Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс (10)

Глава десета

Маги Макгрегър беше поводът Спайдър за пръв път да се нагърби с ролята на арбитър на изискания вкус в „Скръпълс“, само че той никога не й го каза и тя дори не подозираше този факт. Маги подготвяше седмичното си телевизионно предаване с помощта на екип от опитни журналисти, които извършваха голям обем от предварителни проучвания. Тя се ползваше също така и от услугите на безброй външни сътрудници, свързани служебно със стратегически места и с достъп до тайните на импресарските агенции и кухнята на киностудиите. Ала пред камерата водеше предаването без ничия помощ. Твърде пряма и дръзка в речта си, с поведение понякога близко до границата на вулгарното, но никога отвъд нея, тя бе сама на телевизионния екран, когато камерата се отклонеше от лицето на интервюираната знаменитост. Хитрушата Маги бе наясно, че само за части от секундата може да си позволи да махне участника от погледа на аудиторията, обзета от фанатично любопитство и от стремеж да схване защо този или онзи е станал звезда. В това се криеше и основната притегателна сила на нейното предаване — то даваше възможност на зрителя отблизо и продължително да изучи всяко мигване, всяка подробност от физиономията, всяка пора на екранния идол, който в момента не изричаше реплики от сценарии, временно бе слязъл от пиедестала си и трябваше да се справя с въпросите на Маги. Обстоятелството, че подобна среща по никакъв начин не обясняваше загадката защо и как едни стават звезди, а други не, нямаше ни най-малко значение, стига у хората да се поддържа илюзията, че имат шанса да зърнат частица от истинската същност на въпросната знаменитост и да останат с впечатлението, че я „познават“ като човек.

Маги Макгрегър бе пристигнала в „Скръпълс“ рано сутринта в понеделника след тържественото откриване. Дойде с бледосиния си мерцедес, който неохотно повери на момчето от паркинга. С ирония си даде сметка, че в този момент най-топли чувства я свързват с една нацистка кола. При това в град, където сервизът на „Мерцедес“ всекидневно се затваряше за цял час обедна почивка, без да се държи сметка за удобството на клиента, също като в случая с „Гучи“. Тя умиротвори съвестта си с мисълта, че мерцедес се произвежда в Германия — страна, изплащаща значителни репарации на Израел. Но стига толкова, заповяда си, отново мисли като Шърли Силвърстайн!

Шърли Силвърстайн неофициално се бе присъединила към многобройния клан Макгрегър след завършване на гимназия, веднага щом бе установила, че е достатъчно умна, издръжлива и упорита, за да стигне до заветната цел. Но коя беше тя? Очевидно Бевърли Хилс, отговори си Маги — Обетованата земя, където Мойсей не само би могъл, но и трябваше да заведе народа си, тоя глупчо. Нужно бе просто да свърне вдясно, вместо вляво, след като беше пресякъл Червено море. Когато Маги смени името на Шърли, тя промени и носа й и се отърва от излишните й петнайсет килограма и безличното бъдеще. Ала никога не направи опит да прикрие с лустрото на англосаксонска изисканост пиперливия й еврейски език. Едно време на майка й не омръзваше да повтаря с гордост и шеговит ужас: „Да й имаш устата!“ Маги винаги бе вярвала, че тъкмо устата й е единствената надежда за успех. Умееше ли човек да разсъждава, да говори умно, високо и ефектно и да поддържа своята убедителност, цяла Америка се превръщаше в негова предана аудитория. Само че не благодарение на устата, а на отличния си ум Маги спечели стипендии за Бърнард и Колумбийската журналистическа школа. Всъщност на майка си — с нейното вродено умение да досажда и тормози, вследствие на което успя да принуди дъщеря си да посещава три летни курса по стенография — Маги дължеше първото назначение в своята блестяща кариера.

Новоизлюпените възпитаници на журналистическата школа всяка година плъпваха като пълчища комари и обсаждаха отделите за подбор на кадри в нюйоркските списания. Маги успя да пробие в „Космополитън“, като кандидатства за секретарско място, а не за поста помощник-редактор, който беше истинската й цел. Редакторката, завеждаща сектор „Статии“, Роберта Ашли, отправи поглед към дребното двайсет и две годишно момиче с кръгло и невинно бебешко лице, оградено от тъмна коса, която заплашваше да скрие блестящите кафяви очи, с прочутата си очарователна непосредственост:

— Владеете ли стенография или просто умеете бързо да записвате?

— Обучена съм по системата Питман. Сто думи в минута. Не е нужно да забавяте нормалната бързина на говора си, не се тревожете — наперено увери Маги редакторката, която, бидейки мъдра жена, веднага започна да се тревожи докога ли ще се радва на неочаквания си късмет.

И тя се радва на безупречна секретарка точно в продължение на година и половина. През това време Маги попи всичко, което можеше да научи за списанията от несекващия поток разменяни записки и срещи между прекия й шеф и Хелън Гърли Браун, главен редактор на „Космополитън“.

В едно зимно утро на 1973 година Маги дочу новината, че Кандис Бъргън е вечеряла предишния ден с Хелън Браун и съпруга й, продуцента Дейвид Браун по време на необявения си еднодневен престой в пътуване от Лондон до Лос Анджелис.

Пет минути по-късно от място, където не можеха да я чуят, Маги телефонира на звездата в хотела й.

— Обажда се Маги Макгрегър от „Космо“, мис Бъргън. Хелън току-що ме помоли да ви позвъня. Разбираме, че е в последния момент, пък и Хелън влезе на заседание на редколегията, иначе лично щеше да разговаря с вас. Но работата е там, че… Питахме се дали бихте дали едно кратко интервю, преди да отпътувате. Зная, че не разполагате с много време… С никакво, казвате?… Но чуйте, аз ще ви взема с кола и по пътя към летището ще разменим няколко думи. Нали разбирате, за живота, за любовта, за предпочитаното червило — неща от този род. Е? Чудесно! Хелън ще бъде възхитена! След половин час ще ви звънна от фоайето.

Самолетът имаше закъснение четири часа, божествената Кандис бе настроена за откровения и Маги представи великолепно интервю, което почти примири Боби Ашли със загубата на една изрядна секретарка. Беше едно от редките интервюта със знаменитости, което поставяше задължителния въпрос „Какво представлява в действителност Канди Бъргън?“ и после се заемаше да даде отговор, докато накрая читателят оставаше с чувството, че не само познава Кандис, а е проникнат от симпатия към нея.

През следващите две години сензационните интервюта на Маги с кинозвезди веднъж месечно триумфираха на страниците на „Космо“. За актьорите и актрисите да бъдат представени с разголени души от Маги вече означаваше, че са влезли в лоното на звездите, също както за политическите фигури бе въпрос на чест да бъдат подлагани на вивисекция от Ориана Фалачи.

— Аз не ги разголвам — обясняваше Маги, а очите й с цвят на кока-кола бяха самата невинност. — Те сами се разголват. Моята грижа е единствено да не ми се свърши лентата за запис.

По време на журналистическите си години Маги носеше спортни поли и ризи — идеалното облекло за репортерка, чиято цел е да изглежда възможно най-безобидна и незабележима, та обектите й просто да забравят повода за нейното присъствие, докато вниманието им бъде приспано и споделят всичко онова, което рекламните агенти на колене са ги молили да не издават.

Личният й вкус по отношение на тоалетите излезе наяве едва когато тя проби в телевизията и подписа договор с компанията, в който се включваха и разноските за гардероба й. Спонсорът, поглеждайки красноречиво скромните и безлични пола и блузка на Маги, даде ясно да се разбере, че от нея се очаква да се облича по начин, подобаващ на дама, общуваща отблизо с филмовите среди. Шефовете на телевизионната мрежа вече бяха разбрали, че зрителите няма и да се замислят за интелекта и способностите на някоя си водеща, ако външността й не е безупречна. Още по-малко доверие биха проявили към Маги, лишена от холивудския блясък — замайващ и притегателен блясък, който макар и поизбледнял с годините, оставаше вечен.

След като получи картбланш и заръката никога да не се появява в ефир два пъти с един и същ тоалет, Маги най-сетне бе в състояние да даде воля на страстта си към ефектната супер мода. За беда тя имаше същата конструкция като на жените от английската кралска фамилия. Подобно на кралица Елизабет и принцеса Маргарет, бившата Шърли Силвърстайн беше ниска, без талия, с едър бюст и всекидневно трябваше да се бори със склонността си към пълнеене. Ала кралските дами си имаха моделиери, чийто живот бе посветен на задачата да прикриват тези недостатъци с идеално скроени дрехи. Имаха си и бижута с килограми, които да отклоняват погледа от очертанията на фигурата. И все пак си оставаха лошо облечени. Маги, лишена от закрилата на опитни моделиери, бе оставена изцяло на свободата си да избира. А как избираше само! Нямаше насита на пайети, мъниста, къдрички и пера. Единствено ако се видеше в нечувано екстравагантните одеяния на Шер, Маги щеше да се чувства облечена според мечтите си. Дори и в мигове на най-голяма липса на просветление Маги съзнаваше, че това е невъзможно, но не се отказваше от идеала си.

Тази първа сутрин в „Скръпълс“ тя си купи достатъчно тоалети, които да й стигнат за следващите шест седмици в телевизията. Роузъл Корман, която щеше да я обслужва постоянно в бъдеще, се сблъска със Спайдър. В тоя момент той даваше наставления на аранжора, вербуван от „Блумингдейлс“, Ентусиазирана от големия брой продадени дрехи, тя му съобщи новината.

— Правиха ли вече някакви поправки? — попита той.

— Не, дамата ще ги вземе със себе си.

— Роузъл, моля те, донеси всичко, което е избрала, в пробната. Не го опаковай.

Продавачката го изгледа недоумяващо, но Спайдър вече бе обърнал гръб.

Спайдър почука на вратата на пробната, където бе Маги и попита:

— Облечена ли сте?

— В момента, да.

— Мис Макгрегър, аз съм Спайдър Елиът, директор на „Скръпълс“.

— Здрасти и сбогом, Спайдър — отвърна Маги, като го разглеждаше с жив интерес. Физическата привлекателност у мъжете отдавна бе престанала да я впечатлява безусловно, но женското в природата й бе твърде силно, за да не трепне някаква струйка у нея, когато този висок мъж с великолепна външност й се усмихна от прага.

— Магазинът ви е приказен — добави тя, — само че трябва да отивам на работа и то час по-скоро.

— Тогава ще действаме бързо — заяви Спайдър.

В този момент се появиха продавачката и една помощничка, и двете натоварени с покупките на Маги на стойност осем хиляди долара.

— Какво ще правим? И защо нещата ми не са опаковани вече? От вас се искаше само да ги поставите на закачалки и да ги пъхнете в пликове, дявол го взел!

— Поставил съм си за цел нито една клиентка да не си отива оттук с дреха, която не изтъква най-доброто у нея. Това е основен принцип на „Скръпълс“.

Спайдър импровизираше. Бе осенен от внезапно вдъхновение, щом чу името на Маги Макгрегър, която по негово мнение бе най-безвкусно облечената жена в обществото. Все още нямаше представа докъде ще го доведе това, но знаеше, че е попаднал на верен път. Канапето и креслата в пробната бързо се покриха с пъстроцветна смесица от лъщящи, богато украсени тъкани, когато Роузъл и помощничката й се заловиха да редят една до друга роклите на Маги. Беше сезонът, в началото на който Ив Сен Лоран бе отприщил пищните си фантазии в руски стил и всичко, купено от Маги, отразяваше негови вариации, изработени на Седмо Авеню. Бе избрала възможно най-натруфените и претенциозни модели. Екатерина Велика особено би се израдвала на новите й тоалети. А също и Мей Уест. Стаята напомняше залата за костюми в Музея на изкуствата Метрополитън след паднала бомба.

— Откога диктатурата навлезе в търговията с клиенти? — бясна от яд изръмжа Маги. — Никой не може да ми казва какво да купувам и какво не. — Колкото бе разгневена, толкова и стъписана. Като мнозина, които отскоро разполагат с власт, тя яростно бранеше своите права и привилегии. Всичко, което възприемаше като опит да я върнат към някогашната й зависимост от околните, за нея представляваше заплаха.

Без да обръща внимание на думите й, Спайдър взе да я обикаля и да я разглежда, сякаш щеше да й прави снимка. На ръст едва надвишаваше метър и петдесет и вероятно тежеше към петдесет и седем килограма, поне седем, от които бюст. Чупки — никакви. Обем — в изобилие. Очите му се присвиха и ноздрите затрепериха като на хрътка, надушила дивеч. Мърмореше сякаш на себе си, а Маги чуваше всяка дума.

— Да, да, всичко си има. Да е висока, не е. Не й стърчат кокалите, което е добре… Цици — уха, страхотни! Раменете — без грешка. Вратлето — сладко, малко късичко, но пухкаво и секси… Очи — великолепни, кожа — идеална. Талията… Няма значение, ще я докараме. Ханшът… Абе ханшът… по-лесен е от циците. Материалът му е качествен. Само ще трябва… ще трябва…

— Какво ще трябва, за Бога?

— Ще трябва да се изтъкне, да се очертае по нов начин — продължи той да мърмори на себе си. После бързо се обърна към продавачката. — Роузъл, донеси всичко от осма мярка, в стройна и семпла линия от мека тъкан. — Когато жената се втурна да изпълни поръчката, Спайдър отново насочи погледа си към Маги, все още ядосана, но и поласкана. Като повечето хора тя с готовност би понесла да я подложат на безмилостно обсъждане, само и само да бъде център на внимание. Спайдър най-сетне приключи обстойния си оглед на фигурата й и я погледна право в очите с изражение, едновременно приятелско и изпитателно, но без сянка от флирт или пресметливост.

— Въпросът се свежда до изграждане на най-верния образ, Маги. Обличате се неподходящо, защото в съзнанието си се виждате погрешно.

— Неподходящо? Погрешно?

— Ей сега ще ви го обясня. Нещата опират до перспективата.

Спайдър хвана Маги за раменете и я обърна, тъй че двамата застанаха един до друг пред голямото трикрило огледало.

— А сега се вгледайте внимателно, сякаш сте пред голяма картина. Когато виждате в огледалото някой друг до себе си, придобивате представа как действително изглеждате сред останалите хора. Когато се виждаме в огледалото сами, обръщаме внимание на отделни елементи, а не на цялото. Съсредоточете се сега, Маги. Кое забелязвате най-напред? — Тя мълчеше, неспособна да отговори. — Това, че сте дребна, нали? — сам отвърна на въпроса си Спайдър. — Свръхженствена до малкото пръстче. Закръгленка, мъничка, женствена. Ето на това трябва да заложим. Де да имаха всички вашия късмет. Но вие никога не сте приемали истинския си образ. За дрехите, които избирате, би трябвало да изглеждате като Марго Хемингуей. Вижте, ей сега ще ви демонстрирам мисълта си.

Спайдър взе от едно кресло луксозна рокля цигански стил от златно ламе.

— В това ще се удавите, направо ще изчезнете. — В този миг в пробната влезе Роузъл с натрупани върху ръката й купчина рокли. Спайдър издърпа една от крепдешин и я приближи до раменете на Маги. Семплата и мека червена материя се спусна на красиви гънки. — Ето на! Появихте се отново. Сега сте самата вие, хубавичката Маги Макгрегър, дребничката, пухкава, миловидна, женствена Маги, истинското живо момиче. Сега имаме свобода да насочим вниманието си към очите и кожата, не към роклята.

— Но циганският стил е последна мода! — възрази Маги. — От години вече не се носи крепдешин. Вие не четете ли „Вог“? — атакува го тя с тон на обвинител.

— Никога не се опитвайте да следвате модата, Маги — строго отсече Спайдър. — Не ви достига ръст за това. Липсват ви цели двайсет сантиметра. А и тялото ви не е подходящо. То е приказно за много други неща, но не става за екстравагантни тоалети. Вие имате чудесна външност и аз ще ви помогна да я откриете. После само от вас зависи да бъдете последователна и да я запазите. Модата съществува само за да бъде приспособена към вас. Всеки път, когато купувате нещо, трябва да търсите истинския образ на Маги. Задавайте си въпроса „Тук ли съм още, или изчезнах?“ Стремете се към мекота, простота, семпла изисканост, към изтъкване на очите и кожата. Така никога няма да се изгубите.

На Маги й се доплака. Не защото беше разочарована заради ярката купчина рокли, подходящи за карнавал, за които вече се бе убедила, че и дума не може да става, а защото Спайдър проявяваше такъв сериозен интерес към нейната същност, към Маги, която бе жена, не просто телевизионна звезда, към Маги, която бе достатъчно интелигентна, за да носи открай време у себе си неловкото подозрение, че може би няма понятие от дрехи, към Маги, която всички ласкаеха, криеха простата истина за това, как изглежда…

— Имате ли представа колко ми е неприятно да установя, че съм грешила? — попита тя Спайдър, негласно приела поражението.

Той не си позволи да покаже триумфа си. За пръв път бе изказал с думи мъглявите си идеи за модата.

Като фотограф Спайдър винаги бе работил с редактори на модни списания, които внимателно подбираха моделите си, така че роклята и момичето да са еднакво ефектни. Валънтайн бе унищожила у него всякакъв интерес към жените с обикновена външност с финеса и неподражаемата властност, с които носеше дрехите. Изведнъж той си даде сметка, че много малко жени, които срещаше във всекидневието, умееха да се обличат тъй, че да подчертаят най-привлекателното у себе си. Според него те сигурно дори не знаеха кое е хубавото у тях. Преди — всъщност само преди няколко седмици — когато моделите споделяха със Спайдър своите тревоги, той често биваше озадачен и развеселен от факта, че тъкмо онова, което намираше красиво у дадено момиче — да речем широка уста с едри зъби — в нейните очи често бе основният й недостатък и повод за завист към другите жени, че са лишени от него. Имаше ли изобщо жена, която би могла да каже: „Искам да изглеждам като себе си, а не като някоя друга“? Той се съмняваше в това. Маги никога не разбра, че е била първата Галатея на Спайдър Елиът — Пигмалион — първата, последвана от стотици.

Маги не научи израза „сваляч на звезди“ в Колумбийската журналистическа школа. През първата си година в „Космополитън“, когато беше още секретарка на Боби Ашли, тя го бе чувала един-два пъти. Макар „Космо“ да се е посветил между другото и на пропагандиране на повече и по-добър секс, редакторите му, дискретно инструктирани от Хелън Гърли Браун, поддържат едва ли не пуританска чистота на изразяване. Както го формулира веднъж мисис Браун, „можете да кажете всичко, което искате, стига да го кажете по начин, който подобава на истинска дама.“

„Свалян на звезди“. Фразата има доста значения. Подходяща е например за шофьор на такси, който пази спомена за всяка знаменитост, возила се някога при него; за фризьор, който небрежно сресва редовна клиентка и в същото време й се хвали каква разкошна прическа направил вчера на водеща в телевизионните игри. Смисълът на израза достига и до кабинета на всесилния мултимилионер, където стените са покрити със снимки на него самия редом с различни политици; до инструктора по аеробика, който се престарава със стегнатите мускули на гърба на третостепенна киноактриса, докато десетки сърдити редовни женици нетърпеливо очакват неговото внимание.

„Свалянето на звезди“ в по-смекчен вариант е нещо, което милиони американци вършат всеки път, като си купуват филмови списания или брой на „Пийпъл“, всеки път, като слушат мис Рона или гледат Дайна или Мълв, всеки път, като четат клюкарски новини или хроника. Общо взето, това е един безобиден опит да предложиш и себе си под блестящия звезден прах, да удовлетвориш поне за миг потребността си да се чувстваш осведомен.

Ала за Маги Макгрегър след осем месеца, преминали в работа върху интервюта за „Космо“ с известни личности, фразата да „сваляш звезди“ имаше възможно най-директния смисъл: да имаш сексуални връзки с прочути актьори.

Всичко започна съвсем невинно. Това бе третата й поръчка за интервю и за пръв път обектът й щеше да е мъж — Пършинг Андрюз, когото трябваше няколко дни да следва по петите из Ню Йорк. Той беше ново име в киното, наскоро постигнал големия си успех в една от телевизионните драматизации по известни романи, показвани в най-гледаното време. Тъй като дотогава Маги бе интервюирала само жени, нямаше как да предположи, че разговорите й със знаменитости мъже ще събудят дълбоко стаената й срамежливост, каквато тя и не подозираше, че притежава. Изведнъж, въпреки бронята, осигурена й от бележника, купчината подострени моливи и магнетофона, въпреки защитената й позиция на щатен репортер от списание, тя бе обзета от съмнение дали се показва в най-добрия си вид по време на интервюто. Постоянно трябваше да се бори със страха, че въпросите й може да бъдат изтълкувани като сексуална покана. Макар Пършинг Андрюз уж да се чувстваше свободно с нея, със звученето си интервюто й създаваше усещането за нелепа и несполучлива любовна среща. На въпросите си получаваше стандартни отговори, тъй като бе лишена от опората на негласно разбиране между две жени. Внезапно Маги проумя, че й е много трудно да постави граница между професионалния си стремеж към добър материал и женската си природа. Налагаше й се да задава на мъж, с когото едва се бе запознала, агресивни и безспорно твърде интимни въпроси — защото тъкмо това бяха въпросите, от чиито отговори можеше да излезе интересно четиво. Не й бе в помощ и обстоятелството, че е само двайсет и три годишна, с дребна, но съблазнителна фигура, с кръгли живи тъмни очи и гладка розова кожа. Според Маги, за да получи желания материал и да се почувства свободна от тялото си, като се потопи изцяло в съзнанието на обекта си, видът й би трябвало да е като на Лорън Бакол, но не на млади години, а каквато бе сега. Или още по-добре като на Лилиан Хелман.

Още преди интервюто с Пършинг Андрюз Маги бе доловила важната истина, че звездите хранят към журналистите ненавист, страх и презрение точно до степен, която не им позволява да забравят колко се нуждаят от същите тези журналисти. А те пък от своя страна изпитват към звездите едновременно преклонение и пренебрежение. И докато журналистите са свободни да дават израз на противоречивите си чувства с перото, звездите трябва да крият своите зад маска. Пред мъжете журналисти маската е на приятелско добродушие; пред жените тя често приема образ на прелъстителство — във всички случаи словесно, че и действено, при това по-често, отколкото си представят хората извън тези среди.

Пършинг Андрюз бе следван неотстъпно не само от Маги, а и от рекламен агент, прикрепен към него за целия му престой в Ню Йорк. Това със стандартна практика и се прилага за всички знаменитости, с изключение на най-утвърдените и най-опърничавите. Импресарските агенции са твърдо решени да закрилят звездата, в която са инвестирали, като залепят за нея придружител с функциите на овчарско куче, защото непрестанно ги гони страхът какво може да направи или каже въпросната звезда, оставена без надзор. Присъствието на предпазлив рекламен агент на практика е гаранция за безнадеждно скучно интервю, агенцията предпочита то да е скучно, отколкото да е противоречиво или глупаво. Импресарските фирми са дотолкова лишени от доверие към актьорите и актрисите, които представят, че буквално се ужасяват от онова, което един схватлив репортер би могъл да узнае, оставен насаме с тях. И обикновено са прави в опасенията си.

След първите два дни от определеното си време с Андрюз и неговия рекламен агент Маги разполагаше само със сковани и банални отговори на възловите въпроси и това я подтикна към замисъла на план как да се създаде достатъчно напрежение помежду им, та да убеди Андрюз да се изплъзне от пазача си. И когато в „Сарди“ рекламният агент за кратко прескочи до тоалетната, Маги предприе атака.

— Виж какво, Пършинг, тук няма нищо — обвинително размаха тя бележника си. — Прегледах записките си преди обед и образът ти, който ще се оформи от тях, напомня безсолни спагети. Точно така. Хелън едва ли ще се заинтересува от интервюто, освен ако не го представя по интригуващ начин. Знам, че тук се крие добър материал и за теб може да се получи чудесен разказ, но тоя тип, дето се е залепил за теб като сиамски близнак, направо ми убива ентусиазма, а и твоя също. Някога да си чувал трима да танцуват валс? — И тя ококори очи с гримаса на съжаление, която красноречиво идеше да покаже, че ако „Космо“ не пусне материала за Пършинг Андрюз веднага може да го замести с някой за Уорън Бийти или Райън О’Нийл.

— По дяволите! Толкова ли е зле?

— Боя се, че да. Но какво да се прави? Този човек си гледа работата като всички останали. Системата е такава. — И Маги тъй изразително сви рамене, че Андрюз буквално пред очите си видя как името му се зачертава от мечтания декемврийски брой.

— Това няма да го бъде. Не мога да се отърва от него веднага. Но след вечерята той ще си върви у дома, в Ларчмънт. Какво ни пречи тогава да се срещнем насаме?

Маги обмисли тази идея достатъчно дълго, та да изглежда убедително.

— Защо не? Само ще си отменя срещата. Какво от това?… Е, къде и кога?

— В моя хотел в единайсет. Дотогава той ще си е отишъл.

— Добре — отсече тя с възможно най-сухия си и служебен тон. Ала въображението й вече препускаше. Маги беше преживяла вече няколко незначителни любовни връзки, но никога не беше оставала сама с прочут млад актьор в хотелската му стая. Строго и с цел да си внуши сигурност тя си спомни, че срещата е чисто делова. И все пак ставаше дума за Пършинг Андрюз, който в края на краищата бе изключително красив млад мъж, ползваше се с огромна, популярност, пред очите й бе разпознаван, където и да отидеха, от стотици възхитени жени и с една дума беше КИНОЗВЕЗДА. И мисълта, че през нощта ще бъде сама с него в хотелската му стая придаваше на интервюто характер на любовна среща. За миг изпита чувството, че й предстои възхитително и малко нереално приключение.

— Можем да си устроим късна вечеря — добави той. — Имам чудесен апартамент с изглед към Сентръл парк.

Апартамент. Добре. Тази дума променяше нещата. Нямаше и сянка от задна мисъл в тази покана за вечеря.

И тя взе страхотно интервю от него тази нощ, а и следващата — толкова добро, че материалът й, озаглавен „Животът и трудностите на едно изгодно капиталовложение“ се нареди сред класическите в жанра си. А също тъй надлежно си получи неизбежното чукане, както се бе и надявала. Дали съзнателно или несъзнателно? Какво значение имаше? След като същият модел на съблазняване започна да се повтаря при всяка следваща знаменитост от мъжки пол, интервюирана от нея, тя научи нещо за себе си. Страстта й бе да отмята бройки. Вълнуваше я не дали сексът е бил добър, несполучлив или средна хубост, а обстоятелството, че тя, Маги Макгрегър, е преспала с известни мъже, чиито нашумели имена бяха познати на всички. Славата я възбуждаше. Беше почти пред оргазъм само щом останеше насаме със своята знаменитост. Нужно й бе само да види лицето, известно на широката публика, над себе си, под себе си или до себе си с мимолетна наслада от секс с нея, Маги Макгрегър, която не бе прочута, и актът придобиваше съвсем ново измерение; цялата еротичност се съдържаше в славата на мъжа, която тя споделяше в тези мигове.

Маги свикна с мисълта, че щом свършеха дните за интервюто, идваше и краят на сексуалната връзка. Отначало се надяваше, че интимността може да продължи и след приключване на професионалните контакти, но скоро установи, че нито един актьор не е склонен да поддържа връзка с някаква си журналистка, освен ако тя в момента не подготвя статия за него. Щом този период свършеше, тя попадаше в категорията на екзалтираните почитателки — сладка, но незаслужаваща сериозно внимание.

Всеки месец й носеше нова поръчка и съответно нова отметка, ново име за частната й колекция. Макар и да бе провинциално еврейско девойче, възпитано в духа на провинциални еврейски добродетели, Маги не смяташе, че сексуалните й приключения с кинозвезди противоречат на възпитанието й. Те нямаха нищо общо с любовта, привързаността и трайното обричане. Бяха просто един от страничните ефекти на нейния развиващ се талант. И все пак нещо в тези връзки я смущаваше, но не дотам, че да се откаже от тях. Не бе свързано с дребнавости, нито с морални угризения; не бе породено от притеснения, че изглежда твърде достъпна и лесна — тези фатални думички от гимназията отдавна бе оставила зад гърба си, — но безспорно нещо я чоплеше.

Едва когато се запозна с Вито Орсини, за да го интервюира, Маги си даде сметка какво е то.

 

 

Вито Орсини беше първият филмов продуцент на Маги. Представата й за продуцентите беше твърде смътна и напълно се покриваше с общоприетата. Големи продуценти нямаше от Калбърг насам — или пък дали не бяха Луис В. Майер или Зелцник? Във всеки случай, на всички бе известно, че епохата на продуцентите отдавна си е отишла, че хората, наричащи себе си продуценти, са чисто и просто импресария, които подготвят комплекти от звезда, сценарист и режисьор и го продават на някоя студия; или пък продуцентът може да се определи като човек, включен към ведомостта на студията, който служи главно за връзка между шефовете и режисьора, второстепенно лице, на което се придава необоснована важност. Парадът се командваше от режисьора и сценариста — тяхна беше заслугата. А онези анонимни мъже на средна възраст, обикновено поне двама, които на церемониите по раздаване на „Оскарите“ се качваха на подиума, за да получат наградите за най-добър филм — кой ги знае продуценти ли бяха, или хора от студията. Но какво значение имаше всъщност? Продуцентите бяха бизнесмени, а не звезди. То се знае Боб Еванс бе звезда като продуцент. Но неговото беше друго — хората го бяха гледали в толкова филми.

В общоприетото мнение или по-скоро в общоприетата заблуда, която Маги бе приела, без да се замисли имаше, както обикновено, известна доза истина.

В случая с Вито Орсини обаче подобно схващане бе абсолютно погрешно. Той принадлежеше към малобройната групичка продуценти, които създават вълшебната спойка между всички елементи на завършения филм. Има неколцина такива мъже живи и здрави, в Холивуд, Англия, Франция и Италия и вероятно винаги ще има. Няма заместител за типа професионалист, от когото зависи съществуването на филма от мига на зараждането му до момента, когато пред билетните каси започват да се редят опашки.

За Вито Орсини продуцентството бе страст. Филмите му често възникваха от някоя негова идея, дошла било от прочетена книга, било от изпратен му сценарий. Щом се спреше на даден проект, първата му задача бе да намери парите, нужни за финансирането на филма. Уредеше ли този основен елемент от продукцията, бе свободен да отдели по-голяма част от вниманието си на сценария и обсъждайки всяка поправка със сценариста или сценаристите, играеше първостепенна роля в окончателното му оформяне. Често бе поемал риска лично да авансира сценаристите още преди да е уредил финансирането на филма. Вито Орсини сам наемаше режисьора и с негова помощ избираше актьорите, намираше подходящия технически екип и евентуалните места за снимки. Държеше под пълен контрол всеки аспект на филма си, докато той стигнеше до стартовата си дата. До този момент обикновено бе отдал поне година от творческия си живот на въпросния проект. За разлика от някои преуспели режисьори като продуценти на стотици филми, Вито никого не упълномощаваше да поема отговорността му. Той никога не отстъпваше на високоплатени заместници правото да бележи всеки филм с личния си вкус. Интересът му бе към филма, а не към сделката. Стенли Кубрик е продуцирал единайсет филма за двайсет и две години. Карло Понти има зад гърба си повече от триста филма за по-малко от четирийсет години. Има продуценти и продуценти.

От първия си успех през I960 година, когато бе двайсет и пет годишен, до деня през 1977 година, в който се ожени за Вили Айкхорн, Вито Орсини бе продуцирал двайсет и три филма. Постигнал го беше, като понякога работеше върху три филма едновременно — един в предварителен етап, втори — в процес на снимки и трети — в крайна обработка.

Вито Орсини работеше толкова често в Европа, че много хора го смятаха за италианец, но в действителност той беше роден в САЩ. Баща му, флорентинският бижутер Бенвенуто Болоня, беше емигрирал в Америка много преди раждането на сина си. Бързо установил колко е неприятно да си кръстен на вид мръвка, Бенвенуто прие благородната фамилия Орсини като много други италианци преди него и също като него — без никакво основание. Той бе натрупал прилично състояние чрез търговия на едро със сребърни предмети и бе успял да засели семейството си в изисканата част на Бронкс, наречена Ривърдейл, където негов съсед бе маестро Тосканини. През 1950 година, когато бе на петнайсет години и впечатлителен като повечето си връстници, Вито за пръв път гледа италиански филм — „Горчива орис“ с продуцент Дино де Лаурентис. От този момент нататък той с огромна наслада следеше вълнуващите новаторски образи на следвоенното италианско кино и отдаде възхищението си на трима свои герои — Де Лаурентис, Фелини и Карло Понти. Постъпи в Калифорнийския университет, където завърши кинознание и след това, докато съвипускниците му търсеха служби в Юнивърсъл или Колумбия, Вито замина за Рим. Там работи като реквизитор, статист, каскадьор, сценарист, помощник-режисьор и организатор на продукция, преди на двайсет и пет годишна възраст да направи първия си самостоятелен филм. Успехът на Вито се дължеше на обстоятелството, че страстта му към продуциране на филми бе равна на неговата интелигентност, допълнена с пъргав ум и задвижена от вродения му талант и енергичност. Първият му филм беше от жанра, станал известен по-късно като спагети-уестърн. Донесе му печалба, както и следващите му три касови и абсолютно лишени от претенции работи. Най-после през 1965 година, навършил трийсет години, той притежаваше достатъчно солидна репутация, която да му осигури финансирането на филми, изцяло по негов вкус. От този момент нататък никога не измени на творческото си кредо.

Когато всеки от двайсет и трите му филма достигнеше до стартовата си дата, Вито биваше принуден неохотно да отпусне юздите на продукцията, за да даде свобода на режисьора. Той се опитваше, но рядко успяваше, да ограничи посещенията си на снимачната площадка до две дневно — едно сутрин и едно следобед. Чувстваше се като майка, лишена от достъп до отглеждане на собственото си дете. На снимачната площадка обикновено се навърташе на тактично разстояние от две крачки зад режисьора; стоеше леко встрани и наблюдаваше всичко, което влизаше в полезрението на режисьора, но все пак достатъчно отдалечен, за да държи под око работата на екипа, да наглежда поведението на актьорите, които не участваха в конкретния епизод и да контролира статистите. Защо това момиче чете списание, като му предстоеше да участва в следващия епизод? Кой простак дъвче дъвка тъй шумно? Не може ли помощник осветителят да отложи за малко отскачането до тоалетната? Хора, които не можеха да понесат всичко това, втори път не работеха при него, но голяма част от екипа толкова се възхищаваше на перфекционизма му, че на драго сърце се примиряваше с Вито, заслужил прякора си „италианската майка“. Очакваха го да се появи всеки миг, имал кратка конференция, не бива да бъде безпокоен пет минути, веднага щом свърши, ще ви обърне внимание или пък трябва да си тръгне от снимките, но веднага ще да се върне. И неизбежно — като кралска особа — винаги беше там, където бе съобщено, и винаги приемаше хората навреме. Мнозина подозираха, че има двама Вито Орсини.

Страстно отдаденият на работата си продуцент прекарва вечерите си в гледане на новозаснети дубли и грубия монтаж на заснет по-рано материал. Когато през деня не е на снимачната площадка, той урежда финансирането на бъдещите проекти, наблюдава довършителните работи по последния си филм, контролира монтажа, избира подходяща музика; упражнява вездесъщото си присъствие по време на озвучаването и мишунга, после следи рекламната кампания и накрая упражнява надзор върху приходите, за да е сигурен, че получава точно процентите си. Естествено, също тъй води и преговори за продажба на филма в Кувейт, Аржентина и Швеция. Преди да си легне може да му се наложи да проведе пет-шест телефонни разговора с кинотеатрите, където се прожектира последният му филм, за да се осведоми от директорите за дневните продажби. Трескав живот с много моменти, близки до лудостта, и други — на депресия; живот, какъвто само страстно погълнат от работата си човек би избрал.

 

 

През есента на 1974 година, когато за пръв път възложиха на Маги да вземе интервю от Вито Орсини, той се намираше в Рим. Оставаха още две седмици снимки на филма му с участието на Белмондо и Жана Моро. Вълнението по повод първото пътуване на Маги в Европа богато компенсира разочарованието й, че ще интервюира Орсини, а не Белмондо, към когото винаги бе изпитвала огромен интерес. От списанието й бяха направили резервация в скромния хотел „Савоя“, съвсем наблизо до прочутия щаб на хората от киното — „Екселсиор“, на Виа Венето, но при четири пъти по-ниска цена. А корпорацията Хърст Магазин се слави с консервативността си по отношение на разноските.

Преди да се срещне за интервю с кинозвездата, Маги винаги се консултираше с последната периодика в Нюйоркската библиотека, за да се запознае с биографията на обекта си и да извлече острите си стряскащи въпроси. Ала заради интервюто с някакъв продуцент й се стори, че е излишно затруднение да бие път до библиотеката и да се рови в разни папки, най-важната, от които тъй и тъй щеше да липсва. Беше гледала последните два филма на Орсини — и двата възторжено посрещнати от критиката — и се надяваше, че те ще са й достатъчни, за да има за какво да се хване в началото. Апартаментът на Орсини в „Екселсиор“ беше точно според очакванията й: луксозен, внушителен, със звънящи телефони, две секретарки, заети с машинопис, няколко чакащи в различни стадии на отчаяние и нетърпение, които си поръчваха напитки по телефона, съобщения, пристигащи по телекса. Маги предчувстваше провал. Как да интервюираш човек, който не те интересува особено, а при това се оказва и в центъра на истинската върхушка? Нейният талант се развихряше в интимен разговор при интимни обстоятелства. И все пак в уречената минута една от секретарките я въведе в светата обител на Орсини, най-малката от трите дневни в апартамента.

У Маги първото съмнение в общоприетото мнение за продуцентите се роди, още щом зърна Вито Орсини. В известен смисъл той отговаряше по вид на стандартната представа. Елегантен, шит по поръчка костюм, типично италианска прическа, скъп часовник, лъснати до блясък обувки от фина кожа. Но къде беше ниският пълен мъж с пура в уста? Тя очакваше Вито Орсини да има италианска външност, но не и да изглежда като благородния Цезар. Настроението й чувствително се повиши.

— Божичко! — възкликна Маги, която умишлено се бе специализирала в простовати фрази. — Очаквах да сте много по-стар.

— На трийсет и осем съм — уточни Вито и я дари с усмивка, недвусмислено подсказваща, че макар посетителката му да е възхитително млада, той самият още не е стар. Усмивката просто струеше от очите му, носът му бе по благороднически дързък, а лицето му имаше бронзов загар. От него се излъчваше блясък и авторитет като от голям оркестров диригент.

— Кажете ми — продължи Маги все в същия супернаивен тон, — какво точно върши филмовият продуцент? — Бе решила, че позата на неведение в случая е не само разумна, но и съвсем уместна — така щеше да го провокира към необмислена забележка, за която щеше да се разкайва до гроб. Тъй се получаваха най-добрите интервюта.

— Слава Богу, че попитахте — отвърна Вито. — Нямате представа колко журналисти са ме интервюирали, без да имат не само ясни, но дори и бегли познания за онова, с което се занимавам. Твърде лениви са, за да опитат да го разберат. Всичко ще ви разкажа. Само че не сега. След петнайсет минути трябва да съм в студията. Не бихте ли вечеряли с мен днес? Тогава ще можем да поговорим.

Все едно да отнемеш бонбон от дете, рече си Маги и кимна в знак на съгласие.

— Ще ви взема в осем и ще ви заведа в един от любимите ми ресторанти. Впрочем имайте предвид, магазинът на „Гучи“ тук е също тъй скъп, както и в Ню Йорк, тъй че не се разпускайте.

 

 

Тази вечер в „Хостария дел Орсо“ на Маги не й се наложи да прибегне до торбата с репортерските трикове: способността й да напипа слабото място, умението да задава отвличащи въпроси, за да получи нужния отговор, да прояви достатъчно искреност, за да обезоръжи всяко подозрение, да не бъде нито прекалено почтителна, нито пък прекалено дружелюбна. Работата й бе само да слуша. Вито не млъкна цели три часа и все пак твърдеше, че е очертал картината съвсем схематично.

— Моля те, Вито, повече информация не мога да приема. Свърши ми се лентата, пък и събрах повече материал, отколкото който и да е нормален човек би искал да прочете.

— Така правя аз. Трябвало е да разпиташ. Никой ли не те предупреди какъв съм?

— Никой нищо не ми е казал. Само ми поръчаха да се метна на самолета и да разговарям с теб.

— Защо не отидем в хотела ми и не поговорим за теб?

— Вече не се и надявах, че ще го предложиш.

 

 

Вито накара Маги да проумее какво я бе смущавало в сексуалните връзки със знаменитости. Вито Орсини беше истински романтик. Докато му се отдаваше, Маги разбра, че тя е звездата на тази конкретна продукция. За пръв път узна, че едрите й гърди и пищният ханш са огромно преимущество, стига да не бъдат съпоставяни с американския идеал. Тя научи, че съществува един известен мъж, който не се държи тъй, сякаш й прави услуга, като й позволява да се запознае с инструмента на мъжката му сила. През първата, а и през всички следващи нощи, които прекара с Вито, тя изобщо не изпита обичайното, несъзнателно потулвано усещане от креватните си епизоди със знаменитости, че е нисшестояща, допусната да надзърне за малко как живеят по-качествените хора. Вито веднъж завинаги я излекува от онова, което бе определил като неин „слугински“ комплекс, поради който тя блестеше само с взета назаем слава.

Маги остана две седмици в Рим през тази топла ранна есен на 1974 година, като на всеки три дни изпращаше телеграми в редакцията, че има трудности с интервюто на Орсини, защото той няма време да я приеме. Всички в „Космо“ проявяваха пълно разбиране. Познати им бяха италианските филмови продуценти. Невъзможни хора. Маги и Вито станаха не само любовници, но и близки приятели, заговорници в името на неназована кауза срещу неназована вражеска сила и всеки от двамата искрено оценяваше тялото и ума на другия. Маги се питаше, дали и тази връзка ще приключи като другите без следа, щом статията бъде написана, но постепенно разбра, че може да има доверие на Вито. Нямаше винаги да бъдат любовници, но вечно щяха да останат приятели.

Вито позволяваше на Маги да присъства на всичките му конференции, да слуша телефонните му разговори, да го придружава на снимачната площадка, да гледа с него заснетите дубли. В края на двете седмици тя знаеше за механизма и деловите страни на филмовото продуцентство повече от всеки друг журналист в САЩ, пишещ за киното. Тези познания й бяха от голяма полза, когато започна да води свое телевизионно предаване. Но това щеше да стане едва след шест месеца; шест месеца, през които Маги създаде още пет профила на кинозвезди и откри, че вече не й е необходимо да преспи с прославения идол, за да пише за него. Нещо повече, способността й да запази дистанция се превърна в едно от мощните й оръжия. Едва когато се отърва от потребността да бъде обичана, та макар и само за една нощ, успя да фокусира погледа си върху знаменитостите от киното и да ги види ясно какви са. От интервютата й изчезна беглия привкус, тъй често срещан в подобен род материали, разкриващ повече отношението на репортера към звездата, отколкото самата звезда. Като препрочиташе първите си профили, умираше от яд заради пропиляната възможност да представи един съвършен, истински образ, замъглен в описанието й от спомена за още едно красиво лице, надвесено над нея.

През пролетта на 1975 година, шест месеца след като се бе сбогувала с Вито в Рим, Маги научи, че той е продуцент на нов филм, „Бавният параход“, който се снимаше в Мексико. Звездата Бен Лоуъл, беше един от петимата най-касови американски актьори, харесвани колкото от жените, толкова и от мъжете, чието амплоа бяха силните, безкомпромисни герои. Главната женска роля се изпълняваше от една великолепна и скандално нашумяла английска актриса, Мери Хейнс, която се славеше, че в леглото е истински дявол и че има най-безсрамната и забавна уста в онова, дето бе останало от Британската империя.

Маги убеди шефовете си в „Космо“, че моментът е подходящ да се вземе интервю с Бен Лоуъл, този най-типичен американски актьор в един период, когато на екрана все по-рядко можеха да се видят символите на типично американски добродетели. Истинският й мотив да замине в мексиканската провинция, прословута с жегата, липсата на удобства и лошата храна, бе, разбира се, желанието отново да види Вито.

Тя беше единственият представител на пресата, осмелил се да посети снимачната площадка. Джо Хаямс, Джейн Хауърд, Лора Кънингам и още дузина по-незначителни журналисти любезно бяха отклонили поканата да изтърпят протяжното пътуване с чартърен самолет до западналото рибарско селище на брега, привлекателно само със спокойното си море и автентичната мръсотия на тропиците. Винаги можеха да дойдат по-приемливи покани.

Маги слезе от малкия самолет и препъвайки се по зле поддържаната писта, попадна в прегръдките на Вито.

— Как е филмът? — попита тя, преди още да го е поздравила.

— Като магаре на мост.

— Защо говориш така?

— Надушвам нещо гнило.

— Какво ще рече това?

— Не мога да определя точно. Подозирам много причини, но засега са ми известни само някои — отвърна Вито. — Ала усещам, че нещо не е в ред, Маги, уверен съм.

 

 

След един ден на снимачната площадка, през който само наблюдаваше и си водеше бележки наум, Маги бе по-озадачена от всякога в журналистическата си кариера. Беше свикнала с наложеното темпо при филмопроизводството, но на снимките на „Бавният параход“ долавяше непознато дотогава напрежение. То се прехвърли дори у нея, а Маги отдавна се бе научила да не се влияе от обичайните избухвания между членове на екипа, защото те малко или много наливаха вода в нейната мелница, също както репортерът остава неангажиран емоционално към пътната катастрофа, която отразява.

Стаята й беше до тази на Вито в най-добрия от трите мърляви мотела в градчето, всички наети от актьорите и снимачния екип. Построени бяха за любителите на подводния риболов от Калифорния и пилотите на частни самолети — единствените чужденци, които посещаваха това затънтено място.

Вито и Маги бяха вечеряли в стола, организиран за целия екип. Местната храна бе еднопосочен билет към гастроентерита, тъй че за всички участници в снимките се грижеха калифорнийски готвачи, придържащи се към калифорнийската кухня. Провизиите се получаваха със самолет от Сан Диего, най-близкия голям град, макар че и той беше на цели шестстотин мили по въздуха. За екипа бе доведен и лекар от Мексико Сити, тъй като местен нямаше.

В мотела Маги се преоблече в халат, отиде в стаята на Вито и се пъхна в леглото до него.

— О, Вито, ако не те обичах, още утре щях да си тръгна и да зарежа Бен Лоуъл. Само че аз те обичам от сърце и за това кажи ми какво, по дяволите, става тук и как може гордостта и душата на Виа Венето да се свре в подобно място. Няма думи за него.

— Маги, да си чувала старата поговорка, че рибата започва да мирише от главата? Тоя проект тръгна на зле още от първия ден. Склоних да започна снимки, макар да знаех, че сценарият куца. Само че парите отпуска една от едрите риби в бранша — шайка на проклети бандити! — и държи филмът на всяка цена да се пусне за Коледа, иначе — без него. Навсякъде по света вали, освен тук и в Саудитска Арабия, с извинение. А това е единственото време, когато Бен Лоуъл и Мери Хейнс са свободни. Не ги ли използвам сега, няма да намеря пролука в ангажиментите им две години напред. Тъй че алтернативата беше сега или никога и аз позволих да ме убедят. Не за пръв път ми се случва подобно нещо, но преди все сме се оправяли някак. А такова чудо като сега не е било. Сценаристът ми е толкова болен, че не може да прави нищо, освен да дриска и да повръща. Трябва да се е подлъгал по някое местно лакомство. Осветителят, дето най-много го обичам, си счупи крака и трябваше да го върна със самолет в Лос Анджелис. Генераторът десет пъти изгърмя на нощни снимки. Скриптерката е глуха, сляпа или и двете заедно. Трябваше да я наема в последния момент, защото моето момиче взе, че ми погоди номера да се омъжи. Мога още да изреждам, но какъв смисъл има?

Маги за пръв път виждаше Вито, лишен от оптимизма, който винаги успяваше да поддържа в критични моменти.

— Вито, това са все дреболии. А как са дублите?

Той й отвърна с прелестен типично италиански жест, който означаваше надежда и отчаяние в равни степени.

— Ами тогава може би си струва всички неприятности — опита се да го ободри Маги. Не й се щеше да споменава за особеното напрежение, което бе усетила на снимките, след като той сам не отвори дума за това. Реши, че то може да се дължи на поредица злополуки.

— Дано си струва — измърмори Вито с тъй обезкуражен тон, че Маги се стресна.

— И какво толкова, ако се провали? Няма да се свърши светът, я! Канби, та дори и Джон Симън харесаха филма с Белмондо и Моро. Рецензиите за последните ти два филма бяха фантастични…

— Само че нямаха никакъв касов успех. Пълни дупки. Ще дочакам печалба, когато папата се ожени. И ти като всички смяташ, че добрите рецензиите автоматически означават пари. Може би само в Ню Йорк е така…

— О!… — Маги се чувстваше направо стъписана. Щедростта на Вито, луксът, който го обкръжаваше, изобщо целият му начин на живот, бяха създали у нея впечатлението, че той разполага с неизчерпаеми средства. Никога не си бе давала сметка, че при всеки нов филм, който започва, той може да разчита твърдо само на продуцентския си хонорар и е изцяло зависим от касовите печалби за истинското си възнаграждение. — Нищо не разбирам — заключи най-сетне.

— Маги, колко филми носят печалба?

— О, господи, ами че безброй сигурно. Защо иначе ще продължават да ги правят?

— Един от четири. Не помниш ли какво се мъчих да ти обясня в Рим? Само двайсет и пет процента от произведените филми имат касов успех, но те носят толкова пари, че успяват да поддържат студиите.

— Ами продуцентския ти хонорар?… Ти го получаваш предварително при всички случаи, дори филмът да се провали.

— Зависи — отвърна той намръщено. Сякаш опитваше горчиво лекарство. — За последния ми филм, например, и за този беше толкова трудно да уредя финансиране, че трябваше да се откажа от хонорара си, додето не осъществим печалба. Филмът с Белмондо отиде на бунището и аз съм разорен.

Разорен. Тя го погледна — величествен в копринената си пижама и скъп халат с монограм.

— Изобщо не подозирах.

— Никой не подозира. Това е тайната на продуцентския бранш, само че по-тежък случай от ония, дето залагат на конни състезания. Точно за това си нямаме и истински съюз. Боим се някой да не издаде каква е работата.

— О, Вито! Скъпи мой. Всичко ще се оправи. Няма как да се провалиш с Бен Лоуъл и с Мери Хейнс. При този животински секс на екрана… Та те са сексапилни за шестима. Всички си падат по хубавите любовни истории. Вито, сигурна съм, че този път ще направиш голям удар. — И Маги го притисна към себе си толкова здраво, колкото имаше сила.

— От твоите уста в божиите уши — отвърна Вито с любимия израз на майка й.

 

 

След половин час на Маги й стана тъй зле на стомаха, че едва успя да дотича до стаята си. Не беше докосвала нищо, освен храната в стола. Но тъй или иначе, намираше се в Мексико. През следващите двайсет и четири часа, които тя прекара много нещастна в стаята си, се случи и друго произшествие, но за него очистително не помагаше. През нощта един красив млад актьор на име Хари Браун, дубльор на Бен Лоуъл, се бе спънал в кофа за смет на тъмната алея зад мотела и беше паднал. Ударил си бе главата в счупен бетонен блок, вследствие на което бе изпаднал в безсъзнание и бе починал поради голяма загуба на кръв, преди някой да го открие. Докато лекарят на екипа пишеше смъртния акт, Бен Лоуъл отиде да разговаря с Вито.

— Господи! Познавах тоя хлапак от години. Още не мога да повярвам. Истински ужас! Той ми беше дубльор в последните три филма. Беше пълен безделник и нищожество, преди да попадне в Холивуд. Уредих го на служба преди две години. Хлапето се навърташе около мен, искаше да стане актьор, само че нямаше талант. Горкият! Клетият Хенри, господи! Израснал в някаква забравена от бога ферма, но тъй и не казва къде точно. Трябва да го погребем и то бързо, Вито. Тук климатът е горещ.

— Той беше ли католик? Имаш ли някаква представа?

— Ех, да му се не види! Нямам… Кой се интересува от такива неща?

— Тогава не можем да го погребем тук. И без това не ни харесват в градчето, тъй че няма да ни позволят да погребем човек, който не е католик в гробището им.

Двамата мъже се спогледаха. Това означаваше да се наеме самолет от Лос Анджелис, който да вземе тялото и да го върне обратно. А едно погребение на такова разстояние щеше да излезе доста скъпо.

— Вито, хлапакът обичаше морето. Просто беше влюбен в него. Дали е незаконно да го погребем в него?

— Мисля, че е по-добре да изпратим тялото в Лос Анджелис, Бен. От студията ще си приспаднат разноските от бюджета ни.

— Казвам ти, Вито, малкият би искал морско погребение. Много държа на това. Хари изпитваше ужас, че мога да го кремират… или пък да го заровят в земята. Ще настоявам докрай, Вито.

Актьорът цял трепереше, обзет от чувството, което Вито не можеше да определи. Не беше скръб, нито гняв, че му противоречат. В следващия миг отново повтори остро и едва ли не заплашително:

— Ще настоявам докрай — и Вито разпозна чувството. Страх. — Вито, няма да успея да довърша филма, освен ако той не бъде погребан в морето. Адски ще съм потиснат от мисълта, че е заровен в земята, при положение че той толкова се плашеше от това. Толкова ще съм разстроен, че няма да мога да работя.

Значи страх и изнудване.

— Добре — рече Вито. — Ще уредя това.

Хари Браун бе погребан в морето без много шум още същия ден.

 

 

По „Бавният кораб“ оставаше още твърде много работа и Вито нямаше как да отстъпи пред шантажа на Бен Лоуъл. Той не бе споделил с Маги най-съществения факт, а именно че поради касовия неуспех на последните му два филма, му се бе наложило да внесе гаранция за настоящия проект и за да събере парите беше продал къщата си край Рим и колекцията си от литографии. Постъпката му бе съзнателна и обмислена. Един продуцент трябва да вярва в преценката си, дори ако това означава да рискува цялото си имущество, за да осигури средства за довършването на филма си.

Но Вито държеше да разбере защо е изнудван. Филмът се изплъзваше от ръцете му. На другия ден след морското погребение на Хари Браун режисьорът часове наред снима и преснима една възлова сцена между Бен Лоуъл и Мери Хейнс, но дори без да е видял дублите, Вито знаеше, че елементите на доброто кино липсват в нея. Вито прекара целия този ден на снимачната площадка, без да обръща внимание на накърненото самолюбие на режисьора, като се вглеждаше най-внимателно във всичко наоколо. Забеляза много на брой дребни неща, никое, от които изключително само по себе си, но със силно развитата си интуиция и инстинкта си на хазартен играч успя да долови достатъчно — само дето не можеше да си го обясни, — че да се отправи към стаята на Мери Хейнс след вечеря. Завари я облечена с долната част на черен бански костюм и прозрачен червен шал, който бе вързала през кръста и на врата си. Въпреки че беше толкова слаба, от нея се излъчваше някаква загадъчна чувственост, която отново породи у Вито усещането, че влиза в клетката на тигрица, както винаги щом останеше насаме с нея. У това момиче с ангелска хубост наистина се таеше нещо опасно, злото в чист вид и тъкмо това съчетание я бе направило звезда.

— Виж ти, проклетият ни продуцент се носи. Или трябва да кажа проклетият ни гробар?

Тя лежеше просната върху неоправеното легло, а стаята вонеше на марихуана.

— Мери, в Мексико е опасно да пушиш трева. А дори и извън Мексико е опасно да я смесваш с уиски. Все пак благодаря на Бога, че не го пиеш с лед — водата крие още по-големи опасности.

— Вито, ти не си лош дъртак. Харесваш ми. — Тя му подаде свитата цигара и той си дръпна, като внимаваше да задържи дима в устата си. — Почти съм доволна, че се отби. Тъкмо бях започнала да ставам малко тъжна.

— Днес останах с впечатлението, че нещо не е наред.

— На Мери не й харесва да й вземат хубавото момче и да го хвърлят в дълбокото синьо море… като някой плъх, като стъпкан плъх. Господи, Вито, имам чувството, че виждам как рибите го ядат.

Тя затрепери и отклони очи встрани, за да избяга от кошмарното видение.

Вито бе направил успешен филм с Мери Хейнс само преди три години. Въпреки скандалите, в които се бе забъркала, никога дотогава не беше я виждал извън контрол. Дори най-нахалните й забележки бяха внимателно премерени да привлекат вниманието, неприличните й духовитости бяха репетирани и тя никога не отваряше, без да мисли, голямата си, изненадващо грозна и безкрайно съблазнителна уста, която й придаваше оная странност, задължителна за истинската красота. Тази вечер бе просто изпаднала в параноя, вероятно от тревата.

— От колко време пушиш това, Мери? — Той й върна цигарата с усмивка, в която нямаше и сянка от намек за уверенията, получени от нея и агента й, че не е взимала наркотици, откакто бе заловена с тях преди повече от година при завръщането си във Великобритания от Южна Америка — история, потулена с голям труд от пресата.

— От единайсетгодишна… Не започват ли всички на тая възраст — отвърна тя и се изкикоти, за миг променила настроението си.

— Не — търпеливо рече Вито. — Питам за днес.

— Какъв ден сме днес? Чакай… недей… не ми казвай… Петък е. Нали? Вчера беше четвъртък, а утре е събота. Познах ли?

— Позна, Мери, сто процента. Та откога пушиш?

— А… ами май от вчера. Не носех нищо със себе си. Агентът ми, тоя проклетник, се беше погрижил за това. Лично се зае да стегне багажа, представяш ли си? Но тъй или иначе тия лайнари, мексиканските митничари щяха да ми го свият. После си взех от оня шарлатанин, дето ти го докара от Мексико Сити. Сто долара му бутнах на тоя гадняр, а той ми даде само двайсет цигари. Но е добро качество. Искаш ли пак да си дръпнеш? Вземи…

Вито дръпна повторно от цигарата, като леко стисна със зъби кранчето й, за да не глътне дим. Разбираше, че Мери Хейнс не е на себе си, но както често става с пушачите на марихуана, с тъй превъзбудена, че не може да млъкне.

— Значи започна след злополуката с Хари? — кротко я попита Вито. — Разбирам. Много тъжна история. Такова младо и хубаво момче. Смъртта му беше тъжна и нелепа. Според теб той беше simpatico, така ли?

— Simpatico? Я зарежи тия тъпи италиански думички, Вито. Тоя хубавец имаше гаден занаят. Беше любовник на Бен… Бен не се навиваше да снима филм без него… Дубльор, как не! На него талантът му беше в устата. Можеше да те подлуди с езика си… На всичко беше готов за някой долар. Simpatico… — Тя млъкна, навесело замислена над думите си. — Сипи още уиски, Вито! — Тя му протегна чашата си. С дълбоко изрязаните си бикини и символичната си блузка, изпаднала почти в ступор, Мери Хейнс изглеждаше невинна като херувимче, изписано на тавана на романска църквица.

— Гаден занаят? — Вито си даваше сметка какво означават тези думи. Но дали тя ги проумяваше в нейното състояние?

Мери го изгледа присмехулно.

— Бебчо, маминото сладурче, ела при мама. — Тя хвана Вито за ръце и го дръпна към себе си, като плъзна дланите му по стегнатото си гъвкаво тяло и ги вмъкна между краката си. — Дори и тоя боклук, дори тази мъжка проститутка, това апетитно парче, и той искаше Мери. Мери всички я искат. И аз го исках. Бен го знаеше, тоя шибан педал, и не изпускаше Хари от очи. Скапаният му швестер, искаше хубавия Хари само за себе си… А сега и той остана на сухо. Така му се пада на тоя говнян убиец. Да го видя кой ще му духа сега.

— Мери, Хари е паднал…

— Хари да е паднал?! И ти ли повярва? Паднал! Как ще падне, като ме чукаше тогава? — Неочаквано тя се разсмя. Звукът отекна потискащо неприятен. — Да беше видял физиономията на Бен, когато отвори вратата… Аз бях откачила, Вито, и той разбра. Бях го надвила.

— И? — безизразно я покани Вито. — И той го фрасна с дръжката на оня пистолет, дето го разнася навсякъде. Това ти не го знаеше, нали? После го изнесе навън и толкоз.

— И го остави да му изтече кръвта? — Точно тъй, ама точно, точно тъй. Умря нещастникът като смазана хлебарка… като плъх и го хвърлиха в морето. О! Помогни ми, Вито! Постоянно е пред очите ми!

Вито взе бутилката минерална вода и внимателно натика в устата на почти безумната жена три хапчета валиум от шишенцето върху масата. Не виждаше друг безопасен начин да я свести. Часове по-късно, когато тя най-после заспа, той напусна стаята й, след като бе събудил гардеробиерката й и я бе накарал да обещае, че ще остане при актрисата до сутринта.

Маги беше тази, която намери изход от положението. Когато Вито, олюляващ се от умора, се прибра в стаята си призори, я завари будна, съвзела се от стомашните си пристъпи и разтревожена от неговото отсъствие. Вито Орсини беше съвсем наясно, че във филмовия бизнес не бива да се доверяваш на никого и вероятно изобщо нямаше да каже на Маги какво бе узнал току-що, ала добре разбираше, че дори Мери Хейнс да успее да довърши филма, без да издаде истината за Бен Лоуъл и убитият му дубльор, щом се върне в Лондон и излезе изпод контрол, само за броени дни откъслечни слухове, а може би и цялата история ще се появят в световната преса. Когато завърши разказа си, Маги седя безмълвна една минута и накрая заключи:

— Актьори.

— Забележка тъкмо в духа на добрата холивудска традиция — подхвърли Вито, учуден, че след като нищо не му бе останало да губи, още можеше да се забавлява.

— Млъкни, скъпи, и ме остави да помисля.

Закопнял за отдих, Вито се тръшна на леглото си и се унесе в лека дрямка, а Маги извади бележник и молив и започна да нахвърля нещо в него, задраскваше го и пак пишеше. След час тя го събуди.

— Чуй какво се със случило вчера. Бен Лоуъл е спасил Мери Хейнс от изнасилване. Той е герой, а тя — невинна жертва. Харесва ли ти?

— Чудно. Великолепно. Ти си откачена, известно ли ти е?

— Това и майка ми не би го казала. Вито, ти не разсъждаваш творчески. Като понагласиш подробностите, всичко пасва идеално. Сега внимавай: Хари Браун, един много лош човек, започнал да досажда на Мери още от деня на пристигането й. Тя се плашеше от него и се оплакала на Бен. И тъй, снощи, когато Бен минавал покрай вратата на Мери, чул я да вика за помощ. Нахълтал вътре и видял Браун, който я бил затиснал отгоре и я изнасилвал; тя се съпротивлявала отчаяно. Бен сграбчил оня, той, естествено тръгнал да се бие и Бен бил принуден да го удари. Той паднал и си ударил главата в ръба на нощното шкафче. Сега идва най-важното. Те го свестили и той си бил съвсем добре. Все още доста пиян, но укротен. Тръгнал си оттам жив. Бен останал още малко да успокои Мери и след това се прибрал. Браун бил открит на следващата сутрин. Очевидно замаян, в тъмното той се спънал в кофата за смет, паднал отново, загубил съзнание и починал, вследствие на кръвоизлив. Лекарят го потвърждава категорично. А морското погребение е извършено по причините, които Бен ти беше изтъкнал. Къде издиша според теб?

— Кой ще повярва на това?

— Всички. Бен ще разправи тая история по-убедително, отколкото е изпълнил всяка друга роля досега. Мери също, стига да я притиснеш както трябва — нейните скандали са всеизвестни, а това ще я довърши. Никой друг не знае какво точно се е случило. — Маги, миличка, господ ми е свидетел, колко съм ти задължен за старанието ти да ме отървеш, но ще минат месеци, докато „Космо“ отпечата историята, а тя вече ще е остаряла и белята отдавна ще е станала.

— Не и ако успея да го пусна по телевизията. Трябва час по-скоро да поръчаш самолет. Ще замина до Лос Анджелис, ще разговарям с някоя от телевизионните компании и ще докарам тук снимачен екип най-късно утре вечер. Предаването ще излезе в ефир още преди да сте свършили снимките си. Фантастична реклама за филма, лък и никой не може да докаже, че не е станало точно така. Да удариш човек, който изнасилва жена не е престъпление — то е подвиг. Вито, разбери, това е единственият ти шанс.

 

 

Докато Маги беше в Лос Анджелис, Вито не стоя със скръстени ръце. Завари Мери Хейнс трезва и съкрушена след дългия й сън. Той заключи вратата на стаята й след себе си и силно я зашлеви по двете бузи. После здраво я стисна за шията и я пусна миг преди да изгуби съзнание. Накрая внимателно я положи върху леглото и изчака мрачно и търпеливо, докато тя захриптя:

— Какво… какво…

— В живота на жени като теб най-сетне идва момент, когато е прекрачена и последната граница. Ти направи точно това. Телеграфирах на съпруга ти.

— Ах ти, мръсник! Проклетник такъв! Знаеш, че той е решил да ме напусне при първия следващ скандал… Ще ми вземе дечицата… Няма да ги видя повече. Боже мой, как можа да го направиш! Край, свършено е с мен! — Тя беше истински смазана.

— Не бъди глупава. Хари Браун е искал да те изнасили, а Бен Лоуъл те е отървал, дори може да се каже, че е спасил живота ти. Виж как изглеждаш, след като Браун те е бил и душил. Мъжът ти е ужасно разтревожен. Знаеш колко те обича. Утре ще бъде тук.

— Вито…?

— Утре ще пристигне и телевизионния екип. Естествено, ще искат да те интервюират. Затова не е зле да преговорим историята, която ми разказа вчера. Съживи се, Мери. Разбирам, че си преживяла кошмар, но пък никога не си била от бавно загряващите.

Тя се надигна да измие кръвта от лицето си и внезапно се усмихна.

— Истинска лисица си ти, Вито. Добре. Обясни ми моята роля в сценария.

Невероятният успех на предаването „Кой беше Хари Браун и уби ли го Бен Лоуъл?“, което измести две половинчасови комедийки, даде на шефа на телевизионната компания да разбере, че се е натъкнал на златна мина. Съществуваше огромна публика, пристрастена към телевизията и луда по знаменитостите. Тези зрители биха се възхитили от предаване на Маги с поглед към скритите страни на попкултурата, защото щяха да се чувстват достатъчно добре информирани, без да е нужно да превключват на „Седмичен преглед от Вашингтон“. Шефът на новините също тъй лесно уговори Маги да подпише договор за седмично предаване, както Маги го придума да изпрати екип в Мексико. И двамата си знаеха интереса. Единствената изненада бе доколко солиден се оказа този интерес. Получи се нещо великолепно. Роди се нов телевизионен жанр — киносписание, представено в изискания стил на документализма. Роди се нова телевизионна звезда — Маги Макгрегър. В цялата тая история не провървя само на Хари Браун, все още горчиво и тайно оплакван от Бен Лоуъл, и на филма на Вито, „Бавният параход“. Дори и при грандиозната реклама с него нещата не се получиха както трябва. До момента на пускането му по екраните, мексиканският епизод отдавна бе избледнял в съзнанието на широката публика. Пък и Вито имаше право. Той си беше същинско магаре на мост.

 

 

Били Айкхорн не намираше покой. Бяха минали пет месеца от повторното откриване на „Скръпълс“ и през този април на 1977 година тя вече бе свикнала с невероятния му шумен успех. С благодарност и топло чувство си мислеше за Спайдър и Валънтайн, за които той бе заслужен. Ала в малките часове на утрото, защото напоследък тя се будеше призори, си мислеше, че на нея триумфът на „Скръпълс“ не й е достатъчен. Бе запазила до голяма степен вродената си честност и не можеше да пренебрегне истината, че сега, след като „Скръпълс“ не беше вече болезнен позор и обект на насмешки, обичайните грижи за магазина вече не са достатъчни да запълнят живота й. Привикна дори към танцовите забави, уреждани веднъж на два месеца, които в началото тъй бяха възбудили фантазията й като един вид победа над потискащите й спомени от танцувалната школа, сега, когато те се утвърдиха като очакваното с най-голямо нетърпение обществено събитие в Калифорния. В този момент усещаше живота си тъй изолиран като оная къща, която бяха посетили с Елис в Антигуа, където прозорците бяха херметически затворени, за да не повреди прелестният нощен бриз колекцията от картини на френски импресионисти по стените, струваща милиони.

Вече почти шест месеца деляха Били от деня, в който навърши трийсет и пет години. Тя бе навлязла в зрелостта на женствената си красота, която щеше да запази дълго; беше толкова богата, че на нея самата й бе трудно да осъзнае колко огромно е състоянието й… и се отегчаваше до смърт. Просто отвратително, мислеше си тя, като си представяше какво би казала покойната й леля Корнилия, ако знаеше. Самата Били го намираше повече от отвратително; намираше го неморално и унизително. Неморално, защото всеки с нейните възможности беше длъжен да е щастлив, и унизително, защото тя очевидно не беше щастлива, тъй че изглежда природата й беше виновна. Разстроена, стигаше до заключението, че има бедна душевност. Без съмнение живот, отдаден на добри дела, запълнен с големи кучета и редовни посещения във филхармонията би я обогатил и извисил.

Целият свят бе на нейно разположение, размишляваше тя, додето прелистваше „Аркитекчъръл дайджест“. За триста хиляди долара можеше да притежава лятна вила с климатична инсталация в Бали, построена сред кокосова горичка край океана, с плувен басейн, естествено. В Елифтера се продаваше напълно обзаведена къща с шестотинметрова плажна ивица, настлана с розов пясък, и с частна телефонна централа за международни разговори — и всичко това за по-малко от три милиона долара. (Дали с мебелировката не предлагаха и списък с частни телефонни номера?) Или ако не беше почитателка на тропическата екзотика, можеше да живее в Англия, на Роял Кресънт, в Бат — срещу не повече от седемдесет и пет хиляди лири щеше да притежава къща, строена през 1770 година, един от най-красивите архитектурни образци в стил крал Джордж в света, благоустроена допълнително със сауна и гараж за пет коли. Ако пожелаеше можеше да възприеме стила на живот на светска лъвица, като Бъни Мелън, с четири разкошни къщи, двама щатни специалисти по интериор, всичко — от козирките за тенис до балните й тоалети и униформата на прислугата да е изработено специално за нея от „Живанши“. Разправяха, че на печките в имението й от сто хиляди акра във Вирджиния постоянно врели ябълки, за да се поддържа автентичното ухание на ферма. От такова внимание към дребните подробности я хващаше зъбобол. Препалено беше.

За нея нямаше пречки да има всичко, което желае, на света. Само трябваше да го посочи. Ала не можеше и тъкмо там беше проблемът. Не й трябваше друга къща. Все още държеше частния си самолет, но само Валънтайн и другите доставчици го използуваха за пътуванията си. Лозята в Сейнт Хелена носеха солидни печалби и нямаше начин да ги продава. Дали да си купи кон? Да си осинови дете? Да си вземе хамстер? Явно нещо не беше наред у нея. Били реши да приеме поканата на Сузан Арви да отиде на филмовия фестивал в Кан. Нямаше никакви основателни причини да й откаже.

Сузан Арви беше съпругата на Кърт Арви, шеф на филмова студия Арви. Не бе кой знае колко интересна, но Били се чувстваше добре с нея, главно защото Сузан не изпадаше в телешки възторг при всяка нейна дума като толкова много други жени. Бе преодоляла екстатичното самодоволство на новобогаташите и умееше да приема плодовете на голямото състояние като нещо естествено и това помагаше на Били да се отпусне в компанията й. Като Съпруга на шеф на филмова студия, Сузан бе божество в кръгове, където Били при всичкото й богатство можеше да мине само като гост от колорита. Тя умееше да устройва приеми и бе достатъчно умна да прикрива снобизма си. А най-важното — и Били като всички останали от край време бе очарована от света на киното. В дните на мрачното й юношество нейна единствена радост бяха съботните дневни прожекции. По време на болестта на Елис прожекционната зала в дома им в Бел Еър се превърна в убежище от действителността. Но Били познаваше малко хора от киното, макар да живееше сред тях. Никога нямаше да го признае, но те я интригуваха и привличаха.

Семейство Арви винаги прекарваха двете седмици на фестивала в Отел дю Кап, в Кан д’Антиб, отстоящ от Кан на три четвърти час път с кола по виещо се шосе. Никой, който отсядаше там не се ръководеше от съображения за удобство. Изборът на това място криеше многозначителен символизъм. Той говореше, че не ти ще ходиш при хората, а очакваш те да те посетят, което бе огромно предимство в бизнеса. Говореше се, че можеш да си позволиш да се отделиш от шумотевицата и да си осигуриш луксозно и спокойно кътче, а не да се буташ с тълпата, за да си намериш маса в бара на „Карлтън“ или „Маджестик“. Говореше се още, че можеш да плащаш двеста до четиристотин долара на ден за апартамент, плюс такси, бакшиш, закуска и всевъзможни неочаквани коварни добавки към основната цена. Семейство Арви винаги взимаха два апартамента — един за делова работа на Кърт и друг за спане.

— Хайде, Били, ела с нас — бе я поканила Сузан преди месец. — Кърт по цял ден е зает и аз се скитам наоколо съвсем сама. Винаги наемам кола с шофьор и обикалям околността, а късно през май е божествено. Вечер всички заедно отиваме да хапнем някъде. Идват най-различни забавни хора. Много е весело, стига да успееш да останеш настрани от Кан. И още по-весело ще бъде, ако дойдеш и ми правиш компания. И без това твърде дълго се задържа в Южна Калифорния. Време е да се махнем оттам. В „Скръпълс“ и без теб ще се оправят за няколко седмици. А на връщане ще се отбием в Париж. Хайде, ела…

— Но не трябва ли всяка вечер да се гледат филми? — с любопитство се осведоми Били.

— Боже мой, не! Е, някои хора сигурно ходят, но Кърт гледа всичко, което го интересува на частни прожекции. Просто дава заявка за копие.

Сузан не преставаше да се чуди на хората, които си мислеха, че човек ходи на филмовия фестивал в Кан, за да гледа филми. Естествено, ако имаш филм в конкурсната програма, няма как да не се покажеш, но иначе — що за нелепа идея?