Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Травничка хроника, 1945 (Пълни авторски права)
- Превод от сръбски
- Сийка Рачева, 1963 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe (2016 г.)
- Форматиране и корекция
- NomaD (2016 г.)
Издание:
Иво Андрич. Травнишка хроника
Сърбохърватска. Второ издание
Превела от сърбохърватски: Сийка Рачева
Редактор: Васил Сеизов
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович
Литературна група IV
Дадена за набор 22.X.1974 г.
Подписана за печат февруари 1975 г.
Излязла от печат март 1975 г.
Формат 84 х 108/32
Печатни коли 28. Издателски коли 21,28
Тираж 30,125
Цена 2,05 лв.
ДИ Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
История
- — Добавяне
VI
Сякаш само тежки и нерадостни съдби си бяха дали среща в Травнишката долина през тия мъчителни години на всеобща война; и животът на австрийския генерален консул Йозеф фон Митерер беше изтъкан от трудности, между които идването му в Травник не беше най-малката.
Той беше мургав човек с жълтеникаво лице, тънки черни мустаци, втренчен поглед, бавен говор, отмерено държане; всичко върху него беше скромно, но стегнато, изгладено, чисто и уредно, като че ли и човекът, и мундирът са били купени само преди малко в някакъв си императорско-кралски военен магазин за бързо оформяне на един среден полковник. Само кафявите му кръгли очи с винаги зачервените и възпалени клепачи издаваха някаква безмълвна доброта и завинаги скрита сърдечност. Това бяха мътни очи на човек с болен черен дроб, изморени очи на дългогодишен граничен офицер и канцеларски роб, очи, които са се изхабили, пазейки бдително постоянно застрашената граница на империята, тъжни, но безмълвни, които в тази служба бяха опознали много злини и съзрели предела на човешката мощ, свобода и човечност.
Роден преди петдесет години в Осиек, където баща му е бил офицер в славонския конен полк, той бил изпратен в кадетско училище и излиза от него пехотен Fahnrich. След като става поручик, го преместват за офицер в разузнаването в Земун. Там, с малки изключения, остава около двадесет години, трудни години, изпълнени с войни с Турция и със сръбските въстаници. През това време не само приема агенти, събира сведения, поддържа връзки и прави доклади, но на няколко пъти лично минава в Сърбия, преоблечен като селянин или монах, и при най-трудни условия проучва турските сили, снима укрепени места и по-важни позиции или проверява настроението на народа. В тази работа, която състарява човека преди време, фон Митерер отбелязва успех. И както често става в живота и в този случай успехът му счупва главата. След като работи няколко години, в министерството остават много доволни от работата му и го извикват да дойде лично във Виена, дето получава чин капитан и награда от сто дуката. Този успех събужда в душата на младия офицер смели надежди, че би могъл да излезе от еднообразните и трудни релси, по които са влачили товара си всички негови близки преди него.
Като граничен офицер, преминал тридесетте, с награда от сто дуката и високо признание в джоба, той жадува за всичко и най-много за спокоен, но хубав живот във висшето общество. Олицетворение на такъв живот той вижда в една виенска госпожица. Тя е дъщеря на военнополеви офицер, германизиран поляк, и на небогата унгарска баронеса. Хубавата, малко прекалено жизнена и романтична госпожица Ана-Мария дават без колебание, някак си много лесно и бързо, на неугледния, но работлив граничен офицер от периферията на империята. Като че ли на съдбата беше необходимо да му обеси и тази жена на врата, за да го завърже трайно и завинаги за тези безжизнени релси на зависим живот, от който той искаше на всяка цена да избяга. Женитбата, която трябваше да му отвори вратите към висшия и по-приятен живот, го затвори и завърза завинаги, отне му мира и спокойствието, тези единствени блага, най-голямата гордост на скромните съдбини и безличните хора.
Офицерът от разузнаването, „който отбеляза успех“, установи наскоро, че има нещо, което никой не може да провери и предвиди: настроенията и хрумванията на една неспокойна и празна жена. Тази „нещастна полско-унгарско-виенска смесица“, както началникът на земунския гарнизон нарече госпожа фон Митерер, страдаше от излишна фантазия и от болезнена, непреодолима и ненаситна нужда от възторзи. Госпожа фон Митерер се възхищаваше от музиката, природата, от нездрава филантропия, от стари картини, нови идеи, от Наполеон и от всичко друго, което беше извън нейния кръг и в противовес със семейния й живот и с доброто име на мъжа й. Нуждата от възторзи в живота на госпожа фон Митерер твърде често се свързваше с преходни и причудливи увлечения. Тази жена със студена плът и гореща глава по някаква фатална и непреодолима необходимост от време на време изпадаше във възторг от млади хора, обикновено по-млади от нея, винаги уверена, че в този човек, в когото тя долавяше силен дух и смело сърце, изпълнено с чисти чувства, е намерила мечтания рицар и сродна душа. И по същата тази фаталност това редовно биваха млади, безогледни и силни мъже, които всъщност желаеха нея, и то краткотрайно, временно и само в едно отношение, както биха пожелали всяка друга жена, която им се изпречи на пътя и не им даде отпор. След първоначалния възторг, още при първия досег, когато неминуемо блясваше цялата разлика между нейното възвишено и неплътско увлечение и истинските намерения на мъжа, Ана-Мария изпадаше в отчаяние и разочарование. „Любовта“ се превръщаше в омраза и отвращение от дотогавашния идол, от самата себе си, изобщо от любовта и живота. Жената боледуваше, търсеше и намираше храна в друг род възторзи и огорчения и по този начин задоволяваше вродената си нужда от кризи и сътресения. Това продължаваше до първата нова възможност, когато всичко започваше отново.
Фон Митерер се опитваше много пъти да обясни на жена си заблудата й, да я вразуми и защити, но нищо не помагаше. Неговото „болно дете“, което вече ставаше на възраст, изпадаше периодично, като епилептик, в нови кризи, търсейки чистата любов. Полковникът вече знаеше наизуст първите симптоми и развоя на всяко „лутане“ на жена си и можеше дори да предвижда момента, в който тя, разплакана и разочарована, ще се хвърли на врата му, хълцайки, че всички я желаят, но никой не я обича.
Как можеше да съществува и да се задържи такъв брак? Как този съвестен и разумен човек понасяше и защо прощаваше предварително всичко — това никой не ще може никога да узнае; то ще остане една от ония загадъчни тайни, които така често неумолимо разделят и неразделно свързват двама души.
Още първата година Ана-Мария се върна при родителите си във Виена, като заяви, че изпитва убийствено отвращение към плътската любов и че в това отношение не може да признае на мъжа си никакви права. Капитанът се съгласи с всичко и успя да я склони и доведе обратно. После им се роди дъщеря. Настъпи кратко затишие. Но след две години всичко започна отново. Капитанът наведе глава и се впусна в тежката работа в земунския участък и в разузнавателната си служба, примири се с факта, че трябва да живее с огнен змей, комуто трябва да жертвува всичко, а той ще му отвръща с нови капризи и нови тревоги.
Хубавата, своенравна и разточителна госпожа фон Митерер, както всички глупави и бесни жени, правеше, каквото си искаше, и никога не знаеше точно какво всъщност иска. Втурваше се стремглаво във временните си „възторзи“ и бързо се връщаше от тях разочарована. Не се знаеше какво беше по-трудно и по-мъчително за фон Митерер: да търпи и гледа увлеченията й или разочарованията й. Капитанът понасяше и едното, и другото с мъченическо търпение. Всъщност той обичаше безгранично и трайно тази жена, която съдбата му бе поднесла като незаслужено наказание, както се обича болнаво дете. Всичко нейно за него беше скъпо, благородно, възвишено. Всичко върху нея, в нея и около нея, всичко, дори и мъртвите предмети, които й принадлежаха, му се виждаха като нещо по-възвишено, по-красиво, достойно за обожаване и заслужаващо всички жертви. Той страдаше от нейните скокове и глупости, срамуваше се пред хората и вътрешно се измъчваше, но същевременно изтръпваше при мисълта, че тази вълшебна жена би могла да го напусне или да посегне върху себе си и да изчезне от неговия дом или от този свят. Той напредваше в службата, момиченцето растеше, дребно, сериозно и мълчаливо, а госпожа фон Митерер с неотслабваща сила се луташе и търсеше от живота онова, което той не можа да даде, от всяко нещо правеше възторг или горчилка, като и с едното, и с другото измъчваше еднакво и себе си, и всички наоколо. Неукротимият и необясним бяс, който живееше в тази жена, с течение на годините изменяше посоката и формата, но не показваше признаци на отслабване и утихване.
Когато фон Митерер беше назначен, доста неочаквано, за генерален консул в Травник, Ана-Мария, която тъкмо по това време изживяваше едно от своите големи разочарования, най-напред започна да беснее и плаче, заявявайки, че няма от една полутурска паланка, дето досега е скучала, да отиде на „истински турски гробища“ и няма да позволи детето й да живее „в Азия“. Полковникът успокояваше жена си, доказваше й, че новият пост означава важна промяна и скок в кариерата му, че малко ще се измъчат, но с новите доходи ще могат да осигурят бъдещето на детето. Най-после й предложи, щом като не иска да замине, нека остане с детето във Виена. Ана-Мария първо се съгласи с такова решение, но скоро промени мнението си и реши да направи жертва. Очевидно на полковника не бе съдено да поживее на тази земя няколко спокойни месеца в рая, който се нарича „отсъствие на жената“.
Щом фон Митерер намери къща и я подреди колкото можа, пристигна и консулшата с дъщеря си.
Още от пръв поглед се виждаше, че тя е жена, която се нуждае от много място в света. Все още беше хубава и младолика, макар и малко възпълничка. Целият й вид — гладкостта на безукорно бялата й кожа, необикновеният блясък на очите й, ту зеленикави, ту тъмнозлатисти, гълъбови като водите на Лашва, цветът и начинът, по който вчесваше косата си, походката и движенията й, заповедническият й тон на говорене, всичко това внесе за пръв път в Травник нещо от онази власт и благородство, която травничани във въображението си приписваха на чуждите консули.
Заедно с госпожа фон Митерер пристигна дъщерята Агата, момиченце на около тринадесет години, което по нищо не приличаше на майка си. Затворено и мълчаливо, преди време узряло и прекалено чувствително, с тънки стегнати устни и втренчен поглед като бащата, то вървеше до майка си като постоянен и безмълвен укор, без да показва с нищо чувствата си, на вид равнодушно към всичко наоколо. Всъщност още от самото начало това дете беше изплашено и смутено от темперамента на майка си и от всичко, което предчувствуваше, че се разиграва между бащата и майката; обичаше само баща си, и то с безпомощна, пасивна любов. То беше от онези девойки, които имат дребен кокал и изобщо са дребни, но се развиват много рано и стават зрели жени в миниатюра, така че винаги изненадват и мамят, като показват ту съвсем детско държане, ту неочаквано зрели форми. Момиченцето беше пълна противоположност на майка си във всичко, то не беше музикално и обичаше самотата и книгите.
Още с пристигането си госпожа фон Митерер се зае с всички сили да подрежда къщата и градината. Доставяха, се мебели от Виена, довеждаха работници от Славонски брод. Всичко се изменяше, обръщаше и преобръщаше. (Когато във френското консулство одумваха „ония отвъд Лашва“, без което не можеше, казваха, че „госпожа фон Митерер строи нов Schanbrunn“. И госпожа фон Митерер, която обичаше френския език и беше почитателка на това, което смяташе за френска духовитост, не оставаше длъжна. Тя говореше подигравателно за мебелите на госпожа Давил, между които, както видяхме, имаше много умело прикрити и постлани сандъци, и казваше, че госпожа Давил била наредила дома си в стил „Louis Caisse“.) Градината на къщата бе отделена от шумния и кален двор на чаршийския хан и от оборите му с висока ограда. Цялата старинна къща на Хафизадичите бе преградена по някакви планове на госпожа консулшата, на които никой не виждаше край и смисъл, но които отговаряха или трябваше да отговарят на високите и за самата нея мъгляви разбирания за съвършенство, блясък и аристократизъм.
Както често става с този род жени, с течение на годините в тях започват да се явяват нови странности. Сега Ана-Мария страдаше от манията за прекалена чистота. С нея тя измъчваше всичко наоколо, и то повече, отколкото тя самата страдаше от нея. За госпожа фон Митерер нищо не беше достатъчно свежо и измито, никой не беше достатъчно чист. С цялата ярост, на която беше способна, тя се впускаше в борба с безредието и мръсотията. Сменяше прислугата, тероризираше домашните, тичаше, тряскаше, разкъсваше се в борбата с калта, праха, паразитите и чудните навици на новата страна. А след това настъпваха дни, когато Ана-Мария, обезсърчена, губеше вяра в изхода на борбата, оттегляше се и със скръстени ръце, отчаяна, чувствуваше как безредието и мръсотията в тази ориенталска страна нахлуват отвсякъде, извират от земята и падат от въздуха, промъкват се през вратите и прозорците, през всеки процеп и постепенно, ала непреодолимо завладяват къщата и всичко в нея, предметите, хората и животните. Струваше й се, че откакто беше дошла в тази котловина и личните й вещи бяха започнали да излъчват някаква си плесен, да хващат ръжда и постепенно да се обвиват в тънък слой мръсотия, против която не помагаше ни изтупване, ни търкане.
От кратките си разходки най-често се връщаше разстроена и още по-обезсърчена, защото още на първата крачка срещаше някакво шугаво или куцо куче с изплашен и тъжен поглед или пак се натъкваше на множество рунтави песове, които се боричкаха около овчи дроб и мъкнеха черва по улицата. Тя излизаше на езда извън града и се стараеше от високия си вран кон да не вижда това, което беше непосредствено около нея. Но и това не помагаше.
Веднъж, след краткотраен проливен дъжд, тя яздеше заедно с придружаващите я лица по главния път. На излизане от града срещнаха някакъв просяк. Малоумният, болнав човек, бос и в дрипи, се отдръпна пред високопоставените ездачи и се изкачи на успоредната пътечка, която минаваше по стръмнината над пътя. Сега краката му стигнаха до самото лице на жената върху коня. За миг взорът й бе изпълнен от боси, кални, огромни крака върху разкаляна глина, крака на преди време остарял ратай, който вече не беше в състояние да работи. Тя зърна само за миг тези нечовешки крака, но после те дълго бяха пред очите й, четвъртити, безформени, мазолести, неописуемо обезобразени от продължително ходене и от трудния живот, напукани като кора на бор, жълти и черни, тромави и криви, ратайски крака, които едва носеха себе си и несръчно и хромо стъпваха, отмервайки може би последните си крачки.
Ето, сто слънца и хиляда пролети не могат да помогнат на тези крака, помисли в този миг Ана-Мария; никакви грижи, храна и лекарства няма да могат да ги поправят и изменят; каквото и да се ражда и цъфти на земята, тези крака ще стават още по-жълти, по-обезобразени и по-страшни.
Тази мисъл сега я преследваше на всяка крачка и онова болезнено, страшно видение не я напускаше дни наред. И съзнанието, че „има такива неща“, спъваше и вледеняваше всяко нейно начинание, всяка нейна мисъл.
Така се измъчваше госпожа фон Митерер, а мъката й се увеличаваше от болезненото и засегнато честолюбие, че никой не разбира нейното чувство на отвращение и не споделя стремежа й към съвършенство и красота. Но въпреки това, а може би и тъкмо поради това, тя непрекъснато изпитваше нужда да говори за тези неща, на всекиго се оплакваше от нечистия град и от небрежността на прислугата, макар че виждаше, че у никого не среща разбиране, а още по-малко помощ.
Свещеникът от манастира в Долац, грубият и затлъстял фра Иво Янкович, слушаше учтиво и разсеяно оплакванията и преструвките й и повърхностно и небрежно я утешаваше, както се утешават деца, разправяше й най-различни неща и доказваше, че човек трябва да понася спокойно и покорно всичко, защото в края на краищата и калта, и мръсотията са дадени от бога.
— Впрочем отдавна е казано: „Castis omnia casta“ — който има чисто сърце, всичко му е чисто — превеждаше свещеникът с нехайство, присъщо на дебелите хора и на старите попове.
Уплашена и огорчена от всичко наоколо, госпожа фон Митерер оставаше дни наред в къщи, като избягваше близостта на хора и гледката към града. По цял ден носеше ръкавици, седеше в креслото, облечено в бял калъф, който често се сменяше, а когато разговаряше с някого, не позволяваше да се доближи. Въпреки всички тези мерки тя имаше чувството, че тъне в кал, прах и лоша задуха. И когато мъката й ставаше непоносима, а това се случваше често, тя се втурваше при мъжа си, прекъсваше работата му, горчиво го упрекваше, че ги е довел тук, и през сълзи настояваше веднага да напуснат тази мръсна и нещастна страна.
И всичко се повтаряше, докато силата на навика не започна да прави своето или докато едната мания не бе заместена от друга.
В консулството главна личност след генералния консул беше драгоманът и канцеларският чиновник Никола Рота (Rotta). Той беше на служба в земунската карантина и фон Митерер го взе със себе си в Травник.
Това беше дребен човечец, гърбав, но без видимо издадена гърбица, със силно развит гръден кош, голяма глава, отметната назад и потънала между високите му рамене, на която изпъкваше голямата му уста, живите очи и естествено къдравата му прошарена коса. Краката му бяха къси и тънки и ходеше с ниски ботуши с подгънати кончове или с копринени чорапи и плитки обуща с голяма позлатена тока.
Обратно на своя шеф фон Митерер, който беше общителен и достъпен човек, с някаква тъжна благост в обноските, първият му сътрудник беше надменен и груб както спрямо турците, така и спрямо християните. Навъсеното му мълчание не беше по-малко трудно, неприятно и обидно от думите му. Макар и нисък и гърбав, той някак си умееше да гледа отвисоко и най-високия човек, с половин ръст по-висок от него. От голямата му и отметната назад глава между повдигнатите рамене гледаха навъсените очи, върху които се спускаха тежките клепачи с обидна досада, презрителна умора, като че ли виждаха собственика някъде далече и дълбоко под себе си. Само когато излизаше пред високопоставени и влиятелни личности (а той добре знаеше кои са те, кои не са и кои само се представят за такива) и превеждаше техните разговори, тези очи свеждаха поглед към земята и ставаха и дръзки, и снизходителни, и недостижими.
Рота говореше много езици. (Травничани бяха пресметнали, че знаел десет езика.) Но най-голямото му умение не беше в това, което казваше, а в способността му да накара противника да млъкне. Имаше навик да отметне глава назад, да отмери събеседника през присвити клепачи, някак отдалече, и сухо и дръзко да каже:
— Е, та после? Какво? Какво?
След тези незначителни думи, казани по свойствен нему начин, често се объркваха и най-смелите хора, обезсилваха се и отпадаха и най-сериозните доводи и доказателства, най-основателните искания.
Само в Цезар Давна Рота си намери достоен съперник и събеседник. След като Давна така умело им бе скроил играта с фермана и берата при дервентския капитан още преди да пристигнат в Травник и ги бе накарал да стоят две седмици в Дервент като някакви скитници, за Рота той беше противник от класа и не трябваше да се пренебрегва. И Давна не подценяваше Рота, за когото беше събрал сведения от белградски търговци. Те двамата се срещаха не така, както се срещаха с другите хора. Когато разговаряха, почти всякога си служеха с лек и шеговит тон, който трябваше да изразява безгрижност и пренебрежение, но зад тях се криеха напрегнато внимание и потайни опасения. Те се душеха като зверове и се наблюдаваха, както се наблюдават двама крадци: и двамата знаят, че са негодяи, но не си познават точно похватите и действията.
Тези разговори, които обикновено започваха на френски, със светски тон и консулски речник, понякога се превръщаха в сочни препирни на груб развален венециански диалект, който се говореше по цялото крайбрежие на Средиземно море. Тогава двамата драгомани смъкваха аристократичните си маски, бореха се, атакуваха се с думи, по левантински, забравяйки напълно фалшивия аристократизъм, и си служеха с най-неприлични изрази, съпровождани от неописуеми движения и гримаси.
— Благослови, многопочитаеми отче, благослови покорния раб на светата майка църква! — кланяше се иронично Давна пред Рота, като с това искаше да се присмее на добрите им отношения с католишките свещеници.
— Да те благословят всички якобински дяволи от ада! — отвръщаше спокойно Рота, като че ли казваше заучената си роля.
— Е, лижете олтарите на поповете, няма що, лижете! — отговаряше му пак Давна.
— Море, вие сте съгласни да им лижете и това, дето не се лиже, стига поповете да поискат. Ама не искат! Не искат нищо от вас, французите. Но чувам, че щели сте да откривате синагога в едното крило на императорското френско консулство.
— Не, няма. За какво ни е синагога? По-добре е да ходим в Долац на църква и да гледаме там как негово превъзходителство императорско-кралският генерален консул и неговият драгоман помагат на поп Иво в литургията.
— Защо не? Аз мога и това да върша.
— Зная, зная. Ти всичко можеш. Само едно не можеш — да пораснеш.
— Е, виж, тук си прав. Това, виж, не мога да направя — отвръщаше гърбавият човек, без да трепне, — но вярвай, никак не съжалявам, още повече, като те видя ти какъв си голям. И като си помисля какъв ще се проснеш като мъртъв. Няма да е лесно да се намери ковчег за такава мърша.
— Е, да доживея да ти видя края, няма да жаля ни труд, ни пари, ще ти намеря едно ковчеже. — Давна показваше с ръце дължината на един аршин.
— А не, не! Мен не ми се умира. Та и как ще умра, ти не ме лекуваш?
— Кой ли пък теб ще лекува, холера да те излекува дано!
— Зная, тя ти е колега. Но тя поне мори безплатно. Е, твоята ръка наистина е по-сигурна. При холерата някой все успява да се измъкне и остава жив, а при теб няма такива неща.
И продължаваха така, докато и двамата не прихнеха в смях, гледайки се дръзко и проницателно.
Тези разговори ставаха винаги без свидетели, те бяха един вид отдих и гимнастика за двамата драгомани, а краят на разговора се водеше отново на френски, учтиво и тържествено. И травничани си правеха какви ли не заключения от тези приятелски и продължителни разговори на служителите на двете християнски сили, като гледаха как се поздравяват при сбогуване, как дълбоко свалят шапки.
Към останалите хора в Травник Рота беше същият: груб, навъсен, недоверчив, делови и кратък.
Родом от Триест, Рота беше дванадесетото дете на един несретник обущар, който умрял от пиене, казвал се Джовани Скарпарота (Giovanni Scarparotta). Това дванадесето дете било дребно, уродливо, гърбаво и първите месеци толкова слабо, че често му палели свещи, веднъж дори го изкъпали и приготвили за погребение. Ала когато дребното, бледолико и гърбаво момче тръгна на училище, оказа се, че то е най-остроумно от всички братя и от него може да стане нещо повече и по-добро от това, което са били дядо му и баща му. И докато останалите братя, едри и здрави момчета, станаха моряци, отидоха на занаят или се заловиха с други неопределени професии, от които мнозина в Триест живееха също както други от истински занаяти, гърбавото момче постъпи на работа в канцеларията на едно корабно дружество.
Там слабоватото, затворено в себе си дете, с големи очи и чувствени устни на бледото лице, като разнасяше писмата и подостряше моливите, за пръв път видя какъв е животът на заможните хора в големите и чисти стаи, животът на отбрания свят, при стабилни и добри условия, дето разговарят тихо и имат хубави обноски помежду си, дето изобщо не става въпрос за храна, дрехи и други всекидневни нужди, неща, които от само себе си се разбират. Всички мисли и усилия там бяха над тези неща, преследваха други по-далечни и по-висши цели. Момчето сравняваше в себе си този живот, в който имаше възможност само да надникне, докато през деня обикаляше канцелариите, с мъчнотията, мръсотията и мизерията в бащиния му дом, с кавгите, лошотията и грубостта в неговото семейство и у съседите. И това сравнение му причиняваше голяма болка. Узнало, че има и друг живот, то вече не можеше да се примири с мизерията, в която се бе родило и в която трябваше да прекара живота си. И една нощ, преди да се зазори, след дълго бдение, измъчвано от тези мисли, то се измъкна от дрипите, в които лежеше и които го изпълваха с неописуемо отвращение, и коленичило, с лице, обляно в сълзи, се закле, без и само да знае в какво и кому, че или ще се отърве от този живот, в който живеят близките му, или изобщо няма да живее.
Край него дълбоко спяха братята му, по-малки и по-големи, пребити от умора чираци или черни и мръсни безделници, завити също в такива дрипи като него. Но той не ги чувствуваше братя, свои близки, а отвратителни роби, между които повече не може да живее и от които трябва час по-скоро да избяга завинаги и на всяка цена.
От този ден гърбавото момче се обърна изцяло към по-лесния и по-хубав живот на отвъдната страна. Работеше предано и послушно, откриваше желанията на господарите си, учеше, гледаше, вслушваше се и с усилия на несретник се стремеше да открие къде е вратата към този по-приятен и по-хубав живот и как се отваря тя. Несъзнателно, но дълбоко желание да влезе в този живот и да остане в него го тласкаше напред, а откъм гърба го блъскаше със същата такава сила дълбоката омраза към оня, другия, страшен живот в бащиния му дом и непреодолимото отвращение от всичко, свързано с него.
Тази енергия и това усърдие не останаха незабелязани. Момчето постепенно навлизаше в писарската работа. Възлагаха му по-дребни задачи на корабите и пред властта. Той се оказваше дискретен, неуморим, с много дарба за изучаване на езици и с отличен почерк. Началниците му го забелязаха, дадоха му възможност да научи немски. Увеличиха му заплатата. Рота започна да взима уроци и по френски език при един роялист-емигрант. Този старец, парализиран и принуден да изкарва прехраната си с уроци, някога принадлежал на отбраното и просветено парижко общество. От него младият Никола Скарпарота получи много знания не само по френски език, но и по география, история и изобщо по онова, което старият господин наричаше „познаване на света“.
Когато постигна всичко това, младежът съвсем естествено и спокойно напусна бащиния дом в бедняшкия квартал и си нае скромна, но чиста, мебелирана стая при някаква си вдовица. Това беше първата крачка към оня по-приятен свят, който трябваше да завладее.
С течение на времето той стана необходим в канцеларията на дружеството при пристигането на корабите, при разговори с чужденци. Той си служеше леко и бързо с пет езика, знаеше до подробности фирмите на всички учреждения в империята и титлите на всички чиновници. Помнеше всичко, което другите ги мързеше да помнят, макар че им беше необходимо всеки момент. При това продължаваше да бъде все така тих и дискретен, без лични нужди и искания, винаги готов всекиму да услужи и никому да не досажда. Такъв го забеляза и комендантът на града майор Калхер, на когото гърбавият младеж направи някои услуги и даде доста полезни сведения за чужденците, които пристигаха или заминаваха с корабите на дружеството. А когато майорът беше преместен в Земун, след няколко месеца извика и младежа да постъпи на служба в земунското комендантство като драгоман и разузнавател.
Обущарският син, който бягаше от един свят и навлизаше в друг, видя в тази покана поличба на съдбата, благоприятна възможност и материално да се отдалечи от бащината мизерия, която цареше тук само с няколко улици по-далече от него.
Така младият човек пристигна в Земун. Там той веднага се прояви с усърдието и умението си. Преминаваше в Белград с поверителни задачи, разпитваше чужденци в карантината. (Напоследък бе научил и гръцки, и испански.) Там синът на триесткия кърпач, в желанието си да заличи всяка следа от произхода си, отхвърли от името си онова Scarpa и се нарече Рота; по едно време дори се подписваше de Rotta. Там се и ожени за левантинка, дъщеря на някакъв си цариградски износител, която била пристигнала на гости при роднини в Земун. Баща й бил роден в Цариград, но по произход бил далматинец, а майка й — гъркиня.
Девойката беше хубава, тиха и пълна, а имаше и зестра. И Рота сметна, че наличността на такава жена е последното, което му е необходимо, за да се затвърди завинаги сред по-хубавия и по-лесен живот, и че с това приключва дългогодишното му катерене, изпълнено с толкова мъки и лишения.
Но тъкмо през този период от живота си Рота започна да разбира, че не тук е мечтаният край на пътя, нито толкова очакваната награда. Пред вече уморения човек животът се показваше като безкрайна черта, без нищо трайно и сигурно, като потайна игра на безбройни огледала, в която се откриват все нови и по-далечни, навярно също така измамни перспективи.
Жената се оказа несигурна, мързелива, болнава, разточителна и трудна във всяко отношение. Ако Рота не беше скъсал така рязко и завинаги всяка връзка с живота от детските си години, може би щеше да си припомни една средиземноморска поговорка, която като дете често беше чувал в разговорите в къщи: Chi vuol fare la sua rovina prende la moglie levantina.[1] Работата в Земун нито беше организирана, нито пък беше спокойна, както работата в Триест. Възлагаха му опасни и неприятни задачи, които похабяваха нервите му и му отнемаха не само деня, но и нощта, нарушаваха съня му. Пъстрият, лукав и груб свят, който минаваше през този голям кръстопът от Белград в Земун, от Земун в Белград, нагоре и надолу по Дунава, беше сложен, несигурен, трудно се общуваше с него. Възникваха вражди, неочаквани конфликти и потайни отмъщения. Рота беше принуден са си служи със същите средства, за да се запази. Постепенно той усвои сухия и дързък тон на гавазите и драгоманите от Близкия Изток, който е само външен израз на вътрешната пустош, съмнението в хората и липсата на всякакви илюзии.
След като почина и второто им момиче, което беше на няколко месеца, в брака настъпи раздор и ненавист. Започнаха препирни, които не след дълго се превърнаха в шумни караници и достигнаха напълно грозотата и бруталността, не по-малки от кавгите, които Рота помнеше от детските си години. Най-после жена му го напусна без жал и скандали и замина за Цариград, откъдето по мнението на двамата изобщо не е трябвало да излиза.
Тогава Рота прозря, че не е достатъчна клетвата на чувствителното, гърбаво момче, разплакано в нощта поради сиромашията, че не са достатъчни години упорита тежка работа и слугуване, за да може човек да премине от един свят, в който се бе родил, в друг, който случайно бе съзрял и към който го тласкаше сърцето. И което беше още по-лошо, този „нов“ свят всъщност не съществуваше като нещо отделно, определено и неподвижно, което може да се постигне и овладее веднъж завинаги, както си мислеше той през първите години; а и от „стария“ свят, от който бягаше с цената на най-големи усилия, не можеше да се отърси така лесно и просто, както се беше отървал от братята и сестрите си и от дрипите в бащиния дом; този свят го следваше невидимо и съдбовно през всички привидни промени и успехи.
И когато беше едва на тридесет години, Рота вече се чувствуваше измамен и изморен, като човек, който се бе напънал пряко сили и не бе получил заслуженото. За него беше чуждо всяко абстрактно размишление, но той не можеше да не мисли за съдбата си и да не се почувствува самотен и разочарован. Бягайки от тези мисли и от самия себе си, той се отдаде изцяло на този мрачен и суров живот на границата и в карантината, дето човек загрубява прекомерно много и остарява преди време. Той стана алчен за пари и печалби, ревнив по отношение на службата си, раздразнителен и чувствителен, избухлив, впечатлителен, груб, суеверен и страхлив в себе си. На хората неговата суета изглеждаше прекалена, защото той беше горд не с това, което бе постигнал, а с невидимите усилия и с цената, с която беше постигнал всичко.
Но и тази суета не му остана вярна, защото с възрастта ни напускат дори и ония удоволствия, които ни създават нашите пороци. Загубил вяра в смисъла на по-нататъшния възход по пътя, по който така много се беше изморил, без да получи това, което очакваше, Рота се пусна по течението и не желаеше нищо друго, освен живот без болести и сиромашия, с по-малко работа и главоболия, с повече дребни развлечения, спокойствие и печалби.
И той, както драгоманът на френското консулство Давна, беше свикнал с турските хора, с техните обичаи и нрави и с оня нечовешки живот, който минаваше в непрекъснато общуване, но и в непрекъсната омраза, надвикване и надпревара с турците, с раята от всички вери и с всевъзможни пътници.
Изхабен преди време, сега той беше побелял, мрачен и саможив ипохондрик, обзет от някакви дребни мании и канцеларска педантичност. Страдаше от въображаеми болести, страхуваше се от уроки и лоши поличби, мразеше черквата и всичко, свързано с нея. Чувствуваше се самотен, с погнуса си спомняше за жена си и за живота си с нея, а изтръпваше само при мисълта за ония мръсни и многобройни бедняци, които някога беше оставил в Триест, и не желаеше дори да чуе името на семейството си. Намираше удоволствие в пестенето и пестеше страстно, като си мислеше, че по този начин ще подобри поне малко всичко криво и опако в живота и че парите са единственото нещо, чрез което може поне донякъде да се издигне, спаси и защити.
Обичаше вкусни ястия и хубаво вино, но се плашеше да не се отрови, не искаше да харчи пари, а и се страхуваше да не би, като се напие, да се разбъбри и издаде кой е. (Този неоснователен страх от отрова го обхващаше все по-често, макар че той се бореше и прогонваше тази мания, която го плашеше също толкова, дори и повече, от възможността действително да се отрови.)
Докато беше по-млад, много държеше на облеклото и изпитваше удоволствие да смайва хората с колосаната си бяла риза и дантелите на гърдите и маншетите, с пъстрите и многобройни копринени шалове, с безукорния блясък на обувките си. Сега и това беше изоставил. Страстта да пести прогонваше всички други желания.
И богатството му, скътано с мъка и ревниво пазено, се превръщаше в очите му в страх от сиромашия. Вярно беше, което разправяха, че някога като младо конте имал сто и една ризи и тридесет чифта обуща. Сандъците му и сега бяха пълни. Вярно беше, че имаше спестено злато. Но какво струваше всичко това, когато нито за миг не го напускаше съзнанието, че ризите му постоянно, непрекъснато се протриват по ръбовете, че обувките му се протъркват и изтъняват на пръстите и петите, че парите не могат да се скрият на съвсем сигурно място. Какво струваше всичко това? Каква беше ползата от двадесетгодишния скотски труд и лишения? Нито парите, нито службата, нито облеклото могат да обърнат съдбата („курвата съдба“, както Рота често сам си говореше в мъчителните нощни монолози), щом като всичко се къса, изхабява, изразходва, а през дупките и цепнатините на дрехите и обущата се подава, въпреки цялото богатство, същата онази отвратителна сиромашия, която само той виждаше и за която си мислеше, че е останала в Триест, далече и завинаги зад него. Грижата му да запази и скъта парите и грижата от детските му години да припечели грош, който винаги не достигаше, си приличаха като две капки вода, а мъките му около пестенето и скъперничеството бяха същите както мъките от немотията и оскъдицата. Защо е всичко това? Каква е ползата, когато след толкова усилия, напразно тичане и изкачване човек се връща към точката, от която е тръгнал, когато в мислите му, само че по друг път, навлизат същата злоба и грубост, а в думите и делата му — суровостта и простащината; когато, за да запази това, което е спечелил, трябва да изживява същата онази грозна мъка, която съпровожда беднотията? С две думи: каква полза от това човек да има много и да бъде нещо, когато не може да се освободи от страха пред сиромашията, от подлостта в мислите, от грубостта в думите, от несигурността в постъпките, когато горчива и неизбежна, но невидима мизерия го следва на всяка крачка, а по-хубавият, по-добър и по-спокоен живот се отдалечава като измамно видение?
И като виждаше, че всичко е било напразно и че не може лесно да избяга от произхода и детството си, Рота отмяташе още по-надменно глава, вървеше още по-дръзко, още по-презрително гледаше хората около себе си и още повече пестеше, поддържаше по-педантично ред в канцеларията и ставаше по-строг и по-неумолим към по-младите и към всекиго, който зависеше от него.
Освен Никола Рота в австрийското генерално консулство имаше още двама по-низши чиновници.
Чиновникът в канцеларията Франц Вагнер, син на преселен немец от Славонски брод, дребен, рус, услужлив, надарен с отличен почерк и неуморим в работата. Безцветен малък човек, който се разтапяше от покорна учтивост пред погледа на своя началник, но който таеше в себе си, сподавено и смачкано, голямо количество от онази мека и глуха, но сурова и смъртоносна канцеларска злоба и по-късно, когато се издигне в кариерата си, ще я стовари върху главата на някой подчинен нещастник, сега може би още ученик. Вагнер беше главният противник на Рота. Двамата се бореха и воюваха помежду си като истински врагове.
Надничарят Петър Марковац, славонец по рождение, беше строен подофицер, красавец, с румено лице, черни, тънки, засукани мустачки, спретнат и докаран, изцяло зает с личността си, доволен от самия себе си и без каквато и да било нужда да мисли за нещо друго.