Иво Андрич
Травнишка хроника (17) (Консулски времена)

XVI

Новините, които се получаваха в Травник от Цариград, от ден на ден бяха все по-неблагоприятни и объркани. И след сполучливото начинание на Байрактар и трагичната смърт на Селим III положението не се подобряваше. Още към края на същата година бе извършен нов държавен преврат, в който загина Мустафа Байрактар.

Тези вълнения и промени в далечната столица, изменени и окарикатурени като в криво огледало, имаха своето отражение и в тази затънтена провинция, макар и с голямо закъснение. Страхът, недоволството, оскъдицата и гневът, който напразно търсеше отдушник, измъчваха и разпъваха турските хора по градовете. Те предчувствуваха вярно сътресенията и лошите промени и смятаха, че са предадени отвътре и застрашени отвън. Инстинктът за самосъхранение и самозащита ги тласкаше към движение и акции, но условията им отнемаха всички възможности и затваряха всички пътища. Затова силите им се въртяха като вихрушка и се изхабяваха напразно. А в натъпканите паланки, между високите планини, където махала до махала живееха разни вери и противоположни интереси, се създаваше дразнеща и тежка атмосфера, в която се сблъскваха слепи сили и се редуваха яростни бунтове.

По това време в Европа се водеха битки, непознати дотогава по размерите и ужасите си, чиито исторически последици все още не можеха да се съзрат. В Цариград се нижеха един след друг държавни преврати, сменяха се султани и загиваха велики везири.

В Травник цареше оживление. Както всяка пролет, и тази година по заповед от Цариград се набираше войска срещу Сърбия; подготовката ставаше с голям шум, но с малко резултати. Сюлейман паша вече бе тръгнал с малкия си, но стегнат отряд. След някой ден трябваше да тръгне и везирът. Всъщност Ибрахим паша не знаеше точно с какъв план отива и каква войска трябва да поведе. Тръгваше, защото другояче не можеше, защото беше получил ферман и се надяваше, че с присъствието си ще успее да накара и другите да изпълнят задължението си. Но никой не беше в състояние да строи и раздвижи еничарите, те се измъкваха по всевъзможни начини. Докато едни записваха, други вече бяха избягали. Или просто предизвикваха някакво сбиване и суматоха и после използуваха това положение, за да изчезнат и да се завърнат по домовете си, а в списъка фигурираха, като че ли са заминали за Сърбия.

Двамата консули полагаха всички усилия да се осведомят по възможност по-добре за намеренията на везира, за големината и значението на частите, които води, и за истинското положение на сръбския фронт. И те, и сътрудниците им губеха по цели дни в тази работа, която понякога изглеждаше особено важна и трудна, а понякога — излишна и без значение.

Щом след Сюлейман паша за Дрина замина и везирът и цялата власт остана в ръцете на слабия и страхлив каймакамин, отново, за втори път, травнишката чаршия се затвори неочаквано.

Всъщност това беше продължение на ланския бунт, който впрочем и не беше утихвал напълно, а тлееше под потайното мълчание и чакаше удобен момент да пламне отново. Гневът на тълпата този път беше насочен срещу сърби, заловени в различни краища на Босна и доведени в Травник под съмнение, че поддържали връзки с бунтовниците в Сърбия и готвели подобно въстание и в Босна. Но и против османлийската власт, която обвиняваха в слабост, подкупничество и предателство.

По-заможните босненски турци ясно виждаха, че въстанието в Сърбия заплашва това, което за тях беше най-скъпо и най-мило, че този везир, както и всички османлии, не защищава както трябва интересите им, а, от друга страна самите те нямаха вече сили и воля да се защищават, изпадаха в нездравата раздразнителност на застрашена класа и си отмъщаваха за всичко с диви произволи и безполезни свирепости. По тях често се повеждаше и градската беднотия, и то най-изпадналата, която нямаше какво да загуби.

Всеки ден довеждаха сърби, вързани и измъчени хора от Дрина или Крайна^[1], под тежки, но неопределени обвинения, по един или двама, после десетки, на тълпи. Между тях имаше граждани и попове, но най-много селяни.

Нямаше кой да проучи вината им и да ги съди. Хвърляха ги в разбунтувалата се травнишка чаршия като в кратер на изригващ вулкан и тя им беше палач без разпит и съд.

Дефосе излезе, въпреки молбите и предупрежденията на Давил, и гледаше как циганите измъчваха и погубваха двама души насред конския пазар. От едно възвишение зад гърба на тълпата, която бе изцяло заета със зрелището пред себе си, той можа, незабелязан, да наблюдава и да види добре и жертвите, и палачите, и зрителите.

На площада цареше метеж и безредие. Сеймените бяха довели двама осъдени, боси и гологлави, със сукнени потури и разкъсани, разгърдени ризи.

Това бяха двама високи и мургави мъже, които си приличаха като братя. Доколкото можеше да се разбере по останките от дрехите им, разкъсани из пътя и от побоища, изглеждаше, че бяха хора от някоя паланка. Говореше се, че ги били хванали в момент, когато в кухи бастуни искали да пренесат някакви писма от сараевския владика в Сърбия.

Сеймените се мъчеха да направят място, колкото бе необходимо за бесилките. Циганите, палачи, не можеха да отсучат въжетата. Разярената тълпа крещеше и против двамата нещастници, и против сеймените и циганите, люлееше се по всички посоки и заплашваше да стъпче и отнесе и жертвите, и палачите.

Двамата вързани мъже, разголени, с дълги шии, стояха прави и неподвижни, от лицата и на двамата се четеше странно смущение. Те не издаваха ни страх, ни смелост, ни възторг, ни равнодушие. Ако се съдеше по израза на лицата им, това бяха угрижени хора, обзети от мисълта за някаква далечна грижа, и като че ли единственото им желание бе да ги оставят да могат бързо и съсредоточено да мислят само за нея. А това, което вършеха и крещяха около тях, като че ли изобщо не ги засягаше. Само трепкаха с очи и от време на време навеждаха леко глава, като че ли искаха по този начин да се защитят от тълпата и глъчката, която им пречеше да се отдадат изцяло на тежката си грижа. По челото и на слепите им очи бяха изскокнали разклонените им жили и имаше едри капки пот и понеже, така вързани, не можеха да се избършат, потта се стичаше по жилавите им и необръснати вратове на лъскави струи.

Най-после циганите успяха да развържат въжетата си и пристъпиха към първия от двамата осъдени. Той леко се отдръпна, но много леко и веднага спря и позволи да вършат с него, каквото искат. В същия миг и другият, без да иска, леко се отдръпна, сякаш бе невидимо завързан с първия.

В този момент Дефосе, който дотогава наблюдаваше спокойно всичко, изведнаж се обърна и зави по другата улица. Така той не видя най-тежкото и най-страшното.

Двамата цигани завиха въжетата около шията на жертвата си, но не я обесиха, а се отдръпнаха малко и всеки започна да тегли и стяга своя край на въжето. Човекът започна да хърка и да обръща очи, да рита с крака, да се извива в слабините и да се клатушка като кукла на опънато въже.

Сред тълпата настъпи надпревара и блъскане. Всички се втурнаха към мястото на екзекуцията. На първите движения на измъчвания човек тълпата отвръщаше възторжено и радостно и с провиквания, смях и кривене следваше неговите мъчителни гърчове. Но когато задушаващият се човек започна да се извива в предсмъртни мъки и движенията му станаха страшни и зловещи, ония, които бяха най-близо до него, почнаха да се обръщат и да се отдръпват назад. Несъмнено тяхното желание е било да видят нещо необикновено, без и самите да знаят точно какво, но в това да намерят облекчение за себе си и за неопределеното си, но дълбоко недоволство. Те искаха и отдавна желаеха да се нагледат на поразения и наказан враг. Но гледката, която изведнаж се откри, беше болка и мъчение и за самите тях. Затова сега, изненадани и изплашени, изведнаж започнаха да обръщат глави и да се оттеглят назад. Но тълпата, която не можеше да види зрелището, притискаше и блъскаше ония, които бяха в първите редици, все по-напред. А те пък, ужасени от близостта с неочакваните мъки, обръщаха гръб на бесилката и с отчаяни усилия се опитваха да се промъкнат и избягат и удряха с юмруци около себе си, като че ли бягаха от пожар. Но хората, понеже не знаеха от какво бягат и не можеха да разберат паниката им, отвръщаха на ударите им с юмруци и ги връщаха пак на мястото им. И така едновременно с бавното задушаване и смъртните гърчове на осъдените наоколо ставаше блъсканица, бой с юмруци, кавги, разправии и истински сбивания. Притиснатите хора не можеха да замахнат и да отговарят на ударите, а се скубеха за косите и дращеха, плюеха, псуваха и без изобщо да разбират каква е работата, се гледаха в обезобразените лица с омразата, която бяха приготвили за осъдените. Ония, които, ужасени, искаха да избягат от бесилката, се блъскаха и биеха отчаяно, но мълчаливо, докато ония, които напираха от всички страни към мястото на екзекуцията и които бяха далеч по-многобройни, крещяха силно. Мнозина пък, които бяха съвсем далече и не бяха видели нищо, нито от мъките, нито от сбиванията, които ставаха наоколо, се смееха, носени от създаденото люлеене на тълпата, и без да подозират какъв ужас се разиграва съвсем близо до тях, подхвърляха шеги и викове, които винаги се чуват от всяка разлюляна и притисната тълпа. По този начин се смесваха, сблъскваха, кръстосваха съвсем различни гласове и крясъци, изненадани, сърдити, смаяни, отвратени, разгневени, присмехулни, засмени, смесени с ония общи неартикулирани крясъци и викове, които издава всяка голяма тълпа от хора с притиснати стомаси и гърди.

— Хо-о-о-о, хо! — викаха в хор някакви разюздани момчета в желанието си да развълнуват масите.

— Да-вай! — отговаряха други и се блъскаха в противоположна посока.

— А бе, защо се биеш! Да не си полудял?

— Луд, луд! Луд е! — крещеше някой си обезумял.

— Удари го! Защо го жалиш? Да не би майка ти да го е родила? — подхвърляше някой отдалече весело, като си мислеше, че всичко е шега.

Чуваше се влачене на крака, тропане и плющене на удари. И пак викове.

— На, на! Искаш още, а! На! Искаш майсторски, а?

— Ей, ти там, с кепето!

— Кой се блъска? Я ела тук, аз да те питам.

— Защо го галиш бе? Я го удари по кратуната.

— Стой, сто-о-ой!

През това време само ония, които бяха най-напред или които гледаха от околните възвишения, можеха да видят какво става пред бесилката. Двамата почти удушени мъже паднаха в безсъзнание, първо единият, после другият. Сега лежаха на земята. Циганите дотичаха, почнаха да ги вдигат, да ги поливат с вода, да ги удрят с юмруци и да ги дращят с нокти. И щом хората дойдоха на себе си и се изправиха на крака, мъченията продължиха. Отново от двете страни засукваха и стягаха въжетата, отново двамата мъже подскачаха и хъркаха, само че сега по-краткотрайно и с по-малка съпротивителна сила. И пак най-близкостоящите зрители започнаха да се обръщат и да бягат, но гъстата тълпа не ги пускаше, а с псувни и удари ги връщаше назад пред зрелището, от което искаха да избягат.

Един дребен софта, с тъпо лице, припадна, но не можа да се строполи на земята, а както беше притиснат и понесен от разлюляната тълпа, остана прав, макар и в безсъзнание, с клюмнала глава, бяло като вар лице и с пяна на уста.

Три пъти се повтори мъчението и три пъти двамата мъже тихо ставаха и внимателно подаваха шията си под въжето за ново задушаване, като хора, които много държат да сторят всичко, което зависи от тях, за да протича работата в ред; и двамата съсредоточени и спокойни, по-спокойни от циганите и от всички зрители, само че замислени и тревожни, толкова тревожни, че и конвулсивните движения при задушаването не можеха да заличат напълно от лицата им този израз на тежка и далечна грижа.

Когато за четвъртото задушаване не можаха да ги върнат в съзнание, циганите се доближиха до падналите мъже, които лежаха по гръб, удариха ги по няколко пъти в слабините и по този начин ги доубиха.

Циганите започнаха да прибират въжетата, намотаваха ги около лакътя и изчакваха тълпата да се разотиде, за да продължат работата си. С постоянно мигащи очи, между две движения, те лакомо и възбудено пушеха цигарите, които някой им бе подал. Изглеждаха еднакво сърдити и на тази неразумна тълпа, която се мотаеше около тях, и на двамата пребити, които лежаха там неподвижни и изгубени между безбройните и забързали крака на любопитните хора.

Малко по-късно труповете на двамата непознати мъченици бяха обесени на специални бесилки, на зида на гробищата, така че можеха да се видят добре от всички страни. Лицата им се бяха удължили и те отново бяха получили предишния си вид, отново бяха станали прави, стройни и пак си приличаха един на друг като братя. Изглеждаха леки, като че ли бяха от хартия. Главите им бяха станали малки, защото въжето се бе врязало дълбоко под гушата им. Лицата им бяха спокойни и бледи, а не посинели и обезобразени както при тези, които са живи обесени, краката съставени, а стъпалата издадени малко напред, като при старт.

Такива ги видя Дефосе, когато към обед се връщаше в къщи. На единия ръкавът на зацапаната му риза на рамото беше откъснат и слабият ветрец леко развяваше това парче платно.

Със стиснати челюсти, съзнателно решил да види и това със собствените си очи, ужасен, но в тържествено спокойно настроение младежът гледаше двете издигнати лица.

Това мъчително и тържествено настроение дълго не го напусна. С такова настроение той се прибра в консулството. Давил му се стори малък, смутен и изплашен от дребни неща, а Давна — груб и невежа. Всички опасения на Давил му се виждаха детински и нереални и всичките му забележки безжизнени, книжни или дребно и недостойно канцеларски. Дефосе виждаше, че с него по този въпрос изобщо не би могъл да говори след онова, което бе видял със собствените си очи и бе почувствувал дълбоко и неописуемо. А след вечерята, в същото това настроение, той вписа в книгата си за Босна, вярно и действително, отделен пасаж за това „как в Босна се изпълняват смъртните присъди над раята и бунтовниците“.

Хората започнаха да свикват с грозните и кървави зрелища, да забравят бързо старите и да търсят все нови и нови, по-различни.

На едно утъпкано плато между хана и австрийското генерално консулство издигнаха нови бесилки. Там палачът на везира Екрем сечеше глави, които после набиваха на кол.

В дома на фон Митерер настана ужас и избухнаха ридания. Ана-Мария се нахвърляше върху мъжа си и крещеше: „Йозеф, за бога“, във всички тонове и полутонове и наричайки го Робеспиер, започваше да опакова нещата и да се готви да бяга. После, изморена от викане и бяс, се отпускаше в обятията на мъжа си и хълцаше като нещастна кралица, която се готви за гилотина и която палачът чака пред вратите.

Малката Агата, истински изплашена и нещастна, седеше на ниското столче на верандата и тихо плачеше с едри сълзи; за фон Митерер това беше по-тежко от всички сцени на жена му.

Бледият и гърбав драгоман Рота тичаше от конака до чиновника на везира, заплашваше, даваше подкуп, искаше и настоятелно молеше да не се вършат екзекуции пред сградата на консулството.

Още същата вечер на този площад докараха десетина сърби, селяни от Крайна, и ги погубиха под светлините на фенерите и факлите, сред крясъка и викането, тичането и подскачането на настървените турци. Главите на избитите бяха натъкнати на колове. Цяла нощ в консулството се чуваше ръмженето на гладните градски кучета, които веднага се бяха насъбрали. На изгрелия месец можеше да се види как кучетата се нахвърлят върху коловете и късат парчета месо от отрязаните глави.

Едва на другия ден, след посещението на консула при каймакамина, коловете бяха махнати и избиването на хора на това място преустановено.

Давил не излизаше от къщи, до него достигаше от време на време ликуването на тълпата, само че приглушено и далечно, но от Давна имаше точни сведения за хода на бунта и за убийствата в града. Когато узна какво става пред австрийското консулство, той изведнаж забрави всички опасения и съображения и без да се съветва с никого и нито за момент да се колебае дали това ще бъде в съответствие с международните обичаи и с интересите на службата, седна и написа на фон Митерер приятелско писмо.

Това беше един от ония моменти в живота на Давил, когато той ясно и открито, без обичайното си колебание, знаеше какво трябва да направи и си позволяваше да го направи.

В писмото естествено се говореше и за богинята на войната Белона, и за „дрънкането на оръжието“, което още продължаваше, и за преданата служба, която всеки един от тях дължеше на своя владетел.

„Но — пишеше Давил — смятам, че няма да засегна нито вашата чувствителност, нито ще накърня службата си, като по изключение и при съвсем специални условия Ви пиша тия няколко думи.

Отвратени и огорчени и сами жертва на всекидневните диващини, като знаем какво става пред Вашия дом, жена ми и аз Ви молим да ни повярвате, че в тези мигове мислим за Вас и Вашето семейство.

Като християни и европейци, въпреки всичко, което в момента ни разделя, нашето желание е през тези дни да не бъдете без нашите думи на симпатии и утеха.“

Едва след като изпрати писмото по околен път в консулството, на отвъдната страна на Лашва у Давил започнаха да се явяват съмнения дали е постъпил добре, или не.

В същия този летен ден, когато фон Митерер получи писмото на Давил — беше 5 юли 1809 година, — започна битката при Ваграм.

Десетина дни през юли, които всъщност бяха най-хубавите дни през месеца, в Травник цареше пълна анархия. Едно заразително и общо безумие караше хората да излизат от домовете си, подтикваше ги да вършат невероятни и чудовищни неща, каквито никога не са им минавали дори през ум. Събитията се развиваха от само себе си, по една логика на отмъщението и извратените нагони. Случайно от един вик или от младежки шеги се създаваха положения, които протичаха непредвидено и завършваха неочаквано или просто изведнаж секваха наполовина. Групи момчета тръгваха в една посока и с една цел, но из пътя, щом срещнеха някакво друго по-вълнуващо зрелище, изоставяха всичко и се хвърляха страстно в него, като че ли със седмици се бяха готвили за това. Странна бе ревността на тези хора. Всеки гореше от желание да даде своята дан за защита на вярата и добрия ред и всеки с дълбоко убеждение и свещено възмущение искаше не само с очите си, но и с ръцете си да участвува в убиването и измъчването на предателите и негодниците, които са виновни за всички големи злини в страната, както и за личните несполуки и страдания на всеки един от тях. Хората се отправяха към бесилките, както се отива на свещени места, където може да се получи чудотворно изцеление и сигурно облекчение за всяка мъка. Всеки искаше лично да доведе по някой бунтовник или шпионин и да вземе участие в неговото наказване и в определянето къде и как ще бъде изпълнено наказанието. Караха се и се биеха и влагаха целия си пламък и цялото си възмущение в тази взаимна разплата. Често около мнозина вързани и осъдени можеше да се види как десетина бедни турци възбудено замахват с ръце, карат се и вдигат врява като около добиче, изнесено за продан. Педя деца се викаха и като развяваха смъкнатите си гащи, тичаха задъхани, за да потопят малките си ножове в кръвта на избитите, та после да ги размахват и да плашат с тях по-малките из махалата.

А дните бяха слънчеви, небето без облаци, градът потънал в зеленина, пълен с вода, ранни плодове и цветя. Нощем блестеше месецът, бистър, стъклен и прохладен. А денем и нощем продължаваше кървавият карнавал, в който всички искаха едно и също, но никой никого не можеше да разбере, нито сам да се познае.

Вълнението беше всеобщо и заразяваше всичко наоколо като болест. Отколе погребана ненавист сега намираше отдушник и стари вражди се събуждаха. Арестувани биваха невинни хора или се случваха злочести грешки и недоразумения.

Чужденците от двете консулства не излизаха от къщи. Гавазите ги осведомяваха за всичко, което ставаше в града. Изключение правеше Колоня, който не можеше да изтрае във влажната си и самотна къща. Старият доктор не можеше нито да спи, нито да работи. Слизаше в консулството, макар че трябваше да минава през разбеснели се тълпи или покрай бесилки, които изникваха ту тук, ту там. Всички забелязваха, че е постоянно възбуден, че очите му горят с болезнен пламък, че трепери и се запъва в говора. Безумната вихрушка, която се извиваше в тази долина, привличаше стареца, както водовъртежът привлича сламката.

Един ден, тъкмо на пладне, на връщане от консулството Колоня срещна сред чаршията група турци-бедняци, които водеха един човек, вързан и пребит. Колоня имаше възможност да завие в някоя от съседните улици, но тълпата го мамеше дразнещо и властно. И когато доближи на няколко крачки, от средата на тълпата се провикна дрезгав глас.

— Докторе, докторе, не позволявайте да страдам за права бога.

Като омагьосан Колоня се доближи още повече и с късогледите си очи позна един гражданин от Фойница, католик, някой си Кулиер. Човекът викаше, обсипваше го с думи, като не знаеше какво първо да каже, и молеше да го пуснат, защото бил невинен.

Докато гледаше с кого от тълпата би могъл да разговаря, Колоня срещна много мътни погледи. Но преди още да каже и стори нещо, от тълпата се отдели един висок мъж с хлътнали бледи скули и се изпречи пред доктора:

— Върви си по пътя!

Гласът му трепереше и беше наситен с гняв, който проличаваше през пресилената и зла сдържаност.

Ако не беше този човек и този глас, старецът може би щеше да продължи пътя си и да предостави на съдбата гражданина от Фойница, комуто не можеше да се помогне. Но този глас го мамеше като глъбина. Колоня искаше да каже, че познава този Кулиер като честен поданик, да попита какво е сгрешил и къде го водят, но високият човек не му позволи да говори.

— Върви си по пътя, казвам ти! — повиши глас турчинът.

— Не, не може така. Къде сте повели този човек?

— Е, щом искаш да знаеш, водя да обеся и това куче, както останалите кучета.

— Как? Защо? Как могат да се бесят невинни хора? Ще извикам каймакамина.

Сега и Колоня викаше, без да забелязва, че все повече се горещи.

Сред тълпата се надигна врява. От двете минарета, едното по-близо, а другото по-далече, ходжите пееха езан и гласовете им се кръстосваха напрегнати и разлюлени. Хората започнаха да се събират около тълпата.

— Е, щом ти се намери да го браниш, аз пък ще го обеся на тази черница тук.

— Няма. Нямаш право. Ще извикам заптиите, ще отида при каймакамина. Кой си ти? — викаше остро и с прекъсвания старецът.

— Аз съм онзи, който не се страхува от теб, и махни ми се от очите, докато си читав!

От тълпата се разнесоха псувни и викове. Все повече хора от чаршията се трупаха около тях. След всяко изречение в кавгата високият човек търсеше потайно техните погледи да види дали го одобряват. А те гледаха в него вцепенени, но явно доволни.

Високият човек се запъти към старата черница край пътя, а цялата тълпа и Колоня след него. Сега всички крещяха и размахваха ръце. Викаше и Колоня, но никой не искаше да го слуша, нито пък му даваха да се доизкаже.

— Мерзавщина, безобразие, разбойничество! Вие петните лицето на султана! Разбойници! Потурнаци! — викаше старият лекар.

— Мълчи, защото и ти ще увиснеш до него.

— Кой, аз ли? Не можеш да ме докоснеш, потурнак мръсен.

Като че ли всички стави на Колоня бяха разхлабени и той размахваше крака и ръце. Той и високият човек сега бяха центърът на блъсканицата. Фойничанинът, забравен, остана настрана.

Високият човек се отдръпна малко и извика предизвикателно към хората си.

— Напсува на вяра и светеца, нали? Вие чухте? Те отговориха утвърдително.

— Обесете и двамата веднага!

Около Колоня стана суматоха.

— Кой, вярата? Кой, светеца? Аз зная по-добре исляма от тебе, копеле босненско. Аз съм… аз съм… — викаше Колоня и се отбраняваше, целият запенен и съвсем извън себе си.

— Обесете това безверно куче!

През надпреварата и блъсканицата се чуваха неясните думи на Колоня като задавено хриптене:

— Турчин… турчин съм, по-добър от тебе.

Тогава се намесиха хората от чаршията, които се бяха присъединили към тълпата, и спасиха доктора от голтаците. Те тримата сега бяха свидетели, че старецът ясно и гласно три пъти заяви, че приема чистата вяра за своя и като такъв е вече неприкосновен. А и налагаше се да го водят, защото старецът не беше на себе си, целият трепереше и мънкаше нещо без връзка и смисъл.

Изненадани и разочаровани, хората, които бяха повели оня Кулиер и бяха негови обвинители, съдии и палачи, пуснаха сега и него да си върви към своята Фойница.

Тутакси се разнесе слух, че лекарят на австрийското консулство се потурчил. Дори и за този съвсем обезумял град, в който дните осъмваха все по-безумни и по-безумни и се случваха неща, които нито могат докрай да се разкажат, нито напълно да се повярват, вестта за потурчването на лекаря беше изненада.

И понеже никой от християните не смееше да излезе на улицата, нямаше как да се провери и проучи този слух. Консулът изпрати слугата в Долац при фра Иво Янкович, но енорийският не можа да допусне подобно нещо и обеща, щом бунтът малко утихне, може би още утре, да дойде при консула.

Привечер по нареждане на консула Рота излезе и се запъти към къщата на Колоня на стръмния камънак. След половин час драгоманът се върна, блед и мълчалив, което не беше обичайно за него. Беше изплашен от непознати хора с дивашки вид, целите въоръжени, които му крещели в лицето: „Турчи се, гяуре, докато е време!“ и се държали като пияни и полудели. Но Рота беше много повече потресен от това, което видя при Колоня.

След като едва го пуснаха в къщата, от която тъкмо излизаха някакви тихи и невъоръжени турци, той намери слугата на доктора, арнаутина, съвсем объркан. Преддверието бе изполято и в безредие, а от стаята се чуваше гласът на лекаря.

Старецът се движеше из стаята много възбуден: вечно безцветното му и безжизнено лице беше леко почервеняло, долната му челюст трепереше. През присвитите клепачи, като че ли гледа в далечината, трудно вижда и с мъка разпознава, той наблюдаваше драгомана дълго, строго и враждебно. А когато Рота продума, че идва от страна на генералния консул, за да види какво се е случило, Колоня развълнувано го прекъсна:

— Нищо, нищо не се е случило и нищо няма да се случи. Никой да не се грижи за мене. Аз добре защищавам своите позиции. Тук стоя и ги отбранявам като добър войник.

Старецът замълча, отметна назад глава, издаде напред гръдния си кош и шепнеше с пресекващ дъх:

— Да, тук стоя. Тук, тук.

— Стойте… стойте си, господин докторе — запелтечи суеверният и страхлив Рота, който изведнъж загуби цялата си обичайна дръзка самоувереност. И без да сваля очи от лекаря, той отстъпи крачка назад и търсейки с разтреперана ръка зад себе си дръжката на вратата, непрекъснато повтаряше:

— Вие само стойте, стойте…

Като изостави изпъчената си и неподвижна стойка, старецът изведнъж се наведе някак си поверително и много по-меко към изплашения Рота. На старческото лице, всъщност само в очите, се появи важна, тържествуваща усмивка. И като че ли съобщаваше някаква забележителна тайна, той рече тихо, заканвайки се с пръст:

— Алейхиселям казва: „Дяволът като кръв кръжи по човешкото тяло.“ Но Алейхиселям казва също; „Вие наистина ще видите своя Господар, както виждате месеца при пълнолуние.“

След тези думи изведнъж се измени и зае сериозен и обиден вид. А драгоманът, комуто трябваше още много малко, за да се изплаши до смърт, използува този миг, безшумно отвори вратата и като сянка изчезна в преддверието, без да се сбогува.

Навън вече беше блеснала луната. Рота бързаше по страничните сокаци, като се страхуваше от сенките и непрекъснато чувствуваше някакви тръпки откъм гърба. И когато пристигна в къщи и се яви при консула, все още не можеше напълно да дойде на себе си и да каже ясно как стои работата с Колоня и с неговото потурчване. Само упорито твърдеше, че лекарят е полудял, а на консула, който искаше да чуе по-подробно от какво се вижда това, отговаряше:

— Луд, луд. Щом говори за бога и за дявола, не може да не е луд. Трябваше само да го видите, трябваше да го видите — повтаряше драгоманът.

До вечерта из целия град се пръсна новината, че лекарят на австрийското консулство публично бил изразил желание да приеме исляма и че утре щял да бъде тържествено потурчен. Ала съдено било тази церемония никога да не стане и изобщо да не се узнае действителната истина за „потурчването“ на лекаря.

Още на другия ден се разнесе слух, по-бърз от първия, че сутринта Колоня бил намерен мъртъв на градинския път край потока, в пропастта под високия камънак, където беше къщата му. Темето му било разбито. Слугата, арнаутинът, не можеше да обясни нито кога през нощта лекарят е излизал, нито пък как се е намерил в пропастта.

Като чу за смъртта на лекаря, енорийският свещеник от Долац слезе в Травник, за да разучи работата във връзка с погребението. Рискувайки да бъде нападнат от развълнуваната тълпа, фра Иво стигна до къщата на лекаря, но не остана дълго там. Макар и доста тежък, той лесно и бързо се понесе по стръмния път надолу пред тоягите и секирите на възбудените турци, които не му позволиха дори да надникне в къщата. Ходжата вече беше подготвил мъртвеца, защото тримата граждани потвърдили, че лекарят доброволно, и то три пъти ясно заявил, че е съгласен да приеме турската вяра, та сега бил по-правоверен мюсюлманин от мнозина, които се перчат из травнишката чаршия, че се турци.

И Рота, който при вестта за смъртта на лекаря пристигна с гавазина Ахмед, видя пред къщата на Колоня само няколко разтичали се турци и се върна в консулството. Гавазинът остана да присъствува на погребението.

Ако времената бяха по-други, поне малко по-спокойни, и ако в конака имаше някой от старейшините, духовните и светските власти щяха да се намесят, австрийското консулство щеше да действува по-решително, фра Иво щеше да обиколи учреждения и влиятелни турци и въпросът с нещастния Колоня щеше да се изясни. А така при общото безумие и безвластие, което още продължаваше, никой не можеше да изслуша и разбере никого. Бунтът, който тъкмо беше започнал да утихва, получи нов тласък, разярената тълпа се докопа до трупа на този старец като добре дошъл трофей и нямаше да го изпусне без кръв и трупове.

Преди пладне лекарят бе погребан в една зелена седловина на стръмните турски гробища. Макар че чаршията беше още затворена, много турци излязоха от домовете си, за да присъствуват на погребението на лекаря, който се бе потурчил така необикновено и ненадейно. Все пак най-много имаше въоръжени голтаци, от ония, които вчера искаха да го обесят. Сериозни и мрачни, те бързо и с лекота се редуваха да носят покойника, така че ковчегът с омотаното тяло на лекаря се плъзгаше по мъжките рамене, които непрекъснато се сменяха.

Така този голям бунт завърши с неочаквани и вълнуващи събития. Довеждането и избиването на сърби престана. Градът отново потъна в онова срамно и махмурливо настроение, когато всеки гледа да се забрави по възможност по-скоро онова, което се бе случило, когато тълпата от най-гласовити и най-лоши кавгаджии и насилници се оттегля в отдалечените махали, както реката се оттегля в коритото си, и се връща старият ред, който сега, за известно време, на всички им се струва по-добър и по-поносим. Над Травник се сключи тишина, тежка и еднообразна, която като че ли никога не е била нарушавана.

Завръщането на Сюлейман паша ускори още повече умиротворяването. Веднага се почувствува присъствието на неговата дума и на неговата умела ръка.

Веднага щом пристигна, Сюлейман паша извика най-видните представители на чаршията, за да ги попита какво е станало със спокойния град и спокойните хора. Стоеше пред тях обикновено облечен и омършавял, както се бе завърнал от бойното поле, с източен и издаден напред гръден кош, като хрътка от добра порода, с големите си сини очи и ги разпитваше и кореше като деца. Този човек, който беше прекарал шест седмици на истинско бойно поле и две седмици в именията си в Купрес, ги гледаше строго, както бяха бледи и измъчени, изведнаж изтрезнели, и ги питаше остро откога чаршията се е заела да съди и изпълнява присъди, кой им е дал това право и къде им е бил умът през последните десетина дни.

— Казват, раята се разбунтувала, раята била непослушна, лоша. Да. Но трябва да знаете, че раята нищо не върши сама, а гледа господарите си. Вие знаете добре това. Винаги първо господарите се покваряват, а раята само ги следва. А когато веднаж раята се откъсне и вдигне глава, тогава направо върви и си търси друга, защото от тази вече файда няма да имаш.

Сюлейман паша говореше като човек, зает до вчера с мъчни и сериозни неща, които те с ограничения си травнишки хоризонт дори и не подозираха и трябваше да им се обяснят, доколкото беше възможно:

— На нас бог ни е дал, нека му е слава и чест, две неща: да имаме земя и да раздаваме правда. А ти подвий крак на възглавницата и остави на някакви си потурнаци и голтаци да съдят, та ще видиш тогава как ще се разбунтуват чифчиите. Чифчията трябва да работи, а агата — да се грижи за него, защото и тревичката дори има нужда от роса и коса. Едното без другото не може. Виждаш ли ме — обърна се не без гордост към най-близкостоящия до него, — имам вече пълни петдесет и пет, ама и сега до пладне обикалям всички чифлици около Бугойно. И лош и непослушен чифчия при мене няма.

И наистина дългият му врат и жилестите му ръце бяха обгорели от слънцето и груби като на аргатин.

Никой не можеше нищо да му отвърне; всеки гледаше да се измъкне колкото може по-скоро от погледа му, да забрави, каквото е било, и самият да бъде забравен.

Щом бунтът утихна, фон Митерер започна да изследва работата около необяснимото потурчване и тайнствената смърт на Колоня. Той не предприе това заради самия Колоня, когото изобщо смяташе за неуравновесен и негоден за службата. Той го познаваше добре и затова допускаше при кавга лекарят за момента да се е обявил за мюсюлманин, както също бе вероятно и възможно да е извършил самоубийство или в момент на умопомрачение и възбуда да е паднал в пропастта. Но сега, когато бунтът вече беше отминал и нещата бяха изменили своя вид, а хората — мнението и държането си, не беше лесно да се разследват работи, станали при съвсем други обстоятелства, в онази атмосфера на общо безумие, кръв и метеж.

Фон Митерер беше принуден да предприеме всички тия постъпки заради авторитета на империята и да предотврати евентуални други нападения срещу някои от императорските поданици или от персонала на консулството. А и фра Иво го подтикваше да иска да се изясни потурчването и смъртта на Колоня заради католишкото население.

Сюлейман паша, който още от самото начало единствен в конака имаше симпатии към фон Митерер и беше с него винаги по-близък и по-сърдечен, отколкото с Давил, с когото трябваше да разговаря чрез драгомана и който по външност не му се нравеше, се стараеше да удовлетвори желанията на фон Митерер. Но същевременно искрено го съветваше да не изостря нещата и да не отива много далече.

— Зная, че трябва да държите за царския човек — казваше той на консула със студения си, трезвен и определен маниер на говорене, който се смяташе от всички, а и от него лично, за непогрешим, — зная и другояче не може да бъде. Само не трябва да се свързва царският авторитет с всеки царски човек. Има всякакви хора, а царският авторитет е един.

И Сюлейман паша разказа сухо и студено на фон Митерер какви са изгледите да се уредят нещата така, че и двете страни да бъдат доволни.

Що се касае до въпроса дали Колоня се е потурчил, или не — най-добре е изобщо да не се разисква по това, защото бунтът бил такъв, че денят от нощта не се различавал, а камо ли вяра и потурнак от турчин. А ако искаме да говорим честно, това беше такъв човек, че с неговото потурчване нито християнската вяра загуби много, нито пък турската нещо спечели.

А пък за загадъчната му смърт веднага след загадъчното му потурчване още по-малко заслужава човек да рови нещата. Мъртва уста не говори, а човек, комуто разумът е изневерил и който не гледа пред себе си, когато върви, лесно може да се подхлъзне. Това е най-естествено разрешение, което не засяга никого. И защо сега да се рови и да се търсят други възможности, които няма да могат никога напълно да се осветлят и за които консулството няма никога да получи такова удовлетворение, каквото желае?

— Нито аз сега мога да открия и да заловя ония скитници и безумци, които са искали да се пъчат като турци и да съдят из Травник — завърши Сюлейман паша, — нито пък вие можете да вдигнете и да разпитате оня покойник, който легна в турските гробища. Кой може да направи това? По-добре да оставим тая работа и да се насочим към други по-умни неща. А аз разбирам вашата грижа така, като че ли е моя. Затова ще заповядам да се проучи и изясни смъртта на лекаря, да се види, че никой не носи вина и да се напише и потвърди това нещо. Вие ще го изпратите на вашите началници, та да няма никакви съмнения и възражения нито при вас, нито при нас.

Фон Митерер виждаше, че това е, ако не най-доброто, то единствено възможното решение. Но при все това поиска и издействува при кехаята още някои заповеди и разпоредби, които отдалеч можеха да изглеждат като удовлетворение и оправдаване на консулството.

Всичко това, заедно с казаното от Рота за последната среща с Колоня, можеше някак си да задоволи ония във Виена, да представи случая с Колоня като нещастие на нервно разстроен човек и да спаси авторитета на консула. Но фон Митерер лично беше недоволен от хода на нещата и от самия себе си.

Блед и самичък в полуосветената си работна стая, фон Митерер размишляваше върху всички тия неща и се чувствуваше обезоръжен и безпомощен срещу една цяла верига от най-разновидни обстоятелства, при които той, ето, изпълняваше задълженията си предано и съвестно и се раздаваше повече, отколкото силите му позволяваха, но ясно виждаше, че всичко това е напразно и безнадеждно.

Полковникът трепереше, макар че навън беше легнала юлска горещина, и на моменти имаше чувството, че губи съзнание и залита към непозната пропаст.