Иво Андрич
Травнишка хроника (18) (Консулски времена)

XVII

Вторият бунт, който всъщност беше по-страшен от първия, изобщо не се отнасяше до френското консулство. Напротив, център на бунта към края стана австрийското консулство и неговият доктор Колоня. Но при все това всички във френското консулство прекараха тежки дни и безсънни нощи. Като изключим двете кратки излизания на Дефосе, през тези няколко дни никой не посмя дори да се подаде на прозореца. И самият Давил понасяше този бунт по-тежко от първия, защото човек не свиква с такива вълнения, а, напротив, колкото повече се повтарят, толкова по-трудно ги понася.

Както и при първия бунт, и сега Давил понякога си мислеше да бяга от Травник и да спаси себе си и семейството. Затворен в стаята си, той се измъчваше от най-тежки мисли и предвиждаше най-черни възможности, но пред прислугата и чиновниците, а и пред жена си не издаваше с нищо нито мислите, нито настроението си.

И тази обща беда въпреки всичко не можа да сближи консула и първия му сътрудник. По няколко пъти през деня Давил започваше разговор с Дефосе. (Затворени в къщата, те сега се срещаха по-често, отколкото преди.) Но нито един от тези разговори не носеше добро и успокоение. Наред с всички други грижи, съмнения и разочарования Давил не можеше всеки момент да не си повтаря, че живее с чужд човек, от когото непреодолимо го разделят схващания и навици. Дори и хубавите страни на младежа, които бяха несъмнени и проличаваха особено при такива обстоятелства — неговата смелост, безкористие, трезвеност, — не можеха да привлекат Давил. И добродетелите у един човек ние приемаме и ценим напълно само ако ни се представят така, че да отговарят на нашите разбирания и склонности.

Както всякога Давил с горчивина и презрение гледаше на всичко, което ставаше около тях, обясняваше всичко с вродената лошотия и варварския живот на тези хора и единствената му грижа беше как в целия този хаос да се защитят и спасят интересите на Франция. Дефосе, напротив, с една обективност, от която Давил се ужасяваше, анализираше всички явления около себе си и се стремеше да намери причината и обясненията в тях самите и в условията, които ги пораждаха, независимо от вредата или ползата, удоволствието или неприятностите, които в момента те създаваха за него и неговото консулство. Студената и незаинтересована обективност на младежа още от самото начало смущаваше Давил и му беше неприятна; толкова повече, че той не можеше да не вижда в нея и ясен израз на превъзходството на този млад човек. А при сегашните обстоятелства той я приемаше още по-трудно и по неприятно.

Всеки разговор — служебен, полуслужебен или неслужебен — предизвикваше у младежа много асоциации, свободни разсъждения и ледено обективни заключения, а у консула — раздразненост и засегнато мълчание, което младежът дори не забелязваше.

Това дете от богатски дом и всестранно надарено се отнасяше и в мислите си като милионер и беше смело, странно и разточително. В самата работа в консулството Давил нямаше много полза от него. Макар че младежът по задължение трябваше да преписва докладите на консула от черновите на чисто, Давил избягваше да му възлага тая работа. Мисълта, че този младеж, чийто дух имаше сякаш сто очи, при преписването ще анализира критично доклада му, го вцепеняваше. Ядосваше се на себе си, но не можеше да преодолее това и при всяко трето изречение да не помисли как ще изглежда то в очите на неговия канцлер, поради това Давил предпочиташе всички по-важни документи да пише и преписва сам на чисто.

С две думи, във всички работи и — което бе още по-важно — във всички вътрешни опасения, които предизвикваха у Давил събитията, свързани с новия поход на Наполеон срещу Виена, Дефосе изобщо не му беше в помощ, а често само бреме и неприятност. Разликата между тях беше такава и толкова голяма, че те не бяха в състояние да споделят дори и радостни неща. Когато към средата на юли някак си едновременно с утихването на бунта се получи вестта за победата на Наполеон при Ваграм и наскоро след това новината за примирие с Австрия, за Давил настъпи едно от неговите временни разведрявания. Всичко му се виждаше щастливо изкарано и добре завършено. Единственото нещо, което разваляше доброто му настроение, беше равнодушието на младия човек, който не знаеше какво е това възторг от успех, а какво — съмнения и опасения, които предшествуваха успеха.

За Давил беше болно и непонятно да гледа този младеж винаги с една и съща умна и равнодушна усмивка на лицето. „Този като че ли се е абонирал за победи“ — казваше той на жена си, тъй като нямаше на кого другиго да се оплаче, а повече не беше в състояние да мълчи.

Отново настъпиха топлите и богати травнишки дни към края на лятото, най-хубавите и най-приятни дни за ония, на които винаги им е хубаво, и най-малко трудни за ония, които и през лятото живеят лошо и тежко както през зимата.

През октомври 1809 година във Виена бе сключен мир между Наполеон и виенския двор. Образувани бяха Илирийските провинции, които обхванаха и Далмация, и Лика, значи, района, в който работеше Давил. В Любляна, столицата на тази нова Илирия, пристигнаха генералният губернатор и генералният интендант с цял щаб полицейски, митнически и данъчни чиновници, за да почнат да организират администрацията и особено търговията и връзките с Левант. Преди това генерал Мармон, командуващ войските в Далмация, който бе пристигнал навреме за битката при Ваграм, стана маршал. Сега Давил, гледайки всичко това около себе си, изпитваше меланхолично и приятно чувство, като човек, който е допринесъл за победата и славата на другите, а самият е останал в сянка, без слава и награди. Това чувство му се нравеше и му помагаше да понася всички травнишки несгоди, които никакви победи не бяха в състояние много да изменят.

Но това, което измъчваше Давил и сега, както и преди и което той не смееше, нито можеше да каже и довери никому, беше въпросът: това окончателна победа ли е най-после и колко траен ще бъде този мир?

На този въпрос, от който зависеше не само неговото вътрешно спокойствие, но и съдбата на децата му, той не можеше никъде да намери отговор, нито в себе си, нито около себе си.

При една особено тържествена среща Давил запозна везира с подробностите около Наполеоновите победи и разпоредбите на Виенския мир, по-специално с това, което се отнасяше до страните в непосредствено съседство с Босна. Везирът честити победите и изрази удоволствието си, че техните отношения на добросъседство ще продължат и че отсега под френска власт в страните около Босна ще цари мир и ред.

Но всички тези думи „война“, „мир“, „победа“ в устата на везира бяха мъртви и далечни неща и той ги произнасяше със студен и твърд глас, с вкаменен израз на лицето, като че ли се касаеше за събития от далечно минало.

Дефтердаринът на везира, Тахир бей, с когото Давил разговаряше същия ден, беше много по-жив и по-словоохотлив. Разпитваше за положението в Испания, искаше да получи подробни сведения за организацията на управлението в новите илирийски области. Явно беше, че той искаше да се осведоми и да прави сравнения за себе си, но цялата му любезна словоохотливост и умното му любопитство не казваха нещо повече от безмълвното и мъртво равнодушие на везира: от неговите думи можеше да се заключи, че той не вижда края на войната, нито пък на Наполеоновите походи. А когато Давил се опита да го накара да се изрази по-ясно, дефтердаринът избягна да отговори.

— Вашият император е победител, а всеки вижда победителя в блясък или както казва персийският поет: „Лицето на победителя е като роза“ — завърши хитро и усмихнато дефтердаринът.

Давил винаги изпитваше някаква необяснима неприятност от тази странна усмивка, която не слизаше от лицето на дефтердарина и от която очите му ставаха дяволски дръпнати назад и малко кривогледи. И след всеки разговор с него Давил се чувствуваше смутен и като обран. Всеки такъв разговор, вместо да му даде разрешение и отговор, го сплашваше с нови въпроси и нови неясноти. А това беше единственият човек в конака, който желаеше и умееше да води наистина делови разговори.

Щом като бе подписан мирът, връзките между двете консулства се възобновиха. Консулите се посещаваха и с много думи изразяваха своята несигурна радост от постигнатия мир, а под прекаленото въодушевление прикриваха неловкостта си от всичко, което бяха предприемали един против друг през последните месеци. Давил гледаше да не засегне фон Митерер с държането си на победител, но и да не загуби нищо от преимуществото, което му даваше победата. Полковникът говореше за всичко много сдържано, като човек, който иска да признае колкото се може по-малко неприятното настояще и очаква всичко от бъдещето. И двамата прикриваха истинските си мисли и действителни опасения под булото на меланхоличен разговор, към какъвто често прибягват по-възрастните хора, които все още очакват нещо от живота, макар и да съзнават своята немощ.

Госпожа фон Митерер още не беше разменила посещения с госпожа Давил, а сполучливо избягваше да се срещне с Дефосе, който естествено още от пролетта за нея беше „мъртъв“ и почиваше в големия некропол на останалите й разочарования. През цялото време на похода срещу Виена тя беше упорито и предизвикателно „с цялата си душа на страната на великия и несравним корсиканец“ и с това огорчаваше дните и нощите на фон Митерер, който дори между четирите стени на спалнята си не можеше да понася несъобразителни приказки и изпитваше физическа болка от всяка неуместна дума.

Това лято Ана-Мария изведнаж се върна към старата си страст: обичта към животните. На всяка крачка тя проявяваше прекаленото си и болезнено съчувствие към впрегнатия добитък, към котките, кучетата и животните изобщо. Като видеше измъчени волчета, които уморено отмятаха тънките си нозе, а в меките гънки около кротките им очи се впиваха рояци мухи, Ана-Мария изпадаше в истинска нервна криза. Обхваната от страстната си природа, тя се застъпваше за животните при всички случаи, навсякъде, без чувство за мярка и съобразителност и по този начин вървеше към нови разочарования. Събираше хроми кучета и крастави котки, лекуваше ги и се грижеше за тях. Хранеше птиците, които и без това бяха весели и сити. Нахвърляше се върху селянките за това, че носели пилетата през рамо, обесени с главата надолу. В града спираше препълнена каруца и претоварени коне, искаше от селяните да намалят товара, да намажат раните на конете, да поправят хама, който ги убива, или колана, който ги стяга.

За тази страна това бяха тежки и невъзможни неща, които никой не можеше да предприеме и които неминуемо водеха до смешни сцени и неудобни сблъсквания.

Един ден консулшата видя в един стръмен сокак дълга каруца, претоварена с чували жито. Два вола напразно се мъчеха да измъкнат товара по стръмнината. Тогава хората доведоха един мършав кон, впрегнаха го пред воловете и с викания започнаха да изкарват каруцата по стръмнината. Селянинът, който вървеше до воловете, ги удряше ту по мършавите хълбоци, ту по меката муцуна, а коня удряше с камшик едър, разгърден и обгорял от слънцето градски турчин, някой си Ибро Жвало, последен човек в града, каруцар и пияница, който от време на време вършеше работата и на палач, отнемайки хляба на циганите.

Воловете и конят не можеха да се изравнят и заедно да тръгнат. Селянинът непрекъснато тичаше и подлагаше камък под задното колело. Животните дишаха тежко и трепереха. Каруцарят дрезгаво псуваше и казваше, че левият вол се преструва и изобщо не тегли. Напънаха още веднаж, но левият вол залитна и с предните си крака падна на колене. Другият вол и конят продължиха да теглят. Консулшата изпищя, притича и със сълзи на очи започна да вика на каруцаря и селянина. Селянинът подложи отново камък и смутено гледаше чужденката. А оня Жвало, както беше потен и ядосан на вола, който се преструваше, че тегли, с целия си бяс се обърна към консулшата и след като със свит показалец на дясната ръка събра потта от челото си и я изтърси на земята, изпсува беднотията и онзи, който я създава на този свят, и с камшик в лявата ръка се запъти право към Ана-Мария.

— Я ми се махай от очите поне ти, женска главо, и не ми увеличавай мъката, че ей богу, ако те…

При тези думи каруцарят замахна с камшика. Ана-Мария видя надвесеното му, съвсем близо до нея лице, изкривено и сгърчено в гримаса, пълно с бръчки, белези, пот и прах, зло и гневно, но преди всичко уморено лице, почти разплакано от умора, както у бегач, победител на състезание. В този миг дотича изплашеният гавазин, отблъсна обезумелия човек и отведе към портата консулшата, която с глас плачеше в безпомощна ярост.

Два дни Ана-Мария трепереше от спомена за тази гледка и през сълзи караше консула да иска всички тези хора да бъдат строго наказани за тяхната свирепост и за обидата, която бяха нанесли на консулшата. Нощем в съня се сепваше, скачаше от леглото и с крясък прогонваше пред себе си лицето на Жвало.

Полковникът успокояваше жена си с благи думи, макар че знаеше, че нищо не може да се направи. Зобта, която карали, била за хамбара на везира. А този Жвало е човек без всякакъв срам, с когото не може да се излезе наглава и не заслужава човек да влиза в разправия с него. И най-после главната вина беше у жена му, която, както и при толкова други случаи, се бе намесвала в неща, в които не би трябвало да се меси, и то по непозволен начин, та сега постъпката не можеше да се оправдае с никакви причини и обяснения. Той я успокояваше, както най-добре умееше, обещаваше й всичко като на дете, търпеливо понасяше укорите и обидите, отправени лично към него, с надежда, че тя ще забрави манията си.

Във френското консулство имаше новина.

Госпожа Давил беше бременна в четвъртия месец. Почти непроменена, дребна и подвижна, тя бързо и безшумно се движеше из голямата къща и в градината на консулството, разтребваше, доставяше, предвиждаше и заповядваше. Тежко носеше това четвърто дете, но цялата й домашна работа, а и физическите болки от бременността й помагаха да понася по-лесно мъката по момченцето, което миналата есен й бе отнето така светкавично и за което тя непрекъснато мислеше, но никога не говореше.

Младият Дефосе прекарваше последните си дни в Травник. Той чакаше само да пристигне първият куриер от Цариград или Сплит за Париж, за да замине с него. Преместен бе в министерството, но вече му бяха съобщили, че още тази година ще бъде изпратен в посолството в Цариград. Материалите за книгата му за Босна бяха напълно готови. Беше доволен, че можа да опознае тази страна, и щастлив, че можеше да я напусне. Той се бореше с нейната тишина, с многобройните лишения и сега си отиваше непобеден и ведър.

Преди да замине, на Мала Богородица, заедно с госпожа Давил посети манастира в Гуча гора. Поради съвсем охладнелите отношения между консулството и монасите Давил не искаше да отиде. А отношенията бяха наистина повече от студени. Конфликтът между императорското френско правителство и Ватикана по това време беше достигнал върха си. Папата беше заточен. Наполеон отлъчен от църквата. Монасите вече месеци наред не отиваха в консулството. Все пак благодарение на госпожа Давил гучегорските монаси ги посрещнаха добре. Дефосе не можеше в себе си да не се удивлява на начина, по който тези монаси умееха да разделят това, което дължаха лично на тези гости, от онова, което им налагаше тяхното призвание и сериозно разбираният дълг. В тяхното поведение имаше толкова сдържаност и засегнатост, колкото налагаше тяхното достойнство, и толкова сърдечност, колкото изискваха законите на древното гостоприемство и елементарната човечност, която трябва да господствува над всички временни конфликти и преходни положения. От всичко по малко и в необходимата мярка и всичко заедно свързано в едно съвършено, заоблено цяло и изразено с непринудено държане и свободни, естествени движения и израз на лицето. Той никога не бе очаквал такава хармония и вродено чувство за мярка у тези груби, затлъстели и избухливи мъже с отпуснати мустаци и смешно подстригани кръгли глави.

Тук той още веднъж видя набожността на католишките селяни, запозна се по-отблизо с живота на монасите от ордена на свети Франциск, от „босненски формат“, говори и спори още веднаж със „своя господин противник“ фра Юлиан.

Беше топъл и хубав празничен ден, през най-хубавото време от годината, когато плодовете вече са узрели, а листата — още зелени. Огромната, баданосана в бяло манастирска черква бързо се изпълваше със селяни в чисти празнични премени, сред които надделяваше белият цвят. Преди започването на „голямата литургия“ и госпожа Давил влезе в черквата. Дефосе остана в сливака с фра Юлиан, който беше свободен. Там те се разхождаха и разговаряха.

Както всякога, когато се срещнеха, и сега те разискваха за отношенията между църквата и Наполеон, за Босна, за призванието и ролята на монасите, за съдбата на този народ с различни вери.

Всички прозорци на черквата бяха отворени и от време на време се чуваше звънецът на министранта^[1] или дълбокият старчески глас на наместника, който служеше литургията.

Двамата млади мъже намираха удоволствие в разискванията както здравите деца в играта. А техните разисквания, водени на лош италиански език, пълни с наивност, смели твърдения и безплодна упоритост, се движеха непрекъснато в един и същ кръг и винаги се връщаха на точката, от която бяха тръгнали.

— Вие не можете да ни разберете — отвръщаше монахът на всички забележки на младежа.

— Смятам, че през това време аз се запознах добре с условията във вашата страна и за разлика от много други чужденци съм разбрал ценностите, които тази страна крие, а също и слабостите и изостаналостта и, която чужденецът така бързо вижда и лесно осъжда. Но позволете да ви кажа, че често пъти не мога да си обясня становището, което заемате вие, монасите.

— Е, да, аз именно ви казвам, че вие не можете да ни разберете.

— Но аз ви разбирам, фра Юлиан, само че това, което виждам и разбирам, не мога да одобря. Тази страна се нуждае от училища, пътища, лекари, връзки със света, работа и движения. Зная, че докато продължава турската власт и докато не се установи връзка между Босна и Европа, вие нямате никаква възможност да постигнете и да осъществите това. Но вие, като единствени образовани хора в тази страна, би трябвало да подготвяте своя народ за тия неща и натам да го насочвате. Вместо това вие се застъпвате за феодалната, консерваторска политика на реакционните европейски сили и искате да се свържете с онази част от Европа, която е осъдена на загиване. А това е необяснимо, защото вашият народ не е обременен от традиции, нито от класови предразсъдъци и мястото му е на страната на свободолюбивите и просветени държави и сили в Европа…

— За какво ни е просвета без вяра в бога? — прекъсваше го монахът. — И в Европа тази просвета ще трае кратко и докато трае, ще носи само вълнения и нещастия.

— Лъжете се, скъпи фра Юлиан, дълбоко се лъжете. Ако имахте малко нещо от тези вълнения и тук, нямаше да бъде от вреда. Вие виждате, народът в Босна е разделен на три или дори на четири вери, отделени и кръвно скарани помежду си, а всички заедно са отделени с непреодолима стена от Европа, тоест от света и живота. Внимавайте върху вас, монасите, да не падне историческият грях, че не сте разбрали това, че сте водили народа си в погрешна посока и навреме не сте го подготвили за това, което неминуемо го очаква. Между християните в турското царство често и все по-често се чуват гласове за свобода и освобождение. И наистина един ден и в тези краища не може да не дойде свободата. Но отколе е казано: не е достатъчно да придобиеш свобода, много по-важно е да станеш достоен за нея. Ако нямате по-съвременно възпитание и по-свободолюбиви схващания, освобождаването от османлийската власт няма да ви помогне. С течение на векове вашият народ в много отношения така се е отъждествил със своите поробители, че няма да има много полза, ако турците един ден го напуснат и му оставят заедно със слабостите, които той има като рая, и своите пороци: ленивост, нетърпимост, дух на насилие и култ към грубата сила. Това всъщност и не би било освобождаване, защото вие няма да бъдете достойни за свободата, нито ще умеете да й се наслаждавате и също както турците няма да знаете друго, освен да робувате или да заробвате други. Несъмнено е, че и вашата страна един ден ще се включи в европейските рамки, но може да се случи да влезе разделена и наследствено обременена от схващания, навици и нагони, които вече никъде не съществуват и които като призраци ще спъват нормалното й развитие и ще правят от нея остаряло чудовище, което може да бъде в плен на всекиго, както е днес в плен на Турция. А този народ не заслужава това. Вие виждате, че нито един народ, нито една страна в Европа не изгражда своя напредък на религиозна основа…

— В това е именно нещастието.

— Нещастие е да се живее така.

— Нещастие е да се живее без бога и да изневериш на вярата на бащите си. А ние мимо всички наши грешки и слабости не сме й изневерили и за нас може да се каже: Multum peccavit, sed fidem non negavit^[2] — прекъсваше го фра Юлиан, като задоволяваше страстта си да привежда цитати.

Спорът между младежите се връщаше към изходната си точка. И двамата бяха уверени в това, което твърдяха, нито единият, нито другият не се изразяваше ясно, нито пък изслушваше добре това, което казваше другият.

Дефосе застана до една доста стара слива, изкривена и обрасла в зеленикави гъсти лишеи.

— Нима никога не сте мислили върху това, че тези народи, които са сега под турска власт и които се назовават с различни имена и изповядват различни вери, един ден, когато турската империя падне и напусне тези краища, ще трябва да намерят обща основа за своето съществуване, една по-широка, по-добра, по-разумна и по-човечна формула?…

— Ние, католиците, отдавна имаме такава формула. Това е Credo на римската католишка църква. По-добра не ни трябва.

— Но вие знаете, че не всички ваши сънародници в Босна и на Балканите принадлежат към тази църква и никога няма всички да й принадлежат. Вие виждате, че в Европа никой вече не се обединява на тази основа. Следователно трябва да търсите друг, общ знаменател.

От черквата се разнесе пеенето на събрания народ и прекъсна разговора им. Първо колебливо и неизравнено, а после все по-дружно и по-силно пееха смесено жени и мъже, селски, на един глас и проточено:

— Здра-а-аво тяло И-и-исусово!…

Пеенето ставаше все по-силно. Ниската масивна черква без камбанария, с дървен черен покрив, цялата малко наклонена от абсидата към фасадата, гърмеше и ехтеше като кораб в движение, с опънати на вятъра платна, пълен с невидими певци.

И двамата за миг млъкнаха. Дефосе искаше да разбере текста на песента, която народът пееше в такъв набожен унес. Монахът му я превеждаше дума по дума.

Смисълът на песента му напомни древния черковен химн:

Ave verum corpus natum

De Maria virgine…

Докато монахът търсеше думи и за втората строфа, младежът разсеяно следеше усилията му и слушаше само тежката, еднообразна, тъжна и необработена мелодия, която му се струваше ту като общо блеене на безкрайно стадо овце, ту като вой на вятъра в черни гори. И непрекъснато се питаше възможно ли е това пастирско вайкане, което отеква в наклонената черква, да изразява една и съща мисъл и една и съща вяра с пеенето на затлъстелите и мъдри каноници или бледи семинаристи във френските катедрали. „Urjammer!“ — си помисли Дефосе, като си спомни как Давил и фон Митерер обясняваха песента на Мусо, и несъзнателно тръгна навътре в сливака, бягайки от мелодията, както човек обръща глава от непреодолимо тъжна гледка.

Там Дефосе и монахът продължиха разговора и си разменяха удари, но въпреки всичко не отстъпиха от своето.

— Откакто съм в Босна, все се питам как така вие, монасите, които сте видели свят и сте учили в училища, които всъщност сте добри хора, истински алтруисти, как така да нямате по-широк и по-свободен кръгозор, да не разбирате повелите на времето и да не чувствувате нуждата човек да се сближи с човека, та заедно да потърсят по-достоен и по-здрав начин на живот…

— С якобинските клубове!

— Но, отче Юлиан, и във Франция вече отдавна няма якобински клубове.

— Няма, защото минаха в министерствата и училищата.

— Но вие тук сте без училища, без нищо и когато един ден цивилизацията стигне до вас, вие няма да можете да я приемете, ще останете разкъсани, объркани, безформена маса, без посока и цел, без органична връзка с човечеството, със сънародниците си, а дори и с най-близките си съграждани.

— Но с вяра в бога, господине.

— С вяра, с вяра! Та вие не сте единствени, които вярвате в бога. Милиони хора вярват. Всеки по свой начин. И това не дава никому правото да се отделя и затваря в някаква нездрава гордост и да обръща гръб на останалото човечество, често и на най-близкия си.

Хората от черквата започнаха да излизат, макар че селската песен още продължаваше и ехтеше като разлюляна камбана, чиито люлеения намаляват. Излезе и госпожа Давил и прекъсна разискванията.

Обядваха в манастира и после тръгнаха обратно за Травник. И по време на обяда фра Юлиан и Дефосе продължаваха да си подхвърлят закачки. След това се разделиха завинаги и се сбогуваха като най-добри приятели.

Давил заведе Дефосе и при везира в Дивана да му направи официално посещение и да се сбогува с него. Така той можа още веднъж да види Ибрахим паша. Беше по-навъсен и по-мрачен от когато и да било, говореше с дълбок, потаен глас и произнасяше думите бавно, като продължително движеше долната си челюст, сякаш смилаше всяка отделна дума. С червените си, уморени очи той гледаше младежа с усилие, почти сърдито. Личеше, че мислите му бяха далече оттук, че трудно разбираше тази младост, която тръгваше нанякъде, която се сбогуваше и заминаваше, и че не държеше много да я разбере, а гледаше по възможност по-скоро да се освободи от нея.

И официалното посещение при австрийския консул стана набързо и мина добре. Полковникът го прие с някакво тъжно достойнство, но любезно и изрази съжаление, че госпожа фон Митерер поради тежка и продължителна мигрена не може да го приеме.

С Давил работата беше по-трудна и по-досадна. Освен писмените доклади младежът трябваше да приеме и много устни поръчения, твърде заплетени и нюансирани. Колкото повече наближаваше денят на заминаването, поръченията се изменяха и бяха следвани от по-голяма въздържаност и нови препоръки. Накрая младежът вече не знаеше какво трябваше да каже за живота в Травник и за работата на консулството, тъй като консулът му бе казал безброй жалби, молби, забележки и наблюдения; едни бяха за министъра лично, други за министъра и министерството, трети само за Дефосе, четвърти за всички. Предпазливостта, изтънчеността и педантичността на тези безбройни поръчения объркваха младежа и го караха да се прозява и да мисли за други неща.

В последния ден от месец октомври канцлерът замина при мраз и ранна виелица, както бе и дошъл.

Травник е град, който не изчезва постепенно от погледа на онзи, който го напуска, а целият изведнъж потъва в хралупата си. Така потъна той и в спомените на младежа. Последното, което видя, беше крепостта, ниска и прихлупена като шлем, и до нея джамията с минарето, стройно и хубаво като перо. Вдясно от крепостта, в камънака, на стръмнината, се виждаше голямата и стара къща, в която някога посети Колоня.

И сега, когато по равния и хубав път вървеше към гробницата, младежът си мислеше за този човек, за неговата съдба и за оня странен нощен разговор, който бе водил с него.

„… Вие живеете тук, но знаете, че рано или късно ще се върнете в своята родина, при по-добри условия и по-достоен живот. Вие ще се събудите от този кошмар и ще се освободите, но ние никога, защото за нас това е единственият живот.“

Както онази нощ, когато в задимената стая бе седнал до него, така и сега той почувствува дъха, който потрепваше около лекаря като някакво голямо вълнение, и доверчивия му, топъл шепот:

— Накрая, на истинския и окончателен край, все пак всичко е добре и всичко се разрешава хармонично.

Така Дефосе напусна Травник, като си спомни само за нещастния „илирийски доктор“ и за миг помисли за него.

Но само един миг, защото младостта не се задържа на спомените, нито пък остава дълго при едни и същи мисли.