Иво Андрич
Травнишка хроника (3) (Консулски времена)

II

Лицата, които придружаваха консула, отседнаха в хана, а консулът и господин Пуквил в дома на Йосиф Барух, най-богатия и най-виден евреин в Травник, тъй като голямата къща, която се ремонтираше за френско консулство, нямаше да бъде готова още петнадесетина дни. Така в малкия, но хубав дом на Йосиф Барух в първия ден на рамазанския байрам осъмна необичаен гост. Цялото приземие на къщата беше предоставено на него и на господин Пуквил. Стаята на Давил беше ъглова и голяма; два прозореца гледаха към реката, а други два, с дървени решетки — към запустялата и замръзнала градина, покрита със слана, която през целия ден не се топеше.

Над стаята на консула се чуваше непрекъснат шум, тичането и викането на многочислената Барухова челяд и острият глас на майка им, която напразно се мъчеше да ги укроти със закани и клетви. От града достигаха гърмежи на оръдия и пукот на детски пушки, циганска свирка дразнеше ушите. Два тъпана биеха еднообразно, а на мрачния им фон се обаждаше зурла и извиваше непознати мелодии с неочаквани вариации и прекъсвания. Това бяха ония редки дни през годината, когато Травник излизаше от своята тишина.

Тъй като не бе прието консулът да излиза, преди да е направил официално посещение на везира, Давил прекара тези три дни от байрама в голямата си стая със същата рекичка и замръзналата градина пред очи, но затова пък ушите му бяха пълни с необичайните звуци от къщата и града. От блажните и изобилни еврейски гозби, смесица от испанска и ориенталска кухня, се разнасяше тежка миризма на зехтин, горена захар, лук и силни подправки.

Давил прекарваше времето си в разговор със своя сънародник Пуквил, в издаване нареждания и получаване сведения за церемониала при първото посещение, което трябваше да стане в петък, веднага след третия ден на байрама. От конака получи в дар две големи свещи и по ока бадеми и сухо грозде.

Връзката между конака и новия консул беше лекарят и драгоман на везира Cesar d’ Avenat, когото и османлиите, и нашите хора наричаха Давна. Това бе името, което той носеше през цялата втора половина на живота си. Потеклото му беше от Пиемонт, роден бе в Савоя, но бе натурализиран французин. Още като младеж го изпратили в медицинското училище в Монпелие. Тогава още се казвал Cesare Davenato. Там взел сегашното си име и се обявил за французин. Оттам по необяснен и необясним начин попаднал в Цариград, където като хирург и лекарски помощник постъпил на служба при великия капудан паша Кючук-Хюсеин. От капудан паша го взел Мехмед паша, когато заминал като везир за Египет, а оттам го довел със себе си в Травник, като лекар, драгоман и човек, годен за всяка работа и полезен при всички обстоятелства.

Давна беше висок и едър човек, с дълги крака, мургав цвят на кожата и черна коса, напудрена и умело вчесана на перчем. По широкото му избръснато лице тук-там личеха дълбоки следи от едра шарка, имаше големи чувствени устни и огнени очи. Облечен бе изискано и по старата френска мода.

Той влагаше искрено добро желание в работата си и се стараеше да бъде наистина полезен на своя знатен сънародник.

Всичко това за Давил бе ново и странно и запълваше времето му, но не можеше да запълни и мислите му, които, особено през дългите нощни часове, прелитаха бързо, светкавично и произволно от настоящето към миналото или пък търсеха да съзрат контурите на бъдещето.

Нощите бяха тежки и изглеждаха безкрайни.

Давил трудно свикваше с ниското легло на пода, от което му се виеше свят, и с дъха на вълната от дебелите и скоро изтупани дюшеци. Често се будеше, защото от време на време го обливаше огън от задуха поради дебелите вълнени дюшеци и завивки и от лютевината на източните ястия, които тежко се преглъщат, а още по-тежко смилат и абсорбират. Ставаше и в тъмното пиеше леденостудена вода, която прерязваше хранопровода му и болезнено разхлаждаше стомаха му.

Денем, докато разговаряше с Пуквил или Давна, той беше енергичен и спокоен човек, с определено име, звание и ранг, с ясна цел и видими задачи, заради които бе дошъл в тази затънтена турска провинция, както би отишъл навсякъде другаде по света. Но нощем той беше и това, което бе, и всичко онова, което някога е бил или е трябвало да бъде. И мъжът, който лежеше в мрака на дългите февруарски нощи, за него лично беше чужд, странен и на моменти съвсем непознат.

А и когато в ранни зори го събуждаше байрамската свирка на тъпаните и зурлите или тичането на децата на етажа над него, беше му необходимо доста време, за да се разсъни и опомни къде се намира. Дълго се колебаеше дали това е действителност или сън, защото сънищата му бяха свързани повече с действителността на досегашния му живот, а сегашната действителност му приличаше повече на някакъв сън, в който човек неочаквано е хвърлен в чудна далечна страна и поставен в необикновено положение.

Така и самото събуждане за него беше повече продължение на сънищата, от които бавно и с усилия той преминаваше към необикновената действителност на консулската си дейност в далечния турски град Травник.

И сред смесицата от тези нови и необикновени впечатления непреодолимо изникваха спомени, които се преплитаха със задачите и грижите на настоящето. Отделни случки от живота му преминаваха бързо и разхвърляно и се появяваха в нова светлина и в необикновени размери.

Зад себе си Давил имаше съдържателен и неспокоен живот.

Жан-Батист-Етиен Давил (Jean-Baptiste Etienne Daville) беше по-близо до четиридесетте, отколкото до тридесетте години, висок, рус, с права походка и открит поглед. Седемнадесетгодишен бе напуснал родния си град на морския бряг в Северна Франция и пристигнал в Париж, както толкова други преди него, за да търси препитание и начин да се прослави. След първите лутания и първия придобит жизнен опит набързо го повлякла революцията заедно с милиони други хора и станала негова лична съдба. Тетрадката му със стихове и две-три смели начала на исторически и социални драми останали в сандъка; той напуснал скромната си служба на стажант-чиновник. Станал журналист. Публикувал стихове и литературни рецензии, но главната му работа била в Учредителното събрание. Цялата си младост и целия си възторг той внасял в подробните парламентарни репортажи. Но под воденичния камък на революцията всичко се мачкаше, изменяше и изчезваше бързо и без следа. Като насън хората преминаваха бързо и направо от пост на пост, от почест към почест, от позор към смърт, от мизерия към слава, само че едни в една, а други в друга, обратна посока.

В тези необикновени времена и при тези обстоятелства, за които ще говорим още, Давил е едно след друго журналист, сетне войник, доброволец в Испания, чиновник във временното министерство на външните работи, изпращат го в мисиите в Германия, Италия, в Трансалпийската република и при Малтайския орден. После става пак журналист и литературен сътрудник на „Moniteur“ в Париж. И най-после, сега, генерален консул в Травник със задача да открие консулство, да създаде и развие търговските връзки с тези краища на Турция, да помага на френските окупационни власти в Далмация и да следи движението на раята в Сърбия и Босна.

Така би изглеждал животът на този гостенин в Баруховия дом, ако трябваше да бъде представен с няколко изречения за някакъв кратък curriculum vitae^[1].

Но сега от тази странна перспектива и през времето на внезапния тридневен затвор Давил често трябваше да се напряга, за да си припомни точно кой е, откъде е, какво е бил в живота, защо е дошъл тук и защо трябва по цял ден да премерва с крачки този червен босненски килим.

Докато човек е в средата си и живее при редовни условия, данните от неговия curriculum vitae означават и за него самия важни моменти и значителни поврати в живота му. Но щом случайността или работата, или болест го откъснат и уединят, те започват изведнъж да бледнеят и угасват, да изсъхват невероятно бързо и да се разпадат като безжизнена маска от хартия и лак, която човек някога е използувал. А под тях започва да се подава вторият му само нему известен живот, т.е. „най-действителният“ летопис на неговия дух и неговата плът, който не е отбелязан никъде, който никой друг не подозира, който има твърде слаба връзка с неговите успехи в обществото, но който за него самия и за неговото крайно щастие или нещастие е единствено от значение и единствено действителен.

В дългата нощ, когато притихваха всички шумове, изгубен в травнишката дивота, Давил виждаше изминалия си живот като дълъг наниз от само нему известни начинания и падения, борби, подвизи, щастие, успехи, преломи, злини, противоречия, излишни жертви и напразни компромиси.

В мрака и тишината на този град, който още дори не бе видял както трябва, но където безсъмнено го очакваха грижи и трудности, на Давил му изглеждаше, че няма в света неща, които могат напълно да се подредят и успокоят. На моменти чувствуваше, че за да може човек да живее, са необходими много усилия и за всяко усилие несравнимо много смелост. А от този мрак не се виждаше краят нито на едно усилие. За да не спре на едно място и да не падне духом, човек се залъгва, затрупва недовършените задачи с нови, които също няма да завърши, и в нови начинания и нови усилия дири нови сили и повече смелост. Така човек краде от самия себе си и с течение на времето става все по-голям и по-безнадежден длъжник на себе си и на всички около него.

Но понеже наближаваше денят на първото посещение, тези спомени и размишления все повече отстъпваха място на новите впечатления и на действителните, макар и временни грижи и задължения. Давил си възвръщаше равновесието. Чувствителността и спомените преминаваха на заден план в съзнанието му, откъдето още често ще излизат и ще се свързват странно и неочаквано с всекидневните събития или необикновените случки от новия живот в Травник.

Най-сетне изминаха и дългите три дни и техните три необичайни нощи. (С някакво предчувствие, което обикновено не лъже измъчените хора, тази сутрин Давил си помисли: „Може би това да бяха най-спокойните и най-хубавите дни, отсъдени ми в тази тясна долина.“)

Сутринта още отрано под прозорците се разнесе конски тропот и цвилене. Стегнат и официален, консулът посрещна командира на везировите мамелюци, придружен от Давна. Всичко беше така, както бе предварително уговорено и предвидено. Тук бяха дванадесетте мамелюци, които Мехмед паша бе довел от Египет като своя лична гвардия, с която особено се гордееше. Техните наистина хубаво завити тюрбани от фино платно — една златна, една копринена нишка, — извитите им саби, които висяха живописно отстрани на конете, и широките им винени дрехи привличаха погледите на всички. Конете за Давил и придружаващите го бяха покрити от главата до опашките с везана чоха. Командуването беше добро и редът съвършен. Давил се стараеше да възседне по възможност по-естествено коня си, един кротък, по-стар вран кон с широки сапи. Консулът беше в парадна униформа. Тъмносиният му мундир беше разкопчан на гърдите, за да се видят позлатените копчета, сребърният вез и отличията. С изправената си стойка и хубавата си мъжка глава той наистина изглеждаше добре.

Докато не завиха по главната улица, всичко вървеше добре и консулът наистина можеше да бъде доволен. Но щом стигнаха до кривите турски къщи, започна някакво съмнително провикване, блъскане на дворните порти и на дървените решетки по прозорците. Още при първата къща едно момиченце открехна едното крило на портата и произнасяйки неразбираеми думи, започна да плюе по улицата, като че ли гадае. Така подред се отваряха всички порти и се повдигаха решетките на прозорците и за миг се показваха лица, пропити от омраза и фанатизъм. Забулени жени плюеха и шепнеха някакви заклинания, а момчета произнасяха псувни, следвани от неприлични движения и открити закани, като се удряха по задника или с ръка показваха как се реже гръклян.

И понеже улицата беше тясна, а балконите на къщите от двете страни издадени напред, шествието всъщност минаваше през два реда ругатни и закани. В самото начало консулът, изненадан, забави малко тръса, но Давна подкара коня си по-близо до него и без движение и промени на лицето, с развълнуван шепот започна да го моли упорито:

— Моля ваше превъзходителство да продължава спокойно да язди и да не обръща внимание на всички тези неща. Див народ, прост свят, мразят всичко чуждо и всекиго посрещат така. Най-добре е човек да не обръща внимание. Така постъпва и везирът. Това е техният дивашки начин на държане. Моля ваше превъзходителство да продължава.

Объркан и възмутен, макар че се стараеше да прикрива вълнението си, консулът продължаваше да язди, виждайки, че никой от хората на везира наистина не обръща внимание на това, което става наоколо, но чувствуваше как кръвта му нахлува в главата. Мислите му бързо се рояха, кръстосваха и сблъскваха. Първата му мисъл бе дали като представител на великия Наполеон трябва да понася всичко това, или пък трябва да се върне веднага обратно и да предизвика скандал. Не беше в състояние да реши как да постъпи; защото, еднакво се страхуваше да не засегне авторитета на Франция и да не би с прибързаността си да предизвика конфликт, който още в първия ден ще развали отношенията му с везира и с турците. Понеже не намираше в себе си ни решителност, ни решение, той се чувствуваше унижен и възмутен от самия себе си. Гаден и страшен му се виждаше този левантинец Давна, който непрекъснато повтаряше в гърба му:

— Моля ваше превъзходителство да продължава и да не обръща внимание. Това са босненските дивашки обичаи и маниери. Само спокойно напред!

Давил се колебаеше, не можеше да намери никакво решение и същевременно чувствуваше как лицето му гори и го облива пот под мишниците, макар че бе студено. Упоритият шепот на Давна му беше неприятен, виждаше му се безсрамен и отвратителен. В него долавяше какъв е животът на човек, преселил се от Запад на Изток и свързал завинаги съдбата си с него.

Междувременно от последните къщи невидими женски глави плюеха от прозорците право върху конете и конниците. Консулът още веднъж се поспря за миг, но отново продължи, подчинявайки се на молбите на Давна и понесен от спокойния тръс на цялото шествие. След малко къщите свършиха и започна чаршията с ниските си дюкяни. На кепенците седяха турци дюкянджии и купувачи, пушеха или пазаруваха. Беше също, както когато човек преминава от прекалено затоплена в съвършено студена стая. Изведнъж изчезнаха дивашките погледи и закани, които показваха как се режат главите на неверниците, изчезна и суеверното плюене на жените. На тяхно място от двете страни на улицата се появиха неподвижни, вкаменени лица. Давил ги виждаше като през неприятен воал, който трепереше пред очите му. Никой не прекъсна работата си или пушенето, никой не вдигна очи да удостои поне с поглед това необикновено явление и тържествено шествие. Някои от дюкянджиите дори обръщаха глава, като че ли търсеха нещо по рафтовете. Само ориенталците могат толкова да мразят и презират и така да показват омразата и презрението си.

Давна млъкна и отново отдръпна коня си на съответното по протокола разстояние, но за Давил това невиждано мълчаливо презрение на чаршията не беше по-малко болезнено и обидно от открито изразената омраза чрез предишните ругатни. Най-сетне завиха вдясно и пред тях се откроиха дългите и високи зидове и бялото здание на конака, хармонична голяма сграда с един ред стъклени прозорци. Това подействува като облекчение.

Този мъчителен път, който сега беше зад него, ще остане дълго в спомените му, незаличим като лош и показателен сън. Години наред той стотици пъти ще минава по същата тази улица при сходни обстоятелства. При всяко посещение, а те ще бъдат чести, особено когато времената са по-неспокойни, ще се налага да язди през махалата и чаршията. Тогава той ще трябва да се държи изправен на коня, да не гледа ни наляво, ни надясно, ни прекалено високо, ни между ушите на коня, ни разсеяно, ни загрижено, ни засмяно, ни навъсено, а сериозно и внимателно, спокойно, приблизително с оня малко неестествен поглед, с който пълководците на картините гледат над сражението в далечината, някъде между пътя и линията на хоризонта, откъдето трябва да пристигне сигурна и добре обмислена помощ. От портите турските деца ще плюят още много пъти в краката на конете бързо, едно след друго, като че ли произнасят заклинания, подражавайки на възрастните. Дюкянджиите турци ще обръщат гръб и ще се преструват, че търсят нещо по рафтовете. Ще го поздравява само тук-там някой евреин, който ще се намери на улицата и няма да има как да избегне срещата. Безброй пъти той ще трябва да минава през чаршията, яздейки спокойно и гордо, а всъщност отвратен от службата си и от този живот, изпълнен със страх от омразата и от злобното безразличие, които го обсипваха от всички страни, от непредвидените неприятности, които можеха да се случат всеки момент, но с мъчителни усилия ще прикрива и страха, и отвращението си.

Дори и по-късно, когато с течение на времето и с настъпилите промени хората свикнат с присъствието на чужденеца и когато Давил се запознае и сближи с мнозина, тава първо тържествено шествие ще остане в паметта му като черна, нажежена линия, която пари и която забравата бавно заличава и омекотява.

Тържественото шествие премина с тътен дървения мост и се озова пред голямата порта. Изведнъж бързо, с тракане на мандала и тичане на слугите се разтвориха двете крила. Тук, значи, се откриваше сцената, на която Жан Давил почти цели осем години ще играе в различни действия една и съща трудна и неблагодарна роля.

И тази несъразмерно широка порта ще се разтваря пред него още много пъти. И винаги, когато ще се разтваря, ще му се струва като грозна исполинска челюст, от която лъха и вони неприятната миризма на всичко онова, което живее в конака, там расте, похабява се, загива или боледува. Той знаеше, че градът и околността, които трябваше да хранят везира и всички негови близки, всеки ден внасяха в конака около седемстотин и петдесет оки най-различни храни и че всичко това се разделяше, крадеше и изяждаше. Знаеше, че освен везира и най-близките му в конака живеят и единадесет сановници, тридесет и двама пазачи и още толкова или повече безделници, блюдолизци, турци или християнски надничари или чиновници. Наред с тях и неопределен брой коне, крави, кучета, котки, птици или маймуни. Но повече от всичко се усещаше тежка и неприятна миризма на краве масло и лой, от която на човек, несвикнал с нея, му прилошаваше. След всяко посещение тази неприятна миризма следваше консула през целия ден и когато си спомняше за нея, усещаше гадене и му идеше да повръща. Струваше му се, че целият конак е пропит от тази миризма, както черквите от тамян, и че тя е проникнала не само в хората и в дрехите им, но и във всички предмети и стени.

Сега, когато пред него за пръв път се разтвори тази непозната порта, мамелюците се разделиха и слязоха от конете, а Давил и няколко от придружаващите го лица влязоха в двора, яздейки. Първата, тясна част на двора беше полумрачна, тъй като над нея беше надвесен целият горен етаж на сградата. Едва зад тази част беше истинският открит двор, с кладенец, трева и цветя по края. В дъното висока плътна ограда затваряше градината на везира.

Още развълнуван от това, което беше преживял при преминаването през града, сега Давил се смути от страхопочтителната любезност и тържественото внимание, с което го посрещаше цяла тълпа от ичоглани и сановници в конака. Всичко се суетеше около него с бързина и старание, каквито човек не среща при западните церемонии.

Пръв поздрави консула дефтердаринът (кехаята на везира Сюлейман паша Скоплялията не беше в Травник). След него вървяха силахдаринът, чохадаринът, хазнадаринът, мюхюрдаринът, а след тях се блъскаше цяла тълпа от лица с неизвестни или неопределени чинове и звания. Едни с наведена глава мънкаха някакви неразбираеми слова за добре дошли, други бяха разперили ръце и цялата тази маса се носеше към голямата зала, в която заседава Диванът. През тълпата, бързо и безогледно, се промъкваше във всички посоки високият и мургав Давна, крещеше на ония, които му препречваха пътя, нареждаше и се разпореждаше по-надменно и по-шумно, отколкото бе необходимо. Смутен вътрешно, но горд и спокоен външно, Давил се съвземаше като светците от католишките картини, които голямо ято ангели носят към небето. И блъсканицата просто го пренесе през няколко широки стъпала на стълбата, която водеше от двора към Дивана.

Диванът беше полуосветена просторна зала в приземието. На пода бяха постлани няколко килима. Наоколо имаше миндери, покрити с чоха във винен цвят. В ъгъла покрай прозореца имаше възглавници за везира и за гостенина. На стената, като единствена картина, висеше царската тура: на зелена хартия със златни букви бе написан царският монограм. Под него — сабя, два пищова и червен биниш, дарове от Селим III на неговия любимец Хюсрев Мехмед паша.

Над тая зала на първия етаж имаше друга, също толкова голяма, по-оскъдно наредена, но по-светла. В нея везирът свикваше Дивана през лятото. Двете стени на тази зала бяха само в прозорци, от които едни гледаха към градините и стръмните бранища, а други — към Лашва и чаршията, отвъд моста. Това бяха тези „сърчали пенджери“, за които се разправяше и които се възпяваха, и каквито наистина нямаше в цяла Босна; Мехмед паша ги бе поръчал за своя сметка от Австрия и бе извикал специален майстор немец да ги постави. Седнал на възглавницата, гостът можеше през тези прозорци да гледа откритата диванхана и под покрива й, на една смърчова греда, лястовичото гнездо, от което се разнасяше чуруликане и се подаваха стръкчета слама, и да наблюдава как предпазливата лястовица бързо долита и отлита.

Покрай тези прозорци беше винаги приятно да се седи. Там редовно имаше светлина и зеленина или цъфнали дървета и зефир, ромон на вода и чуруликане на птици, тишина за отмора и спокойствие за размишления или разговори. Там се вземаха или одобряваха не едно и не две тежки и страшни решения, но някак си всички неща, разгледани там, бяха по-леки, по-ясни и по-човечни, отколкото в Дивана на първия етаж.

Това ще бъдат двете помещения от конака, които Давил ще опознае по време на престоя си в Травник, и двете сцени на много негови мъки и радости, успехи и неуспехи. Тук с течение на годините той ще опознае не само турците и техните единствени възможности и безкрайни слабости, но и самия себе си, мярката и предела на своята мощ и изобщо хората, живота, света и човешките отношения в него.

Това първо посещение стана в Дивана в приземието, както редовно ставаше през зимните месеци. Неприятната миризма показваше, че по този случай залата е била отворена и затоплена за пръв път тази зима.

Щом консулът стъпи на прага, в същия миг на отсрещната страна на Дивана се отвори друга врата, от която се зададе везирът, в лъскава дреха, придружаван от ичоглани, които вървяха с леко наведена глава и с ръце, скръстени покорно на гърдите.

Това беше голямата протоколна отстъпка, която Давил постигна във водените чрез Давна тридневни преговори и с която възнамеряваше специално да подправи първия си доклад до министъра. Турците искаха везирът да посрещне консула седнал на възглавницата, както посреща всички други посетители. Консулът обаче искаше везирът да стане прав пред него и така да го поздрави. Консулът се позоваваше на мощта на Франция и на военната слава на своя суверен, а турците — на своите традиции и на величието на царството. Най-сетне постигнаха споразумение консулът и везирът едновременно да влязат в залата, да се срещнат на средата и оттам везирът да поведе консула, към възвишеното място покрай прозореца, където бяха поставени две възглавници, на които двамата трябваше едновременно да седнат.

Така и стана. Везирът, който беше хром с десния крак (затова народът го наричаше Топал паша), се движеше енергично и бързо, както често се движат хромите хора. По същия начин той се доближи до консула и сърдечно го покани да седнат. Между тях, на едно стъпало по-ниско, седна драгоманът Давна. Той се сви на две, скръсти ръце на скута, наведе очи в желанието си да се покаже още по-нискостоящ и по-дребен, отколкото всъщност беше, и че има само толкова сили, колкото е необходимо, за да могат тези двама сановници да съобщят един другиму мислите и поръченията си. Цялата тълпа изчезна незабелязано. Останаха само слугите, които трябваше да поднасят черпнята, разпределени на кратки разстояния. През целия разговор, който продължи повече от час, прислужниците като безмълвни сенки предаваха един на друг и поднасяха на консула и везира всичко, което изисква церемониалът.

Първо бяха поднесени запалени чибуци, след това кафе, след кафето шербет. После един прислужник, пълзейки на колене, донесе в плитко блюдо силен аромат и го поднесе под брадата на везира и под мустаците на консула, като че ли ги кади. После пак кафе и пак нови чибуци. И всичко това се правеше по време на разговора с най-голямо внимание, ненатрапчиво, бързо и умело.

Везирът, нещо необикновено за един ориенталец, беше жизнен, любезен и откровен. На Давил бяха разказвали за тези качества на везира и той знаеше, че не всичко трябва да приема за истина и вярно, но при все това посрещна с приятно чувство проявеното сега внимание и любезност след неочакваното унижение, което изживя на минаване през града. Кръвта, която бе нахлула в главата му, започна да се разнася. Думите на везира, ароматът на кафето и чибуците — всичко това му действуваше някак си благотворно и успокоително, макар че не можеше да заличи тягостните му впечатления. В разговора везирът не пропусна да подчертае диващината на тази страна, суровостта и изостаналостта на народа. „Природата е сурова, мъжете — невъзможни. Какво можете да очаквате от жените и децата, създания, които бог не е надарил с разум в една страна, в която мъжете са сприхави и груби. Всичко, което тези хора вършат и говорят, няма никакво значение и стойност, нито пък може да има влияние върху работите на сериозни и просветени люде. Кучето си лае, а керванът си върви“ — завърши везирът, очевидно осведомен за всичко, което се бе случило при минаването на консула през града, и сега искаше да омаловажи и омекоти станалото. И от тези неприятни дребни неща той веднага премина към величието на Наполеоновите победи, единствени по рода си, и към значението и важността на онова, което двете империи, турската и френската, биха могли да постигнат в тясно и разумно сътрудничество.

На Давил се нравеха тези думи, казани искрено и спокойно, защото бяха косвено извинение за предишните обиди и в неговите очи намаляваха унижението, което бе изживял. Успокоен и в по-добро настроение, той наблюдаваше внимателно везира и си припомняше това, което беше узнал за него от Давна.

Хюсрев Мехмед паша, наричан Топал, беше грузинец. Доведен в детските си години като пленник в Цариград, той служил при великия Кючюк Хюсеин паша. Там го забелязал Селим III още преди да се възкачи на престола. Смел, с бистър ум, хитър, красноречив, искрено предан на своите старейшини, този грузинец още в тридесет и първата си година станал везир на Египет. Това повишение всъщност завършило лошо за него, защото голямото въстание на робите го прогонило от Египет, но той не изпаднал напълно в немилост. След кратък престой в Солун бил назначен за везир на Босна. Наказанието било сравнително леко, а Мехмед паша го правел още по-леко, като пред хората хитро се преструвал, че изобщо не се чувствува наказан. От Египет той бе довел със себе си отряд от тридесет предани мамелюци, с които често излизаше на обучение на Травнишката равнина. Разкошно облечени и добре гледани, мамелюците предизвикваха любопитство и издигаха авторитета на пашата пред хората. Босненските турци ги гледаха с омраза, но и със страх, и с прикрито възхищение.

Повече от самите мамелюци предизвикваше възторг хергелето на везира, невиждано дотогава в Босна както по броя, така и по породата на конете.

Везирът беше млад, но за годините си изглеждаше още по-млад. На бой беше под средния, но с цялото си държане и особено с усмивката си прибавяше в очите на събеседника поне още една педя към дребния си ръст. Той беше хром с десния крак, но с кройката на дрехите и с умелите си бързи движения прикриваше, колкото можеше, своя недъг. Когато трябваше да стои прав, той заставаше винаги така, че хромостта му да не се забелязва, а когато трябваше да се движи, правеше това бързо, живо и отсечено. Това му придаваше особено бодър и младежки вид. В него нямаше нито следа от онази вкаменена османлийска гордост, за която Давил беше толкова много слушал и чел. Цветовете и кройката на дрехата му бяха обикновени, но очевидно внимателно подбрани. Има такива хора, които със самото носене на дрехите и украшенията им придават известен блясък и благородство. Необикновеното червендалесто лице, като у моряк, с къса черна брада и малко износи, черни блеснали очи, беше открито и засмяно. Той беше от ония хора, които с постоянната си усмивка прикриват истинското си настроение, а с игривото си красноречие — своята мисъл или липсата на мисъл. Всяко нещо, което той с умение разказваше, изглеждаше така, като че ли знаеше за него много повече от това, което бе казал. Всяка любезност и всяко внимание и услуга от негова страна изглеждаха само като увод, като първа част от онова, което тепърва трябваше да се очаква от него. Независимо от това как е бил предварително осведомен и предупреден, всеки, който се срещнеше с него, не можеше да се освободи от впечатлението, че има пред себе си благороден и разумен човек, който не само обещава, но и ще направи добро дело там, където може, и винаги, когато може; но същевременно нямаше остроумие, което да може да проникне в тези обещания и да определи границите им и истинската стойност на тези добри дела.

И везирът, и консулът насочваха разговора към неща, за които знаеха, че са скрита слабост или любим предмет на събеседника. Везирът непрекъснато се връщаше към изключителното величие на Наполеоновата личност и към победите му, а консулът, който от Давна бе осведомен за страстта на везира към морето и мореплаването — към въпроси, свързани с морското дело и с воюването по море. Наистина везирът страстно обичаше морето и живота по море. Освен болката, която таеше в себе си поради неуспеха в Египет, той всъщност най-много страдаше от това, че беше откъснат от морето и затворен в тези студени и диви планински краища. Дълбоко в душата си везирът лелееше съкровена мечта един ден да стане наследник на своя велик господар Кючюк Хюсеин паша и като капудан паша да осъществи неговите планове и замисли за изграждането на турския военноморски флот.

След разговора от час и половина консулът и везирът се разделиха като добри познати, всеки еднакво уверен, че ще може да постигне много нещо от другия, и всеки доволен от своя събеседник и лично от себе си.

На тръгване се вдигна още по-голяма глъчка и суматоха. Донесоха истински скъпоценни кожени наметала, за консула от белки, а за придружаващите го — от чоха и лисичи кожи. Един глас произнасяше високо молитви и просеше благословение за този царски гостенин, а останалите отговаряха в хор. Висши чиновници придружаваха Давил до средата на вътрешния двор, до камъка, от който възсядаха конете. Всички вървяха с разперени ръце, сякаш, го носят. Давил възседна коня. Върху мундира му метнаха везировия кюрк от белки. Навън вече чакаха мамелюците, яхнали конете. Шествието потегли по същия път, по който бе дошло.

Въпреки тежката дреха, която имаше върху себе си, Давил почувствува тръпки при мисълта, че отново ще трябва да минава между захабените кепеници и изкривените дървени решетки на прозорците, сред ругатните или презрението на тълпата. Ала като че ли първите стъпки на Давил в Травник трябваше да бъдат следвани непрекъснато от изненади, дори и приятни. Наистина турците по дюкяните пак бяха навъсени и неподвижни, с преднамерено наведен поглед, но от къщите този път нямаше ни ругатни, ни закани. Целият настръхнал, Давил имаше чувството, че зад дървените решетки го наблюдават десетки враждебни и любопитни очи, но без глас и движения. Стори му се, че кюркът на везира го пази от тълпата, затова несъзнателно го прегърна повече към себе си, изправи се на седлото и така с дигната глава пристигна пред оградения със зид Барухов двор.

Когато най-сетне остана сам в затоплената стая, Давил седна на коравия миндер, разкопча униформата си и дълбоко въздъхна. Беше развълнуван, но и сломен, и изморен. Чувствуваше се празен, затъпял и смутен, като че ли бе паднал на този твърд миндер, хвърлен отнякъде си от голяма височина, и още не можеше да дойде на себе си и да разбере къде е и какво му е. Най-сетне беше свободен, но не знаеше какво да прави с това свободно време. Помисли за почивка и сън, но погледът му се спря на закачения кюрк, който преди малко бе получил от везира, и веднага, като нещо болезнено и неочаквано, му мина през ума мисълта, че за всичко трябва да напише доклад до министъра в Париж и до посланика в Цариград. Значи, че трябва да изживее всичко още веднъж и да представи нещата така, че да не бъдат ни прекалено във вреда на авторитета му, ни далече от истината. Тази задача стоеше сега пред него като непроходима планина, която той все пак трябваше да премине. Покри очите си с дланта на дясната ръка. Въздъхна няколко пъти дълбоко и полугласно каза: Боже мой, боже мой! И остана така, облегнат на миндера. Това му беше сън и почивка.