Иво Андрич
Травнишка хроника (14) (Консулски времена)

XIII

Коледа, този празник на всички християни, пристигна в Травник с грижи и спомени, с празнични и тъжни мисли. Тази година той стана повод да се съживят връзките между консулите и техните семейства.

Особено оживено беше в австрийското консулство. През тези дни госпожа фон Митерер се намираше във фаза на доброта, набожност и преданост към семейството. Тичаше и купуваше подаръци и изненади за всички. Заключваше се в стаята и украсяваше коледната елха, упражняваше на арфа стари коледни арии. Мислеше дори да се устрои среднощна литургия в долацката черква, като си спомняше за бъдните вечери във виенските черкви, но фра Иво, при когото по този повод беше изпратила един чиновник, отвърна така остро и неучтиво, че чиновникът дори не можеше да си позволи да повтори на консулшата отговора му; успя само да я увери, че в тези земи не може изобщо да се мисли за такива неща. Консулшата остана разочарована, но продължи приготовленията в къщи.

Бъдни вечер мина тържествено. Цялата малка австрийска колония се събра около елхата. Къщата беше затоплена и осветена. Бледа от вълнение, Ана-Мария раздаде на всички подаръци, завити във фина хартия, завързани със златен конец и украсени с борови клончета.

На другия ден бе даден обяд, на който бяха поканени Давил с жена си и Дефосе. Там бяха и долацкият енорийски свещеник фра Иво Янкович, и младият викарий от Гучегорския манастир фра Юлиан Пашалич, който заместваше болния наместник на манастира. Това беше оня навъсен и исполински монах, с когото Дефосе се бе срещнал в хана на Купрес при пристигането си в Босна и когото бе видял отново при първото си посещение в Гуча гора, където му се удаде възможност да продължи започналата при такива необикновени обстоятелства дискусия.

В голямата столова беше топло и миришеше на сладки и гозби. Навън беше светло от дребния като прах бял сняг. Отблясъци от тази светлина падаха върху богатата трапеза и се пречупваха в среброто и кристала. Консулите бяха в парадна униформа, Ана-Мария и дъщеря й в модерни леки дрехи от бродиран тюл, с висока талия и широки ръкави. Само госпожа Давил контрастираше със своя траур, в който изглеждаше още по-слаба. Двамата монаси, и двамата едри и набити мъже, в празничните си монашески дрехи бяха съвсем запълнили столовете, на които седяха, и сред заобикалящата ги пъстрота изглеждаха като два тъмни на вид яка.

Обядът беше богат и изобилен. Поднесоха полска ракия, после унгарски вина и виенски сладкиши. Всички гозби бяха богати и с подправки. Във всичко и в най-малките подробности личеше фантазията на госпожа фон Митерер.

Монасите се хранеха добре и мълчаливо, само на моменти изпитваха стеснение пред непознатите ястия и пред малките лъжички от виенско сребро, които се губеха в едрите им ръце като детски играчки. Ана-Мария често се обръщаше към тях и ги подканваше да ядат, като развяваше ръкави, тръскаше кестенявите си кичури коса и святкаше с очи, а те бършеха гъстите си селски мустаци и гледаха в тази енергична бяла жена както гледаха непознатите ястия, с кротко стеснение. От погледа на Дефосе не убягна вроденото достойнство на тези двама прости мъже, тяхното внимание и въздържаност и тихата решителност, с която отказваха да ядат и пият неща, с които не бяха свикнали и които не обичаха. И самото им неумение да си служат с вилици и ножове, и нерешителността, с която приемаха отделни ястия, всичко това не беше нито грозно, нито смешно, а по-скоро достойно и трогателно.

Разговорът ставаше все по-оживен и по-шумен и се водеше на няколко езика. Към края на обяда монасите решително се отказаха и от сладките, и от южните плодове. Ана-Мария се смая. Но всичко бързо се заглади, когато дойде ред на кафето и тютюна, които и монасите посрещнаха с нескривано удоволствие, като някаква награда за всичко, което досега трябваше да понесат.

Мъжете се оттеглиха да пушат. По една случайност и Давил, и Дефосе не пушеха, затова пък фон Митерер и фра Юлиан изпускаха гъсти кълба дим, а фра Иво смъркаше емфие и с голямата си синя носна кърпа бършеше мустаците и червената гуша.

За пръв път се случваше фон Митерер да покани едновременно своя противник и приятелите си и за пръв път консулите се срещаха в присъствието на монасите. Изглежда, че коледните празници бяха донесли дни на някакво празнично примирие, а смъртта на момченцето на Давил като че ли беше смекчила или поне отложила враждата и съперничеството между двамата консули. Фон Митерер беше доволен, че тъкмо той беше дал възможност да получат израз тези благородни чувства.

Но същевременно това беше и удобен случай за всички присъствуващи да покажат с държането си във възможно най-благоприятна светлина и „политиката“ си, и личността си. Фон Митерер сдържано подчертаваше пред Давил голямото си влияние върху монасите и паствата им, а монасите потвърждаваха това с поведението и изказванията си. Давил и по задължение, и по лична амбиция заемаше позата на представител на Наполеон, а това „имперско“ държане, което толкова малко отговаряше на истинската му природа, му придаваше неестествен вид и го изменяше в отрицателен смисъл. Единственият, който се държеше и говореше естествено и непринудено, беше Дефосе, но като най-млад той предпочиташе да мълчи.

Монасите, доколкото участвуваха в разговора, се оплакваха от турците, от глоби и преследвания, от хода на историята, от участта си и едва ли не от целия свят с онова чудно и особено удоволствие, с което всеки босненец обича да говори за трудните и безнадеждни неща.

В такова общество, където всеки гледаше да каже само това, което искаше да се знае и да се разпространи по-нататък, а същевременно се стремеше да чуе само това, което му бе необходимо и което другите гледаха да прикрият, разбира се, не можеше да се разгърне естествен и сърдечен разговор.

Като добър и тактичен домакин фон Митерер не позволяваше да се преминава към въпроси, които биха могли да предизвикат спор. Само фра Юлиан и Дефосе се бяха уединили и като стари познати разискваха малко по-оживено.

Босненският монах и френският младеж явно бяха запазили още от първата си среща в Купрее чувства на симпатии; и уважение един към друг. По-късно срещите им в Гуча гора още повече ги бяха сближили. И двамата млади, енергични и здрави, те с охота се впускаха в разговор и приятелски препирни без задни мисли и лична суета.

Те се бяха уединили малко встрани и през замъгления прозорец наблюдаваха посипаните със ситен сняг голи дървета и разговаряха за Босна и босненци. Дефосе искаше да се осведоми за католическото население и за работата на монасите. А после и той лично искрено и спокойно изложи досегашните си впечатления и наблюдения.

Монахът веднага разбра, че младият консул не си е губил времето в Травник и е събрал доста данни за страната и народа, а и за католишкото население и за работата на монасите.

Двамата се съгласиха, че животът в Босна е извънредно труден и народът от всички вери — беден и изостанал във всяко отношение. В желанието си да посочи причините и да обясни това състояние монахът свеждаше всичко до турското владичество и твърдеше, че никакво подобрение не може да има, докато тези земи не се освободят от турската сила и докато турската власт не бъде заменена с християнска. Дефосе не искаше да се задоволи с това обяснение, а търсеше причините и в самите християни. Турското владичество, твърдеше той, е създало у християнските си поданици известни характерни черти, например двуличие, упоритост, недоверие, ленивост на мисълта и страх от всяка новост, от каквато и да било работа и движение. Тези особености, създадени през столетия неравна борба и постоянна самозащита, са влезли в природата на тукашния човек и са станали постоянни черти на характера му. Породени по необходимост и под натиск, те днес, а и в бъдеще ще бъдат голяма пречка за прогреса, лошо наследство от тежкото минало и големи недостатъци, които би трябвало да се изкоренят.

Дефосе не криеше, че е изненадан от упоритостта, с която в Босна не само турците, но и хората от всички останали вери странят от всяко влияние, дори и от най-доброто, противопоставят се на всяка новост, на всеки напредък, та и на онзи, който е възможен при сегашните условия и който зависи само от тях. Доказваше колко е вредна тази китайска затвореност и това ограждане със стена от останалия живот.

— Как може тази страна да се смири и уреди и да получи поне толкова цивилизация, колкото имат нейните най-близки съседи, когато народът й е разделен, както никъде в Европа? — питаше Дефосе. — Четири вери живеят на това тясно, хълмисто и оскъдно парче земя. Всяка от тях се смята за единствено достойна и изключва другите. Всички живеят под едно небе и от една земя, но центърът на духовния живот на всяка една от тези четири групи е далече в чуждия свят, в Рим, Москва, Цариград, Мека, Ерусалим и бог знае къде още, но само не там, където се ражда и умира. И всяка една от тях смята, че нейното благоденствие и изгода са възможни само ако останалите четири групи губят и изостават и че всеки техен напредък може да бъде само в нейна вреда. Всяка една от тях е издигнала нетърпимостта в най-голяма добродетел, всяка очаква спасение някъде отвън, и то всяка от противоположна посока.

Монахът го слушаше с усмивка, като човек, който е убеден, че познава нещата и не му е нужно да проверява и разширява знанията си. Явно решен да му противоречи на всяка цена, той доказваше, че неговият народ поради условията, в които се намира, може да живее и да се запази само такъв, какъвто е, ако не желае да се откаже от себе си, да се изроди и пропадне.

Дефосе му отвърна, че ако един народ започне да възприема по-здрав и по-разумен начин на живеене, това не значи, че трябва да се откаже от вярата и светините си. Според него тъкмо монасите биха могли и би трябвало да работят в тази насока.

— Ех, драги господине — отговори му фра Юлиан с кокетство, присъщо на хора, които защищават консервативни тези, — лесно ви е на вас да говорите за необходимост от материален напредък, за здрави влияния и китайска затвореност, но ако бяхме по-малко твърди и отваряхме врати на разни „здрави влияния“, днес моите енориаши Перо и Анто щяха да се казват Муйо и Хусо.

— Извинете, но човек не трябва веднага да отива до крайност и твърдоглавост.

— Какво да правим? Ние, босненци, сме хора с твърди глави. Такива всички ни знаят и по това сме прочути — отвърна фра Юлиан със същото самодоволство.

— Но, простете, защо се тревожите как изглеждате в очите на другите и какво се мисли и знае за вас? Като че ли това е важно! Важно е какво човек получава от живота и какво ще направи от себе си в живота, от средата и потомството си.

— Ние пазим нашите позиции и никой не може да се похвали, че ни е накарал да ги изменим.

— Но, отче Юлиан, не позициите са важни, а животът; позициите са в служба на живота; а какъв е вашият живот?

Фра Юлиан се готвеше да посочи някакъв цитат, както правеше обикновено, но домакинът прекъсна разговора им. Фра Иво беше станал да си тръгва. Зачервен целият от богатия обяд, той епископски подаваше на всички подред тежката си, дебела ръка като малка възглавничка и като дишаше тежко, казваше, че е студено и виелица, а Долац е далече и трябва да тръгват, ако искат по светло да се приберат.

Младежът и монахът се разделиха със съжаление.

Още на обяда Дефосе поглеждаше от време на време белите и неспокойни ръце на госпожа фон Митерер и когато виждаше оня постоянен седефен блясък на кожата й, който се преливаше на едни и същи места, за миг затваряше очи с чувство, че между него и жената има непрекъсната връзка, която никой не подозира и не вижда. А в ушите му все звънтеше неравният й и остър глас. Дори и малко твърдото й произношение, с което говореше френски, му се виждаше не недостатък, а някакъв необикновени само на нея свойствен чар. Струваше му се, че с такъв тембър може да се говори всеки език на този свят и всекиму той ще изглежда близък и сроден като майчиния му език.

Преди да се разделят, поде се разговор за музиката и Ана-Мария показа на Дефосе своята Musikzimmer, едно неголямо, светло помещение, с малко мебели, с няколко силуета по стените и голямата позлатена арфа на средата на стаята. Ана-Мария се оплакваше, че била принудена да остави във Виена клавесина си и е могла да вземе само арфата, която в тази пустиня й е голяма утеха. При тези думи тя протегна ръка, която се разголи до лакътя, и небрежно мина по струните. А на младежа му се стори, че чува неслучайно предизвикани звукове, а истинска музика на сферите, която разкъсва травнишката, оловна тишина и обещава разкошни, щастливи дни сред тази пустиня.

Той стоеше от другата страна на арфата и тихо й говореше колко би желал да чуе как свири и пее, но тя с безмълвна гримаса на лицето припомни скръбта на госпожа Давил и обеща по-късно да стори това.

— Обещавате ли ми, че ще излезете на езда, щом като дните станат по-хубави? Страхувате ли се от студ?

— Защо да се страхувам? — отвърна тихо жената от другата страна на арфата, а младежът посрещна минаващия през струните глас като музика, пълна с обещания.

Гледаше очите й, гълъбови и дълбоки, с блясък някъде на дъното, и му се струваше, че и в тях вижда недоловими обещания.

През това време в другата стая фон Митерер беше успял съвсем естествено и уж случайно да каже на Давил в най-голямо доверие, че отношенията между Австрия и Турция все повече се влошават и че във Виена са принудени да предприемат сериозни военни мерки не само на границата, но и в страната, защото не изключват възможността Турция да ги нападне още следващото лято.

Давил, който знаеше за подготовката на Австрия и както и всички останали, предполагаше, че тя е насочена не против Турция, а против Франция, и Турция служи само като претекст, видя в тези изказвания на фон Митерер нови потвърждения на предположенията си. Той даваше вид, че вярва в думите на полковника, но същевременно си мислеше кога ще има куриер, по който ще може да съобщи тази преднамерено хвърлена индискретност като още едно доказателство за враждебните намерения на виенското правителство.

На сбогуване Ана-Мария и Дефосе заявиха пред всички, че няма да позволят зимата да попречи на ездата и че щом настъпят първите сухи и хубави дни, ще излязат с конете.

На първия ден на Коледа във френското консулство не останаха дълго на разговор след вечерята. Като че ли се бяха уговорили предварително, всеки искаше да се оттегли по възможност по-скоро в стаята си.

Госпожа Давил беше тъжна и едва сдържаше сълзите се още по време на вечерята. Това беше първото й излизане между хората след смъртта на детето и сега страдаше, защото този първи допир с хора я разтърси цялата, отново събуди мъката по загубата и разчовърка раната, която в тишината беше започнала да зараства. В най-тежките минути тя се бе зарекла, че ще преодолее сълзите и ще изтърпи болката и ще принесе детето си жертва на бога заедно с мъката си по него. А сега сълзите се лееха неудържимо и мъката беше жива, както в първия ден преди този обет. Жената плачеше и същевременно молеше бога да й прости, че не може да удържи обещанието си, направено в момент, в който е надценила силите си. Даваше волност на сълзите си и се превиваше от мъка, която я разкъсваше цялата, по-страшно от родилни мъки.

В работната си стая Давил пишеше доклад за разговора с австрийския консул, доволен, че предвижданията му „за този скромен сектор от световната политика от тази трудна наблюдателница“ се показват верни.

Дефосе изобщо не беше запалил свещите, а премерваше стаята си с големи крачки и от време на време спираше пред прозореца и търсеше да зърне светлината на австрийското консулство отвъд реката. Нощта беше глуха и непрогледна и навън не се виждаше и чуваше нищо. Но младежът беше изпълнен със звукове и блясък. В мрака и тишината, щом застанеше и затвореше очи, той виждаше Ана-Мария и като звук, и като блясък. Думите й разпръскваха светлината, а блясъкът в дъното на очите й сякаш повтаряше, както тя умее, спокойните и многозначителни думи: „Защо да се страхувам?“

За младежа сега целият свят бе засенчен от една огромна арфа и той заспа, люлян от силната и упоителна игра на възбудените чувства.