, а Ханк? Още е рано. — Тя забеляза смутеното му изражение и тъмните й вежди се извиха закачливо. Той изобщо не очакваше такава покана.

— Но…? Всъщност… да, както кажете, госпожо Айкхорн.

— Ханк съвсем се обърка в желанието си да е учтив.

Били се засмя и го загледа — той приличаше на як млад фермер, лицето му бе свежо, открито, с лунички, косата — сламеноруса и доколкото й беше известно, в главата му не се въртеше нищо друго, освен самолети.

— Ами качвай се тогава! Нали нямаш нищо против аз да карам? Царица съм на десните волани. Каква кола, а! Все имам чувството, че съм вън от шосето. — Били бъбреше непринудено и весело, сякаш бяха тръгнали на плаж.

Тя шофираше умело и весело си тананикаше, а Ханк Сандърс се опитваше да се отпусне, като че ли всеки ден излизаше на разходка с госпожа Айкхорн. Чувстваше се ужасно неловко, чудеше се как да се държи и почти не забелязваше в каква посока пътуват. Били излезе от магистралата в посока Ланкашър и след няколко километра сви по един тесен път. Направи рязък десен завой и спря пред малък мотел. Паркира бентлито пред едно от бунгалата.

— Ей сега ще дойда, Ханк. Крайно време е да пийнем, затова не си отивай!

Били се отправи към рецепцията. След малко се появи, небрежно размахвайки ключ и найлонов плик с кубчета лед. Като не спираше да си тананика, тя му подаде плика, отвори багажника на колата и извади голяма кожена чанта. После отключи вратата на бунгалото и усмихнато му махна.

Ханк Сандърс хвърли учуден и смутен поглед на стаята. Били отвори чантата-барче, правена по поръчка преди десетина години в Лондон. Носеха я на конни надбягвания и на лов. Тази чанта бе реликва от един далечен, едва ли не архаичен период в живота на Били, архаични бяха и сребърните чаши, които остави на пода, поради липса на маса. Стаята бе е климатична инсталация и бе застлана от край до край с дебел, мек малиненочервен мокет, който покриваше и три от стените чак до тавана. Таванът и четвъртата стена бяха в огледала. Ханк нервно обиколи стаята — нямаше прозорци, нито столове, само малък скрин в един от ъглите. Осветлението бе странично — на три колонки от пода до тавана блещукаха малки розови подвижни лампи. Огромното легло заемаше почти половината стая. То бе затрупано с възглавници, а чаршафите бяха розови й лъскави. Ханк се чудеше какво да прави и реши да огледа блестящата от чистота баня.

— Какво ще пиеш? — долетя гласът на Били.

Той се върна в стаята.

— Добре ли се чувствате, госпожо Айкхорн?

— Разбира се! Не се тревожи. Какво да ти налея?

— Малко уиски с лед.

Били седеше на пода, опряла гръб на леглото. Тя се протегна и подаде чашата на Ханк. Сякаш бяха на коктейл. Той седна на пода. За свой ужас бе установил, че друго място за сядане — освен леглото! — няма. Надигна сребърната чаша и отпи голяма глътка. С тънка бяла блуза и широка синя памучна пола, Били бе опънала дългите си, загорели крака, сякаш бяха на пикник. Тя се чукна закачливо с Ханк и отпи от чашата си.

— За мотел „Есекс“, рая на Сан Фернандо Вали, и за Елис Айкхорн, който би одобрил!

— Какво говорите! — смаяно рече Ханк.

— Повярвай ми, дори да ти се струва необяснимо!

Тя седна по-близо до него и съвсем делово, като че ли се канеше да се здрависа, протегна тънката си ръка към скута му; пръстите й бързо го опипаха и се спряха върху пениса.

— Боже мой! — възкликна Ханк и с рязко движение се опита да се изправи, но успя само да разлее питието си.

— Мисля, че ще ти бъде много по-приятно, ако не се движиш — промълви Били и дръпна ципа му.

Пенисът му не помръдваше, лежеше свит от изненада сред гнездо от руса слама. Били пое дълбоко и доволно дъх. Мек малък — точно по неин вкус. Поемаш го с уста и толкова — без дори да помръдваш език, усещаш как расте сред топлата влага и се чудиш на собственото си невероятно въздействие. Руса слама покриваше и притиснатите между краката му тестиси. Тя зарови нос и усети специфичния им мирис. Трябва да доловиш този мирис, мислеше унесено Били, и чак тогава можеш да твърдиш, че си опознала истински един мъж. Чу протестиращите стонове на младежа, но не вдигна глава. Той се бе съвзел от изненадата си и пенисът му растеше и потръпваше. Тя обви с ръка тестисите му и бавно прокара средния си пръст по опънатата кожа на скротума. Устните и езикът й се заразхождаха по твърдия пенис — макар не особено дълъг, той бе жилав и стегнат като самия Ханк. Принуден да изпълнява новата роля на пасивен участник, Ханк се облегна на ръба на леглото и се отпусна; пенисът му потръпваше и пулсираше, нарастваше. Тя премести устни и силно всмукна набъбналия връх, а пръстите й заиграха по влажната опъната кожа под него. Ханк изстена в усилието си да се сдържи, вдигна главата й от скута си, зарови лице в тъмната й коса и обсипа красивата шия с целувки, като си повтаряше — какво толкова, момиче като всички други, какво толкова… После я вдигна на леглото и хвърли джинсите си на пода. Разкопча блузата й. Гърдите й бяха неочаквано големи, с тъмни, лъскави зърна.

— Не можеш да си представиш колко съм възбудена, и то от цял час — прошепна близо до устните му тя. — И понеже не можеш, аз ще ти покажа.

Били свали полата си с един замах. Отдолу беше гола. Тя го бутна на леглото, опря длани на раменете му, придвижи се нагоре и като приклекна точно над устните му, се задвижи ритмично напред-назад. Той се опита да я достигне с език, но движенията й му позволяваха да я докосва само от време на време. Подлудял от тази игра, той я сграбчи за бедрата и прилепи устни към сочната и влажна плът, промуши и заплъзга езика си, всмукна и впи зъби. Тя изопна гръб и само след миг нададе приглушен вик на задоволство. Ханк имаше чувството, че пенисът му ще се пръсне. Обезумял от желание, той я хвана през кръста, примъкна я към скута си и настървено я облада, докато спазмите на оргазма все още я разтърсваха.

Ханк Сандърс щеше да запомни завинаги тези неповторими няколко часа — дори и да не бе получил като подарък ковчежето на Уелингтънския херцог, което Били му връчи по-късно същата нощ в дома си на хълма в Бел Еър.

Били се заизкачва по широкото стълбище. Прислугата спеше и къщата изглеждаше безлюдна. Мислеше си за изпълнения с жизненост и страст Елис, за когото се бе омъжила преди дванайсет години — той наистина никога вече нямаше да се върне. Ханк Сандърс не разбра думите й, че Елис „би одобрил“, но това беше самата истина. Ако тя беше току-що поминала се стара жена, а Елис бе млад и жив, той щеше да преспи с първата срещната. Щеше да го стори в чест на онова славно минало, когато любовта им бе истинска и дълбока. Не всеки би одобрил подобен помен, но за тях двамата това бе идеалният начин за отдаване на почит.

Неговият прах върху натежалите гроздове, а в косите й мирис на мъж и между краката й — приятна болка. Елис не само би одобрил, той би се радвал.

Когато Вилхелмина Хънънуел Уинтроп се роди в Бостън, двайсет и една години преди да стане известна като Били Айкхорн, всички, които се интересуваха от генеалогия, — а за Бостън родословията са същото, което означават трюфелите за Перигор и яхтите за Монте Карло, — всички решиха, че тя е щастливка. В огромния род естествено имаше потомци на Лоуъл, Кабот, Уорън, а също и на Салтънстол, Пибоди и Форбс. Гордееха се и с прародителя си Адамс, макар кръвта му да се бе поразводнила от няколко поколения. Родът на баща й започваше с Ричард Уорън, пристигнал в 1620 година с „Мейфлауър“ — това беше всичко, което се знаеше за него. Родът на майка й бе не само с дълбоки бостънски корени, но можеше да се проследи чак до някогашните земевладелци в Хъзсън Ривър Вали и до голямата фамилия Рандолф във Вирджиния.

Старите бостънски семейства бяха натрупали състояния от корабите си, от търговията с Карибските острови и в търговските си кантори. Всеки род имаше представители, които грижливо бдяха над тези състояния, за да ги превърнат в обединени тръстове, подсигуряващи финансовото бъдеще на наследниците — те растяха, без да могат да проумеят непрестанните парични проблеми на повечето хора. Фамилните тръстове просперираха незабележимо и неотстъпно и за много бостънци парите изобщо не бяха проблем — както дишането не е проблем за здравия човек. И все пак старият Бостън търпеше развитие. Всяко поколение раждаше изключителни финансисти, които следяха инвестициите на роднините си така зорко, както се грижеха и за собствените си огромни вложения. Благодарение на тях бостънци смятат, че да се разговаря за пари е едва ли не вулгарно.

И все пак, дори в най-заможните кланове има фамилии, които не са на същото ниво, както останалите в рода.

Бащата на Били Айкхорн — Джосая Прескът Уинтроп и майка й, Матилда Рандолф Майнот, бяха последни потомци на своите фамилии, всяка от които принадлежеше към голяма родова династия. Парите на Уинтроп бяха пометени от финансовия крах, сполетял „Лий, Хигинс и Сие“ — голямото застрахователно дружество, загубило двайсет и пет милиона долара след банкрута и самоубийството на „Царя на кибрита“ Ивар Крюгер. Семейството на Матилда принадлежеше към стар и известен род, но беше обедняло още след Гражданската война. Когато се ожени, Джосая наследи от разорените семейни тръстове годишен доход от около хиляда долара. Вече пет поколения и в нейното, и в неговото семейство, не се бяха вливали никакви пари. А и още нещо — за разлика от типичните практични бостънци, които възстановяваха пропадналите си състояния, като се женеха за богати момичета със стабилно наследство, Уинтропови поддържаха старата традиция и се женеха за скромни и фини момичета, обикновено дъщери на учители и свещеници. Бостънци уважаваха тези професии, но те не носеха пари. Последната по-голяма сума, с която семейство Уинтроп бе разполагало, отиде за обучението на Джосая в Харвардския медицински факултет.

Той завърши сред първите и се прояви като отличен стажант-лекар в известната болница „Питър Бент Бригам“. Специализира гинекология и беше ясно, че го очаква огромна частна клиентела — стигаха му само десетките приятелки на близки и познати. Доста по-късно, чак към края на първата година на престоя си в болницата, Джосая Уинтроп си даде сметка, че частната практика не го интересува. С появата на антибиотиците той се влюби страстно и трайно в научноизследователската работа. А от нея надали някой лекар е забогатял. На другия ден след края на стажа Джосая Уинтроп постъпи в частния Рексфордски институт като младши научен сътрудник с три хиляди и двеста долара годишна заплата. Макар й малко, това възнаграждение бе с около осемстотин долара по-високо, отколкото в държавен институт.

Обзета от възвишени мисли от деня, в който бе разбрала, че е бременна, Матилда наближаваше последния месец и бъдещето като че ли не я тревожеше. Двамата разполагаха с четири хиляди и двеста долара годишно, достатъчно, за да се справят, освен това тя имаше вяра в своя висок, слаб, строен и черноок Джо, в чийто поглед се таеше смелостта на истински янки. Матилда се възхищаваше на непоколебимата му решителност да следва своя собствен път и бе убедена, че това ще му донесе слава. Слабичка, замечтана, тъмнокоса красавица, Матилда приличаше на героиня на Хоторн и не бе наследила почти нищо, както от заможните роднини от холандско потекло, така и от темпераментните си предци във Вирджиния, накацали тук-там по родословното дърво.

Кръстиха дъщеря си Вилхелмина — на любимата леля на Матилда, която бе стара мома и се занимаваше с научна работа. Но името не подхождаше на малко момиченце и двамата започнаха да я наричат Хъни — умалително от второто й име Хънънуел.

Година и половина след раждането на Хъни, Матилда Уинтроп бе блъсната и убита на Конънуелт Авеню — имала опасения, че е бременна и била толкова разтревожена, че пресякла на червено.

Обърканият и разстроен Джосая нае бавачка за Хъни, но скоро разбра, че такъв лукс не с по джоба му. За нов брак не можеше да става и дума. Единственият изход бе да напусне любимия институт и да зареже завидната си репутация. Стана лекар в градчето Фрамингам, на четирийсет и пет минути път от Бостън. В тамошната болница с малоброен персонал започна да се занимава с всичко — от шарка до леки операции. Ненавиждаше работата си, но заплатата му бе много по-голяма. Имаше и други предимства — нае малка къща в покрайнините и се настани там с Хъни и Хана — скромна и добра жена, която се грижеше за детето и готвеше. Къщата бе близо до училището, а в мазето си направи лаборатория и продължи да се занимава с изследвания. За връщане към гинекологията не помисляше, защото знаеше, че вече никога не би имал достатъчно време за тази специалност.

Хъни бе мило дете. Е, наистина доста пухкавко и стеснително според преценката на безбройните близки и далечни лели, които се нижеха във Фрамингам с близките и далечни братовчеди, за да я видят или за да я вземат да им погостува няколко дни. Съжаляваха горкото сираче, чийто макар и грижовен баща бе непрекъснато в болницата или в онази негова лаборатория. За отглеждането на Хъни се грижеше единствено Хана. Тя наистина се справяше отлично, ала… не бе особено образована. Лелите решиха, че навърши ли три години, Хъни трябва да започне да посещава забавачката на госпожица Мартингейл в Бак Бей. Там бяха и братовчедките й Лайза, Еймс и Пиърс. В забавачката щеше да получи основни познания по музика и изкуство и щеше да се запознае с децата, с които се предполагаше, че ще дружи цял живот.

— И дума да не става — възпротиви се баща й. — Тук Хъни расте на чист въздух, сред природата, а децата, с които играе, са чудесни. Хана е добра, мила и внимателна и с нищо не можете да ме убедите, че едно нормално тригодишно дете, което расте на воля, трябва да бъде насила занимавано с изобразително изкуство и затворено — не дай боже! — в бетонна клетка. Не позволявам и толкова!

Никоя от лелите не можа да го убеди. Той надминаваше по упоритост, дори най-упоритите във фамилията.

И така, тригодишната Хъни бе откъсната от своето съсловие. Посещенията и на най-добронамерените лели постепенно секнаха, защото през седмицата децата им бяха заети в забавачката, а през уикендите искаха да играят с новите си приятелчета. Да не говорим за рождените дни! Най-добре щеше да е да изчакат Хъни да порасне още малко, та милият Джосая да я води и да я взима. За съжаление той държеше всяка вечер да работи върху изследванията си и никога не се съгласяваше да останат да преспят у домакините.

На Хъни очевидно не й липсваха връзките с армията от скучни братовчеди и властни лели. Детството й преминаваше във волни игри с непретенциозните съседски деца, а когато му дойде времето, тя тръгна в кварталната детска градина. Бе щастлива с Хана и с нейните сладки и кейкове. Баща й почти винаги се прибираше за вечеря, а после слизаше в лабораторията си. Хъни не познаваше друг начин на живот и се чувстваше съвсем добре.

След двете години в детската градина Хъни постъпи в първи клас на основното градско училище „Ралф Уолдо Емерсон“. Още от първите училищни дни тя разбра, че не е като другите деца. Всички си имаха майки, братя, сестри, а тя имаше само Хана, която дори не й беше роднина, и баща си, с когото вечеряше набързо и толкова. Другите деца растяха в големите си семейства сред шеги, разправии и своеобразни взаимоотношения, които й бяха непознати и я смущаваха. Техните братовчеди не живееха в огромни имения в Уелзли или Чеснът Хил, нито пък в разкошни къщи на Луисбърг Скуеър и Върнън Стрийт. Лелите им не членуваха в изискани дружества и не посещаваха танцовите вечеринки на госпожа Уелч. Чичовците на съучениците й не бяха завършили Харвард, не играеха скуош, нямаха огромни яхти и не членуваха в клубовете „Съмърсет“, „Юниън“, „Майопия Хънт“ или „Атиниъм“. Техните лели не ги водеха в петък следобед на концерти на Бостънския симфоничен оркестър.

За да омаловажи факта, че си няма нито майка, нито братя и сестри, Хъни непрекъснато се хвалеше с роднините и братовчедите си и с техните къщи. Съучениците й започнаха да я отбягват, но тя не спря с хвалбите, защото не можеше да разбере какво ги дразни. Престанаха да я канят на гости и да играят с нея. И тя започна да ги сравнява с надменните си братовчеди — те, разбира се не я мразеха, но и едва ли я обичаха. Бавно, безвъзвратно и необяснимо за самата нея Хъни се оказа съвсем сама. Хана правеше все повече и повече сладкиши, но дори ябълковият пай с ванилов сладолед вече не носеше утеха.

Хъни нямаше с кого да споделя своите тревоги. С баща си никога не бе разговаряла за чувства. Подсъзнателно усещаше, че на него няма да му е приятно, ако разбере, че е нещастна. Той често й казваше, че е „добро дете“, е, малко пълничко, но скоро щяла да се източи. А едно добро дете не може и не бива да показва, че познатите му не го харесват. Това, че е отбягвано, е като наказание за нещо, което единствено то не може да си обясни. Детето понася това наказание и се срамува от себе си. Чувството на унижение и огорчение е нетърпимо и детето го крие от всеки, който все още го харесва и обича. Тази обич му е твърде скъпа и то ревниво я пази.

Упоритият Джосая Уинтроп се предаде, когато лелите на Хъни започнаха да настояват да я запишат в танцова школа. Все пак той беше бостончанин до мозъка на костите си и не можеше да отрече вълшебното влияние, което оказваха уроците в танцовата школа на господин Лансинг дьо Фистър. Произходът на Хъни я задължаваше да посещава тази школа, а по-късно и да членува в почетното дружество „Колониални дами“. Джосая бе убеден, че ако Матилда бе жива, несъмнено щеше да е сред изисканото общество на елегантните майки, които водеха през събота от октомври до май своите малки дъщерички в залата на клуба „Винсънт“.

Господин дьо Фистър взимаше момиченца, навършили девет години — нито с ден по-малки. От девет до единайсет години те минаваха курс за начинаещи, от дванайсет до четиринайсет — междинния курс, а от петнайсет до седемнайсет, когато повечето отиваха в колежи, се събираха само в празничните вечери и се подготвяха за дебютантските балове.

След време Хъни се убеди, че едва ли не всяка жена, посещавала някога школа за танци, пази ужасните спомени за забравени ръкавици, фусти, свлекли се по средата на валса и запотени кавалери, които сякаш нарочно те настъпват. Но Хъни знаеше, че тези дами всъщност кокетират с „мъчителните“ си спомени — чрез тях те изтъкваха, че принадлежат към привилегированото съсловие, което изпраща дъщерите си в школи за танци. Тя не разказа никога и на никого за школата на господин дьо Фистър. Защото последното нещо, на което се научи там, бяха танците.

Хъни бе родена през ноември и затова тръгна в школата не на девет, а почти навършила десет години. Тя стърчеше над всички, а и тежеше приблизително седемдесет килограма. Хана й бе помогнала да си избере рокля от юношеския щанд — на детския щанд всичко бе малко за нея. Роклята бе ужасно грозна — светлосиня, от тафта.

Когато, придружена от смутената Хана, влезе в клуба „Винсънт“, лелите й се спуснаха да я целуват, ала миг след това се спогледаха слисани. „Тоя твърдоглав Джо е за убиване“, прошепна една от лелите и дори забрави да каже довиждане на собствената си елегантна дъщеричка, издокарана в бледорозова кадифена рокля с дантелена яка. Хъни боязливо пристъпи в препълнената зала, където братовчедките й махнаха за поздрав.

Успехът на господин дьо Фистър се дължеше до голяма степен на факта, че таксата за момчета бе два пъти по-малка от таксата за момичета, и така, във всеки клас имаше достатъчно много момчета. Правило номер едно беше, че всяко момче трябва да си намери партньорка. Момчетата не биваше да седят, докато момичетата танцуват. Ала и никой не можеше да ги спре да се втурват, за да канят само най-хубавките момиченца. Още на девет години те откриваха привлекателната сила на красотата, на особените усмивки и интонацията, с която се прошепваха по-интимни шеги. Никой не можеше да гарантира кавалер на момичетата, които неизменно биваха канени последни, и то от най-невзрачните и тромави момчета (ето защо след време бостънските психоаналитици задължително изслушваха проблемите, възникнали още в танцовата школа на дьо Фистър).

Танците се прекъсваха шест пъти и тогава господин и госпожа дьо Фистър даваха указанията си. Между двата учебни часа имаше почивка. Шест пъти поред Хъни бе последното момиче, което поканиха. Този кошмар най-после свърши, дойде почивката и Хъни застана сама до отрупаната с лакомства маса. Започна да се тъпче с масленки и кейкчета и да се налива със сладък плодов сок. Стоеше сам-сама в ъгъла и бързо-бързо преглъщаше. Господин дьо Фистър обяви началото на втория учебен час, но Хъни не се отлепваше от ъгъла, тъпчеше сладките в устата си и си наливаше десетата чаша гроздов сок. Господин дьо Фистър веднага я забеляза — не й беше за първи път.

— Хъни Уинтроп — извика той, — бъди така любезна да се присъединиш към другите момичета. Започваме!

Хъни изведнъж повърна — ужасен червеникав фонтан. Отвратителната каша от сладкиши и сок заля чиниите, бялата ленена покривка и дори излъскания дансинг. Госпожа дьо Фистър веднага я заведе до тоалетната, стоя при нея няколко минути и я остави да се посъвземе на един стол. Когато свърши часът, Хъни чу приближаващите стъпки на няколко момиченца и бързо се скри в една от тоалетните.

— Коя е оная — пфу! — ужасна, непохватна дебелана с гадна синя рокля? — попита непознат глас. — Да повръщаш така! Познаваш ли я? Някой ми каза, че ти била братовчедка.

Хъни чу гласа на братовчедка си Сара:

— О, това е Хъни Уинтроп. Пада ми се някаква далечна, много далечна братовчедка, дори не живее в Бостън. Не казвай на никого, но тя е бедна роднина.

— Сара Мей Алкот, майка ми е казала, че така не бива да се говори за никого!

— Знам — изкиска се безжалостно Сара, — но тя е наистина такава! Нашата фройлайн го каза на Дианината мамзел миналата седмица в парка. Една бедна роднина, точно така каза.

Спомените бяха вече избледнели, но след тази случка Хъни вероятно бе предадена отново на Хана, а лелите й след поредния семеен съвет започнаха да я водят в изискания магазин за „дрехи за дебютантки“ на Нюбъри Стрийт, откъдето избираха роклите й за танцовата школа.

Понякога Хъни посещаваше леля си Вилхелмина в Кеймбридж. Тя преподаваше в университета, бе госпожица, а също и любимата леля на Хъни, тъй като никога не я разпитваше за танцовата школа и за приятелите й, а й разказваше за Франция, за книги и дойдеше ли време за чай, я черпеше с вкусни сладкиши и сандвичи в малкия си, елегантен апартамент. Хъни бе убедена, че и леля Вилхелмина е бедна роднина.

От петдесет и втора, когато стана на десет години, до петдесет и четвърта година Хъни се терзаеше все повече и повече. Порасна на височина, но и доста напълня. Две години при господин дьо Фистър и две години в „Ралф Уолдо Емерсон“, където загуби малкото си приятелки, когато започнаха да говорят за момчета и да експериментират с гримове и сутиени. През тези две години тя прекара Деня на благодарността, Коледа и няколко седмици в Мейн и Кейп Код с лелите и братовчедите си, но през всичкото това време ужасните думи „бедна роднина“ не излизаха от главата й. Тя и преди бе нещастна, но поне бе дружелюбна. Тези две думи я накараха да страни от другите, да се затваря в себе си и да се измъчва от чувство за вина. Ако се държеше нормално, Хъни можеше да се сприятели с някои от братовчедите си — те изобщо не бяха надменни и нелюбезни. Та нали и тя като тях бе Уинтроп! Но случката от онзи следобед в танцовата школа я бе убедила, че зад всяка усмивка се крие подигравка, зад всяка дума — снизхождение и стига да можеха, всички до един биха се отказали от нея. Затвореността й караше и най-добронамерените да се държат безразлично, а безразличието им само затвърждаваше подозренията й.

Хъни започна да мрази властните си лели и многобройни братовчеди, които се държаха така, сякаш парите изобщо не ги интересуват. Но тя ги познаваше добре. Знаеше, че за тях само парите имат значение. Хъни намрази баща си, затова че не печелеше повече, че бе избрал тази досадна работа, за да му остава време за лабораторията, която я изместваше на втори план. Намрази и Хана — тя я обичаше, но с нищо не можеше да й помогне. Постепенно започна да мрази всичко, освен парите, многото пари. И храната.

Джосая Уинтроп проведе с нея няколко сериозни разговора за начина й на хранене. В строгите си лекции той й даде подробни обяснения за калориите, за обмяната на веществата и балансираното хранене. Каза й, че всичко зависи от диетата, че никой в семейството им не е бил дебел и забрани на Хана да прави сладкиши. Но щом отидеше в болницата или лабораторията, двете забравяха нарежданията му. Хъни нямаше дванайсет години, а тежеше близо осемдесет килограма.

Един летен неделен следобед, преди Хъни да навърши дванайсет години, във Фрамингам пристигна любимата леля на Джосая Уинтроп — Корнилия.

— Джо, ти наистина трябва да направиш нещо за Хъни! — заяви тя.

— Уверявам те, Корни, че неведнъж съм й говорил за теглото й. В тази къща тя не яде никаква калорична храна! Вероятно приятелките й я черпят. Освен това ти си спомняш, че и двамата ми родители бяха едри. Хъни ще отслабне, когато влезе в пубертета. След две-три години тя ще е с нормално тегло. Досега дебел Уинтроп не е имало. Е, върви височка като нас, но тона не е лошо.

— Джо, толкова си умен, а разсъждаваш невероятно глупаво! Аз нямам предвид наднорменото й тегло, макар че и за него трябва да се вземат мерки, и то на всяка цена. Освен това Хъни има фина конструкция — сляп да си, ще го забележиш. Аз имам предвид това, как се чувства! Та тя страни от всички! Така си потънал в проклетата си работа, че не забелязваш колко нещастно е това дете. Ти не знаеш ли, че няма приятелки — кой ще я черпи със сладкиши, кажи! Тя дори избягва роднините си, а е съвсем естествено да е сред тях! Колкото до танцовата школа на господин дьо Фистър, за нея това бе една трагедия. Джо, разбираш ме чудесно и затова не ме гледай така иронично. А ако не ме разбираш, още по-зле за теб. Караш ме да ти го кажа направо — ако не направиш нещо, тя ще бъде изолирана от своя естествен кръг.

— Корни, струва ми се, че малко снобееш. Хъни винаги ще си остане Уинтроп, нищо, че не сме на върха…

Джосая премина в открита, самоуверена, себична защита. Не му беше приятно да дава обяснения и бе готов да се оправдава безкрай.

— Джо, изобщо не ме интересува какво мислиш. Защото Хъни расте като аутсайдер в едно общество, в което никой не проявява съчувствие към аутсайдерите! Знам всичките ни недостатъци и въпреки това не искам да живея никъде другаде, освен в Бостън. Тези недостатъци нямат значение, ако принадлежиш към нашето общество. Но Хъни все повече се отдалечава от него и това е колкото жестоко, толкова и нелепо, Джо!

Изражението на Джосая се промени. Та той принадлежеше изцяло и безспорно към своя род — където и да живееше, колкото и да печелеше, каквото и да правеше. Бе така уверен в това, че нямаше нужда от никакво убеждаване. Прокажен, убиец, маниак, той щеше да си остане Уинтроп от Бостън. Как така детето му няма да принадлежи към фамилията Уинтроп! Това бе немислимо, невъзможно. Умишлено подбраните думи на Корнилия проникнаха зад бронята на себичността му.

— И какво трябва да направя, Корни? — припряно попита Джосая, надявайки се, че от него няма да се изисква нещо, което да му отнема време. Опитите в лабораторията вървяха много успешно и всяка минутка му бе скъпа.

— Остави някои неща на мен. Ако си спомняш, аз се опитвах да ти помогна и преди, но ти все възразяваше. Сега вече е доста късно и все пак за Джордж и за мен ще бъде удоволствие, ако ни разрешиш да запишем Хъни в колежа „Емъри“.

И нашата Лайза постъпва там тази година. Винаги съм смятала, че за дванайсетгодишните момичета — ужасна възраст! — е много по-добре да са в пансион, отколкото вкъщи. Там ще се сприятели и с други момичета от добри бостънски семейства. Пък и баба ти, и майка ти са завършили това училище. Няма нужда да ти казвам, че истинските, дългогодишни приятелства започват именно в пансиони като този. Ако Хъни продължи образованието си във Фрамингам, тя никога няма да създаде такива приятелства. Джо, това е последният й шанс. Не искам да ти прозвучи драматично, но смятам, че го дължиш на Хъни и на горката Матилда.

Корнилия никога не слагаше точка там, където бе абсолютно задължително, макар да знаеше, че това противоречи на добрия тон в бостънското общество.

Милостиня и нищо друго, мислеше си Джосая Уинтроп, но той наистина не можеше да си позволи таксата в „Емъри“. Цял живот се бе гордял, че никой никога не се бе осмелил да му предложи помощ. Сам бе решил да не практикува частно и си плащаше за това, но Корнилия наистина го изплаши.

— Благодаря ти, Корнилия. Приемам и съм ти признателен. Не ми се искаше…, но това няма нищо общо с… Всъщност ти ме разбираш и те моля да благодариш на Джордж от мое име. Довечера ще кажа на Хъни и съм сигурен, че и тя ще се зарадва. Какви документи трябва да се подготвят?

— Аз ще се погрижа за това. Места има, проверила съм. Другата събота нека вземе обедния влак за Бостън. Ще я чакам на Бак Бей, за да поръчаме униформата й. Няма никакви проблеми, скъпи Джордж. Нали ще поръчвам и за Лайза…

Корнилия се гордееше със себе си. Едва дочака седмичния обяд със сестрите си в клуба „Чилтън“. С един победоносен удар бе повалила този упорит мечок Джо Уинтроп, бе проявила щедрост (не че не можеше да си го позволи и все пак…) и се бе освободила от угризенията, които я измъчваха, като гледаше как всички отбягват Хъни на състезанията по плуване и конните надбягвания с пони в имението им Чеснът Хил.

И така, снабдена с всичко, което имаше и братовчедка й Лайза, Хъни замина есента за „Емъри“. Там трябваше да прекара шест години, през които бе аутсайдер повече от всякога.

От всички снобски прояви, отровили живота на толкова юноши (безмилостни прояви, несравними със снобизма между възрастните), може би най-снобската е строгият йерархичен ред, царящ в пансионите за богати девойки. В сравнение с него разпределянето на привилегиите в двора на Луи XIV е едва ли не демократично. Всеки клас си има управляваща клика. Според властта следват втора, трета, четвърта, та дори и пета клика. Във всеки клас има особнячки. Още с пристигането си Хъни бе причислена към тях. Няма правило, което да гласи, че членовете на кликите не трябва да са дебели или бедни (макар бедните момичета в тези училища да се броят на пръсти), но пък е задължително във всеки клас да има особнячки — и то от първия до последния учебен ден.

Това имаше и положителни страни, защото никой не клюкарстваше с Хъни, не я канеха на бридж и тя разполагаше с много време за учене. Някои от учителите забелязаха нейните качества — например бележките й по френски винаги бяха отлични. Дори в „Емъри“ се бяха отказали да ги учат да говорят на френски. Езикът се изучаваше с цел придобиване на четивни и писмени умения. Хъни се посближи с някои от другите особнячки, но отношенията им бяха засенчени от негласното убеждение, че ако не бяха особнячки, сигурно никога и за нищо на света нямаше да си продумат. Тя беше най-близка с младата дебела готвачка Гъртруд, която ненавиждаше кльощавите колежанки. А Хъни бе пълна почти колкото нея. Гъртруд се досещаше, че на Хъни не й стига училищният порцион и водена от съчувствие и злорадство, всяка вечер оставяше в килера на трапезарията голям покрит поднос с останалата в повече храна. На подноса слагаше и сладкишите, които купуваше в селото по молба на Хъни Уинтроп (купуваше й ги с парите, които леля Корнилия даваше на Хъни за джобни).

В последния клас Хъни бе достигнала пълния си ръст, метър и седемдесет и осем, и тежеше около сто килограма. Щеше да е и още по-дебела, ако не беше нискокалоричната, здравословна и богата на протеини храна, с която се славеше „Емъри“. Хъни бе приета в „Уелсли“ и в „Смит“. След първокласния колеж леля Корнилия смяташе да й осигури и първокласно следване. Но плановете на Хъни — планове, породени от гняв и обида, — бяха съвсем други. Леля й Вилхелмина бе вече в старчески дом, за който плащаше родът Уинтроп и при последното си посещение при старицата Хъни получи чек за десет хиляди долара.

— Това са спестяванията ми — каза леля й. — Не им казвай за тях, защото Джордж ще ги вземе и ще ти подреди живота по свой вкус, така че няма да видиш дори лихвата. Похарчи ги, докато си млада — за някаква глупост. Аз цял живот не извърших нито една глупост и да знаеш само как съжалявам. Не чакай да стане късно и ми обещай, че ще ги похарчиш за себе си.

След една седмица застана срещу леля си Корнилия и каза с треперещ глас:

— Не искам да следвам. Не бих изтърпяла още четири години, заобиколена само от момичета. Имам десет хиляди долара и смятам… смятам да замина за Париж и да живея там, докато ми стигнат парите.

— Как така! Откъде имаш десет хиляди долара?!

— Даде ми ги леля Вилхелмина. Няма да ви кажа къде съм ги внесла. Няма да разреша на никого да ги инвестира на мое име, дори и на чичо Джордж. — Най-после взело думата, дебелото момиче се тресеше от решителност. — Ако искам, мога да избягам в Париж без изобщо да разберете. А там няма да ме намерите.

— Изключено, мило дете! Хич не си го мисли! Ти не знаеш как ще ти хареса „Уелсли“. За мен бе удоволствие всяка прекарана минута от четирите ми години там…

Откакто бяха подхванали този невероятен разговор, Корнилия за пръв път се загледа в лицето на Хъни. Изражението й я обезкуражи. Момичето явно нямаше да отстъпи. Казано образно, за нея това бе въпрос на живот и смърт. Ето каква я свърши Вилхелмина. Да даваш чек на едно дете. Сигурно я беше хванала склероза… Въпреки всичко може би все още нещо можеше да се направи срещу това неочаквано решение. Насила не можеха да я накарат да следва. Корнилия и друг път се бе питала какво бъдеще очаква Хъни, след като завърши. Вероятно щеше да стане учителка. Нали бе първа в класа по френски. И все пак, би било жалко дъщерята на Матилда да стане една от многото учителки стари моми.

— Хъни, седни за малко, моля те. Ще се съобразя с желанието ти, но при две условия. Първо, ще намерим някое добро френско семейство, у което ще отседнеш и което ще се грижи за теб. Не бих допуснала да живееш на хотел или в отвратителните студентски общежития. Второ — ще стоиш само една година, една година е напълно достатъчна за Париж, а като се върнеш, ще изкараш едногодишния курс в школата „Кейти Гибс“, за да си осигуриш хубава секретарска работа и да започнеш да се грижиш за прехраната си.

Хъни мълчеше и разсъждаваше. Важното беше веднъж да стигне в Париж, после трудно щяха да я върнат. Ако живееше у някое семейство, парите щяха да й стигнат за по-дълго време. В „Емъри“ бе чула, че французите не се интересуват от живота на квартирантите си, стига да плащат редовно наема. Все някак щеше да се отърве от „Кейти Гибс“. Та кой харесва секретарската работа! Или пък противните тъпи курсове!

— Съгласна! — съобщи Хъни и широко се усмихна. А Корнилия бегло отбеляза, че усмивката й е наистина очарователна — жалко, че се усмихваше толкова рядко.

Още същата вечер Корнилия писа на лейди Моли Бъркли, по баща Лоуъл, която бе една от най-важните бостънски личности сред „близките хора“ в Европа.

„Скъпа братовчедке Моли,

Имам да ти съобщя една интересна новина. Хъни Уинтроп, дъщерята на Джо, смята да прекара една година в Париж, за да поусъвършенства френския, преди да продължи образованието си в «Кейти Гибс». Тя е мило и сърдечно дете, макар, уви, да не е хубавица. Дали би могла да намериш някое добро приятелско семейство, у което да настаним Хъни? За съжаление, тя не е богата, така че след време ще се наложи да работи, но пък притежава малка сума, която би й стигнала за следващите няколко години — стига да харчи разумно. Скъпа Моли, надявам се да получа отговора ти, преди да пристигнем. Както обикновено ще дойдем през юни и ще отседнем в «Клариджис». Надявам се, че ще се видим!

Целувки Нели.“

Лейди Моли Емлин Лоуъл Лойд Бъркли бе седемдесет и седем годишна жизнерадостна дама, която с удоволствие се залавяше с подобни дела. Отговорът й пристигна след три седмици.

„Мила Нели,

Много се зарадвах на писмото ти и от своя страна също бързам да те зарадвам. Поразпитах тук-там и разбрах, че у Лилиан дьо Вердюлак има свободна стая. Ти вероятно си спомняш съпруга й граф Анри — такъв мил човек. Но, уви, бе убит през войната и оттам насетне семейните им доходи секнаха. Лилиан взима една наемателка годишно и ние наистина имаме добър шанс, защото тя е прекрасна и очарователна жена, чудесна във всяко едно отношение. Двете й дъщери са по-малки от Хъни, но с радост ще й правят компания.

Наемът, който разбира се, включва и храна, е седемдесет и пет долара седмично — според мен това е съвсем прилична цена, особено като се има предвид колко скъпа е храната тук. Пиши ми, за да мога да дам окончателен отговор. Поздрави Джордж!

С обич, Моли“

Истинската френска аристокрация — не онази, удостоена с титли от Наполеон, а някогашната роялистка аристокрация, чиито предци са сред кръстоносците, а и с още по-стари корени, — се интересува от пари два пъти повече, от другите французи. А това ще рече, че аристокрацията се интересува от пари поне четири пъти повече, отколкото обикновените хора изобщо. За тях всички пари, които не са собственост на семейството, са нови пари. Ако син от такава фамилия се ожени за дъщеря на богат търговец на вина, веднага се правят разни сложни трансформации, та зестрата й да заблести като наследство на самата мадам дьо Севине.

Френската аристокрация проявява жив интерес към бостончаните още от времето на Френската революция, когато бостончанинът, полковник Томас Хандасид Пъркинс, спасил лично сина на маркиз дьо Лафайет и завел момчето в Новия свят. Не трябва да забравяме, че първите бостончани са били търговци и моряци и ако трябва да проследяваме корена им чак до Плимът Рок, а мнозина държат на това, всички те произхождат от английската средна класа. И все пак човек може да се възхищава на способността им да трупат и увеличават богатствата си, както и на все по-изисканите им потомци. Дъщерите им се славят с тази изисканост и носят най-завидните френски титли. Тези бостончани може да не притежават многовековни фамилни имения с красиви замъци, които напълно биха удовлетворили благоговеенето на французите към недвижимите имоти, но пък са собственици на значителен брой заводи, банки и брокерски фирми. Освен това те имат стил. Никога не проявяват вулгарност. Мирно и тихо живеят и богатеят, а това допада на много от французите, които няма как да не се дистанцират от възмутителната, едва ли не позорна показност и грандомания на дедите си след Революцията.

Младите обеднели френски аристократи са принудени да се женят по сметка. Така те изпълняват свещения дълг към родителите си, към себе си и изобщо към своя род. Това е и единственият начин да не се разделят със земите си. Колкото до изпадналите аристократи, неуспели да забогатеят чрез брак, те също имат задължението да поддържат определен стил на живот, та дори и да умират от глад, макар че едва ли се е стигало дотам.

Графиня Лилиан дьо Вердюлак бе загубила през Втората световна война всичко, освен своя стил, кураж, маниери и благовъзпитаност. Стилът й съчетаваше вроден изискано семпъл вкус и умението да налага известна дистанция. На това се дължеше особеният й, неприсъщ на по-общителните хора чар. Любезността й съвсем не се бе изчерпала от непрестанното присъствие в дома й на млади наемателки американки, на които дължеше значителна част от доходите си. Лилиан бе много доволна, че през следващата година ще подслони госпожица Хъни Уинтроп — Лейди Моли я препоръча така горещо. Момичето бе от несъмнено добър произход и роднина на повечето стари бостънски фамилии — така, както Лилиан бе роднина с целия род Фобур Сен Жермен.

Дребничката, руса четирийсет и четири годишна французойка живееше в апартамент на булевард „Лан“ срещу Булонския лес. По време на войната наемите останаха същите и благодарение на това объркано и все още непроменено положение тя продължаваше да живее с порасналите си дъщери в стария, твърде скъп парижки квартал. Ремонт, разбира се, не бе правила от трийсет и девета година, но макар и позапуснат, апартаментът бе доста представителен — много слънчев, с високи тавани. Навсякъде цареше силно осезаем женски уют, присъщ на необитаваните от мъже домове.

Госпожа графинята лично посрещна Хъни. Вратата обикновено отваряше готвачката Луиз, която живееше в таванската стая, а Лилиан посрещаше гостите си облегната на огромните поизтъркани възглавници на дивана в хола. Тя ставаше само ако гостенката бе по-възрастна от нея. Днес обаче искаше да подчертае гостоприемството си.

Приветливата усмивка остана на лицето й, но докато се здрависваше с Хъни, очите й се разшириха от изумление. Никога, наистина никога не бе виждала такова огромно момиче. Досущ хипопотам — невероятно и възмутително! Защо бе толкова пълна? И какво щеше да прави с нея? Къде щеше да я скрие? Докато отиваха към дневната, за да пият чай, Лилиан се опита да превъзмогне този неочакван ужас. Тя никога не си бе представяла, не ще прекара живота си в посрещане на наемателки и въпреки това се гордееше, че след едногодишния престой в нейния дом момичетата си тръгнаха първо с усъвършенстван френски (дотолкова, доколкото позволяваха умът и способностите им) и второ, което бе по-важно, с изфинени маниери — затова допринасяше самият въздух на Париж, такива обноски можеха да придобият само там и никъде другаде.

Седнаха до масичката за чай и Лилиан заговори с овладян, спокоен глас:

— Добре дошла у дома, Хъни. Мога да ти казвам Хъни, нали? А аз съм за теб мадам.

— Мадам, бихте ли ме наричали с истинското ми име? — Хъни бе репетирала това изречение през целия път в самолета от Ню Йорк. — Хъни е детският ми прякор, а аз вече не съм дете. Казвам се Вилхелмина, но бих искала да ме наричате Били.

— Но разбира се — съгласи се Лилиан. Били бе подходящо име, тъй като поради пълнотата си момичето бе по-скоро с неопределен пол. — И така, Били, повече няма да разговаряме на английски. Ще вечеряме, след като ти покажа стаята и си разопаковаш багажа. Ние вечеряме рано, в седем и половина, защото дъщерите ми имат много да учат. Ще ти говорим само на френски. Готвачката ни Луиз изобщо не разбира английски. Знам, че ще ти е трудно, но това е единственият начин да научиш езика. — Лилиан винаги наблягаше на този факт. — Отначало може да се чувстваш малко глупаво и притеснено, но само така ще усвоиш правилния разговорен френски. Няма да ти се смеем, но ще те поправяме, а ти не ни се сърди. Не бива да допускаме да повтаряш едни и същи грешки.

Лилиан бе уверена, че Били едва ли ще се вслуша във всички тези напътствия. Въпреки големите й усилия, наемателките прекарваха дните, а често и нощите си сред американските студенти, които бяха залели Париж, и изобщо не полагаха старания да изучават езика. Всички те бяха „учили“ френски в училище. Според Лилиан знанията им бяха на съвсем ниско ниво, но повечето не се трогваха и си оставаха с елементарния френски.

Очите на Били заблестяха. След тази реч повечето наемателки придобиваха объркано изражение, докато дебеланата сякаш се въодушеви. Кой знае, бегло си помисли Лилиан, може пък да излезе по-сериозна от другите. Какво ли друго й оставаше… Всеки случай личеше си, че няма да е като онова момиче от Тексас, за което къщата бе едва ли не хотел и искаше да му сменят чаршафите три пъти седмично. Нито пък като нюйоркчанката с претенции за душ, тъй като си миела косата всеки ден. Да не говорим за момичето от Ню Орлийнс, което забременя и трябваше спешно да отпътува за дома си, нито за лондончанката с четирите куфара, на която не стигнаха закачалките, та поиска крило от гардероба на Лилиан.

В домакинството на графиня дьо Вердюлак нямаше нищо сложно — Луиз чистеше, готвеше переше и пазаруваше. Работеше по осемнайсет часа на ден и бе напълно доволна. Тя служеше на графинята, откакто се помнеше, и двете смятаха това за напълно естествено и взаимно изгодно.

Рано всяка сутрин, още преди закуска, Луиз отиваше на улица „Помп“ и пазаруваше. Купуваше само това, което й трябваше за деня и нищо повече. Нямаха хладилник. Млякото, сиренето и всички продукти, които трябва да са на студено, се съхраняваха във вградено към кухненския прозорец малко шкафче с вентилатор.

Луиз бе майстор на покупките — винаги знаеше къде са най-изгодните цени. Всички продавачи я познаваха и години наред й даваха най-хубавото и най-евтиното. Въпреки това поне трийсет и пет процента от семейния бюджет отиваше за храна. Лилиан държеше всекидневна сметка за похарчените от Луиз пари: даваше й ги всяка вечер, а сутринта прибираше точното ресто. Правеше го, не защото не вярваше на прислужницата си, а защото цялото домакинство се крепеше на парите, които плащаха наемателките й. Наемът от малката вила в Довил отиваше за дрехите й и за училището на момичетата. Благодарение на наемателките можеха да плащат наема, храната и всичко останало.

Били подреди малкото си дрехи, предимно тъмни поли и блузи, излезе на балкона и почти премаляла от опиянение вдъхна мириса на Париж, който така и не бе успяла да долови в безбройните му описания. Чак сега разбра защо толкова много писатели — а те знаеха и разбираха повече от нея — се бяха опитвали да постигнат непостижимото: да предадат с думи този особен мирис. От тясното балконче се виждаха кестените и високата трева на Булонския лес. Стаята й бе скромно обзаведена. На високото, неравно легло, покрито с поизтъркана, избеляла жълта дамаска, се мъдреше дебела валчеста възглавница с калъфка от същия плат. Тоалетната бе в дъното на коридора — малко помещение с теракотен под, с казанче и синджир и гладка, тънка, светлокафява тоалетна хартия. В стаята й имаше умивалник и малко огледало над него. Когато искаше да се къпе, трябваше да предупреди графинята, за да й предостави собствената си баня.

Вълнението бе заглушило непрекъснатото й чувство на глад, но когато почукаха на вратата за вечеря, то отново я заизмъчва както преди. Били влезе в дневната и се отправи към малката овална маса в ъгъла. Помириса нетърпеливо въздуха, но за разлика от трапезариите в Бостън и в „Емъри“ тук не се носеха кухненски ухания.

Дъщерите на графинята вече я чакаха. Здрависаха се с Били и промълвиха няколко сдържано любезни слова на френски. Тя за пръв път виждаше такива момичета. По-малката, Даниел, бе на шестнайсет години, а Соланж — на седемнайсет, но и двете изглеждаха така, както изглеждат така, както изглеждат четиринайсетгодишните американки. Приличаха си като близначки — бледи личица с остри, строги и съвършено правилни черти, дълги, прави руси коси с път по средата и светлосиви очи. И училищните им униформи бяха еднакви — плисирани тъмносини поли и светлосини блузи. Не носеха никакъв грим и се държаха с несравнимо достойнство, сякаш бяха богати английски колежанки. В тях нямаше нищо френско.

Дочу се скърцане и трополене на колела, което оповестяваше, че от кухнята в дъното на Г-образния апартамент се задава Луиз със старовремската количка на два етажа. Били седеше до графинята и наблюдаваше как сипва прозрачната зеленчукова супа — първо на себе си, после на нея и накрая на момичетата. Следваха необелени рохки яйца, на всеки по едно, и голяма зелена салата с тънък резен шунка. След всяко ястие Соланж и Даниел прибираха чиниите и ги подреждаха на количката. На масата имаше и кошничка с хляб, но никой не посягаше към него и Били не посмя да си вземе. Пък и за свой голям ужас установи, че се колебае как точно да каже на френски „Моля, подайте ми хляба“. За нея беше много важно да се изрази правилно. Френският език, който така безпогрешно бе чела и писала в „Емъри“, нямаше нищо общо с тези шеметно леещи се, ромонещи звуци около масата. Може би само една на сто думи звучеше познато и тъкмо когато успяваше да улови смисъла й, паниката я обземаше и той отново изчезваше — явно нещо не бе както трябва.

Ако това бе френски, то тя не го знаеше. Нито дума.

Вдигнаха чиниите от салатата и сложиха нови. Мадам остави на масата пред себе си малък дървен поднос с резен сирене върху гнездо от зеленина. Графинята си отряза едно тънко парченце и подаде подноса на Били. Били беше толкова притеснена, че не посмя да си отреже по-дебело парче. После всички си взеха хляб и поднесоха масло в малка купичка — въпреки миниатюрните му размери, то бе украсено с красиви фигурки. Второ парче сирене не се полагаше. За десерт имаше четири портокала без семки. Били за пръв път виждаше такова изкусно белене на портокали и положи всичките си усилия, за да подражава на мадам и на момичетата. В центъра на масата имаше гарафа с вино, но от него си наля само мадам. Момичетата и Били пиха вода — мадам никога не й предложи чаша вино.

След като вечеряха, двете сестри закараха количката в кухнята, Луиз донесе поднос с две чашки и кана с филтрирано кафе. Остави подноса на малката масичка пред дивана в дневната и графинята махна с ръка на Били да седне до нея. Соланж и Даниел се върнаха към уроците си. През цялата вечер Били бе казала само три-четири думи. На всеки въпрос на момичетата тя се усмихваше широко — и, както й се струваше, глупаво, — после поклащаше глава и казваше с извинителен и объркан тон: „Je ne comprends pas“. Девойките като че ли изобщо не се учудваха на този отговор. През къщата им бяха минали не една и две безсловесни, мълчаливи чужденки, но учтивостта изискваше да разговарят с тях. Кой знае как щяха да се слисат, ако Били им беше отговорила.

В следващите пет потискащи минути, Били изпи подсладеното си с благословена голяма бучка захар кафе. Каза „Bonsoir“ и се оттегли в стаята си. Беше нетърпимо гладна. Безумно й се прияде нещо сладко, но последните два шоколада в чантата й само я позалъгаха. Преди да изпадне в пълно отчаяние, Били си припомни с облекчение, че основното ядене на французите е на обед, така че тази вечеря не биваше да я тревожи. И все пак, защо не си сипваха втори път и защо ядяха толкова малко — едно яйце, парченце шунка и такива тънки резенчета сирене! Били дълго мисли за вечерята, помечта за купи, препълнени със сладък сметанов крем със стафиди, и накрая заспа.

След време се оказа, че Били щеше да запомни тази вечеря като една от най-обилните в дома на Лилиан дьо Вердюлак. Зеленчуковата супа и шунката бяха допълнителна гощавка по случай пристигането й.

Обичайното меню за графинята, дъщерите й и Били бе следното. За закуска две tartines — препечени, отрязани по диагонал филийки френски хляб, тънко намазани с масло и сладко и голяма купа горещо кафе с мляко. За обяд винаги имаше супа, приготвена от останалите от предишния ден, но пасирани зеленчуци, към която прибавяха по няколко лъжици мляко; второто бе неголямо парче (понякога две) телешко, агнешко или говеждо — Били никога не бе виждала така икономично нарязано и тъй вкусно месо, лишено от всякакви тлъстини. Гарнитурата се състоеше от купчина тъничко и правилно нарязани картофи и стрък магданоз. Отделно сервираха голяма чиния с димящи, задушени пресни зеленчуци, които понякога лъщяха от бучица масло. Накрая идваше парчето сирене (него разделяха за два обяда), голямата зелена салата и купата с плодове. За вечеря обикновено поднасяха пържено или варено яйце, сирене, салата и плодове. Били приемаше по сто и десет калории на ден под формата на протеини, плодове и зеленчуци.

След като се храни два дни с тези вкусно сготвени и елегантно поднесени, но отчайващо незасищащи ястия, Били си зададе въпроса как щеше да я кара оттук нататък. Една вечер мина на пръсти покрай спалните и отчаяно претърси кухнята, за да открие отключения, празен шкаф за храна. От вечерта до сутринта, когато Луиз отиваше на пазар, в кухнята не оставаше и коричка хляб. На Били й хрумна да се сприятели с Луиз, но това беше изключено, тъй като не можеше да обели дума на френски. Дойде й на ум да отиде в някое кафене или ресторант и да се наяде като хората, но в квартала нямаше никакви заведения. Пък и не би могла да седне сама и да си поръчва ни френски. Това бе изключено. Можеше да прескочи до улица „Помп“, да си купи нещо за ядене и да го изгълта в стаята си. Трябваше само да посочи онова, което иска и да плати. Но я беше страх, че някой може да я заговори. Тази мисъл я изпълваше с ужас. Изключено беше да си купи нещо и да го изяде на улицата. Никой не ядеше на улицата в този изискан район между авеню „Фош“ и авеню „Анри Мартен“, където бяха най-скъпите жилища в Париж. Само понякога се случваше малко учениче да бърза за вкъщи заръфало края на франзела.

Опитите на Били да разреши проблема с храната се усложняваха и от вече осемнайсетгодишната й свръхчувствителност към онези, които имат и онези, които нямат.

Без да има опит с парите, тя можеше да определи почти точно размера на състоянията, които притежаваха хората от нейния кръг. Можеше да прецени как именно се подрежда всеки от братовчедите й в йерархията на имащите, кои момичета в „Емъри“ са безбожно богати, кои доста състоятелни и кои не чак толкова заможни. Цял живот бе имала проблеми с привилегированите. Никога не бе принадлежала към тях. Някои се радваха на абсолютно могъщество — можеха да имат всичко, което си поискат, а други бяха само отчасти облагодетелствани — богатството им имаше граници. Били ги оценяваше по тези показатели. Години наред разсъждаваше защо едни са привилегировани, а други не, но задоволителен отговор не намираше. Отвратителна несправедливост. И все пак — факт.

Били тутакси предугади абсолютното табу по въпроса за храната в дома на Лилиан дьо Вердюлак. С безпогрешния си усет тя установи, че се поднася толкова храна, колкото позволяват средствата на мадам. Нито повече, нито по-малко. От само себе си се разбираше, че щеше да е върхът на нахалството, ако Били споменеше, че храната не й стига и че коремът я приспива от глад. Допълнителна порция се полагаше само когато графинята си отрежеше по-малко от една четвърт от месото на подноса. Това, което останеше, се разпределяше между трите момичета.

Всяка вечер, преди да заспи, Били плачеше. Животът й беше кошмар. Дневно отслабваше с почти половин килограм — поемаше поне три хиляди калории по-малко, отколкото бе получавала години наред. Ако беше отседнала другаде, никой не би успял да й попречи да яде колкото си иска, ала растящият й интерес към тази загадъчна графиня и към френския език сякаш я държаха в плен. Пък и къде ли другаде можеше да отиде?

В края на първия месец Били започна да сънува на френски. Взе да улавя значението на някои изрази. Плахо сочеше разни предмети и питаше как се казват на френски. Опитваше се да отговаря на въпроси и обясняваше правилните си отговори с чудесната си памет. Досега не бе говорила френски и не се налагаше да я отучват от неправилен акцент. Били говореше ужасно, едва ли не неграмотно, но акцентът и интонацията й бяха като на Лилиан дьо Вердюлак.

Една вечер през петата седмица от престоя на Били, Даниел и Соланж за пръв път си размениха реплики за нея. Двете сестри бяха станали толкова безразлични към наемателките, че почти никога не разговаряха за тях.

— Колко интересно — подхвана Даниел с тънкия си, ясен глас — досега винаги сме имали слаби момичета, които ни изпиваха всичкото вино, напълняваха и всяка вечер ходеха с приятелите си по ресторанти. За пръв път имаме дебелана.

— Дано да е и за последен.

— Ама че си! Може да не зависи от нея, ако й е нарушена обмяната… — каза по-благоразположената Даниел.

— А може да зависи и от лакомията на американците, та те ядат всичко, което е пред тях!

— Има някаква надежда да отслабне.

— Трудна задача. Не си ли забелязала, че на закуска налапва по три tartines — да можеше, щеше да изяжда и по четири. Освен това краде от захарта. Снощи, когато връщах в кухнята подноса за кафе, забелязах, че захарницата е почти празна. А мама никога не си слага захар в кафето.

— Да, но не виждаш ли, че полите й се въртят. И блузите й станаха широки.

— Те никога не са й били по мярка.

— Злоба такава! Казвам ти, че е отслабнала. Вгледай се и ще забележиш.

— О, не, благодаря. Хайде, хващай учебниците, чуваш ли? Пречиш ми да чета Расин.

По време на окупацията и тежките следвоенни години Лилиан бе придобила навика да се изолира от всичко, което я разстройваше. След първата среща тя не се бе заглеждала в Били, но у нея остана като запечатан образът на една огромна гротеска: буйни и тъмни несресани коси, разпилени около подпухналото лице, питащи очи, ужасни дрехи, учудващо елегантни обувки и скъп часовник. Лилиан изпълни задължението си и показа на Били забележителностите на Париж, но го направи съвсем формално, без да следи реакциите й. Нямаше никакво намерение да превръща в навик тези обиколки. Предишните й наемателки се ориентираха бързо и тя с нетърпение очакваше деня, в който се впускаха да разучават Париж и преставаха да се връщат за обяд и вечеря. Но този бостънски хипопотам не се отлепяше от къщи. Всяка сутрин изчакваше Лилиан да прочете „Льо Фигаро“ за да го прегледа, следобед четеше Колет, мотаеше се в дневната преди всеки обяд и вечеря, веднъж не пропусна следобедния чай, от време на време се разхождаше в парка, но никога не се отдалечи дотолкова, че да пропусне часа за обяд или вечеря.

Даниел смяташе, че Били е отслабнала. Лилиан реши най-после да огледа Били. И повярва на очите си. Французойките винаги вярват на очите си, без значение дали оглеждат някое пиле или последната колекция на Ив Сен Лоран. Лилиан видя едно дебело момиче, прекалено високо и прекадено пълно, но видът му не бе чак тъй безнадежден като на онова, което й прати лейди Моли.

Французойките ценят шанса повече от съвършенството. Преследването на шанса да уредиш нещо, каквото и да е то, е типична галска слабост.

Arranger и s’arranger са глаголите, които означават успешно разрешаване на сложен правен проблем или пък на трудна любовна връзка. Те се използват и когато става дума за правителствени промени, и за избор на копче. „Са va s’arranger“, „Je vais m’arranger“, „L’affaire est arrangée“, „On s’árrangеra“ — това са ключови френски изрази, означаващи спазено обещание, дадена дума, изпълнено задължение. В това отношение като че само японците надминават французите. И най-сложните проблеми могат да се уредят — нужно е само повече старание.

Лилиан реши, че и случаят Били Уинтроп може да се уреди. Тя бе толкова дебела, че трудно можеше да се прецени, и все пак като че ли бе намалила теглото си с десетина килограма. И то за пет седмици. Това означаваше, че след два-три месеца би имала съвсем приличен вид. А ако изглеждаше прилично, все нещо можеше да се направи за нея. Трябваше да й изберат дрехи. Били не биваше да носи повече тази нескопосано придържана с безопасна кафява памучна пола. А и блузата й! Истински ужас! Типична бостончанка.

— Много шик комбинация, нали? — обърна се Лилиан към Били.

Двете бяха в магазина на авеню „Виктор Юго“, в който елегантните жени от Шестнайсети квартал избират на прилични цени готовите си тоалети. Били бе смутена. Какво точно означаваше шик? Всеки случай тя никога не бе свързвала и не можеше да свърже тази дума с дрехите си. Практични и удобни — да, но шик? Как можеше да прецени дали са шик, или не?

— Да, мадам, много шик — отвърна тя, догаждайки се по изражението на Лилиан, че решението с взето.

Откакто се помнеше, Били избягваше да се поглежда в огледалата на пробните. Стоеше кротко и неподвижно, с разсеяно зареян поглед, докато лелите й и продавачките подбираха роклите. Били нямаше никакво мнение, пък и от него явно нямаше нужда.

Тя се опитваше да прояви някакъв интерес, но не успяваше. Докато я наблюдаваше, Лилиан изведнъж си даде сметка колко е млада всъщност. Едно дете, кажи-речи още ученичка, само година по-голямо от Соланж. Пигмалионският й ентусиазъм бе обезсърчен от самоуверените наемателки, които не одобряваха нейните тактични съвети, но все още беше жив. Изведнъж я обзе прилив на позабравена добронамереност и загриженост.

— Били, тази сива вълнена пола ти стои чудесно. Каква кройка! Прави те невероятно слаба. Завърти се, огледай се и сама ще се убедиш. Разположението на плисетата скрива поне десет килограма. А тъмночервеният пуловер така подхожда на лицето ти — цялото грейна…

Били плахо се завъртя. Така се боеше от унизителната среща с образа си! Та нали умишлено я бе избягвала години наред, потайно хвърляйки поглед към отражението си само в най-отдалечените витрини. Ала сега беше ясно, че мадам няма да се успокои, докато не се увери, че полата и пуловерите наистина й харесват. Графинята бе придирчива, не като лелите й. Били за пръв път я чуваше да говори така разпалено, сякаш не избираха дрехи, а решаваха държавни дела.

Момичето хвърли бърз поглед към трикрилото огледало и отново се завъртя. После отново, доста смутена, върна очи към образа си. Огледа се отпред, отдясно, отляво и нагласи огледалата, за да се види и отзад. Очите й плувнаха в сълзи и невероятното отражение се замъгли. Тя изглеждаше добре! Съвсем добре! Никога по-рано не си го беше казвала. Били протегна ръце и за пръв път прегърна графинята, разтапяйки завинаги официалностите помежду им.

— Vive la France! — промълви тя през смях и сълзи. За свое учудване Лилиан също плачеше.

Ако се дължи на новородена любов и надежда, появата на една мания може да е хубаво събитие. Били не се харесваше и обичаше открай време, от години вече бе напълно обезверена. Париж бе последният й опит да възроди надеждите си и когато се зърна в огледалото на магазина на авеню „Виктор Юго“, тя за пръв път изпита симпатия към себе си.

Сякаш цял живот спотайвала качествата на баща си, тя изведнъж започнала ги проявява: пълна всеотдайност към поставената цел, строга самодисциплина, решителност да постигне успех и то на всяка цена, непоколебимост в постоянния стремеж към съвършенство. Тези натрапчиво-маниакални качества са необходими както за сериозните изследователи в областта на медицината, така и за всяко момиче, което е решило да отслабне.

Въпреки интелигентността си, Били винаги избягваше самовглъбеността. Тя ядеше, за да не мисли за себе си и за това, че хората не я обичат. Но сега постепенно и все по-уверено започваше да харесва себе си и скоро се харесваше до такава степен, че гладът вече не я дразнеше, а дори й бе необходим. Само след няколко седмици тя започна да изпитва истински ужас, щом усетеше, че се е наяла добре — това чувство не я напусна цял живот.

Веднага след като се върнаха от първия пазар на дрехи, Лилиан извика дъщерите си, за да огледат Били, сякаш тя бе огромен и неочакван коледен подарък. Доволна от предугадките си, Даниел заскача радостно около нея. Дори свръхсдържаната и язвителна Соланж не можеше да не признае, че е по-приятно, когато наемателката им е деветдесет, а не над сто килограма. Лилиан извади кантарчето от килера и го сложи в банята. Започнаха да проверяват теглото си всяка седмица. Били стъпваше, загърната в хавлия, която бяха преценили, че тежи около килограм. Тя поддържаше нормална диета и отслабваше с около три килограма на седмица. За награда всяка неделя получаваше допълнително парче печено пиле без кожа. Отслабваше все повече и повече, стигна седемдесет и пет килограма и накрая стабилизира теглото си на шейсет и пет при височина един и седемдесет и осем.

Тлъстините се стопиха и Били можеше да опипа костите си. Бяха тънки като на майка й и нейния род и дълги, което беше наследила от баща си. „Тънки, дълги кости, тънки дълги кости“, повтаряше си Били като мантра, „тънки, дълги кости“… Забеляза също, че има добре оформени мускули на краката — дължеше го на задължителната игра на хокей на трева и колоезденето по стръмните хълмове около „Емъри“.

Били се записа в следобеден курс по танци в близката школа и го посещаваше най-редовно. Мислеше само за фигурата си. Вървеше пеша или на отиване, или на връщане от школата. Случеше ли се да пропусне, на другия ден извървяваше разстоянието и в двете посоки. Вече не докосваше трета larline на закуска. Пиеше кафе без захар. Разресваше косата си по двеста пъти на ден. Уморена или не, всяка вечер переше новото бельо, което си беше купила. В тайно тефтерче си записваше какво яде и пресмяташе грамажа и калориите. Посвети се на тялото си с религиозна фанатичност. Наложеше ли се, би носила с радост дори власеница.

Шивачката на Лилиан няколко пъти стеснява новата й сива пола. Пуловерите й започнаха да висят, но тя бе решила да си купи нови чак когато приключеше с диетата. Били изхвърли всичките си стари дрехи, освен тъмнокафявото зимно палто от нутрия, подарък от леля Корнилия за осемнайсетия й рожден ден. Прескочи с графинята до „Ермес“ и си купи широк колан за палтото и тънък за пуловерите. Купи си и първия шал „Ермес“. Според Лилиан всяка французойка, облечена с елегантна пола, хубав пуловер и, разбира се, шал „Ермес“, може да се сравнява по изисканост с английската или белгийската кралица. Неофициалното облекло на тези благородни дами е точно такова.

Били имаше своя тайна. Тя започваше да разбира почти всичко, което се говореше на масата. Ала мълчеше, защото не можеше да става никакво сравнение между разбиране и взимане на участие в разговора: опасни бяха неговите води и Били се боеше да се гмурне в тях. С всеки изминат ден разбираше все повече и повече. Това я изпълваше с трепетно вълнение и едва потискана паника. В паметта й започнаха да изникват всички заучавани и държани на изпити граматични правила и думи. Дори глаголните окончания се заковаха съвсем естествено на местата си. Проблемите изчезнаха като с магическа пръчка. За Били френският бе скрито богатство, вълшебно имане, което отваряше всякакви порти. Но тя все още не беше готова за своя дебют.

Даниел първа забеляза промяната.

— Мамо?

— Да, мила?

— Мисля, че Били има усет към езика.

— Наистина ли?

— Убедена съм. Онзи ден останахме сами и похвалих фигурата й. Поговорихме си. Тя има усет към езика. Нищо че не е наред с граматиката и думите, да не говорим за подчинителното наклонение.

Лилиан бе обзета от възторжена радост. Усетът означаваше сигурен успех. Някои хора живееха по двайсет години във Франция и говореха съвършено правилен френски, но никой не ги приемаше за французи, защото нямаха усет. Французите, за разлика от американците, не намират нищо чаровно в приятния акцент, с който чужденците говорят на любимия им език. Правят изключение само за англичаните от благородно потекло, само техният акцент се смята за естествен, простим, дори приятен. Ако Били наистина проявяваше усет — а Даниел не можеше да греши в преценката си — това се дължеше на факта, че Лилиан бе настоявала да говорят само на френски. Дъщерите й говореха съвършено правилен, изискан английски, защото прекарваха летата у приятелски английски семейства. Вторият език е основата на доброто образование. Освен това Били не беше и помисляла да говори с тях на родния си език. Какъв смисъл би имал престоят й тогава? В крайна сметка нещата се нареждаха от само себе си.

Към края на декември граф Едуар дьо ла Кот дьо Грас изпрати на леля си, графинята, четири големи заека — трофей от полята край ловната му хижа на петдесетина километра от Париж. В богатите години преди войната Луиз бе известна с кулинарното си майсторство при приготвянето на различни традиционни ястия. След като обиколи магазините, тя успя да набави всички необходими съставки за класическо заешко рагу, както и за специалитета си — ябълкова торта с белтъчена глазура. Графинята покани високопоставените си леля и чичо — маркиз и маркиза дю Тур ла Форе и още една мила двойка на средна възраст — барон и баронеса — дю Новамбр — на една от редките и немноголюдни вечери, които даваше, благодарение на дивеча, изпращан от приятелите й ловци.

Лилиан дьо Вердюлак обичаше приятелите си и ги канеше, защото й бе приятно, но в случая искаше да се похвали и с онова, което бе постигнала с Били и което смяташе за собствена заслуга. Е, момичето все още не беше шик — ако това зависеше от един шал „Ермес“, тогава целият свят щеше да е шик. Но според графинята у Били се забелязваше нещо много по-важно — тя имаше качества. Кожата й беше идеална, а зъбите благодарение на настояванията на леля Корнилия да посещава редовно зъболекар — съвършени. Дългата й черна коса, вързана на конска опашка, бе гъста и лъскава, а полата и пуловерът й достатъчно елегантни. Били бе сдържана в маниерите си, а стойката й — резултат от танцовата школа — бе чудесна. Тя наистина бе une jeune fille américainе de trés bonne famille. Графинята познаваше приятелите си. Техните високи аристократични стандарти трудно се подвеждаха по имитации — пък били те и най-съвършените. Графинята не би ги поканила на интимна вечеря с момичето от Тексас или онова от Ню Йорк, но тази млада бостончанка беше нещо друго. Тя отговаряше на изискванията. Мълчаливостта й можеше да мине за сдържаност, а най-важното от всичко бе, че тя вече не беше предишната дебела Били — в едно изискано общество пълнотата е допустима само за най-възрастните и за членовете на кралското семейство.

У Били започнаха да се забелязват и признаци на красота, но графинята реши, че все още с твърде рано да го твърди със сигурност — може би подведеното от слабостта й към Били въображение я лъжеше.

Маркиз дьо Тур ла Форе се възхищаваше на племенницата си, която запазваше дух въпреки незавидното си финансово положение. Той пристигна с три бутилки шампанско и без да обръща внимание на протестите на Били, че никога не е пила вино, галантно настоя и тя да изпие по чаша от всяка бутилка. Разтегнаха масата, за да могат всички гости да се поберат, а докато Даниел и Соланж поднасяха ябълковата торта, барон Маларме дьо Новамбр заговори стеснителната млада наемателка, като я попита дали според нея е истина, че открай време бостънският род Лоуъл разговаря само с рода Кабот, а пък Кабот разговарят единствено с бога.

Дори зададен на шега, за фамилията Уинтроп този въпрос не е обикновен. Вместо да се усмихне утвърдително, отрицателно или по някой от другите начини, с които успяваше да отговори, без да продума, Били се впусна в подробни описания на достойнствата на фамилиите Гарднър, Пъркинс, Салтънстол, Халоуел, Хънънуел, Майнот, Уелд и Уинтроп в сравнение с Лоуъл и Кабот. Спря се на родословното дърво Уолкот, Бърд, Лайма и Кодман и чак тогава завърши с разпаления си, шампанизиран генеалогичен обзор, тъй като вниманието й бе привлечено от смаяното изражение на мадам — може би говореше твърде много… или твърде високо… не! — тя говореше на френски!

Бариерата бе вдигната завинаги. Пречките бяха преодолени. Били сякаш изведнъж прогледна, колебанията й се изпариха, притесненията изчезнаха.

От мига, в който заговори френски, тя се преобрази. Струваше й се невероятно, че някога е била особнячката на класа, бедна роднина и последната сред братовчедите си; че е била дебела, самотна и необичана. В главата й нахлуха всички зазубрени допреди година и тутакси забравени уроци — колко отчайващо елементарни й се сториха те в сравнение с реалните и логически измерения, които постепенно бяха придобили. Били не спираше да говори. С кондукторите, с Луиз, с Даниел и Соланж, с децата в парка, с момичетата в школата за танци, с продавачите на билети в метрото и най-вече с Лилиан.

С всеки изминат ден френският й оживяваше така, както оживяваше и се ободряваше тялото й на уроците по танци. Тя жадно поглъщаше всичко френско — до най-дребните детайли. Към позната херцогиня можеш да се обръщаш с мадам, но към портиерката винаги трябва да се обръщаш и с име — мадам Блан; живееш ли във Франция, трябва да се научиш да палиш камина — собствениците са длъжни да отопляват апартаментите само ако тръбите са пред замръзване; на неомъжено момиче не се целува ръка, но ако ти се случи, не бива да показваш, че това е нещо нередно; на вечеря бюфет домакините поднасят първо на мъжете, а после сервират на себе си (поне така бе прието у мадам). Учудващо например бе, че мадам се смяташе за съвестна католичка, а посещаваше само великденската служба. Никога не биваше да се изпраща аранжиран букет — това се смяташе за обидно и едва ли не означаваше, че получателят не умее сам да подреди цветята. Още по-обидно бе да изпратиш писмо, напечатано на машина.

Според графинята Били прояви типична бостънска практичност в избора на новите си дрехи. Няколко пуловера, поли и копринени блузи, вталено вълнено палто и семпла черна рокля, която носеше с красивите перли, подарък от леля Корнилия по случай дипломирането. Съветвана от Лилиан, Били избираше дрехите си от магазина на авеню „Виктор Юго“. Лилиан я въведе и напъти в малкия женски свят, в който всички разбират огромната разлика между елегантно и неелегантно. Били проникна в тайните и вълшебствата на изискано скроените и качествени дрехи. С Лилиан посещаваха ревютата на Диор. Сюзан Люлен, кльощавата директорка с дрезгав глас, бе приятелка на Лилиан и им запазваше най-хубавите места на втория ред само пет седмици след първото представяне на колекцията — през това време сериозните клиенти бяха вече дали поръчките си, та оставаха повече свободни места и за зрители. Посещаваха и други ревюта — на Сен Лоран, Ланвен, Нина Ричи, Балмен, Живанши и Шанел. Там местата не бяха толкова напред, понякога дори едва виждаха — бедните графини не представляват интерес за известните модни къщи. Но във вещия, шепнешком изречен прецизен коментар ни Лилиан нищо не подсказваше, че двете с Били са само зрителки.

— Този модел не е за теб, твърде префърцунен е за млади момичета под трийсет години; тази рокля е прекалено фрапантна, другата пролет ще е демоде; тази например може да се носи поне три години; костюмът е от много дебел туид, ще провисне; палтото не стои добре, такъв цвят никого не би освежил; виж, тази рокля е разкошна. Ето нея бих избрала.

На мястото на Били Лилиан би си купила поне един костюм „Шанел“. Дори прословутата разумна бостънска пестеливост не биваше да й попречи да си позволи подобна волност след целогодишен престой в Париж. Жалко, че не желаеше да се възползва от този случай. Тъй или инак, Лилиан смяташе, че не е редно да се намесва в покупките на своите наемателки — дори когато й бяха толкова скъпи, колкото Били.

И така, тази изтънчена дама и деветнайсетгодишното момиче често се разхождаха по „Фобур Сент Оноре“, оглеждаха и обсъждаха дрехите на витрините, сякаш улицата бе галерия, а те — взискателни колекционерки. Били възприемаше критериите на Лилиан. Графинята нямаше възможност да удовлетворява изискания си вкус, но затова пък можеше да си позволи да се възхищава само от най-съвършеното, и то след внимателни, прецизни сравнения.

Графинята не смяташе за необходимо да запознава наемателките си с подходящи млади мъже. Тя нямаше контакт с много младежи, пък и не обичаше да си създава допълнителни усложнения. Още няколко години и дъщерите й трябваше да бъдат представени в обществото, а това я плашеше, тъй като сватосванията никак не й се удаваха, пък и дъщерите й не можеха да предложат нещо друго, освен себе си и аристократичния си произход.

Докато наблюдаваше новата наемателка, която така й допадаше, на Лилиан й хрумна една идея. Тя бе високо, стройно, изискано и красиво момиче, което говореше френски така, че всеки американец би й завидял. При това бе потомка на старите заможни бостънски родове и препоръчана от баснословно богатата достопочтена лейди Моли Бъркли.

Лилиан разсъждаваше така — от Бостън й бяха изпратили едно хипопотамче, което не можеше да попита на френски „Колко е часът?“, но тя преобрази това създание и не виждаше защо трябва да го връща отново в онези досадни и скучни среди. За разлика от някои други наемателки, Били не страдаше от носталгия. Щом богатите бостънски търговци не умееха да развият и изтъкнат най-добрите качества на дъщерите си, те заслужаваха да бъдат лишени от тях.

Били можеше да остане във Франция. Лилиан щеше да я запознае с някои свои племенници и приятелите им. Общото у тях бе, че семействата им бяха обеднели по-малко или повече през войната и на младите потомствени аристократи се налагаше да работят. С Втората световна война дойде и краят на по-голямата част от западналата френска аристокрация — край, по-фатален и от гилотината.

Дори нищо да не излезете от тези запознанства, Били бе навършила деветнайсет и не бе естествено да продължава да живее като ученичка, заобиколена само от жени, от съкурсистките си в танцовата школа и от стари семейни приятели. (Графинята естествено имаше свой личен живот — тя бе все още млада жена, voyons! — но той бе пазен в тайна и колкото да бе близка с наемателките си, тя винаги ги държеше настрани от него.)

Ала когато подхвърли на Били, че може би ще й е приятно да се запознае с някои младежи, момичето бе категорично.

— Не, мадам, моля ви! Чувствам се наистина чудесно и не искам никакви запознанства! Няма нищо по-ужасно от нагласените срещи или както там им казвате на френски… Знам, че го правите от добро чувство, но аз наистина нямам никакво желание. Толкова ми е приятно във вашето семейство! Не го споменавайте повече, моля ви!

Тази молба само окуражи Лилиан. В никакъв случай нямаше да послуша Били. Че какъв е смисълът от промяната, когато няма кой да я забележи и да й се възхити? Все едно Пепеляшка да не беше отишла на бала. Това бе наистина неестествена ситуация. Въпреки положените усилия, Лилиан не можеше да се гордее с Били, ако край нея не се навърташе поне един обожател. Докога щеше да живее в манастир? Да, тази бостънска девица имаше нужда от компания. И Лилиан щеше да й я осигури.

Любимият племенник на Лилиан бе граф Едуар дьо ла Кот дьо Грас. Външният вид на повечето потомствени аристократи с нищо не се отличаваше от вида на съвременниците им, но от граф Едуар се излъчваше благородство, а държането му напомняше за една отминала епоха. Той приличаше на истински благородник, макар някои от претенциите му да бяха толкова големи, че развеселяваха Лилиан. Едуар бе много висок, с красив орлов нос и тесни, пренебрежително стиснати устни. Изражението му се менеше от строго до шеговито. Той бе на двайсет и шест години, но живееше с родителите си, защото заплатата му в „Л’Ерликид“ не стигаше да си позволи такова жилище, каквото би отговаряло на вкуса му. Но бъдещето му в огромната корпорация бе подсигурено — както се казваше на жаргон, той имаше du piston (дължеше го на майчиния си род).

Един ден Били се забави на връщане от танцовата школа и закъсня за следобедния чай. Вечерта бе кристално ясна и по февруарски мразовита, но тъй като не искаше да пропусне и най-малката подробност от Париж, тя стоя почти половин час на платформата на автобуса, докато бузите и устните й запламтяха от студа. Висока и стройна, с разрошени от вятъра коси, Били се втурна в хола. Пред камината, с фрак и раиран панталон, заел царствена поза, се грееше граф Едуар дьо ла Кот дьо Грас. Лилиан я посрещна с думите:

— Били, това е племенникът ми Едуар дьо ла Кот дьо Грас. Едуар, запознай се с госпожица Били Уинтроп — тя живее у нас. Били, не обръщай внимание на костюма на Едуар. Той обикновено не се облича така по това време на деня. Но тази вечер ще го приемат в клуб „Жокей“, та преди бутилката шампанско, която всеки бъдещ член на клуба е длъжен да изпие — съвсем сам! — е решил да намине, за да зарадва старата си леля. Тоя обичай е истинска лудост! Намирам, че постъпваш разумно, като минаваш преди, а не след тържеството, Едуар.

Така започна всичко. Били загуби ума и дума, напълно омаяна от привлекателния Едуар. Това бе първата й любов и тя й се отдаде всецяло и безразсъдно. Въпреки че бе доволна от успеха на плана си, Лилиан дьо Вердюлак се изненада и смути от силата на емоциите й.

Били се стремеше всякак да му се хареса. И мислите, и чувствата й бяха насочени единствено към него. Тя сякаш не можеше да повярва, че Едуар наистина я кани на лов за зайци и на вечеря с родителите си. Веднъж дори я заведе в барчето на онази свещената обител „Жокей“, най-известния мъжки клуб в света.

Що се отнася до Едуар, той бе доволен от новата си връзка. Като се имаше предвид, че не бе с благороден произход, малката американка на Лилиан се оказа доста по-привлекателна, отколкото бе очаквал. За съжаление богатите момичета, с които се бе запознавал преди Били, не му допадаха физически — иначе би се оженил още преди години. Ако семействата се спогодяха, Били отговаряше на изискванията за графиня дьо ла Кот дьо Грас. Харесваше му непорочността й и най-важното, тя го обожаваше. С хубава прическа, подходящи тоалети и грим, от нея би станала истинска светска дама. След смъртта на баща му и чичо му тя щеше да носи титлата маркиза дьо ла Кот дьо Грас — достойна титла, която щеше да й приляга. Ловната му хижа се нуждаеше от основен ремонт — налагаше се да ходи на лов, без да може да отседне в нея! Добре щеше да е и фамилният замък в Оверн да се реставрира, за да възвърне красотата си… Да, крайно време беше да се ожени.

Освен всичко друго, Били бе обещала на леля си Корнилия, че ще й пише всяка седмица. Тя нарочно не се хвалеше с фигурата си — искаше й се това да е голямата изненада, когато се завърне. В писмата си почти не споменаваше за Едуар, но през пролетта Корнилия започна да се досеща за връзката й с младия граф, без, разбира се, да знае каквито и да е подробности. През май Корнилия писа на Моли:

„Скъпа братовчедке Моли,

Благодаря ти, че помогна на Хъни да се настани у госпожа дьо Вердюлак, която е толкова мила с нея! Хъни е много доволна! От писмата й разбирам, че усъвършенства френския език, а това наистина ме радва! Ходела на уроци по танци, а за нея това е полезно. Напоследък ми споменава за граф Едуар дьо ла Кот дьо Грас, който вероятно й кавалерства в Париж. Знаеш ли нещо за него и за семейството му? Трябва да призная, че съм колкото изненадана, толкова и радостна, че си е намерила кавалер. В Бостън никак не й вървеше в това отношение. Но, слава Богу, тя просто по-късно се разхубави — не като теб, мила Моли! Ще се радвам, ако ми пишеш.

С обич, Нели.“

Много скоро Корнилия получи отговор.

„Мила Нели,

Току-що получих писмо от Лилиан дьо Вердюлак, което доста ме обезпокои. Твоята племенничка явно има сериозна връзка с граф Едуар дьо ла Кот дьо Грас. Без да сме много близки, аз познавам добре семейството му. Според Лилиан предстои годеж! Радостното е това, че графът е «каймакът на каймака» както казва прислужницата ми, но, мила моя, той в никакъв случай не е по-заможен от Хъни. Само дето работи. Големи надежди за бъдещето, но нищо конкретно в близките години. Работата е там, че Лилиан явно не е наясно с положението на Хъни, тъй като споменава за уговорка преди брака. Тя смята, че бащата на Хъни има адвокати, които биха желали да се срещнат с адвокатите на бащата на Едуар, за да уточнят брачните условия!

Четейки между редовете, останах с впечатлението, че Лилиан смята Хъни за богата наследница — нали е Уинтроп… Ето как разсъждават французите. Не им идва наум, че Уинтроп не са един и двама. Откъде да знаят, че сред тях има всякакви? Семейството на Едуар произлиза от много стар и известен род — дори според английските стандарти, и аз съм убедена, че той ще си вземе богата съпруга. И дума не може да става, че ще се ожени по любов — това би било истински удар за семейството му, а той е единственият им син. Какво да кажа на Лилиан? Много съм разтревожена и не знам как да постъпя. Може би Хъни има някакви пари под попечителство? Ти ми спомена за малко наследство, само то ли е или има и нещо друго? Като американка, аз не одобрявам зестрите, но французите…

Моля те, пиши ми веднага, за да знам какво е положението.

С обич за теб и Джордж.“

Корнилия не се беше разстройвала така, откакто дъщеря й отказа да отиде на Коледния котильон и да стане член на „Винсънт Клъб“. Понесе по-стоически и провала на племенника си в Харвард. По-лесно преживя дори любовта на сина си Хенри с онази еврейка от Радклиф, нищо че и двамата й прадядовци се бяха сражавали в Гражданската война. Чак сега осъзна колко много държи на Хъни!

Три седмици преди Лилиан да получи подробния отговор на Лейди Моли, Едуар реши да задълбочи връзката си с прекрасната американска девица. Ако беше французойка, той щеше да почака, докато се оженят, но тя бе американка, не беше католичка, значи можеше да поизбърза. Първата среща на Били със секса мина скучновато и болезнено. Тя се състоя в почти празната стая на Едуар в заобиколената с пусти конюшни и буренясала градина запустяла ловна хижа. Били запомни за цял живот прашното, раирано в тъмносиньо и червено платно на тавана, което наподобяваше войнишка палатка от времето на Наполеон, тежките, неполирани мебели в стил ампир и болката — силната и неочаквана болка. Винаги си бе представяла възбудения пенис в хоризонтално положение и каква беше изненадата й, когато забеляза, че сочи нагоре! Едуар я увери, че следващия път ще й бъде по-приятно и че надали се дължало на девствеността й, но тя била най-тясното момиче, което някога е имал. Кой знае защо, това предизвика у нея голяма гордост.

Прекараха три уикенда подред в ловната хижа и Били започна да се чувства ако не по-приятно, то поне по-свободно. Всъщност тя нямаше никаква база за сравнение и не можеше да прецени дали изпитва удоволствие от секса — така както навремето не можеше да прецени и се чудеше кое е шик и кое не. Едуар бе първият мъж, с когото се целуна по устните. Били искаше да му достави колкото може повече удоволствие, тъй като бе изцяло завладяна от мисълта, че е влюбена. Сгушена под него, тя го прегръщаше непохватно и се отдаваше на целувките му в наивно очакване на истинската страст. От време на време излизаше от любовния транс, за да си каже тихичко, премаляла от вълнение: „Графиня Едуар дьо ла Кот дьо Грас… Били дьо ла Кот дьо Грас… О, само ако знаеха в Бостън!“ А после обикаляше магазините и с парите за секретарския курс си купуваше елегантни тоалети, за да достави удоволствие на Едуар.

Когато получи безмилостното писмо на лейди Моли, Лилиан се затвори в стаята си и плака, плака за себе си и за Били. От опит знаеше, че Били все някак щеше да го преживее, но на себе си, на себе си никога нямаше да прости. Всъщност не се беше случило кой знае какво и все пак, тя се чувстваше жертва на една, макар и непредумишлена измама. Нямаше нищо по-естествено от това, че се бе опитала да помогне на Били, но резултатът бе съкрушителен и вината бе нейна.

Още същия ден графинята се срещна с Едуар в салона на бащиния му дом и му обясни, че не бива да се надява на зестра. Каза му, че бащата на Били е много уважаван лекар и печели достатъчно, но че не е богат и че тя наистина е Уинтроп, но семейството й няма никакви капитали. Още щом заговори, Лилиан загуби и най-малката надежда, че въпреки всичко Едуар би взел Били за съпруга.

Младият граф се вбеси — как може тя, такава умна и опитна жена да го подведе така, че да повярва в солидното наследство на Били! Какво я е накарало да смята Били за богата! Къде са се дянали усетът и предпазливостта й, нейната загриженост за бъдещето на фамилията им! Та тя е негова леля, как може да допусне подобна грешка! Едуар се съгласи, че Били е едно прелестно момиче, дори много по-прелестно, отколкото леля му предполага и че няма нищо против нея, тъкмо обратно, само дето въпросът за брак е напълно и безпрекословно изключен! Повече нямаше какво да обсъждат. Кой обаче ще й го каже? Той, като джентълмен, никога не би се замесил в подобна история и честта му…

— О, не, Едуар! — прекъсна го леля му. — Това е твое задължение, престани да се правиш на голям благородник! Достатъчно търпях укорите ти! Ще отидеш и ще й го съобщиш! И ще й кажеш самата истина, инак ще си помисли, че не одобряваш нея, а не зестрата й. Да се надяваме, че достатъчно е опознала французите и че ще те разбере.

След години Били си спомняше за Едуар само с ненавист и с леко самосъжалително презрение към собствената си наивност — или може би глупост? Но във всеки случай му беше благодарна за прямия отказ — все пак причината за него бе не тя, а грубата действителност. Били бе доволна и задето тогава не бе богата — ако имаше пари, несъмнено щеше да стане една от десетките скучни млади графини от мумифицирания род Фобур Сен Жермен и до края на живота си трябваше да се съобразява с педантичните превзетости на мъжа си. Изобщо с френския вариант на Бостън — само дето храната и тоалетите бяха по-добри. По онова време тя беше още под влиянието на ужасните ученически години и сигурно нямаше да има кураж да им се противопостави. За да угоди на семейството му, щеше да стане католичка и така щеше да се обвърже вовеки с безмилостните традиции на една умираща класа, която впиваше все още острите си нокти във всяка попаднала й плячка. Щеше да се задуши, преди изобщо да е живяла истински. От последвалия си сексуален опит Билд установи, че като любовник Едуар бе същият, какъвто бе и в живота — помпозен и напълно лишен от въображение.

Ала всички тези заключения дойдоха след много години. Чула обяснението на Едуар, някогашната Били реши да си тръгне преждевременно от Париж и да пътува с кораб, тъй като се нуждаеше от достатъчно време, за да премине от единия в другия свят.

Значи никакво „И заживели щастливо и честито…“ мислеше Били, додето обикаляше палубата нощем. Странно, но тя като че ли го очакваше. Ако беше като повечето млади момичета — харесвана, обичана и разглезена, вероятно щеше да е съкрушена. Но Били бе свикнала с възможността — и то с почти неизбежната възможност да бъде пренебрегвана и това като че ли вече не й правеше впечатление. Само няколко дни след разговора с Едуар, тя гледаше на цялата история не като на лична трагедия, а като на доказателство за онова, което може да се случи на всеки човек без пари. Изпитваше известно, макар и болезнено облекчение, че не е сбъркала в преценките си за живота.

Аз съм слаба и красива, не спираше да си повтаря Били. Ето кое беше важно. И задължително. За останалото щеше да се погрижи сама. Нямаше никакво намерение да умира от любов като Ема Бовари, Ана Каренина и Камий — безхарактерни, обезумели и отчаяни жени, които губят разсъдъка си от любов по един мъж.

Били си обеща, че следващия път, когато се влюби, тя ще бъде тази, която ще поставя условия.

Към следващата част или към съдържанието

Джудит Кранц Любов и омраза в Бевърли Хилс (2)

Метаданни

Данни

Любов и омраза в Бевърли Хилс

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава втора

Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс (2)