Иво Андрич
Травнишка хроника (2) (Консулски времена)

I

В началото на 1807 година почнаха да стават необикновени и невиждани дотогава неща в Травник.

Никому в Травник дори през ум не минаваше, че техният град е създаден за обикновен живот и всекидневни случки. Никому, дори на последния неук мюсюлманин под Виленица. Това силно чувство, че те са някак си по-различни от останалите люде, че са създадени и призвани за нещо по-добро и по-възвишено, проникваше във всяко човешко създание заедно със студения вятър от Влашичи, с киселата вода от Шумеч, със „сладкото“ жито от присойните ниви около Травник и никога не ги напускаше ни насън, ни в беда, ни в предсмъртния час.

Това важеше на първо място за турците, които живееха в самия град. Но дори и раята от трите вери, пръсната по стръмните покрайнини и сгъстена в отделно предградие, изпитваше същото чувство, само че по свой начин и според своето положение. Това важеше и за самия град, в местоположението и разпределението на който имаше нещо особено, необикновено и гордо.

Техният град бе всъщност тесен и дълбок разсед, застроен и обработен с течение на времето от поколенията, укрепен прелез, където хората се бяха установили да живеят за постоянно, пригаждайки през вековете себе си към него и него към себе си. От двете страни стръмно се спускаха планини и се срещаха под остър ъгъл в долината, в която едва имаше място за тясната река и пътя край нея. Цялата гледка приличаше на разтворена книга, върху страниците на която от едната и от другата страна бяха като нарисувани градините, сокаците, къщите, гробищата и джамиите.

Никой не бе изчислил колко слънчеви часа е отнела природата на този град, но се знаеше, че слънцето тук по-късно се ражда и залязва по-рано, отколкото в който и да е от многобройните босненски градове и паланки. Това не отричаха и самите травничани, но затова пък твърдяха, че докато грее, никъде не грее така, както в техния град.

В тая тясна котловина, по дъното на която течеше Лашва, а отстрани я изпъстряха извори, вади и потоци, която бе пълна с влага и течение, нямаше почти никъде прав път, ни равно място, където човек да стъпи свободно и безгрижно. Всичко бе стръмно и хълмисто, кръстосано и преплетено, свързано или разкъсано от частни пътечки, сгради, задънени улички, градини и комшулуци, гробища и храмове.

Тук край водата, край тази тайнствена, непостоянна и мощна стихия, се раждаха и умираха поколенията на Травник. Тук те растяха, слабовати, бледолики, но издръжливи и дорасли за всичко; тук живееха с конака на везира пред очи, горди, стройни, гиздави, взискателни във вкусовете си и мъдри; тук работеха и печелеха или прекарваха дните си в безделие и сред немотия, но винаги въздържани и предпазливи; не знаеха що е шумен смях, но умееха да се присмеят, малко приказваха, но обичаха шепнешком да одумват; и тук ги погребваха в мочурливите гробища, когато им дойдеше времето, всекиго според вярата и обичаите му, правейки място за ново, подобно поколение.

Така се сменяха поколения и си предаваха едно на друго не само утвърдените физически и духовни особености и земята и вярата, не само чувството за мярка и граница, което получаваха по наследство, не само познаването и различаването на всички пътеки, комшулуци и прелези в техния заплетен град, но и вродената способност да познават света и хората изобщо. Травнишките деца идваха на бял свят с всички тези качества, но преди всичко с гордостта. Гордостта — това беше втората им природа, живата сила, която ги следваше през целия им живот, раздвижваше ги и слагаше ярък белег върху тях, по който се различаваха от останалия свят.

Тяхната гордост нямаше нищо общо с наивната надменност на забогатели селяни и дребни еснафи, които самодоволно се пъчат и шумно хвалят. Тяхната гордост, напротив, бе цялата вътрешна: повече тежко наследство и мъчително задължение към себе си, семейството и града, по-право към високата, горда и недостижима представа, която те имаха за самите себе си и за своя град.

Само че всяко човешко чувство има мярка и предел, та дори и чувството за собствено величие. Вярно. Травник бе везирски град с люде аристократи, чисти, умерени, и мъдри, с царя можеха да говорят, но и за травничани идваха дни, когато тяхната гордост им излизаше през носа и когато в себе си пожелаваха да живеят спокойно и безгрижно в някоя от ония обикновени безславни паланки, които не се споменаваха в разприте между царете, нито в стълкновенията между държавите и които не бяха под ударите на световните събития, нито на пътя на славни и бележити личности.

Времената бяха станали такива, че нищо хубаво не можеше да се очаква, добро не можеше да има. Затова гордите и хитри травничани предпочитаха нищо да не се случва, да си живеят колкото е възможно без промени и изненади. Какво добро може да дойде, когато царе са в кавги, народи се бият, а държави горят? Нов везир? Та и той няма да бъде по-добър, а по-лош от предишния, а свитата му ще е непозната и многобройна, изгладняла, бог знае с какви нови прищевки. („Най-добър беше оня, който стигна до Прибой и оттам се върна в Стамбул, та кракът му никога не стъпи в Босна.“) Някакъв чужденец? Знатен пътник може би? И такива бяха виждали. Направят малък алъш-вериш и някои подаръци на града, но след тях върви потеря или още на другия ден разпит и разследване. Кои са и какви са, у кого са нощували, с кого са разговаряли? Докато се измъкнеш и отървеш, ти пресяда и ти струва десеторно. Или шпионин ще е? Или някакъв агент на непознати сили и със съмнителни намерения? Най-после никога не се знае кой какво носи и кому служи.

С две думи, днес добро няма. Ами в този най-господарски град на земята да си похапнем, каквото още се намира, и да преживеем спокойно дните, които са ни останали, а от слава, знатни гости и големи работи бог да ни пази.

Така през тия първи години на XIX век си мислеха и пожелаваха в себе си знатните травничани, но, разбира се, всичко това си оставаше у тях, защото за всеки жител на Травник пътят от желанието и помислите до тяхното явно или гласно изразяване беше дълъг и криволичещ и не се изминаваше леко.

А събития и промени напоследък, т.е. към края на XVIII и началото на XIX век, наистина имаше много, И то най-различни. Събитията напираха от всички страни, сблъскваха се и извиваха като вихрушка по Европа и голямото турско царство, та достигаха дори до тази котловина и спираха в нея като порой или като нанос.

Откакто турците се бяха оттеглили от Маджарско, отношенията между тях и християните ставаха все по-напрегнати и по-сложни, животът изобщо се влошаваше. Войскарите на великото царство, агите и спахиите, които бяха принудени да напуснат богатите владения в плодородните маджарски равнини и да се завърнат в тясната си и бедна страна, бяха озлобени и сърдити на всичко християнско; освен това те увеличаваха броя на гърлата, които трябваше да се изхранват, а броят на ръцете за работа си оставаше същият. От друга страна, всичките тези войни от XVIII век, които изгонваха турците от съседните християнски земи и ги връщаха в Босна, събуждаха у раята смели надежди и разкриваха неподозирани дотогава хоризонти, а това не можеше да няма отражение и върху отношението на раята към „царствуващите господари — турците“. И двете страни, ако в този период на борбата изобщо можеше да се говори за две страни, се бореха, всяка по свой начин и със средства, които отговаряха на условията и на времето. Турците се бореха с натиск и сила, а християните — с търпение, с хитрост, със заговори или с готовност за заговори; турците — за да защитят своето право и начин на живот, а християните — за да придобият същото това право. Раята чувствуваше, че турците все повече й тежат, а турците с огорчение виждаха, че раята е надигнала глава и вече не е това, което беше някога. От сблъскването на толкова противоположни интереси, убеждения, стремежи и надежди се образуваше едно конвулсивно кълбо, което все повече се заплиташе и се затягаше поради продължителните войни на Турция с Венеция, Австрия и Русия. От ден на ден в Босна ставаше по-тягостно и по-мрачно, конфликтите биваха по-чести, животът по-труден, все по-безреден и пълен с неизвестност.

А началото на XIX век донесе въстанието в Сърбия, като поличба за нови времена и нови начини на борба. Кълбото в Босна се стегна и заплете още повече.

С течение на времето бунтът в Сърбия създаваше все повече грижи и несгоди, щети, разходи и загуби на цялата турска Босна, та и на Травник, но повече на везира, на властите и останалите босненски градове, отколкото на самите травнишки турци, за които нито една война не беше достатъчно голяма и значителна, за да участвуват в нея с имането си или лично. За Карагеоргиевата буна травничани говореха с престорено пренебрежение, но както винаги намираха по някоя подигравателна приказка и за войските, които везирът изпращаше против Сърбия и които нерешителните и скарани помежду си аяни бавно и в безредие довеждаха в околността на Травник.

Виж, Наполеоновите войни из Европа бяха достоен предмет за разговорите на травничани. Най-напред говореха за тях като за далечни събития, които тълкуваха и преразказваха, но които нямаха и не можеха да имат някаква връзка с техния истински живот. Но идването на френските войски в Далмация доближи неочаквано този Бонапарт от приказките до Босна и Травник.

По същото време в Травник пристигна новият везир Хюсрев Мехмед паша, който носеше със себе си една почит към Наполеон и интерес за всичко френско, и то, според травничани, в много по-голяма степен, отколкото подобава на един османлия и царски сановник.

Всичко това безпокоеше и дразнеше травнишките турци и те започнаха да говорят и за Наполеон, и за подвизите му с кратки и пренебрежителни изречения или само с надменно и презрително кривене на уста. Но всичко това не можеше надеждно да ги отдели и защити от този Бонапарт и от събитията, които се разпространяваха от него по Европа с чудна бързина, като кръг вълни от своя център, и като пожар или зараза достигаха както оногова, който бяга, така и оногова, който седи неподвижен. Този невидим и непознат за тях завоевател хвърли и в Травник, както и в толкова други градове в света, семето на безпокойство, движение и възбуда. Из травнишката котловина ще се чува години наред твърдото и звучно име на Бонапарт и травничани, щат не щат, често ще предъвкват чворестите му и ръбести срички; то ще бръмчи дълго в ушите им и ще потрепва пред очите им. Защото настъпваха консулските времена.

Всички травничани без разлика обичаха да се представят равнодушни и да изглеждат безчувствени, но слуховете, че щял да пристигне консул, ту френски, ту австрийски, ту руски, ту и тримата заедно, предизвикваха у тях надежди или загриженост, събуждаха желания и очаквания и всичко това не можеше напълно да се скрие, а раздвижваше духовете и внасяше оживление в разговорите.

Малцина знаеха всъщност какво означават тези слухове, които се носеха още от есента, и никой не можеше да каже кои консули следва да дойдат и какво ще правят те в Травник. Една новина и една необикновена дума при създадените обстоятелства бяха достатъчни, за да възбудят фантазията на хората, да предизвикат много разговори, гадания и нещо повече: много съмнения и страх, много съкровени желания и помисли, които човек таи в себе си, но не ги казва и не ги споделя.

Местните турци, както видяхме, бяха загрижени и без желание споменаваха, че може да пристигнат консули. Недоверчиви във всичко, което идеше от чужбина, и предварително зле настроени към всяка новост, те в себе си все се надяваха, че може би и това да са само лоши слухове или зли догадки и че тези консули могат и да не дойдат, а най-после и да дойдат, ще си отидат с лошите времена, които са ги довели.

Християните, както католиците, така и православните, напротив, се радваха на такива слухове и ги предаваха от уста на уста скришом и шепнешком, намираха в тях повод за неопределени надежди и изгледи за промени. А промените можеха да бъдат само към по-добро.

Естествено всеки от тях виждаше нещата със свои очи и от своя, често пъти противоположна гледна точка.

Католиците, които бяха мнозинство, си мечтаеха за влиятелен австрийски консул, който ще донесе със себе си помощта и закрилата на всевластния католишки император от Виена. Православните, които бяха малко на брой и през последните няколко години непрекъснато преследвани поради въстанието в Сърбия, не очакваха много нещо нито от австрийския, нито от френския консул; в тези слухове те виждаха добър признак и доказателство, че турската власт отслабва и наближават добрите и спасителни размирни времена. И веднага добавяха, че, разбира се, „без руски консул нищо не може да стане“.

Дори и малкото на брой, но жизнени евреи, сефарди^[1], не можаха при такива новини да запазят напълно деловото си мълчание, към което ги бяха привикнали столетията; и те се вълнуваха от мисълта, че в Босна може да дойде консул на великия френски император Наполеон, „който към евреите е добър като добър баща“.

Слуховете за пристигането на чужди консули, както и всички слухове по нашите краища, се появяваха неочаквано, достигаха фантастични размери и сетне внезапно изчезваха, за да се появят отново след няколко седмици с нова сила и в нов вид.

Към средата на зимата, която тази година беше мека и краткотрайна, тези слухове получиха първото си потвърждение. В Травник пристигна от Сплит някакъв си евреин по име Пардо и с травнишкия търговец Юсо Атиас започнаха да търсят подходяща къща за френското консулство. Обикаляха навсякъде, отиваха при каймакамина, с управителя на вакъфа разглеждаха вакъфските сгради. Най-после се спряха на една голяма, малко изоставена къща, собственост на Вакъфа, в която открай време отсядаха и нощуваха дубровнишките търговци и поради това се наричаше „Дубровнишки хан“. Къщата беше встрани, над медресето, сред голяма стръмна градина, през която минаваше поток. Щом се спазариха, намериха майстори, дюлгери и зидари да стегнат и поправят сградата. И тази къща, която дотогава стоеше встрани и незабелязана зееше с празните си прозорци към града, сега изведнъж се съживи и започна да привлича вниманието на народа и любопитството на децата и на свободните люде. Някои заговориха дори за герба и знамето, които ще стоят постоянно и на видно място на сградата на чуждото консулство. Всъщност това бяха неща, които никой никога не бе виждал, но въпреки това тези две големи и значими думи турците произнасяха рядко и навъсено, а християните — често, със злорадство и шепнешком.

Травнишките турци, разбира се, бяха твърде мъдри и горди, за да проявяват тревогата си, но в разговори на четири очи не я скриваха.

Отдавна ги измъчваше и тревожеше съзнанието, че царските тараби на границата са разклатени и Босна започва да става разградена земя, по която газят не само османлии, но и гяури откъде ли не щеш, а раята е надигнала глава по-дръзко от когато и да било. И тъкмо сега трябваше да пристигнат някакви си гяурски консули и шпиони, които на всяка крачка свободно ще изтъкват властта и силата на своите царе. Така малко по малко ще се свърши с добрия ред и „хубавата тишина“ в турска Босна, която и без това отдавна вече беше трудно да се брани и опази. От бога е определен тоя ред: турчинът до Сава, а швабата — отвъд Сава. Но срещу тази ясна божа повеля работи всичко християнско, удря в граничните тараби и ги подкопава денем и нощем, открито и потайно. А напоследък и тази божа воля е все по-малко видима и осезаема. „Какво ли още ще се случи, кой ли още ще дойде?“ — питаха се старите турци с искрена болка.

И наистина това, което се разправяше сред християнския свят по повод на слуховете за откриване на чужди консулства, показваше, че загрижеността на турците не беше без основание.

— Ще се развее байрак! — шепнеха хората, а очите им святкаха предизвикателно, като че ли ще се развее техен байрак. Всъщност никой не знаеше точно какъв байрак ще бъде това, нито какво би могло да се случи, когато той се появи, но самата мисъл, че освен зеленото турско знаме ще могат да се издигнат и други цветове и да се развяват свободно край него, предизвикваше някакъв радостен блясък в очите на хората и събуждаше надежди, каквито само раята може да има и познава. Само от тези четири единствени думички — „Ще се развее байрак!“ — на мнозина бедняци им ставаше поне за секунда по-светло в дома, по-приятно в празния стомах и по-топло в тънката дреха; от тези четири прости и неопределени думи на мнозина от раята трепваше сърцето, пред очите им блясваха ярки бои и златни кръстове, а в ушите им започваха да шумолят победоносно, като вихър, знамената на всички християнски царе и крале. Защото човек може да живее и само от една дума, стига вътрешно да е решен да се бори и да живее чрез борба.

Наред с всичко това имаше още една причина, поради която мнозина търговци в чаршията си мислеха за тази промяна с хубави надежди. Пристигането на този нов, непознат, но навярно богат свят разкриваше изгледи за печалба — тези хора естествено щяха да пазарят и харчат. А през последните години чаршията беше отслабнала и пазарът отънял. Особено откакто Сърбия се разбунтува. Многото обози, ангарията и честите конфискации отблъснаха селянина от града и той почти нищо не продаваше, а купуваше само най-необходимото. Това, което откупуваше държавата, се заплащаше ниско и нередовно. Славония бе затворена, а Далмация, с идването на френските войски, бе станала нередовен и несигурен пазар.

При тези обстоятелства в травнишката чаршия разчитаха и на дребните неща и във всичко търсеха очаквания признак за обрат към по-добро.

Най-сетне стана и това, за което се говореше с месеци. Пръв пристигна френският генерален консул.

Беше краят на февруари, последният ден от рамазанския пост. Един час преди ифтар под студеното залязващо февруарско слънце хората от долната чаршия можаха да наблюдават пристигането на консула. Дюкянджиите бяха започнали вече да прибират стоките си и да затварят кепенците, когато препускането на любопитните циганчета извести, че консулът иде.

Шествието не беше голямо. Начело яздеха пратениците на везира, двама от най-видните ичоглани, с шестима конници. Те бяха излезли до Лашва, за да посрещнат консула. Всички бяха на хубави коне и добре облечени. Отстрани и отзад яздеха заптиите на ливанския каймакамин, които придружаваха консула през целия път. Премръзнали и изморени, на мършави, дребни коне, те имаха доста неугледен вид. По средата на шествието, на едър, по-стар сив кон, яздеше френският генерален консул господин Жан Давил, висок човек, със сини очи, руси мустаци и червендалесто лице. До него — един случаен спътник, господин Пуквил, който пътуваше за Янина, където брат му бил френски консул. На няколко крачки зад тях яздеха същият оня евреин Пардо от Сплит и двама едри мъже от Син, които бяха на френска служба. И тримата се бяха омотали до очи в черни ямурлуци и червени селски шалове, а от ботушите им стърчаха сламки.

Шествието явно не беше много тържествено и голямо, а пък и зимното време намаляваше блясъка и величието му, защото студът налагаше груба дреха, свита стойка и бърз вървеж.

И така, като изключим няколкото премръзнали циганчета, шествието, мина при общо равнодушие от страна на травнишките жители. Турците се правеха, като че ли не го виждат, а християните нямаха смелост да го гледат открито. А ония, които наблюдаваха всичко с половин око или от някое скрито място, бяха малко разочаровани от безславното и прозаично влизане на консула на Бонапарт, защото повечето от тях си представяха консулите като високи сановници, които са облечени в лъскави дрехи, целите в галони и отличия, и яздят на хубави коне или пък се возят в карета.