Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс (1)

Глава първа

В Бевърли Хилс само недъгавите и грохналите старци не карат коли. Местните полицаи се натъкват на какви ли не странни комбинации между автомобил и шофьор — късоглед пенсиониран банкер, който прави забранен ляв завой с ферарито си, забързан за тенис юноша в ролс-ройс за петдесет и пет хиляди долара или важна общественичка, невъзмутимо паркирала червения си ягуар на автобусна спирка.

Били Айкхорн Орсини — към чиито недостатъци едва ли можеше да се прибави и небрежно шофиране — рязко закова спирачките на луксозното си бентли пред „Скръпълс“ — най-луксозния специализиран магазин в света, нещо като клуб на най-богатите и най-знаменитите. Тя бе на трийсет и пет години и според статистиката на „Уолстрийт Джърнъл“ притежаваше състояние, възлизащо на двеста, двеста и петдесет милиона долара. Почти половината от него бе разумно вложено в облигации.

Макар да бързаше, Били се спря пред „Скръпълс“ и хвърли проницателен собственически поглед към владенията си на североизточния ъгъл на Родео Драйв и Дейтън Уей. Преди четири години сградата бе собственост на Ван Клиф&Арпелс — внушително бяло здание с позлата и орнаменти от ковано желязо, наподобяващо крило от хотел „Карлтън“ в Кан.

Светлокафявата вълнена пелерина на Били бе подплатена със златист самур — истински щит срещу студа на мразовития февруарски следобед на 1978 година. Били се загърна и бързо огледа бляскавата Родео Драйв. Срещуположните редици от изискани бутици с ослепително изобилни витрини сякаш се състезаваха по великолепие — ненадминат и единствен по рода си в западния свят триумф на лукса. Яркозелените през цялата година палми придаваха весел вид на широкия булевард, а в далечината се съзираха ниски гористи планини, наподобяващи фон от картина на Леонардо да Винчи.

Няколко минувачи удостоиха Били със светкавични, дискретни погледи. Появата на подобна личност би събрала тълпи в някой друг град — само жителите на Ню Йорк и Бевърли Хилс са способни на такова безразличие към минаващите знаменитости.

Откакто навърши пълнолетие, Били бе снимана безброй пъти, ала вестникарските фотографи не успяваха да уловят предизвикателното й излъчване. Косата й бе дълга, лъскава като скъпа кожа от норка и толкова тъмнокафява, че изглеждаше почти черна, с лунни отблясъци. Бе сресана назад и откриваше големите диамантени обици, които Били винаги носеше. Известни сред ценителите на бижута като „Близнаците Кимбърли“, те бяха сватбен подарък от първия й съпруг, Елис Айкхорн.

Били бе висока метър и седемдесет и осем и осанката й бе наистина величествена. Тя се отправи към входа с делова крачка. Портиерът — балиец, елегантен в униформената си куртка и впити панталони — се поклони ниско и отвори високата двойна врата. Отвъд тази врата цареше друг свят, свят създаден да мами, да омайва, да изкушава. Ала Били бързаше твърде много, за да се замисля над причините, дължащи се на бостънския й произход (тя бе по баща Вилхелмина Хънънуел Уинтроп, потомка на старите масачузетски родове), причини, които я караха да гледа на всичко това като на бизнес, а не като на една реализирана фантазия на стойност около единайсет милиона долара. Били се отправи към асансьора с характерната си бърза и енергична походка. Умишлено отбягваше погледите на клиентите, защото не искаше да разговаря с никого. Когато разкопча пелерината, под яката блесна красивата й дълга шия. Били бе странно и рядко съчетание на жена със силно изявен сексапил и подчертан, налагащ се собствен стил. На всеки наблюдателен мъж изпъстрените й със златисто и тъмнокафяво премрежени очи оказваха съвсем различно въздействие от стройното й тяло под плътните тъмнозелени кожени панталони и широка, небрежно препасана копринена кремава туника. Били знаеше, че всяко подчертаване на бюста или задника означава разминаване с елегантността. Тя бе чувствена жена, но не допускаше това да проличи в изисканите й тоалети. Объркваше хората, и то нарочно, тъй като се обличаше скъпо и елегантно, ала носеше дрехите си някак небрежно, сякаш бе готова да ги захвърли, да се излегне с тях или да позира пред фотограф на реклама за всекидневно дамско облекло.

По пътя към асансьора Били кимна бързо и любезно на пет-шест клиентки. Кимването й означаваше, че, виждате ли, нямам време за разговори, но се радвам, задето сте дошли да похарчите тук част от несметните си богатства. Тя се качи на последния етаж. Там бе общият кабинет на двамата най-важни служители — Спайдър Елиът, управителя на „Скръпълс“, и Валънтайн О’Нийл, завеждаща доставките и главен моделиер. Почука на вратата, колкото да обяви пристигането си, и без да изчака покана, влезе в празната стая. Кабинетът изглеждаше едва ли не необитаем поради овехтялото английско махагоново бюро, което Спайдър бе харесал от пръв поглед в антикварния магазин на Мелроуз Драйв и бе настоял да купят. То се мъдреше като паметник на грубата действителност и контрастираше с избраните от Едуард Тейлър тапети с фина, футуристична тоналност в нежно тъмносиво, сиво-бежово и светлокафяво.

— Къде ли са изчезнали? — процеди през зъби Били и отвори с трясък вратата на секретарката. Сепната от неочакваното посещение, госпожа Еванс скочи от стола си пред пишещата машина.

— Къде са? — попита Били.

— О, госпожо Айкхорн, исках да кажа госпожо Орсини… — секретарката млъкна смутено.

— Няма нищо, и други грешат името ми — рязко каза Били.

С Вито Орсини — най-независимият от независимите филмови продуценти — бяха женени само от година и половина и хората, които я знаеха като Били Айкхорн, все още неволно бъркаха фамилията й.

— Господин Елиът е с Маги Макгрегър — продължи госпожа Еванс. — Току-що излязоха и господин Елиът каза, че ще се върне най-рано след час. Валънтайн е в ателието си с госпожа Удсток — отидоха веднага след обедната почивка.

Били стисна гневно устни. Дори тя не можеше да ги обезпокои! Тъкмо сега, когато й трябваха, Спайдър бе зает с може би най-известната телевизионна звезда, а Вал избираше тоалети за съпругата на новия посланик във Франция. По дяволите! Що се отнася до деловите срещи и пробите в „Скръпълс“, Били си бе наложила да не се държи като царица в пчелен кошер. Дина Мерил можеше да се прави на актриса, Глория Вандербилт да смесва бои, Лий Радзиуил да се занимава с интериора в домовете на приятелите си, а Шарлот Форд, следвана от хайлайфа, да „скицира“ модните колекции. Тя, Били Айкхорн Орсини, въртеше процъфтяващия бизнес на най-известния и най-луксозния магазин в света — една непостижима комбинация от бутик, магазин за подаръци, базар за суперелегантна конфекция и център за висша мода.

В „Скръпълс“ бе вложена най-незначителната част от състоянието на Били, но това съвсем не намаляваше неговата важност, тъй като единствено той сред другите й източници на доходи бе нейно лично постижение. Магазинът тутакси се превърна в нейна слабост и страст, в осъществена тайна мечта, която бе видима, можеше да се докосне, помирише, притежава, видоизменя и усъвършенства безкрай.

— Трябват ми спешно! Веднага, щом свършат, им кажи, че съм тук. В магазина.

Били излезе и се отправи към кабинета си. Смутената госпожа Еванс така и не успя да изрече благопожеланията, които се чудеше как да съчини вече седмици наред. На следващия ден се очакваха номинациите на Американската филмова академия и се носеше слух, че филмът на Вито Орсини „Огледала“ може да е сред петте най-добри филма за 1977 година. Госпожа Еванс не разбираше много от кино, но бе дочула, че госпожа Айкхорн… госпожа Орсини е доста изнервена от това очакване. Ала като съдеше по рязкото й поведение, може би стана по-добре, че си замълча… Госпожа Еванс не знаеше как да се държи в подобни случаи.

Маги Макгрегър се чувстваше колкото възбудена, толкова и омаломощена от поривистото въодушевление, с което правеше поръчките си. Дотук бе похарчила минимум седем хиляди долара за тоалетите си пред телевизионната камера през следващите два месеца. Поръча си и официални рокли за филмовия фестивал в Кан, който щеше да отразява през май. Те струваха още дванайсет хиляди и щяха да бъдат ушити от специални платове в изискана цветова гама от нюйоркската фирма „Холстън и Адолфо“. Оставаше да й бъдат доставени в срок — инак щяха да хвърчат глави. Естествено, една от точките в договора бе, че телевизионната компания поема разноските по тоалетите. Инак Маги не би харчила така разточително.

Преди десетина години тя бе нисичко, безгрижно и пухкаво момиче на име Шърли Силвърстайн. Баща й бе собственик на най-големия железарски магазин в градчето Форт Джон, Роуд Айлънд. Как ли щеше да реагира тогава, ако някой й беше казал, че е истинско изпитание да похарчиш деветнайсет хиляди долара за дрехи? Дали щеше да се изсмее? Едва ли. Дори тогава бе достатъчно амбициозна, за да си представи подобна ситуация и да прозре, че тя е свързана не само с физическо изтощение, но и с душевни терзания. Ала едва ли би си въобразила, че именно тя ще попадне в подобно положение. Маги и сега не го възприемаше като нещо нормално, макар да бе вече на двайсет и шест, при това знаменита телевизионна звезда, печена колкото Майк Уолъс, та дори и по-добра, както твърдяха мнозина, защото не натрапваше професионализма си. Тя бе по-фотогенична от Дан Радър, а в интервютата си проявяваше вроден усет и истински талант. Всеки уикенд в най-гледаното време повече от една трета от американските телевизори бяха включени на нейното половинчасово предаване. С помощта на предания си екип, който вършеше чудеса, Маги съобщаваше на зрителите вести от шоубизнеса, и по-точно от филмовата индустрия. Новините бяха достоверни, на ниво, и нямаха нищо общо с превзетите долнопробни клюки, които се сервираха само допреди три години на вечно любопитната публика.

В този момент Маги бе просто една уморена жена, пред чиито кукленски, кръгли черни очи вече три часа се нижеше безкрайно шествие от тоалети, замаяло главата й. В телевизията смятаха, че щом води предаване за шоубизнеса, и тя самата трябва да изглежда като част от този вълшебен свят. Маги очакваше Спайдър Елиът да подбере най-подходящите за нея тоалети. Видът й бе безпомощен, черната й коса бе по-разрошена и висеше на кичури. Ала това не я интересуваше и тя не поглеждаше към огледалото. Маги знаеше, че колкото и пари да похарчи, външността й ще бъде наистина безупречна само в онзи половин телевизионен час, за който я приготвяха гримьорът и фризьорът в студиото.

Когато Спайдър почука, Маги за малко не извика: „Помощ!“. Той влезе, затвори вратата, облегна се на стената и впери в нея поглед, изпълнен с нежност и любопитство.

— Спайди, тази поза от Фред Астер ли си я научил? — попита Маги. — Забелязал ли си, че и вървиш, и сядаш като него? Къде ти е цилиндърът?

— Не хитрувай, Маги. Познавам те добре. Признай, че си купила тоалети, които не можеш да носиш и се опитваш да си го изкараш на мен.

— Ти си putz, schmeckel, schmuck, а и schwantz. Едно истинско американско бижу! — обяви Маги с тържествен тон.

— Ваша Светлост! — Спайдър целуна ръката на Маги и добави: — Мило дете, ти си една чудесна актриса! А аз може и да съм бивш пройдоха от Калифорнийския университет, но винаги разбирам, когато споменават малкия Спайди. Още не съм видял тоалетите ти и вече се цупиш. Маги, не мога да разбера едно — защо вие, жените, смятате, че ни обиждате, като ни отъждествявате с нашите палавници! Виж, да ни наречете евнуси — ето това е истинско оскърбление!

Маги въздъхна в знак на съгласие. Тя съзнаваше, че е прекалила с вечерните тоалети за Кан. Тарикатът Спайдър четеше чуждите, по-точно женските мисли и по въпроса нямаше спор. И откъде ли този расов жребец бе наследил острия си нюх към жените? Маги знаеше много добре, че трудно податливата му на психологическо обяснение свръхчувствителна интуиция е рядко явление сред чистокръвните хетеросексуални американци. А той бе похотлив за трима.

Спайдър натисна звънеца и на вратата се показа вежливата и сдържана Роузъл Корман — търговската посредничка на Маги.

— Роузъл, би ли донесла новите дрехи на Маги? — усмихна се Спайдър.

Спайдър и Маги бяха близки приятели и все пак, когато Роузъл излезе, Маги бе обзета от безпокойство. Спайдър бе отвратителен диктатор. Ала винаги се оказваше прав. Тя предварително знаеше, че няма да й разреши да вземе екстравагантната рокля с ръкави „прилеп“, която толкова хареса. Но каквото и да направеше, колкото и да я ядосваше, тяхната близост, изградена върху липсата на интимна връзка, бе ненакърнима. Те не бяха спали заедно и благодарение на това помежду им цареше искрена топлота. И двамата съзнаваха, че това чувство е много по-важно от секса. Секс можеха да намерят — и намираха — навсякъде. А приятелството беше рядкост.

Спайдър Елиът бе на трийсет и две години и за Маги бе един от най-красивите мъже в света. А тя можеше да прецени, защото част от работата й бе да наблюдава на какво се дължи привлекателността у мъжете и жените. Острият й, проницателен поглед веднага улавяше обаятелното излъчване. Липсва ли ти това качество, никога няма да станеш звезда. А Спайдър имаше очевидни предимства. Беше типичният снажен американски красавец — рус, с морскосини очи на викинг. Засмееше ли се, той ги присвиваше — присви ги и преди миг, когато се усмихна на Роузъл, и лъчеобразните бръчици в ъглите им му придадоха вид на жизнерадостен мъдрец, който се кани да разказва за далечни странствалия. Дори носът му бе чупен, вероятно в някой отдавна забравен ученически мач, а един леко нащърбен преден зъб допълваше приятното му мъжествено излъчване. И все пак, мислеше си Маги, основното му предимство бе необикновената способност да вниква в мислите на жените, да се приспособява към техния начин на изразяване, да им говори прямо, без глупави превзетости и извъртания, все едно няма никакви бариери между двата пола. Благодарение на дълбокото проникновение, което проявяваше към интимните тайни на женската душевност, Спайдър заемаше важно място в заобикалящата го атмосфера на еротичен нарцисизъм и изпълняваше доминиращата роля на паша в харем. При цялото изобилие от сексуални партньорки, на което се радваше, той държеше на дискретността. Мъжете в Бевърли Хилс, Ла Джола и Санта Барбара изобщо не подозираха за неговата тайна, ала почиваща на несъмнено доверени източници слава на първокласен и страстен любовник. Иначе едва ли щяха да продължават да плащат с такава добронамерена примиреност сметките на съпругите си.

В стаята влезе Роузъл, а след нея и помощничката й с дългата рамка на колелца, на която висяха тоалетите на Маги. Те бяха покрити с бял калъф — идея на Били Орсини. Така изборът на клиентките се запазваше в тайна. От всички скъпи магазини в Бевърли Хилс подобна дискретност съществуваше само в „Скръпълс“. Роузъл свали калъфа и веднага излезе от стаята. Спайдър винаги разговаряше насаме с клиентките и така избягваше влиянието на търговските посреднички. Те имаха склонност да изпадат във възторг от рокли, подходящи за тях, но не и за клиентките на магазина. Маги и Спайдър прегледаха избраните от нея тоалети. Едни минаха без коментар, други Спайдър отстрани, за няколко се поколеба и преди да вземе решение, помоли Маги да ги облече зад четирикрилия параван в ъгъла. Когато свършиха, Спайдър вдигна телефона и поръча голяма кана с чай „Ърл Грей“, бутилка бренди и сандвичи с хайвер и пушена сьомга. Поеме се обърна към умореното момиче и каза успокоително:

— След минута отново ще се почувстваш превъзходно!

Двамата отпиха от чая с бренди и се отпуснаха, доволни от свършената работа.

— Маги — започна бавно Спайдър, — трябва да помислиш и за най-важния тоалет…

— Моля? — Маги беше съсипана, умората забавяше реакциите й.

— Какво ще облечеш за раздаването на филмовите награди, малка моя?

— Знам ли? Нещо… Това, което видя, не е ли достатъчно, татенце?

— Не е. Ти май искаш да очерниш репутацията ми! Това страхотно шоу ще се предава чрез сателит по целия свят — сто и петдесет милиона зрители! Ще те гледат триста милиона очи! Представяш ли си как трябва да изглеждаш?

— О, престани, Спайдър! Тръпки ме побиват!

— За пръв път ще си водеща на такова тържествено събитие. Ще поръчаме на Валънтайн да ти измисли нещо по-специално.

— Валънтайн ли? — Маги го погледна колебливо. Никога.

— За пръв път ще си водеща на такова тържествено събитие. Ще поръчаме на Валънтайн да ти измисли нещо по-специално.

— Валънтайн ли? — Маги го погледна колебливо. Никога не си шиеше по поръчка, беше толкова заета, че нямаше време за проби.

— Ами да. Спокойно, ще намериш време за проби. Само така ще шашнеш целия свят!

— Спайдър — доволно въздъхна Маги, — ако ти целуна краката, нали няма да помислиш, че те свалям?

— Очевидно нямаш сили за такъв подвиг. Стой си на мястото и само ми отговори какви са шансовете на Вито. Ще си остане между нас.

— Относителни, средни или много добри — зависи. Има още седем филма с отлични отзиви, които са сериозни претенденти за голямата награда. Аз, естествено, искам той да я получи, но… съвсем не съм сигурна…

— Значи и ти знаеш толкова, колкото и аз — въздъхна Спайдър.

— Така е в шоубизнеса. Били издава ли с нещо, че е притеснена? Побъркала се е по тоя знаменит италианец.

— Притеснена! Тя направо се е вманиачила. Но Били винаги си с падала по бурните емоции — поне откакто я познавам. Ако трябва да чака още няколко седмици за този резултат, сигурно някоя сутрин ще се събуди и ще види в огледалото пред себе си лейди Макбет. Не, че не харесвам Вито. Той е талантливо момче, но понякога си мисля, че щеше да е по-добре, ако се беше омъжила за някой с не толкова опасна професия — да речем за парашутист или автомобилен състезател.

— Е, чак пък толкова…

— Това дори е слабо казано!

 

 

Докато Маги и Спайдър разговаряха, Били нервно обикаляше и разглеждаше отдела за подаръци, този истински рай за крадеца — китайски хералдически вази, викториански сребърни кутии за сладкиши, официални чантички с мъниста от осемнайсети век, френски катарами за обувки във формата на розетки, ароматични свещи, джорджиански кутийки за емфие. От кътчето, което наричаше „малкия ограбен Пекин“, Били наблюдаваше с крайчеца на окото си бара, където шестима мъже дружелюбно удряха пуловете на таблата, докато чакаха жените си да свършат с покупките. Разиграваха се поне три хиляди долара. Макар все още неофициално, „Скръпълс“ се бе превърнал в най-изискания мъжки клуб в града. Били не пропусна да забележи и двете дами от Тексас, всяка от които купи по четири еднакви наметки от визон, подплатен с чинчила, норки, нутрии и — малка шегичка — с кожа от къртица, боядисана на бежови, кафяви и бели райета. Може би бяха сестри. Или близки приятелки? Не можеше да разбере жените, които купуват еднакви неща. Ужасно я дразнеха. Били си даваше сметка, че острата й реакция към двете дами се дължи на вбесяващата заетост на Валънтайн. Нямаше ли край срещата й с тая досадница Мъфи Удсток, дявол я взел! Спайдър и той като че ли потъна вдън земя!

Хората я дразнеха и Били се отправи към една от четирите двойни врати в големия салон на „Скръпълс“. Загледа се в подредените градинки, които заобикаляха магазина като оазис. Нисък лигуструм и сивкави храстчета се виеха в причудливи форми пред високия чимширов плет, който обикаляше „Скръпълс“ от трите страни. Пренесени от оранжериите на Били, в старинни теракотени вази цъфтяха двайсетина вида мушкато. Лъхна я мирис на горящи уханни дърва и евкалиптови клони — той идваше от далечния край на салона, където бе зимната градина в едуардиански стил и камината с декоративна бронзова решетка. Оттам долитаха и тихите гласове на закъснелите купувачи, които пиеха чай или шампанско. Ала Били бе толкова изнервена, че дори добре познатата приятна атмосфера не можеше да я успокои.

Валънтайн прекарваше един приятен следобед в ателието си. Беше й интересно да работи за клиентки като госпожа Еймис Удсток, която изпитваше ужас от елегантни дрехи, но какво да се прави, обстоятелствата — и Валънтайн — я принуждаваха не само да ги носи, а и да парадира с тях. За Валънтайн бе важна и огромната сума, която съпругът милионер, световноизвестен експерт в търговията с петрол и отскоро посланик във Франция, щеше да плати за колекцията от тоалети, ушити по поръчка в „Скръпълс“. Никоя французойка не можеше да си позволи подобен разкош.

Двайсет и шест годишната Валънтайн не живееше в Париж от пет години. По баща бе ирландка и въпреки това френското у нея бе повече, отколкото у истинските французойки. Този неин специфичен чар, примесен с буйния колорит на ирландския ген, се долавяше в кокетно извитите устни, тясното, фино носле с три лунички и съзерцателния блясък на земните, с цвят на млади листенца очи. Това бяха очи на синева, а дребното й бяло лице бе толкова изразително и живо, че никога не застиваше в отегчена или сърдита гримаса. Малка лисана, Валънтайн бе неизменно енергична и темпераментна и от нея бликаше жизненост като от онази следвоенна песен на Морис Шьовалие, на която я бе кръстила младата й, тъгуваща по родната Франция майка. Зад постоянно изменчивото й изражение се криеше непоколебимо здравомислие, а желязната й френска логика често се проявяваше ведно с буйния келтски нрав. Дори късата й, къдрава червена коса бе някак агресивна и излъчваше войнственост, както установи госпожа Удсток, докато Валънтайн премяташе на раменете й коприна подир коприна.

Мъфи Удсток имаше объркания вид на жена, прекарала живота си в панталони — в приятни грижи за кучетата и в езда, а сега се чудеше как да реагира на скицирания модел на роклята, предназначена за галаприема на френския президент.

— Но Валънтайн, не е ли прекалено… всъщност не знам… — смотолеви тя. Според протокола трябваше да има поне пет-шест костюма за дамски обеди, няколко рокли за „обикновени“ вечери и най-малко дузина строго официални тоалети за дипломатическите приеми.

— Госпожо Удсток, уверявам ви, че аз знам — заяви Валънтайн. Тя бе прекарала голяма част от детството си в ъгъла на едно огромно ателие в парижката модна къща на Пиер Балмен. Докато пишеше домашните си, години наред бе наблюдавала как приготвят балните рокли. Валънтайн бе напълно уверена в себе си и твърдо решена да влее увереност и у своята клиентка.

— Госпожо Удсток, имам чувството, че официалните дрехи не са по вкуса ви.

— Боже мой! Аз ги ненавиждам, мила моя!

— Но защо? С тази привлекателна външност! — Какво говорите… Тялото ви е като излято. Не ви лаская. Ако имахте недостатъци, щяхме да ги прикрием с общи усилия. Но вие, сте много висока, много слаба, с чудесна походка. Не е нужно да ми казвате кои вечерни тоалети смятате за „подходящи“: семплите, непретенциозни, скромни и обикновени рокли с малко бижу на врата. Така ли е? Бях сигурна, че съм отгатнала. Те са наистина подходящи за вилата ви в Сън Вали, за ранчото в Колорадо и за имението в Санта Барбара. Но в Елисейския дворец! В Парижката опера! На грандиозните приеми в посолствата! Никога! Ще се чувствате глупаво, неудобно и не на място. Ще се усещате спокойна и не екстравагантна, което допада на вкуса ви, само ако сте облечена като другите жени! Интересно, нали? Няма да правите впечатление и няма да изглеждате странно и различно, само ако сте много, ама много шик!

— Сигурно сте права — неохотно се съгласи Мъфи Удсток. Все пак последните думи на Валънтайн звучаха убедително.

— Ами чудесно! Значи се разбрахме. След две седмици ще бъда готова за първата проба. Не забравяйте да вземете и бижутата от трезора си. Трябва да ги видя, за да знам как да ги съчетая с тоалетите.

— Откъде знаете, че ги пазя в трезор?

— Ами вие сте от този тип жени, които слагат бижутата си не повече от два пъти годишно. Много жалко, защото съм сигурна, че са прекрасни.

Мъфи се смути. Валънтайн бе истинска гадателка. Преди да се появи отново пред очите й, трябва на всяка цена да си купи нови обувки — Валънтайн тутакси щеше да забележи, че официалните й вечерни обувки са твърде износени. О, Божо, защо му трябваше на съпруга й да става посланик!

— Горе главата! — ободри я Валънтайн. — Мислете си как ще яздите в красивите френски гори.

Мъфи Удсток се оживи. Тя прахосваше пари единствено за ботуши за езда. Но отсега нататък надали щеше да може да язди по джинси и стар пуловер…

— Валънтайн, тъкмо стана дума за това, нека помислим и за подходящи костюми за езда.

— О, не! — категорично заяви Валънтайн. — Тях ще си поръчате в Париж, в „Ермес“. От мен можете да искате всичко друго, но не и това — просто не би било редно.

Когато тръгна да изпраща клиентката си, Валънтайн изпита двойно удовлетворение. Нейните тоалети отново щяха да се състезават с най-добрите постижения на европейските моделиери. А благодарение на екстравагантната им, но и строго елегантна линия, госпожа Удсток скоро щеше да открие собствените си, все още неосъзнати прелести. Незабележителна ли?! С този ръст и походка тя бе достойна за херцогиня! Щяха да се надигат на пръсти, за да я видят, и цял Париж щеше да говори за нея. А това щеше да й достави удоволствие. Или не? Жалко, но оттук нататък вълшебствата на Валънтайн бяха безсилни.

Тя бе доволна и от факта, че за пореден път доказа способността си да търгува, а това качество е високо ценено от всяка истинска французойка. За Валънтайн моделиерството и търговията с дрехи бяха сериозен и важен бизнес — дори когато се осъществяваха в такава абсурдно екстравагантна и ексцентрична райска страна на чудесата като „Скръпълс“. Тя отново бе успяла да докаже, че дори в Бевърли Хилс, който е на второ място след Палм Спрингс по най-безвкусно облечени богати американки, че дори там може да се твори висша мода — за всички онези, които по една или друга причина я ценят.

Без да сваля снежнобялата манта, която обличаше върху дрехите си винаги, когато работеше, Валънтайн взе сметката за новите тоалети на госпожа Удсток и се отправи към кабинета си. Завари Спайдър да седи на стола, вдигнал крака върху поизтъркания тъмночервен кожен плот на общото им бюро.

— Елиът, ти си бил тук! — смутено възкликна тя. — Преди шест седмици, около Коледа, между тях се разрази страхотна кавга, която мина и замина като мълния, ала в отношенията им се запази известна напрегнатост и те умишлено избягваха обичайните си разговори преди отварянето на магазина.

— Отбих се да ти кажа, че обещах на Маги да й направиш рокля за „Оскарите“ — сдържано заяви той.

— Боже мой! — възкликна Валънтайн. — Съвсем забравих за тях! — Тръшна се на стола и добави: — Така се заплеснах с госпожа Удсток! Или вече започвам да се побъркавам?

За всички известни моделиери на Бевърли Хилс „Оскарите“ бяха като манна небесна — почти новогодишен празник. Не беше важно кой ще ги спечели, а кой как ще се издокара.

— Може и така да е — рече Спайдър с равен тон, но Валънтайн не му обърна внимание, все така изненадана от разсеяността си.

— Изобщо не се сетих за тях през последните три часа — недоумяваше тя. — Слава Богу, утре ще се разбере кои са избраниците и тук ще настъпи стълпотворение от клиенти. Най-после ще стане ясно кой ще ходи на тържеството и кой ще си остане у дома да го гледа по телевизията. Шест седмици ще се скъсаме от работа — и за какво? За няколкото радостни мига на шепа щастливци. Истински театър — да държиш цяла огромна индустрия в напрежение и да караш хората в цялата страна да спорят, та дори и да се вълнуват от съдбата на няколко актьори и няколко филма.

— И защо тая надменност?

— Изобщо не съм надменна. Възхищавам се, Елиът! Замислял ли си се колко пари отиват за тази комедия? Филмовите студии харчат състояния за реклама, продават се билети за милиони… Но всъщност това не ме засяга. Наша грижа са единствено официалните тоалети.

— Сигурно — подхвърли Елиът със същия безразличен тон, който изведнъж я вбеси.

— Е, да, ти няма защо да се вълнуваш за „Оскарите“! Вярно, управител си на целия магазин, но колкото до дрехите, ти, Елиът, се интересуваш само от конфекцията и от избора на Хлое или Холи Харп, твоите мили приятелки! Какво те е грижа теб, че дивната Страйсънд е лепнала още пет-шест килца на своя вече съвсем не малък задник, ала държи това да остане незабелязано под прилепнала рокля! — Валънтайн стана от стола, приближи се до Спайдър и впи зелените си очи в синия му взор. — Теб не те засяга, че тази година Ракел Уелч е решила да се облече като монахиня, която обаче е забравила да си прибере циците. Шер пък си е наумила, че няма да я забележат, ако не се издокара като зулуска принцеса в сватбения си ден! Освен за водещите, трябва да мисля и за наградените! И за съпругите на продуцентите, и за любовниците на актьорите!

Валънтайн млъкна, но си каза гневно на ум, че на всичкото отгоре й се налага да отбива въпросите на клиентките, които се интересуваха от сексуалните подвизи на Спайдър. Тонът и начинът, по който я разпитваха, й подсказваха дали са спали с него, дали е започнал да ги ухажва, или вече всичко е приключило. Макар да се преструваше, че не знае нищо и че всичко това изобщо не я интересува — което беше самата истина, — на Валънтайн й беше дошло до гуша да бъде разпъвана на кръст от обожателките на Спайдър и от любопитните им приятелки.

— Виж какво, Вал — подхвана Спайдър с такъв небрежен и хладен тон, че тя съвсем се вбеси, — ти знаеш, че тези твои тоалети съвсем не представляват основната печалба на „Скръпълс“. Ние гледаме да привлечем всяка богата жена на запад от Хъдзън. Та, ако всички тези капризни хора на изкуството ти пречат чак толкова, защо не ги насочиш към Боб Маки, Рей Агаян, Холстън или другите моделиери, които ги обличаха — а някои го правят и сега — преди твоето появяване тук?!

— Ти да не си откачил? — избухна Валънтайн, преди да улови подигравателния му поглед. Преди време това щеше да е приятелска, а не оскърбителна насмешка. И двамата знаеха колко важно бе за нея, че успя да спечели за клиенти толкова много холивудски звезди. Въпреки присъщото си галско мърморене, тя не би отстъпила и крачка от своята територия — та нали току-що я бе завоювала. За хайлайфа на Бевърли Хилс Валънтайн бе едва ли не всемогъща фея, ала за да си спечели трайно име в голямата мода й трябваха още опит и време. Спайдър го знаеше. И защо тогава се държеше така? Едва ли бе забравил горчивия вкус на провала, който претърпяха преди по-малко от две години в Ню Йорк, онова отвратително чувство на неуспех, което съпреживяха. Дори сега бяха само служители — незаменими може би, и все пак само служители на Били Айкхорн Орсини, а „Скръпълс“ бе изцяло неин — от безбожно скъпата площ, на която бе построен, до последното парцалче от Седмо Авеню, което чакаше ред на летището, за да бъде транспортирано.

В този миг в кабинета влезе Били и ги завари все така неприязнено наежени един срещу друг. Тя им хвърли изпълнен с гняв поглед и заговори тихо, ала толкова властно, че те тутакси забравиха яда си.

— Според госпожа Евънс и двамата сте много заети и не бива да бъдете обезпокоявани. Знаете ли откога ви чакам!

Спайдър стана и й се усмихна с онази топла и чувствена ангелска усмивка, която стопяваше всички ледове. Тя почти винаги имаше успех.

— Хич и не си прави труд да ме замайваш с тая твоя усмивчица! — сряза го Били.

— Но, Били, аз свърших с Маги само преди пет минути. Тя още се облича. Не сме те очаквали днес.

— Аз пък току-що изпратих госпожа Удсток — отривисто заяви Валънтайн, подаде сметката на посланичката и добави: — Добре оползотворен следобед, нали?

Били не погледна сметката, а каза:

— Вижте какво, създала съм този суперлуксозен магазин на най-скъпото място в страната и съм ви взела на работа — та дори бих добавила и спасила от безработицата, — не за да се мотая като безделна идиотка из магазина, тъкмо когато ми трябвате!

— Не четем чужди мисли — спокойно рече Валънтайн, решена да запази самообладание. Били се държеше толкова странно… За пръв път избухваше така безпричинно.

— Не е необходимо да четете чужди мисли, за да се досетите, че ще ми трябвате!

— Смятах, че ще останеш вкъщи с Вито — обади се Спайдър.

— Вкъщи?! — удиви се Били. — Малоумен да беше, щеше да се досетиш, че ще дойда да си поръчам рокля за „Оскарите“. Утре всички ще довтасат. Мислите ли, че ще ми е приятно да се блъскам в тази тълпа!

— Но, Били, до утре… — започна Валънтайн, като от очи те й едва не излизаха искри на изумление.

— Успокой се, Били — внимателно каза Спайдър. — Та ти имаш поне сто официални рокли. Докато не съобщят номинациите, няма да знаеш дали… — Спайдър млъкна, защото Били направи три заплашителни крачки, спря пред него и викна:

— Няма да знам дали какво?

— Ами дали всъщност…

— Дали всъщност какво!

Спайдър се вбеси и изтърси без заобикалки:

— Дали „Огледала“ ще бъде награден. Ако не влезе в класацията, няма да ти трябва рокля.

Последва тишина. Били изведнъж се разсмя, сякаш пред нея стояха две глупави, но добри деца.

— Значи такава била работата! Спайдър, Спайдър, ако работеше в киното, никога нямаше да успееш. А ти, Валънтайн, ти какво си мислиш, че правим двамата с Вито вече цяла година? Упражняваме се да загубим с достойнство?! Хайде, размърдайте си задниците и ми кажете какво ще облека на това идиотско тържество!