Иво Андрич
Травнишка хроника (30) (Консулски времена)

Епилог

Вече трета седмица как времето се задържа хубаво. Както всяка година, бейовете започнаха да излизат на разговор на Софата в Лутвовото кафене. Но разговорите им са въздържани и мрачни. В цялата страна става мълчаливо съвещание за въстание и отпор срещу непоносимото и безумно управление на Али паша. Въпросът вътрешно вече е разрешен и сега само назрява. С постъпките си Али паша сам ускорява това назряване.

Днес е последният петък от месец май на 1814 година. Всички бейове са налице и разговорът е жив и сериозен. Всички знаят новините за поражението на Наполеоновите армии и за неговото абдикиране; сега само разменят, сравняват и допълват своите сведения. Един от бейовете, който тази сутрин бе говорил с хора от конака, каза, че всичко е уредено за заминаването на френския консул и семейството му и че с положителност се знаело, че наскоро след него ще тръгне и австрийският консул, който всъщност седял в Травник само заради французина. Така със сигурност може да се разчита, че преди есента ще изчезнат от Травник консулите и консулствата и всичко, което те донесоха и внесоха.

Всички приемат тези новини като вест за някаква победа. Защото, макар че с течение на годините до голяма степен да бяха свикнали с присъствието на чуждите консули, все пак всички сега бяха доволни, че ще изчезнат тези чужденци заедно със своя различен и необикновен начин на живот, с дръзкото си вмешателство в босненските работи и условия. Обсъждат въпроса кой ще вземе „Дубровнишкият хан“, където е сега френското консулство, и какво ще стане с голямата къща на Хафизадичите, когато и австрийският консул напусне Травник. Всички говорят малко по-високо, за да чуе за какво става дума и Хамди бей Тескереджич, който седи на мястото си. Той е вече доста остарял и грохнал и се е прихлупил като разтрошена сграда. Слухът му изневерява. Не може да повдигне клепачите си, които още повече са натежали, и ако иска да види някого по-добре, трябва да обръща цялата си глава. Устните му са посинели и когато говори, се лепят една за друга. Старецът повдига глава и се обръща към онзи, който говореше последен:

— Кога беше това, че дойдоха тези… консули?

Бейовете се поглеждат и почват да гадаят. Едни казват, че има шест години, други — повече. След кратки обяснения и пресмятания се съгласяват и установяват, че първият консул е пристигнал преди повече от седем години, три дни преди рамазанския байрам.

— Седем години — казва замислено и проточено Хамди бей. — Седем години! А спомняте ли си каква тревога и шум се вдигна заради тези консули и заради онзи… онзи, Бонапарта? Та Бонапарта тук, та Бонапарта там. Та това ще направи, та това няма да направи. Светът му беше тесен: за силата му нямаше мярка и карар. А тези наши гяури бяха надигнали глава като ялов клас. Едни се хванаха за полата на френския, други — на австрийския консул, трети очакваха московци. Обезумяла и побесняла беше раята. А ето и това беше и отмина. Вдигнаха се царете и разгромиха Бонапарта. Консулите ще изчистят Травник. Ще ги споменават само още някоя година. Децата на брега ще си играят на консули и гавази, ще яздят дървени прътове, ала и те ще ги забравят, като че ли никога не са съществували. И всичко ще бъде пак по божията воля, както винаги е било.

Хамди бей спира, защото се задушава при дишането, а останалите мълчат, очаквайки какво ли още ще каже старецът, пушат и се наслаждават на хубавата победоносна тишина.