Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс (12)

Глава дванадесета

Близо осемседмичният период между края на Филмовия фестивал в Кан и празника Четвърти юли на 1977 година беше за Спайдър и Валънтайн време за уреждане на сметки във всякакъв смисъл. За Вито той бе период на обновление, на ускорени обороти. За Били трябваше да е меден месец, но погледнато в ретроспекция, меденият им месец с Вито се ограничаваше в единайсетте часа, през които трая полетът от Орли до международното летище в Лос Анджелис, а тогава те дори не бяха още женени.

 

 

Веднага щом се успокои относно бъдещето на „Скръпълс“, Валънтайн се зае да си търси жилище. Единственото й изискване беше то да й осигурява уединеност. Не можеше да мисли за малка къща заради опасността от любопитни съседи, нито за апартамент в обикновена жилищна сграда, където всеки влизаше, когато си поиска. Трябваше й жилище, където да се среща с Джош без рискове. Нужно бе то да е в прилична близост до „Скръпълс“, до неговия дом и до кантората му в „Сенчъри Сити“, защото часовете, които прекарваха заедно, бяха откраднати от напрегнатото му делово ежедневие. Най-после тя откри подходящо студио в луксозна нова сграда на Алта Лома Роуд, в Западен Холивуд, близо до Бевърли Хилс. То притежаваше всички нужни предимства. Във фоайето имаше портиер, който подлагаше на разпит всеки посетител. Никой не бе допускан в асансьора, ако по вътрешния телефон на сградата не се получеше съгласие да се качи.

Валънтайн скоро си даде сметка и за някои недостатъци на новия си дом. Част от стените на дневната и спалнята бяха стъклени. Ако ги доближеше, без да е вътрешно подготвена, ненадейно биваше зашеметена от ширналата се необятна гледка на целия западен Лос Анджелис чак до хоризонта, където бе Тихият океан. У заклето градско чедо като Валънтайн толкова много въздух, светлина и пространство създаваха усещането, че е попаднала на чужда планета. Ала тя бе по природа илюзионист, фокусник от най-чиста проба и когато от Ню Йорк пристигнаха мебелите й — същите, с които бе тръгнала преди пет години от Париж, Валънтайн посвети дарбата си да съживява миналото на пресъздаване на друга атмосфера и друго време. Особено силна бе илюзията вечер, когато тя затвореше новите бели дървени капаци, спуснеше новите розово-бели завеси (почти пълно копие на някогашните, които бяха поовехтели вече) и запалеше лампите с червени абажури. Претапицира стария си плюшен диван и дълбоките кресла със старомодна дамаска, напомняща й Нормандия, а пода застла с килим на цветя, ръчна изработка — единствената й много скъпа вещ. Новата кухня далеч превъзхождаше импровизирания й бокс в Ню Йорк. След щателна обиколка из Бевърли Хилс тя я обзаведе типично по френски — напълни я с лъскави тенджери и глинени гърнета, с разбивачки за яйца, тигани с медни дъна и големи бели порцеланови съдове със сини кантове. Джош, притеснен от нейната независимост, й поднесе единствените подаръци, които тя би приела — саксиени растения и литографии, твърде много за ограниченото пространство на стените, затова тя ги накичи и по таваните, дори в кухнята.

Въпреки ненормалното изобилие от стъкло Валънтайн бе напълно доволна от дома си, защото той изпълняваше своето предназначение. Не се съмняваше, че никой не се досеща по каква причина е решила да живее тъкмо там. Били бе твърде погълната от новия си брак, за да любопитства. Според Джош съпругата му не проявявала подозрение относно трите нощи седмично, които той прекарваше с Валънтайн; дългогодишният му навик да работи до късно даваше плодовете си. Колкото до Елиът, без малко не се получи провал, но и той бе успешно заблуден.

Вечерта след окончателното й нанасяне, докато лежаха прегърнати с Джош в голямото ново легло, дежурният портиер съобщи за пристигането на Елиът. В паниката си Валънтайн поръча да го отпратят, защото, преуморена след тежкия ден, вече си е легнала и почти е заспала. Ала на следващия ден в службата Елиът я бе изгледал с нескрито любопитство.

— Да си легнеш в седем и половина? Пък дори и да си била в леглото, какво пречеше да се кача? И друг път се е случвало.

— Точно там е въпросът. — Тя го стрелна студено със зелените си очи. — Ти не проявяваш никакво уважение към мен. Я да видим какво е забъркала за вечеря добричката Валънтайн. Не съм ти седмата сестра Елиът.

— Не си честна, Вал! Що за глупост! Кога не съм се отнасял с уважение? Та ти си най-добрата ми приятелка.

— Стига, моля ти се. — Тя тръсна ярките си къдрици, за да не й се наложи да срещне огорчения поглед на Спайдър. — Кой ще повярва, че сме само приятели? Допускаш ли дори за миг, че хората няма да ме вземат за една от прословутите ти многочислени любовници? Не желая да ме мислят за такава, особено след като бизнесът ни е толкова обвързан. Та ние делим един кабинет, дори едно бюро.

— Че аз почти не влизам в тоя кабинет, а и ателието е напълно на твое разположение. Но ако желаеш, ще намеря друго място за бюрото си. — Спайдър изглеждаше тъй стъписан, сякаш тя го бе убола с молива си. — Не бой се. Няма да те посещавам повече без покана. Просто исках да ти донеса подарък за новата къща и да ти покажа първото благодарствено писмо, което съм получавал.

— О, не ставай глупав, Елиът… Само се обаждай предварително по телефона. — Валънтайн бързо смекчи неискреното си възмущение. Беше прекалила. Какво дете бе той все пак зад тая своя мъжествена външност. Постави ръка върху неговата и добави:

— Извинявай. Ще ми дадеш ли все пак този подарък?

— Поискай го от надутия си портиер. Каса шампанско, дето тежеше цял тон. Помогна ми да я замъкнем до асансьора. Да се надяваме, че не е някой къркач и не я е пресушил вече.

— О, Елиът, благодаря ти! Ела да пийнем заедно довечера. Моля те!

И тя му хвърли един премрежен поглед изпод огнения си бретон. Спайдър си отбеляза, че неусетно за него тя най-после се е научила да флиртува. Капризна лошотия!

— Ако имам време.

— Моля те, ела. Искам да видиш апартамента. И какво пишеше в това твое писмо?

— А, то е от една сексапилна мацка, която снимах безплатно в Ню Йорк, защото нямах друга работа тогава, помниш ли? Казваше се Котън Канди. Миналата седмица видяла наша снимка в „Пийпъл“ към статията за „Скръпълс“ и ме познала. Пише ми, че онези снимки й донесли успех и вече имала свой бизнес благодарение на тях. Подбрала най-добрите и ги оформила като визитки. Ето виж тази. С телефонен номер и всичко останало. Май трябваше да й поискам процент от печалбата.

Валънтайн взе снимката, която той й подаде и ококори очи.

— В сравнение с нея аз приличам на момче. Кореспонденцията ти ми харесва повече от моята. Аз получих писмо от Принс. Негодникът ми пише колко се радвал, че съм успяла. Бива си го нахалството му… Елиът, непременно ще дойдеш довечера, нали?

— То се знае.

Той отиде и остана за вечеря, както правеше и преди, точно според очакванията й. Но Валънтайн знаеше, че приятелството им се е променило, за да отвори в живота й място за тайната с Джош. Беше първото, с изключение на фактите около Алан Уилтън, което криеше от Елиът, а това променяше отношенията им и я караше да бъде потайна, предпазлива и резервирана по дребни поводи. Не й хрумваше, че той ще го забележи, но всъщност промяната му се набиваше в очи, както и новото двойно легло в спалнята й.

Когато вечерта приключи, Валънтайн почувства някаква странна пустота и неочаквана потиснатост. С непоклатима логика си каза, че би трябвало да го очаква. Човек не можеше да има всичко. А онова, което тя имаше, си заслужаваше отказа от много други неща, за да го запази. Валънтайн се остави с наслада на мислите си за Джош; обгърна се в сигурността си, че той я обича, като в меко одеяло, което можеше да придърпа и над главата си, ако поискаше. Джош се измъчваше да не би на нея да й е неприятно, че не смее да я заведе в истински добър ресторант заради опасността да ги видят заедно. Когато не се хранеха в някое невзрачно заведение, Валънтайн му готвеше в своята кухня. Поне веднъж в месеца успяваха да прекарат заедно съботата и неделята, без изобщо да напускат апартамента й. Той се боеше да не би това положение да я изнерви, но всъщност тъкмо липсата на конкретна уговорка помежду им най-много допадаше на Валънтайн. За пръв път в живота си, а вече бе на двайсет и пет години, имаше постоянна връзка с мъж; не изпитваше потребност да я изтъкне пред обществото, нито да й придаде официален характер, като я сподели, макар и с един човек. Любовта й към Джош беше още по-сладка заради това, че бе скрита от всички — като тайна градина, разцъфтяла в центъра на голям град.

Единственото им скарване стана по повод предложението му, или по-скоро автоматичното му решение, той да й плаща наема.

— Ah, ca jamais! — С неочакван гняв викна тя, тъй смаяна, че несъзнателно мина на френски. — За каква ме мислиш, по дяволите? За държанка ли? Ти не ме издържаш, както някои мъже издържат метресите си. Аз съм независима и си имам свой живот. Да не си го споменал повече!

Лицето му с високи славянски скули се изопна и той наведе глава силно смутен.

— Мила моя, страшно съжалявам. Никога не ми се е случвало подобно нещо… мислех… Непростимо глупаво излезе…

Тя прегърна сведената му глава, разроши с дъха си късата му побеляваща коса и после целуна тъжно извитите му устни.

— Решил си, че така с редно да постъпиш при дадените обстоятелства. Тези представи от твоите правни книги ли ги имаш? Учат ли в Харвард на подходящо поведение при любовна връзка? Къде ти е романтичното чувство? Сигурно не е включено в учебната програма. Трябва да поправим този пропуск и то бързо.

Няколко дни по-късно, веднага след като получи калифорнийското си шофьорско свидетелство, Валънтайн, водена от непознато за нея любопитство, мина с новото си рено покрай къщата на Джош Хилман на Норд Роксбъри Драйв. Беше на ъгъл, с висока плътна ограда, зад която се виждаха мрежа на игрище за тенис и върховете на няколко големи дървета. Бяло боядисаната тухлена фасада свидетелстваше за солидно състояние, а стотиците нацъфтели розови храсти около оградата и покрай алеята към входа, подсказваха за всеотдайни грижи на поне двама градинари. Валънтайн не можеше да свърже всичко това с Джош, а още по-малко със себе си. Къщата излъчваше неоспорим авторитет и не й позволяваше да си представи, че стопанинът би могъл да живее другаде.

От спомена за къщата, която не бе отишла да види никога повече, тя се прехвърли към мисълта за предстоящите празнични дни. За Четвърти юли беше поканена на голямото традиционно тържество на Джейкъб Лейс. Били и Спайдър също имаха покана, но нямаше да ходят. Валънтайн не можа да устои, макар това да означаваше, че ще прелети три хиляди мили само за няколко дни. Целият свят на модата щеше да е там и сега, след като бе признат член на този свят, Валънтайн от „Скръпълс“, тя искаше да се върне в Ню Йорк и да го види вече от позицията на преуспяла.

— Откакто мис Стела от И. Магнин се бе оттеглила през ноември 1976 година, Валънтайн бе единственият моделиер, ръководещ централа за шев на облекла по поръчка към голям магазин в целите Съединени щати. Вярно, че „Скръпълс“ не беше универсален магазин (а Бергдорфс в Ню Йорк възпроизвеждаше по поръчка на клиенти копия от парижката колекция), но ателиетата бяха пълни, след като към шивачките и кроячките се присъединиха и някогашните служителки на мис Стела и всички те сега бяха постоянно заети с поръчките на големия брой жени от Западното крайбрежие, за които „конфекция“ все още беше мръсна дума. Били се оказа напълно права относно престижа, който изработените по поръчка оригинални модели биха донесли на „Скръпълс“. Печалбата си я биваше, със задоволство си мислеше Валънтайн. А още повече я радваше фактът, че тя се дължи до голяма степен на нея самата.

Джош щеше да я придружи на увеселението на Лейс. Тя не го попита как точно го бе уредил и не искаше да знае какви обяснения бе дал на жена си, но той бе твърдо решен да отидат заедно. Според него посред толкова много гости нямаше да бие на очи, че са заедно, както, да речем, в ресторант, а и годишният фестивал на Лейс никога не биваше отразяван в пресата.

За Валънтайн единственото облаче на хоризонта бе приготвянето на багажа. Нейната професия включваше и умението да организира гардероба на други жени, а самата тя се чувстваше извънредно нервна и объркана, когато трябваше да приготви своя куфар. Едва предишния ден бе извършила подобна услуга на една клиентка, чието пътуване включваше обиколка на гръцките острови, конференция в Осло и сватба в Лондон, на която щеше да присъства кралското семейство. Валънтайн бе изработила модели за стилни тоалети, които щяха да й свършат работа за всички случаи и се побраха само в два куфара. Погледна роклята си, изработена от нея самата за празненството на Лейс: блузата от ябълковозелен шифон с басти, с широко деколте, откриващо раменете и богати ръкави, а бухналата пола бе от осем отделни пласта бледовиолетова коприна с висок корав колан от зелено кадифе, точно съвпадащо с цвета на очите й. Много красива и празнична, прецени отново Валънтайн, но как се опакова подобен тоалет? В отделен куфар, естествено, би казал диктаторът на модата Елиът.

Докато Валънтайн стягаше багажа си, Спайдър Елиът бе изпаднал в необяснимо самосъжаление — едно състояние, което му бе точно толкова неприсъщо, като цирей на интимно място. Изтегнат край басейна си с голяма петъчно-вечерна лоза питие в ръка, той реши да се поободри, като изреди на ум всичките си сполуки.

Ето, да речем, наскоро наетата къща. Уютно скътана в тиха уличка, северно от Сънсет, тя беше идеален пример как един мъж, необременен от грижи за жена и деца, може да си уреди превъзходен дом. Жилището бе обновено от хазяина на Спайдър, прочут кинорежисьор, баща на девет деца, който бе поел обет за безбрачие, макар и не целомъдрено, след петия си развод. Обетът бе написан с кръвта на финансовия му съветник, ала нещо се бе объркало или обратно — бе се подредило отлично, защото режисьорът отново беше женен и шестата му съпруга отказваше да живее в дом, където се долавяше споменът от твърде много забранени игри и забавления.

Игри и забавления, мрачно се подсмихна Спайдър. Действително ли хората се забавляваха от сърце или се самозалъгваха? И той умърлушено се върна към списъка на въпросните сполуки. „Скръпълс“ беше направил голям удар в търговския свят и това се дължеше отчасти на него. Ура за Били Айкхорн-Орсини, защото тя бе собственик на магазина. Жените от Бевърли Хилс и посестримите им на север на юг и на изток от Бевърли Хилс обсаждаха „Скръпълс“ и държаха Спайдър да ги научи как да погледнат себе си с други очи. За тях той бе по-важен от фризьорите им, от агрономите, лекуващи домашните им растения, дори от треньорите им по тенис. Ура за добрите женици от Бевърли Хилс. Може би един ден той щеше да стане наистина незаменим за тях, като психоаналитика или козметичния хирург. Не, ще измести козметичния хирург. Приятелката му Валънтайн се бе издигнала като един от най-прославените моделиери и името й постоянно се споменаваше във „Вог“ и „Базар“. Ура за Валънтайн О’Нийл и тая странна нейна тайна, каквато и да беше тя — не че това изобщо го вълнуваше. Какво му пукаше, ако тя предпочиташе да се затвори, пазена от разни портиери като някоя рокзвезда? Виж я ти, проклетата потайна и лицемерна френска хитруша. Добре че не бе се обвързал с нея. Още едно предимство за списъка му.

Телефонът иззвъня. Спайдър стана да се обади. Вероятно бе Валънтайн, за да поиска да й потвърди, че ще се грижи за магазина на другия ден, докато тя лети към Ню Йорк, та да се фръцка на празненството на Лейс. Но не беше тя, а телефонната служба, която приемаше обаждания за него, с две съобщения, пристигнали през деня. Едното — от Мелани Адамс, гласеше, че просто искала да му каже здрасти, а второто — също от Мелани Адамс, отменящо първото. От телефонната служба не били сигурни дали той държи на тия съобщения, затова решили за всеки случай да му ги предадат. Спайдър затвори. Ура и за тях. Нима придобивките му нямаха край? Той беше единственият в Холивуд, обслужван безотказно от телефонистките.

Мелани Адамс. Мисълта за нея не го измъчваше вече. Дори бе отишъл да види първия й филм, само за да се увери, че е така. Вероятно бе редно да се радва на успеха й — макар не значеше ли това да иска твърде много от себе си? — но тъй или иначе тя бе родена да прави любов с камерата. Колкото и изящна да бе изглеждала като фотомодел, операторският гений на Джон Алонзо бе удвоил красотата й, тъй като улавяше и грацията на движенията й.

А сега, през последните една-две седмици тя бе започнала да звъни, когато бе уверена, че няма да го намери вкъщи, и да оставя незначителни съобщения на телефонната му служба, а след час да ги отменя. Той нямаше представа какво цели тя с това ненормално детинско поведение, но във всеки случай не желаеше да се обвързва в подобни игрички. Нито веднъж не й се обади в отговор. Нима само година бе изминала от миналия Четвърти юли, от вечерта, когато отидоха заедно на празненството на Лейс. Той имаше чувството, че са изтекли десет години. По празниците Спайдър беше канен на пет места и беше решил да отиде на всичките. Ако още малко продължеше да брои придобивките си, като нищо можеше да реши да се удави в друга от тях — плувния си басейн.

Телефонът отново иззвъня. Прозвучаха шест сигнала, преди той най-сетне да вдигне слушалката.

— Спайдър?

Нямаше как да сбърка този глас, преливащите в него жар и студенина, с нотките на съблазняваща и едновременно капризно отблъскваща красавица. Не можа да й отговори.

— Спайдър? — повтори тя. — Спайдър, знам, че си ти, а не телефонната служба, защото те винаги го съобщават.

— Здравей и сбогом, Мелани.

— Не затваряй, моля те! Нека поговорим поне минута. От дълго време само за теб мисля, Спайдър, но нямах кураж да ти се обадя, когато си вкъщи.

— Защо си правиш труда?

— О, Господи, разбирам твоята враждебност и съзнавам, че имаш право. Не мога да си простя, че ти написах онова…

— Сразен съм.

— Не, почакай, нека ти обясня… То беше най-вече от страх. Всичко онова не го мислех, няма нищо общо с истината… Но толкова се боях да не се привържа прекалено към теб… О, Спайдър, не знаех какво да правя… Сигурно съм била ужасна, но то беше от нерви…

— Мелани, все ми е едно. Нищо не е станало. Всичко хубаво.

— Не, почакай, моля те! Нужно ми е да те видя, Спайдър. Ти си единственият тук, който ме е обичал някога, и изпитвам необходимост да поговоря с теб… Не, непременно трябва да те видя.

— Ами оня твой хубавец, Уелс Коуп, той не те ли обича?

Спайдър се прокле да гори вечно в ада, задето продължаваше този разговор, ала никога досега не бе чувал такава искрена молба в гласа й; винаги бе толкова самоуверена и непристъпна, с едната ръка го приканваше, а с другата го отблъскваше.

— Уелс ли? Ако ме обича, то не е в смисъла, който ти влагаш. Спайдър, толкова съм самотна. Моля те, нека дойда при теб!

— Не, Мелани. Идеята ти не струва. Напълно е безсмислено. Нямаме какво да си кажем.

— Спайдър, Спайдър… — Тя вече открито хлипаше. Спайдър имаше слабост към всяка проява на женственост, но най-голяма жалост събуждаше у него женският плач. Каза си, че след като толкова бе обичал Мелани, не може да й обърне гръб сега, когато тя очевидно е в беда. И все пак напълно ясно му бе, че истинската причина не е хуманна, а просто не може да й устои.

— Ще бъда тук още час, Мелани. Ако искаш, можеш да дойдеш за няколко минути, но на повече не се надявай.

— Само ми кажи как да стигна до там. Веднага идвам. О, благодаря ти, Спайдър…

Докато записваше адреса му, по страните й течаха сълзи, но веднага щом постави обратно слушалката, несравнимите й устни леко се разтегнаха в израз на задоволство.

 

 

— От утре пак на работа — доволно заяви Вито, а Били се засмя, сякаш думите му бяха шега. Предишния ден бяха пристигнали в дванайсетакровото й имение в Холмби Хилс и повечето време оттогава бяха прекарали да си отспиват голямата разлика във времето. Още не бяха разопаковали багажа си и, което бе по-важно за Били, още не бяха женени.

— Трябваше още тази сутрин да започна — продължи той, като крачеше неспокойно около грамадното легло с копринен балдахин, разположено в центъра на обширната спалня. — Тия проклети сценаристи изобщо не можеш да ги откриеш в неделя. Сигурен съм, че отиват на яхтите си само за да не ги търсят по телефона, а всъщност мразят водата, глупавите им сноби!

Били стана от леглото и се приближи гола до него. Той се бе спрял за миг край един от многото прозорци на нейната приказна стая в приказките и дори не виждаше английската градина отвън, нито пространството отвъд с осеяни с диви цветя горски пътеки, водещи към парници, проектирани като копие на викторианските ботанически градини в Кю. Тя постави ръце на раменете му и се вгледа в очите му. Както бяха боси той я надвишаваше само с пет сантиметра и тя си представи, че са близнаци. Потърка носа си в неговия. Как ли дишаха хората с малки носове? Продължи да го изучава внимателно и се опита неуспешно да разроши острата му къдрава коса.

— Много си сериозен — прозвуча заключението й.

— Вече изоставам от графика, дявол го взел. Почти в края на май сме. А трябва да започна снимки не по-късно от юли. Значи имам само юни, за да получа готов сценарий, да намеря режисьор, актьори и подходящ оператор…

— Защо не отложиш снимките за септември или октомври? Не е ли все едно?

— Все едно? — Вито беше стъписан, но бързо си припомни, че някои хора не разбират от филмопроизводство. — Любима, прекрасна моя Били, та аз правя любовна история. Трябва да излезе на екран за коледните празници и нито ден по-късно. — Тя все още го гледаше с недоумение. — Коледа, Били. Хлапетата се прибират у дома от университетите и колежите. Във ваканция са. Кой ходи на любовни филми? Ами че младежите, мила, те са най-голямата публика в киното.

— О, да — разбиращо кимна Били. — Звучи напълно логично. Трябваше да се досетя. Разбира се, Коледа. Вито, ами сватбата ни? Бях я планувала за петък, но щом си толкова зает…

— Само кажи кога и къде. Не се тревожи… Така ще подредя срещите си, че да имам достатъчно време. Само гледай все пак да е след шест и половина, мила.

През следващите седмици и месеци Били, току-що получила първата си представа за филмовата индустрия, щеше да научи още доста неща, дори много повече, отколкото би й се искало.

 

 

Вито бе нарекъл бъдещия си филм „Огледала“. С бюджет от два милиона и двеста хиляди долара филмът, според стандартите на индустрията, щеше да е от „малките“. Такива филми попадат в категорията между „големите“ с бюджет над осем милиона долара и участие на звезди като застраховка срещу касов провал — застраховка, която невинаги успява, но се смята за абсолютно необходима — и от друга страна „експлоатационните“ или „нискобюджетни“ филми, предназначени за вкусовете на ограничена публика, склонна да плати билет за автокино или квартална зала, за да гледа истории за преследване с коли и за вампири.

Типично за вкусовете си, Вито се бе впуснал в проект, излизаш извън утъпканите пътеки на филмопроизводството. С бюджет малко над два милиона долара той не можеше да си позволи участието на звезди. И все пак превъзходните качества на литературната основа, както и огромното му желание да направи добър филм изискваха работа с отличен сценарий, отличен режисьор и отличен оператор. Когато Вито Орсини използваше думата „отличен“, той влагаше същия смисъл като Хари Уинстън, когато описваше с нея диамант. И смисълът бе „безупречен“.

По време на полета от Париж той бе направил кратък списък на хората, които му бяха нужни: Фифи Хил като режисьор, Сия Еймъс като сценарист, Пер Свенбърг като оператор. В момента хонорарът на Хил беше четиристотин хиляди долара на филм. Еймъс не би се задоволил с по-малко от двеста и петдесет хиляди. Свенбърг изкарваше по пет хиляди долара седмично, а Вито щеше да го използва седем седмици. Общата сума възлизаше на шестстотин осемдесет и пет хиляди долара, но Вито възнамеряваше да ги ангажира за не повече от триста хиляди плюс проценти от собствения му дял, в случай че филмът донесеше печалба. Настъпил бе моментът да потърси отплата за стари услуги и крайно време бе дошло най-сетне да му провърви след толкова несполуки.

Сид Еймъс, сценаристът, се славеше с феноменалната си бързина и бе идеалният избор за адаптация на любовна история. Него Вито посети пръв.

— Вито, естествено, че бих искал да ти помогна. Ти си ми правил услуги в най-критични моменти. Само че съм страшно зает. Проклетият ми импресарио ме бърка с електрическа пишеща машина. Задръстил ме е с работа за три години напред.

— Сид, разполагам с романа на годината. Ще правя филма с Фифи и Свенбърг. Кажи на твоя импресарио, че се заемаш с тая работа, защото ти е по сърце. Никога няма да си простиш, ако на афиша на „Огледала“ излезе друго име. Романът е прекрасен, ти сам го каза. То се знае, че ще ти бъде платено в брой, при това напрано в Пананамската ти компания. Седемдесет и пет хиляди долара и ще обясниш на импресариото си, че го правиш като отплата към стар приятел.

— Седемдесет и пет хиляди долара! Ти се шегуваш. Не е хубаво така, Вито.

— Плюс пет процента от моя дял.

— Седем и половина. И да знаеш, че го правя само напук на гадния импресарио. Ще ми се да му видя физиономията при тая новина.

Единият бе спечелен, оставаха още двама.

Осем години по-рано неизвестният и неизпробван от никого Фифи Хил бе направил режисьорския си дебют при Вито. Това бе първият успех на Фифи, последван от други. Но Вито не залагаше просто на благодарността, която в Холивуд бе още по-демоде от девствеността. Той знаеше, че Хил отдавна мечтае да направи филм с Пер Свенбърг. Вито дори не бе говорил с прочутия оператор, но обеща на Фифи, че ще го ангажира.

— Ако не ти го осигуря, Фифи, уговорката ни отпада.

— Спомена за сто двайсет и пет хиляди, Вито, и какъв процент беше?

— Десет.

— Дванайсет и половина… и Свенбърг.

Всички оператори хранят отколешна и основателна неприязън към филмовата индустрия. При Свенбърг тя бе особено подчертана. Той се ползваше с известност само в своя бранш; макар критиците да се наддумваха един друг; като сравняваха работата му с Вермеер, Леонардо и Рембранд, за публиката, с изключение на ограничен кръг просветени киномани, името му не значеше нищо. Вито бе уверен, че Свенбърг е готов на всичко, за да се прочуе. Той обеща на огромния швед, че във всяка платена обява за вестниците и списанията и във всеки рекламен материал ще се появи с големи букви надписът „Главен оператор — Пер Свенбърг“ при условие че се съгласи да работи срещу две хиляди долара седмично. Вито щеше да срещне огромна съпротива от страна на студията заради това уверение, каквото нямаше никакво право да дава. Но нищо не се постига лесно.

В края на преговорите, продължили цял месец, Вито най-сетне почувства увереност, че е осигурил основните елементи на продукцията си. Продуцентският му хонорар беше уговорен със студията. Макар по принцип, благодарение на репутацията си, да би получил двеста и петдесет хиляди долара, в този случай поради малкия бюджет щеше да вземе само сто и петдесет хиляди. На една от паметните бележки, разхвърляни навсякъде из къщата на Били, Вито бе нахвърлял цифрите за останалите разноски по филма: хонорари на актьорите и екипа; от секретарските услуги до разходите по последния телефонен разговор и всяко ксерокопие; наеми; транспорт до мястото на снимките; дневните за всички участници; реквизит; гардероб; грим; и най-тежкото перо от всички — двайсет и пет процента от целия бюджет режийни разноски за студията. В добавка имаше лихва за неуредените сметки и, естествено, десет процента за непредвидени разходи, в случай че нещо се объркаше. Макар по-малко от четиристотин хиляди долара да отиваха за съществени пера като сценарий, режисьор, продуцент и оператор, бюджетът вече бе нараснал до два милиона плюс-минус двеста хиляди долара. Ала във филмовия бизнес нещата винаги опират до плюс и никога до минус.

Вито реши, че бюджетът може да стигне, в случай че нищо — абсолютно нищо — не се обърка.

 

 

Мисълта какво да облече за срещата си със Спайдър оживи Мелани повече от всичко друго след последните й снимки пред камерата. Проблемът какъв вид да приеме за тоя решителен сблъсък, към който се приближаваше от седмици, я изпълни с еротична възбуда. Изпаднала в приятна суетня, тя прерови всичките си гардероби в къщите за гости на Уелс Коуп, като се спря на десетина възможности и после ги отхвърли — от откровено небрежните джинси до семпла, но много съблазнителна бледорозова къса рокля, оригинален модел на Жан Мюир. След минути откри тоалета, който щеше да я представи такава, каквато искаше да изглежда. Беше батистена рокля в невинен светлосин цвят, с дълбоко кръгло деколте и малки бухнали ръкави, пристегната в кръста с широк колан. Нужна беше само сламена шапка, за да допълни образа, но Мелани се задоволи само със синя панделка в косите си канелен цвят. Почти без грим, с боси загорели крака и ниски сандали и впечатлението, което целеше бе готово: непокварена, по детски наивна, и най-вече — уязвима.

Докато караше към дома на Спайдър, ръцете й трепереха върху кормилото. Най-сетне нещо щеше да се случи. Неудовлетворението бе обзело Мелани Адамс скоро след приключването на първия й филм. През целия период на снимките тя бе живяла в нещо като сладостен транс. Щом се събудеше сутрин първата й мисъл бе, че ще прекара деня, играейки ролята си. Истинска благословия! Обясняваше си своя новооткрит душевен покой с това, че е родена да бъде актриса, че най-сетне е открила призванието си, а предишната смътна потиснатост, владяла я през по-голямата част от живота й, е била просто неутоленият й стремеж към истинското й занятие. По време на традиционната забава след завършването на филма Мелани остана в ролята си на невинната неземна девойка, докато всички около нея се отърсваха от преживяното с филма и пак се връщаха към нормалното си съществуване.

На следващата сутрин се събуди в отчаяние. Нямаше студия, където да отиде, не я чакаха гримьори и гардеробиери, нито режисьор, който да я наставлява, нито камера, която да утвърди присъствието й. Уелс Коуп я увери, че реакцията й с напълно естествена, че се дължи на спада след продължителното творческо напрежение. Успокои я, че всички актьори минават през подобно състояние и че то е кратко; до следващия филм можеше да се живее както обикновено.

— А той кога ще дойде… следващият ми филм?

— Мелани, Мелани, бъди разумна. Имам месеци довършителна работа по този филм. А дори когато бъде готов, ще го задържа до подходящия момент, докато се освободят кинотеатрите, които са ми нужни. Все пак аз не управлявам филмова фабрика за Мелани Адамс. Смисълът е да те използвам по такъв начин, че да станеш голяма звезда — а ти още си далеч от тая цел. Трябва да се действа внимателно и сдържано. Не искам да наводня пазара с теб. Не, следващият ти филм ще дойде, когато открия идеалната роля. Търся, всеки ден чета идеи и сценарии, но в момента няма нищо, което да е, макар и мъничко подходящо за теб. Защо си толкова нетърпелива? Използвай времето помежду филмите да се забавляваш — обядвай с приятелки, играй тенис, запиши се в школа по танци, купувай си дрехи. Уроците ти с Денис Уокър продължават, а това е достатъчно да ти запълни времето, мила. — И той се върна към купчината сценарии до креслото си.

Макар Уелс Коуп често да посрещаше гости и всяка от жените във внимателно подбрания му кръг да би се съгласила на драго сърце да обядва с Мелани, тя никога не ги потърси. Женското бъбрене не беше по вкуса й дори в ученическите години. Бе лишена от всякаква способност да създава интимни контакти. Животът й се ограничи до уроци с преподавателя й по драматично изкуство, който вече не можеше да й отделя повече от два часа дневно, посещения в школа по модерен балет и чакане.

Обещаваше си, че всичко ще се промени и истинските приключения ще дойдат в живота й, щом само филмът бъде показан на екрана. Не си даваше сметка какви точно приключения очаква, но за толкова кратко време бе стигнала толкова далеч, че нямаше начин в живота й да не настъпи някаква прекрасна промяна.

След премиерата на филма през ранната пролет на 1977 година нямаше пито един критик, който да не изпадне във възторг от Мелани. От много години дебютантка не бе се радвала на подобен успех. Петима от най-авторитетните критици в Съединените щати с неудоволствие установиха, че четирима най-силно презирани от тях колеги също оценяват Мелани Адамс като „Новата Гарбо“. Тя изчете материалите по свой адрес окрилена и тържествуваща. Уелс Коуп й устрои великолепно празненство. Никаква промяна не настъпи. Пристигнаха десетки поздравления от някогашни нейни познати. Тя препрочиташе критиките от всички вестници из страната. Ала нищо не се променяше.

— Ама ти какво очакваше? — Питаше я Уелс с леко раздразнение, най-силната емоция, която си позволяваше извън стаята за монтажа. — Това не беше коронация, просто първа стъпка в кариерата ти. Тук на тези неща се гледа като на бизнес. Ако искаш да почувстваш, че животът ти се е променил, иди в Ню Йорк при момичетата на Айлийн Форд или още по-добре посети родителите си. В Луисвил към теб ще се отнасят като към знаменитост, но тук не можеш да го очакваш. Ще получиш единствено заявки за интервюта и най-много някой да те разпознае на улицата или в магазина, но иначе… Ти си просто едно ново лице в града, Мелани. Как си представяше, че живеят актрисите помежду филмите? Да вземем най-добрите. Чакат и ходят на уроци. Ако са омъжени, уреждат си дома или раждат деца и чакат. Ако са в телевизията, участват в забавни предавания с игри и пак чакат.

— Защо пък да не се захвана с бродерия? — измърмори Мелани със сълзи на яд и огорчение в очите.

— Ами да, на прав път си — разсеяно се съгласи Уелс и отново се върна към разтворения сценарий.

Мелани изгледа филма си десетина пъти в прожекционната зала на Уелс. Сега, когато не беше пред камерата, имаше чувството, че жената на екрана е някоя друга актриса. Не би могла отново да се слее с героинята си. Седеше в залата дълго след последните кадри и се питаше коя е всъщност. Често се вглеждаше в очите си в огледалото. Все повече се отдаваше на мечти, че е друг човек. Искаше й се да се е родила с външността на Гленда Джаксън. Бе уверена, че в такъв случай присъствието й щеше да е неоспоримо, щеше да е цялостна личност — силна, арогантна, налагаща се. Де да бе имала щастието да започне от нищо, да се бори с лоша кожа и грозно тяло. Ако изглеждаше като Гленда Джаксън, сигурно сега нямаше да се пита коя е.

След като първият й филм не успя да заглуши неутолимия, неясен стремеж, който бе таила дълбоко в себе си през целия си живот, Мелани повече от всякога даде воля на алчната си потребност да взема колкото може от околните. Да се мъчи да обработва Уелс беше безполезно. Както и да постъпеше, каквото и да кажеше, той проявяваше безкрайно търпение към нея. По този начин Уелс даваше израз на любовта си, но сексуалният им живот със своята елегантна сдържаност, която отначало й бе подействала тъй успокояващо, както и абсолютната липса на любопитство от негова страна, все повече засилваха чувството й за нереално съществуване.

Тъкмо тогава започнаха нерешителните й опити да звъни на Спайдър. Спомняше си неговата настойчива и несдържана страст и тя започна да й се струва отговор на всички въпроси. Спайдър никога не й се бе наситил, не се бе отказал от опитите си да търси съкровеното у нея.

Два пъти почука плахо на вратата му, преди той да се появи на прага. Мелани стоеше пред него, невинно предлагаща му омайващата си красота, и със сведени очи го чакаше да я покани вътре.

— Стига с тия глупости, Мелани — рязко рече Спайдър.

— Не се дръж, сякаш се каня да затръшна вратата под коса ти. Хайде, влизай. Имаме време да изпием набързо по едно питие.

— Спайдър, говориш така, като че си съвсем друг човек — промълви тя.

Той бе забравил болезнено сладостната тръпка, която предизвикваше гласът й. Ядосано си рече, че на такъв глас никой не би могъл да устои, освен ако жената не беше абсолютна грозница. Подаде й водка с тоник, припомнил си механично какво пие тя, и й посочи място в далечния край на дългото канапе в просторната и празна бяла дневна. Тъй като прекарваше деня си в обстановка, претрупана от какви ли не предмети, Спайдър предпочиташе пространството му за почивка да е колкото може по-свободно. За себе си придърпа един сгъваем стол с брезентова седалка, но достатъчно далеч от Мелани, за да създаде неловка дистанция помежду им. Тя обаче мигом се премести близо до него на канапето и тъй като нямаше как да отдръпне стола си, Спайдър остана на мястото си и зачака мълчаливо.

— Благодаря, че ми позволи да дойда — прозвуча гласът й, изпълнен с нега. — Трябваше да те видя, Спайдър. Ти сигурно ще си в състояние да ми обясниш нещата.

— Да ти обясня?

— Чувствам се страшно объркана и тъй като ти имаше навик да ме разпитваш какво мисля и чувствам, сигурно ще можеш да ми разтълкуваш какво става с мен.

— Сбъркала си адреса, малката. Иди в някой от психоаналитичните кабинети по Бедфърд Драйв. В тоя квартал има десетки светила, специализирали с години заради шанса да помогнат на такива като теб да разберат какъв е проблемът им. Само че аз не съм психоаналитик и нямам намерение сега да се преквалифицирам. Ако ми поискаш съвет за гардероба си, насреща съм. Но по други въпроси не мога да ти бъда полезен.

— Спайдър, ти никога преди не си бил жесток.

— А ти?

— Да, зная. — Тя замълча и го погледна сериозно. В очите й нямаше нито сянка от молба или прелъстителност, но това също беше игра, само че по-изкусна. Помежду им надвисна мълчание. Тя негласно отказваше да го разчувства с думи. Знаеше, че не е нужно.

— Добре де, какво те притеснява? Уелс Коуп? Кариерата ти?

— Не… Не е там работата. Той е много добър към мен, доколкото природата му позволява, сега ми търси роля… Не мога да се оплача от него. Просто нещата не се получиха, както очаквах. Спайдър, не съм щастлива. — Тя изговори последните думи с неподправена изненада, като че чак сега установяваше тази истина.

— И очакваш аз да ти обясня защо не си щастлива — с равен тон довърши мисълта й Спайдър.

— Да.

— Защо аз?

— Бяхме щастливи някога… Смятах, че ще си припомниш защо.

Тя бе простичко откровена, тъжна, разголена от обичайната си загадъчност и представяше това си състояние като последна надежда за спасение.

— Знам защо аз бях щастлив тогава, Мелани, но за теб никога не съм бил сигурен.

Гласът на Спайдър прозвуча дрезгаво. Нямаше желание да тържествува над нея.

— О, но аз бях щастлива! Бях щастлива също, когато дойдох тук и после, докато работех, а след това… изведнъж вече не бях щастлива.

— И си мислиш, че сега можеш да се върнеш при мен и отново да намериш щастието, така ли? — Тя кимна свенливо. — Не, така не става, Мелани. И това ли дори не си разбрала?

— Защо да не става? Сигурна съм, че ще се получи. Не съм глупава, знам разните поговорки за случая, но не вярвам да важат всички. При нас ще е различно. Аз се промених. Спайдър, вече съм зряла. Съвсем нов човек съм, повярвай ми… Ти си единственият, с когото съм се чувствала… свързана. Моля те, моля те!

— Поканен съм на вечеря и закъснявам.

Мелани стана и се приближи до него. Той не помръдна от стола си. Тя коленичи на голия под и обгърна краката му, после положи глава на коленете му като уморено дете.

— Нека постоя така една минута и после си отивам — прошепна тя. — О, колко е хубаво пак да съм близо до теб, просто да усещам допира ти… Почти ми е достатъчно. — Тя вдигна глава и го погледна в очите. — Може ли?

— О, Господи!

Спайдър я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята. Докато я събличаше тя го обсипа със задъхани целувки, сякаш се боеше, че той може да размисли. Когато усети ръцете му върху голото си тяло и устните му, търсещи всички места, които бе обичал, тя изстена от удоволствие. Топлата му уста бе вече между бедрата й и тя изрече през стиснати зъби „О, хубаво е, хубаво“, а когато той проникна в нея Мелани издаде въздишка на удовлетворение и тялото й последва ритъма на забързващите му се движения. Щом всичко свърши, останаха неподвижни за един продължителен миг на изтощение.

После Спайдър рязко скочи и седна на ръба на леглото, загледан в Мелани, която лежеше изтегната в блажена забрава. Тя лениво се обърна и му отправи доволна усмивка.

— О, беше толкова хубаво. Чувствам се великолепно. — Тя размърда пръстите на краката си, протегна се и отново въздъхна с облекчение. Спайдър беше сигурен, че този път не играе роля. Твърде добре му бе познато излъчваното на сексуално задоволената жена, за да сбърка. Усмивката й стана тържествуваща и тя протегна ръка да го помилва по гърдите. — Знаех си… сигурна бях… Видя ли сега, че бях права? Отново можем да се обичаме.

— Сега чувстваш ли се щастлива?

— Безкрайно щастлива, мили. Любими Спайдър.

— А аз не.

— Какво!?

— Чувствам се толкова щастлив, колкото след добър масаж, да речем. Тялото ми изпитва удовлетворение, но в сърцето ми няма истинско щастие. Беше като песен само с текста, без музиката. — Той притисна с ръката си нейната, като видя как усмивката й се смени с изражение на уплаха. — Съжалявам, мило мое момиче, но усещам в душата си само празнота и тъга.

— Но как е възможно, след като успя да направиш тъй щастлива мен самата?

Умолителната нотка в гласа й прозвуча по-искрено от всичко, което бе изрекла от началото на срещата им.

— Това вече не ме задоволява, Мелани. Ти не ме обичаш, а просто искаш аз да те обичам.

— Не, Спайдър, кълна ти се… Обичам те… Повярвай ми…

— Ако ме обичаше, нямаше да изпитвам тази пустота и потиснатост. А аз имам вяра на усещанията си. Ти обичаш впечатлението, което създаваш у мен, обичаш вниманието към себе си, ласките, въпросите, разговорите на тема Мелани, обсъждането на скрития й проблем. Но да обичаш мен самия? Та ти дори не ме попита как съм. Харесва ти само да получаваш, не и да даваш. Може би ти искрено желаеш да ме обичаш, но не е по силите ти.

— Но как да те убедя? Какво да кажа? Как да те накарам да повярваш…

— Невъзможно е. Не тъжи, мила. Просто няма начин.

Мелани го погледна и разбра, че той знае за нея повече, отколкото тя самата. И тъкмо това познание й бе нужно, искаше го за себе си.

— Спайдър…

— Откажи се, Мелани. Няма да стане. — Гласът му бе равен и неумолим. Нещо по-лошо, в него звучеше облекчение. Дори и Мелани можа да разпознае поражението сега, когато се сблъска с него за пръв път в живота си. Пламъчето в очите и угасна отведнъж като екрана на изключен телевизор.

— О, Спайдър, какво ще правя сега? — изплака тя.

Той прекара пръст по извивката от ухото до брадичката й с жест, който бе тъй безразличен, че бе по-окончателен от удар.

— Върви си у дома, Мелани. Няма начин да не изникне шанс за най-красивото момиче на света.

— Няма що, голяма полза имам от това!

— Не си проклинай късмета, скъпа!

 

 

Празненството на Джейкъб Лейс беше в разгара си, когато Джош и Валънтайн се появиха. Тя умишлено бе нагласила нещата така, че да пристигнат доста късно и да не бият на очи. Изгубени в тълпата, вървяха през моравата, въодушевени от новото усещане, че са заедно пред хора.

И все пак нямаше как да останат незабелязани. Валънтайн, с вид на млада магьосница, обикаляща владенията си, с леката си танцуваща походка и фееричната си рокля бе истинска Титания, кралица на феите. Джош, който бе свикнал да я вижда между четири стени да готви, да пие вино и да се отдава на любов, не можеше да повярва, че същата тая Валънтайн сега се движи сред стотици знаменитости с такъв апломб, сякаш беше родена на сцената.

От множеството се отдели нисък мъж, изтича при тях и прегърна Валънтайн, без дори да погледне Джош.

— Джимбо! — възкликна радостно тя.

— Заслужаваш да те напляскам, коварна съблазнително!

Това само я разсмя и тя разроши косата на непознатия пред смаяния поглед на Джош, невярващ, че на света има човек, който си позволява да й говори по този начин.

— Страшно ни липсваш на всички и най-много на Принс… Не, най-много на мен. Как посмя да избягаш, за да станеш богата и прочута! Не знам дали да ти простя. Къде ти е благодарността, маймуно? Дори картичка не ми изпрати за Коледа.

— Джимбо, изобщо не съм те забравила, но бях страшно претрупана с работа. Какво да ти описвам, сам знаеш. Това е Джош Хилман. Джош, Джимбо Ломбарди ми е старо другарче в игрите. Няма да скрия, че е голям палавник. — Двамата мъже неловко се здрависаха. Мушнала ръка под лакътя на Джимбо, Валънтайн се притисна към него. — Разправи какви нови магарии си замислил, зли човече. Кого поквари напоследък?

— Ами, всъщност…

— Казвай!

— Разправят, че новите тенденции тръгвали от Крайбрежието, но този път Ню Йорк ще даде тон, а аз съм номер едно в Ню Йорк.

— Я не се прави на толкова загадъчен — смъмри го тя.

— Красиви, свежи женени сладури — вирна гордо глава Джимбо. — Почти младоженци.

— Но това е наистина жестоко — иронично подхвърли Валънтайн. — Ти какво, да не ги причакваш пред църквата?

— Естествено, че не, Валънтайн. Ама че си вулгарна! Чакам до първата година, мила, поне това дължа на добрия тон. Ще се изумиш колко лесно попадат в капана.

— Никак няма да се изумя. А какво става с горките младоженки?

— Колкото и да е странно, те са толкова поласкани, дето ги приемат в обкръжението на Принс, че пет пари не дават. Намират си начини да се забавляват. Страшна веселба пада, да знаеш, че изпускаш.

— А Принс как приема твоето кръшкане?

— Душичке, та ние с Принс сме все едно семейни. Знае, че до гроб ще съм негов. А той не е дребнав човек, нито се държи като тиранин.

— С мен точно така се държа — подхвърли Валънтайн безгрижно, но с язвителна нотка.

— Но, Валънтайн, това е бизнес. Слушай, той е тук някъде и ще бъде безутешен, ако не те види. Ще го намеря да го зарадвам и ще ти се обадим по-късно.

Той целуна Валънтайн, махна на Джош и се отдалечи.

— Какво беше това чудо? — попита слисан Джош.

— Един стар приятел. Прекрасен човек, като го опознаеш.

— Нямам такива намерения.

— Хайде, не бъди еснаф, не всеки може да е адвокат. Всъщност Джимбо е храбър воин. Има цял тон медали от Корея. По онова време не е бил обратен. Разправял ми е една покъртителна история за това, как бил прелъстен в болницата, докато бил на екстензия и абсолютно безпомощен. Май че от някакъв лекар. И оттам се започнало.

— Ясно — рече Джош, като се постара в тона му да не личи неприязън.

Половин час по-късно, докато чакаха барманът да приготви питиетата им пред един от павилионите, разпръснати из имението на Лейс, Джош цял се стегна, като забеляза как един много привлекателен мъж спря очи на Валънтайн; очевидно я познаваше. Мъжът се извърна настрани, сякаш в опит да избегне срещата, но Валънтайн също го бе видяла и подвикна остро:

— Охо, как си Алан? — Той се обърна и се приближи с несигурна усмивка. — Джош, това е Алан Уилтън, първият ми работодател на Седмо Авеню. Алан, Джош е мой приятел от Калифорния.

— Да — притеснено измънка Уилтън. — Четох за теб, Валънтайн. Забележителен успех си постигнала. Много се радвам и никак не съм изненадан. Ти винаги си била много талантлива. Да си извоюваш име на голям моделиер беше само въпрос на време.

— Я кажи, Алан — измърка Валънтайн, — как е приятелчето ти Серджо. Какво става между вас двамата, кой раздава сега заповедите? Не си ли го довел тази вечер? Не? Не е поканен? Как може! Такова хубаво и съблазнително момче като Серджо! Може да се каже направо, че е неустоим, не мислиш ли, Алан?

Джош наблюдаваше сцената с недоумение и видя как гладкото мургаво лице на непознатия се обля в червенина.

— Валънтайн — умолително промълви Алан.

— Кажи де, Алан, Серджо още ли е с теб? — Джош никога не я бе чувал да говори с тоя остър и леден тон.

— Той още работи за мен, да.

— Колко е прекрасно да имаш такъв предан служител! Всъщност така си и знаех. Видях новата ви колекция и установих, че Серджо все още използва моите модели. Не с ли време за промяна, Алан, или той наистина е незаменим за теб? Нищо чудно да не можеш вече без него. Колко тънка линия разделя господаря от слугата или по-скоро от роба. Често разсъждавам върху това. Ами ти, Алан? — Валънтайн рязко му обърна гръб, хвана под ръка Джош и се отдалечи, разтреперана от непонятен за приятеля й гняв.

— Какво означаваше това, за Бога?

— Той е един гаден педал.

— Не те разбирам. Джимбо ти е симпатичен, а този не можеш да го търпиш. Няма логика.

— Не ме карай да ти обяснявам, Джош. Много е сложно.

— Валънтайн пое дълбоко въздух и тръсна ярките си къдрици, сякаш за да отпъди мисълта за инцидента. — Ето едни хора, с които искам да те запозная, Принс и бандата му. Сега ще се срещнеш с „ярки личности“, скъпи. Такива не се срещат при нас в Бевърли Хилс, освен може би бледи подобия.

Тя бе озарена от блясък, който я обгръщаше като ореол и когато тръгна към екстравагантно облечената група, Джош, изостанал няколко крачки назад установи, че я посрещат с възторг и преклонение, на каквито се радват само кралски особи и спечелилите Оскар. Той неохотно се отзова на настойчивото махане на Валънтайн и се приближи, тъкмо когато един солиден господин, хванал двете й ръце, й казваше:

— Така че, мила ми Валънтайн, ти всичко дължиш на мен. Ако не бях те уволнил, какъвто съм си идиот, все още щеше да работиш за мен, вместо да си първа величина в модата.

— Не се ласкай, Принс — отвърна му с прелестна самоувереност Валънтайн. — Тъй или иначе щях да стана такава дори без помощта на лошото ти възпитание. — И тя го целуна опрощаващо.

Принс с интерес изгледа Джош, когато Валънтайн ги представи един на друг.

— Значи това е калифорнийският ти любим, милинка?

— Не бъди глупав, Принс. Господин Хилман е мой адвокат. Доведох го да ме закриля от стари приятели.

— Хилман, разбира се… Джош Хилман. Колко съм недосетлив. — Той се обърна към Джош с хитро пламъче в очите. — Съпругата ви Джоан е сред най-любимите ми клиентки. Отдавна се знаем с нея, господин Хилман, но на вас това ви е известно, нали вие плащате сметките. Прекрасна, изискана дама. Предайте й поздравите ми, когато се върнете в Лос Анджелис.

— Непременно, господин… Принс — отвърна Джош.

— Просто Принс, господин Хилман, Принс е достатъчно — поправи го мъжът насреща и се заля в смях, достоен за Хенри VIII.

Валънтайн набързо и умело го отведе настрани от компанията на Принс и обърна към него пребледняло, загрижено лице.

— Божичко, изобщо не ми дойде на ум… Сега Принс ще й разправи всичко в подробности, на него може да се разчита за това. Твърде добре го познавам, за да се надявам, че би пропуснал подобна възможност. Може би не е зле да поговоря с него…

— И дума да не става — възрази Джош. — Така само ще се издадем. Сега той не е сигурен, но ако разговаряш с него, ще се убеди, че има нещо между нас. В края на краищата няма нищо неестествено един адвокат да се появи с клиентка на прием. Не мисли повече за това, любима, то е без значение.

Трепереща, тя го дръпна за ръката и го поведе зад дърветата.

— О Джош, не биваше да идваш тук. Ужасно съм разтревожена.

— Съвсем неоснователно. Уверявам те. Пък и си твърде красива, за да бъдеш разтревожена. Ще си развалиш прекарването. Ти си ирландската магьосница тази вечер и не бива да криеш тази прелестна рокля тук в сянката. Хайде да танцуваме. Не искаш? Тогава ще останем тук и ще се целуваме.

— Той я притисна към себе си и не отлепи устни от нейните, докато не я усети най-после да се отпуска и да отвръща на целувката му въпреки тревогата, в която я бе хвърлил Принс. — Ето така е по-добре. А сега все пак ще танцуваме. — И Джош я поведе решително към дансинга, пълен с красиви жени, нито една, от които не можеше да засенчи Валънтайн в тази нейна триумфална вечер.

Когато призори най-сетне се прибраха в хотелския си апартамент, Валънтайн мигновено заспа. Джош Хилман седна до прозореца и се загледа в изгрева на слънцето. Не беше го правил от времето, когато като студент по право прекарваше цяла нощ над книгите. Мислеше си за новата Валънтайн, открила се пред него тази нощ, една Валънтайн, която само в рамките на половин час можеше да бъде жлъчна, грациозна, жестока, чаровна и кокетна; Валънтайн, която чудесно би могла да се погрижи за себе си при всякакви обстоятелства и да се мери по остроумие с онези особени хора, каквито Джош знаеше, че съществуват, но никога не беше срещал лично; една Валънтайн, към която същите тези хора се отнасяха като към звезда. Беше достатъчно честен да признае пред себе си, че той самият бе изпитал през тази нощ тревога и ревност, виждайки как Валънтайн му се изплъзва и неочаквано се появява в роля, за която не го бе подготвила. Колкото и горд да се бе почувствал с нея, това ново положение никак не му се нравеше.

Загледан над нюйоркските небостъргачи, Джош Хилман прехвърли в ума си своя идеално подреден живот и си зададе един съвсем нетипичен за него въпрос. Защо подсъзнателно се опитва да го разруши?

Още откакто Валънтайн бе казала, че ще посети приема на Лейс, на него му бе ясно, че отивайки с нея няма как да не срещне поне един свой познат. Издигне ли се човек във висшите кръгове, не може да остане незабелязан, където и да било по света. Оттам следваше, че той всъщност е искал да бъде разкрит. Но нали не беше човек с разрушителни импулси. Тъкмо обратно, в продължение на четирийсет години бе водил съзидателен живот, щателно обмислен и планиран, с цел да го изведе до относителен просперитет. Не познаваше по-разумен човек от себе си.

Изтощен от налегналите го мисли, Джош заключи, че никой не би могъл да води толкова строго премерено и разумно съществуване и все пак да запази самоуважението си. Усети как много неща се наместват в съзнанието му. Стигнал до някакъв извод, независимо доколко той противоречеше на целия му досегашен мироглед, той изведнъж почувства непреодолима нужда от сън, който щеше да сложи точка на разсъжденията му. Не беше малко за една нощ да направи откритието, че не е човекът, за когото се бе мислил цял живот.

По план Валънтайн и Джош трябваше да се върнат с различни самолети в Лос Анджелис, за да не ги види някой, че пристигат заедно. На сутринта след увеселението Джош смени билета си за полета на Валънтайн. Обясни, че е телефонирал на семейството си и никой няма да го посрещне на летището.

Едва ли съществува по-особена близост, отколкото тази между двама души, пиещи шампанско един до друг в първокласния салон на самолет на десет хиляди метра над земята. Човек изпитва чувството, че се е откъснал от света и е изпаднал в безвремие, и това поражда у него еуфория, при която виждаш всички обстоятелства в ново измерение. Валънтайн седеше до прозореца, припомняйки си най-възбуждащите за нея мигове от празненството на Лейс, когато Джош неочаквано прекъсна унеса й.

— Престани да мечтаеш, мила, и ме чуй. — Валънтайн се обърна към него, но умът й бе все още в събитията от предишната нощ. — Имам да ти съобщя нещо — каза Джош и хвана ръката й. — Искам да се оженим.

— О, не! — Валънтайн бе по-стъписана и от Джош от бурната си реакция. Вярно, думите му я изненадаха, но при все това отговорът й дойде твърде спонтанно. — Не говориш сериозно. Абсолютно невъзможно е.

— Въобще не е невъзможно. От месеци мисля за това, но не съм го съзнавал. Едва тази нощ го разбрах.

— Не, Джош, това е пълна лудост. Ти просто си в добро настроение, защото в самолета няма телефони. Що за приумица!

— Нищо подобно, мила. Не съм човек, който се поддава на приумици.

Тя го гледаше втренчено и към първоначалната й изненада вече се примесваше гняв.

— Дори най-разумният човек си има своите моменти на лудост — отсече тя. — Джош, ти знаеш, че това не може да стане. Не желая дори да го обсъждаме. Напълно съм доволна от сегашното положение. Принадлежим си един на друг. Защо е нужно да съсипващ живота си, живота на жена си и децата си?

— Господи, ти си по-скована от условности дори от мен! Защо смяташ, че един развод ще ми съсипе живота? Такива неща се случват всеки ден дори с най-уважавани хора. Животът ми ще бъде съсипан, единствено ако ти не си всеки ден до мен.

— Как можеш да бъдеш такъв егоист? Ами съпругата ти? Женени сте от деветнайсет години! Тя те обича, няма как иначе!

— Ако трябваше да избира между мен и благотворителните си занимания, уверен съм, че нямаше аз да бъда нейният избор. От години няма никаква интимност между нас. При положение че обичах съпругата си, не бих се влюбил в теб още в мига, когато влезе в кабинета ми. Щях да си помисля: каква мила червенокоса сладурана, и веднага да те забравя.

Валънтайн не изглеждаше ни най-малко убедена.

— А децата ти? Трите ти деца! Как си въобразяваш, че можеш да се разведеш, като имаш три деца!

— Това е най-тежкото, признавам. Но разбери, Валънтайн, те са израснали, обкръжени от всевъзможни грижи, добри деца са, имат оформени характери и най-опасната възраст вече е зад гърба им. Не мога да прекарам живота си без теб, за да се отдам на пубертетски проблеми. След шест години всички те ще са завършили колеж и ще поемат свой собствен път. А Джоан е още достатъчно млада и привлекателна жена, за да се омъжи отново.

Гневът на Валънтайн се бе поуталожил от доводите му, но позицията й си оставаше все така категорична.

— Не, невъзможно е. Ще изпадна в такова фалшиво положение, ще си навлека омразата им. Хората ще кажат… О, не ща и да си го помисля дори!

— Мила, всяко чудо е за три дни. Живеем в Бевърли Хилс, а не в английско селце през викторианската епоха. Разстройваш се за неща, които бледнеят пред възможността да прекараме заедно остатъка от живота си.

— А за мен помисли ли? Може би и аз искам да имам деца. Твоите са си твои, отгледани и пораснали. Как не разбираш? — разгорещено го парира тя.

— Ще ти направя бебе още утре, ако желаеш. Съгласен съм да ми народиш куп дечица, имам слабост към тях. Това ми е тайният порок — ухили се той.

— А кариерата ми? Та тя едва започва, Джош. Налага ми се да работя по цял ден, дори и в събота. Не мога да бъда изрядна домакиня като жена ти…

— Мила моя, каква пречка може да бъде това? Можеш да имаш толкова деца, колкото пожелаеш, да запазиш кариерата си и да назначиш колкото си щеш прислужници. Аз и без това нямам желание да поддържам претенциозно домакинство. А може би не ме обичаш достатъчно, Валънтайн? Това ли е истинската причина?

Тя разтърси отрицателно глава и отклони очи от изпитателния му поглед.

— Ти във всичко си оставаш компетентния адвокат, Джош. Не мога да се преборя с логиката ти. Това е грандиозна промяна в живота ни. Имаме такава чудесна любов и изведнъж… бум! Трябва да преустройваме собствените си и чужди съдби, само защото на теб ти хрумнало да се оженим. Намирам, че не е редно.

Джош се усмихна с облекчение и съчувствие към нея. Подсъзнателно бе носил тази своя идея толкова дълго у себе си, че не предполагаше колко много тя щеше да изненада и стъписа Валънтайн. Все пак любимата му бе продукт на една култура, в която на развода се гледа твърде сериозно. Такова беше и собственото му отношение.

— Валънтайн, щом не можеш да ми отговориш твърдо с „да“ или с „не“, не можеш ли поне да ми кажеш едно определено „може би“?

Неохотно, но неспособна повече да удържа позицията си, Валънтайн измърмори:

— Само „неопределено може би“ и нищичко повече. Моля те, Джош, не си въобразявай, че в него се крие неизречено обещание, защото не е така. Не си прави планове за мен и не говори с никого, чуваш ли, с никого, иначе ти обещавам, че ще отговоря с „не“. Няма да позволя да ме въвлечеш набързо в нещо толкова отговорно. Не допускам натиск и никакви решения няма да вземам, докато не се почувствам готова.

— С теб е по-трудно да се преговаря, отколкото с покойния Луис Б. Майер. Добре, тръгваме от „неопределено може би“ с надеждата, че ще успея да те убедя.

Съзнанието му, устроено да работи юридически, вече бе заето с планове как да уреди развода с Джоан с минимум загуба на средства, имоти и достойнство. Джош Хилман бе убеден, че щом Валънтайн е изрекла „може би“, съгласието й е само въпрос на време.

 

 

Вито и Фифи се заеха със снимките на „Огледала“ с особеното приповдигнато чувство на богопомазани, породено от ниския бюджет, недопускащ участието на звезди във филма. А щом не можеха да ангажират знаменитости, предстоеше им с кралско благоволение да разгледат кандидатурите на стотиците работещи актьори — без да се броят хилядите неработещи. Избирането на участниците, пробите, съчетаването помежду им неизбежно пораждаше опияняваща наслада, която изчезваше яко дим в момента, когато окончателният избор бъдеше направен.

Доста преди Четвърти юли трите главни роли във филма вече бяха раздадени — на двамата влюбени и на момичето, което е тяхна близка приятелка. Последната роля, макар и малко изтеглена на заден план, беше много силна и щеше да се изпълнява от млада актриса на име Доли Мун. Две години по-рано тя бе участвала в една от безкрайните телевизионни поредици, където ударението пада върху свежия хумор и импровизираните гегове. Доли Мун се бе превърнала в любимка на зрителите в продължение на няколко седмици с неповторимия си заразителен смях, с който посрещаше всевъзможните унизителни ситуации, в които я напъхваха сценаристите. Отличаваше се с рядката и своеобразна красота на родена комедийна актриса и никой, зърнал я на екрана, не можеше да забрани ярката й външност: големи, вечно учудени очи, впечатляващ ханш и солиден бюст, които като че я правеха още по-уязвима за гаврата на безмилостните сценаристи.

Тази конкретна поредица не беше продължена, но след нея тя участва в незначителен филм, където изигра ролята на празноглава секретарка и засенчи всички останали актьори. Преди обаче да успее да се възползва от този тъй рано дошъл успех, тя се влюби в един ездач от родео и за ужас на импресариото си, зачезна заедно с родеото. Вито я бе гледал в този единствен филм; запазил спомена за това интересно лице, се зае да я дири и я откри завърнала се в Лос Анджелис, отказала се завинаги от родеото и без перспективи за работа.

Двамата влюбени щяха да играят Сандра Саймън и Хю Кенеди. Сандра Саймън беше деветнайсетгодишна актриса, извънредно грациозна и красива като картинка. В момента изпълняваше главна роля в много нашумял сериал и посредникът й с голяма мъка уреди да я изключат от сценария за седем седмици, та да може през това време да работи с Вито. Тъй или иначе, тя бе твърдо решила да се прехвърли от телевизията в киното, така че въпросът се уреди.

Хю Кенеди бе завършил Йейлската драматична школа и имаше известен опит в театъра, преди да се снима в един второстепенен исторически филм. Вито, който си бе поставил за цел да изгледа колкото е възможно повече филми (понякога стигаше до три дневно), установи, въпреки тюрбана и фалшивите мустаци, че младежът притежава романтична хубост и мъжественост, отговаряща на съвременния идеал — качества, които за огорчение на дамската половина от кинозрителите напоследък почти бяха изчезнали от екрана.

Преди да е дошъл краят на юни, бяха разпределени не само тези три роли, но и почти всички второстепенни. Сид Еймъс, развил рекордна скорост, беше написал почти три четвърти от сценария и той надминаваше най-оптимистичните надежди на Вито. Остатъкът щеше да бъде предаден идната седмица. Трескавата дейност от последния месец и нещо беше изпълнила Вито с ликуване и оптимизъм. Последното, което му се искаше, бе съботата му да остане свободна, но след безуспешен опит да проведе десетина телефонни разговора, той отстъпи пред неизбежното и прекара няколко часа, почивайки си в компанията на Вили.

— Знаеш ли какво ще направя? — рече й той.

— Ще позвъниш в Токио може би?

— Ще те изведа на вечеря. Такова хубаво, добро и секси маце като теб напълно го заслужава. Романтична вечеря със спагети.

— Какъв лукс! — възкликна Вили, но Вито, който от сватбата им насам неизменно бе вечерял на крак до телефона, изобщо не забеляза иронията. Когато се върнаха от Кан, бе наредил да се инсталират три самостоятелни телефонни линии в спалнята, в банята му, в библиотеката, в трапезарията, в дневната и при басейна. Тези общо двайсет и един телефонни апарата, всеки от които с удължен шнур, бяха изключително за нуждите на Вито. Иначе не беше внесъл никакви промени в огромната, английски тип къща на Били, разположена сред имение от дванайсет акра. Беше платила за нея два милиона и половина долара през 1975 година и похарчи още близо милион, за да промени разпределението и обзаведе помещенията. От трийсет и шестте стаи сега бяха останали само двайсет, но наистина прекрасни, уютни и просторни. Примирил се вече с богатството на Били, Вито им се наслаждаваше от душа помежду телефонните си разговори и деловите си срещи.

— Хайде да отидем в „Бутик“ — предложи той. — Ако опитаме още сега, може и да успеем с резервацията. Защо не се обадиш на Адолф и не поръчаш маса за осем и половина?

— Щом си си наумил романтична вечеря, защо като начало не се обадиш ти на Адолф?

„Бутикът“ на ресторант „За Скала“ е собственост на Жан Леон, който притежава също тъй и „За Скала“, дори двете заведения имат обща кухия. Но докато „Ла Скала“ е просто добър и скъп италиански ресторант, без особен колорит, „Бутикът“ привлича най-красивите момичета и най-интересните мъже в Бевърли Хилс и символизира начин на живот. Това е единственият ресторант в Бевърли Хилс, който би стоял съвсем на място в Ню Йорк. За обяд се отваря в дванайсет без двайсет и резервации не се приемат. Само за пет минути седемте му сепарета и петнайсет маси се заемат, а на бара се е струпала опашка от хора, които ругаят себе си, задето са си въобразили за пореден път, че не е възможно ресторантът да се е напълнил толкова рано. В съботен ден в три часа все още има клиенти, които чакат да им се сервира обяд. Витрините на „Бутика“, гледащи към оживената Бевърли Драйв, са пълни с пакети от разни видове макарони, бутилки вносен зехтин, буркани с маслини, кутийки с аншоа и ангинари. По рафтове край стените или окачени на тавана, има бутилки кианти, а в единия ъгъл има открит щанд с деликатеси, където Адолф, вечер изпълняващ функциите на оберкелнер, на обяд реже екзотични салати, тъй че шумът от разговорите, изненадващо разгорещени за Южна Калифорния, постоянно е накълцван от звуците на ножа му. Вътре е шумно, натъпкано и неудобно, но никой не се притеснява от това. Вечер в „Бутика“ приемат резервации, обстановката е по-спокойна и се отличава с особен уют, непостижим за повечето калифорнийски заведения с просторни открити тераси. Не пристигнат ли хората навреме, Адолф без трудност намира клиенти за масата.

Вито и Били вървяха след салонния управител към най-доброто сепаре, когато Вито зърна Маги Макгрегър, седнала с един млад мъж на една от централните маси. Той махна на Маги и веднага, щом настани Били да седне, отиде да я приветства със сърдечна прегръдка. Размениха няколко бързо изречени реплики и след минута Били видя Маги и младежът да стават и да се приближават към тяхното сепаре.

— Какъв късмет! Те дори не бяха поръчали още, тъй че ще можем всички заедно да се настаним тук — съобщи сияещ Вито. — Мръдни малко встрани, Били, има достатъчно място. Сигурно познаваш Маги, мила. А това е Хърб Хенри, продуцент на нейното предаване. Току-що са свършили със записа и Маги си наумила, че на всяка цена трябва да хапне спагети. Аз също умирам от глад, Бога ми!

И доволен, че успяха да се сместят в сепарето, Вито насочи вниманието си към листа с менюто.

— Не исках да ви попречим на вечерята — извини се Маги на Били, — но Вито много настояваше, а вие добре знаете, че на него човек не може да му откаже.

— Съвсем не ни пречите. За мен е удоволствие — отвърна Били и с любезна усмивка, достойна за леля Корнилия, прикри раздразнението си.

Двете жени се познаваха, тъй като в „Скръпълс“ Маги минаваше за най-тачена клиентка, но се бяха ограничавали само до кимване при среща. Били оприличаваше в себе си Маги на агресивен пудел, към който трябва да се проявява специално внимание, за да не стане опасен; долавяше в нея открит стремеж към власт и влияние, от който сякаш никак не се срамуваше. Самата Били бе властна по природа и усещаше съответната склонност у другите по-бързо от останалите им черти. Отгоре на всичко редом с Маги се чувствуваше като върлина. С дрехите, купени от „Скръпълс“ под вещото ръководство на Спайдър, Маги бе придобила ново излъчване и Били я определяше като някакво странно съчетание между девственица и куртизанка.

Самата Маги, колкото и умна да беше, забравяше всякаква логика, станеше ли въпрос за Били. Тя гледаше на нея съвсем еднозначно като на жена, която има всичко, и не се ядосваше толкова от очевидните й преимущества, а задето притежаваше благороден произход, стройна фигура, че и Вито Орсини, дявол я взел! Изпитваше страхопочитание пред Били и презрение към себе си за долната си завист. Даваше си сметка, че Маги Макгрегър няма причини да благоговее пред когото и да било, но Шърли Силвърстайн се превръщаше на желе пред Вилхемина Уинтроп. Замразено желе. Маги насочи вниманието си към Вито, който най-сетне беше приключил с поръчката.

— Котенце — загука му тя, — какво чувам за следващия ти филм? Фифи ми каза, че заминавате за терена. Искам да ви посетя с мой екип. Може да напипаме пак някоя пикантна историйка.

— Пази Боже! — възкликна Вито. — Не че съм суеверен, Маги, но не съм сигурен дали идеята ти е сполучлива. — И двамата едновременно избухнаха в смях, който озадачи Били и Хърб Хенри с неизвестния си контекст.

— Виж сега, миличък, по моите сметки излиза, че съм ти задължена — поясни Маги. Вито кимна в знак на съгласие. Повече от ясно му беше, че Маги бе проявила блестяща съобразителност в Мексико не без мисъл за личната си изгода. Ако той бе имал подобна възможност, също би се възползвал начаса.

— Когато уточните мястото на снимките — продължи Маги, — само свирнете и ще подготвим нещата. Писна ми вече да правя репортажи за актьори. Искам да представя един ден от живота на прочут продуцент, а къде по-прочут от теб?

— Тя хвърли на Вито нежен, носталгичен поглед и, спомнила си с известно закъснение за добрия тон, се обърна към Били. — Не смятате ли, че хрумването ми е добро?

Преди Били да успее да отговори, се намеси Вито:

— Ще снимаме в Мендочино, Маги. Започваме на пети юли и през следващите седем седмици ще сме там. — При тия му думи Били усети как изкуствената й мила усмивка замръзва на лицето. Известно й бе, че Вито се колебае между няколко места за снимки в северната част на Калифорния, но за пръв път чуваше, че всичко е решено. — И тъй — продължи Вито, — ако сериозно смяташ да идваш, подгони телевизионната компания да ви направи резервациите отсега, защото туристите ще обсадят района.

— Каквото и да е, все ще е по-добро от оня мотел в Мексико — отвърна Маги със смях, който отново изключваше всички, освен Вито.

Докато се хранеха, разговорът продължи, насочен към нови теми. Вито, Маги и Хърб бъбреха оживено по професионални въпроси, а Били от дъжд на вятър долавяше по някоя разбираема фраза. Усети се излишна. Колко странно, че тук, в „Бутик“, седнала до обичания си съпруг, изпитваше същите чувства като някога в пансиона, когато сътрапезничките й си приказваха за общи приятели, за събирания и пикници, а тя, безлична и пренебрегната, давеше в гъстата супа своето унижение и обида.

Но при все многото болка, която бе изпитала в детството и юношеството си, нито тогава, нито по-късно беше усетила заплаха от съперници в любовта си — и Хана, и леля Корнилия, и Елис я бяха поставяли в центъра на своята вселена. Докато Вито, с когото бяха женени малко повече от месец, седеше до нея, изцяло погълнат от разговор с друга жена — част от неговия професионален свят, — с която очевидно си имаха общи тайни, и напълно бе забравил за Били. Забавляваше се от сърце, ядеше с огромен апетит и пет пари не даваше.

На път за вкъщи Били го попита предпазливо:

— Вито, вие с Маги се познавате отдавна, нали?

— Не, мила, само от две години. Тя дойде да ме интервюира в Рим, когато снимах онзи филм с Белмондо и Моро.

— Тогава ли станахте любовници? — подхвърли тя небрежно, с шеговит тон. Друг мъж на негово място би се заблудил.

— Чуй ме, Били. Ние не сме деца. Не може да се каже, че сме се пазили девствени един за друг. Преди да се оженим се споразумяхме да не обсъждаме миналото си. Забрави ли, че говорихме на тази тема в самолета? — Той поклати мрачно глава. — Не искам зная нищо, нито думица за приключенията ти с други мъже. Аз съм ужасно ревнив. Признавам си го, макар че бих искал да не е така. — Той вдигна едната си ръка от волана и я постави върху нейната. — Маги действително се опитваше да ти натрие носа тази вечер, затова не ти се сърдя. Да, ние имахме мимолетна връзка в Рим, която не се задълбочи, но и след нея си останахме добри приятели.

— Май пропусна Мексико — измърмори Били и усети как устните й се свиват от яд към себе си, че не можа да сдържи тия думи.

Вито избухна в смях.

— Мексико! О, колко си ми глупавичка! Там бяхме в един отвратителен мотел, пък и ни се стовари оная история с Бен Лоуъл, не я ли помниш? Че как така да не знаеш за убития дубльор? По цял свят за това се говореше?

— Спомням си нещо смътно. Тогава бях заета със „Скръпълс“. Но все пак вие с Маги в Мексико…

— Мила, отиваш твърде далеч. Точно такива долни разговори си обещахме никога да не водим. Направи ли това, направи ли онова, колко пъти, хубаво ли беше, изпита ли това или онова… Това са унизителни отношения. Но ако настояваш за сексуалните подробности, първата нощ в Мексико Маги страдаше от разстройство, а след това с оня мъртвец попаднахме в истински кошмар. И тъй, въпросът е приключен окончателно и завинаги. Нямащ причини да ме ревнуваш от нито една жена на света и аз никога няма да ти дам повод. Обичам само теб. Не бих те заменил с никоя. Ти си моята съпруга.

Били усети как болезнената топка на ревността в стомаха й се смалява, но не изчезва напълно. Тя не ревнуваше от Маги просто като от жена, а защото Маги участваше в света на киното, който напълно обсебваше Вито. В съзнанието й се откри нова рана, която малко по малко се пълнеше с отрова. Докато Вито бе тъй омагьосан от работата си, разсъждаваше тя, едва ли имаше шанс тая рана да заздравее. И тая мисъл я изпълни със самосъжаление и известно презрение към себе си.

Докато се качваха по стълбите, прегърнати през кръста, Били сърдито си напомняше, че не би могла да обича мъж, който не е страстно отдаден на професията си. Когато за пръв път бе предложила на Вито да се ожени за нея и той й отговори, че не е мъж, който може да бъде притежаван, тя го бе изтълкувала, че не може да бъде купен. Едва сега разбра какво бе имал предвид. Беше се озовала в сърцевината на невероятен парадокс — тя, която толкова държеше на собствеността, се бе устремила с цялата си душа, по-силно отвсякога, към един мъж, върху когото никога нямаше да има собственост. Бе използвала цялата си воля и всички сили, просто за да си построи сама затвор.