Иво Андрич
Травнишка хроника (26) (Консулски времена)

XXV

Неволите, които сполетяха Травник с пристигането на новия везир, тежки за целия град и големи като вселената за всеки отделен човек, когото пряко засягаха, оставаха естествено заровени в тази планинска рамка, която затваряше и стесняваше града, и в докладите на двамата травнишки консули, които тези дни никой нито във Виена, нито в Париж успяваше да прочете. Целият широк свят по това време беше изпълнен със слухове за голямата европейска драма на Наполеоновия разгром.

Дните около Коледа и Нова година Давил прекара в изплашено изчакване и с паническо чувство, че всичко е загубено. Но щом се узна, че Наполеон се е завърнал в Париж, нещата се смекчиха. От Париж започнаха да се получават утешителни коментари, заповеди и разпоредби, вести, че се организират нови армии и правителството подготвя решителни мерки във всички области.

Давил още веднаж се засрами от малодушието си. Но същото това малодушие сега го караше пак да се предава на неопределена надежда. Толкова е жива в слабия човек нуждата да се залъгва и толкова неограничена възможността да бъде измамен.

И така мъчителната и шеметна люлка, на която Давил години наред вече в себе си се издигаше и спускаше, започна отново да се люлее от смели надежди до дълбока безнадеждност. Само че при всеки замах надеждата се чупеше и постепенно намаляваше.

Към края на май се получиха бюлетини за победата на Наполеон в Германия, при Лицен и Бауцен. Старата игра продължаваше.

Но тези дни в Травник цареше такава оскъдица и такава потиснатост и страх от новия везир и от неговите арнаути, че Давил нямаше кому да съобщи за победоносните бюлетини.

Тъкмо тези дни Али паша беше тръгнал срещу Сърбия, след като „вдъхна страх и дисциплина“ на всички без разлика. И в случая той постъпи не както неговите предшественици. Преди „тръгването срещу Сърбия“ представляваше голямо тържество. С дни и седмици на травнишкото поле се събираха капитаните от босненските градове. Пристигаха бавно и произволно и довеждаха със себе си войска, каквато искаха и колкото си искаха. А когато пристигнеха в Травник, засядаха се тук, преговаряха с везира и властта, предявяваха искания, поставяха условия, искаха да им се плати в храна, оръжие и пари. И всичко ставаше под формата на възторжени манифестации и военни тържества.

Тогава из Травник дни наред се разхождаха непознати хора, стегнати и въоръжени, безработни и съмнителни. На травнишкото поле със седмици продължаваше пъстрият и шумен събор. Горяха огньове и се издигаха шатри. На средата забождаха копие с три конски опашки, напръскани с кръвта на овните, заклани като курбан за щастие на похода. Биеха тъпани, свиреха бурии. Четяха се молитви. С две думи, правеше се всичко, за да се забави тръгването. И често всичко се свеждаше до тръгването и тържествата, които го съпровождаха, и повечето от бойците никога не стигаха до бойното поле.

Този път, под ръката на Али паша, всичко мина под знака на строга тишина и голям страх, без особени тържества, но и без колебания и пазарлъци. Храна нямаше никъде. Живееше се от оскъдната дажба от хамбарите на везира. Никому не беше до песен и свирка. Когато везирът излезе на полето, неговият палач обезглави във Варошлука капитана от Цазин, защото довел девет души по-малко от обещаните. От слисания цазински отряд везирът назначи веднага нов капитан.

Такова беше този път тръгването срещу Сърбия, където Сюлейман паша вече чакаше със своя отряд.

Като най-висша власт в Травник остана пак старият Ресим бей, каймакаминът, когото Али паша беше осъдил на смърт още с пристигането си, но бейовете едва му бяха спасили живота. Страхът, който каймакаминът изтърпя тогава, беше най-голямата гаранция за везира, че този път ще води работите така, както той желае и иска.

Какво значение ще има, мислеше си Давил, да съобщавам на този нещастен старец бюлетините за Наполеоновите победи? И кому изобщо си струва да ги съобщавам?

Везирът замина с войската и с арнаутите си, но остави след себе си страх, студен, твърд и траен като най-твърдия зид, и мисълта за връщането му, която бе по-силна от всяка заплаха и по-страшна от всяко наказание.

Градът остана като глух и ням: празен, обеднял, изгладнял както никога през последните двадесетина години. Дните бяха вече слънчеви и дълги и човек прекарваше по-малко в сън и по-бързо изгладняваше, отколкото през зимата, когато дните са кратки. Омършавели деца, целите в лишеи, се лутаха из улиците и търсеха това, което нямаше: здрава храна. Хората отиваха чак в Посавина^[1], поне за семе.

Пазарният ден приличаше на обикновените дни. Много дюкяни дори не се отваряха. Търговците, които седяха на кепенците, бяха помръкнали и потиснати. Кафе и други отвъдморски стоки нямаше още от есента. Храната изчезна. Имаше само мющерии, които искаха да купят това, което нямаше. Новият везир наложи такива данъци на чаршията, че мнозина бяха принудени да прибегнат до заем, за да се изкупят. А страхът бе толкова голям, че никой не смееше да се оплаче нито в къщи, между четирите стени.

По къщите и по дюкяните се разправяше, че шестима християнски царе се опълчили срещу Бонапарт, че взели всичко, що е мъжко, във войската и че нямало нито да се оре, нито да се копае, нито да се сее и жъне, докато Бонапарт не бъде победен и унищожен.

Сега вече и евреите избягваха да се виждат около френското консулство. Фресине, който беше започнал постепенно да ликвидира френското представителство в Сараево, съобщаваше, че тамошните евреи изведнаж представили всички свои полици и вземания и той не бил в състояние да отговори на тези задължения. От Париж вече не отговаряха нито на един въпрос. Вече трети месец не се получаваха суми нито за заплатите, нито за издръжката на консулството.

Докато в Травник се сменяше везирът, а в Европа ставаха големи събития, в малкото консулско общество животът си течеше естествено: раждаха се нови същества, а другите старееха и се изхабяваха.

Госпожа Давил беше в последния месец на бременността си, която понасяше леко и незабелязано както и онази преди две години. По цял ден прекарваше с работниците в градината. Благодарение на фон Паулич тя и тази година успя да си достави от Австрия необходимите семена и очакваше много от своите посеви, макар че раждането й идваше в неудобно време, когато присъствието й в градината щеше да бъде най-необходимо.

Към края на май на Давил се роди петото дете, този път момче. Детето беше слабо и затова го кръстиха веднага и под името Auguste-Francois-Gerard бе записано в книгата на кръстените в долацката енория.

Около раждането на госпожа Давил всичко беше както и миналия път: разговори и искрени симпатии от всички травнишки жени, посещения, интерес и добри пожелания от всички страни; имаше и повойници въпреки оскъдицата и общата немотия. Липсваше само подаръкът от конака, защото везирът вече беше тръгнал с войски към Дрина.

От две години всичко се беше изменило, отношенията в света и условията в страната, но общите разбирания за семейния живот бяха останали непроменени и всичко, което се отнасяше до него, свързваше тези хора здраво и неизменно като светиня, чиято стойност беше обща, трайна и не зависеше от промените и събитията в света. Защото в среди като тази животът на всеки е съсредоточен в семейството като най-съвършена форма затворен кръг. Но тези кръгове, макар и строго разграничени, имаха някъде и свой невидим общ център и с част от товара си се опираха на него. Затова тук никой не можеше да бъде напълно равнодушен към това, което ставаше в едно семейство, и всички вземаха участие във всички семейни събития, раждания, сватби, смърт, и то ревностно и по инстинкт — енергично и искрено.

Някак си по същото време бившият Драгоман на австрийското консулство Никола Рота водеше последната, безумна и отчаяна борба със съдбата си.

В семейство фон Митерер години наред работеше стара готвачка, унгарка, която вече едва се движеше от дебелина и ревматизъм в краката. Тя беше отлична готвачка, искрен приятел на дома и едновременно непоносим тиранин за всички домашни. С нея Ана-Мария цели петнадесет години се караше и помиряваше. Но понеже през последните години тя беше съвсем грохнала, взеха една по-млада жена от Долац да й помага. Казваше се Луция и беше силна, работлива и бърза. Тя съумя така хубаво да се пригоди към нравите на старата готвачка, че покрай нея се научи да готви и да работи. И когато семейство фон Митерер напусна Травник и поведе със себе си, разбира се, и своя домашен змей, както Ана-Мария наричаше старата унгарка, Луция остана като готвачка при фон Паулич.

Луция имаше сестра Анджа, която беше нещастие за семейството и позор за цялото долацко общество. Още като девойка тя беше тръгнала по лош път и беше прокълната от олтара и изгонена от Долац. Сега държеше кръчма покрай пътя в Калибунар. Луция, както и всички нейни близки, много страдаше поради сестра си, която много обичаше и с която въпреки всичко не беше скъсала напълно. Скришом от хората тя от време на време виждаше сестра си, макар че от тези срещи страдаше повече, отколкото от самото желание да види сестра си, защото Анджа си оставаше упорито на своя път, а Луция след напразните настойчиви молби всякога плачеше над нея като над мъртвец. И въпреки всичко те пак се виждаха.

Като се луташе безработен и отпуснат, а на вид важен и зает, из Травник и околността, Рота често се отбиваше и в кръчмата на Анджа в Калибунар. Малко по малко той се свърза с тази разтурена жена, която също като него бе изхвърлена от своята среда и бе почнала преждевременно да старее и да се отдава на пиене.

Някак си тъкмо пред Великден Анджа поиска и намери начин да срещне сестра си Луция. В разговор тя й предложи кратко и грубо да отровят австрийския консул. Носеше и отровата.

Планът беше такъв, какъвто можеше да се скалъпи само нощем в прословутата кръчма между две болни и нещастни създания под въздействието на ракията, невежеството, омразата и пълната обезумялост. Изцяло под влиянието на Рота Анджа уверяваше сестра си, че от тази отрова консулът бавно и незабелязано ще почне да слабее и ще умре като от естествена смърт. Обещаваше й огромна награда и богатски живот с Рота, за когото тя щяла да се венчае и който след смъртта на консула щял да заеме отново някакъв висок пост. Показа й и пари, злато. С две думи, всички ще могат да станат щастливи и осигурени за цял живот.

Луция примря от страх и срам, когато чу какво предлага сестра й. Взе веднага двете шишенца и ги скри бързо в джобовете на шалварите си, а после хвана нещастната жена за раменете и я раздруса, като че ли искаше да я събуди от болезнен сън, и я закле в името на майчиния им гроб и всички светии да дойде на себе си, да се откаже от такива мисли и планове. За да я увери и да я накара да се засрами, тя й говори колко добър е консулът и какъв грях и ужас е самият помисъл да му се отплати така за неговата добрина. Съветваше я не само веднага да се откаже от тази работа с Рота, но и да скъса с него всяка връзка.

Изненадана от отпора и негодуването, което срещна, Анджа привидно се отказа от лошото си намерение и поиска от сестра си да й върне шишенцата. Но Луция не искаше и да чуе. Така се и разделиха. Луция — съкрушена и разплакана, а Анджа — мълчалива, с коварна и неясна гримаса на червендалестото си лице. Цяла нощ Луция не можа да затвори очи, дълго се измъчваше и мислеше какво да направи. А когато осъмна, тя незабелязана отиде в Долац, довери цялата работа на свещеника Иво Янкович, предаде му шишенцата с отровата и го помоли да направи това, което той смята за уместно, само да се избегне нещастието и да се смъкне грехът.

Още същия ден, без да губи нито минута, фра Иво посети фон Паулич и му съобщи цялата работа, като му предаде и отровата. Подполковникът написа веднага писмо на Давил, в което го уведоми, че неговото протеже Рота се е опитал да го отрови. За това има доказателства и свидетели. Този нещастник не е успял, нито пък ще успее в това си начинание, но той, фон Паулич, предоставя на Давил и на неговата прозорливост да отсъди дали и занапред може да дава закрилата на френското консулство на един такъв човек. С подобно писмо той съобщи цялата работа и на каймакамина. След като направи всичко това, подполковникът продължи да работи спокойно и да живее както и досега, да се храни по същия начин със същата прислуга и същата готвачка. Но за това пък всички останали бяха много развълнувани: и каймакаминът, и монасите, и особено Давил. Давна получи нареждане да постави Рота пред алтернативата: или да бяга веднага от Травник, или да загуби закрилата на френското консулство и да бъде арестуван от турските власти за доказан опит за отравяне.

Още същата нощ Рота изчезна от Травник заедно с Анджа от кръчмата в Калибунар. Давна му помогна да избяга в Сплит. Но същевременно Давил уведоми френските власти в Сплит за последните подвизи на Рота и препоръча да не го използуват за никаква служба, тъй като е опасен и невменяем човек, а да го изпратят по-нататък в Левант и да го предоставят на съдбата му.