Иво Андрич
Травнишка хроника (6) (Консулски времена)

V

Месеците минаваха и годината наближаваше към своя край, а австрийският консул, за когото смятаха, че ще пристигне веднага след френския, не идваше. Хората бяха започнали да забравят тази възможност. Ала към края на лятото се разнесе слух, че австрийският консул пристига. Заговори се из чаршията. Оживяха отново усмивки, мръщения и потайни разговори. Минаха пак седмици, а от консула — нито следа. Но с последните дни на есента най-сетне и той пристигна.

Давил беше чул още в Сплит, преди да стъпи на босненска земя, че и австрийското правителство се готвело да открие генерално консулство в Травник. И тази възможност витаеше над него през цялата година като заплаха. Но сега, когато след толкова месеци на изчакване тя наистина се сбъдна, той се обезпокои по-малко, отколкото можеше да се предполага. С течение на времето той се беше примирил с това нещо. Освен това, по чудната логика на човешките слабости, той се ласкаеше, че още една велика сила придава значение на това затънтено място. Израсна в очите си и почувствува някаква нова сила и по-голяма смелост.

Още от средата на лятото Давна беше започнал да събира сведения, да разпространява слухове за лошите намерения на Австрия и да създава настроения срещу новия консул. Преди всичко той гледаше да разбере как някои хора посрещат тази новина. Католиците ликуваха, свещениците и калугерите бяха готови да се поставят в служба на новия консул също така предано и искрено, както студено и недоверчиво посрещнаха френския. Православните, преследвани поради въстанието в Сърбия, най-често избягваха този разговор, но на четири очи продължаваха упорито да твърдят, че „без руски консул нищо няма да стане“. Османлиите в конака мълчаха лениво, презрително и надменно, заети само със своите грижи и с взаимни интриги. Местните турци сега се обезпокоиха повече, отколкото от вестта за пристигането на френския консул. Защото, докато Бонапарт беше далече, подвижна и малко фантастична сила, която наистина в момента не можеше да се пренебрегва, Австрия, обратно, беше близка, реална и добре позната опасност. С верния инстинкт на раса, която владее страната и господствува в нея столетия изключително въз основа на един установен строй, местните турци усещаха всяка, дори и най-малката опасност, която заплашваше този строй и тяхното господство. Те добре знаеха, че всеки чужденец, който пристигне в Босна, утъпква малка пътека между омразната чужбина и тях, а консулът със специалните си пълномощия и средства разширява пътеката, по която за тях и техните интереси и светини не може да дойде нищо добро, а само зло. Затова негодуването им против Цариград и османлиите, които допускаха всичко това, беше голямо. Загрижеността им беше по-голяма от това, което показваха пред Давна. На неговите нахални въпроси те не даваха ясни отговори, прикриваха омразата си към това нашествие на чужденците, но не и презрението си към неговото нахалство. А когато от един дюкянджия искаше на всяка цена да разбере кой консул ще му бъде по-мил — френският или австрийският, — този спокойно му отвърна, че и двамата са еднакви: „Единият Шаро, другият Мурджо. Онзи пес, а този му е брат“.

Давна преглътна отговора, но сега поне беше наясно какво мислеше и чувствуваше народът, само че не знаеше как да преведе и обясни нещата на консула си, без да го засегне.

Но въпреки това французите правеха всичко, за да затруднят работата и живота на противника. Давил дълго, макар и напразно, уверяваше везира каква опасност за Турция ще представлява новият консул, че най-добре би било да не му се дава берат и изобщо да не му се разрешава да дойде. Везирът гледаше пред себе си и не казваше какво мисли. Той знаеше, че бератът за австрийския консул вече е издаден, но оставяше французинът да се изкаже и само премисляше каква вреда и каква полза ще може той да има от борбата между двамата консули, която очевидно започваше.

Все пак с нови подкупи и със стари връзки Давна успя да проточи изпращането на берата. А австрийският генерален консул, господин полковник фон Митерер, в Брод беше неприятно изненадан, защото тамошният комендант не беше получил царския ферман и консулския берат, както бе обещано. Цял месец прекара фон Митерер в Брод и напразно изпращаше куриери във Виена и в Травник. Най-после му беше съобщено, бе бератът е изпратен на дервентския капитан Найл бей, той да го предаде на консула, за да може с него да пристигне в Травник. След това съобщение фон Митерер тръгна от Брод с драгомана си Никола Рота и двама слуги. В Дервент го посрещна нова изненада. Капитанът твърдеше, че не е получил нищо за консула, ни берат, нито пък някакви други упътвания. Предложи му заедно с придружаващите го лица да отседне в дервентската крепост — всъщност в един влажен затвор, понеже дервентският хан беше неотдавна изгорял. Макар и опитен и побелял в работата и в борбата с турските власти, полковникът беше просто извън себе си от възмущение. Капитанът, суров и неприветлив босненец, разговаряше с него грубо и надменно: — Виж какво, господине. Ако е вярно, дето казваш, че ти били изпратили ферман и берат, те ще пристигнат. Няма да се загубят. Каквото е изпратено от Високата порта, не може да не пристигне. Чакай тук, на мен не ми тежиш.

И докато говореше така, под възглавницата, на която седеше, бяха завити в мушама и добре сгънати ферманът и бератът за господин Йозеф фон Митерер, императорско-кралски генерален консул в Травник.

Полковникът, объркан и отчаян, пишеше отново бързи писма до Виена и настойчиво молеше да търсят берат от Цариград, да не го оставят в това положение, защото то уронва престижа на страната, която го изпраща, и предварително подкопава неговата работа в Травник. Писмата си завършваше с думите: „Писано в крепостта Дервент, в една мрачна стаичка на земята.“ Наемаше специални куриери, чрез които отправяше поръчения до везира с молба да му се изпрати берат или да му се разреши без берат да отиде в Травник. Найл бей задържаше куриерите му, вземаше им писмата като съмнителни и спокойно ги поставяше под възглавницата до фермана и берата.

Така полковникът прекара още четиринадесет дни в Дервент. През това време го посети един травнишки евреин и му предложи услугите си, твърдейки, че той има възможност да шпионира френския консул. Недоверчив и опитен в работата с шпиони, полковникът не пожела да приеме съмнителните услуги на този човек, а го използува само като куриер, за да изпрати писмо до везира. Евреинът си получи възнаграждението, а писмото занесе в Травник и го предаде на Давна, който го бе подкупил и изпратил в Дервент уж да се постави на разположение на австрийския консул. От това писмо Давил узна в какво трудно и смешно положение се намира неговият противник и с истинско удоволствие прочете молбите му и безпомощните му оплаквания, отправени до везира. Писмото беше отново запечатано и предадено в конака. Везирът, изненадан, заповяда веднага да се издири работата и да се разбере какво е станало с фермана и берата, които той беше изпратил на дервентския капитан Найл бей още преди петнадесет дни, за да посрещне с тях новия консул в Дервент. Дефтер кехаята на везира обърна два-три пъти целия си прашен архив и напразно се мъчеше да се досети къде би могла да затъне пратката. Татаринът, който бе занесъл писмото в Дервент и вече се бе завърнал, твърдеше, че е предал на капитана пощата от везира съвсем редовно. Всичко беше наред, само че австрийският консул си седеше в Дервент и нетърпеливо и напразно чакаше берата си.

Работата обаче беше проста и ясна. Чрез Давна и евреина Давил беше подкупил дервентския капитан да забави колкото може повече връчването на берата. Капитанът веднага се съгласи да седи дванадесет дни на възглавницата с фермана и берата под себе си, да отговаря дръзко и студено на полковника, че не е пристигнало нищо за него, и да получи срещу това един австро-унгарски дукат на ден. А на капитана никой не можеше нищо да стори, защото той отдавна вече не обръщаше внимание на писма и жалби, които не му се нравеха, а пък в Травник изобщо не желаеше да отива.

Най-сетне и този въпрос се уреди. Полковникът получи писмо от везира, в което му съобщаваше, че документите се търсят и го канеше да тръгне веднага за Травник и без берат. Полковникът още същия ден с радост напусна Дервент и се отправи за Травник. А вече на другия ден дервентският капитан изпрати на везира документите на консула, като се извиняваше, че били забутани някъде.

И така австрийският консул преживя това, което почти редовно преживяваха чужденците, дошли да развиват някаква дейност сред турците. Още на първата крачка турците редовно убиваха всяко желание у чужденеца, изморяваха и унижаваха го, отчасти преднамерено и съзнателно, а отчасти и несъзнателно, поради самото стечение на обстоятелствата, и той започваше работата, за която беше дошъл, с намалена сила и с отслабнала увереност в себе си.

Вярно и фон Митерер, докато в Брод чакаше берата, беше започнал тайно да разтваря писмата, които се получаваха от Любляна за френския консул.

Пристигането на императорско-кралския генерален консул в Травник мина почти също така, както и пристигането на Давил. Разликата беше само в това, че фон Митерер не беше принуден да отседне в еврейска къща, защото католишкият свят се бе разбръмчал като кошер и най-видните търговски семейства му предлагаха гостоприемство. Приемът при везира, според сведенията на Давна, бил малко по-кратък и по-студен от приема на френския консул. А посрещането от страна на местното турско население не беше нито по-добро, ни по-лошо. („Онзи пес, а този му е брат.“) Новият консул беше изпроводен по улиците с псувни и закани от жените и децата, върху него плюеха от прозорците, а мъжете по дюкяните не го удостоиха нито с поглед дори.

Новият австрийски консул посети най-напред двамата най-видни бейове и апостолския визитатор, който по това време случайно беше в манастира „Гуча гора“, и едва след това — френския си колега. При тези посещения агентите на Давна го следяха на всяка крачка и донасяха за тях всичко, което узнаваха, а това, което не можеха да узнаят, измисляха и прибавяха от себе си. Но от всичко ясно проличаваше, че австрийският консул целеше да свърже всички, които бяха против френския консул, че върши това внимателно и предпазливо, без да казва дума против колегата си и неговата работа, но се съгласяваше с всичко, което другите имаха да кажат. Той дори съжаляваше колегата си, който трябваше да представлява едно правителство, изникнало от революцията и в основата си безбожно. Така говореше пред католиците. Пред турците пък съжаляваше Давил, че му се е паднала неблагодарната задача да подготви постепенното проникване на френските войски от Далмация в Турция и по този начин да внесе в тази тиха и хубава Босна всички мъки и несгоди, които войската и войната донасят със себе си.

Един вторник, точно по обед, фон Митерер най-после посети Давил.

Навън грееше късното есенно слънце, а в голямата стая в приземието на Давиловия дом беше хладно, почти студено. Двамата консули се гледаха очи в очи и се стремяха да не бъдат престорени в разговора, а всеки да каже колкото е възможно по-естествено това, което отдавна беше приготвил за случая. Давил разказваше за престоя си в Рим и мимоходом добави, че неговият суверен е завършил щастливо революцията и е възстановил не само обществения ред, но и авторитета на религията във Франция. Той намери уж случайно на писалището си декрета за създаване на ново, царско, дворянство във Франция и започна подробно да го тълкува на гостенина си. Фон Митерер пък от своя страна, по установен шаблон, изтъкваше мъдрата политика на виенския двор, която желаела само мир и мирно сътрудничество, но страната му не могла да няма силна войска, защото това налагало положението й на велика сила в източната част на Европа.

Двамата консули бяха проникнати от достойнството на своето призвание и от усърдието, което изпитват начинаещите. Това им пречеше да разберат колко смешно нещо има в целия им тон и тържествената обстановка на тази среща, но не и да се наблюдават и преценяват един другиго.

На Давил фон Митерер му изглеждаше по-възрастен, отколкото си го представяше по това, което му бяха разказали за него. И всичко върху него — тъмнозелената военна униформа, старомодният начин на вчесване, засуканите мустаци върху жълтото лице, — всичко му се виждаше остаряло и отживяло времето си.

На фон Митерер пък Давил изглеждаше прекалено млад и несериозен. В целия му начин на говорене, в отпуснатите дълги рижи мустаци и в свободния рус перчем на високото чело, без пудра и определена прическа, във всичко това полковникът виждаше революционна небрежност и неприятен излишък на фантазията и свободата.

Кой знае докога консулите щяха да разказват надълго и нашироко за високите намерения на своите дворове, ако не ги бяха прекъснали крясъкът, викането и дивашкото препускане по двора.

Въпреки най-строгата забрана много християнски и еврейски деца се бяха събрали на улицата и се бяха покатерили по оградата да изчакат и видят консула в лъскавата униформа. И понеже не можеха да мируват, някой блъснал най-малкото от децата, то се подхлъзнало и тупнало от оградата в двора, където чакаха слугите на Давил и придружителите на фон Митерер. Другите деца се разбягаха като врабци. Еврейското дете, което беше паднало в двора, след първата уплаха започна да пищи, като че ли живо го дерат, а двете му братчета подскачаха навън пред затворената порта, плачеха силно и го викаха. Пискането и тичането поради случилото се насочи разговора на двамата консули към децата и семейния живот. Сега двамата консули приличаха на войници, които по заповед бяха минали от някакво мъчно обучение в положение „свободно“.

Напразно и единият, и другият, спомняйки си за призванието и длъжността си, заемаха надута и служебна поза. Общите несгоди и сходството в съдбите им бяха по-силни от всичко. Над всички становища, униформи, ордени, заучени фрази преливаше като порой общата горчивина от недостойния и труден живот, на който двамата бяха обречени. Напразно Давил изтъкваше необикновената отзивчивост, с която от самото начало бил приеман в конака, а фон Митерер подчертаваше големите, скрити и дълбоки симпатии, на които той се радваше при католиците. В тембъра на гласа, в израза на очите им се четеше само скрита болка и дълбоко човешко разбиране между двама другари по съдба. И само съображенията за дълг и такт ги задържаха да не поставят един другиму ръка на рамото, както се подкрепят в беда трезвите и разумни хора.

Така първото посещение завърши с приказки за детските болести и за прехраната и изобщо за трудните условия, при които трябваше да живеят в Травник.

И още същия ден, по едно и също време, двамата консули седяха продължително над листовете груба чернова и нижеха дългите редове на служебния си доклад за първата среща с партньора си. В тях първата среща изглеждаше съвсем различно. Там, на хартията, това беше безкръвен двубой между двама исполини по остроумие, изтънченост и старание. Всеки придаваше на своя съперник сила и качества, които напълно отговаряха на високото мнение, което имаше лично за себе си и за своята задача. Само че в доклада на французина австриецът накрая лежеше морално повален на земята, а в доклада на австриеца — французинът бе останал слисан и занемял пред авторитетното и изтънчено изложение на императорско-кралския генерален консул.

Естествено и единият, и другият дебело подчертаха, че съперникът е угнетен от трудните условия в тези диви и планински краища, при които е принуден да живее просветеният европеец със семейството си. Но, разбира се, и единият, и другият не споменаха нито дума за собствената си угнетеност.

Така този ден консулите имаха две утехи и две удоволствия: да се поразговорят като хора, доколкото това беше възможно при първата среща, и да представят един другиго колкото могат в по-неблагоприятни краски, сиреч да дадат по-ласкави портрети на самите себе си. С това всеки от тях задоволи вътрешно две свои нужди, и двете суетни и противоречиви, но и двете еднакво човешки и еднакво понятни. А това все пак беше нещо в този необикновен живот, в който и за двамата удоволствията, истинските и въображаемите, бяха редки и ставаха все по-редки.

И така, на двете противоположни страни на Травник — къща срещу къща — отсега живееха двамата консули със семействата и сътрудниците си. Това бяха двама души, предварително определени и изпратени тук да бъдат противници, да се съревновават и борят, пред властта и народа да поддържат интересите на своя двор и своята страна и колкото могат да увреждат интересите на противника. И това те вършеха, вече видяхме и още ще видим, всеки както най-добре умееше, според темперамента, възпитанието и възможностите си. Често се бореха злъчно и безогледно, като забравяха всичко и се отдаваха изключително на личните си нагони за борба и самозапазване, като нахвърлящи се с настървение един срещу друг петли, които невидими ръце са пуснали на тази тясна и сенчеста арена. Всеки успех на единия беше неуспех за другия, а всеки неуспех — малък триумф. Ударите, които получаваха, прикриваха или подценяваха и пред самите себе си, а ударите, които нанасяха на противника, преувеличаваха и изтъкваха в докладите си до Виена или Париж. Изобщо в тези доклади консулът-противник и неговата дейност те представяха само в черни краски. В тях тези двама грижовни бащи и тихи граждани, вече на възраст, изглеждаха на моменти страшни и окървавени като разбеснели аслани или мрачни макиавелисти. Поне те така взаимно се рисуваха, подмамени от собствената си тежка участ и залъгвани от необикновената среда, в която бяха хвърлени и в която и двамата бързо губеха чувство за мярка и усет за реалност.

Дълго и излишно ще бъде да се разказват подред тези консулски бури в чаша вода и всичките им борби и машинации, много от които бяха смешни, някои жалки, а повечето — ненужни и незначителни. И без това в нашия разказ няма да можем да избегнем много от тях. Консулите се бореха за влияние при везира и първите му сътрудници, подкупваха аяните в пограничните места и ги подтикваха към грабеж и нахлувания в земите на противника. Французинът изпращаше своите наемници на север, отвъд австрийската граница, а австриецът — своите на юг, по посока на Далмация, която беше под френска власт. Всеки един от тях чрез своите доверени лица разпространяваше неверни слухове сред народа и опровергаваше тези на противника си. И най-после те се клеветяха и одумваха като скарани жени. Взаимно си залавяха куриерите, отваряха писмата, отнемаха или подкупваха прислугата. Ако може да се вярва на това, което разправяха един за друг, изглежда, че и двамата действително взаимно са тровили живота си или поне са се опитвали да правят това.

А в това време се случиха много работи, които въпреки всичко сближаваха и свързваха двамата консули-противници. Защото тези двама души, хора на възраст, „обременени със семейства“, всеки със сложния си живот и с плановете си, с грижите и несполуките, бяха принудени да се борят и да си нанасят удари на тази чужда и неприветлива земя не по свое желание, но упорито, и с ходовете си подражаваха на големите ходове на далечните, невидими и често пъти непонятни шефове. Трудният живот и злата участ ги насочваха един към друг. И ако имаше на света двама души, които да могат взаимно да се разберат, да се оплачат взаимно и дори да си помогнат, това бяха тези двама консули, които похабяваха силите си, дните, а често и нощите си, за да си поставят пречки по пътя и да си огорчават живота, колкото могат.

Различни бяха всъщност само целите на тяхната официална дейност, иначе всичко останало беше еднакво или сходно. Те се бореха при едни и същи условия, със сходни средства и с променливи успехи. И двамата, освен помежду си, трябваше всеки ден да се борят с турските власти, които бяха бавни и несигурни, и с местните турци, невероятно упорити й зли хора. И двамата имаха свои семейни грижи, еднакви неприятности, всеки с правителството си, което не изпращаше навреме инструкции, и с министерството, което не одобряваше кредити, и с пограничните власти, които правеха непрекъснато грешки или пропуски. И което беше най-важното, и двамата бяха принудени да живеят в това ориенталско градче, без общество и развлечения, без каквито и да било удобства, често и без най-необходимото, сред диви планини и сурови хора, да се борят с недоверието, неточността, мръсотията, болестите и всякакъв вид неволи. С една дума, да живеят в среда, която най-напред разнебитва пристигналия от Запад човек, след това го прави болезнено раздразнителен и трудно поносим както за самия себе си, така и за другите и най-после с течение на годините го изменя напълно, пречупва много преди смъртта и погребва в глухо равнодушие.

Затова консулите радостно пристъпваха един към друг, щом като това позволяваха изменените условия и подобрените политически отношения между техните страни. В такива моменти на примирие и отдих те се гледаха смутени и засрамени, като след сън, търсейки в себе си други, лични чувства към своя противник и питайки се до кой предел могат да дават волност на тези чувства. Тогава те дружаха, утешаваха се взаимно, правеха си подаръци, разменяха си писма с топлота и приятелски чувства, както могат да постъпват само хора, които помежду са си създавали неприятности, но същевременно здраво свързани и насочени един към друг от обща зла участ.

Но щом краткотрайното затишие започваше да наближава към своя край и отношенията между Наполеон и виенския двор да се затягат, двамата консули започваха да разреждат посещенията си и да измерват любезността си на дози, докато скъсването на отношенията или война не ги разделят напълно или скарат. Тогава те и двамата, уморени, започваха отново борбата като две послушни кукли на дълги конци, подражавайки на ходовете на голямата и далечна борба, чиито крайни цели за тях бяха непознати, но която с грамадните си размери и с ожесточението си събуждаше в дъното на душата им сходни чувства на страх и неизвестност. Но и тогава невидимата и здрава нишка между двамата консули, „двамата изгнаници“, както те сами се наричаха в писмата, не се късаше. Не се срещаха й не се виждаха нито те, нито семействата им; напротив, действуваха един срещу друг с всички средства и във всички области. Нощем, когато Травник потъваше дълбоко в мрак, само на двете консулски сгради можеха да се видят по един или два осветени прозореца. Двамата консули бодърствуваха над листовете хартия, четяха донесенията на хората си и пишеха доклади. Често се случваше господин Давил или фон Митерер да прекъснат за миг работата, да отидат на прозореца и да се загледат в уединената светлина на отсрещния склон, при която съседът-противник ковеше непознати примки и машинации, за да подкопае почвата на колегата си от отвъдната страна на Лашва и да му обърка сметките.

Между тях изчезваше сгушеният градец, разделяха ги само празното пространство, мълчанието и мракът. Прозорците им се гледаха, блеснали като зеници на хора в двубой. Скрит зад завесата, единият или другият консул, или двамата заедно гледаха втренчено в мрака, в слабия отблясък на противниковата светлина и мислеха един за друг със съчувствие, дълбоко разбиране и искрено съжаление. Но после пак се сепваха, залавяха се за работа и при почти догорели свещи всеки продължаваше доклада си. В тези доклади нямаше нито следа от предишните чувства, в тях те се нападаха и омаловажаваха от онази фалшива служебна висота, от която чиновниците смятат, че виждат целия свят, когато в поверителен доклад се обръщат към своя министър, макар че знаят, че онези, за които той се отнася, няма никога да го прочетат.