Иво Андрич
Травнишка хроника (12) (Консулски времена)

XI

Всичко в тази страна с течение на времето се превръща в изненада и всяко нещо във всеки момент можеше да стане обратно на това, което изглеждаше. Давил вече беше започнал да се примирява с неприятния факт, че бе загубил Хюсрев Мехмед паша, жизнения и откровен човек, от когото можеше винаги да очаква сърдечен прием, разбиране и поне някаква помощ, и вместо него бе получил твърдия, студен, нещастен Ибрахим паша, който тежеше и на себе си, и на околните и от когото беше трудно да измъкнеш добра дума или човешко съчувствие, като че ли човек имаше насреща си камък. Това негово мнение се затвърди още повече след първия допир с везира и особено от онова, което чуваше от Давна за него. Но наскоро консулът можа и от този случай да се увери, че Давна е едностранчив познавач на хората в реалните си и познавателни оценки. Винаги, когато се касаеше за обикновени неща и отношения от всекидневния живот, преценките на Давна бяха проницателни, абсолютно точни и сигурни. Но щом се намереше пред по-сложни и по-изтънчени въпроси, неговата духовна леност и моралното му равнодушие го караха да обобщава нещата и да прави твърде бързи и опростени заключения. Така беше и в случая. Още след втория и третия разговор консулът забеляза, че везирът не е недостъпен, както изглеждаше на пръв поглед. Преди всичко и новият везир имаше своя „любима тема на разговор“. Само че при него тя не беше морето, както при Хюсрев Мехмед паша, или някакъв друг жив и положителен предмет. За Ибрахим паша изходна и заключителна точка на всеки разговор беше свалянето на неговия господар Селим III и неговата, т.е. на Ибрахим паша, лична трагедия, която беше тясно свързана с това сваляне; това беше изходна точка на неговите становища. През това събитие той пречупваше всичко, което ставаше около него, и естествено, гледано през тази призма, всичко изглеждаше мрачно, тежко и безнадеждно. Но за консула беше главно, че везирът не бе обикновено „телесно чудовище и духовна мумия“ и че има предмети и думи, които могат да го раздвижат и развълнуват. Нещо повече, с течение на времето консулът се увери, че този суров и мрачен везир, с когото всеки разговор беше всъщност лекция за незначителността на всичко, което съществува, в много отношения беше по-положителен и по-добър от лекия, сияещ и вечно усмихнат Мехмед паша. Начинът, по който Давил умееше да слуша песимистичните му преценки и общите му размишления, харесваше на везира, нравеше му се и му вдъхваше доверие. Везирът никога не разговаряше така доверчиво нито с фон Митерер, нито с когото и да било другиго, както правеше това все по-често с Давил. А консулът все повече свикваше с тези разговори, в които и двамата потъваха в различните неволи на този несъвършен свят, и накрая Давил редовно извличаше някаква дребна полза, за която всъщност бе дошъл при везира.

Тези разговори обикновено започваха с хвалебствия за някой от последните успехи на Наполеон на бойното поле и в международната политика, но везирът веднага преминаваше от положителните и радостни неща към тежките и неприятните, защото беше повече склонен да разговаря за тях. Говореше например за Англия, за нейната жилавост, безогледност и алчност, против която напразно се бореше дори и геният на Наполеон. От тези разговори имаше само една крачка до общите разсъждения, че да се управляват народи и да се командуват хора, не е лесно, че е неблагодарна задачата на владетеля и командира, че нещата на този свят вървят отколе криво и наопаки, противно на законите на безпомощния морал и на желанията на благородните люде. Тук вече се преминаваше към съдбата на Селим III и неговите сътрудници. Давил слушаше с безмълвно внимание и дълбоко съчувствие, а везирът говореше в някакъв отчаян захлас:

— Хората не желаят да бъдат щастливи. Народите не искат разумно управление и благородни владетели. Добрината в този свят е голо сираче. Дано всевишният помогне на вашия император, но аз видях със собствените си очи какво се случи с моя господар султан Селим. Той беше човек, надарен от бога с всички добри телесни и душевни качества. Като свещ изгаряше и се раздаваше за щастието и напредъка на царството. Умен, мил, справедлив, той никога не допускаше, че някой може да му стори зло или да извърши предателство спрямо него, дори и не подозираше какви бездни от злоба, престореност и измяна крият хората в себе си; затова не умееше да се пази и никой не можа да го запази. Селим влагаше всичките си сили в изпълнението на своите владетелски задължения, живееше чист живот, какъвто не се помни от първите халифи, и не предприемаше нищо, за да се защити от изненадите и предателството на лошите хора. Затова може да се случи така, че отряд ямаци, тази войнишка тиня, водени от един разярен простак, да свали такъв султан от престола и да го затвори в Сарая, да осуети по този начин напълно всички негови спасителни и далечни планове и да доведе на престола един плиткоумен и развратен нещастник, заобиколен от пияници, простаци и професионални предатели. Ето как вървят нещата на този свят. И колко малко са хората, които виждат това нещо, а още по-малко са ония, които искат и могат да го предотвратят.

От тази тема не беше далече да се премине към Босна, и условията, при които трябва да живеят в нея и везирът, и консулът. Щом почнеше да говори за Босна и босненци, Ибрахим паша не намираше достатъчно остри думи и черни краски, а Давил го слушаше сега с искрено съчувствие и действително разбиране.

Везирът не можеше да прежали, че свалянето на Селим го бе сварило начело на войската, която именно се готвеше да изгони русите от Влашко и Молдавия, в момент, когато успехът вече беше сигурен, че то лиши царството от най-добрия султан, а него, Ибрахим паша, от голямата победа, която той вече държеше в ръцете си, за да го захвърли, унижен и сломен, в тази далечна и мизерна страна.

— Сами виждате, благородни приятелю, къде живеем и с кого трябва да се боря и воювам. Човек по-лесно би управлявал стадо диви биволи, отколкото тези босненски бейове и аяни. Всичко това е диво, диво, диво и неразбрано, грубо и просто, но чувствително и надменно, своенравно, но с празна глава. Повярвайте ми: босненци нито имат чувство за чест в душата си, нито ум в главата. Те се надпреварват помежду си в кавгите и измамите и това е единственото нещо, което знаят и умеят. И с тези хора сега аз трябва да усмирявам въстанието в Сърбия! Така вървят работите в нашето царство, откакто е свален и заточен султан Селим, и бог знае докъде ще стигнат.

Везирът спря и млъкна, а на неподвижното му лице блеснаха със слабия блясък на тъмни кристали дълбоко хлътналите му очи, които можеше да съживи вече само отчаянието.

Давил прекъсна мълчанието и умело и предпазливо каза:

— А ако по някакво щастливо стечение на обстоятелствата нещата в Цариград се изменят и вие отново заемете поста на велик везир…

— Та и тогава! — отмахна с ръка везирът, който тази сутрин изпитваше истинска наслада да насочва и себе си, и консула към най-черната безизходност. — Та и тогава! — продължи с притъпен глас той. — Ще изпращам фермани, които няма да изпълняват, ще защищавам държавата от русите, англичаните, сърбите и от всички останали, които са се надигнали срещу нея. Ще спасявам това, което трудно се спасява.

В края на всеки подобен разговор консулът обикновено излагаше въпроса, за който бе дошъл, някакво позволително за износ на жито в Далмация, пограничен спор или нещо подобно, а везирът, унесен в мрачните си разсъждения, даваше съгласието си, без много да мисли.

При други срещи везирът говореше за други неща, но всякога със същото тежко и безнадеждно спокойствие и със същата горчилка. Разказваше за новия велик везир, който го мразел и му завиждал, защото бил по-щастлив от него в миналите войни, затова сега не му изпращал нито упътвания, нито съобщения, нито средства за борба против Сърбия. Или споделяше с Давил новините, които беше получил за своя предшественик в Травник Хюсрев Мехмед паша, прогонен от същия този велик везир в Кесария.

И всички тези неща се събираха и трупаха у консула и макар че обикновено завършваше благоприятно работата си, той се завръщаше у дома отровен, не можеше да обядва, а през нощта сънуваше нещастия, изгнания и най-различни неволи.

И все пак Давил беше доволен, че в неизлечимия песимизъм на везира намираше поне за миг допирна точка с него, един малък оазис, където двамата се срещаха като човек с човек, сред този груб турски свят, без искрица разбирателство и без следа от човечност, достъпна за него, нещастния чужд консул. На моменти му се струваше, че са необходими само малко усилия и малко време, за да се развият и установят между него и везира близки човешки отношения и истинско приятелство.

Но тъкмо тогава редовно се случваше нещо, което изведнъж показваше цялото непроходимо разстояние, което ги разделяше и представяше везира в съвсем нова светлина, по-лошо и по-жалко, отколкото го рисуваше Давна в своите съобщения; това хвърляше Давил в безизходна смутеност и му отнемаше надеждата, че в тези краища може изобщо да се намери „искрица човечност“, която да живее по-дълго от една сълза или да трае повече от една усмивка или поглед. Тогава с учудване и отчаяние консулът сам си говореше, че суровата школа на Изтока трае вечно и в тази страна няма край на изненадите, както няма истинска мярка, устойчивост и трайна стойност в човешките отношения.

Човек не можеше дори приблизително да предвиди или да каже какво може да се очаква от тези хора.

Веднъж везирът неочаквано извика двамата консули по едно и също време, което иначе не практикуваше. Придружаващите ги лица се срещнаха пред портата. Диванът беше тържествен. Ичогланите се движеха насам-натам и си шепнеха нещо. Везирът беше любезен и горд. След първото кафе и първите чибуци пристигнаха каймакаминът и дефтердаринът и заеха скромни места. Везирът разказа на консулите, че неговият кехая Сюлейман паша миналата седмица преминал Дрина с босненски части и разбил най-силния и най-добре организиран сръбски отряд, обучаван и предвождан от „руски офицери“. Той изрази надежда, че след тази победа вече няма руси в Сърбия и че навярно това е началото на края на въстанието. Победата е важна, каза везирът, и вероятно е близо часът, когато в Сърбия ще бъдат възстановени редът и спокойствието. И тъй като знаел, че консулите, като добри приятели и съседи, ще се радват на тези новини, той ги извикал да сподели с тях радостта си.

Везирът замълча. Това като че ли беше уговорен знак, в Дивана влязоха почти тичешком много ичоглани. Върху свободната част на голямата стая бе просната рогозка. Внесени бяха няколко коша, чували от козина и мазни черни овчи мехове. Всички тези съдове бяха бързо развързани, отворени и изтърсени на проснатата рогозка. През това време прислугата донесе за консулите лимонада и нови чибуци.

Върху рогозката почнаха да падат отрязани човешки уши и носове в голямо количество, неописуема маса клето човешко месо, осолено и почерняло от съсирената кръв. Из Дивана се разнесе студена и отвратителна воня на влажна сол и застояла кръв. От кошниците и кошовете извадиха някакви шапки, пояси и патронташи с металически орел върху тях, а от чувалите — червени и жълтеникави знамена, тесни, обшити със злато и с лик на светци на средата. След тях паднаха две-три хоругви и тъпо треснаха в пода. Най-после донесоха един вързоп щикове, завързани с лико.

Това бяха трофеите от победата над сръбската въстаническа войска, „организирана и предвождана от руси“.

Някакъв невидим човек в ъгъла рече с дълбок молитвен глас: „Бог е благословил ислямското оръжие!“ Всички присъствуващи турци отвърнаха с неразбираемо мърморене.

Давил, който нито насън не можеше да си представи такова зрелище, почувствува как започва да му се гади, лимонадата горчеше в устата му и заплашваше да се изкачи в носа му. Забрави чибука и само гледаше фон Митерер, сякаш от него очакваше спасение и обяснение. Австриецът беше също блед и угнетен, но тъй като беше свикнал с подобни изненади, пръв намери думи и честити на везира и на босненските части. Усърдието и старанието да не изостане зад своя съперник накараха и Давил да превъзмогне страха и гаденето, та и той произнесе няколко слова в чест на победата, с пожелания за нови успехи на царското оръжие и за мир в царството. Той говореше всичко това с някакъв дървен глас. Струваше му се, че чува всяка своя дума не като своя, а като чужда. Всичко бе преведено. Тогава везирът взе отново думата. Благодари на консулите за добрите пожелания и поздравления и изрази щастието си, че ги вижда край себе си в момент, когато дълбоко трогнат гледа това оръжие, което вероломните московци са оставили позорно на бойното поле.

Давил се осмели да погледне везира. Очите му наистина бяха станали по-живи и в ъглите блестяха като кристали.

Същият оня дълбок глас се обади пак с няколко тържествени, неразбираеми думи.

Из Дивана се разнесе едва доловима глъчка. Приемът беше свършил. Като видя, че фон Митерер разглежда предметите на рогозката и Давил също събра сили и погледна изложените трофеи. Мъртвите предмети от кожа и метал сега бяха двойно мъртви и лежаха тук жалки и изоставени, сякаш изкопани след столетия и изнесени на слънце. Неописуемата маса от изрязани уши и носове лежеше спокойно; около нея имаше разпръсната сол, черна от кръв като земята и смесена с плява. И от всичко това се разнасяше тънка, студена и неприятна воня.

Давил погледна няколко пъти фон Митерер, после рогозката пред себе си със скрита надежда, че може би зрелището, което беше пред него, ще изчезне като грозно видение, но погледът му винаги срещаше същите предмети, невероятни, но действителни и неумолими в своята неподвижност.

„Да се събудя — мислеше си бързо Давил, — да се събудя, да изтърся от себе си целия този кошмар да изплувам на слънце, да разтъркам очи и да поема чист въздух!“ Но събуждане не можеше да има, защото този долен ужас беше дъното на действителността. Такива са тези хора. Такъв е техният живот. Така постъпват и най-добрите между тях.

Давил отново почувствува гадене и пред очите му притъмня. Все пак успя някак си учтиво да се сбогува и спокойно да пристигне със свитата си до къщи, но вместо да седне да обядва, веднага легна.

На другия ден се срещнаха Давил и фон Митерер, без да се питат кой кому дължи посещение, забравили колко време бе минало от последната им среща. Просто полетяха един към друг. Ръкуваха се продължително и се гледаха в очи без думи като двама корабокрушенци. Фон Митерер вече беше осведомен за цената на турската, победа и за произхода на трофеите. Оръжието било отнето от някаква сръбска чета, а знамената и всичко останало произхождало от обикновено клане, което възмутената и безделническа войска извършила над босненската рая някъде близо до Зворник по време на някакво църковно празненство.

Фон Митерер не беше човек, който би се впуснал в разсъждения, и затова не си струваше трудът да говори повече с него. Но след този прием Давил истински се разболя и непрекъснато се питаше: „За какво е тази лъжа? Как да се обясни тази напразна, почти детинска свирепост? Какво означава техният смях, а какво техният плач? Какво прикрива тяхното мълчание? И как този везир с изисканите си разбирания и на вид честният Сюлейман паша, и умният Тахир бей могат да подготвят такива неща и дори да присъствуват на такива зрелища от някакъв друг, долен, страшен свят? Кое е истинското им лице? Кое при тях е животът, а кое преднамерена преструвка? Кога лъжат и кога говорят истината?“

И наред с физическите страдания той чувствуваше как го измъчва и разяжда съзнанието, че никога няма да успее да намери разумна мярка за тези хора и за техните постъпки.

Още по-тежки и по-болезнени бяха тези неща, когато се засягаха интересите на Франция, сиреч личната гордост и служебното усърдие на Давил.

Чрез доверени лица той поддържаше редовни връзки с капитаните на градовете към австрийската граница. Всеки, дори и най-малък грабителски поход от тези градове или само една вест, че се подготвя такъв поход, принуждаваше австрийците да изпращат части в тези краища и да ги държат там. По този начин Давил правеше всичко възможно да подкопае австрийската военна сила и да поддържа постоянно напрежение на австрийската граница с Босна.

Между капитаните се отличаваше особено капитанът от Нови, Ахмед бей Церич. Давил го познаваше лично. Той беше съвсем млад човек, който току-що бе поел управлението в своята област след смъртта на баща си, строен, с благородно държане, доблестен, красноречив и необуздан. Ахмед бей гореше от желание да се прослави в боеве на границата, толкова пъти преминавана и ограбвана от неговите прадеди. Той непредпазливо изтъкваше връзките си с французите и отправяше до австрийския комендант на отвъдната страна на границата закани и обидни поръчения „от Ахмед бей Церич и френския император Наполеон“. По традиция на капитаните от граничните краища той мразеше и презираше везира, рядко отиваше в Травник и отказваше да приема от когото и да било упътвания и заповеди.

Австрийците успяха косвено, чрез свои хора при Портата, да очернят Ахмед бей и да го представят като предател и френски агент. Това беше за тях по-краткият и по-евтин път и по-сигурно средство, отколкото с години да воюват на границата с младия и буен капитан. Примката беше добре поставена. В Травник се получи катил-ферман за Церич и упрек до везира, че търпи такива капитани и че Портата трябва да бъде уведомявана за тяхното предателство от други страни. Въпросът беше поставен ясно: или да се отстрани и ликвидира омразният капитан, или да се смени везирът в Травник.

Да се примами Ахмед бей в Травник, не беше лесно, но и затова помогнаха австрийците, Капитанът бе измамен, че го вика френският консул на разговор. В Травник веднага го арестуваха, оковаха и го хвърлиха в тъмницата на крепостта.

Тогава Давил разбра какво значи турски терор, какво могат да сторят лъжата и насилието, сдружени заедно, и с какви сили той трябваше да се бори в този прокълнат град.

На другия ден след арестуването на Ахмед бей под гробищата беше обесен един циганин и телялинът подчертано обяви, че е обесен за това, че „поздравил капитана от Нови“, когато го водели към крепостта. Това беше равносилно на смъртна присъда на капитана. Във всички и във всеки поотделно се загнезди оня безумен студен страх, който от време на време се спущаше над Травник и Босна, парализираше и спираше за няколко часа или за няколко дни всеки живот и всяка мисъл и по този начин позволяваше на силата, която го беше разпространила, да извърши през това време бързо и безпрепятствено онова, което целеше.

През целия си живот Давил мразеше и избягваше драматичните неща. Той трудно можеше де си представи, че един конфликт може да има като свое единствено разрешение трагичния край. Това беше в разрез с цялата му същност. А сега косвено той беше замесен в една истинска трагедия, която не можеше да се оправи и нямаше изход. В раздразненото състояние, в което се намираше, заобиколен от планини, смущаван и преследван вече втора година от най-различни трудности и неприятности, Давил смяташе, че в драмата на капитана от Нови той е замесен повече, отколкото всъщност беше. Особено го измъчваше обстоятелството, че капитанът, както твърдеше Давна, бил примамен в Травник със злоупотреба на неговото име и клетият човек можеше да си помисли, че и френският консул е участник в неговото нещастие.

След като прекара в безсъние цяла нощ, той реши да поиска да бъде приет от везира и да се застъпи за капитана, но умерено и умело, за да не му навреди повече. Разговорът с везира му разкри новото лице на Ибрахим паша. Той не беше същият оня Ибрахим паша, с когото той само преди няколко дни разговаряше като с истински брат и близък човек за безредието в света и за необходимостта от солидарност между всички благородни и разумни люде. Щом Давил спомена за капитана, везирът стана студен и далечен. Той нетърпеливо и почти с учудване слушаше своя „благороден приятел“, който, изглежда, още не беше научил поне това от живота, че приказките са си приказки, а работата — работа и истинската мъка всеки трябва да носи и да се справя както може и умее.

Давил събираше всички сили и се стараеше да бъде решителен, убедителен, остър, но чувствуваше как сякаш като насън съзнанието и волята му отслабват и отпадат и някаква непреодолима буря му отвлича хубавия, засмян капитан. На няколко пъти спомена и името на Наполеон и запита везира какво ще кажат хората, като видят, че се наказва с най-тежко наказание един знатен първенец само защото го смятат за приятел на Франция и бил лъжливо наклеветен от австрийците. Но всяка негова дума потъваше безпомощна в мълчанието на везира. Най-после везирът каза;

— Смятам, че е по-сигурно и по-добре да го държа тук, докато отмине този повик и това обвинение срещу него, но щом като вие желаете, ще го върна в неговото място и там нека чака. Във всеки случай ще стане това, което решат в Цариград.

На Давил му се струваше, като че ли всички тези мъгливи думи нямат връзка със съдбата на капитана и с това, което измъчваше него лично, но от везира повече не можеше да се измъкне.

Консулът разговаря и със Сюлейман паша, който току-що се бе завърнал от Сърбия, и с Тахир бей и беше изненадан и смаян, когато и при тях срещна същото мълчание и същия учуден поглед. И те го гледаха като човек, който хаби думите си за отдавна минала и безвъзвратно загубена кауза, и само от учтивост не го прекъсваха и го слушаха докрай търпеливо и съжалително.

Още по пътя към консулството консулът запита Давна какво е неговото мнение. Драгоманът, който превеждаше трите тазсутрешни разговори, отвърна спокойно:

— След това, което каза везирът, ясно е, че за Ахмед бей не може нищо да се направи. Всичко е загубено: или изгнание в Азия, или нещо по-лошо.

Цялата кръв на консула нахлу в главата му.

— Как? Но нали обеща, че поне ще го върне в Нови?

Драгоманът спря за миг безжизнените си очи върху лицето на консула и каза студено и делово:

— Как ще го върне в Нови, където капитанът има милион начини да се отбранява и да се спаси?

На консула му се стори, че и драгоманът му има в гласа и в погледа си нещо от онова нетърпеливо учудване, което така го смущаваше и обиждаше, докато разговаряше с везира и сътрудниците му.

Отново пред консула стоеше безсънна нощ с бавните часове и унищожаващото чувство за пълна загубеност, безпомощност и неспособност да защити своята кауза. Отваряше прозореца, като че ли търси помощ отвън. Дишаше дълбоко и гледаше в мрака. В него някъде беше гробът на оня циганин, който за свое нещастие срещнал капитана на моста пред крепостта и покорно и уплашено му казал: „Мерхаба“, защото, макар и циганин, неловко му било да не поздрави човека, който някога в живота му е сторил голямо добро. В този мрак изчезваше без съд и причини и младият капитан. В този мрак той виждаше много по-ясно, отколкото при фалшивата светлина на деня и му ставаше ясна и неговата безпомощност, и съдбата на капитана.

По време на революцията в Париж и когато воюваше в Испания той неведнъж бе видял смърт и нещастие, трагедии на невинни хора и нещастни недоразумения, но никога още така отблизо не бе виждал как загива безвъзвратно под натиска на събитията един честен човек. При нездрави условия и в такава среда, където господствува сляпата случайност, самоволието и низките нагони, случва се около един човек, когото случайно са посочили с пръст, изведнъж да се завъртят събитията като водовъртеж или вихрушка и човекът да потъне безпомощно. Ето и този хубав, силен, богат капитан се бе намерил изведнъж в такъв водовъртеж. Той не беше направил нищо друго, освен това, което отколе и през целия си живот вършеха и другите погранични капитани, но около него случайно се бе оплела и образувала здрава верига от събития.

Случайно австрийският пограничен комендант с предложението си да унищожи младия капитан от Нови беше намерил разбиране у старейшините си; случайно в този момент висшите власти придаваха голямо значение на спокойствието на тази граница; случайно от Виена решително искаха от своя таен платен агент при Портата капитанът да бъде унищожен; случайно този непознат висш чиновник, който в момента държеше много за австрийския подкуп, бе притиснал остро везира в Травник; случайно отпадналият духом за цял живот изплашен Ибрахим паша бе предал работата в ръцете на неумолимия и твърд каймакамин, за когото да погуби честен човек, беше равностойно на нищо и който, пак случайно, в този момент се нуждаеше от един страшен пример, за да покаже своята мощ и да изплаши аяните и капитаните от границата.

Всяко от тези лица действуваше независимо, изключително за себе си, без каквато и да било връзка с личността на капитана, но действувайки така, те всички заедно все по-здраво стягаха примката около шията на капитана. Все случайно и неволно.

Това беше съдбата на нещастното протеже на консула. Давил гледаше във влажния мрак и онова, което тази сутрин не можа да разбере от нетърпеливото мълчание и учудените погледи в конака, сега му ставаше ясно.

А на отвъдната страна на Травник, сякаш на другия бряг на този мрак, седеше още буден край спокойната светлина господин фон Митерер и пишеше доклада си до своите началници за случая с Ахмед бей Церич. Той се стремеше да подчертае заслугите си за провалянето на капитана от Нови, но гледаше да не прекали, за да не засегне командира в Хърватско и другите, които са допринесли за това нещо. „Сега този буен и амбициозен капитан, нашият голям противник, е окован и под тежко обвинение се намира в тукашната крепост. По всичко личи, че няма да може да отърве главата си. Според това, което узнах, везирът е решил да свърши с него. В случая аз няма да съдействувам подчертано и открито, но можете да ми вярвате, че няма да сторя нищо, което би могло да попречи да му извият шията веднъж завинаги.“

На другия ден, в зори, капитанът от Нови бе убит с пушка, докато още спал, и на същата сутрин бе погребан в гробищата между пътя и Лашва. В града бе разпространена вестта, че когато го повели да го изпратят в Нови, той се опитал да бяга и стражата била принудена да стреля по него.

Давил изгаряше в треска и губеше съзнание от безсъние и умора. А щом затвореше очи, струваше му се, че е сам в света, обкръжен от заговор на демонични сили, и че се бори с последни усилия, отмалели сетива, в мъгла и на хлъзгава почва.

Опомни се при мисълта, че веднага трябва да напише доклад, и то в три посоки: в Париж, Цариград и Сплит. Трябваше да седне, да пише и да представи постъпките си пред везира като драматична борба за престижа на Франция и целия неуспех да припише на нещастното стечение на обстоятелствата.

Давил се разболя поради убийството на капитана от Нови. А когато се приповдигна, си каза: „В лош час си дошъл в тази страна и сега връщане няма, но трябва винаги да имаш на ум, че постъпките на тези хора не можеш да измерваш с твоята мярка, нито да ги приемаш с твоята чувствителност, иначе в най-кратко време жалко ще загинеш.“ С това решение се отдаде отново на работата си. Впрочем в такива времена едни грижи изтласкват другите в забрава. Пристигнаха нови нареждания и нови задачи за консула. Като виждаше, че неговите началници не придават онова значение на убийството на капитана от Нови, което той му придаваше, самотният и безпомощен Давил започна също да се опитва да погребе в себе си това поражение и да накара да млъкнат въпросите, които то предизвикваше у него. Не беше лесно да се забрави руменото моминско лице на Ахмед бей с бисерните зъби и кестенявите бистри очи на планинец, с усмивка на човек, който не се страхува от нищо; не беше лесно да се забрави и онова мълчание на везира, пред което той се чувствуваше безпомощен, унизен и негоден да отбранява правото и каузата на своята страна. Но пред нуждите, които поставяха новите дни, трябваше да се забрави всичко.

Везирът изведнъж стана пак оня предишният. Викаше Давил при себе си, показваше се любезен към него, правеше му разни услуги и водеше с него обичайните разговори. Давил подхранваше това странно приятелство. Те оставаха все по-продължително време в близки разговори, които често пъти се състояха само от песимистични монолози на везира, но накрая Давил винаги успяваше да промъкне дребните си консулски грижи, заради които беше дошъл. Имаше дни, когато сам везирът викаше френския консул под някакъв предлог на разговор. В това отношение Давил беше оставил своя съперник фон Митерер далеч зад себе си. Везирът приемаше австрийския консул само когато той поискаше аудиенция и разговорите с него бяха кратки, учтиво студени и служебни.

Обстоятелството, че Наполеоновото сдобряване с Русия предизвика в Цариград голямо разочарование и силно настроение против Франция, нямаше никакво по-трайно влияние върху отношенията между везира и консула. Както винаги ставаше при турците, така и сега преходът беше рязък и изненадата пълна. Щом като получи съобщение от Цариград за това нещо, везирът изведнъж охладня. Престана да вика Давил на разговори, а когато Давил искаше да бъде приет, отговаряше му студено и сухо. Но всичко това продължи кратко време и както обикновено се обърна в своя пълна противоположност. Без видими причини везирът омекна. И пак започнаха приятелските разговори и малките любезности. А и самите подмятания, които везирът понякога правеше на консула, бяха само повод за общи, меланхолични разсъждения за непостоянността на отношенията между хората. Давил стоварваше цялата вина върху Англия, а Ибрахим паша мразеше англичаните колкото и русите още от времето, когато като велик везир преживя нахлуването на английския военноморски флот в Босфора.

Най-после Давил започна да свиква с изненадите и с тези приливи и отливи в настроенията към него.

Опитите на фон Митерер чрез подаръци да спечели везира и по този начин да изтласка Давил, останаха без успех. Фон Митерер достави от Славонски брод хубава карета и я подари на везира. Това беше първата, наистина луксозна каляска, която Травник виждаше. Везирът прие подаръка с благодарност. Хората отиваха в конака да гледат черната лъскава каляска. Но везирът остана равнодушен и за фон Митерер беше голямо унижение, че Ибрахим паша нито веднъж не седна в подарената му каляска, нито пък мина с нея през града; в официалните си доклади обаче фон Митерер премълчаваше този факт. Каляската продължаваше да си стои в средния двор на конака като студен, лъскав и недостоен подарък.

Някак по същото време Давил, който разполагаше с много по-малко средства и имаше по-малко влияние върху своето правителство, успя да получи от Париж малък телескоп и астролабия, уред за измерване положението и височината на звездите на хоризонта, като подаръци за везира. Консулът не умееше много да обясни точно как се използува телескопът, струваше му се дори, че някои части липсват или са развалени, но везирът прие подаръка с удоволствие. За него и без това всички предмети бяха мъртви и без значение и ги ценеше само според лицето и намеренията на онзи, който ги подаряваше. Телескопът беше само повод за нови разговори за звездите и за човешката съдба, която може да се прочете от звездите, за промените и катастрофите, които те предсказват.

Още през първата година от идването си в Травник везирът изживя нов голям удар, който не можеше да не го доунищожи, доколкото изобщо у него имаше нещо за унищожаване.

През лятото везирът замина с голяма свита за Дрина. Намеренията му бяха с присъствието си да задържи колкото може по-дълго босненските части и да осуети преждевременното им завръщане в Босна на зимуване. Може би щеше да успее, но в Зворник го настигна вестта за новия държавен преврат в Цариград и за трагичната смърт на бившия султан Селим III.

Татаринът, който беше донесъл подробности за случилото се в Цариград към края на юли, без да знае, че везирът е на бойното поле, пристигна първо в Травник, но оттам го изпратиха веднага при везира в Зворник. По същия този татарин Давил изпрати на везира един сандък лимони с няколко сърдечни думи, в които не споменаваше нищо за последните събития в Цариград, но те очевидно изразяваха внимание и съчувствие към везира поради нещастието, което беше сполетяло неговия господар. Когато татаринът се върна в Травник, донесе на Давил писмо от везира, в което той му благодареше за подаръка и само пишеше, че най-голяма радост за човека е подарък, получен от искрен приятел, и че „светъл ангел води стъпките на оногова, който подарява“. Давил знаеше добре какъв удар е за везира вестта за страшната смърт на Селим и затова стоеше изненадан и замислен над това любезно и бодро писмо. И това писмо беше една от ония странни изненади, които човек преживява на Изток. Между истинското вътрешно настроение на везира и писаната му реч нямаше никаква връзка.

Изненадата на консула щеше да бъде още по-голяма, ако той можеше да види везира веднага след като беше получил новините от Цариград. Шатрите на везира и свитата му бяха опънати на едно плато над изоставен рудник. Там и през задушните нощи беше винаги прохладно, защото нощем през цялата тясна долина един ветрец носеше непрекъснато свежест от водата и върбите. Везирът се оттегли веднага в шатрата си и не приемаше никого освен най-близките и най-преданите си хора. Тахир бей заповяда да се подготви всичко за връщане в Травник, но поради състоянието на везира не можеше да се мисли веднага да се тръгне на такъв тежък път.

След като посрещна спокойно тежката новина, без да се обръща към никого, везирът прочете съвсем спокойно сура за покойниците и рахмет за онзи, когото обичаше повече от всичко друго на света. После с бавната си стъпка на късен нощен призрак отиде до шатрата си и щом крилото на шатрата след него се спусна, той се хвърли като труп на дюшека и започна да къса дрехите и облеклото си като човек, който се задушава. Старият слуга, ням по рождение, напразно се опитваше да го съблече и да го покрие, везирът не позволяваше да го докоснат, сякаш всяко, дори и най-малкото докосване му причиняваше неописуема болка. С конвулсивни движения отклоняваше чашата с шербет. Лежеше като камък, паднал от високо, със затворени очи и свити устни. Цветът на кожата му бързо се променяше: първо беше жълт, после стана зелен, после — тъмен като пръст от бързо разлялата се жлъчка. Така лежа безмълвен и неподвижен няколко часа. Едва привечер започна първо тихо да пъшка, а после да стене проточено и еднообразно, с редки, краткотрайни прекъсвания. Ако някой би се осмелил да мине покрай шатрата, щеше да си помисли, че някакво лудо и немощно агне, вчера родено, се е загубило и блее за майка си. Но освен дефтердарина и стария слуга никой не смееше да се доближи до шатрата, нито отдалече да види и чуе везира.

Везирът лежа така цял ден и цяла нощ, като отказваше да приеме каквато и да било помощ, без да отваря очи, и издаваше от себе си, по-право от гърлото си, този проточен, немодулиран глас на тихо животинско вайкане: „Е-е-е-е-е-е-е!“

Едва на другия ден призори Тахир бей успя да го възвърне към съзнание и да го склони към разговор. Везирът изведнъж се сепна и дойде на себе си, облече се и стана пак такъв, какъвто си беше. Сякаш с облеклото бе приел и сдървената си стойка, и старите си особени движения. И най-голямото нещастие вече нямаше какво да измени в него. Поиска веднага да потеглят, но се наложи да пътуват бавно, с кратки престои от конак на конак.

Когато везирът пристигна в Травник, Давил му изпрати за добре дошъл още един сандък лимони, но не поиска да бъде приет лично, като смяташе, че е по-добре да остави опечаления везир сам да реши това, макар че гореше от желание да го види и чуе и да уведоми посланика в Цариград за своите лични впечатления от бившия велик везир на Селим и за изказванията му. Давил беше двойно доволен от уместното си решение, когато узна, че австрийският консул поискал веднага да бъде приет от везира и той наистина го приел, но студено и нелюбезно и не пожелал нито с една дума да отговори на всички негови запитвания за събитията в Цариград. Само няколко дни по-късно Давил събра плодовете на своята мъдра въздържаност.

Везирът извика френския консул срещу петък под предлог, че след завръщането си от бойното поле иска да го уведоми за хода на операциите против въстаниците в Сърбия. Посрещна го сърдечно и в началото говореше наистина само за това, което бе видял на фронта. В разказа на везира всичко изглеждаше дребно и незначително. С дълбок и потаен глас той говореше с еднакво презрение както за бунтовниците, така и за босненската войска, която настъпваше срещу тях.

— Видях това, което трябваше да видя, и моето присъствие в тези затънтени краища стана излишно. Русите, които са помагали на въстаниците във воденето на операциите, са напуснали Сърбия. Останала е разбунтуваната измамена рая и недостойно е за отоманското царство един бивш велик везир лично да се разправя с нея. Това са нещастници, скарани помежду си, които сами ще се изядат и ще ни паднат на колене. Няма защо човек да си цапа ръцете.

Давил гледаше с удивление тази статуя на болката, която така спокойно и гордо лъжеше. Това, което везирът разказваше, беше пълна противоположност на действителността, но спокойствието и гордостта, с които излагаше всичко, сами за себе си бяха мощна и предизвикателна действителност.

„Виждаш ли — спомняше си Давил отколешната си мисъл, докато драгоманът превеждаше последните думи, виждаш ли! Ходът на събитията в живота не зависи от нас, а ако зависи, то е твърде малко, но начинът, по който ще поднесем събитията, зависи до голяма степен от нас самите, значи, на това трябва да се посвещават сили и да се обръща внимание. На това!“

Малко след презрителните думи за сръбското въстание, както и за босненската войска, която трябваше да го потуши, разговорът от само себе си стигна до смъртта на Селим. И сега везирът не промени нито гласа, нито лицето си. Всичко върху него беше наситено със смъртна тъга без възможности за градация.

В големия Диван на първия етаж по едно време нямаше никого. И слугите с чибуците бяха изчезнали по невидим знак. Останали бяха само консулът и везирът и между тях, една педя по-ниско, свит на кълбо, върху подгънатите крака, със скръстени ръце и наведен поглед, седеше Давна, целият превърнат в тих, еднообразен глас, почти шепот, с който произнасяше превода за консула.

Везирът запита Давил дали има подробни сведения за случилото се в Цариград. Консулът отвърна, че няма и че желае час по-скоро да ги узнае, защото всички французи са опечалени от смъртта на този искрен приятел и изключителен владетел, какъвто беше Селим.

— Прав сте — каза везирът замислено, — покойният султан, който сега вече се радва на радостите на рая, обичаше и истински ценеше вашата страна и вашия падишах. Всички здравомислещи и благородни хора, без разлика, загубиха в него голям приятел.

Везирът говореше така, като че ли покойникът лежеше в съседната стая, тихо, сподавено, но се придържаше непрекъснато към действителните факти и подробности, като че ли избягваше главното и най-трудното.

— Който не го познаваше отблизо, не може и да подозира каква загуба е това — продължи везирът. — Той беше всестранно надарен човек, съвършен във всяко отношение. Общуваше с учени люде. Самият лично пишеше под името Илхами (Вдъхновения) стихове, които бяха истинска наслада за просветените. Още си спомням стихотворението, което написа сутринта, когато се възкачи на престола. „Божията милост ми отсъди престола на Сюлейман Велики“, струва ми се, така започваше. А истинска негова страст бяха математиката и строителството. Лично взе участие в реформата на административната и данъчната система. Обикаляше училищата, изпитваше учениците и раздаваше награди. Изкачваше се на строежи с аршин от слонова кост в ръка и гледаше как се работи, какво е качеството и цената на строителните материали. Искаше всичко да знае и всичко да види. Обичаше труда, беше здрав телесно, силен и ловък и никой не можеше да му съперничи във владеенето на копието и меча. С очите си съм виждал как с един замах на меча отсича три овена. Сигурно са го изненадали с измама, без оръжие, защото с меч в ръка, той не се страхуваше от никого. О, беше прекалено благороден, доверчив и наивен.

Само по това, че везирът говореше в минало време за своя любим господар, можеше да се разбере, че става дума за покойник. Иначе, като че ли се страхуваше или гадаеше, той нито с една дума не спомена за смъртта и убийството на султана.

Разказваше бързо и разсеяно, сякаш искаше да заглуши другото, вътрешното говорене у него.

Давна превеждаше тихо и се стремеше да остане по възможност по-незабелязан и с гласа, и с присъствието си. В един момент, когато превеждаше последните думи, везирът изведнъж леко се сепна, като че ли едва сега бе открил и забелязал драгомана, обърна се към него с цялото си тяло бавно и вкаменено като статуя, движена от невидими ръце, и впери в драгомана безжизнения си страшен поглед на каменна статуя, а той прекъсна думата и още повече се сгърчи.

Това беше краят на разговора за този ден.

И консулът, и драгоманът му излязоха като от гробница. Давна беше блед като смъртник с капчици студена пот по челото. Давил мълчеше през цялото време, докато стигнаха до вкъщи. Но между най-големите ужаси, преживени в Травник, Давил отбеляза и това призрачно движение на живата статуя.

Гибелта на сваления султан Селим свърза още по-здраво нещастния везир и консула, който умееше добре да слуша и с мярка и разумно да участвува в тъжните разговори на везира.

Само след няколко дни везирът отново извика консула при себе си. Ибрахим паша имаше нови вести от Цариград, и то от един слуга, който присъствувал лично при убийството на Селим, та по това искаше да поприказва с консула.

От външния вид на везира не можеше да се разбере какво бе изживял той през тези десетина дни, но от разговора му можеше да се заключи, че беше започнал да се примирява със загубата и да свиква с болката, която тя му причиняваше. Сега вече той говореше за тази смърт като за свършен факт.

През следващите петнадесет дни Давил се срещна три пъти с везира: два пъти в Дивана, а веднъж отидоха заедно да гледат как се леят оръдия в новата леярна на везира. Консулът редовно пристигаше със списък молби и текущи въпроси. Всичко се разрешаваше бързо и почти всякога благоприятно. Веднага след това с горчиво и страстно удоволствие везирът преминаваше към трагичната гибел на Селим, към причините и подробностите около случилото се. Той чувствуваше голяма и неудържима нужда да разговаря за тия неща, а френският консул беше единственият човек, когото смяташе достоен за такъв разговор. С уместни, редки въпроси Давил го допълваше, насърчаваше и показваше съчувствие. Везирът му разказа всички подробности от последното действие от трагедията на Селим, която той чувствуваше и като своя трагедия. Ясно проличаваше, че имаше голямо желание да разказва именно за тия подробности.

Движението в полза на сваления султан Селим III било подето от Мустафа Байрактар, един от по-добрите командири, честен, но избухлив и неук. Той тръгнал с арнаутите си от Влашко към Цариград с намерение да свали недостойното правителство и неговия султан Мустафа, да освободи Селим от заточението му в Сарая и да го върне на престола. Навсякъде бил приет добре и пристигнал в Цариград, където го посрещнали като победител и освободител. Стигнал сполучливо до самия Сарай и влязъл в първия двор, но там бостанджибашията успял под носа да му затвори голямата вътрешна порта. Тогава смелият, но неук и неопитен Байрактар направил съдбоносна грешка. Почнал да вика и да иска веднага да освободят сваления законен султан Селим. Като чул и разбрал, че Мустафа Байрактар е господар на положението, малоумният, но потаен и свиреп султан Мустафа издал заповед Селим веднага да бъде убит. Нещастният султан бил издаден от една робиня; когато в стаята се втурнали Кислар ага и четиримата му помощници, той тъкмо се кланял за икиндия, за миг те се поспрели, смутени, но след това Кислар ага се хвърлил върху султана, който в този момент бил коленичил и с челото си докосвал килима. Робите помагали на агата, единият хванал Селим за ръцете и краката, а другите разгонвали с ножове прислугата.

Консулът почувствува тръпки по гръбнака и като слушаше само наполовина думите, си помисли, че има пред себе си обезумял човек и че вътрешният мир на везира е още по-странен и по-разстроен от неговата необикновена външност. Давна превеждаше с мъка, прескачаше отделни места, пропускаше думи.

„Той е луд, няма никакво съмнение — си каза консулът, — луд е!“

А везирът упорито продължаваше да разказва с някакъв молитвен глас, сякаш не говореше на човек до себе си, а водеше някакъв вътрешен монолог и внимателно и старателно изреждаше и най-малките подробности, като че ли те имаха особено значение, като че ли гадаеше и с магии искаше да спаси султана, когото не можеше да спаси. Преследван от тази необяснима, но и непреодолима необходимост, той бе решил да повтори на глас всичко, което му бе разказал избягалият очевидец и което сега живееше в него. Ясно бе, че везирът изживяваше дни на временна лудост. Това беше своего рода депресия, която се дължеше изключително на гибелта на Селим III. И той се освобождаваше от тази си мъка поне отчасти, като представяше цялата драма, така както той я виждаше, на един доброжелателен чужденец.

Консулът ясно виждаше тази борба и беше принуден въпреки нежеланието си да я следи до подробности, от които го побиваха тръпки.

В борбата, която се завързала, разказваше везирът, по-нататък, Селим успял да се измъкне и с един силен удар да повали дебелия Кислар ага. Застанал насред стаята и размахвал наоколо с ръце и крака. Срещу него се нахвърляли черните роби, като се защищавали от ударите. Един от тях имал лък без стрела и искал да нахлузи връвта от тетивата на главата на жертвата, за да го задави с нея. („Султанът нямал меч, ако беше имал, съвсем друго щеше да бъде“ — повтаряше тъжен везирът.) Селим гледал най-много да се защити от тази връв и забравил поваления Кислар ага. А черният, дебел и силен човек се повдигнал незабелязано на колене и с бързо движение хванал Селим за тестисите, както бил разкрачен. Султанът изпищял от болка и така се навел, че лицето му се доближило до знойното и окървавено лице на Кислар ага. От това разстояние той не могъл да замахне и да удари Кислар ага, който се търкалял по килима, без да изпуска жертвата си. Робът използувал този момент и успял да нахлузи тетивата на врата на Селим. Завъртял няколко пъти лъка и все повече затягал примката около шията. Султанът се отбранявал, но с половин сили, защото започнал бързо да губи съзнание от болки в слабините. Цветът на лицето му се изменял. Устата му се отворила, очите изскокнали. Размахал ръце още няколко пъти до височината на врата, но жалко и немощно, а после млъкнал, превил се в коленете, в кръста, във врата, след това се строполил край стената и останал така превит, наполовина седнал, без да трепка, като че ли никога не е живял и не се е защищавал.

Веднага положили трупа на един килим и на него, като на носилка, го изнесли пред султан Мустафа.

Навън пред затворената порта Мустафа Байрактар продължавал да чука и да вика нетърпеливо:

— Отворете, кучета и кучи синове, и пуснете истинския султан Селим, защото нито на един няма да остане глава на раменете.

Арнаутите на Байрактаря дюдюкали, крещели, като че ли искали да подсилят неговото викане, и се готвели да разбият тежката врата.

Тогава се отворил един от тесните и дълбоки прозорци, врязани високо от двете страни на портата. Капакът на прозореца се отварял бавно, защото бил ръждясал и обрасъл в мъх. На полуотворения прозорец се подала завита рогозка, от която се плъзнал наполовина облечен труп и тъпо ударил в дребния калдъръм.

Пръв изтичал Мустафа Байрактар. Пред него лежал мъртъв, гологлав, с посиняло лице и обезобразен султан Селим. Всичко било късно.

Байрактаря победил, но неговата победа вече нямала стойност и смисъл. Злото и безумието ликували над доброто и разума. Порокът си останал на престола, а хаосът — в правителството и държавата.

— Така, господине, загинал най-благородният владетел на отоманското царство — завърши везирът и като че ли с облекчение се пробуждаше от съня, в който досега говореше.

Когато след тези разговори се връщаше в къщи, Давил всякога си казваше, че никой никога няма да узнае колко скъпо той плаща малките си успехи и отстъпки, които постига при везира. И Давна също беше мълчалив и не намираше думи и обяснения.