Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс (3)

Глава трета

Типът изявени хетеросексуални мъже, ентусиазирани поклонници на жените, едва ли не изцяло посветени на нежния пол, е тип, който от психологическа гледна точка не представлява особен интерес. За хомосексуалистите и за „комплекса Дон Жуан“ са изписани томове, ала мъжете, които страстно, дълбоко, последователно и неотклонно се наслаждават на жените — и то във всяко едно отношение, а не само в секса — са истинска, при това не особено известна рядкост.

Животът на Спайдър Елиът вероятно би дал някакво разяснение по този въпрос.

Баща му, Хари Елиът, бе офицер от военноморските сили, който прекарваше два пъти повече време в морето, отколкото на суша. Според Спайдър това не бе случайно, тъй като стъпеше ли на брега, скандалите с Хелън Хелстром Елиът, красивата му, родом от Пасадина и завършила колеж съпруга, се развихряха като истински битки. В доста от случаите битките приключваха чрез подписване на примирие със съответните последици: през 1946 година се роди Спайдър, най-голямото им дете и единствен техен син, последван от шест близначки (на три пъти по две).

Холи и Хедър, най-големите близначки, бяха две години по-малки от Спайдър. Две години бе разликата между тях и следващата двойка — Панси и Петуния. Джун и Джанюъри спазиха традиционната разлика и се появиха на бял свят след още две години. Дори в пубертета Спайдър рядко недоволстваше. Той толкова много обичаше майка си, че никога не се противопоставяше на прищевките й, а когато стана достатъчно голям, за да може да си го позволи, вече бе твърде късно.

Шестте момичета се въртяха около Спайдър като слънчогледи. Голямото, добро, силно и русо момче им принадлежеше още от ранните детски спомени. Той ги учеше на фокуси, четеше им комиксите със Спайдърмен, когато още не познаваха буквите и се възхищаваше на красотата им. Той бе техният безценен и обожаван герой, толкова любвеобилен, че им се раздаваше докрай.

Питър, неудачно наричан от сестрите си Спайдър, бе слънчевият лъч в живота на Хелън Хелстром Елиът. За нея той бе идеален син, макар понякога да се дразнеше от привързаността му към дъщерите й. Беше й приятно, че е наследил нейната хубост. Високият ръст вероятно дължеше на баща си, но светлорусата коса и морскосините очи бяха черти на викинг. Нейното семейство и от двете страни бе със скандинавски произход — руси до един и все синеоки. Тази романтична жена не обръщаше никакво внимание на факта, че от десети век насам наоколо нямаше и следа от истински викинги — особено пък в Калифорния.

Спайдър имаше необичайно за американец, отраснал в град, щастливо детство. Капитан Елиът бе грубоват веселяк и най-забележителният факт в биографията му бе, че е завършил Морската академия една година преди Джими Картър. Спайдър бе неговата мъжка компания. Той учеше сина си да кара лодка и ски, помагаше му в домашните и от тригодишен го мъкнеше на пикници през уикендите — опъваха палатка и ловяха пъстърва, с други думи прекарваха по мъжки. Капитанът държеше на жена си, но се боеше, че след поредния скандал отново ще се пръкне някой чифт дъщери.

Къщата им в Пасадина бе голяма и хубава. Майката на Спайдър бе наследила достатъчно пари, за да живеят заможно и Спайдър прекара ученическите си години в това красиво богаташко предградие на Лос Анджелис. Детството и юношеството му преминаха през петдесетте години — чудесно конформистко десетилетие за младите южно калифорнийци, а през 1964 година постъпи в Калифорнийския университет на Лос Анджелис. През следващите четири години, докато студентите в Бъркли и Колумбия негодуваха и протестираха, неговият антиобществен бунт се изразяваше най-много в пушенето на хашиш на някое събиране.

 

 

Две неща безспорно отличаваха Спайдър от жизнерадостните и заможни млади американци, от тези малки царчета. Първо: той обожаваше жените и имаше слабост към всичко, присъщо на нежния пол. И второ: Спайдър притежаваше свръхизтънчен вкус към красивото. Художественият му усет бе вроден, неосъзнат. Той се забелязваше в начина, по който аранжираше снимките от вестници и списания на корковото табло на стената в стаята си; личеше и в подредбата на така наречените „намерени предмети“ по лавиците за книги (и то години преди появата на това понятие): редица празни бурканчета от портокалово сладко, поочукани улични знаци, чифт детски кънки… Подреждаше ги така, че доставяха необикновена художествена наслада. Дори начинът, по който комбинираше джинсите и фланелките си, бе различен от начина, по който другите момчета носеха същите джинси и фланелки.

Първият фотоапарат, малък „Кодак“, получи за тринайсетия си рожден ден от родителите на майка си. Всички опити на капитан Елиът да снима семейството завършваха неуспешно — момичетата непрекъснато се движеха, обективът не можеше да ги улови, баща им се караше и все се намираше някой да се нацупи и да развали снимката. Баща си не чуваха, но на Спайдър позираха с удоволствие — нахлузваха обувките с високи токове на госпожа Елиът, кипреха се с широкополите й шапки, висяха по клоните на дърветата, застиваха в кръг около гръцката нимфа в дъното на огромната градина с цялото кокетство на бъдещи жени.

Когато стана на шестнайсет, Спайдър си купи от една заложна къща фотоапарат „Лайка“. Дадоха му го евтино, защото затворът бе счупен. Спайдър го почисти и излъска, смени обективите, оправи затвора и „Лайката“ стана като нова. Заплати за всичко сам, тъй като през лятото работеше в ателие за бързи паспортни снимки. Фотографията беше негово хоби. Сестрите му вече не го вдъхновяваха, тъй като започнаха да „поръчват“ снимки с най-добрите си приятелки, а Холи и Хедър искаха снимки, които да подаряват на ухажорите си. Спайдър превърна банята си в лаборатория. От шефа на ателието купи на старо увеличителен апарат и вани за проявяване и започна сам да се учи на тънкостите на фотоизкуството. Вдъхновен от снимките в списание „Лайф“, той снимаше дървета, планини, промишлени сгради и отиваше в центъра на Лос Анджелис, за да запечата с апарата си уличното многообразие. И все пак, като че ли най-голямо удоволствие му доставяше да снима сестрите си — големи и хубави момичета, те вече знаеха как да позират. Той се научи как да ги предразполага да се отпускат и да се държат естествено пред обектива. По случай завършването на гимназия същите горди баба и дядо му подариха „Никон“, а когато постъпи в университета, възможностите му да снима момичета станаха кажи-речи безгранични.

Спайдър се записа в клуба по фотография, но любимото му занимание бе да снима калифорнийските момичета и хилядите им развлечения, с които са прочути в целия свят. Той завърши политология, но бе убеден, че е направил грешка в своя избор. Защото у него се бе породил стремеж да превърне хобито си в професионална кариера. Реши да започне работа с фотомодели, но затова трябваше да отиде в Ню Йорк — за тази професия Ню Йорк е това, което е Амстердам за търговците на диаманти. Амбицията му бе напълно естествена — той обичаше жените, проявяваше съвършен художествен вкус и имаше фотоапарат „Никон“, но шансовете на току-що завършил университета младеж да пробие в тази професия бяха равни на шансовете да го назначат за журналист в „Уошингтън Поуст“.

Спайдър пристигна в Ню Йорк през пролетта на 1969 година. Имаше всичко две хиляди и седемстотин долара, събирани от чековете за рождените му дни и Коледа и от печалбата му през лятото. Потърси евтина квартира и бързо намери един таван в запуснатия квартал със складовете за кожи близо до Осмо Авеню. Стаята бе огромна, дълга и тясна, и в средата като че ли имаше наклон, но пък гледаше към река Хъдсън, таванът бе висок, със седем прозореца към небето. Малката баня едва побра лабораторията му. От предишния наемател бяха останали вехта готварска печка и още по-вехт хладилник. Спайдър си купи само най-необходимите мебели и си направи легло от рамка и дунапренен матрак. Купи също няколко възглавници, чаршафи, две тенджери и тиган. Боядиса изтъркания под в златистожълто, стените в четири нюанса на синьо, а тавана — в кремаво. Домъкна три високи палми, които купи с намаление, и ги освети отдолу с малки прожектори. Вечер се излягаше на дунапренения сал, слушаше на стария си грамофон Нат Кинг Коул и Ела Фицджералд, съзерцаваше небето през седемте прозореца, а сенките на палмите играеха екзотично по стените и той се чувстваше свободно и безгрижно като плажен безделник.

Таванът се намираше в стара, запусната ведомствена сграда, в която по закон бе забранено да се настаняват наематели. Асансьорът бе допотопен, с железни врати, а сумрачните етажи бяха заети от фирми за поръчки по пощата, полуфалирали търговци на кинкалерия, съмнителни търговски посредници и две мизерни кантори дикенсов тип. На тавана живееха още няколко души, които излизаха и се прибираха по всяко време на денонощието и Спайдър рядко ги срещаше.

След два месеца и половина, прекарани в неуспешно търсене на работа, талантът, упорството, търпението и късметът най-сетне му подадоха ръка (все пак човек може да разчита понякога и на тях) и Спайдър бе назначен за помощник-фотограф в студиото на Мел Сакоуич. Третокласен или дори четвъртокласен фотограф, Сакоуич правеше каталози по поръчка, а понякога и реклами за търговските страници на някои не особено реномирани списания.

Една съботна сутрин през късната есен на 1972 година Спайдър попадна неочаквано — като Робинзон Крузо на следа в пясъка — на новата си съседка по таван. Връщаше се от италианския пазар на Девето Авеню с пълна торба продукти и тичаше нагоре по широките стъпала — сега, когато нямаше възможност да играе тенис той бе загрижен за физическата си форма и винаги се изкачваше тичешком. Спринтирайки по стълбите, той се закова на завоя на третия етаж. Добре че имаше силно развити рефлекси, инак за малко щеше да събори някаква жена, която се катереше нагоре и ядосано мърмореше на френски, натоварена с голям пакет от пералнята, две препълнени пазарски торби, букет жълти хризантеми, увити във вестник, и две бутилки вино под мишниците.

— Извинявайте! Не очаквах да срещна някого по стълбите! Дайте да ви помогна! — предложи Спайдър, но тя не се обърна, защото бутилките щяха да паднат всеки момент.

— Идиот! Дръж бутилките! Ето, изхлузва се!

— Коя?

— И двете!

— Хванах ги!

— И тъкмо на време. Коя?! Не виждаш ли, че и двете щяха да паднат! Коя?!!!

— Едва ли е много разумно да носиш бутилки вино по този начин — позволи си да отбележи Спайдър. — Ако бяха в торба…

— Как да нося още една торба? Вече не си чувствам ръцете. Хазяинът е истинско чудовище — в събота няма асансьор, няма ток в коридора, направо ужасно, отвратително!

Жената се обърна и Спайдър видя, че въпреки всичкото мърморене, тя бе съвсем млада.

— Нека ви помогна — учтиво повтори предложението си той.

Тя кимна, натовари го с всичкия багаж, освен цветята и бутилките и бързо заизкачва останалите три етажа, без да се обръща назад. Спря пред вратата си, която бе на няколко метра от вратата на Спайдър и извади ключа.

— Най-после срещнах жив съсед! — засмя се дружелюбно Спайдър.

— Така изглежда — отвърна тя, но не се обърна и не се усмихна.

— Ще ви ги внеса вътре — кимна Спайдър към торбите.

— Оставете ги пред вратата, аз ще ги прибера.

Тя отключи, бързо влезе и затръшна вратата пред носа на Спайдър. Слънчевата светлина от стаята й заля за миг тъмния коридор и на нейния фон в рамката на вратата се откроиха ореол от буйни, червени къдрици, очарователно вирнато носле и искрящи зелени очи.

Смутен от резкостта й, Спайдър постоя на прага, а образът й остана като запечатан пред него. След малко се обърна и си тръгна, обзет от някакво много особено чувство. Чувство на дезориентация, подобно на сепването, което изпитваш сред оживен ресторант миг-два, след като келнерът е изпуснал подноса с чаши и прибори. Разговорите секват, но след секунда отново се подновяват. Този път обаче паузата бе по-дълга. За пръв път му се случваше подобно нещо. За всичките двайсет и две години, прекарани в Калифорния, и три и половина години в Ню Йорк, той за първи път попадна на представителка на нежния пол, която изобщо не го погледна. Беше срещал жени, които поради една или друга причина явно не го харесваха, но останалите го приемаха съвсем радушно — а често и пламенно. Тази обаче съвсем не го забеляза. Спайдър сви рамене и реши, че това си е неин проблем. После се отправи към Медисън Авеню за редовното си седмично посещение на картинните галерии.

Върна се късно следобед. На прага го чакаше торбата с покупки, която беше забравил да прибере. До нея се мъдреше бутилка вино и сгъната бележка:

„Предлага очерпи се от мен“.

Дори не се беше подписала. Спайдър взе бутилката и почука на вратата. Тя отвори и той заяви без всякакво предисловие:

— Мама ми е казала да не приемам почерпки от непознати.

Момичето му подаде ръка.

— Забравих да се представя. Валънтайн О’Нийл. Влез, трябва да ти се извиня. Държах се свински, нали?

— Има нещо такова. Не съвсем свински, но…

— Като долна неблагодарница.

— Горе-долу…

Спайдър огледа стаята й, дискретно осветена от няколко лампи с розови абажури — широк диван с червена кадифена дамаска и старовремски пискюли, няколко фотьойли с калъфки в розово и бяло с надиплени волани, килим на цветя, червени пердета с ресни. От далечния ъгъл долиташе гласът на Едит Пиаф — пееше популярна песен за безкрайните мъки на любовта. Малките масички бяха отрупани със снимки в рамки, папрат, цветя, подвързани книги, плочи, списания. Стаята бе малка, с два прозореца на тавана, но в нея имаше нещо много уютно и познато, макар че Спайдър за пръв път попадаше в подобна обстановка.

— Хубава стая — рече той.

— Старите ми мебели — обади се тя иззад паравана, който беше от същия поизбелял плат като калъфите на фотьойлите. — Май са множко за тази стая, но другата ми трябва празна, такава е работата ми…

Тя се показа с поднос, върху който крепеше бутилка студено бяло вино, две чаши, франзела, керамична купичка с пастет и половин парче разтопен камамбер в керамична чиния. Остави подноса на пода до дивана и каза:

— Хайде, наздраве, или първо ще ми кажеш името си?

Спайдър стана и се представи.

— О, извинявай! Спайдър Елиът.

Малко нелепо се получи, но двамата се ръкуваха отново. И той успя да я погледне за втори път. Най-силно впечатление му направи косата й: бухнали, буйни къдрици, малко потъмни от цвета на морков — истински водопад над дребното й, фино, бяло лице. Всичко бе в тон — стаята, подносът, гласът й, плочата на Пиаф.

— Сега разбирам… ти си французойка… Тази стая… все едно че си в Париж. Не съм бил там, но съм сигурен…

— Само че съм американка. При това родена в Ню Йорк.

— Как така американка? Лицето ти е на французойка, имаш лек акцент, а и някои от думите ти са малко странни…

Валънтайн не му отговори, а го атакува с въпрос:

— Що за шантаво име е това — Спайдър?

— Прякор. От Спайдърмен.

Това явно нищо не й говореше.

— Ето че се издаде. Казваш, че си американка, а не знаеш кой е Спайдърмен.

— Не желая да имам за съсед никакъв Спайдър! Алергична съм към паяците! Изприщвам се само като си помисля за тях. Какво име! Ужас! Ще ти казвам Елиът.

— Съгласен! Както искаш — засмя се Спайдър. Странно създание… Реагираше рязко и на най-безобидния въпрос. В никакъв случай не беше американка, а не му се вярваше и да е алергична към паяци.

Валънтайн се поддаде на неговата непринуденост и реши да задоволи любопитството му.

— Родена съм в Ню Йорк, но като дете заминах за Париж. Върнах се миналия месец. Хайде сега да пийнем!

— За какво?

— За работата ми — веднага отвърна Валънтайн. — Трябва да си намеря работа.

— Добре, ти да си намериш работа, а аз да си намеря по-хубава работа!

Чукнаха се и Валънтайн си каза — ето това е истинският американец — спокоен, безгрижен, изпълнен с радост от живота. Той беше първият млад американец, с когото разговаряше не по служба. Валънтайн бе смутена, чувстваше се като хлапе. Той се държеше съвсем непринудено и свойски и тя не знаеше как да разговаря с него — затова зае отбранителна позиция. Не беше свикнала да се притеснява.

— С какво се занимаваш? — попита тя, тъй като си спомни една статия в списание „Ел“, в която се казваше, че след запознанство американците си задават най-напред този въпрос.

— Снимам фотомодели. Засега съм помощник-фотограф. А ти?

— Ела, ще ти покажа.

Валънтайн го заведе в другата стая. Тя бе по-малка, до прозореца имаше стол и маса с шевна машина. На друга, по-дълга маса бяха натрупани топове платове, шивашкият манекен се мъдреше сред стаята, наметнат с надиплен ефирен плат, а на стените бяха забодени няколко скици на модели. Друго в стаята нямаше.

— Модистка ли си? Гледай ти!

— Моделиерка съм. Но ако знаеш да шиеш, това в никакъв случай не вреди. Права ли съм?

— Никога не съм се замислял — отговори Спайдър. — Това на теб твой модел ли е?

Валънтайн бе облечена в широка, дълга роба с деколте, ушита от плътен вълнен плат с цвят на кайсия, и макар в модела да нямаше нищо екстравагантно, тя изглеждаше изключително шик. За съседка по таван такава нефрапантна, но действително изискана елегантност, бе нещо наистина неочаквано.

— Да, мой модел, ушит от мен. Но хайде да отидем да похапнем, сиренето всеки миг ще се разтече.

Валънтайн му подаде филийка, намазана с камамбер, и го погледна с такава чаровна и все пак сдържана усмивка, каквато Спайдър никога не бе виждал. Ясно, тя изобщо не флиртуваше с него. Тогава къде беше френското у нея? Или ирландското? Къде бе женското й кокетство?

Спайдър Елиът загуби девствеността си в последния клас на гимназията. Първата жена в живота му беше една закачлива, едрогърдеста треньорка по баскетбол, която не се възхищаваше толкова на неточните му попадения, колкото на опънатите му спортни гащета (в желанието си да ги избели, една от сестрите му ги бе направила с около три номера по-малки). Оттогава Спайдър се възбуждаше само като приближеше спортна съблекалня и това му пречеше да се задържа по-дълго във физкултурен салон. Поддържаше форма като играеше тенис и тичаше.

Докато следваше, на Спайдър не му липсваха условия и закътани местенца, където да снима, но скоро разбра, че ателиетата на модните фотографи са царството на словесния секс. Много от тези фотографи бяха хомосексуалисти, но ако искаха снимките им да са на ниво, те бяха длъжни да създадат чувствена атмосфера в ателието. Така както неуверените, приземяващи се пилоти зависят от напътствията на контролната кула, така и фотомоделите се нуждаят от непрекъснатото и многословно насърчаване на фотографа. То е винаги ласкаещо, дори когато е процедено през стиснати зъби, и е винаги на фона на възбуждащо еротична музика. Бликащата чувственост, която витае в ателието, е понякога неподправена, но много често в нея има нещо изкуствено и престорено, улавя се и едва сдържаното негодувание на фотографа към сковаността на модела.

Когато Спайдър се появи в професионалните среди на Мел Сакоуич, той направи такова впечатление, каквото някога са правили морските капитани и техните „благородни диваци“ на декадентските кралски европейски дворове. В старите си джинси и университетска фланелка, Спайдър бе доказателство, че дори в префинения свят на модата има място за мъже — истински, любвеобилни и сластни, расови мъже. Минаха няколко седмици и фотомоделите, които, ако изобщо се интересуваха от нещо, то това бяха само шампоаните за вана, изведнъж започнаха да проявяват необичаен интерес към промиване и негативи и да се застояват в тъмната стаичка на ателието на Сакоуич. Те опипваха мускулестите ръце на Спайдър и възкликваха: „От тенис ли? Колко странно!“ Той пък забеляза, че вече започва да се възбужда и от фотолабораторията. Трябваше да направи нещо. Занесе няколко възглавници, та да не се натъртват деликатните дупета на фотомоделите. Повечето момичета предпочитаха френска любов, за да не си мачкат дрехите и за да не се разрошват. Сваляха чорапогащника и толкова. Малко се опъваха, когато дойдеше техен ред, защото се бояха да не си размажат грима, но Спайдър никога не отстъпваше и държеше на своето. Нямаше никакви оплаквания, а в агенциите за фотомодели, желанията за работа в доскоро твърде непопулярното ателие на Сакоуич, нарастваха все повече и повече.

Спайдър винаги предупреждаваше момичетата:

— Не се надявай на нищо сериозно, скъпа. При мен има начало и среда, но не и край. Никакви глупости като влюбвания, обвързвания и трайни връзки. Не давам и обещания. Дори за утре вечер.

— Не бива да се заричаш, миличък Спайдър!

— Това съм го чувал много пъти. Само не мога да си обясня защо жените не ми вярват, като им кажа, че връзката ни няма бъдеще. Какво по-ясно от това?

— Винаги има надежда. Хайде, Спайдър, стига приказки. Чукай ме бавно и дълго, пък ще видим…

Когато се запозна с Валънтайн, Спайдър вече беше минал през ателиетата на двама много известни фотографи. За три години си бе създал име в света на модата. По своя сърдечен, чувствен и все раздаващ се начин той искрено харесваше всички момичета, с които спеше, и те го знаеха. Бяха лягали с толкова много мъже, които говореха за любов, но не бяха искрени. А когато спяха със Спайдър, имаха усещането, че са получили разкошен подарък за рождения си ден, и дълго след това се чувстваха обичани. Както трябва да се чувства всяко момиче.

През първите месеци в Ню Йорк Спайдър разбра, че много от моделите не се смятат за „истински момичета“. Повечето не бяха ходили с никого до завършване на гимназия. Момчетата се източват чак в последните класове, а дотогава тези момичета са най-високите, най-слабите и кокалестите сред съучениците си — обект на хиляди подигравки и, макар и прикрито, разочарование за майките си. Докато се научат да се гримират и проумеят, че дългите талии и плоски гърди и бедра са мечта за всяка манекенка, те вече нямат никакво самочувствие. Някои, разбира се, имат късмета да са достатъчно хубавички и участват в конкурси като „Мис тийнейджър“, но най-интересните и в бъдеще най-търсените модели продължават да вярват, че „истинските момичета“ са с големи гърди и високи не повече от метър и шейсет и пет, че знаят как да се държат с момчетата и че никога не са играли бейзбол. И така, всички те горяха от желание да бъдат привлекателни. Спайдър ги караше да се чувстват красиви, желани, кокетни, обожавани. Харесваше ги всичките — върлинестите момичета от Тексас, които продължаваха да носят шини на зъбите си и ги сваляха само когато бяха на работа; устатите момичета, които говореха мръсотии, макар че с тях не шокираха никого, освен себе си; момичетата, които губеха контактните си лещи в дебелите килими. Харесваше и самотните, които идваха от Европа съвсем млади, още деца; харесваше и онези, които се измъчваха и гладуваха по цял ден, и често ги канеше на вечери с крехки пържоли. Качествен протеини за гладуващи жени — това бяха най-големите му разноски.

Сексуалните импровизации на пода във фотолабораторията на Сакоуич бяха вече минало. Спайдър установи, че най обича да прави любов в легло, в леглата на момичетата, сред ухаещите им спални. Той напредваше професионално, но му липсваше уюта на техните апартаменти — обичаше да вдъхва мириса им и да се наслаждава на приятната обстановка. Истинско удоволствие му доставяше уханието на талка и лака за коса. Обичаше неподредените момичета, които забравяха бельото си на пода, мокрите пешкири на ръба на ваната, обувките сред хола и старите си любими хавлии, където свърнат. Беше му приятно, когато кошчетата са препълнени с хартиени салфетки, а по поличките в банята се въргалят стари червила и четчици за грим. Спомняше си с умиление за сестрите си — те бяха такива очарователни глезли! Как се възхищаваше на ненаситните им желания, било то да разменят новите си дрехи или да изядат по цяла купа с шоколадов сладолед! Спайдър смяташе, че ненаситността е най-типичната женска черта.

Единственото място, което никога не използуваше за секс, бе собственото му жилище. Ако беше влюбен, той би поканил момичето, но Спайдър никога не се влюбваше. Чувствителното му сърце знаеше що е сладко и що е горчиво и принадлежеше единствено на него и на никой друг. Той бе интелигентен и чувствителен мъж и съзнаваше, че обича жените като цяло — като пол. Достъпността му вероятно се дължеше на невъзможността да открие истинската между всички тях. Надяваше се, че един ден ще се влюби, но този ден беше още далеч. Междувременно се забавляваше с момичетата и си почиваше у приятелката си Валънтайн, чийто уютен, ексцентричен „парижки“ таван бе неговото убежище. Там се отбиваше, когато се чувстваше превъзходно или, както често се случваше, когато бе уморен или унил. Рецептата на Валънтайн — вкусна храна, плюс съпричастие, плюс приятелски разговор му помагаше безотказно.

Една вечер, седем месеца след като се бяха запознали, изпили много бутилки и изяли много вкусни яхнии, Спайдър се втурна в стаята й, без да почука.

— Къде си, Вал? — извика той и се закова стъписан. Валънтайн седеше, потънала в един от огромните фотьойли, държеше пред носа си запалена цигара „Голоаз“ и вдишваше пушека с притворени очи.

— Така значи! — възкликна Спайдър. — А аз се чудя защо в стаята ти мирише на френски цигари. Палиш ги заради миризмата! Ах ти, ах ти!

Той я прегърна, а тя примигна сепнато, смутена от неочакваното му нахлуване.

— О, те не миришат като Париж, тук нищо не мирише като Париж, но все пак ми напомнят… А ти защо нахълтваш, без да чукаш?

— Защото съм много радостен! И ти нося нещо, което има вкуса на Париж: „Боленже Брю“! — И той извади бутилката шампанско зад гърба си.

— Но това е страшно скъпо! Нещо хубаво ли се е случило?

— И още как! От другата седмица съм помощник на Ханк Леви! А той е на няколко светлинни години пред предишните ми шефове. Сакоуич, Милър и Браун не могат да се сравняват с Леви! Ако знаеш каква лудница е в студиото му — правят най-вече търговски реклами. Когато снимаше за вестниците и списанията беше по-известен, но и в тази сфера е сред първите — е, не е върхът, но за мен това е голяма крачка напред! Чух, че Джо Верена, помощникът му, се връща в Рим тази сутрин — заради някаква женска история, и щом се освободих, веднага отидох да говоря с Леви. Добре, че днес беше малко по-спокоен ден… И така — започвам другата седмица!

Преливащ от вълнение, Спайдър се тръшна в краката й.

— О, Елиът, толкова се радвам! Страхотна новина! Ще видиш как ще ти потръгне, а ти знаеш, че мен предчувствията не ме лъжат!

Валънтайн беше доста практична, ала вярваше на предчувствията си. Спайдър често й подхвърляше на шега, че това се дължи на келтската й кръв, която се опитва да удави френския реализъм. Тя го погледна и си каза, че има късмет, задето не е неин тип: Спайдър бе истински душегубец, развратен женкар и всяка увлякла се по него жена бе обречена на страдания. Той бе чудесен приятел, но отношенията им спираха до там. Валънтайн бе достатъчно разумна, и ни би допуснала по-близко до себе си развратник като него. Слава богу, тя беше французойка и знаеше как да се пази от този тип мъже.

— Елиът, виждаш ми се гладен. Аз пък съм сготвила цяла тенджера blanquette de veau, а то върви чудесно с шампанско.

Ханк Леви беше приятен тип. Излъчваше бруклински чар — един застаряващ Хък Фин, или високо, кльощаво подобие на Норман Мейлър с повече лунички и по-малко бръчки и с леко олисяваща отпред глава вместо благородно чело. Обличаше се като холивудски режисьор — джинси, спортна, нарочно разкопчана почти до кръста риза и дебела златна верижка. Любимата му дреха беше плетена кашмирена жилетка а ла професор Хенри Хигинс. Имаше десетина такива, купени от лондонския „Хародс“ за по петдесет и пет лири едната. Връзваше ги на кръста или ги мяташе на раменете си с пуснати ръкави — досущ Баланчин. Ако знаеше с какви небрежно прелъстителни ризи и пуловери от колекциите на баща си ходи Спайдър зимно време, Ханк сигурно нямаше да го вземе на работа — не обичаше конкуренцията в студиото, от нея страдаше самочувствието му.

Ханк беше двойно обременен — от бисексуалността и от произхода си — беше евреин. Освен това имаше чувството, че е подведен и изигран — мамка му на оня ден, в който пробваше някаква дреха на една кукличка заедно с привлекателния си русичък колега и още повече мамка му, когато след има-няма четирийсет и осем часа разбра, че кукличката е бременна от него и отгоре на всичко е добро момиче еврейче с роднини в Бруклин — а някои дори от рода на майка му.

И така, Ханк се ожени и стана баща, преди да се е убедил дали не е по-приятно да си само педераст — не че спря да търси отговора и след като се ожени.

Всъщност бракът му изобщо не можеше да се нарече несполучлив. Чики бе по-умна, по-амбициозна и доста по-активна от него. Ходеше със самурените шапки на Ана Каренина още когато никой не ги носеше. Първа се появи без грим и едва ли не тя наложи този стил. Първа облече и костюм с панталон, и мини пола, и миди пола… Поне пет пъти в годината участваше в издаването на „Уиминс Уеър“. Тя помагаше на Ханк като организираше приятни и интересни вечери със специално подбрани гости. Винаги канеше няколко скандално известни личности и така създаваше впечатление, че се движат само в най-отбраните кръгове. Работата в студиото на Леви вреше и кипеше — най-новите мелодии звучаха от сутрин до мрак по най-новия модел уредба, а голямата маса бе винаги отрупана с френски сирена, италиански и немски наденички, специален черен хляб от „Блумингдейлс“ и еврейски туршийки с копър. С други думи, всичко бе добре премислено и организирано и Спайдър научи наистина много през годината, в която работи като помощник на Леви.

Девет десети от времето на помощник-фотографа минава в подаване на току-що заредения фотоапарат, сваляне на хартиения фон, проверяване на светлината, нагласяване на триножници, светлочувствителни проби, местене на стълби. Една десета от времето му е посветена на сменянето на касетите с музика. Ханк Леви обаче беше мързелив и доста зает с клиенти и търговци и оставяше повечето работа на Спайдър. Спайдър най-после вършеше всичко онова, за което си бе мечтал — нагласяше позите на моделите, преценяваше ъгъла на снимане и начина на осветяване, фокусираше и щрак — снимаше. Гледката беше по-интересна дори и от подобна сцена във филм, защото Спайдър беше истински гений в ласкаенето и предразполагането на момичетата. Ала Ханк не беше нито толкова наивен, нито толкова зает, та да му възлага снимки за по-известните списания. Трябваше ли да се прескочи до Върджин Айлъндс за рекламите на последния модел монокини — три момичета и стийл банд на брега — отиваше Ханк и никой друг. Не че често му се случваше. Преди време Ханк беше почти звезда в света на модата, но сега снимаше най-вече плетива „Кимбърли“ на ферибота за Стетън Айлънд или облекла „Уайт Стаг“ в Уест Сайд Тенис Клъб. И все пак рекламите бяха за „Вог“, а те слагаха името на фотографа под снимките. Хонорарите бяха мизерни, но той го правеше за престиж. Ханк възлагаше на Спайдър само малките реклами за часовници, обувки и депилатоари — и то само когато бяха по поръчка на не толкова известни клиенти, които не изпращаха свои представители по време на снимките. Спайдър вършеше само черната работа, но и това го удовлетворяваше.

Рекламата, която правеше, бе за балсам за нокти по поръчка на някаква обувна компания. Моделът трябваше да въплъщава романтичния Юг. Беше съвсем млада, неопитна и скована в кринолина и пристегнатото с шнурчета елече. Спайдър погледна смутеното момиче с откровено възхищение.

— Идеална си! И-де-ал-на! Най-после намерихме точно това, което ни трябва. Хайде сега, бебче, ти си една малка сладурана, която подлудява момчетата във Вирджиния. Колко жалко, че си се родила толкова късно — та ти си идеалната Скарлет O’Xapa! Боже мой, колко си привлекателна… надясно, мила… басирам се, че всеки мъж с удоволствие би проверил какво има под този кринолин… Хайде, бебче, погледни замечтано, та за теб се избиват мъже! Чудесно! Чудесно! Наведи се малко наляво, не, това е дясно, пухче! Колко е хубаво, когато работя с нов и талантлив модел! О, страхотна си, като че ли времето се е върнало назад… Наричай ме Ашли или Рет, както искаш. Хубавица като теб може да има, когото си поиска. Хайде Скарлет, сладичка Скарлет, отпусни се в градинската люлка… Браво на теб!

Всъщност момичето беше от Ню Джързи, но се смееше на думите му и им вярваше — и как нямаше да им вярва, като забеляза издутия му панталон. Значи наистина беше страхотна. Тази мисъл я правеше неотразима и имаше много по-голям ефект от думите му.

— Сладка кукличке, оближи си устните и ми се усмихни още веднъж!

Онова, което отличава добрата от страхотната рекламна снимка, се свежда до начина, но който един модел застава пред отегчения фотограф, мърморещ: „Знаменита си, мила, знаменита!“ и пред фотограф като Спайдър — о, боже, та тя дори усещаше спазми и влага в слабините си — с очертан под тесните бели джинси напиращ пенис, той не спираше да се движи и да щрака…

 

 

Хариет Топингам, рекламната редакторка, която откри Спайдър, бе сред първите в професията си. Колкото и известни да са, редакторите по рекламата не се занимават само с клюки, опиянени от парфюмирания магнетизъм на висшата мода. Техният труд е робски. Едно от задълженията на Хариет бе да преглежда рекламите — и то рекламите във всички списания, защото от тях зависеше животът на всяко издание. Цената на хартията, печата и разпространението на един брой списание е обикновено по-висока от продажната и абонаментната му цена. Без рекламна дейност списанията са загубени, а работата на рекламните редактори — напълно ненужна.

Известните редактори по рекламата в Щатите се броят на пръсти. Всички модни списания имат главен редактор и двама-трима заместник-главни редактори. Няколко редактори отговарят за рекламите за обувки, бельо, дрехи и допълнения към тоалета и всеки от тях си има помощници — фирмите се надпреварват да рекламират и дейността им трябва да се следи много внимателно. В женските списания рекламният отдел може да се състои от един редактор, заместник-редактор, редактор за рекламите на обувки и редактор за рекламите на допълнения към тоалета, и въпреки това те заемат не повече от пет-шест страници всеки месец. Във „Вог“ има двайсетина по-високо или по-нископоставени редактори по рекламата, включително тези, които са в Париж, Рим и Мадрид и които имат по-скоро светски, отколкото редакторски задължения.

Големи заплати взимат само най-високопоставените рекламни редактори. Другите получават заплата на квалифицирана секретарка, но с удоволствие се жертват в името на тази престижна и вълнуваща професия. Освен това те трябва да са не само талантливи, а и амбициозни. Добре би било да произхождат от семейства, в които на жените не се налага да работят, само защото държат на скъпите си сапуни и други козметични средства.

Рекламен редактор като Хариет Топингам, който е стигнал върха или е близо до него, е много търсен и ухажван от всички онези, които се нуждаят от услугите му — нещо като привилегированата мадам Помпадур в двора на Луи XV. Търговци на дрехи, дизайнери и общественици я канеха на скъпи обеди в изискани френски ресторанти, дрехите й бяха или безплатни или на минимална цена, а дойдеше ли Коледа, тя наемаше шофьор и кола, за да разчиства два пъти на ден кабинета й от пристигналите подаръци. Отпечатването на малка рекламна снимка с името на някоя авиокомпания или на ъгълче от басейна в хотел осигуряваха транспорта и разноските на редактора, фотографа, моделите и целия екип.

Хариет бе стигнала сама до върха на професията си. Баща й бе богат търговец на вани и тя бе наследила значителна сума, но успехът й се дължеше единствено на собствения талант и труд. Хариет бе делова и рязка до крайност. Ползваше се с такъв авторитет, че подчинените й едва ли не трепереха от нея. Колкото до творческото й въображение, то бе като на Фелини — не знаеше граници. Отначало идеите й бяха посрещани с неодобрение, скоро обаче започнаха да й подражават и стилът й бе признат за уникален.

Когато за пръв път забеляза работата на Спайдър, Хариет бе прехвърлила четирийсетте и мнозина я смятаха за грозна. Тя бе далеч от представата за jolie laide, най-вече защото никога не се беше опитвала да подчертае хубавото у себе си. Хариет предпочиташе да представлява онова, на което французите също се възхищават — свещено чудовище. Видът й беше от естествен по-естествен — тънка пепеляво кестенява коса, опъната назад, голям стърчащ, мъжествен нос, тънки устни със светло червило и малки, хлътнали белезникаво кафяви очи, които улавяха и най-незабележимите детайли и спираха само на най-доброто, най-качественото, най-важното и най-търсенето. Ръстът й бе малко над среден, тялото — върлинесто, а дрехите — винаги много шик, екстравагантни до ексцентричност. Ала каквото и да облечеше, тя не можеше да придобие качествата, които й липсваха. Хариет никога не се съобразяваше с модната линия. За нея нямаше значение кое е на мода — спортната линия, романтичните модели или ярката гама цветове. Тя ходеше в стил, който би се наложил едва след една, та дори и десет години — в такъв стил, всяка друга, макар и елегантна жена, би се чувствала глупаво. Не се беше омъжвала и живееше сама в огромния си апартамент на Медисън Авеню, претъпкан с какви ли не вещи, купувани по време на командировките в Европа и в Ориента — повечето предмети бяха толкова необикновени и странни до гротескност, че не биха подхождали на никакъв интериор (включително и на претъпкания й, боядисан в кафяво апартамент).

Поне веднъж годишно Хариет обичаше да „поощри“ неизвестен фотограф — а така за малко се отърваваше и от някой от своите фотографи. Какъв е смисълът на властта, ако хората не знаят, че не се колебаеш да я използуваш? Помогнеше ли на някой фотограф да се утвърди, той (или тя) й оставаше задължен за цял живот. Дори когато вече не й сътрудничеха, те запазваха нейния стил на работа. Тя смяташе новооткритите фотографи за своя находка, за своя собственост — все едно бяха предмети в колекциите й. Като главен редактор по рекламата на „Мода и Интериор“ тя заобикаляше врага си, художествения директор, и разговаряше насаме с кандидат-фотографите (никога с посредниците им) в Дебрите на Калкута — така наричаха кабинета й.

Хариет видя рекламата на балсама за нокти и веднага се заинтересува кой е фотографът.

— Не ми се вярва да е Ханк Леви — каза тя на секретарката си. — От края на шейсетте години не е правил такива хубави снимки. Обади се и на други агенции, намери момичето, което е позирало и ме свържи с него.

След два дни Хариет определи среща на Спайдър. Той донесе черната си, надиплена като акордеон папка, стегната с дебел черен ширит. В нея бяха най-хубавите му фотоси. Някои бяха правени при Леви, но повечето бяха снимани за удоволствие през уикендите. Заради слабостта си да запечатва на фотолента жени, които са в миг на интимно самовглъбение и не позират, защото не чакат да ги снимат, той винаги носеше със себе си заредения „Никон F 2“. С тези снимки възхваляваше жената и най-женственото у нея — улавяше я, когато пържи яйца, когато мечтае над чаша вино, когато уморено се съблича или прозява сънено, когато си мие зъбите…

Хариет прегледа снимките, без да изрази учудването си от това, че на някои от тях видя най-известните модели само по домашна хавлия или загърнати с пешкир.

— Хм, интересно, интересно, — заключи тя. — Кажете ми господин Елиът, кого предпочитате Ейвдън или Пен?

— Дега, но не и картините му с балерини — усмихна се Спайдър.

— Аха. Е, все пак по-добре Дега, отколкото Реноар. Все в розово и червено. Чувам, че сте били наистина расов мъж — това слух ли е или факт — Хариет обичаше да смущава събеседника си.

— Факт — отвърна Спайдър, дружелюбно усмихнат. Хариет приличаше на учителката му по математика в шести клас.

— Тогава защо не сте работили за „Плейбой“ или за „Пентхаус“? — не се предаваше Хариет.

— Снимките на момичета, които прекарват гердан от фалшиви перли между краката си, мъдрят се по жартиери или се самозадоволяват пред огледалото са някак тъжни. Не си падам по мастурбирането — учтиво отговори Спайдър. — А когато момичетата са две, снимките излизат толкова сладникави и претенциозни, че нямат нищо общо със секса. Потискат ме… в тях като че ли няма нищо…

— Може би. — Тя запали цигара. Пушеше, сякаш беше сама. От време навреме поглеждаше към снимките, които бе разхвърляла по бюрото. Изведнъж каза: — Можеш ли да ни направиш няколко страници с реклами на бельо за априлския брой? Най-късно до другата седмица.

— Госпожице Топингам, бих дал мило и драго, за да работя при вас, но аз работя при Ханк Леви…

— Остави го Леви — и без това нямаш намерение да работиш при него цял живот, нали? Отвори си студио. Отначало малко. Ще ти давам достатъчно работа, за да издържиш до априлския брой. Ако се справиш с рекламите, няма да имаш проблем.

Хариет удостои Спайдър с възможно най-окуражителния си поглед. Тя едва ли не живееше за мигове като този, мигове, в които влагаше властта си и проявяваше способността си да промени посвоему живота на хората. Тя гореше и кипеше. Всъщност рекламите на бельо бяха вече възложени на Джоко от художествения директор. Но Джоко се беше отпуснал напоследък, липсваше му въображение и хъс. Ритник в задника, ето какво заслужаваше художественият директор. А колкото до снимките на Спайдър Елиът, тя за първи път виждаше толкова секси снимки. От момичетата се искаше да изглеждат удивително красиви в рекламите за козметика, а при него те бяха не само съблазнителни, но и по-достижими, по-истински.

Хариет си спомни, че „Мода и интериор“ имат проблеми с рекламите на бельо. Правеха ги толкова изискани, че вместо положителен, ефектът от тях беше обезкуражаващ. Шефовете на известните в този бранш фирми им се обаждаха, за да ги уведомят, че въпреки чудесните реклами, броят на клиентите намалява, тъй като манекенките във фирмените магазини на Седмо Авеню изглеждат съвсем не така добре, както момичетата на рекламите. Клиентките в магазините очакваха да изглеждат като тях, но когато пробваха бельото, забелязваха разликата и бяха склонни да винят не собственото си несъвършенство, а сутиена. С други думи рекламите не изписваха вежди, а бодяха очи. Недоволството от рекламите означаваше, че нещо не беше наред. А когато нещо не е наред, Хариет Топингам се впускаше в акция. Този път имаше чувството, че Спайдър Елиът ще й свърши добра работа.

 

 

Спайдър нае студио в една стара сграда, близо до Второ Авеню, която все още не беше превърната в ресторант или бар. Сградата бе толкова запусната, че би изкушила единствено човек, който е наистина в притеснено положение. Собственикът не бе правил ремонт от двайсетина години — изглежда чакаше деня, в който Уорнър Ле Рой ще се появи от небето и ще му предложи няколко милиона за тази развалина. Все пак във фотолабораторията имаше вода, а таваните на наетите две стаи на последния етаж бяха високи. Жилището на Спайдър бе по-удобно за студио, но пък кварталът не беше подходящ.

За първата си поръчка Спайдър реши да не снима известни модели — телата им бяха толкова съвършени, че никой нормален човек не би допуснал, че на техните осемнайсет години се нуждаят от корсет или сутиен. Не използува и обичайните пози: изненадани по бельо девойки, разучаващи стъпки в танцова школа, замечтани, позасипани с пясък момичета, които се излежават на плажа по бельо вместо по бански или многозначителни сценки, в които от ъгъла на снимката се подава мъжка ръка с диамантена гривна на дланта или мъжки крак в официална лачена обувка.

Спайдър се спря на няколко фотомодела, прехвърлили трийсетте — все още красиви, но с лица и тела, от които не струеше младост. Снима ги в обстановка, която наподобяваше пробна в магазин. На един стол се мъдреше купчина разхвърляно бельо, бельо висеше и от малката неудобна поличка, която бе неразделна част от интериора на тези килийки. Моделите се оглеждаха с колебливо изражение в трикрилите огледала, нервно запалваха цигара приседнали по комбинезон на ръба на стола, гневно събличаха тесни корсажи, търсеха в издутите си чанти червило, за да поосвежат вида си. С други думи, правеха всичко онова, което правят жените, когато си избират ново бельо. Снимките бяха забавни и трогателни и от тях бе видно, че тези жени се нуждаят наистина от такова бельо, но както и да ги погледнеше човек те бяха съблазнителни, стройни и животът все още бе пред тях.

Мъжете, които отгърнаха този брой на „Мода и интериор“, зърнаха нещо, което едва ли бяха виждали преди: те надникнаха в тайните на женското царство и то в страниците на списание. Жените се сравняваха с моделите (както обикновено правят, каквото и да им струва това), но този път не изпадаха в отчаяние. Сутиените сякаш правеха чудо от най-обикновения бюст! Странно и окуражаващо.

Когато видя пробните снимки, художественият директор заяви, че ще си подаде оставката и дълго крещя на някакъв простонароден унгарски диалект — обикновено крещеше на френски. А Хариет прихна да се смее.

Докато излезе априлският брой Спайдър направи още три реклами. Едната бе на парфюми — покъртително сантиментална, в романтично-викториански стил, тя би просълзила всеки филмов критик. Другата бе на обувки — специалистите я оцениха като истински образец, а третата представляваше серия от разнежващи снимки на дечица по пижамки и нощнички, които биха убедили всяка жена да спре хапчетата, пък да става каквото ще. Четири месеца той бе напълно зависим от Хариет Топингам, а тя се държеше като свидлива домакиня, която сервира черен хайвер. В сравнение с хонорарите за големи търговски реклами, хонорарите за рекламни снимки в списанията едва стигат за фотоленти, крем за бръснене и сандвичи. Спайдър бе принуден да вечеря за сметка на гаджетата си (въпреки негодуването на мениджърите им).

И все пак рекламите на бельо не донесоха на Спайдър слава и пари. В магазините, където предлагаха рекламираното бельо, бяха много доволни от продажбата му, ала директорите на рекламни компании решиха, че този път многоуважаваната от тях Хариет наистина прекалява. Оцениха поне рекламата за парфюми и само след няколко месеца Спайдър можеше да се радва на задоволителен успех и обещаващо професионално положение. Почти на трийсет, той бе един от нюйоркските фотографи, имаше си собствено студио със светлинни ефекти и фотоапарат „Хаселблад“. Бяха изминали шест години от дипломирането му.

 

 

Мелани Адамс влезе в студиото на Спайдър в един майски ден на 1976 година. Три дни преди това тя бе пристигнала от Луисвил, Кънектикът, и с вбесяваща наивност бе отишла направо в рекламната агенция на Форд. Надали имаше някой, който да разбира повече от фотомодели, отколкото Айлийн и Джери Форд, но този ден и двамата отсъстваха от града. Въпреки това за момиче с качествата на Мелани това бе най-подходящата рекламна агенция. Никой от служителите й не би изпуснал такова момиче-чудо. Всички те вярваха, че истинската красота съществува, но че тази красота трябва да се поддържа и пази като диамант. Обещаващите модели се подлагаха на диета, с тях се заемаха най-добрите фризьори и гримьори, научаваха ги как да стоят и да вървят, и чак след това ги изпращаха при колкото може повече фотографи с надеждата, че скритите им способности ще бъдат оценени.

И така, една от помощничките на Айлийн забеляза Мелани и реши, че предварителната подготовка може да бъде избегната. Обади се на Спайдър и го помоли да я снима (снимките, които Мелани носеше бяха ужасни). Това беше първата й среща с тази професия и тя бе взела няколко стари фотографии от семейния албум и абитуриентската си снимка.

Мелани прекрачи прага на отворената врата на студиото и го изчака да я забележи.

— Здравейте — промълви тя и отметна назад гъстата си коса. — Идвам от агенцията Форд за пробни снимки.

Спайдър помисли, че ще му спре сърцето. Стоеше и я гледаше — лицата на всички предишни момичета се въртяха като на сменящи се стоп кадри под надписите на филм, но ето че камерата се задържа на звездата и филмът щеше да започне всеки миг. Всъщност бе започнал.

— Знам. Обадиха ми се и те чакам. — Спайдър говореше автоматично, по навик. — Да започваме. Първо няколко снимки на дневна светлина. Съблечи си палтото, застани до прозореца и погледни навън. — Боже, в косата й преливаха поне трийсетина нюанса — от цвят на къри до кленов сироп, а някои от тях дори не знаеше с какво да сравни… — Приближи се до прозореца и се облегни на десния си лакът с профил към мен. Вдигни брадичка, усмихни се, още се усмихни. Обърни се към мен и наведи глава. Добре. Брадичката надолу. Отпусни се… — Спайдър установи, че от какъвто и ъгъл да я снимаше, тя изглеждаше великолепно. Ръката му трепереше от вълнение, дано всичко бе на фокус. — Така. Ела тук и седни на осветения стол. Бавно огледай студиото, без да обръщаш внимание на фотоапарата.

Тя започна да върти глава ту в една, ту в друга посока, а Спайдър я снимаше, зашеметен от силата на обзелите го чувства. Толкова се захласна, че се чувстваше безпомощен да намери логично обяснение на емоциите си. Винаги бе смятал, че женската красота е последното нещо на света, което би го трогнало. Той я възприемаше като даденост и не се интересуваше от нея, а от личността. Сега обаче гледаше момичето и си мислеше, че би прекарал остатъка от живота си в разрешаване на необяснимата загадка на тази изключителна красота. Очите й бяха несравними. Спайдър изпитваше болезнено желание да докосне с пръст извивката на устните й — може би допирът щеше да даде отговор на тяхното обаяние? У мивката й бе леко покварена и същевременно сдържана. Той гледаше тялото й и нещо в него му подсказваше, че никога няма да я притежава. Тя беше толкова близо и въпреки всичко му се изплъзваше по някакъв странен, влудяващ начин.

— Готово — каза той и загаси страничното осветление. — Ела, седни тук. — Потупа мястото до себе си на канапето.

— На колко години си? Обичаш ли родителите си? Те разбират ли те? Случвало ли се е някой да постъпи нечестно с теб? Какво най-много обичаш да ядеш? Кое е първото момче, което си целунала? Обичаше ли го? Много ли мечтаеш?

— Стига, стига! — запротестира тя със силен южняшки акцент в гласа и с онова разтапящо ледове сдържано кокетство на истинските красавици. — В агенцията не ме предупредиха, че си луд. Защо ми задаваш всички тези въпроси?

— Защото… мисля, че съм влюбен в теб. Моля те, не се усмихвай така. О, боже! Думи! Изобщо не те занасям! Искам да ти го кажа, тъй като държа да го знаеш! Не ме гледай така подозрително. Досега не съм го казвал на никоя жена. Всъщност гледай ме както искаш, но се опитай да ме разбереш!

Спайдър взе ръката й и я притисна до гърдите си. Сърцето — му щеше да изскочи — сякаш го бяха гонили цяла миля. Тя усети силното тупкане и вдигна вежди. Ирисите й имаха бляскавия топъл цвят на чаша гъсто, сладко шери, вдигната към светлината, а в погледа й бе стаен някакъв сдържан и все пак горестен въпрос.

— Кажи ми какво мислиш? — промълви Спайдър.

— Не обичам този въпрос — тихо отвърна Мелани.

— И аз не го обичам. За пръв път го задавам. Обещай ми, че скоро няма да се омъжиш. Дай ми шанс.

— Аз обещания не давам — засмя се Мелани. Години наред тя се стараеше да не се обвързва и така си спестяваше доста неприятности. — Пък и как можеш да искаш това от мен! Та ти не ме познаваш. — Тази игра не я увличаше, но й доставяше удоволствие. Откакто бе навършила единайсет години, тя бе изслушала десетки любовни обяснения и те винаги й бяха доставяли удоволствие. Първите й спомени бяха от комплименти за красотата й. Но тя никога не вярваше на тези изявления, на тях все нещо не им достигаше. Не страдаше от скрупули все търсеше доказателства, които да са наистина убедителни. Непрекъснато се опитваше да разбере какво мислят другите за нея. Никога не можеше да си отговори на този въпрос. Най-голямата й мечта бе да застане пред себе си и да се види със собствените си очи, за да разбере как точно я възприемат хората. Обичаше да експериментира с поведението си и да съди за своите качества по чуждите реакции. — Обещания не давам — повтори тя, защото й се стори, че той не я чу и добави: — Не отговарям и на въпроси.

Тя седеше изправена и напрегната като добро, стеснително момиче от времето на кралица Виктория. И все пак в усмивката й се долавяше едва забележимо обещание, а спокойствието й подсказваше, че тя едва ли не вече предчувства победата. Мелани се надигна.

— О, не! Чакай! Къде отиваш! — отчаяно попита Спайдър.

— Умирам от глад и е време за обед.

Спайдър си отдъхна. Слава богу тя говореше за храна! Щом огладнява, значи нищо човешко не й е чуждо.

— Хладилникът ми е пълен с продукти. Само за минутка ще приготвя най-вкусните сандвичи с ръжен хляб, пастет и сладко.

Да можеше да я заключи в студиото, да хвърли ключа — повече нищо не би го интересувало. Искаше да разбере всичко за това момиче — от деня на раждането й до сега. В главата му се нижеха хиляди въпроси. Ако му разкажеше всичко за себе си, може би щеше да намери обяснение на внезапно връхлетелите го чувства.

Съзерцателността не бе сред добродетелите на Спайдър. Живееше си спокойно и приятно, без да се затруднява със самоанализи. Никога не си бе давал сметка, че обичта му към другите хора и лесната му достъпност са един вид бягство от себе си. Коварната бездна на любовта го погълна най-неочаквано. Чувстваше се неловко и объркан като ученик.

Ядоха в мълчание. Спайдър се опитваше да подхване разговор, но темите все не й допадаха. Мълчанието не я притесняваше. Тя бе твърде самовглъбена, за да проявява любопитство към другите. А те винаги й разказваха повече от онова, което я интересуваше. Мелани се взираше в Спайдър и се опитваше да види себе си в очите му. Образът можеше и да е неясен, но все нещичко щеше да подразбере. Няколко пъти почти й се беше случвало да се види отстрани — с ясно лице, с определени черти, но впоследствие се оказваше, че това е лицето на някоя актриса. Мелани се усмихваше като нея и чувстваше чуждото лице като маска върху своето. Всичко това й се струваше съвсем реално, но мигът отлиташе и тя отново започваше да търси отговор на въпроса, който не й даваше мира.

Следобедното слънце напусна студиото и светлината се промени. Спайдър погледна часовника си.

— Боже господи! След пет минути пристигат три малчуганчета с майките си! Ще снимам официални детски дрехи, а нищо не съм приготвил. Той скочи и се втурна към другия край на студиото, а Мелани си облече палтото. Той спря и сепнато попита:

— Хей, как каза, че ти е името?

 

 

След две седмици, пред голямото огледало на „Скавуло“ едно бивше гадже на Спайдър попита момичето до себе си:

— Чу ли новината?

— Коя новина? Не са една и две…

— Нашият прекрасен Спайдър е хлътнал здравата.

— Какво говориш!

— Скъпа, този сладур се е влюбил в новата Гарбо. Нали се сещаш коя — най-новото откритие на Айлийн — Мистериозната Магнолия.

— Кой ти каза? Не ми се вярва.

— Той ми го каза. Иначе и аз не бих повярвала. Не спира да говори за нея. Сякаш той е измислил любовта. Да го беше видяла как се държа на снимките в „Дикси“! Може да ти призлее — особено като имаш предвид, че той никога… никога досега…

— Знам какво имаш предвид.

— Така си и мислех.

— Ах, тази южна пачавричка!

— Истинско събитие, нали?