Иво Андрич
Травнишка хроника (24) (Консулски времена)

XXIII

В себе си Давил се ядосваше на дребните си суеверия, но все такива мисли му идваха в главата. Такава беше и мисълта, че летните месеци в Травник са нещастни и носят винаги неприятни изненади. Сам си казваше, че това е съвсем естествено. Лете започват всички войни и всички бунтове. Изобщо летните дни са по-дълги и хората имат повече време, а това ще рече и повече възможности да вършат всички ония глупости и лоши действия, които са тяхна постоянна и дълбока вътрешна необходимост. И макар че си обясняваше всичко, отново го овладяваше същата мисъл: лятото носи неприятности и летните месеци („ония, в които няма буквата «р»“) във всяко отношение са по-опасни от другите.

Това лято дойде с лоши поличби.

Един майски ден, който добре започна с двучасова работа над стиховете от „Александриадата“, Давил седеше с младия Фресине, пристигнал лично да му опише тежкото положение на „френския хан“ в Сараево и всички несгоди на френската транзитна търговия през Босна.

Младият човек седеше на терасата между цветята и говореше с живия си и бърз южняшки маниер.

Той беше вече втора година в Сараево. През това време идва само веднаж в Травник, но водеше постоянна преписка с генералния консул. В тези писма все повече място заемаха оплакванията от хората и условията. Младият човек беше съвсем разочарован и отчаян. Беше отслабнал, косата на темето му беше оредяла, лицето му беше получило нездрав цвят. Давил забеляза, че ръцете му треперят, а в гласа му се долавяше горчивина. Съвсем беше изчезнала онази спокойна яснота, с която той предвиждаше и разпореждаше всичко при първото си посещение поминалото лято на същата тази тераса. („Изтокът — мислеше си Давил с онова несъзнателно злорадо човешко задоволство, с което при другите откриваме и наблюдаваме следи от болест, която измъчва и нас. — Изтокът е проникнал в кръвта на този млад човек и го е разял, измъчил и озлобил.“)

Младежът наистина беше огорчен и обезсърчен. Онова раздразнително недоволство от всичко, което сполетява и овладява хората от Запад, дошли да работят в тези краища, навярно беше проникнало напълно в него и той нямаше сили да го превъзмогне, нито пък да го скрие в себе си.

Предложенията му бяха радикални: трябва всичко да се ликвидира, колкото по-скоро, толкова по-добре, и да се потърсят други пътища през някоя друга област, където ще може да се живее и да се работи с хората.

За Давил беше ясно, че младият човек е заразен от „ориенталската отрова“ и сега е в онзи стадии на болестта, когато човек като в треска нито вижда действителността, нито пък може правилно да преценява, а с всеки нерв, с всяка мисъл е в постоянен спор и борба с това, което го обкръжава. Той така добре познаваше това състояние на духа, че спрямо този млад човек можеше да играе ролята на по-стар и по-твърд мъж, който утешава и успокоява. А младежът се отбраняваше от всяка утеха като от лично нападение и обида.

— Не — говореше той ядосано, — в Париж дори и не подозират как се живее и работи тук, никой не може да знае това. Човек трябва да работи с тези хора и да живее сред тях, за да разбере колко несигурни, високомерни, сурови и коварни са тези босненци. Само ние знаем това.

На Давил се струваше, че чува собствените си думи, които толкова пъти бе произнасял и написал. Той ги слушаше внимателно, като не сваляше поглед от младежа, който трепереше от прикривано възмущение и дълбоко отвращение. „Значи, така съм изглеждал аз в очите на Дефосе и на всички ония, на които толкова пъти повтарях същите тия неща, със същия тон и маниер“ — мислеше си Давил. А в същото време утешаваше и успокояваше развълнувания младеж.

— Да, условията са трудни, всички го знаем от опит, но трябва да имаме търпение. Френският разум и достойнство в края на краищата трябва да надделеят над тяхната избухливост и високомерие. Само трябва…

— Трябва да се бяга оттук, господин генерален консул, и то колкото се може по-скоро. Защото човек тук загубва и достойнство, и разум, и вложени сили, а не печели нищо. Това е положението поне с работата, за която аз дойдох тук.

„Същата болест, същият симптом“ — мислеше си Давил и продължаваше да успокоява и уверява младежа, че трябва да потърпи и да изчака, че работата не може така изведнаж да се напусне, че в големия императорски план за континентална система и организиране на европейското стопанство цяло Сараево е важно звено, неблагодарно, но важно, и че отслабването на която и да било точка може да застраши целия замисъл и да има лоши последици за императорските планове.

— Това е нашият дял от усилията и горчилката и ние трябва да го понесем, колкото и да ни е трудно. Макар че не виждаме смисъла и насоката на плана, на който сътрудничим, плодовете няма да закъснеят само ако всеки изтрае на мястото си и не отстъпи. А не трябва никога да забравяме, че провидението ни е дало най-великия владетел на всички времена, че той ръководи съдбините на всички, включително и нашите, и че можем изцяло да се доверим на неговото ръководство. Неслучайно съдбата на света е в негови ръце. Неговият гений и неговата щастлива звезда водят всичко към добър край. Опирайки се на това, ние можем да вършим работата си спокойно и със сигурност, макар че имаме големи трудности.

Давил говореше бавно и спокойно и внимателно се вслушваше в това, което говореше, и се учудваше на думите и аргументите, които във всекидневните си колебания и съмнения никога не умееше да намери. И ставаше все по-красноречив и по-убедителен. Давил се намери в положението на стара бавачка, която приспива детето и му разказва дълги приказки, докато накрая не приспи себе си и не заспи край будното дете. На края на разговора той беше доволният и убеденият, а младият човек, на когото сараевските търговци и кираджии тровеха живота, само бавно клатеше глава и го гледаше с болка, като присвиваше устни, и лицето му, на което се забелязваха следи от лошо храносмилане и болна жлъчка, трепваше от време на време.

В този миг пристигна Давна и след като се извини, че прекъсва разговора, съобщи тихо на консула, че снощи е пристигнал татарин от Цариград и е донесъл вест за мор в харема на Ибрахим паша. Чумата, която през последните седмици вилнеела из Цариград, се вмъкнала и в дома на везира на Босфора. За кратко време измрели петнадесет души, най-много от прислугата, но между тях били и най-голямата дъщеря на везира, и дванадесетгодишният му син. Всички оцелели от домочадието избягали в планините във вътрешността на страната.

Докато слушаше тежките новини от Давна, струваше му се, че вижда ясно пред себе си грамадния, смешно натруфен, винаги малко вляво или вдясно наклонен лик на везира как потреперва под новите удари.

По съвета на Давна и добрия ориенталски обичай решиха веднага да не искат прием при везира, а да изчакат да минат няколко дни и с тях и първите и най-тежки впечатления от нещастието.

Когато продължи разговора си с Фресине, Давил се чувствуваше още по-мъдър и по-търпелив, насърчен от чуждото нещастие. Смело и без колебание обеща на младежа, че идущия месец лично ще посети Сараево и на самото място ще види какво може да се направи с властта, за да се създадат по-добри условия за френския транзит.

 

 

След три дни везирът прие Давил на горния етаж, в летния Диван.

От светлия летен ден консулът влезе направо в мрачното и хладно приземие на конака и затрепера, като че ли влизаше в катакомба. На горния етаж имаше малко повече светлина, но и тук в сравнение с блясъка и жегата навън беше сянка, изпълнена с хлад. Един прозорец беше повдигнат, в него напираха буйните листа на асмата и влизаха в стаята.

Везирът седеше на обичайното си място, без каквато и да било видима промяна, с всичките си украшения, наклонен на една страна като стар паметник. Като го видя такъв, и Давил се стараеше да изглежда обикновен и непроменен и само с мъка си мислеше за това, което трябваше да каже по повод на случилото се нещастие, но да бъде то и сърдечно, и дискретно, да не споменава конкретно починалите, особено жените, и да покаже своето разбиране и съчувствие.

С моралната си вкаменелост, която напълно отговаряше на физическата му неподвижност, везирът облекчаваше задачата на Давил. След като изслуша думите на Давил, преведени от Давна, без да трепне и да се измени в лицето, без да губи думи за умрелите, той веднага премина към съдбата и задачите на живите.

— Ето и чума дошла в Стамбул, и то в краища, където не се помни да е идвала — казваше везирът с тежкия се студен глас, сякаш говореше с каменна уста, — ето и без чума не можа да мине. Не можеше да не дойде заради нашите грехове. Сигурно и аз съм грешен, щом е влязла и в моя дом.

Тук везирът млъкна, а Давил бързо заповяда на Давна, като лекар, да обясни, че естеството на болестта е такова и има толкова случаи, когато са пострадали толкова свети невинни лица и къщи само от случайно пренасяне на бацилите на тази опасна зараза.

Везирът обърна бавно главата си и за пръв път погледна Давна, като че ли едва сега го беше забелязал, с оня безжизнен поглед на черните очи, които гледат, а не виждат, сякаш са от камък, и веднага отново се обърна към консула.

— Не. От греха, от греха идва всичко това. Народът в столицата е загубил ум и срам. Всички са полудели и се надпреварват в пороците и разкоша. А от високите места не се предприема нищо. Всичко това е така, защото го няма султан Селим. Докато той беше жив и на власт, грехът в столицата се преследваше, водеше се борба срещу пиянството, поквареността и безделието. А сега…

Везирът отново млъкна, изведнъж, като ненавита пружина, а Давил се опита пак да каже нещо успокоително и облекчително, да обясни, че в края на краищата между греха и наказанието не може да не се стигне до равновесие и че навярно така ще се сложи край и на изкупленията.

— Бог е един. Той има мярка — отхвърляше везирът всяка утеха.

През отворения прозорец достигаше чуруликането на невидими птички, от които потрепваха листата, проникнали в стаята. На ската, който затваряше хоризонта, се виждаха ниви с узряло жито, разграничени със зелени межди или с живи плетове. Сред тишината, която настъпи изведнаж след думите на пашата, някъде откъм стръмнината се разнесе остро и пискливо цвилене на жребец.

Приемът завърши с думи за султан Селим, който загина като светец и мъченик. Везирът беше развълнуван, макар че това не личеше нито от гласа му, нито от израза на лицето му.

— Дано даде бог децата ви да ви дарят с радост — каза той на Давил на сбогуване.

Давил не закъсня да му отвърне, че след скръбта и везира ще огрее радост.

— Що се отнася до мен, аз в живота толкова съм губил и изгубил, че сега най-много бих искал, ако можех, облечен в грубо платно, да обработвам градината си далече от хора и събития. Бог е един!

Везирът произнесе тези думи като отдавна подготвена заучена фраза, като картина, която е много близка на мислите му и която за него има особено дълбоко значение, непонятно за други е.

 

 

Лятото на 1812 година, което лошо започна, продължаваше лошо.

По време на последната война срещу петата коалиция, през есента на 1810 година, на Давил в много отношения му беше по-леко. Първо, борбата с фон Митерер, сътрудничеството с Мармон и с градските капитани на австрийската граница бяха, както видяхме, трудни и изморителни неща, но поне му запълваха времето и насочваха мислите му към реални грижи и осезаеми цели. Второ, походът напредваше добре, от победа към победа и — което беше главно — напредваше бързо. Още ранната есен донесе Виенския мир и поне временно омиротворяване. А сега всичко беше отдалечено и съвсем непонятно и заплашваше както с неяснотата си, така и с гигантските си размери.

Да зависиш с мисълта и с живота си от придвижването на една армия в руските равнини, а да не знаеш нищо за нея, за нейните пътища, средства и изгледи и само да очакваш и да предполагаш всичко, дори и най-лошото, докато се разхождаш по стръмните алеи в градината около консулството — в това се състоеше животът на Давил през тези летни и есенни месеци. Нямаше нищо, което да му облекчи това изчакване, никой, който да му помогне!

Куриерите сега минаваха по-често, но не носеха много новини за войната. Бюлетините, в които се споменаваха необикновени имена на съвсем непознати градове — Ковно, Вилно, Витебск, Смоленск, — не можеха да разсеят неизвестността, нито да отстранят опасенията. И тия куриери, обикновено пълни с приказки и с най-различни новини, сега бяха изморени, в лошо настроение и мълчаливи. Нямаше дори и лъжи, и догадки, които да развълнуват малко човека и да го разтърсят от най-различните подозрения и от неизвестността.

Работата около преноса на френския памук през Босна беше вече оправена и напредваше добре или поне изглеждаше така в сравнение с големите грижи и опасения за голямото начинание, което сега се разгръщаше някъде далече на север. Наистина кираджиите повишаваха цените, народът крадеше памука по пътя, а турските митничари бяха нередовни и ненаситни на подкупи. Фресине пишеше отчаяни писма, разяждан от онази болка, която сполетява чужденците поради лошата храна, хората и неприятностите в тази страна. Давил следеше всички известни за него симптоми на тази болест, изпращаше му мъдри, умерени, държавнически отговори и му препоръчваше търпение в службата на империята.

А в същото време и той самият се въртеше около себе си и отчаян, търсеше поне някакъв сигурен признак, който малко да го успокои и насърчи в неговите съмнения и в прикрития, но непрекъснат страх от всичко. Но нямаше нищо, за което човек да се хване и да се опре. Както винаги при подобни положения, както някога при случая с младия капитан от Нови, Давил чувствуваше около себе си жива стена от лица и очи, студени и неми като по мълчаливо споразумение или загадъчни и празни, или фалшиви. Към кого да се обърне, кого да попита, кой би могъл да знае истината и кой би се съгласил да му я каже?

При везира срещаше все едни и същи кратки въпроси:

— Къде е сега вашият император?

Давил му отговаряше, като посочваше мястото, споменато в последния бюлетин, а везирът само леко отмахваше с ръка и шепнешком казваше:

— Дано даде бог и в Петроград бързо да влезе!

После поглеждаше консула с поглед, от който Давил усещаше студени тръпки и на душата му ставаше още по-тежко.

И държането на австрийския консул беше такова, че само още повече тревожеше Давил.

Веднага след като френските войски тръгнаха срещу Русия и щом като се получи вестта, че този път виенското правителство като съюзник е на страната на Наполеон, че участвува в похода с над 30 000 души, водени от княз Шварценберг, Давил посети фон Паулич в желанието си да подеме с него разговор за изгледите на голямата война, в която техните дворове този път за щастие бяха на една и съща страна. Той срещна няма и ледена учтивост. Подполковникът беше повече от всякога далечен и чужд, държеше се така, като че ли не знае нищо, нито за войната, нито за съюзничеството, и оставяше Давил сам да мисли за това, да се радва на успехите и да трепери от неуспехите. А когато Давил се опитваше да измъкне от него поне една дума на съгласие или негодуване, той свеждаше хубавите си сини очи към пода и тези очи без поглед ставаха изведнаж зли и опасни.

След всяко посещение при фон Паулич Давил се връщаше в къщи още повече смутен и потиснат. Впрочем австрийският консул явно се стремеше да остави и у везира, и сред народа впечатление, че духом той не взема никакво участие в тази война и че цялото начинание е изключително френска работа. Това се потвърждаваше и от наблюденията на Давна.

А когато с такива впечатления и такова съзнание се връщаше в къщи, Давил сварваше жена си изцяло вдадена в работата около подготовката на зимнина. Използувайки опита от миналите години, тя сега точно знаеше кои зеленчуци се запазват по-добре и по-дълго време, кои сортове от тукашните плодове са най-подходящи за консервиране, какво е въздействието на влагата, студа, атмосферните промени. Така от година на година туршиите и консервите й ставаха по-хубави и по-вкусни, трапезата — по-богата и по-разновидна, а загубите все по-малки и по-незначителни. Жените работеха по нейни упътвания и под неин надзор, а и тя самата все намираше по нещо да свърши.

Давил добре знаеше (и то от дълъг опит!), че не си струва трудът да прекъсва работата й, защото това нямаше нищо да помогне, тя нямаше и изобщо не можеше да има усет за отвлечени разговори върху опасенията и страха, който не го напускаше. И най-малките семейни грижи за децата, къщата или за него лично за нея бяха много по-важни и по-достоен предмет на разговор, отколкото най-сложните „вътрешни състояния“ и настроения, за които той непрекъснато си мислеше, и така му се искаше да има с кого да поговори за тях. Той добре знаеше, че тази жена (иначе негов единствен и сигурен другар) винаги, а и сега бе изцяло предана на всекидневните грижи и на работата, която стоеше пред нея, като че ли на света не съществуваше нищо друго и като че ли всички хора, от Наполеон до консулшата в Травник, също така предано и всеки по свой начин приготовляваха необходимото за зимата. За нея беше ясно, че божията воля се изпълнява всеки миг, навсякъде и във всичко. И за какво да се говори?

Давил сядаше в големия си стол, покриваше очи с длан и след тиха въздишка („Ах, боже мой, боже мой!“) вземаше своя Делил и разтваряше безразлично къде, в средата на някоя песен. Всъщност той търсеше това, което не се намира нито в живота, нито в книгите: някакъв душевен приятел, който да му съчувствува и да бъде готов да изслуша всичко и всичко да може да разбере, с когото да може да поговори откровено и който да му отговори ясно и открито на всички въпроси. В този разговор като в огледало той би могъл да види за пръв път истинския си лик, да узнае истинската стойност на работата си и да определи недвусмислено своето положение в света. Там би могъл също да разбере какво в тия негови скрупули, предвиждания и опасения е основателно и реално, а какво — неоснователно и фантазия. И в тази жалка долина, в която протичаше вече шестата година на неговата самота, това би било истинско избавление.

Но такъв приятел не идваше. Той никога не идва. Вместо него пристигаха само странни и нежелани гости.

И през първите години се случваше да дойде някакъв пътник — французин или чужденец с френски паспорт, — да остане в Травник, да иска или да предлага услуги. Но напоследък съвсем зачестиха.

Идваха пътници, съмнителни търговци, авантюристи, измамници, които бяха измамили сами себе си, като се бяха залутали в тази непроходима и клета страна. Всички те само минаваха или бягаха отнякъде на път за Цариград, Малта, Палермо и смятаха престоя си в Травник за наказание и нещастие. За Давил всеки такъв неочакван и нежелан гостенин означаваше редица грижи и вълнения. Той беше отвикнал да общува със своите сънародници и с хора от Запада изобщо. А както всички чувствителни натури, които не са сигурни в себе си, и той трудно различаваше лъжата от истината и постоянно се колебаеше между неоснователното съмнение и прекаленото доверие. Изплашен от окръжните на министерството, което непрекъснато напомняше на консулствата да обърнат най-голямо внимание на хитрите и умело прикрити английски агенти, Давил виждаше във всеки от тези пътници английски шпионин и предприемаше редица излишни и безполезни мерки, за да го разобличи или да се защити от него. Всъщност тези пътници най-често бяха хора, излезли от релсите и самите нещастни и объркани, с разстроени съдби, бежанци и корабокрушенци на една развълнувана Европа, която Наполеон със своите победи и своята политика преораваше и прекопаваше във всички посоки. И по тях Давил понякога можеше да долови какво беше направил Генерала от хората през последните четири-пет години.

Давил ги мразеше и за това, че по тях, по тяхното паническо желание да си заминат по-скоро оттук, по тяхната раздразнителност от нередностите, неумението и неточността на тукашния свят, по тяхната отчаяна безпомощност в борбата със страната, хората и условията той можеше да прецени къде беше попаднал и в каква страна минаваха най-хубавите му години.

Всеки такъв нежелан гост беше за Давил мъчение и неприятност; струваше му се, че седи на главата му, че го излага пред цял Травник; и той гледаше на всяка цена с пари, с отстъпки, увещания да го отдалечи по възможност по-скоро от Босна, да не гледа олицетворението на собствената си съдба и поне да няма свидетели на своите неуспехи.

И по-рано имаше такива случайни пътници, но никога толкова много както в годината, когато започна походът срещу Русия, и никога толкова странни, съмнителни и покварени. За щастие Давна никога, нито при такива случаи, не губеше чувството си за реалност, хладнокръвното си и дръзко присъствие на духа и безскрупулността си към всичко и всеки, с помощта на която разрешаваше и най-трудните въпроси.

Един след обед, в дъждовен майски ден, пред големия хан пристигнаха някакви пътници. Веднага се насъбраха безброй деца и безделници от чаршията. От одеялата и шаловете се измъкнаха трима души в европейски дрехи: дребен, сприхав мъж, висока, едра жена, начервена, набелена, с боядисани коси, като актриса, и едно момиченце на дванадесет години. И тримата бяха преуморени, разглобени от тежкия път и продължителната езда, гладни, сърдити едни на други и на всичко наоколо. Разправяха се до безкрай с кираджиите и с ханджията. Дребният мъж с жълто лице и черна коса се движеше с припряност на южняк, крещеше, нареждаше, караше се на жената и детето. Най-после разтовариха сандъците им и ги наредиха пред хана. Неспокойният човек хвана под мишницата дебелото момиченце, вдигна го и го постави на най-горния сандък, като му заповяда да седи там, без да мърда, като жив белег. После се запъти да търси френското консулство.

Върна се с Давна, който го гледаше накриво и отвисоко, докато дребният човек обясняваше, че се казва Лоренцо Гамбини, че е родом от Палермо, че досега е живял в Румъния като търговец и че се връща в Италия, защото не може повече да понася живота в Левант. Измамили го, ограбили го, разрушили му здравето. Трябвало му виза, за да се завърне в Милано. Казано му било, че ще я получи тук, в Травник. Имал някакъв остарял паспорт, издаден от Трансалпийската република. Искал веднага, веднага да замине, защото, казва, полудявал с всеки изминат ден, който трябва да прекара между тези хора, и не гарантирал за себе си и за действията си, ако се наложело да остане по-дълго време тук.

Давна поговори с ханджията да им се дадат стаи и да им се приготви храна, като не обръщаше внимание на припрените приказки на пътника.

В разговора се намеси и жената с плачевен, уморен глас на актриса, която вижда, че старее и нито за момент не може да забрави това, нито пък да се помири. Момиченцето отгоре на сандъка викаше, че е гладно. Всички говореха едновременно. Искаха да получат стаи, да се нахранят, да си отпочинат, да им се даде виза, за да тръгнат по възможност по-скоро от Травник, и да излязат от Босна. И все пак изглеждаше, като че ли от всичко най-много предпочитаха да говорят и да се карат. Никой никого не слушаше, нито разбираше.

Дребният италианец, забравил ханджията и обърнал гръб на Давна, се разкрещя на жената, която беше два пъти по-висока от него:

— Ти не се бъркай. Само ти не ми говори. Проклет да е часът, когато за пръв път си проговорила и когато за пръв път съм те чул. Заради тебе е всичко това.

— Заради мен? Заради мен? Ах — пискаше жената, обръщайки се към небето и към всички присъствуващи като към свидетели, — ах, моята младост, моят талант! Всичко му дадох! Ах! И сега: заради мене!

— Заради тебе, красавице, да, заради тебе, твоята вяра… Заради тебе страдам и се разорявам и заради тебе ще се убия ето тук, на място.

И с привично движение дребният човек извади от широката си пътническа пелерина голям пистолет и го доближи до челото. Жената изпищя, притича към мъжа, който изобщо дори не бе помислил да стреля, и започна да го прегръща и гали.

Горе върху сандъците седеше дебелото момиченце и спокойно дъвчеше жълт арнаутски сладкиш, който някой му беше дал. Давна се почесваше зад ухото. Дребният човек вече бе забравил и жена си, и заканите, че ще се самоубие. Разпалено обясняваше на Давна, че до утре сутринта трябва да получи виза, размахваше някакъв смачкан и лепен паспорт и се караше на момиченцето, че се качило на сандъците и не помага на майка си.

След като уреди работата с ханджията и обеща, че утре рано ще даде отговор, Давна тръгна към консулството, без да обръща повече внимание на странното семейство и без да отговаря вече на горещите молби и уверенията на италианеца.

Пред хана останаха множество любопитни хора, които с учудване и неразбиране наблюдаваха чужденците, облеклото и необикновеното им държане, като че ли имаха пред себе си театър или цирк. Турците на кепенците и другите хора от чаршията на минаване поглеждаха навъсено, накриво и веднага обръщаха глава на другата страна.

Давна току-що се беше върнал в консулството и успял да разкаже на консула какви необичайни гости са пристигнали и да му покаже паспорта на Гамбини с фантастичен произход, пълен с визи и препоръки и целият изшит и излепен, когато на портата се чу удряне и викане. Лоренцо Гамбини беше дошъл лично и искаше да го пуснат да говори на четири очи с консула. Гавазинът го гонеше от портата. Дечурлигата от чаршията го следваха отдалече, защото предчувствуваха, че навсякъде, където се движи този чужденец, не може да няма вълнения, крясък и сцени. Излезе Давна и строго подвикна на вечно възбудения италианец, който уверяваше, че имал заслуги за френската кауза, че щял да си каже думата в Милано и в Париж. Най-после послуша и се върна в хана, като заяви, че ще се убие пред прага на консулството, ако до утре не получи паспорт.

Давил беше изплашен, отвратен, възмутен и каза на Давна да уреди колкото се може по-скоро тая работа, за да не се дават на чаршията такива зрелища и да не се стигне и до други — още по-лоши. Давна, съвсем безчувствен към подобни съображения и свикнал да смята кавгата като едно от редовните явления, които съпровождаха работата на Ориента, успокояваше консула сухо и делово:

— Тоя няма никога да се самоубие. И като види, че нищо няма да му дадем, ще си отиде, както е и дошъл.

Така и стана. Още вдругиден цялото семейство напусна Травник след една шумна кавга между Давна и Лоренцо, в която италианецът ту заплашваше, че ще се убие на място, ту че лично на Наполеон ще се оплаче от консулството в Травник, докато стройната му жена хвърляше на Давна опасни погледи на повехнала красавица.

Давил, който беше вечно загрижен за престижа на своята страна и на консулството, си отдъхна. Но след три седмици в Травник отново осъмна нежелан гост.

В големия хан отседна някакъв си подчертано добре облечен турчин, който идваше от Цариград, и веднага потърси Давна. Казваше се Исмаил Раиф, а всъщност бил Менделсхайм потурчен елзаски евреин. И той искаше да говори лично с консула и твърдеше, че има важни съобщения за френското правителство. Хвалеше се, че имал широки връзки в Турция, Франция и Германия, че бил член на първата масонска ложа във Франция и че знаел много планове на противниците на Наполеон. Беше развит като атлет и силен, с червеникава коса и червено лице. Държеше се дръзко и приказваше много. Очите му имаха пиянски блясък. Давна се отърва от него, като си послужи с една лъжа, към която често прибягваше. Сериозно го посъветва веднага да продължи пътуването си, да не губи нито минута и да съобщи всичко, което знае, на военния комендант в Сплит, тъй като той единствен е компетентен по тези въпроси. Евреинът се противеше, оплакваше се, че френските консули изобщо нямали усет за неща, които английският или австрийският консул би приел с две ръце и би платил за тях с чисто злато, но въпреки всичко след няколко дни си замина.

Още на другия ден след заминаването му Давна узна, че преди да тръгне, бил при фон Паулич и му предлагал услугите си против Наполеон. Давна уведоми веднага за това коменданта в Сплит.

Не бяха минали повече от десетина дни и Давил получи дълго писмо от Бугойно. Същият този Исмаил Раиф му съобщаваше, че е спрял в Бугойно и е постъпил на служба при Мустафа паша Сулейманпашич и от негово име го молеше да му изпрати поне две бутилки коняк, калвадос или някакво друго френско питие, „само да е силно“.

Мустафа паша беше най-големият син на Сюлейман паша Скоплялията, разглезено и разпуснато богаташко синче, склонно към много пороци, особено към пиене, и по нищо не приличаше на баща си, хитрия, двуличен, но храбър, непорочен и работлив човек. Младият паша водеше празен и разточителен живот, досаждаше на жените на чифчиите, пиеше с безделниците и се разкарваше с кон из Купрешкото поле. А старият Сюлейман паша, иначе строг и ловък в обноските си към хората, беше слаб и отстъпчив към този си син и всякога намираше извинение за неговото безделие и за лошите му постъпки.

Давна веднага разбра връзката между тези двама мъже. Със съгласието на консула той отговори направо на младия паша, че ще му изпрати напитки при друг случай, но му препоръчва да не се доверява на Исмаил, който е авантюрист и вероятно австрийски шпионин.

Исмаил Раиф отговори с дълго писмо, в което се защищаваше и оправдаваше, доказваше, че той не е ничий шпионин, а добър французин и гражданин на света, нещастен човек, скитник. Писмото, вдъхновено от купрешката ракия, завършваше с мъгляви стихове, в които той оплакваше съдбата си:

O ma vie! O vain songe! O rapide existence!

Qu’amusent les desirs qu’abuse l’esperence.

Tel est donc des humains l’inevitable sort!

Des projets, des erreurs, la douleur et la mort!^[1]

Исмаил се обаждаше така още няколко пъти, оправдаваше се и обясняваше с пиянска проза, изпъстрена със стихове, и се подписваше с предишното си име и мнимата си масонска степен Cerf Mendelsheim, Chev… d’or… Докато пиянството, скитничеството и събитията не отвлякоха и него от Босна.

Щом тоя евреин престана да се обажда, като по някакво споразумение пристигна друг френски пътник, някакъв си Пепен, дребен, педантично облечен човек, напарфюмиран и напудрен, с тънък глас и пъргави движения. Обясни на Давна, че идвал от Варшава, където имал школа за танци, че спрял тук, защото по пътя го обрали, че се връщал в Цариград, където някога живял и имал някои кредитори. (Но как се беше залутал в Травник, който съвсем не бе на пътя Варшава-Цариград, не обясняваше.)

Този дребен човек притежаваше нахалството на публична жена. Спря Давил, когато минаваше на кон през чаршията, изтича пред него и коленопреклонно започна да го моли да го приеме и изслуша. За да не създава зрелища на хората, Давил му обеща. Но в къщи, треперейки от вълнение и яд, веднага потърси Давна и настойчиво го помоли да го освободи от този натрапник.

Консулът, който и насън вече виждаше английски агенти, твърдеше, че тоя човек има английски акцент и произношение. Давна, всякога непоколебимо спокоен, без въображение и без способност да вижда онова, което не съществува, и да разкрасява това, което вижда, вече беше наясно с този пътник.

— Моля ви, обърнете внимание на тоя човек — каза развълнувано консулът на Давна. — Моля ви, махнете ми го от главата, защото той е агент, изпратен очевидно да компрометира консулството или по друга подобна работа. Той е провокатор…

— Не — отвърна сухо Давна.

— Как не?

— Той е педераст.

— Какъв?

— Педераст, господин генерален консул.

Давил се хвана за главата.

— О-о-о-о! Какво ли още няма да се стовари на това консулство! Значи, така казвате! О-о-о-о!

Давна успокои своя шеф и още на другия ден освободи Травник от господин Пепен. Без да казва никому нищо, той притисна тоя педераст в един ъгъл на стаята му, хвана го за безукорното му жабо, раздруса го силно и го заплаши, че ако веднага не си замине, утре ще бъде бит насред чаршията и хвърлен в крепостта от турските власти. И учителят по танци послуша.

Давил беше щастлив, че се освободи и от този скитник, но в себе си отново трепереше и се питаше какви ли още отрепки на обществото и корабокрушенци ще му донесе мътната и глупава игра на случайността в тая долина, в която той и без тях тежко живее.

А тази шеста поред есен на Давил в Травник назряваше и бързо, като драма, се изкачваше към връхната си точка.

Към края на септември се получи новината за превземането, но и за опожаряването на Москва. Никой не дойде да го поздрави. Фон Паулич продължаваше с безочливото си спокойствие да твърди, че няма никакви сведения за хода на войната, и избягваше всеки разговор по този въпрос. Давна установи, че хората на фон Паулич в разговори с народа имат същото поведение и се държат, като че ли изобщо не знаят, че австрийската империя воюва против Русия.

Давил нарочно отиваше по-често в конака и се срещаше с хора в града, но всички до един, сякаш се бяха споразумели, избягваха да говорят за похода срещу Русия и се прикриваха зад общи незначителни изрази и любезности, които не задължават с нищо. Понякога Давил си мислеше, че всички го гледат със страх и учудване като лунатик, който върви по опасни височини, и внимават да не го събудят с някоя непредпазлива дума.

И все пак истината бавно си пробиваше път. Когато в един дъждовен ден везирът както обикновено запита Давил какви новини има от Русия и Давил му съобщи бюлетина за превземането на Москва, везирът се зарадва, макар че всъщност знаеше вече за тази новина, поздрави го и пожела на Наполеон да напредва както някога Кир, справедливият завоевател.

— Но защо вашият император тръгва сега, преди зимата, на север? Опасно е. Опасно е. Бих искал да го видя малко по на юг — каза Ибрахим паша, гледайки загрижено през прозореца, в далечината, като че ли вижда някъде самата опасна Русия.

Везирът произнесе тези думи по същия начин, както и добрите си пожелания, и сравнението с Кир, и Давна ги преведе така, както превеждаше всичко, което му се казваше, сухо и опростено, но Давил почувствува, че цялата му вътрешност затрепера и се залюля. „Ето, това е, което аз предчувствувам, което всички мислят и знаят, а никой не иска да ми го каже“ — мислеше си Давил и напрегнато изчакваше другите думи на везира. Но Ибрахим паша замълча. („И той не иска да каже“ — мислеше си с болка Давил.) Едва след дълго мълчание везирът отново заговори, но сега за друго. Разказваше как някога Гисари Челеби хан тръгнал срещу Русия, разбил на няколко пъти противниковата войска, която непрекъснато се оттегляла все по-дълбоко и по-дълбоко на север. Тогава победоносният хан бил изненадан от зимата. Армията му, която жънела само победи, се смутила и изплашила, а дивите безбожници, космати и свикнали на студ, почнали да я нападат от всички страни. Гисари Челеби хан казал тогава известните думи:

Когато слънцето на твоя роден край те напусне,

кой ще ти свети по пътя на връщане?

(Давил винаги се дразнеше от турския обичай в разговора да се цитират стихове като нещо особено важно и забележително и никога не можеше да разбере какъв бе истинският смисъл на цитираните стихове и къде беше връзката им с предмета, за който ставаше дума, но непрекъснато чувствуваше, че турците им придават важност и значение, което той не можеше да проумее и да открие.)

Младият хан се ядосал много на своите ясновидци, които специално водел със себе си и които му предсказвали, че зимата ще настъпи по-късно. Заповядал да вържат тези мъдри хора, които се показали невежи, и да вървят боси, леко облечени пред първите редици на войската, за да почувствуват на собственото си тяло последиците от лъжата си. Само че станало така, че тези мършави, учени, съсухрени и безкръвни хора като дървеници издържали повече на студа от войската. Докато те продължавали да живеят, сърцата в гърдите на пълнокръвните млади бойци се пукали като здраво буково дърво на мраз. Казват, че човек не могъл желязо да хване, защото пекло като нажежено и кожата от дланта оставала по него. Така пострадал Гисари Челеби хан, загубил прекрасната си войска и едва жив се измъкнал.

Разговорът завърши с благословии и най-добри пожелания за успех на Наполеоновото начинание и за поражение на московците, които били известни като лоши съседи, не обичали мира и не държали на дадена дума.

Естествено приказките за Кир и Гисари Челеби хан излизаха не от главата на везира, а от главата на Тахир бей. Той ги разказвал, когато в конака говорели за превземането на Москва и за изгледите на Наполеоновия поход срещу Русия. Давна, който узнаваше всичко, беше разбрал и това нещо, както и истинското мнение в конака за положението на френската войска в Русия.

Тахир бей обяснил на везира и на другите, че французите били отишли доста далеч и вече нямало да могат да се оттеглят без големи загуби.

— А ако Наполеоновите войници останат още някоя седмица там, където са — казал дефтердаринът, — аз вече ги виждам като могили, затрупани с руски сняг.

Довереното лице предало точно тези думи на Давна, а той ги повторил на Давил.

„Накрая всички опасения се сбъдват.“ Така си каза Давил, високо и спокойно, когато се събуди една зимна сутрин.

Беше необикновено студено декемврийско утро. Той стана изведнаж и усети собствената си коса на темето като нечия студена ръка. Отваряйки очите си, произнесе тези думи като нечие поръчение.

Същите тези думи повтори в себе си няколко дни по-късно, когато Давна дойде и му съобщи, че в конака се говори много за поражението на Наполеон в Русия и за пълното разложение сред френската войска. Из града разнасяли последния руски бюлетин с всички подробности за поражението на Франция. По всичко изглеждало, че австрийското консулство доставя и разпространява руските бюлетини, разбира се, тайно и чрез някого. Във всеки случай Тахир бей имал този бюлетин и го показал на везира.

„Всичко се сбъдва…“ — повтори в себе си Давил, докато слушаше думите на Давна. После се съвзе и спокойно заповяда на Давна под някакъв предлог да отиде при Тахир бей и в разговора да му поиска руския бюлетин. В същото време извика и другия драгоман Рафо Атиас и на него както и на Давна заповяда да опровергават в града тези неблагоприятни слухове и да уверяват хората, че Наполеоновата армия е непобедима въпреки временните трудности, настъпили поради зимата и отдалечеността, а не от някакви руски победи.

Давна успя да види Тахир бей. Помоли го да му даде руския бюлетин, но дефтердаринът му отказа:

— Ако ти го дам, редно е да го покажеш на господин Давил, а пък аз не желая това. Тези думи са премного неблагоприятни за него и неговата страна, а аз премного го уважавам и не искам от мен да узнае тези новини. Кажи му, че моите добри пожелания постоянно го следват.

Давна повтори всичко на Давил с безмилостно точния си и спокоен маниер и веднага излезе, а Давил остана сам с мислите си и с ориенталското внимание на Тахир бей, от което човек настръхваше.

„Онзи, с когото османлиите се отнасят така внимателно, е или мъртъв, или най-големият нещастник между хората“ — така си мислеше Давил, облегнат на прозореца, наблюдавайки зимния здрач.

На тясното и тъмномораво небе над Виленица незабелязано бе изплувал младият месец, остър и студен като металическа буква.

Не, този път нещата няма да завършат както досега — с триумфални бюлетини и с победоносни мирни договори.

Това, което Давил отдавна таеше в себе си като предчувствие, сега стоеше пред него като ясно съзнание в студената чужда нощ под злия млад месец и го караше да мисли какво може да означава за него и за семейството му един пълен разгром и едно окончателно поражение. Опитваше се да мисли върху тия неща, но чувствуваше, че за това са необходими повече сили и повече смелост, а той тази вечер ги нямаше.

Не, този път не свърши както винаги досега с победоносен бюлетин с мирен договор, който донася на Франция нови територии и на императорската войска — нови лаври, а, напротив — с оттегляне и разложение. В целия свят е настъпила тишина и мъчително изчакване на неминуемия и страшен разгром. Поне на Давил така му се струваше.

През този месец той не получаваше никакви новини и нямаше никакъв контакт с външния свят, към който бяха отправени всички негови мисли и страхове, и с които беше свързана неговата съдба.

Травник и целият тоя край беше скован от люта, продължителна и необикновено остра зима, най-лошата от всички зими, които Давил беше прекарал тук.

Хората разправяха, че подобна зима е имало преди двадесет и една година, но както винаги става, тази изглеждаше по-люта и по-тежка. Още през ноември зимата започна да спъва живота и да изменя лицето на земята и вида на хората. А после легна върху долината, закотви се монотонно в нея като смъртна пустота без надежда за промяна. Зимата изпразни хамбарите и затвори пътищата. От въздуха падаха мъртви птици като призрачни плодове от невидими клони. Зверовете бързо се спускаха по стръмните склонове и нахлуваха в града и от страх пред зимата забравяха страха от хората. В погледите на сиромасите и бездомниците можеше да се съзре безмълвен страх от смъртта без защита. Хората замръзваха по пътищата, търсейки хляб или топъл подслон. Болните умираха, защото срещу зимата нямаше лек. В ледената нощ се чуваше как от студ се пукат дъските на покрива на консулството или как над Виленица вият вълци.

Огънят в зиданите печки се поддържаше и през нощта, защото госпожа Давил се страхуваше за децата, мислейки винаги за момченцето, което загуби преди четири години.

В тези нощи след вечеря седяха Давил и жена му и се бореха — тя със съня и умората от дневната работа, а той — с безсънието и неподозираните грижи. На нея й се спеше, а на него му се искаше да приказва. За нея бяха чужди и неприятни всички приказки и размишления за зимата и мизерията, защото, както беше дребна, цялата омотана в шалове, но лека и вечно подвижна, тя по цел ден се бореше с тях. А той, напротив, в приказките намираше поне временно облекчение. И все пак тя го слушаше, макар че отдавна я измъчваше желание за сън, и по този начин изпълняваше и към него своя дълг, както го изпълняваше всякога към всички.

А Давил разказваше за всичко, което му дойдеше на ум във връзка с тази нещастна зима, с общата мизерия и със своя прикрит страх.

Разказваше, че бил видял и преживял не малко злини, които сполетяват човека в съприкосновението му със стихиите, стихии, които го заобикалят, и стихии, които живеят в него или се пораждат в човешките конфликти. Познал и глада, и всички лишения по време на терора преди двадесет години в Париж. Тогава изглеждало, че насилието и хаосът са единствената перспектива и бъдеще на целия народ. Зацапаните и изтъркани бонове, хиляди и хиляди франкове нямали никаква стойност, а за парче сланина или шепа брашно трябвало да се ходи нощем в далечни предградия и да се преговаря и пазари със съмнителни хора из тъмните мазета. И денем, и нощем хората тичали и се грижели как да запазят живота си, който и без това не струвал много и можело да бъде изгубен всеки миг по нечий донос, по погрешка на полицията или просто по каприза на случайността.

Спомняше си и за воюването в Испания. Тогава седмици и месеци наред носел една-единствена риза, която върху него ставала на кора от пот и прах, но не смеел да я свали и изпере, защото била изгнила и при най-малкото докосване се цепела на дрипи и ленти. Единственото му имущество, освен пушката, щика и малкото барут и олово, била една раница от нещавена кожа; и нея смъкнал от убит арагонски селянин, който от любов към бога тръгнал да убива френските нашественици и якобинци. Раницата била винаги празна и само в изключително щастливи дни в нея могло да се намери късче корав ечемичен хляб, който също бил отнет или откраднат от изоставени къщи. И тогава имало люти виелици, от които човек не може да се запази нито с по-добри дрехи, нито с по-здрави обуща, и попаднал в тях, той забравя всичко и търси само покрив и убежище.

Всичко това той бе опознал в живота, но никога досега не бе видял и почувствувал в такава степен силата и ужаса на зимата, тази няма и разорителна стихия. Не е подозирал дори, че може да съществува тази ориенталска мизерия и немотия, тази пълна скованост, която идва заедно с продължителната и люта зима и която ляга върху цялата тази хълмиста, оскъдна и нещастна страна като божие наказание. Това разбра едва тук в Травник, и то тази зима.

 

 

Госпожа Давил изобщо не обичаше спомените и както всички дейни и истински религиозни хора със страх отбягваше гласните разсъждения, които не водят към нищо, само ни разнежват по отношение на самите нас, правят ни по-слаби спрямо околните и често отвеждат мислите ни по крив път. Тя слушаше с усилие и доброта, но най-после ставаше, умората й надделяваше и казваше, че е време за спане.

Давил оставаше в голямата стая, която все повече изстиваше. И още дълго седеше и така самичък, „слушаше“ как зимата се вмъква във всичко и разкъсва вътрешността на всеки предмет. И навсякъде, докъдето стигаше мисълта му, било, че имаше пред вид Изток и турците, техния живот без ред и постоянство, сиреч и без смисъл и стойност, било, че отгатваше какво става във Франция и с Наполеон и неговата армада, която разгромена се връщаше от Русия, той навсякъде се натъкваше на страдания, мизерия и злочеста неизвестност.

Така минаваха дните и нощите на тази зима, която изглеждаше без край и като че ли никога нямаше да омекне.

Ако се случеше за ден-два студът да понамалее, после отново идваше голям и изобилен сняг и се трупаше върху старите снежни купчини, по които се бе хванала твърда ледена кора като ново лице на земята. А веднага след това почваше отново още по-голям студ. Дъхът замръзваше, водата се превръщаше в лед, слънцето потъмняваше. Мисълта на човека се сковаваше; единственото нещо, за което той си мислеше, беше как да се защити от студа. Необходими му бяха големи усилия, за да си спомни, че някъде в глъбините има земя, жива и топла хранителка, която цъфти и дава плод. Между този плод и човека сега бушуваше ледена, бяла и трайна стихия.

Още с първите зимни месеци цените на всички стоки започнаха да скачат, особено на житото; сега то съвсем изчезна. По селата цареше глад, в града — голяма оскъдица. По улиците се виждаха измършавели селяни с неспокоен поглед и с празен чувал през ръка, тръгнали да търсят жито. От ъглите налитаха просяци, посинели и омотани в дрипи. Съседите си брояха залците едни на други.

Двете консулства гледаха да помогнат на хората и да смекчат неволите, които носят гладът и зимата. Госпожа Давил и фон Паулич се надпреварваха кой повече да помогне с храни и пари. Пред портите на консулствата се събираха гладни хора, най-много деца. Отначало бяха само циганчета и по някое християнско дете, но колкото по̀ напредваше зимата, а с нея и оскъдицата, започнаха да се виждат и турски сирачета, дошли от околностите на града. Първите дни в чаршията ги посрещнаха турските деца от градските къщи, присмиваха им се, че просят и ядат гяурска храна, замерваха ги със сняг и им викаха:

— Гладник! Безбожник! Наяде ли се свинско? Безбожник!

Но после стегна такъв мраз, че градските деца не можеха глава да подадат от къщите. А пред консулствата тракаше със зъби и подскачаше от студ тълпа премръзнали деца и просяци, така премръзнали и омотани в разни дрипи, че човек не можеше да познае нито от коя вяра са, нито откъде са.

Консулите раздаваха толкова много храна, че и у тях започна да се привършва. Но щом зимата намаля и кираджиите можеха да пристигат от Брод, фон Паулич умело и със сигурност уреди постоянно докарване на брашно и храна както за своето консулство, така и за Давил.

Още в началото на зимата френските пратки на памук през Босна бяха спрени. Фресине продължаваше да пише отчаяни писма и се готвеше да изостави всичко. Но въпреки това сред народа господствуваше единодушно мнение, че с високите надници, които плащаха на кираджиите, французите са предизвикали не само скъпотията, но и оскъдицата, защото откъснали селянина от полската работа. Изобщо за всичко беше виновна „войната на Бонапарта“. Както толкова пъти в историята и сега хората направиха от своя палач жертвата, която ще трябва да понесе на плещите си греховете и престъпленията на всички. И все по-голям ставаше броят на ония, които, без и сами да знаят защо, започнаха да виждат облекчение и спасение в поражението и изчезването на Бонапарт, за когото не знаеха нищо друго, освен че е „дотегнал на земята“, защото навсякъде носи войни, размирици, скъпотия, болест и оскъдица.

Отвъд Сава, в австрийските земи, дето народът пъшкаше под товара на данъците и кризите, военната служба и кървавите загуби по бойните полета, Бонапарт вече беше влязъл в песните и приказките като причина за всичко и пречка за личното щастие на всеки отделен човек. Позастарелите моми по Славония пееха:

Ой, французино, царю всесилни,

пускай ергените, останаха момите;

изгниха дюлите и ябълките

и ризите, със злато извезани.

Тази песен беше преминала Сава, пееше се из Босна и стигна до Травник.

Давил знаеше много добре как такива общи схващания се появяваха в тези краища, как се разпространяваха и пускаха корени и колко тежка и безизходна бе борбата срещу тях. И въпреки това продължаваше да води тази борба както и преди, само че с отслабнала воля и половинчати сили. Пишеше същите доклади, даваше същите упътвания на персонала и на доверените лица, стараеше се да събира по възможност повече сведения, да печели по-голямо влияние върху везира и всеки отделен човек от конака. Всичко това беше същото както и преди, само той, Давил, не беше същият.

Консулът се движеше изправен, говореше спокойно и уверено. Всичко приблизително беше същото. И все пак много нещо беше изменено около него и в него.

Ако беше възможно да се измерва и ако някой измерваше силата на нашата воля, хода на мислите, силата на вътрешния замах и външните ни движения, би установил, че сега всички действия на Давил бяха много по-близки до ритъма, с който дишаше, живееше и работеше този босненски град, отколкото до ритъма, с който той се движеше преди повече от шест години, когато дойде тук.

Всички тези промени ставаха бавно и незабелязано, но постоянно и неумолимо. Давил се боеше от писана дума и бързи, ясни решения, страхуваше се от новини и от гости, тръпнеше от промени и от мисълта за промени. Предпочиташе сигурна минута на спокойствие и почивка пред годините, които идваха и за които не се знаеше какво носят.

И външните промени не можеха да се скрият. Хора, които живеят в такава ограничена среда и по цял ден заедно, трудно забелязват, че стареят и че се изменят. Но въпреки това, особено през последните няколко месеца, консулът видимо отслабна и се състари.

Кичурът буйна коса на челото му почти изчезна, стана по-нисък и получи сив цвят, какъвто получава косата на руси хора, започнали изведнаж да побеляват. Лицето му все още беше румено, но кожата му ставаше по-суха и около брадата беше започнала да се отпуска и да губи свежестта си. От тежкия зъбобол, който го измъчваше през зимата, започна да губи зъбите си.

Това бяха видимите следи, които с течение на годините оставиха върху Давил травнишките студове, дъждове и влажни ветрове, малките и големи семейни грижи и безбройните консулски работи и особено вътрешните борби във връзка с последните събития в света и във Франция.

Такъв беше Давил в края на шестата година от непрекъснатия си престой в Травник и в началото на събитията, които настъпваха след завръщането на Наполеон от Русия.