Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс (8)

Глава осма

Спайдър Елиът бе също тъй малко склонен да хареса или дори да одобри Били Айкхорн, колкото и тя него.

Дълго време бе изгарял от негодувание по повод властното й арогантно поведение, станало причина Валънтайн да изгуби работата си. Под натиска на Валънтайн се бе съгласила да го назначи (явно се хващаше за първата възможност, нещо страшно рисковано), а това означаваше, че е и твърде глупава.

Били, от своя страна, бе разпитала онези свои приятелки, които четяха редовно „Уиминс Уеър“ за Питър Елиът, но те не бяха срещали името му като търговец. А щом вестникът не го споменава, значи такъв човек няма. Валънтайн я беше изиграла, той сигурно беше неин любовник, ала Били нямаше никакви намерения да се остави да я водят за носа. Ще го изчака известно време и тогава да му мисли. Договор — добре. Щом Валънтайн държи той да се върти наоколо й — нейна работа, но не и за тази заплата. Дори не и за една десета от нея. Една от най-неприятните страни на това да имаш пари е, че хората непрестанно се опитват да те разделят с тях.

Откакто Елис почина, а оттогава бе изминала вече една година, Били се разви в няколко насоки. В момента, в който остана вдовица и една от най-богатите наследнички в света, тя реши да продаде приличащия на цитадела дом на върха на Бел Еър и да купи едно имение в Холмби Хилс — на четири минути път от търговската част на Бевърли Хилс. Ако през всичките тези пет години се бе замислила какво ще прави в бъдеще, никога не би й хрумнало да остане да живее в Калифорния, но сега просто не виждаше друга възможност. Тук беше „Скръпълс“, школата й по гимнастика, жените, с които се срещаше да обядва. Докато Елис беше добре, Калифорния бе мястото, където той настояваше да идват заради винарските изби на Сейнт Хелена, а когато се разболя в Калифорния просто трябваше да останат заради подходящия климат. Някак неусетно единствено тук тя бе започнала да се чувства у дома си.

Точна както винаги, Били чакате Валънтайн и Спайдър на входа на своя магазин; наперената й колоритна фигура никога не бе излъчвала такава красота и сила. Тя беше от ония жени, които достигат разцвета си около трийсетата си година, но поддържаните няколко години тайни сексуални връзки бяха придали на лицето й и особено на ненаситната й уста чувствена сочност и готовност, която ненатрапчиво, но цялостно контрастираше с добре премисленото й облекло.

Беда, помисли си Спайдър в мига, в който я зърна.

Щом видя Спайдър да се задава с Валънтайн, Били усети, че навикът, който смяташе, че е останал назад в годините на тайния й живот, да преценява мъжете по това, дали стават за леглото, не е напълно забравен. Той не беше част от естественото й делово всекидневие — рискът бе прекалено голям. Репутацията й, особеното й положение в обществото, демонстрирано и в отношението на пресата към нея, се опираха не само на обстоятелството, че е по-различна, но и че е над останалите; сигурността й бе гарантирана от умението да прикрива пукнатините в своя щит. С течение на времето всичко това ставаше все по-необходимо. Видът на Спайдър й подейства като ритник в стомаха; с тая негова изявена мъжественост, която той откровено и с видимо удоволствие демонстрираше. Нейното опитното око веднага оцени сексуалните му възможности, но бързият й практичен ум я предупреди, че това е мъж, когото тя никога няма да си позволи да има. Бе прекалено близо до нея. Престани, Били, рече си и се запъти към Валънтайн. Постави ръце на раменете й с жест, който, без да е прегръдка, бе нещо по-сърдечно от ръкостискане.

— Добре дошла в Калифорния — сърдечно я поздрави Били. Искрено се радваше на Валънтайн. Имаше нужда от нея.

— Благодаря, госпожо Айкхорн — отвърна Валънтайн. — Това е Питър Елиът, моят съдружник.

— Името ми е Спайдър — рече той и целуна ръка на Били с галантност, каквато не беше подозирал у себе си, галантността на ранния Фред Астер, която, ако не я притежаваш по рождение, никога не можеш да постигнеш. Освен на нея самата, Валънтайн не беше го виждала да целува ръка на друга жена.

— А аз съм Били. За теб също, Валънтайн. Всеки, който идва тук, на Крайбрежието, трябва да възприеме съвършено нов начин на поведение. Е, това е „Скръпълс“. Какво ще кажете? И тя гордо посочи елегантната сграда, която засенчваше изисканите си съседки. Спайдър се разходи до ъгъла, мина пред цялата фасада и отново се върна при двете жени.

— Витрините не са хубави — рече той равнодушно.

— Защо да не са хубави? Сградата е спечелила три авторитетни награди за архитектура и е завършена преди по-малко от година. Всички в този бранш го знаят. Какво не им харесваш? — Били се вбеси. — Как би ги променил?

— Не бих ги пипал. Само някой вандал би посмял. Но не са подходящи за голям магазин. Проблемът не е сериозен, Били, важното е да знаеш, кое не е наред. Ще намеря начин да го оправим. Няма страшно. Да влезем вътре, а?

Леко докосвайки раменете на своите дами, Спайдър ги поведе към входа, кимна на съвършено непознатия портиер и му се ухили. Витрините бяха истинска катастрофа. Добре че бяха малко. Макар да имаше нужда от повече.

Били изгаряше от нетърпение да им покаже интериора на „Скръпълс“. Истински се гордееше с него. Беше повторила точно, до най-малката подробност и с огромни разходи, разбира се, вътрешното обзавеждане на къщата на Диор в Париж.

Спайдър застана неподвижно на входа, огледа се и задуши въздуха като ловджийско куче.

— „Мис Диор“ — обяви той.

— Това няма да е ваша грижа — сряза го Били, която още не можеше да преглътне обидата от забележката му по повод на витрините. — Тук няма нужда от реорганизация, всичко е наред. Ще ви заведа до складовете, за да видите стоките. Очаквам да ми кажете мнението си и какви са плановете ви за новата стокова политика…

— Били, извинявай, но не съм съгласен — прекъсна я Спайдър. — Ще разгледаме стоките, и то непременно. Търговията не се ограничава само със стоките. Търговията е приказка. Тя е магия. — „Особено за мен“, додаде си той наум. — Положително всеки месец правиш подмяна на асортимента, така че нека видим първо приказката. Моля. — Той тръгна напред, без да се интересува дали дамите му го следват из просторната търговска площ. Спайдър безмълвно проучи магазина от първия до последния етаж, включително и подземния гараж и само от време на време изсумтяваше тихо, нещо, което на него поне му звучеше като знак за някаква преценка. Едва сдържаното изумление на Валънтайн бе красноречиво, почти осезаемо, но той се правеше, че не го забелязва. Няколко пъти Били, вбесена, стисна зъби, но бе така уверена в съвършенството на своя магазин, в десетките му предимства пред другите по отношение на размера и лукса на пробните, че дори бе доволна от повода да им го покаже в цялото му великолепие.

Към края на обиколката Спайдър погледна часовника си и предложи да обядват някъде заедно, за да сподели с тях впечатленията си, преди да тръгнат към складовете. Били се съгласи само защото беше вече гладна.

— Къде най-близо можем да хапнем? — попита той.

— Можем да отскочим до „Браун Дерби“, оттатък Родео Драйв, но преди година дойде нов собственик и според мен развали ресторанта. Най-приличното място наоколо е „За Бела Фонтана“ във вашия хотел. Да отидем там. — Прекосиха две извънредно натоварени кръстовища, притичаха през Родео Драйв в най-широката му част, спасявайки се на островчетата за пешеходци от профучаващите коли, с леко подтичване хванаха в последния миг зелената светлина, пресичайки булевард Уилшир. Най-сетне се настаниха в едно от сепаретата на „За Бела Фонтана“; стените му бяха облицовани с червено кадифе, дълги завеси закриваха входа, а зад тях в общия салон ромолеше водата на малък фонтан; навсякъде се виждаха цветя, изобщо атмосферата почти съвършено наподобяваше старомодните закътани местенца във Виена или Будапеща.

— Колко е хубаво тук, Били — въздъхна Валънтайн, щастлива, че най-сетне може да приседне някъде.

— Ето това е втората основна грешка — обади се Спайдър.

— Какво имаш предвид? — раздразнено се обади Били, умирайки от болки в краката.

— Да предположим, че се налага да купиш много дрехи за пътуване до Ню Йорк или Лондон, за сватба, за зимен курорт в Палм Спрингс или за филмовия фестивал в Кан. Тези събития са важни и човек с готов да прекара часове в разглеждане и избиране, да не говорим за пробите.

— Не ми казваш нищо ново. Купувачите в „Скръпълс“ правят това почти всеки ден — сряза го Били.

— Ако клиентката ти е пристигнала в магазина в единайсет сутринта и е прекарала около два часа в търсене и изпробване, а още не е свършила?

— Е и?

— Няма ли да огладнее? Няма ли да я заболят краката? Били, забелязах, че си събула обувките си.

— Но какво общо има това с търговията, Спайдър? — Още малко и щеше да му разкаже какво знае за несъществуващата му досегашна практика.

— Твоите обувки ли? Нищо. Но обувките на твоята клиентка — да. Празният й стомах — също. Нещо повече. Те са ключът.

— Няма ли да обясниш по-ясно? Не продаваме обувки, нито поддържаме ресторант. В момента обсъждаме магазин за дрехи.

— Не може да говорим за магазин, докато не отвориш ресторант — усмихна й се Спайдър благосклонно. — Какво става според теб, когато краката на твоята гладна купувачка започнат да я болят? Съдържанието на захар в кръвта й спада. Тя продължава да пробва твоите дрехи, но вече е раздразнителна и несговорчива и много скоро решава, че нищо не й харесва. Спре ли да се облича и съблича, за да отиде да се нахрани някъде, много възможно е, загубила надежда, че този ден ще открие нещо подходящо в магазина ти, да се отбие в друг магазин след обеда си. Изпуснеш ли я на обед, тя ще потърси друг магазин. Ето защо, първо, за сметка на гаража, който и без това е излишно голям, трябва да се построи кухня. След това ще наемем двама готвачи, дори един на първо време, и няколко келнери и ще предлагаме обед на посетителките. Нищо специално, Били, само салати и сандвичи. Забелязах, че във всяка пробна има шезлонг. Настанена удобно в него, клиентката ще хапне, а в това време може да й бъде направен масаж на краката. Такова нещо е в състояние да освежи цялото ти тяло, нали? — и той хвърли въпросителен поглед към Били. — Сигурно познаваш най-добрите масажисти в града. След като нахраним жените, ще можем да им продадем целия магазин. — Спайдър даде знак на келнера да донесе менюто.

Били седеше като хипнотизирана. Тя чудесно си представи онова, за което говореше Спайдър. Много скоро обаче се върна към фактическото положение.

— Идеята е прекрасна! Но решава един-единствен дребен и твърде безсмислен проблем — как да задържим купувачите си по обед. Забравяш само, че почти нямам купувачи. С всеки изминат ден клиентките намаляват. Липсват ми стоки, с които да ги привлека, и една дреболия като нова кухня нищо няма да промени. Сигурен ли си, че си се занимавал някога с доставки за магазин като моя, Спайдър?

Спайдър се обърна към нея с най-коварната си усмивка. Валънтайн, която наричаше това изражение „каубойско“, предполагаше, че сигурно такъв поглед би отправил, ако срещне на пътя си лайно и го ритне с думите: „Няма нищо, госпожо! Нищо.“

— Всичко дотук е само началото, Били. Не съм стигнал още до отвратителния тесногръд маниер, по който е подреден магазинът, а това е почти половината от твоя проблем. — Били го гледаше ококорена и напълно стъписана, толкова не можеше да повярва на ушите си, че не успя дори да се ядоса. Съдейки по реакциите й, Спайдър реши, че тя ще се окаже лесен противник. — Но за всичко това ще говорим, след като подпишем договорите. Един приятел обичаше да казва: „Няма смисъл да си разкриваш картите“. Хайде, дами, нека да хапнем!

 

 

Адвокатската фирма на Старсбъргър, Липкин и Хилман заемаше два етажа в една от наскоро построените гигантски сгради в Сенчъри Сити; при вида на тези два гиганта от стъкло на булевард Санта Моника, жителите на Бевърли Хилс поклащаха замислено глави, спомняйки си за земетресенията и за деня на Страшния съд. Фирмата, която можеше да се похвали с огромен авторитет в Лос Анджелис, бе възложила вътрешното обзавеждане на човек, който държеше преди всичко да създаде у клиентите увереност, че, докато са на двайсетия или двайсет и първия етаж, дори да стане земетресение, те ще загинат в елегантна дори стилна обстановка.

Щом излязоха от асансьора, Валънтайн и Спайдър се озоваха заобиколени от кестеново и палисандрово дърво, стъпваха по нови дебели килими, погледите им се спираха на цветя и оригинални антикварни предмети, за да стигнат до сърдечната усмивка на момичето в приемната. Присъствието на сърдечна и очарователна служителка в приемната е безпогрешен знак за високо положение на фирмата в обществения живот на Лос Анджелис. Имаха среща тук с личния адвокат на Били Айкхорн.

Макар за интересите на предприятията на Айкхорн да се грижеха адвокати от Ню Йорк, след смъртта на Елис Били повече от всякога разчиташе на личния си адвокат Джош Хилман. Работата му до голяма степен се заключаваше в това, да проверява решенията и съветите на адвокатите й от Ню Йорк. Преди да почине Елис, тя подписваше необходимите документи, без да се замисля дори. Макар сега Елис да не можеше да я съветва, тя въпреки всичко се чувстваше под негова закрила. Това по принцип неестествено положение трая, докато Били не стана притежателка на по-голямата част от наследените от Елис акции. Сега, преди да подпише каквото и да било, настояваше поне да й се казва накратко за какво става дума. Скоро Джош Хилман установи, че по-голяма част от времето си отделя на бизнеса на госпожа Айкхорн; наложи се да назначи няколко добри адвокати, които да наблюдават само нейните дела и да му докладват. Сумите, които Били отделяше за юридическите си съветници, чувствително нараснаха. Никой не се разсърди от подобна стъпка; дори адвокатите от Ню Йорк я одобриха, защото Джош Хилман бе отличен юрист. Досега никога не беше правил грешка. Защитаваше интересите на Били, без да се опитва да подлага на повторно обсъждане техните решения, подплатени с много повече информация.

Близо четирийсет и две годишен, Джош Хилман беше точно това, което едно бивше дете-чудо би трябвало да бъде: на върха на своята професия, с неограничени възможности за развитие.

Израснал бе на Феърфакс Авеню, в сърцето на еврейското гето на Лос Анджелис, като единствен син на равин в малка порутена синагога. На две години и половина знаеше да чете, на четиринайсет и половина получи стипендия за Харвард, на осемнайсет и половина взе диплома с пълно отличие, а на двайсет и една и половина завърши правния факултет на Харвард като редактор на „Харвард Ло Ривю“, място, към което се стремят много повече, отколкото към „Ню Йорк Таймс“.

Според установената в тази страна традиция той трябваше да започне работа във Върховния съд на Съединените щати и да мечтае за онзи миг, когато след четирийсет години може би ще заеме мястото на своя патрон.

Ала Джош Хилман не обичаше рисковете; във Върховния съд рядко имаше повече от един съдия евреин, а членовете му сякаш бяха безсмъртни — само вдовиците на богаташите като че ли живееха по-дълго от тях.

След като през последните седем години бе разчитал единствено на стипендията си, интересът му към парите съвсем не беше мимолетен. За това време бе успял да навести само два пъти родителите си, които продължаваха да живеят на Феърфакс Авеню. Всичките тези години бе работил през лятото и бе успял да събере пари, които му стигаха да се облича, да се подстригва и да плати на два пъти билета си до дома. Не можеше да си позволи да участва в живота на студентите в Харвард и ако по негово време в юридическия факултет бе имало някакви забавления, то той ги беше пропуснал. Започнал бе работа във фирмата „Страсбъргър и Липкин“ през 1957 и сега, двайсет години по-късно, беше техен сътрудник — най-млад на години, но с най-голямо влияние и авторитет.

Джош бе сериозен човек, според когото романтиката бе нещо измислено през Средните векове за забавление на дворцовите дами по време на кръстоносните походи. Сексът му доставяше удоволствие, но съвсем не смяташе, че може да се превърне в център на съществуването му. Гледаше с известно превъзходство мъжете на неговите години, които се развеждаха, защото съпругите им ги отегчавали в леглото, и ставаха за смях с историите си с млади момичета. Всичко това му се виждаше попресилено. Неговата жена също го отегчаваше в леглото и то от самото начало, но нима това беше повод за драми? Във всеки случай, не за един сериозен мъж.

И към брака си Джош Хилман бе подходил сериозно и обмислено. Джоан Уиртман бе в известен смисъл от „кралско потекло“. Дядо й бе основал една от най-големите филмови студии в Холивуд. Баща й бе сред най-известните продуценти. Зад нея имаше две поколения филмови магнати.

У Джош Хилман я привлече подчертаната мъжественост, стори й се по-сериозен от богатите момчета, с които бе израсла. За голямо свое удивление и двамата установиха, че дядовците им са преселници от Вилнюс. Този генеалогичен факт, според който можеха да се окажат и далечни братовчеди, съвсем не беше необходим за потушаване на възраженията от страна на семейство Уиртман за брака на Джоан с бедно момче от Феърфакс Авеню. Те бяха доволни, че тяхната възедричка спокойна и организирана дъщеря ще вземе редактора на „Харвард Ло Ривю“, който на всичкото отгоре беше висок и хубав, а при перспективите, които се откриваха пред него, очевидно не се интересуваше единствено от парите й.

Такава беше и самата истина. Джош си мислеше, че действително я харесва, при това годината, в която бе решил, че ще се ожени, изтичаше. Станеше ли дума за изпълнение на някакъв план, той държеше на сроковете. Така сериозно се отнасяше към почти всичко.

В леглото Джоан съвсем не беше на ниво, но затова пък бе съвършена като бременна и роди двама сина и една дъщеря. Нямаше равна на турнирите по тенис за жени в Хилкрес Кънтри Клъб и бе несравнима при набирането на средства за Центъра по музика, Детската болница, Съвета по изкуствата и Музея за изящни изкуства в Лос Анджелис. На трийсет и пет години тя беше начело на малобройна група тясно свързани помежду си жени, които с благотворителните си прояви, излизаше извън границите на еврейската общност. По този начин тази група запълваше пропастта между старите жители на Калифорния и вълната евреи бизнесмени, привлечени в страната, където се предполагаше, че пари могат да се правят от земя, дървен материал, железопътни линии и петрол.

През годините, които го деляха от доста неугледния преждевременно израсъл студент, Джош Хилман постепенно се превърна в жилав, слаб мъж, около когото цареше атмосфера на сила и власт. Тъмносивите му раздалечени очи, с леко извити нагоре ъгълчета му придаваха малко насмешлив израз, ала това с нищо не нарушаваше реномето му на умен мъж. Редките му усмивки почти винаги бяха иронични. Джош бе с високи славянски скули и доста широк нос, по повод, на който двете му баби весело се препираха чия майка е била нападната от казаци. Прошарената му вече коса бе винаги късо подстригана. Той се обличаше само в строги костюми с подходящи на цвят жилетки, шити при „Ерик Рос“ и „Карол и сие“ от най-фин английски плат. Ризите си поръчваше при „Търнбул и Асер“, когато ходеше в Лондон. Вратовръзките му бяха забележителни единствено с цената си. Всичко това той правеше не от суета, а защото бе уверен, че така е редно да изглежда един адвокат.

До мига, когато видя Валънтайн, Джош смяташе брака си за сполучлив. Майка му, жена от старата школа, съвсем сериозно и многократно го бе предупреждавала, че всяко добро еврейско момче го чака някъде скрита русокоса и синеока хубавица и ако той даде ухо на песента й на сирена, ще бъде съсипан и опозорен. Ала Джош никога не изпита влечение към класическия англосаксонски тип жена; според него всички красиви момичета бяха досадно еднообразни; „Синдромът Портной“^[1] му се стори истински пример за болно съзнание, предразположено към фетишизъм и за което сексуалното привличане се свежда до чипи нослета и руси коси. За съжаление, уви, майка му се оказа твърде пестелива в предсказанията си. Надали е можела да си представи какво въздействие щеше да има върху сериозния й син очарованието на темпераментна френско-ирландска госпожица със светлозелени очи на русалка и поглед едновременно умен и нежен, който накара Джосая, най-неромантичния мъж на света, да скочи на крака при влизането на Валънтайн в кабинета му. Спайдър той възприе само като някакво по-високо, размазано петно зад нея. Когато тя го наближи с решителна стъпка, Джош Хилман усети нещо, което не можа да назове в първия миг, знаеше само, че до този момент е било непознато за него.

Валънтайн долови смущението, обзело адвоката, докато се здрависваха, но го отдаде на неудобството от някаква промяна, която вероятно Били след скандалното поведение на Спайдър сутринта бе наложила в договорите им. Съвсем неволно засилилият се френски акцент в речта й досрути остатъците от самообладание у Джош Хилман и го накара остро да почувства тръпките, които полазват човек пролетно време в Париж.

Докато чакаха секретарката да донесе договорите, събитията от последните няколко дни се изнизваха пред Хилман като на филмова лента.

Когато Били за първи път му съобщи какво се с договорила с Валънтайн по телефона, той се ужаси. Винаги бе смятал, че клиентката му е достатъчно разумна, за да отстъпва процента от печалбата си от „Скръпълс“, както и да предлага такива огромни заплати на съвсем млада моделиерка, с която се бе виждала един или два пъти, и на човек, за когото нищо не знаеше. Посъветвал я бе да включи в края на договорите точка за евентуално анулиране на споразумението, която след триседмично предупреждение щеше да сложи край на ангажимента й към тях. Търпеливо й обясни как в момента е без значение обстоятелството, че сумите изтичат от „Скръпълс“ като от пробита язовирна стена и че печалби, които да бъдат защитавани, изобщо не съществуват. Въпросът беше принципен. Тя задължително трябваше да има контрол над тези хора, с това Били веднага се съгласи. Ала сега му се прищя да не е бил толкова разумен. Мисълта, че госпожица О’Нийл можеше да остане без работа поради каприза на тази изключително властна, разглезена и взискателна негова клиентка, никак не му се нравеше, но вече бе твърде късно.

Докато Спайдър и Валънтайн четяха договорите, Джош незабелязано от тях разгледа младата жена пред себе си. Стар навик му беше да опира палци в бузите си и като докосва върховете на пръстите си, да образува нещо като щит, иззад който можеше да наблюдава човека насреща. Следеше в захлас всяко помръдване на лицето на Валънтайн. Така бе погълнат, че не забеляза кога Спайдър е приключил четенето и се сепна от думите му:

— Тук нещо не е наред.

— Merde! — ядосано извика в следващия миг Валънтайн и скочи от стола си. — Каква е тази мръсотия? — и тя хвърли листовете на бюрото. Лицето й бе толкова пребледняло от гняв, че ако не беше яркочервената й коса, щеше да прилича на черно-бяла снимка. — Значи след триседмично предупреждение може да ни изхвърли! Такова нещо не беше споменато в разговора ни с госпожа Айкхорн. Как смее? Що за човек е тя? Та това е непочтено, срамно, отвратително! Не го очаквах от нея, макар че трябваше да съм готова на какво ли не! Никога няма да подпишем тези договори, господин Хилман. Веднага се обадете и й го кажете. Предайте й също какво мисля за нея. Хайде, Елиът, тръгваме си!

— Идеята беше моя, а не нейна — побърза да обясни Хилман. — Само обичайното благоразумие на юрист. Госпожа Айкхорн няма нищо общо с това.

— Така значи, „благоразумие на юрист“? Плюя на това ваше благоразумие. — Гневът на Валънтайн не му позволяваше да направи нищо друго, освен да примигва объркано. — Значи вие сте този, който трябва да се срамува!

— Да, така е! — отвърна той. — Моля да ми повярвате! Разкаянието и объркването ясно се четяха по лицето му. От деня, в който трябваше да произнесе своята реч на староеврейски и заставайки на катедрата бе усетил, че всичките му познания са го напуснали, в продължение на един дълъг, много дълъг момент никога не се бе чувствал в такава безизходица. Споменът за онзи миг и до днес го караше да потръпва. Пламъците, които изхвърчаха от очите на Валънтайн, направо го изгаряха.

— Вал, момичето ми, замълчи за малко — властно се обади Спайдър. — И така, господин Хилман, щом сте били така благоразумен да предложите тази точка, ваше право е също толкова благоразумно да я заличите, нали?

— Трябва да говоря с госпожа Айкхорн — призна неохотно Джош.

— Ще ви почакаме отвън, докато се свържете с нея — и Спайдър посочи телефона на бюрото. — Може би ще кажете на секретарката си да ни донесе кафе? — и като стисна здраво Валънтайн за лакътя, я поведе към вратата, за да не й позволи да възрази.

Джош Хилман безмълвно срита бюрото си от яд и отвори бележника си с телефонни номера, за да се свърже по директния телефон. — Говори бързо и настойчиво, след което позвъни на секретарката да въведе отново Валънтайн и Спайдър.

— Всичко е наред — обяви той с усмивка на облекчение. — За пет минути ще нанеса нужните поправки. Една година, гарантирано.

— Така ли?! — подхвърли презрително Валънтайн, все още невярваща. Когато донесоха коригираните договори, тя с пословичния си френски скептицизъм прочете своя дума по дума. Щом Спайдър се увери, че няма никакви уловки, те подписаха.

Когато рано същата вечер Валънтайн се прибра в хотелската стая, видя на масичката ниска кошничка. Сякаш изникнали от мъха, с който бе покрита, от нея се подаваха седем високи стръка бяла орхидея — едни отворени, другите още пъпки, всичките трогателно нежни. На картичката до тях пишеше:

„С най-искрени извинения за днешното недоразумение. Надявам се, ще ми разрешите да ви поканя на вечеря, след като изтече съответният наказателен срок. Джош Хилман.“

Валънтайн веднага му прости и вероятно два пъти би му простила, ако знаеше, че поръчката бе дадена по телефона на един от най-скъпите цветарски магазини в Лос Анджелис, докато тя и Спайдър отливаха от кафето си при секретарката на Хилман, малко след като бяха открили точката с триседмичното предупреждение в договорите.

 

 

Същата нощ към три часа, Спайдър, който още не беше заспал, чу как някой леко почука на вратата на стаята му. Когато отвори, видя на прага печалната Валънтайн, загърната в тъмносинята си роба. Прегърна я през рамо и като я настани на един от фотьойлите, попита изненадан и разтревожен:

— Какво има, Вал…? Не ти ли е добре?

Тя имаше вид на уплашено дете — големите й зелени очи плуваха в сълзи, дори необузданите друг път къдрици сякаш бяха загубили обичайната си дързост.

— Ох, Елиът, знаеш ли, изплашена съм до смърт.

— Ти ли скъпа? А мен питаш ли ме?

— Но ти така се държа днес… настъпателно, самоуверено, дори дръзко.

— Ами ти? Не помниш ли как се разфуча при адвоката? Едва не си тръгна. Никога не съм те виждал толкова ядосана, дори на мен.

— И сега не зная какво всъщност стана. Когато побеснея, изобщо не мисля. Но като си легнах тази вечер и се размислих, си дадох сметка, че ние с теб сме истински мошеници. Никога не съм правила поръчки за магазин, но достатъчно съм работила с такива хора и зная, че обикновено зад гърба си те имат дълги години практика. А ти нищичко не разбираш от това. Нищо! Толкова бях ядосана, когато Вили ми се обади, че поисках луната, само защото нямах какво да губя, а сега, когато имам луната, съм така стъписана, че положително ще я загубя. Елиът, какво правим тук?

Той я раздруса леко, хвана брадичката й и я повдигна.

— Глупавичката ми Валънтайн. Налегнали са те мрачните мисли, дето спохождат хората в три през нощта. Никой ли не ти е казвал, че по това време не се мисли за нищо сериозно? — По погледа й разбра, че не я е успокоил. — Виж какво, Валънтайн — поде той по-сериозно. — Ако не бях сигурен, че ние двамата имаме вкус и въображение, за да успеем в тая работа, нямаше да тръгна. Какво като не сме продавали дрехи? Модата е нашият бизнес, нали не си забравила? Ти правиш проекти, за да изглеждат жените по-добре; аз ги снимам така, че да изглеждат красиви. Ние и двамата сме илюзионисти — и то от най-добрите! Нужно ни е само малко време, за да се ориентираме, и ще видиш, че ще се справим със „Скръпълс“. Сигурен съм.

— Де да беше така просто! — Тя все още имаше отчаян вид. — Толкова много неща не познавам тук, в Калифорния. Не се чувствам в свои води, това ме плаши. Уплаших се и от начина, по който разговаряш с Били Айкхорн. Знаеш ли как се държат с нея на Седмо Авеню? Като с богиня. А и не само там, навсякъде. Вярно е, че днес от теб го преглътна, но утре може и да си го върне. Понякога е безмилостна. Не забравяй какво се случи с мен, когато отказах да й покажа моделите си.

— Чувала ли си някога тази любима на американците фраза „под чехъл“?

— Не, никога, но мисля, че разбирам какво значи — усмихна се за първи път Валънтайн.

— Чуй ме, скъпа. Някои мъже от деня, в който се родят са под чехъл, на други се случва по-късно, а има и такива, които се разминават с това. Аз лично съм твърдо за патриархата; до момента, в който срещнах Хариет Топингам, не знаех какво значи една жена да се опита да те пречупи и тъй като не й дадох възможност да се позабавлява с мен, тя ме съсипа. — Интересно, че не спомена Мелани Адамс, помисли си Валънтайн. — Били Айкхорн има склонността, а може би и намерението да държи хората под чехъл. Не искам и не мога да й го позволя. И не е само въпрос на гордост или да кажеш: „няма да мине“, а просто природата ми не го допуска. Никаква служба, никакъв договор или перспективи за успех не биха ме съблазнили, ако трябва да платя цената да бъда под чехъл.

— Много добре те разбирам, Елиът, но означава ли това, че винаги ще бъдеш на нож с нея, че ще се засягаш от всяка нейна дума и стъпка и ще я подлудяваш?

— Не. Права си. Първия ден малко се изсилих.

— Може би ще продължиш и през втория и третия? Елиът, тя е толкова богата.

— Започнеш ли да мислиш за парите й, загубена си. В такъв случай преставаш да си имаш работа с човешко същество. Няма да си в състояние да общуваш с нея, защото няма да си в света на реалното. Не отричам, тя е много, много богата, построила си е магазин, който може никога да не се измъкне от кризата, независимо от това колко труд ще хвърлим ние с теб; за нея той е нещо като детска игра, но не спира да си повтаря, че е творец. Така или иначе, не е Голда Мейр, нито Барбара Джордан, не е и кралица Елизабет или мадам Кюри. Но започнеш ли да слагаш в сметката богатството й, въображението ти ще се парализира. Все едно да се опиташ да си представиш разстоянието до най-близката звезда или колко малка е планетата Земя по отношение на Млечния път. Били Айкхорн е жена като всички. Ходи по малка и голяма нужда, чука се, яде, пие, плаче, преживява, тревожи се, плаши се от старостта — просто една жена, Валънтайн, и ако го забравя някога няма да мога да работя с нея. Тя също.

— Но Елиът, тя не е Жана Д’Арк, нито мадам Шанел или Гери Щуц, не е дори Соня Рикиел и… Аз съм идиотка! — По детски безпомощната Валънтайн беше изчезнала. Очите й се бяха оживили. Смъкна се от стола и се отправи към вратата. Подържа я за момент отворена. — Благодаря тя Елиът, добре че умееш да пазиш самообладание. Сега най-добре да поспим малко. Утре ще бъде важен ден за мошениците.

— И дори няма да ме целунеш за лека нощ, съдружничке?

Валънтайн го погледна бързо. За миг подозрението й към нейния твърде безкритичен в подбора си на момичета за леглото приятел я обзе отново. След Мелани Адамс не бе спал с жена, в това беше сигурна. Тя грациозно подаде ръка, за да може той да я целуне, след което изчезна бързо по коридора.

 

 

Били Айкхорн си легна сравнително рано, грешка; за която си даде сметка в пет сутринта. Уплашена, отвори очи с чувството, че нещо лошо се е случило, но като се намести по-удобно в леглото, осъзна какво беше това — тревогата, която от една година не й даваше мира. „Скръпълс“. Ако някой я попиташе би ли се съгласила магазинът да изчезне просто така, да се изпари — мигом би приела.

Идеята за магазина бе я обзела през онази почти безкрайна година преди смъртта на Елис. Като изгуби интерес към Аш, тя освободи и тримата болногледачи и подобно на Екатерина Велика, която подбирала лично войниците за личната си гвардия, нае нови, обзета от странния възторг, че има възможност едностранно да налага избора си. Понякога избраниците я разочароваха, друг път — напротив, имаше младежи, които я държаха в своя власт цели месеци, но в крайна сметка ставаше така, че и най-добрите започваха да я отегчават. И в двата случая процедурата беше еднаква: еднодневно предупреждение и тлъсто обезщетение. За известен период ритуалът на избора, властта, съзнанието за превъзходство й бяха достатъчни, но скоро навикът лиши от очарование забранения плод, който тя вкусваше в осмоъгълното си ателие, където от самото начало стоеше едно-единствено бяло платно, а боите така и не излязоха от кутиите си. В продължение на доста дълъг период Били съсредоточи вниманието си над тайнствената атмосфера на тази заключена стая, но с течение на времето тя започна да губи своята привлекателност. Стигна се дотам, че имаше нужда от нея точно толкова, колкото мъж, който си поръчва проститутка по телефона, поради липса на друг сексуален отдушник. Гладът, който я водеше от едно ново и непознато мъжко тяло към друго, превръщайки го агресивно в своя собственост до момента, когато му се наситеше, стихна и прегоря през последната година от живота на Елис. Удовлетворението или отговора, които самотният й дух търсеше в ателието, бяха някъде другаде, ако изобщо съществуваха.

Междувременно контактът й с Елис изчезна безвъзвратно. Той сякаш вече не я познаваше или просто загуби интерес към нея. Когато хващаше ръката му и се взреше в изпитото лице, лицето на мъж, ръководил някога цяла империя, такава силна болка свиваше сърцето й, че се налагаше да напусне стаята. В подобни моменти приемаше страданието си като единствено доказателство, че все още има сърце.

Били разполагаше с много време, което се чудеше как да запълни. Не беше от жените, които намираха удовлетворение в благотворителна дейност. Вероятно в резултат от детството си, минало на практика без приятели, винаги, когато се окажеше сред повече жени на нейната възраст, тя се затваряше в себе си смутена и объркана, нещо, което обикновено хората взимаха за високомерие и снобизъм. Знаеше го, но не можеше да го преодолее. Предпочиташе фондацията Айкхорн да раздаде милионите й, отколкото да организира набиране на средства по някакъв повод.

Не можеше да запълни времето си с тенис. Изпитваше непоносимост към жените, обзети от манията за тенис, които срещаше на всяка крачка в Бевърли Хилс. Върна се към часовете си по гимнастика при Рон Флетчър; в салона никой не се интересуваше кои са потните напрегнати жени, облечени в трика; Били Айкхорн, Али Макгро, Катрин Рос там бяха погълнати единствено от мисълта дали ще издържат или не още един мах на шведската стена или на успоредката.

Били телефонира на няколкото свои познати жени, с които не се бе чувала близо година, и ги покани на обяд, обяснявайки отсъствието си със своята заетост около Елис и необходимостта да не се отделя задълго от дома. Усещаше, че е позагубила своя шик. Преди близо две години бе отпаднала от класацията за най-добро облечени жени. Внезапно страстта й към дрехите се възвърна. Нужни й бяха отново, за да получи емоционален стимул, та да се почувства, макар и само външно желана и красива, както по времето, когато Елис беше здрав, а тя — кралицата на „Уиминс Уеър“. Вече нищо, абсолютно нищо от онова, което имаше, не беше подходящо за носене. Сякаш ги бе купувал друг човек, в друг живот.

Били подхвана истинско нашествие в бутиците и магазините ма Бевърли Хилс. Причините, които я тласкаха да купува, вече бяха различни, но критичността й и стремежът към най-доброто се бяха изострили. Твърде малко неща я задоволяваха, а не можеше да мръдне от Калифорния. За пътуване до Ню Йорк или Париж и дума не можеше да става.

Един ден, докато се разхождаше по Родео Драйв и разглеждаше новите скъпи магазини по прекрасното дълго авеню, без да открие в тях нищо подходящо за себе си, тя бе завладяна от идеята да създаде „Скръпълс“.

Цели два дни тя обикаля ъгъла на Родео и Дейтън и измерва площта, която й бе необходима. Оглеждаше съседната сграда, приютила допотопен бижутерски магазин, с искрено презрение и желание да я изравни със земята. Неудържимият копнеж да осъществи идеята си породи у нея отдавна забравен щастлив трепет. „Скръпълс“ щеше да запълни нейния живот. Искаше го! Трябваше да го има.

Бързо отхвърли съмненията и възраженията на Джош Хилман. Такова място само за три милиона долара е направо без пари, настояваше Били. Всички разходи посрещаше със сумите, давани й от Елис през годините. Магазинът нямаше да е част от предприятията на Айкхорн, а самостоятелен бизнес на Били Уинтроп. Ще покаже на Бевърли Хилс какво е съвършена търговия. За „Скръпълс“ ще се заговори в света на модата, той ще диктува елегантността и добрия вкус, привилегия, запазена до този момент изключително за Париж.

През годината, нужна за построяването на „Скръпълс“, тя с цялото си сърце и душа се отдаде на новото занимание. Направи опит да ангажира И. М. Пей за архитект, но той бе зает с някакъв проект на Фондацията Рокфелер за седемдесет милиона долара; наложи се да се задоволи с един от най-талантливите му помощници, който направи наистина прекрасен проект. Били непрестанно се въртеше на строежа, досаждаше на работниците, нервираше предприемача и едва не пропъди архитекта. Животът й се изпълни с очакване и нетърпение, но сега поне знаеше, че осъществяването на мечтата й е само въпрос на време.

Когато Елис почина през есента на 1975 година, малко преди откриването на „Скръпълс“, Били си даде сметка, че отдавна е престанала да скърби за него. Първите две години от болестта му минаха за нея в продължителна и изтощителна скръб. Винаги щеше да обича Елис Айкхорн, за когото се бе омъжила през 1963-а, но не можеше да не признае пред себе си, че парализираният безчувствен старец, който умря, нямаше нищо общо с Елис, и беше съвсем излишно да лицемери. Искаше да кръсти магазина „Скръпълс“ в името на всичко онова, което представляваха за нея леля Корнилия, достопочтеният Бостън, „Кейти Гибс“ и тъжната Вилхелмина Хънънуел Уинтроп, съвършено променена след завръщането си от Париж, и всички онези скрупули^[2], от които се бе освободила. Добре знаеше, че може би единствено Джесика ще разбере шегата, но и това й стигаше. То бе жест към самата нея, един вид неутрализиране на онзи период, свързан със самотното ателие в кулата на Бел Еър. Името дълбоко я удовлетворяваше.

Били лежеше в леглото и с тъга си спомни колко хубаво бе тръгнало всичко. Първоначално всички по-богати жени от Сан Франдиско сякаш се надпреварваха да идват, за да видят новия магазин. Те купуваха, купуваха и през първите месеци Били започнала се надява, че „Скръпълс“ наистина ще се окаже печелившо начинание. „Уиминс Уеър“ внимателно следеше развитието на тази нова нейна авантюра. Били Айкхорн беше сред любимките на вестника, при това жени от отбраното общество, които дръзват да се занимават с бизнес, са рядко явление. Запълниха цели две страници с нейни снимки сама пред „Скръпълс“ и с Елис по разни светски събития. По-късно, когато магазинът беше отворен, отделиха още две страници и на него. Били особено много се гордееше с идеята си да повтори до най-малката подробност интериора на Диор.

Още помнеше какво вълнение изпита, когато двете с графинята се престрашиха да прекрачат прага на прочутата къща на Авеню Монтан преди петнайсет години и с трепет очакваха да им намерят места в салона, а после със затаен дъх следяха красотата и грацията на манекените и облеклата им. Сетне двете с Лилиан дю Вердюлак, изпълнени с копнеж, бяха разгледали бутика, разположен на приземния етаж; всяка от двете знаеше, без да го признава, разбира се, че не можеха да си позволят нито една от изложените в него фантазии. А сега можеше да има всичко. „Диор“ в Бевърли Хилс.

Естествено, Били не очакваше „Скръпълс“ да носи печалба. Джош Хилман от самото начало я бе предупредил, че парите, които тя пръсна, без да се замисли за земята, сградата и вътрешното обзавеждане са загубени завинаги. Не е възможно, опитал се бе да я убеди той, печалбата от продажбата на луксозни дрехи да възстанови разходите по построяването на „Скръпълс“, дори цените да са със сто процента по-високи от цените на едро.

— Джош, не го правя, за да печеля пари от него — отвръщаше му тя. — Чудесно знаеш, че не мога да изхарчвам прихода си. Въпреки сумите, които давам за благотворителност, всяка година той расте. Приеми го като мой каприз и не позволявам никому да ме убеждава, че нямам право да си го позволя. Имам това право и ти чудесно го знаеш. Казвам ти го само за твое сведение!

— Де да можеше да си остане сведение само за него, тъжно размишляваше Били. Ако „Уиминс Уеър“ не се интересуваше толкова много от делата й, нямаше да се безпокои сега. Едно беше да си наясно, че пари, които обикновен човек не би могъл да изхарчи за хиляда години, изчезват, а съвсем друго да видиш този факт, публикуван черно на бяло в единствения вестник, на чието мнение държиш. След време на страниците на „Уиминс Уеър“ започнаха да се появяват материали, в които се говореше за „лудешкия каприз на Били“, подписани от някой си Луис Естерхази, несъмнено той изразяваше мнението на редакцията и тя усети накъде духа вятърът. Когато станеха ясни резултатите от баланса за първото полугодие, тя положително щеше да стане за смях на целия търговски свят. Твърде малка бе вероятността да скрие тези цифри. За загубите знаеха само нейните счетоводители, тъй като Били притежаваше целия магазин, но положително щеше да се намери някой, който да изнесе информацията. При това достатъчно бе човек да влезе в „Скръпълс“, за да се увери, че продажбата върви съвсем слабо.

Защо, по дяволите, толкова лесно се поддаваше на импулсите си? Идеше й да крещи от яд, да се щипе до синьо при мисълта за онзи телефонен разговор с Валънтайн. Толкова й беше нужно това момиче, толкова уверена бе тогава, че именно човек с нейния талант във висшата мода й е нужен, че успя да я убеди да пристигне чак в Калифорния. Естествено, приходите, които можеха да дойдат от облеклата по поръчка, нямаше да спасят положението! И „Сен Лоран“, и „Диор“ и „Живанши“, пък и всяка модна къща в Париж се оплакваше, че индивидуалните модели са чиста загуба, но пък и само те поддържаха живи имената им, а тези имена продаваха парфюми и конфекция из целия свят. Финансово френската висша мода беше мъртва. Съществуваше само толкова, колкото да напомня атмосферата на Париж преди Втората световна война; да подтиква търговците от големите универсални магазини и производителите от леката промишленост от целия свят да се явяват поне два пъти годишно в Париж; да даде възможност на жените, които си купуват готова рокля за триста долара с мярката на Ив Сен Лоран да почувстват, че са се отъркали в магията на Париж. Всичко това Били чудесно го знаеше. Единствено себе си трябваше да обвинява. А сега бе назначила двама абсолютни аматьори да свършат работа, с която само истински специалисти биха могли да се справят.

И въпреки това! Може би не е чак толкова лошо да си импулсивен, мислеше си Били. Не биваше да забравя, че единствено тласкана от импулса си замина за Париж; импулсът я бе завел в стаята на Елис Айкхорн в барбадоския хотел. Вярно, пак по вина на импулса си бе въобразила, че може да стане графиня, само защото е подарила своята девственост на един търсещ зестра френски аристократ. Пак импулсът я беше подвел да повярва, че само след една година обучение в школата на „Кейти Гибс“ ще успее в бизнеса. Били лежеше на тъмно в спалнята си и тъжно си мислеше, че твърде, много са случаите в живота й, когато е очаквала да стане чудо, само защото много силно го е искала. Също като „Скръпълс“. Но нали се бе върнала със стройна фигура от Париж и се беше омъжила за Елис, с когото прекара седем щастливи години. Без този свой навик да се поддава на импулса си, какво ли щеше да е сега? Уродливо дебела учителка в Бостън, примирено очакваща края на житейския си път, вечният аутсайдер, неудачница, движеща се в ограничен кръг на бостънската аристокрация, към която принадлежеше по едно стечение на обстоятелствата.

И пак с помощта на този свой импулс тя бе божествено слаба, приказно богата и много шик. С две думи, класическият тип „весела вдовица“. Само дето не беше никак весела. За всичко носеше вина „Скръпълс“. Пълна катастрофа. Май все пак бе прекалила с доверието в този свой импулс.

 

 

Веднага щом се събуди от краткия сън, който я беше оборил чак призори, Били Айкхорн се обади на Джош Хилман — навик, който бе възприела от Елис Айкхорн в дните на неговата сила и власт.

— Джош, какви са ангажиментите ми към ония двамата? — Елиът и Валънтайн.

— Подписали са договори, но винаги могат да бъдат купени за далеч по-малко от онова, което ще им платим, ако останат цяла година. Малко вероятно е да искат да стигнат до съд. Сигурно нямат достатъчно пари да платят на много добър адвокат, пък и едва ли някой от големите лъвове ще се съгласи да представи иска им. Защо? — Въпросът му беше лишен, от какъвто и да е явен интерес.

— Просто обмислям възможностите. — Били не искаше да признае направо, че има намерение да се отърве от Спайдър и Валънтайн. Флиртувайки на практика с идеята да продаде „Скръпълс“, тя си даде сметка поне за едно, че не е сбъркала. Стойността на земята, върху която магазинът бе построен, вече се беше покачила и нищо чудно Нойман-Маркус или Бандел да поискат да купят сградата. А и никой да не прояви интерес, ще се освободи от притеснението да ръководи един умиращ магазин. По-приемливо й се струваше да излезе, че е загубила интерес към търговията, отколкото да остави професионалистите да й се присмиват и тайно да се радват на унижението й. Усети как започна да я обзема депресия. Толкова много надежди бе вложила в „Скръпълс“. Той продължаваше да е нейна рожба. Но не можеше да понесе публично унижение. От това се страхуваше най-много. Само външно бе ликвидирала нещастието на своите осемнайсет години. Белезите от него оставаха. Бяха я деформирали и каквото и да се случеше оттук нататък, никога нямаше да забрави миналото.

Половин час по-късно, когато се обличаше, за да излиза, телефонът иззвъня. Обаждаше се Спайдър.

— Били, почти цяла нощ мислих как да преобразим „Скръпълс“. Ще го направим страхотен! Ще ми отделиш ли малко време днес?

— Нещо нямам настроение. Честно казано, цялата тази история взе да ме отегчава. Цял ден вчера разиграва твоите номера с ресторанти, салони за поръчка и какво ли не още. Днес не съм склонна да те слушам, Спайдър.

— Не, ще говорим сериозно. Виж какво, взех кола под наем. Денят е разкошен, предлагам ти да отидем до Санта Барбара и да обядваме в Балтимор. Там ще поговорим. Не съм бил на Крайбрежието от десет години. Не ти ли се иска да се откъснеш за няколко часа?

Странно наистина, но й се искаше. Имаше чувството, че от цяла вечност е хваната като в капан между центъра на Бевърли Хилс и подножието на Санта Моника, планината, която се издигаше зад западната част на Лос Анджелис и го разделяше от долината Сан Фернандо. От векове не беше обядвала вън от града, ако не се смятаха инцидентните отскачания за лека закуска в неделя до Балибу Колъни.

— Не се колебай, Били. Ще видиш, че ще ти бъде приятно, честна дума.

— Е, добре. Ела да ме вземеш след един час.

Били замислено остави слушалката. Много години бяха минали, откакто за последен път бе ходила да обядва на сто и петдесет километра от града, а още по-отдавна за последен път я бяха канили на обяд, сякаш беше просто едно неподатливо момиче.

Били много добре помнеше как хората говорят с онези, които не са богати. През последните тринайсет години, откакто бе омъжена за Елис, с нея разговаряха по съвсем различен начин, с онази интонация, която обикновено се пази за най-богатите. Често бе мислила за тази толкова типична за американците игра да гадаят защо и какво точно прави богатите по-различни. И Фицджералд, и O’Xapa, и още поне дузина не толкова известни писатели страстно се интересуваха от проблемите на богатите, сякаш парите са най-удивителното нещо, което един човек може да притежава — не красота, или талант, или дори власт, а именно парите. Имаше моменти, когато Били бе готова да вярва, че богатите се държат различно, просто защото другите се отнасят по-особено с тях.

Може би никога нямаше да научи, че хората не говорят на богатите хора по същия начин, по който говорят с другите, ако промяната в собственото й материално състояние не бе настъпила така внезапно. Като оставим настрана няколко жени, достатъчно богати, за да й говорят като на равна, никой друг не разговаряше с нея както Спайдър преди малко.

 

 

С типичния си верен усет Спайдър бе наел открит мерцедес и от минутата, в която я попита как предпочита да пътуват, с вдигнат или със спуснат гюрук, между двамата настъпи негласно примирие.

— О, нека да бъде спуснат — рече Били и си помисли, че ето, тя е вече трийсет и три годишна, а никога досега не се е возила в кола, чийто покрив се сваля, нещо, което се смята за неизменен атрибут в младостта на всяка американка.

Щом отминаха Калабасас, продължиха по почти пустия път, прекосяващ долина, осеяна с голи, спечени от слънцето заоблени възвишения, по чиито склонове тук-там стърчаха дъбове — пейзаж, чист като детска рисунка. Много скоро, непосредствено след Окснард зърнаха за първи път Тихия океан и дълго време между тях и Япония се виждаше по някой танкер. Спайдър караше като побеснял танцьор на фламенко, ругаеше ограниченията в скоростта, сякаш някой му беше отнел бързоходните обувки.

— Последния път, когато минавах оттук, можеше да се кара със сто и петдесет километра в час — взимахме разстоянието до Санта Барбара за по-малко от час.

— Защо бързахте толкова?

— Заради удоволствието от скоростта. Или когато сме закъснявали на събиране и се с налагало да отведа някое от момичетата у дома му, преди родителите да са обявили национално търсене.

— Ти май наистина си бил истинско дете на Калифорния?

— В пълния смисъл на думата, за малко да стана и сърфист. Ако човек не е успял да се нарадва на младите си години, единственото място да навакса пропуска е тук — и той се заля в типичния си провлачен смях, който трудно се забравяше.

Били усети, че моментът е много подходящ да го поразпита какво е правил през годините оттогава, но се чувстваше толкова добре, че предпочете да не се затруднява. Вятърът духаше в косите й, топлите лъчи на слънцето галеха страните й и така, седнала в откритата кола, тя си представяше, че е момиче от някоя стара реклама за кока-кола; с всеки километър, който я отдалечаваше от Родео Драйв, напрежението я напускаше.

Никога не беше ходила в Санта Барбара. Докато Елис беше жив, пътуваха само със самолет. Но бяха я изкушили дори няколкото покани, получавани за приеми в Монтесито, недалеч от Санта Барбара, където извънредно богати хора живееха в строго охраняван район; мястото бе известно не само с естествената си красота, но и със забраната да се продава алкохол и фантастичните частни изби. Балтимор не й прозвуча твърде обещаващо, но след един остър завой тя искрено се изуми от гледката, която се разкри пред тях към стария хотел, кацнал на стръмна скала над морето, романтичен и красив, истински мираж, дошъл от елегантното, благородно минало. Синкави планински възвишения се издигат в далечината, а ниско долу в скалите се разбиват океанските вълни.

— Така сигурно е изглеждала френската Ривиера преди петдесет години! — възкликна Били.

— Никога не съм бил там.

— Често ходехме със съпруга ми. Но тук… Тук е чудесно. Никога не съм знаела, че толкова близо до града има такива места.

— Няма много. Това е първото. Ако продължиш нататък покрай брега, стават все по-хубави. Къде ще седнем, вътре или вън? — Спайдър беше изумителен, мислеше си Били, застанала на входа на хотела, и тази негова усмивка, която сякаш очаква да се случат само приятни неща. Ако съществуваше класически образ на сваляч, то това беше той. Такава очебийна комбинация от златисти коси и сини, много сини очи.

— Отвън, разбира се. — Той искаше нещо; тя чудесно се досещаше какво и беше готова. Може да беше свалян, но тя никога нямаше да направи първата стъпка. При това не се бе отказала от намерението да намали загубите си.

 

 

Когато Джош Хилман изпрати на Валънтайн кошничката с орхидеи, той направи първата съвършено спонтанна стъпка в живота си. Когато на следващия ден я потърси по телефона и я покани на вечеря, направи втората.

Знаеше много добре къде иска да я заведе — на своето любимо място, 94-та въздушна ескадрила при летището Ван Нуй. Никого не беше водил там досега. Преди пет години се бе захванал е летене. Не се бе интересувал, от какъвто и да е спорт, но винаги бе мечтал да лети. Когато усети, че може да отдели по един следобед в седмицата и един следобед от почивните дни, се записа в курс по пилотаж, факт, който жена му посрещна с презрение. Джоан летеше единствено с „Пан Ам“ и то само след съответната подготовка в бара на летището. Щом получи свидетелство за правоспособност, Джош си купи един „Бийчкрафт Сиера“ и започна да открадва все повече и повече време от почивните дни, за да се отдава на опиянението от летенето. Джоан не прояви никакъв интерес към неговите занимания. Програмата й винаги бе запълнена до краен предел е турнири по тенис и табла. Нямаше нищо против и дългите му отсъствия вечер, когато оставаше в кантората си, защото бе заета е провеждането на десетки телефонни разговори е жените, които събираше за осъществяване на своите идеи в областта на културата и за подобряване на обслужването в болниците. Много често, след като кацнеше, той се отбиваше в „94-та въздушна ескадрила“ за едно питие, преди да се отправи към дома.

Това беше автентична сграда, ресторант, построен по подобие на старите френски ферми от употребявани тухли с ронеща се мазилка, които, както се говореше, са били реквизирани от част на Британските военновъздушни сили по време на Втората световна война. В двора се виждаха натрупани една върху друга торби с пясък, между които стърчаха дулата на допотопни пушки; пред вратата бе оставена селска каруца, пълна със слама. На стар мюзикбокс непрестанно се въртяха парчета от сорта на „Далеч от Типерари“ и „Скрий тревогите си в старата войнишка торба“, по стените висяха пожълтели снимки на прочути авиатори. Стар модел биплан се мъдреше между тази реликва от друг свят и реалния свят на пистите, където всеки ден кацаха и отлитаха близо хиляда и седемстотин частни самолета. Джош изпитваше истинско удоволствие от атмосферата на носталгия и нежна меланхолия, витаеща в това място, която макар и изкуствено постигната, бе съвсем убедителна. Джоан винаги бе отхвърляла с презрение предложенията му да я заведе там.

Валънтайн бе очарована от обстановката. Точно такова нещо бе очаквала да срещне тук, в Калифорния. В интерес на истината Джош Хилман бе започнал да й харесва. Като се изключеше Спайдър, последните няколко години тя бе прекарала с мъже, които не бяха никакви мъже, или други, които се интересуваха единствено от купуваното и продаването на женски дрехи. Стига толкова! Готова бе за сериозен, но не и мрачен мъж, мъж с качества, но не и сухар — с две думи, истински мъж! Джош Хилман, преодолял навика си на послушен съпруг, граден в продължение на двайсетгодишния му брак, поканвайки Валънтайн на вечеря, почувства как във въздуха около него витае някакво чувство на свобода и право на неограничен избор. Изведнъж около него вече имаше триста и шейсет градусово пространство, наместо дълъг прав път. Спомни си любимата фраза на своя дядо: „Ако един евреин се реши да яде свинско, трябва да му се наслади така, че мазнината да потече по брадичката му“. Интересно дала Валънтайн щеше да се окаже толкова примамлива, колкото печеното свинско? Джош бе твърдо решен да провери.

Масата им бе до прозореца и когато вечерният мрак се спусна над долината, силуетите на кацащите самолети със запалени светлини приличаха на гигантски приказни риби с фосфоресциращи очи.

— Валънтайн… защо са те кръстили така? — попита я той.

Тя с удивление отбеляза, че той изговаря името й с френското му произношение, твърде необичайно за американец.

— Майка ми беше голяма почитателка на Морис Шьовалие. Кръстена съм на героинята от негова песен.

— Да, за Валънтайн.

— Знаеш ли я? Не е възможно!

Той изтананика първите няколко такта на мелодията и с вече снишен глас, за да не го чуят отстрани, изрецитира думите:

— „Elle avait de tout petits petons, Valentine, Valentine, Elle avait de tout petits tétons, Que je tatais á tatons, Ton ton tontaine!“

— Ho откъде я знаеш?

— Съквартирантът ми в студентското общежитие пускаше тази плоча непрестанно.

— А знаеш ли какво означават думите й?

— Нещо като… тя има малки крака и малки гърди.

— Не точно — tetons — това е жаргон и означава цици. А по-нататък?

— Не съм съвсем сигурен…

— Малки цици, които аз tatais, докосвам… á tatons… опипвайки.

— Не мога да си представя как Шьовалие е трябвало да опипва.

— И аз също. А знаеш ли целия текст?

— Elle avait un tout petit menton — отговори той. Малка брадичка и била къдрава като агънце. Също като теб.

— Изумително! А останалото? Не? А, ти си пропуснал най-хубавото. Тя била и опърничава! Не точно опърничава, но била глуповата, ревнувала и обичала да командва. А когато след години Шьовалие я срещнал на улицата, вече била с големи крака, двойна брадичка, а гърдите й стигали до корема!

— Валънтайн! Ти направо разби сърцето ми. Добре ми беше, като не знаех.

И двамата избухнаха във весел смях, онзи възбуждащ смях, по който безпогрешно се разпознават хората, решили да се измъкнат от действителния си живот, па макар и за една вечер; това беше същият звънтящ сърдечен смях, първият признак, че и двамата са приятно изненадани един от друг.

— Значи ти си кръстен на Исус Навин, героя от Библията, който разрушава стените на Йерихон, а аз съм просто Валънтайн, първата любовница на Шьовалие, осемнайсетгодишното момиче, което той среща на Рю Жустин. Не сме равностойни.

— Така ли, нямаш ли някакво по-внушително второ име?

— Имам, но е страхотна тайна.

— Кажи ми го.

— Мари-Анж. — И тя се опита да погледне кокетно. — Мари-Анжел.

— Много скромно, съвсем невзрачно малко име. Майка ти сигурно е усетила, че не бива да рискува.

— Абсолютно прав си. Ние французите сме благоразумни.

— Но ти специално си и малко щура. Госпожице О’Нийл, ти си и ирландка.

— Ами евреите? Вие не сте ли благоразумни? Не сте ли и малко щури?

— Всеки втори. Не си ли чувала хипотезата, че ирландците са загубило се племе от Израел?

— Не бих се изненадала. Но няма да вляза в първия бар на Трето Авеню, за да съобщя радостната вест — отвърна тя със закачлива нотка в гласа.

— От Ню Йорк си, нали?

— Не съвсем. Аз съм жена без родина — нито съм истинска парижанка, нито истинска нюйоркчанка, а сега съм в Калифорния. Смешно, нали? Става ли някога човек истински калифорниец?

— Ти вече си. Почти всички истински калифорнийци са отнякъде другаде. Малцина са пристигналите по-отдавна, да речем преди двеста години. Преди това тук са живеели само индианци и францискански монаси, — така че ние сме щат от емигранти в държава на емигранти.

— Но се чувстваш като у дома си, нали?

— Ще те заведа на Феърфакс Авеню някой ден. Тогава ще разбереш защо. — Джош искрено се изненада от предложението си. Никога не беше водил Джоан на Феърфакс Авеню. Минавали бяха оттам на път за Фармърс Маркет, но никога не бяха се отбивали. Тя мразеше квартала. Защо ли бе поискал да покаже на Валънтайн — чиято елегантност красноречиво навяваше мисли за Париж, — оживеното, шумно, пренаселено и лишено от какъвто и да било стил гето на своето детство?

 

 

Спайдър и Били обядваха на терасата под тентата на „Санта Барбара Балтимор“, защитени от морския бриз със стъклена преграда, пред която бяха наредени цветя и палми. Били чакаше спокойно, сигурна, че Спайдър ще направи първата крачка. Отпиваше бавно от чашата шери с лед и преглъщаше сандвича си с двойна порция майонеза (двоен грях, който щеше да изкупва после с диета). Чувството, че владее положението й вдъхваше сигурност.

Опитното око на Спайдър му подсказа, че дамата насреща вече се е отпуснала и с нея може да се разговаря спокойно.

— Хубаво е тук, нали? — небрежно подхвърли той. Тя само се усмихна, пестейки думите си. — Толкова дълго прекарах на Източното крайбрежие — продължи той, — че почти бях забравил как изглежда Калифорния. Ами Бевърли Хилс? Божичко, почти съм готов една сутрин да се събудя и да видя, че е изчезнал за следващите сто години, какво ще кажеш?

— Защо не — отрони Били предпазливо.

— Сигурен бях, че ще разбереш, Били. Когато пристигнахме вчера с Валънтайн, озовахме се в съвършено нова игра.

— Били събираше отново сили, но Спайдър не й даде възможност да се обади и продължи. — Ако вземеш „Скръпълс“ и го преместиш в Париж или Ню Йорк, в Милано или Токио, той ще стане осмото чудо на света. Жените ще чакат на опашка, за да влязат в него — толкова е съвършен, истинска класа! Но Били, в Бевърли Хилс! Няма друго място под слънцето, където богатите жени да се обличат така небрежно. Толкова съм свикнал с Ню Йорк, та вчера няколко пъти трябваше да си напомням, че всичките тези жени, които срещах по улицата с джинси и фланелки, всъщност могат да си позволят да си купят каквото си поискат, не е ли така? — Били толкова често бе стигала до същото заключение, че въпреки усилието да не реагира, в очите й проблесна издайническата искра на съгласието. Преди да успее да го прекъсне, Спайдър я стрелна с най-настойчивия си поглед и продължи.

— Сигурен съм, че ако ни дадеш време, една-две седмици, може би, да се аклиматизираме, да пообиколим града, за да видим какво купуват жените в скъпите магазини, какво носят вечерно време в „Бистро“, „Перино“ и „Чейзън“, както и във всички нови ресторанти — сигурно ще можеш да ни дадеш списък, голяма работа ще ни свърши, — ако усетим атмосферата на града, ще успеем да направим от „Скръпълс“ най-страхотния магазин. Няма значение как изглеждат жените по улиците, но ако те не харчеха огромни суми за скъпи облекла няма причина да съществуват всички тези скъпи бутици и магазини, събрани в толкова малко пространство. И защо, по дяволите, да не ги харчат именно в „Скръпълс“? Но, Били, трябва да разбереш, че имаме нужда от малко време.

— Малко ли? — Били се опита да насити въпроса си със сарказъм, макар най-простата логика да изискваше да им даде тези една-две седмици, ако не иска да изглежда смешна, глупава и неразумна като повечето простички богати кучки, които всеки ден менят решенията си — с две думи като дилетантка.

— Именно. Точно толкова време, колкото даваш на нов фризьор. Когато седнеш за първи път при него, не очакваш много успешна работа, нали? Но го посещаваш и следващата седмица, а може би и по-следващата. Дотогава той има възможност да разбере колко бързо расте косата ти, колко време издържа къдрене, къде е обърната, колко е гъста, дали да я тупира или само да я суши. И едва тогава, ако не си доволна, ще търсиш друг.

— Положително ще потърся.

— Естествено — одобрително кимна Спайдър. Всичките години, през които си бе губил времето да слуша мърморенето на моделите, сега му вършеха чудесна работа. — Вал ще се заеме със стоката, а аз — с концепцията.

— Каква концепция? Чакай, чакай. По телефона Валънтайн ми каза, че ти си най-добрият търговец в света и че си в състояние напълно да преобразиш магазина. За каква концепция сега ми говориш?

— Аз наистина съм най-добрият търговец, но преди всичко трябва да зная кой ще бъдат моите купувачи, как живеят и какво може да ги накара да пазаруват от „Скръпълс“. Концепцията е онова, което ще ги накара да купуват от нас. Нима не разбираш, Били, че купуването трябва да носи удовлетворението, което носи едно добро чукане. Има най-различни начини да се чукаш, нужно ми е да разбера, кое е онова, което най-добре подхожда на Бевърли Хилс.

За своя изненада Били се улови, че кима в знак на съгласие. Никога не беше чувала констатации, които да възприема като сега с вътрешностите си. Не беше забравила дните, в които задоволяваше потребността си от секс с пазаруване.

— Добре, Спайдър. Убеди ме. Разбрах те. Кога да очаквам твоята концепция?

— След не повече от две седмици. А сега, ако си свършила, най-добре да тръгваме, за да не попаднем в най-натовареното движение. Готова ли си, Били?

На връщане към Холмби Хилс Били имаше достатъчно време, за да размисли и стигна до заключението, че какъвто и да е или да не е Спайдър Елиът, не можеше да го нарече лош търговец. Така или иначе, отпуснала им беше две седмици. Ако след това не излезеше с нещо сериозно, и той, и Вал щяха да бъдат изхвърлени без никакво колебание. Това поне твърдо си обеща.

След вечерята Джош Хилман се изправи пред проблем, който никога преди не му се беше налагало да решава — старомоден, но съвършено реален. Двамата с Валънтайн се бяха почувствали близки под покрива на ресторанта. Не бяха толкова близки обаче, че да отидат в някое усамотено място без много приказки. Колко му трябваше някаква Алея на влюбените. Едно време, преди да се ожени за Джоан, се знаеше, че Мълхоланд Драйв е място, където можеш да паркираш и да се понатиснеш в колата, но, доколкото му беше известно, сега там бяха построили много нови сгради. А ако тази вечер не се опита поне да целуне Валънтайн О’Нийл, сигурно е страшно застрелян. (Спомни си, че синовете му го наричаха понякога така.) В един миг го осени гениалната идея да я заведе на автокино, от ученик не беше ходил на такова нещо.

— Тъй като искаш да се почувстваш като местен жител, ще ти покажа едно от традиционните забавления в Калифорния — заяви той, докато попълваше чека със сметката.

— Може ли да отидем на някоя премиера в Холивуд? — хитрото й изражение изразяваше въпрос, един въпрос, който висеше във въздуха и който нямаше нищо общо с премиерите на Холивуд.

— Не тази вечер. В интерес на истината, в тях няма нищо особено. Не се случват толкова често, поне не както преди. Смятам да те заведа на автокино.

— Какво дават?

— Това е част от изненадата. Пък и няма никакво значение. Да вървим.

Пътят до киното изминаха в напрегнато мълчание. Щом се озоваха вън от ресторанта, и двамата бяха обзети от предчувствието за онова, което им предстои, и то беше така вълнуващо, че всякакви разговори ставаха безсмислени. Джош купи билетите и така уверено отведе колата до тяхното място, сякаш го бе правил години наред. Авторитетно й обясни как да се справи със слушалките. Тя успя да види само как четири коли се сблъскаха на екрана и усети как той се приближава до нея, миг, след което я прегърна. Останаха дълго така, без да помръдват. Валънтайн бе заровила лице в гърдите му. Не си казаха нищо. Просто седяха прегърнати, заслушани единствено в собственото си дишане и ударите на сърцата си, щастливи от топлината и близостта. Мълчанието на тази прегръдка бе по-трогателно от десетки думи. Един дълъг миг, който правеше съвършено излишни мисли, декларации или каквото и да било неестествено, формално обяснение, един от онези мигове, които раждат познанието за взаимност и отдаване. Доста по-късно, сякаш тласкани от един и същ импулс, те потърсиха устните си, произнасяйки единствено имената си. Докато го целуваше, Валънтайн имаше чувството, че заравя лице в букет пролетни цветя след дълга и мразовита зима. Целувайки я той правеше десетки открития, но първо спря на луничките върху носа, нещо, което бе искал да направи през цялата вечер в ресторанта, а тя му отговори с близвано като малко кученце. Валънтайн обсипваше лицето му с целувки, докосвайки страните му с коравите си мигли, докато той бе заровил устни във врата й.

Когато се отдръпнаха за малко един от друг, надписите на следващия филм вече светеха на екрана. Двама възрастни не могат да се целуват безкрай. А когато са завършени личности, каквито бяха Валънтайн и Джош, не могат и да продължат към нещо друго, без да бъдат казани няколко думи. Само че какви да бъдат? Неочаквано се притесниха като ученици. Как стана така, че стигнаха до този момент след само няколко часа познанство?

— А сега? — попита бавно Джош. — Валънтайн, скъпа, какво ще правим оттук нататък?

— Не зная — отвърна тя. — Ясно ми е точно толкова, колкото и на теб, дори по-малко.

— Тогава нека да разберем заедно — промълви Джош колебливо като загубил се в тъмнината пътник.

— Може би — рече Валънтайн.

— Защо може би? Какво искаш да кажеш?

— Старая се да бъда благоразумна… Заради себе си… Заради теб.

— По дяволите благоразумието. Ще сме разумни до края на живота си. Но сега, Валънтайн, прекрасна моя Валънтайн, нека поне сега забравим за това. Поне веднъж в живота си! — И той отново започна да я обсипва с целувки, задъхан, нетърпелив като момче — очите, брадичката, ушите, косата. Искаше му се да изрази с някакви нежни слова неизразходвания в младите му години стремеж към нежност, но единственото, което успя да промълви бе: — Нека се отдадем на сладката лудост, Валънтайн.

— Може би. — Нещо дълбоко в нея я спираше да се остави напълно на забравата. След като се поддаде на непознатата наслада, която изпита от прегръдката му, тя се отдръпна, скри се в черупката си. Чувството й за реалност се бе пробудило, а заедно с него и тревогата, че е тук, целува този мъж, с когото се познаваше едва от вчера, женен и с три деца при това. Умната, въздържана и винаги търсеща логиката на нещата дъщеря на мадам Елен О’Нийл не искаше да се забрави. Поне не сега и, което бе съвсем сигурно, не в автокино. Времето ще покаже, помисли си тя, опирайки се на проверената през вековете френска формула, прилагана при всевъзможни ситуации, свързани с взимане на решение. А на глас рече само: — Може би.

 

 

Не без известно съжаление Спайдър върна колата в магазина за употребявани коли срещу хотел „Бевърли Уилшир“ — „за съжаление не е точно това, което ми трябва, но ще намина пак“ — и отиде да разкаже на Валънтайн за разговора си с Били. Не я завари в стаята й, поръча си обяд по телефона и се изтегна на леглото, за да помисли. Изключително силно развитата му интуиция относно тайните мисли на жените категорично му подсказа, че следващите две седмици щяха да са решаващи. Ако не бе провел този разговор с Били днес, много вероятно бе двамата с Валънтайн още утре да си вземат самолета за Ню Йорк. Тяхната работодателка беше своенравна, капризна и почти на ръба да се откаже от идеята си. Така бе свикнала всичко да става според нейния вкус, че напълно бе загубила способността да мисли за останалите, ако изобщо някога я е притежавала; дяволски разглезена, сприхава и въпреки всичко лесно уязвима. Спайдър го беше усетил безпогрешно, можеше да се справи с нея. Тя съвсем не беше втора Хариет Топингам, както бе решил снощи; Били не се стремеше да всява страх у мъжете; напротив, можеше да играе и честно. По принцип беше свестен човек, трябваше да й се признае.

Но преди да се заеме с мисионерската задача да работи за Били Айкхорн, трябваше да научи две неща и то в следващите две седмици. Необходимо бе да се потопи в търговската атмосфера, царяща в момента в най-посещаваните магазини на Бевърли Хилс. Второ, да разбере къде жените в Калифорния харчат парите си за дрехи и защо точно там. Очевидно гардеробите им бяха доста по-различни от онова, което бе свикнал да вижда по улиците на Ню Йорк: елегантни палта за градски условия, изискани костюми, добре премислени облекла за делови жени. Замислен колко различно изглеждат жените на ъгъла на Петдесет и седма и Пета улица в сравнение с тези на ъгъла на булевард Уилшир и Родео Драйв, Спайдър едва не задряма; в този миг една фраза проряза съзнанието му и той се сепна, проклинайки се за липсата си на съобразителност и в същото време благославяйки своя късмет: у дома и стените помагат.

Всемогъщи Боже! Толкова отдавна не се беше обаждал — преди три години за последен път се бе връщал за Коледа, а през последните шест месеца не бе дал никакви признаци за живот. Как е възможно, дори да умираш от любов по Мелани Адамс, да се напиваш като животно заради това, че са те изхвърлили от работа, да не говорим за лудостта от предишния ден и оная история с договорите и днешното пътуване с Били Айкхорн — как е възможно да забрави, че си е у дома!

Пасадина или по-точно Сан Марино, тихата, богата част на Пасадина, бе негов дом до осемнайсетгодишната му възраст и после в Университета в Уестуд; и макар Бевърли Хилс да бе относително непозната територия за Спайдър Елиът, той все пък бе част от света, където се намираха корените му, приятелите и, слава Богу, семейството му. Шест сестри!

Човек с шест сестри, ухили се Спайдър, е наистина богат, — освен ако не е грък и няма задължението да ги ожени. Неусетно бе започнал да пише в бележника си. Пет от момичетата бяха омъжени, три от тях — много добре и ако цената на петрола, дървения материал и осигуровките не са паднали, те би трябвало да са вече дами със сериозно социално положение. Холи и Хедър бяха на двайсет и осем; мъжът на Холи бе наследник на петролни рафинерии. Панзи пък се бе омъжила за единствения син на човек, който притежаваше половинка от секвоените насаждения в Северна Калифорния, при това съпругът й бе собственик и ръководител на застрахователна компания в Сан Франциско. Дори едно от изтърсачетата, малката Джун, се бе наредила много добре — едва двайсет и четири годишна, тя бе най-богата от всички. Хедър и Дженюъри, без да са сред най-заможните, бяха достатъчно състоятелни; а Петуния, според Спайдър, обичаше толкова много секса, че още не можеше да се установи. Спайдър на всяка цена трябваше да разучи обществения живот на всичките си сестри: на най-богатите и на средно-богатите. Неочаквано се сети и за Хърби! Най-добрият му приятел от студентските години. Произхождаше от много богато семейство, натрупало пари от филмопроизводството, и сам се бе включил в семейния бизнес.

Спайдър изведнъж осъзна, че докато той живееше в гълъбарник в Ню Йорк, близо деветдесет процента от прекрасните момчета и момичета, които познаваше от дете, бяха станали богати и влиятелни граждани. Изкуши се за един кратък миг от идеята Били да организира празненство в чест на тях двамата с Валънтайн, за да видят как се обличат тук жените вечер, но после размисли и реши, че е по-добре да не търси нейната помощ. Нека се опита да се справи сам. В края на списъка с имена той написа с големи букви:

ДО ВСИЧКИ — НАЛАГА СЕ ДА СЕ ОРГАНИЗИРА ТЪРЖЕСТВО ЗА ДОБРЕ ДОШЪЛ — ОБЛЕКЛО ОФИЦИАЛНО!

Междувременно набра познатия телефонен номер, единствения, който си беше дал труда да запомни.

— Мамо! Здравей… Дойдох си!