Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс (15)

Глава петнадесета

С навлизането в последните месеци от бременността Доли забеляза, че вече не е толкова ентусиазирана при изпробването на нови блюда от „Знаменитата кошер готварска книга“ и от ценната опърпана книжка на Моли Голдбърг „Еврейска кухня“, която беше открила в една антикварна книжарница. Не че беше загубила апетита си, сподели тя с госпожа Хигинс, нейната любвеобилна хазяйка, съпругата на шефа на пожарната, но просто й беше трудно да се доближава до печката. А и не можеше да се храни навън, защото шарката, изфабрикувана от Лестър, за да я предпази от журналистите, беше последвана от заушка, която щеше да се излекува едва утре, в деня на награждаването. Не че се тълпяха за интервюта, но преди три седмици Лестър реши, че в задълженията му на рекламен агент влиза и това да се пренесе в апартамента й, в случай че й потрябва посред нощ, като например — да я закара до болницата или нещо подобно.

— Лестър Уейнсток, бебето ще се роди най-рано една седмица след награждаването, а дотогава има цели осем дни. Ти просто се възползваш от една нещастна бременна жена, на която сърце не й дава да каже не.

— Цял дявол съм с жените — съгласи се той, целият сияещ. — Ей, знаеш ли да играеш на футси?

— Можеш да ме научиш, ако само това имаш пред вид — заяви тя целомъдрено.

— Доли, моето сърце е непокварено и освен това, всяко нещо в повече ще е вредно за бебето. — Лестър се чувстваше здраво свързан със силата, която всяка вечер нежно го блъскаше с юмруци и го риташе, като че ли се опитваше да се сприятели с него при принудително трудни условия като затворника на Зенда, който чука по стените на килията си.

— Хайде по-късно да играем футси — предложи Доли.

Лестър въздъхна и отново се зае с „Херълд Екзаминър“, следобедният лосанджелиски вестник.

— Господи, не мога да повярвам!

— Какво е станало?

— Тази сутрин в Прайс Уотърхаус е имало пожар. Слава богу, загасили са го и резултатите от гласуването за „Оскарите“ са били преместени на друго място за съхранение — само това пише. Представяш ли си какво чудо щеше да стане, ако всичко беше изгоряло?

Доли се развълнува. Мислеше си за яденето.

— Хайде Лестър, госпожа Хигинс ни покани на вечеря. Безпокои се, че не се храня правилно.

— Всеки ден през седмицата купувах китайска храна, както ми препоръчваше — каза Лестър натъжен.

— Точно там е работата. Опасява се, че може да не съдържа всичко, необходимо за бебето. Така че е приготвила телешко със зеле.

Лестър засия. Той ненавиждаше китайската кухня, въпреки че не беше казал на Доли. Можеше да я притесни.

— Чудесно наистина! Чудесно!

— Ако знаех, че толкова обичаш телешко, щях да ти направя, докато все още можех — нацупи се Доли добродушно.

— Е, не е точно така.

— Ами какво толкова чудесно има?

— Всичко. Той въздъхна доволно и коленичи до стола на Доли, залепи носа си до нейния и през очилата се вторачи в очите й, сякаш се опитваше да ги слее със своите. Отказа се, но направи компромис и продължително я целуна по устните. Все още му беше разрешено да целува, колкото си иска.

Доли доволно мъркаше. Лестър Уейсток се появи съвсем навреме. И целуваше страхотно.

Вечерята се забави, защото господин Хигинс, или „шефа“, както му викаха, закъсня. Най-после започнаха без него. Той пристигна точно когато си сипваха за втори път.

Извинявайте, но днес имахме много тежък ден и трябваше да остана, докато нещата влязат в релси.

— Знам, че си гасил пожар, Шефе — каза госпожа Хигинс с известно раздразнение. — Но не виждам защо е трябвало да го вкарваш в релси.

— Някои пожари са по-необикновени — отвърна той загадъчно.

— И какъв беше този? Пожар в дом с лоша репутация, къщата на приятелката на някой градски съветник, резиденцията на Хю Хефнър? Нещо май ни занасяш! — Госпожа Хигинс бе възприела позата на житейска мъдрост, за да прикрие колко се гордее със службата на съпруга си. — Така или иначе, ще прочетем във вестниците.

— А не, за този няма да прочетете. Ще го скрият.

— Ясно, мръсни пари — кимна Лестър разбиращо.

— О, не — възкликна Доли потресена. — Обзалагам се, че е бил в детски приют или в родилен дом.

— По дяволите! — ухили се Шефът. — Май не биваше да отварям дума, но няма нищо лошо. Само между нас да си остане. Доли, нали нещо с филми се занимаваш? Това сигурно ще те заинтригува. Пожарът беше в града, в една сграда на име Прайс Уотърхаус — нали знаеш, тези, които раздават „Оскарите“…

— О боже! — прекъсна го Доли. — Пострадал ли е някой? Това го нямаше във вестника.

— Ами, нищо подобно. Няма пострадали. Но беше дяволски интересно. Някакъв откачен каскадьор я подпалил. Намерили го да поддържа огъня и да се хили като ненормален. Отмъщава си, задето с години чакал да започнат да присъждат „Оскар“ и за каскадьори, и с това иска да привлече вниманието към тази несправедливост. Веднага го прибраха, разбира се, този ненормален. Изгорил половината сграда, стените са съсипани от дима, по някои от етажите е опасно да се върви.

— А какво е станало с бюлетините? — нетърпеливо попита Лестър.

— Май ги пазят в компютър или нещо подобно. Няма страшно. Държат ги в някакъв специален сейф в канцеларията, която е пострадала най-много, така че трябваше да ги преместим.

— Ама това наистина е интересно, Шефе подхвърли Лестър с блеснали очи. — Може и във вестниците да пишат за теб: Храбрият шеф на пожарникарите спасява пликовете с „Оскарите“, или нещо подобно.

— Лес, инспекторът предупреди да не разгласяваме случката. Нали разбираш, да не се подсещат хората за пожари.

— А, да. Жалко. Разкажи още нещо. Страхотна история!

Шефът с удоволствие се съгласи. Много рядко някой се интересуваше от работата му. Хората не се замислят за пожарникарите, докато не им потрябват.

 

 

Около час след вечерята Доли и Лестър вече се бяха качили в нейния апартамент и довършваха половин бутилка фрамбоаз. Според Доли напитка, приготвена от плодове, не може да навреди на бебето, тъй като съдържа витамини. И Лестър й купуваше кайсиево бренди, сливово бренди, шери, къпиново вино, но най-много му допадна бутилката на фрамбоаз — малиновия ликьор. Може би цената, тъй като беше много висока, а той жадуваше да подарява на Доли скъпи неща. Нямаше представа, че е отлежало, много рядко и смъртоносно силно питие, от което дори французите не си позволяваха повече от две-три миниатюрни чашки. И Доли, и Лестър решиха, че малините са здравословни, тъй че ликьорът, кристално прозрачен, почти без вкус, но с разкошен аромат, влизаше леко и в големи количества и проникваше в кръвта още от лигавицата на устата.

— Мисля, че трябва да го направим — обяви той, след като замислен, дълго мълча.

— Кое? — не особено заинтересувана попита Доли.

— Да те освободим от напрежението. Не е добре за бебето.

— Лестър, какво напрежение?

— Че не знаеш кой е награден. Напълно ми е ясно — не мисли, че не разбирам, под какво огромно, ненормално, почти застрашително напрежение си.

— Много си сладък, когато си пиян. Свали си очилата и ела да ме нацелуваш.

— Извънредно, неотменно, безжалостно, объркано, неестествено, непредизвикано, непрестанно, постоянно, продължително, непоносимо напрежение.

— Глупчо, ела тук.

— Добре де, ти ако не си, то аз съм под значително напрежение, което също не е полезно за бебето. То е под напрежение, така че през нощта ме буди и аз започвам да се безпокоя. То не го иска, ама не може да се въздържи. Така че да го направим.

— Да спим в различни легла ли?

— Никога! Как можа да ти хрумне такова нещо! Доли, извини се.

— Лестър, съжалявам. Но за какво говориш? Защо трябва да се извинявам? Мисля, че и аз съм пияна. Как може да се напиеш от малини?

— Хайде, хайде само малко да се поразходим до Саут Олив Стрийт 606, където Шефът каза, че се съхраняват пликовете, и само да надникнем. Ще се освободиш от напрежението и за първи път хубаво ще се наспиш, ще си свежа за утре вечер. Ако разбереш, че не печелиш, утре ще си спокойна, не е честно една малка бременна женичка да се измъчва от неизвестността. Толкова жестоко и нечовешко.

— Но това ще е измама, според мен, или най-малкото не съвсем честно.

— Не ми пука. Във всеки случай ще го направя. Ето, стой сега там и аз ще дойда да ти помогна да се изправиш, мое нещастно, бедно момиче.

— Мога прекрасно да стана и сама — заяви Доли, като се надигна от стола, леко залитайки.

— Проблемът е да те свалим долу права — промърмори Лестър. Доли беше вече на средата на стълбите и не се върна, когато го чу, че говори на празната стая.

— Лестър! Насам, към вратата, виждаш ли я, върви право напред, така. Сигурен ли си, че постъпваме добре, Лестър?

— Гениално хрумване. Просто блестящо. Сам трябваше да се сетя.

— Ти го измисли.

— А? И добре направих. Чакай малко, Доли. Ще ти помогна за колана. Мръсници, съвсем не са помислили за нещастните бременни хора, когато са ги правили!

Докато стигнат до Саут Олив Стрийт, Доли и Лестър вече не бяха толкова пияни, но съвсем не и трезвени. Бяха стигнали етапа от пиянството, когато осенилата ги идея бе непоклатима като скрижалите на самия Мойсей. Да освободи Доли от напрежението, за Лестър беше очевидно задължение, нещо, което никой добросъвестен гражданин не би оспорил. Вдъхновени от малините, бяха заредени с решителност и ловкост.

Един пазач стоеше до маса във фоайето на сградата. Почти задрямал и съвсем отегчен, той остана като хипнотизиран от внушителната поява на Доли пред него. Лестър развя под носа му цяло пликче с различни пропуски и карти и авторитетно съобщи:

— Аз съм от Прайс Уотърхаус. Дойдох да проверя инвентара.

— Ако обичате, пропуска ви — настояваше пазачът. Лестър му показа карта за „Виза“ и „Дайнърс Клъб“.

— Не, за Прайс Уотърхаус, ако обичате.

— По дяволите, толкова много карти ми се мотаят тук, че кой знае къде се е дянал? А, чакайте, сигурно е в портфейла ми…

Доли се хвана за корема и внезапно зави провлачено. Пазачът и Лестър се вкамениха и безпомощно я зяпнаха.

— За бога, скъпи, трябва да се изпишкам! Поне се надявам, че само това е проблемът.

— О, Господи! Това е спешен случай, момче! — възкликна Лестър. — Трябва да я кача до канцеларията, там има тоалетна. По дяволите тая служба, да ме разкарват, когато тя е в такова положение! Но не мога и да я оставя вкъщи сама, нали?

— Не, господине! — потвърди пазачът и им посочи отворената врата на асансьора.

— Имате ли нужда от помощ?

— Не, аз ще се оправя с нея, Доли, кажи нещо, Доли. Ще издържиш ли още малко, скъпа?

— О, Лестър, по-бързо.

Когато вратата на асансьора се затвори, разтревожен, Лестър се обърна към Доли:

— Добре ли си?

— И ти повярва, нали? — палаво се усмихна тя. — Мина ли номерът?

— Не съм сигурен, но се съмнявам. В тоя случай дубли не се допускат.

На третия стаж кабинетите изглеждаха точно така, както ги бе описал Шефът. Лестър подмина обгорената двойна врата, върху която стоеше името на компанията, и се запъти право към четвъртата в ляво, за която им каза Шефа. Лестър извади швейцарското си ножче и около минута съсредоточено се занимава с ключалката.

— Сигурен ли си, че ще се справиш? — попита Доли.

— Моля, моля, малко повече уважение, говориш със спец. Аз съм роден касоразбивач.

— Вие, богаташките дечица разполагате с неограничени възможности.

— По колко часа на ден можеш да играеш тенис на лагер по тенис? — Лестър продължаваше да се труди над ключалката. Изминаха три дълги минути.

— Проклетата шушумига, Бени Фишмън, сигурно не ми е дообяснил нещо. Не се притеснявай, Доли, ще я отворя, дори ако трябва и с ритник.

— Лестър, не е нужно…

Изведнъж Доли млъкна, а Лестър прибра ножчето, тъй като иззад ъгъла се появи чистачката.

— Добър вечер — поздрави я Лестър.

— Здрасти. Каква каша само, а? И чак сега да ми кажат. Приятна изненада, няма що. Пристигам си аз на работа, а тук навсякъде сажди и въглени и всичко подгизнало. Какво, ключът ли не става? Туй то, всичко надолу с главата и дори не обясняват на човека кой е ключът. Тя отвори вратата с един от многобройните си ключове. — Гледайте да не влизате в другите стаи — опасно е.

Лестър й благодари и заедно с Доли влязоха в стаята, като затвориха вратата зад гърба си. Заради чистачката Лестър запали лампата за няколко секунди, но после я загаси, като чу отдалечаващите й се стъпки. Независимо от малиновата омая, беше се сетил да вземе фенерчето от колата и с негова помощ се насочи право към шкафа в ъгъла.

— С тая ключалка мисля, че ще се справя, Доли, дръж фенерчето. — Поигра си известно време и след малко отвори шкафа с картотеката. Ужасени двамата се спогледаха. Имаше пет чекмеджета, всички пълни.

— Ами сега? — прошепна Доли. — Как можем да прегледаме всичко това?

— Ясно. Те са на „Н“ — Награди. Подръж малко светлината и стой тихо. — Лестър не откри нищо на „Н“, опита на „Ф“ — филмово изкуство и наука. Нищо. Сега на „А“ — Академия — без резултат. — По дяволите колко съм глупав! Естествено е да са на „О“ — „Оскар“. — Но и там ги нямаше.

— Ако аз ги класирах — зашепна Доли, — щях да ги сложа на „П“ — пликове.

Там ги откриха. Всичките двайсет и един твърди бели плика без почетните награди и Наградата Талбърг. Лестър ги поразрови и тихо изруга.

— Най-добър сценарий по чужд сюжет — дивотии! Най-добър чужд филм — перверзни! Най-добра музика и адаптация — на кого, по дяволите му пука…

— Лестър, стори ми се, че някой идва. — Гласът на Доли се разтрепери насред смеха. Тя изгаси фенерчето и го остави на земята, а Лестър с две ръце сграбчи всички пликове и двамата направо се вкамениха, докато някакви хора минаваха покрай вратата. Тъй като не се върнаха, Доли надникна навън.

— Няма никой. Продължавай да търсиш Лестър.

— Загубихме фенерчето. Изтърколило се е някъде. Не можем да запалим лампата. Хайде да изчезваме.

Аварийната стълба, която по закон остава отключена, беше на няколко крачки. За жена, на която остава една седмица до раждането, Доли беше изключително пъргава. След няколко минути бяха в безопасност в колата.

— О, Доли, къде ли ти е скутът, точно когато ми трябва? — изпъшка Лестър.

Доли го погледна за първи път, след като се бяха измъкнали от Прайс Уотърхаус. Над корема му се подаваше нещо странно, което той подкрепяше с ръка.

— Лестър! Ти си ги взел! Но, как можа? Нали само искахме да погледнем? О, Боже, о, Господи! — И тя се затресе от смях, без да може повече да се сдържа.

— Аз съм вир-вода, а ти се хилиш! — възмути се Лестър. И учуден погледна към гърдите си, като не смееше да пусне ръце. — Доли, направи нещо. Не мога да седя повече така.

Все още неспособна да проговори, тя намери една книжна торба на пода на колата, извади пликовете от якето на Лестър и ги мушна в него. Облекчен, Лестър запали колата и след пет минути бяха далеч от местопрестъплението.

— Защо не спрем някъде да ги погледнем? — предложи Доли, когато и двамата задишаха нормално.

— Доли, липсва ти чувство за обстановка — надуто каза Лестър. — Ще го направим стилно. Това не е някаква обикновена вечер. Тази нощ ще влезе в историята.

— А какво стана с напрежението, за което се предполага, че ме тормози?

— Търпение, ангел мой, търпение. Да не слагаме егоистичните си предпочитания пред повелята на историята. — Лестър беше все още пиян, но във фазата, когато широтата на погледа се налага над дребните подробности. Отваряха се хоризонти, нови пътища мамеха. След като доста време караха, пред тях се изправи „Бевърли Хилс Хотел“. Никога Лестър не бе имал възможност да заведе някого за интервю във фоайето на „Бевърли Хилс Хотел“, този снобски храм, който по някаква необяснима причина си запазваше славата на блясък, изгубен преди повече от двайсет години.

— Това, от което се нуждаем, Доли, е още малко фрамбоаз. Той запазва тайнствеността и подхранва въображението. — Лестър се отклони от магистралата и зави към хотела, остави колата на момчето и придружи Доли, грабнала пазарската кесия, до фоайето. В този късен час то беше почти празно и те седнаха на една масичка до прозореца, заобиколена от декоративни растения, непочиствани поне от десет години.

— Два тройни фрамбоаза и телефона — каза Лестър на сервитьора. Знаеше как да демонстрира самочувствие, дори и да не го притежаваше в изобилие. Донесоха им веднага телефона. Сервитьорът размени няколко думи с бармана и донесе две чаши ирландско кафе.

— Нямаме фрамбоаз, това става ли?

— Отлично — рече Доли, без да изпуска книжната торба, и в сумрака правеше отчаяни опити да прочете надписа на най-горния плик.

Лестър вдигна наздравица.

— За най-добрата актриса на света, без значение кой ще спечели! — Изпразниха чашите и Лестър даде знак за още две. — О, Лестър — проплака Доли. — Все пак искам да си видя плика. Такава чудесна вечер, да не я разваляме.

— А напрежението, непоносимото напрежение?

— Лестър, и ти можеш да изтраеш още една нощ, щом аз мога.

— Тогава дай ми плика.

— Лестър, Лестър! Какво правиш?

— Не търся второстепенната актриса, спокойно. Аха… разбира се, най-отдолу.

— Кое?

— Най-добрият филм, ето кое.

— О, Лестър, дали е редно?

— И още питаш!

— Ще загазим. Знам, че ще загазим — простена Доли.

— Вече сме загазили. Така че да се наслаждаваме. — Тържествено и внимателно Лестър отвори леко запечатания плик, без да го повреди и след това още по-тържествено, сякаш се намираше на сцената, той се взря през очилата в името, написано вътре.

— Хмм, трябва им нова лента за машина… „Огледала“… „Огледала“! Доли, „Огледала“ — успяхме. Успяхме! — Доли затисна устата му с ръка. Всички погледи бяха насочени към тях.

— Шт. О, толкова съм щастлива! И какво значи успяхме? Вито успя!

— Това е филмът на студията — тя успя!

— Да не спорим — всички успяхме. О, Лестър, веднага трябва да кажем на Вито. Дай ми телефона — рече тя. Радостни сълзи се стичаха по лицето й. Но като се протягаше за телефона книжната торба падна, отвори се и останалите двайсет плика се пръснаха по пода. Лестър свали очилата, за да може да вижда надалеч. Забеляза, че малката им маса, Доли, която подсмърчаше неудържимо, пликовете, пръснати по пода, двете пълни чаши с ирландско кафе, застрашени от шнура на телефона, привличат все повече внимание.

— Доли, стой! Не мърдай! Чакай да ги събера пак в торбата, чу ли. Не, сервитьор, няма да проверяваме торбата, просто я изтървахме, всичко е наред. Не, няма да е по-добре! Донесете малко бисквити. Доли, не можеш ли да спреш за малко да плачеш? Ще си помислят, че ще раждаш. Добре, Доли, отлично. Изпий си чудесното кафе. Браво, добро момиче. Вече всичко е наред. Всичко е както трябва. — Той разсеяно галеше ръката й. Изведнъж изтрезня. Може би не съвсем, но самият факт, че бе отворил плика силно го разтърси. Господи, това не беше детска лудория, а сериозно нарушение. Гласът на Доли прекъсна мислите му.

— О, Лестър, разреши ми да позвъня на Били и Вито. И след това ще седнем тук и ще отворим всички останали пликове, ще се обадим на всички победители и ще ги освободим от напрежението им и след това ще се обадиш в осведомителните агенции, във вестниците, в радиото, в телевизията… Лестър, ще станеш най-прочутият рекламен агент в света.

— Прочут ли? Никога повече няма да мога да си намеря работа. Доли, опитай се да разбереш какво ти казвам. Затънахме. По моя вина. Това може да провали цялата вечер на „Оскарите“. Не разбираш ли, трябва да е изненада! Ама че гнусна история, защо ли ги взех тези пликове? Сигурно съм откачил.

— Можем да ги изгорим. — Опита се да помогне Доли.

— Да, или да ги хвърлим на боклука, или в тоалетната, а когато утре сутринта не ги открият, пазачът и чистачката ще ни опишат и двамата. Мен може и да не ме познаят, но теб няма да те сбъркат.

— Дали не можем да ги върнем? — каза тя с разтреперен глас.

— Веднъж се вмъкнахме, но два пъти — едва ли, ще ни хванат. Пък и вратата на кабинета се затвори след нас, чух я.

— О, Лестър, съжалявам! Лицето на Доли изглеждаше толкова нещастно, че Лестър трябваше да я целуне няколко пъти, преди да й възвърне малко спокойствието. Никога не я беше виждал истински разстроена.

— Не се тревожи. Току-що ми хрумна нещо. — Лестър извади тефтерчето си с необявените номера на важни личности, с които разполагаше отделът за връзки с печата. Беше преписал номерата просто защото някой ден можеше да му се наложи да позвъни на някой наистина важен човек.

 

 

Раздразнена Маги вдигна слушалката. Искаше добре да се наспи преди утрешната церемония, а някой й звънеше почти в полунощ.

— Лестър Уейнсток! Какво, какво си направил? Къде си? Не ме будалкаш, нали, защото ако… Не, добре, вярвам ти. Веднага идвам. Недей да звъниш никъде, докато не дойда! Обещаваш ли? След десет минути съм при теб.

След шест минути, Маги, без грим, с шал на главата и дълго палто от норка върху пижамата се срещна с него.

— Още не мога да повярвам — каза бавно тя. — Лестър се наведе, повдигна омачканата торба и я отвори, за да може тя да погледне. Поклати глава, погледна отново, взе един от пликовете, огледа го, върна го обратно и пак поклати глава. — Сега вярвам.

— Маги — обади се Доли нетърпеливо. — Лестър изобщо не ми разреши да звъня по телефона, докато не дойдеш. Каза, че ти знаеш какво да правим.

Маги беше зашеметена от невероятната наивност на Доли, която изящно допиваше третото си ирландско кафе и изглеждаше божествено свежа като ябълково дърво напролет. Имаше ли тя поне малко представа от подготовката на „Оскарите“? Не разбираше ли, че връчването на наградите, това са милиони долари в реклама и неизчислимият в пари интерес на публиката към цялата филмова индустрия. Самото очакване на „Оскарите“ се равнява само на вълнението за национални избори.

— Я ми дай торбата, Лестър — каза Маги. — Освен ако не искаш да продължиш бизнеса на баща си.

— Ще успееш ли да запазиш тайната — отчаяно попита той.

— Лестър, независимо от това колко глупаво си постъпил, все пак се оказа достатъчно умен, да ми се обадиш на мен. Не само че Прайс Уотърхаус ще си получи обратно пликовете, но като журналист не ми се налага да отговарям на никакви въпроси.

— Маги, ще съм ти длъжник цял живот. Само едно нещо… Не можем ли да надникнем в плика за най-добра второстепенна роля. Просто искам да спестя напрежението на Доли.

— Не ща — троснато се обади Доли, а Маги поклати глава.

— Не, категорично не. Когато трима души знаят една тайна, всички я знаят. Твърде е рисковано. Доли ще почака като всички нас. Не сте отваряли някой плик, нали?

— Разбира се, че не — с невинно ококорени очи отвърна Лестър и ритна Доли под масата. — Само на теб звъннах.

— Далеч ще стигнеш, Лестър, от мен да знаеш. Добре запомнете, това не се е случвало.

— Никой няма да узнае — увери я Лестър.

— Вече всичко забравих — отсече Доли.

— Винаги съм искала хората да говорят така в истинския живот — каза Маги и преди някой да успее да добави нещо, се измъкна от фоайето, като здраво държеше торбата под мишница.

— Но ти дори не й каза за „Огледала“ — изпъшка Доли.

— Тя не ни разреши да надникнем и ние няма да й кажем. Може да почака като всички останали. Което си е честно, честно е.

— О, Лестър, толкова си умен.

След няколко минути Маги вече си беше вкъщи. Докато се прибираше, бързо прецени какви трудности се налагаше да преодолее, за да върне пликовете, без да издаде Доли и Лестър. Трябваше да заложи целия си авторитет, при това умно, но все пак в Прайс Уотърхаус бяха заинтересовани поне колкото нея да не съобщават публично, че най-строго пазената тайна е изтекла преди голямата нощ. Доста деликатно положение, но не безизходно.

Загледа се в твърдите пликове, прилежно подредени върху кухненската маса. Чайникът на печката започна да изпуша пара. Един след друг тя отвори пликовете, преписа имената в бележника си и отново ги затвори. В този живот едно момиче трябва само да се грижи за себе си, помисли си Маги. О, как ще се забавлява утре! До обяд ще се обзаложи поне с десет души и всички ще са й длъжници. А следващата нощ — невероятно! Ще направи собствена прогноза за победителите — кои ли да сбърка? Най-добро музикално постижение и най-добър документален филм? От тях се интересуват стотина души. Няма значение кой ще ги спечели. Но останалите — я да видим не може ли тая умница да ги улучи! Ще каже на операторите си къде точно да застанат в нужния момент и ще знае колко точно да разговаря с всеки от предложените. Без съмнение Господ се грижи за момичетата, които сами изкарват прехраната си. Тя усети, как възбудата й расте с наближаването на последните пет плика. Отваряше ги според програмата. Маги винаги бе смятала, че професионализмът е най-важен, дори и при изискани престъпления. Последен, отвори плика с името на най-добрия филм. Викът й прозвуча така прочувствено, така пламенно, така смаяно, че кучето й диво залая пред вратата.

Професионализмът е дотук.