Иво Андрич
Травнишка хроника (5) (Консулски времена)

IV

През първите няколко месеца Давил не преставаше да се оплаква в докладите си от всичко онова, от което, един консул при такива обстоятелства можеше да се оплаква. Той се оплакваше от лошотията и омразата на местните турци, от бавността и несигурността на държавните власти, от малките заплати и недостатъчните кредити, от къщата, която прокапваше, от климата, от който боледуваха децата му, от интригите на австрийските агенти, от неразбирането, което срещаше у ръководителите си в Цариград и Сплит… С две думи, всичко беше трудно, не както трябва, лошо и даваше повод за оплаквания и вайкания.

Между другото Давил се оплакваше особено от това, че министерството не му изпраща доверен човек, чиновник от кариерата, който да владее турски.

По неволя той използуваше Давна, но не можеше да има пълно доверие в него. Голямото старание, което Давна проявяваше, все още не можеше да разсее съмненията на консула. Впрочем Давна знаеше само говоримия френски език, но не можеше да си служи с него в канцеларската писмена работа.

За работа и общуване с народа Давил нае младия травнишки евреин Рафо Атиас, който не искаше да работи в магазина на чичо си и предпочете да стане драгоман на „илирийски“, отколкото да обръща щавени кожи. На него можеше да се разчита още по-малко, отколкото на Давна. Затова Давил във всеки доклад отчаяно молеше да му изпратят чиновник.

Най-после, когато вече беше започнал да губи надежда и постепенно да свиква с Давна и да се отнася към него с доверие, пристигна младият Дефосе, новият канцлер и драгоман.

Амеде Шомет Дефосе (Amedee Chaumette des Fosses) беше от най-младото поколение на парижката дипломация, т.е. от първите, които след размирните революционни години можаха да завършат редовно образованието си при благоприятни условия и да получат специална подготовка за служба в Ориента. Той произхождаше от банкерско семейство, което нито по време на революцията, нито при управлението на Директорията не бе загубило напълно старото си, пуснало дълбоки корени богатство. В училището минаваше за вундеркинд и удивляваше учителите и другарите си със силната си памет, бързата си логика и лекотата, с която придобиваше най-различни познания.

Младежът беше висок, развит като атлет, с румено лице и големи кафяви очи, които искряха от любознателност и неспокойствие.

Давил веднага помисли, че пред себе си има истинско дете на новото време, нов парижки младеж, смел, сигурен в приказките и движенията, безгрижен, близък до реалността, уверен в своята сила и в своите знания и склонен да надценява и едното, и другото.

Младежът предаде кореспонденцията и разказа накратко най-необходимото, като не скриваше, че е изморен и премръзнал. Яде с апетит и доста и без много да се извинява, каза, че желае да си легне и да си почине. Спа цялата нощ и на другия ден до към обед. Стана бодър и отпочинал и удоволствието от почивката показваше също така естествено и непринудено, както вчера не скри умората и жаждата си за сън.

С непосредствеността си, сигурното си държане и лекия си тон младежът внесе известен смут в малкото семейство. Той веднага и навсякъде знаеше какво иска и какво му трябва и изказваше желанието си без стеснение и без много думи.

Още след първите дни и първите разговори стана ясно, че между консула и неговия нов чиновник няма и не може да има много допирни точки или пък някаква близост. Само че всеки от тях приемаше и разбираше това по свой начин.

За Давил, който беше на такава възраст, когато всяко нещо може да стане проблем за съвестта и мъчение за духа, пристигането на младия Дефосе донесе вместо облекчение нови трудности, породи у него редица нови проблеми, неразрешими и непреодолими, и в края на краищата създаде около него още по-голяма пустош и самота. А за самия канцлер като че ли изобщо нямаше проблеми и непреодолими трудности. Във всеки случай неговият шеф Давил не представляваше такова нещо.

Давил наближаваше четиридесетте си години, а Дефосе бе навлязъл в двадесет и четвъртата. Тази разлика във възрастта не би имала много значение при други времена и други обстоятелства. Но бурните години с големите промени и социални сътресения изкопават и издълбават непреодолима пропаст между две поколения и създават от тях наистина два свята.

Давил помнеше стария режим, макар че тогава беше още момче, преживя революцията във всичките й етапи като лична съдба, срещна се с Първия консул и се присъедини към режима му с ентусиазъм, в който имаше и премълчани съмнения, и безгранична вяра.

Беше на около дванадесет години, когато, нареден с останалите деца от буржоазните семейства, видя Людовик XVI, който посети техния град. Това беше незабравимо събитие за духа и фантазията на момчето, което в къщи непрекъснато бе слушало, че цялото семейство всъщност живее от „кралската милост“. Сега пред него минаваше лично този крал, олицетворение на всичко велико и красиво, което можеше да се очаква от живота. Свиреха невидими фанфари, гърмяха оръдия и биеха всички градски камбани в едно и също време. Празнично облечен, народът от възторг щеше да разчупи всички прегради. През сълзи момчето виждаше сълзи в очите на всички, а в гърлото го притискаше онази бучка, която човек усеща винаги в мигове на голямо вълнение. Кралят, трогнат, заповяда каретата да върви бавно, с широк размах сваляше голямата си шапка и на общите възгласи: „Да живее кралят!“ отвръщаше с ясен глас: „Да живее моят народ!“ Момчето гледаше и слушаше всичко като част от някакъв невероятен сън за рая, докато ликуващата маса, която стоеше зад него, не наби на очите му съвсем новата и малко прекалено висока шапка и той не можеше да вижда нищо друго, освен мрака от собствените си сълзи, в които играеха жълти искри и трепкаха морави линии. Когато успя да вдигне шапката си, всичко бе отминало като сън, около него само се блъскаха хора с пламнали лица и зачервени очи.

Десет години по-късно, като млад репортер на парижки вестници, Давил слушаше Мирабо как крещи срещу стария порядък и неговите безчинства със същите сълзи на очи и със същата твърда и потискаща бучка в гърлото.

Възторгът на младежа бликаше от същия извор, ала предметът на този възторг беше съвсем друг. Изменен, Давил се намери в един съвсем изменен свят, в който го хвърли революцията, понесла го силно и безвъзвратно, заедно със стотици хиляди млади хора като него. Като че ли заедно с неговата младост се бе подмладил целият свят и на земното кълбо се разкриваха нови хоризонти и неподозирани възможности. Изведнъж всичко стана лесно, понятно и необикновено, всички усилия получиха възвишен смисъл, всяка стъпка и всяка мисъл бяха изпълнени със свръхчовешко величие и достойнство. Това вече не беше онази кралска милост, която се изливаше върху ограничен брой хора и семейства, а всеобща експлозия на божествената правда над цялото човечество. И Давил, заедно с другите, бе опиянен от непонятно щастие, както винаги се опияняват слабите хора, когато успеят да намерят обща и общопризната формула, която им обещава задоволяване, на техните нужди и страсти срещу ощетяване и унищожаване на други и същевременно ги освобождава от угризение на съвестта и от отговорност.

Макар и само един от многобройните репортери на заседанията на Конституантата, младият Давил си мислеше, че неговите репортажи, в които преразказваше речите на големите оратори или описваше вълнуващи сцени на патриотичния и революционен възторг на слушателите, имат трайно и световно значение, а инициалите му под тях в началото му се виждаха като две планини, които нищо не е в състояние да надвиши и измести. Имаше чувството, че със собствените си ръце и с исполинска сила размесва, като послушна глина, душата на човечеството, а не че води парламентарна хроника.

Но и тези години минаха и той, по-скоро, отколкото можеше да си представи, видя опакото на революцията, която бе пленила и неговия дух. Спомняше си и как започна всичко.

Една сутрин, събуден от ликуванията на тълпата, стана и широко отвори прозореца. Изведнъж видя пред себе си отрязана глава, която, бледа и окървавена, се люлееше на санкюлотско копие. В този миг от стомаха му, от бохемския стомах, който беше празен още от вчера, се разля първо по гърдите му, а след това по цялото му тяло нещо страшно и болезнено като студена, горчива течност. Оттогава години наред вече животът не преставаше да го опива със същото това питие, с което човек не може да свикне. И той продължаваше да върви, да живее, да пише статии и да крещи с тълпата, но сега вече измъчван от вътрешно раздвояване, което дълго не искаше да признае дори на самия себе си и което докрай скриваше от всички. А когато настъпи часът да се вземе решение за живота на краля и съдбата на кралството, когато трябваше да избира между горчивото питие на революцията, която го беше понесла така силно, и „кралската милост“, която го бе откърмила, младежът отново се намери на другата страна.

През юни на 1792 година, след първото нахлуване на бунтовниците в двореца, сред по-умерените хора настъпи силна реакция и започна подписване на адрес, в който се изразяваха симпатии към краля и кралския дом. Понесен от тази вълна на възмущение от насилието и хаоса, младежът превъзмогна в себе си страха, накара да млъкнат скрупулите и постави подписа си наред с другите двадесет хиляди подписа на парижки граждани. Този подпис беше предшествуват от страшни вътрешни борби. Давил имаше чувството не само че името му не се губи между двадесетте хиляди други имена, повече от които бяха по-силни и по-известни от неговото, но и че е изписано с огнени слова на вечерното небе над Париж. Тогава той разбра как човек може да се разкъсва и разделя в себе си, как може да пада и да се издига в собствените си очи, с две думи: колко преходни могат да бъдат увлеченията, колко неопределени и преплетени са те, докато траят, колко скъпо се плащат и как горчиво се разкайва човек за тях, когато отминат.

Месец по-късно започна голямо преследване и арестуване на съмнителни лица и „лоши граждани“, на първо място на двадесетте хиляди, които бяха подписали адреса. За да избегне арестуването и да потърси разрешение и изход от вътрешните си конфликти, младият журналист Давил се записа доброволец и бе изпратен в пиренейската армия на испанската граница.

Там той разбра, че войната е сурово и страшно нещо, но има и своите добри и полезни страни. Там опозна стойността и значението на физическите усилия, кали се в опасностите, научи се да слуша и заповядва, опозна страданието във всичките му видове, но почувствува и красотата на другарството и смисъла на дисциплината.

Три години след първите вътрешни кризи, успокоен и укрепнал от войнишкия живот, Давил отново стъпи на здрава почва. По една случайност той се намери в министерството на външните работи, където тогава всичко беше объркано и разстроено и никой, от министъра до най-низшия чиновник-стажант, не беше дипломат по професия, а всички заедно се учеха отначало на това изкуство, което дотогава беше привилегия на хората на стария режим. Когато за министър беше назначен Талейран, всичко се съживи и тръгна напред. Пак по една случайност Талейран беше забелязал статиите на младия Давил в „Moniteur“ и го взе под своя специална закрила.

И Давил, както и много други, измъчени, разстроени и слаби духове, виждаше в мъките и колебанията си една светла и постоянна точка: младия генерал Бонапарт, победителя в Италия и надеждата на всички ония, които като Давил търсеха среден път между стария режим и емиграцията, от една страна, и революцията, от друга. И когато Талейран го назначи за секретар на новата Трансалпийска република, преди да замине на служба в Милано, Давил беше приет от генерала, който искаше лично да му даде поръчения за новия посланик, гражданина Труве.

Давил се познаваше добре с Люсиен, брата на Наполеон, и имаше препоръка от него; затова генералът го прие с внимание в частното си жилище, след вечеря.

Когато се намери пред този мършав човек, с бледо лице на мъченик, огнени очи, но студен поглед, когато чу думите му, умни и топли едновременно, велики, смели, ясни, пленителни думи, които разкриваха пред човека неподозирани хоризонти, за които си струваше да се живее и да се умре, на Давил му се стори, че изчезват всички колебания й недоумения, че всичко в света става спокойно и ясно, всички цели достижими и всички усилия достойни и предварително благословени. Разговорът с този необикновен човек лекуваше като докосване до чудотворец. Цялата утайка от миналите години бе изведнъж измита от душата му, всички угаснали възторзи, всички мъчителни съмнения намериха смисъл и оправдание. Този необикновен човек сочеше оня сигурен път между крайностите и противоречията, които Давил, както и толкова други, вече години наред търсеше страстно и напразно. И когато към среднощ новият секретар в Трансалпийската република излезе от дома на генерала на улица Шантрен, почувствува изведнъж, че в очите му бликат сълзи, а в гърлото го стяга същата онази мъчителна бучка както някога, когато като дете посрещаше Людовик XVI и когато като младеж слушаше революционните песни и речите на Мирабо. Имаше чувството, че е получил криле, че е опиянен и че пулсът му, който усещаше под гърлото и в слепите си очи, бие в един и същи ритъм с големия пулс на времето и той долавяше как този пулс чука някъде високо под звездите на тази нощ.

Отново минаха години. Мършавият генерал се издигна на хоризонта на света и пътуваше по него като единствено слънце, което не познава заник. Давил сменяше места и постове, кроеше литературни и политически планове и се обръщаше, както и всички останали хора, към това слънце. Но възторгът му, като всички възторзи на слабите хора във велики и размирни времена, му изневери и не изпълни това, което обещаваше, а и Давил чувствуваше как и той в себе си тайно изневерява на своя възторг и постепенно се отчуждава от него. Кога се бе породило това нещо в него? Как бе започнало и докъде бе стигнало това вътрешно охлаждане? Той не можеше да си отговори на тези въпроси, но от ден на ден все по-добре разбираше, че е така. Само че този път всичко беше по-трудно и по-безперспективно. Революцията бе помела като вихър стария режим, а Наполеон дойде като спасение от едното и от другото, като дар на провидението и носител на толкова желания „среден път“, път на достойнството и разума. Сега у него започна да се поражда мисълта, че и този път може би е всъщност безпътие, една от многото измами, че така нареченият прав път изобщо не съществува и че животът на човека минава във вечен стремеж към правия път и във вечно коригиране на кривия, по който вървим. Значи, и занапред ще трябва да се търси правият път. След толкова изкачвания и падания това вече нямаше да бъде така лесно и обикновено както някога. Давил вече не беше млад, а годините и вътрешните тежки и многобройни кризи в миналото го бяха изтощили; като и редица негови връстници и той копнееше за спокойна работа без промени. Вместо това животът във Франция се движеше с все по-бърз ритъм и се насочваше по все по-странни пътища. А с това свое неспокойствие Франция заразяваше все по-голям брой народи и все по-широк кръг страни около себе си и една по една те се хващаха в това хоро на разиграли се и унесени дервиши. Това беше вече шестата година приблизително от мира в Амиен, откакто у Давил се сменяха надеждата и съмнението, като играта на светлината и мрака. След всяка победа на Първия консул или по-късно на императора Наполеон изглеждаше, че се очертава сигурният и траен спасителен среден път, но само няколко месеца след това всичко приличаше на безпътие. Хората започнаха да се страхуват. Всички вървяха напред, но мнозина започнаха да се озъртат. През няколкото месеца, които прекара в Париж, преди да бъде назначен за консул в Травник, Давил можа да види в очите на безброй свои приятели като в огледало същия оня страх, който, непризнаван и потискан, живееше непрекъснато в него самия.

Преди две години, веднага след голямата победа на Наполеон в Русия, Давил написа поемата „Битката при Йена“, може би именно с цел чрез безграничната възхвала на императора-победител да притъпи в себе си съмнението и да прогони страха. Точно когато възнамеряваше да даде поемата си за отпечатване, един негов земляк и стар другар, висш офицер, който служеше при министъра на флотата, на чашка калвадос му каза:

— Знаеш ли какво възхваляваш и кого величаеш? Знаеш ли, че императорът е луд — луд! И че се крепи само върху кръвта на победите си, които не водят доникъде и към нищо? Знаеш ли, че ние всички вървим към някаква голяма пропаст, за която не знаем нито как се нарича, нито какви размери има, но която неминуемо ни очаква в края на всички наши победи? Не знаеш! Ето затова можеш да пишеш поеми в слава на тези победи.

Тази вечер другарят му беше пийнал малко повече, но Давил не можеше да забрави разширените му зеници, проницателно вперени в далечината, и шепота му, в който се чувствуваше спиртът, но и дъх на убеждение. А трезвите хора шепнеха същата мисъл с други думи или я прикриваха в загрижения си поглед.

Давил все пак реши да отпечата поемата си, но направи това с колебание и неверие в нейните достойнства и в трайността на победите. Това неверие, което току-що беше започнало да се шири по света, растеше в душата на Давил като лична мъка.

Таейки дълбоко в себе си мъчителното си и сложно душевно състояние, той бе пристигнал за консул в Травник и всичко, което изживя тук, не можеше да го насърчи и успокои, а, напротив, още повече го разтърси и обърка.

Първите контакти на консула с младия човек, с когото той сега трябваше да живее и работи, събудиха у него всички тези мисли и ги разбъркаха още повече и по-силно. Като гледаше как младежът се държи естествено и като го слушаше как смело и с лекота говори за всичко, Давил си мислеше: „Не е страшно, че стареем, изнемощяваме и умираме, страшно е, че след нас идват и напират нови хора, по-млади и по-различни от нас. Всъщност това е именно смъртта. Никой не ни тегли към гроба, а изотзад ни блъскат.“ Консулът се изненада от тези свои мисли, които съвсем не отговаряха на вродения му начин на мислене, и тутакси ги прогони, като ги приписа на „отровата на Ориента“, която рано или късно започва да разяжда всекиго и ето сега полека се вмъкваше и в неговия мозък.

Този млад човек, единствен французин в тази пустиня и единствен негов действителен сътрудник, беше във всичко толкова различен от него (или поне така изглеждаше), че на моменти Давил имаше чувството, че живее край чужденец и враг. Но това, което най-много го смущаваше и дразнеше у младежа, беше отношението му (или по-точно казано — липсата на отношение) към „съществените неща“, които бяха съдържанието на Давиловия живот, към Кралството, Революцията и Наполеон. Тези три понятия за консула и за неговото поколение бяха едно страшно заплетено кълбо от конфликти, подеми и възторзи, светли подвизи, но и от колебания, вътрешно неверие, прикрито отпадане на духа, без ясно решение, с все по-малка надежда за трайно успокоение; тези понятия бяха онази голяма мъка, с която те се бореха от детските си години и която навярно ще ги следва до гроб. Но същевременно и именно поради това тази мъка им беше близка и скъпа, както самият живот. За този младеж обаче и за неговите връстници нямаше ни мъки, ни загадки, ни причини за оплакване и размишления, поне така се струваше на Давил. За тях това бяха обикновени и естествени неща, за които не си струваше човек да хаби думи и да си блъска много главата. Кралството — това беше вече приказка. Революцията — смътен спомен от детинството. Империята — това беше самият живот, животът и кариерата, естествено и понятно поприще на неограничени възможности, дейност, подвизи и слава. Наистина за Дефосе порядъкът, в който живееше, тоест империята, беше единствена и напълно единствена реалност, която в духовно и материално отношение се простираше от единия до другия край на хоризонта и обхващаше всичко, което съдържаше самият живот. А за Давил това беше случаен и рохкав ред на нещата, чието мъчително създаване някога лично бе преживял и гледал със собствените си очи, и мисълта, че всичко това е само временно, никога не изчезваше напълно от съзнанието му. За разлика от този младеж той добре си спомняше какво е било преди и често си мислеше какво би могло да бъде после.

Светът на „идеалите“, който за поколението на Давил беше истинската родина и истинският живот, като че ли изобщо не съществуваше за това поколение, но затова пък за него съществуваше „живият живот“, светът на реалността, на осезаемите факти и видими, измерими успехи и неуспехи; според Давил това беше някакъв страшен нов свят, който се разкриваше пред очите му като ледена пустош, по-страшна от кръвта, мъките и духовните терзания по времето на революцията. Това поколение, изникнало от кръвта, лишено от всичко и устремено към всичко, беше калено, като че ли бе преминало тичешком през огън.

Без съмнение под натиска на необикновената среда и трудните условия Давил обобщаваше и преувеличаваше и това, както и всичко останало. Пред себе си той често признаваше това, защото по природа не обичаше противоречията, нито съзнанието, че те са вечни и непреодолими. Но пред него като постоянно предупреждение стоеше този младеж с остър поглед, студен и чувствен, лек и изпълнен със самоувереност, необременяван от скрупули и съмнения, който виждаше всички неща наоколо голи, такива, каквито са, и направо ги назоваваше с истинските им имена. Макар и талантлив и добър по душа, той беше човек от новото поколение, от „анимализираното поколение“, както казваха връстниците на Давил. Това беше, значи, плодът на революцията, свободният гражданин, новият човек, мислеше си Давил, когато оставаше сам след всеки разговор с младежа. „Може би революциите раждат чудовища?“ — питаше се изплашено тогава. „Да те се зачеват във величието и моралната чистота, но раждат чудовища“ — отговаряше си сам.

И след такива разговори нощем редовно чувствуваше как в главата му нахлуват черни мисли, една от друга по черни, и вместо той да ги прогони, те заплашваха, че ще го повалят.

Докато Давил се бореше с мислите и настроенията, които породи у него пристигането на младия канцлер, в краткия си дневник, предназначен за приятелите в Париж, младежът написа само следното за Давил: „Консулът е такъв, какъвто си го представях.“ А той си го представяше по първите доклади от Травник и още повече по това, което беше чул за него от един по-възрастен колега в министерството, някой си Керен, който бе известен по това, че познаваше всички чиновници в министерството на външните работи и можеше с няколко думи да даде приблизително верен „морален и физически паспорт“ на всеки един от тях. Керен беше остроумен и духовит, но празен човек и даването на такива устни портрети му беше влязло в кръвта и му беше станало страст. Той целият се унасяше в тази празна работа, която приличаше ту на строга наука, ту на обикновено одумване. И можеше винаги да повтори казаното за дадено лице дума по дума, като че ли имаше напечатан текст в главата си. За неговия бъдещ шеф Давил Керен му бе казал следното:

— Жан Давил е дошъл на този свят като здрав, прав и — обикновен човек. По природа, произход и възпитание той е създаден да живее спокойно и просто, без високи издигания и тежки сгромолясвания, изобщо без резки промени. Растение за умерен климат. С вродена способност да се възхищава и увлича лесно от идеи и личности, с подчертани склонности към поезия и поетични състояния на духа. Но всичко това не преминава границите на щастливата посредственост. Спокойните времена и стабилните условия правят посредствените хора още по-посредствени, а бурните години и големите промени създават от тях комплицирани духове. Такъв е случаят и с нашия Давил, който винаги е бил в центъра на големи събития. Това не е изменило истинската му природа, но наред с вродените му качества е създало у него и нови обратни черти на характера. Тъй като не може и не умее да бъде безогледен, свиреп, безсъвестен или коварен, за да се защити и запази, той стана страхлив, прикрит и суеверно предпазлив. Здрав, честен, предприемчив и весел, с течение на времето той стана чувствителен, нерешителен и бавен, недоверчив и склонен към меланхолия. И тъй като това не отговаря на истинския му характер, то създаде у него странно раздвоение. С две думи, той е един от ония хора, които са типични жертви на големите исторически събития, защото не са в състояние нито да се противопоставят на тези събития, както постъпват изключителните и силни личности, нито пък вътрешно да се примирят напълно с тях, какъвто е случаят с масата обикновени хора. Той е типичен представител на ония хора, дето непрекъснато се вайкат и ще се вайкат, докато са живи, от всичко в живота и от самия живот. Явление твърде често в наши дни — завършил този колега.

Ето при такива коренни различия започна съвместният живот. Макар че есента беше студена и влажна, Дефосе обиколи града и околността и се запозна с доста хора. Давил го представи на везира и на главните люде в конака, а останалото младежът вършеше сам. Запозна се със свещеника от Долац фра^[1] Иво Янкович, човек на 104 оки, но с буден дух и остър език. Срещна се с йеромонах Пахомие, блед и затворен монах, който по това време обслужваше православния храм „Св. Архангел Михаил“. Гостува на травнишки евреи. Посети манастира в Гуча гора и там завърза познанство с някои монаси, които му дадоха сведения за страната и народа. Дори реши, щом снегът се стопи, да започне да проучва старите селища и гробищата из околността. Само след три седмици съобщи на Давил, че възнамерява да напише книга за Босна.

Отраснал и получил образованието си преди революцията, с класическо възпитание, консулът, въпреки участието си в революцията, се движеше винаги в границите, които това възпитание налага на мислите и приказките. Затова той се отнасяше с подозрение и с неприятно чувство към този несъмнено талантлив младеж, към огромната му духовна любезност и чудната му памет, както и към дръзкия му хаос в изказванията и завидната буйност в мислите му. Той беше изплашен от тази дейност на младежа, която не се спираше пред нищо и нищо не можеше да я смути. Трудно я понасяше, но чувствуваше, че няма начин да я обуздае и спре. Младежът беше учил в Париж три години турски и се обръщаше смело и направо към всички. („Той владее турския език, който се учи в колежа на Людовик Велики в Париж, но не знае езика, на който говорят босненските турци“ — пишеше Давил.) Наистина той невинаги успяваше да се разбере с хората, но без съмнение ги привличаше с широката си усмивка и светлите си очи. С него разговаряха и католишките монаси, които избягваха Давил, и навъсеният недоверчив йеромонах; само травнишките бейове продължаваха да бъдат недостъпни. Чаршията също не остана равнодушна към младия консул.

В пазарен ден Дефосе не пропускаше да обиколи целия пазар. Интересуваше се за цените, разглеждаше стоките и записваше имена и названия. Хората се събираха около този алафранга облечен чужденец и го наблюдаваха как изпробва някакво решето или внимателно разглежда изложените свредели и длета. Младият консул дълго гледаше как селянинът купува коса, как внимателно опипва острието с твърдия палец на лявата си ръка, как след това продължително чука с нея в каменния праг и с напрегнато внимание се вслушва в звънтенето й и най-после притворил едното око, гледа изправената коса, като че ли се прицелва и преценява острието и направата й. Отиваше при селянките, загрубели, остарели жени, и ги питаше за цената на вълната, която стоеше пред тях в чували от козина и миришеше на кошара. А селянката, виждайки пред себе си чужденец, в началото се стесняваше, като си мислеше, че господинът се шегува с нея. След дълги уверявания отстрана на гавазина тя казваше цената и се кълнеше, че вълната е „мека като душа“, трябва само да се изпере. Той разпитваше и за имената на житата и семената, преценяваше едрината и големината на зърното. Интересуваше се какви са, как и от какво дърво се изработват разните дръжки и държала за секири, мотики, търнокопи и други сечива.

Младия консул опозна всички главни лица на пазара: Ибрахим ага, кантарджията, телялина Хамзо и лудия Швабо, който по цял ден се мотаеше из чаршията.

Ибрахим ага беше мършав, висок и прегърбен старец, с бяла брада и със строго и гордо държане. Някога бил заможен и сам закупвал общинския кантар; синовете и помощниците му теглили и премервали всичко, което се продавало на пазара, а той само наглеждал. С течение на времето обеднял и останал без синове и без помощници. Сега травнишките евреи закупваха общинския кантар и те събираха таксата, а Ибрахим ага служеше при тях, но на пазара това не се забелязваше. За селяните и за всички, които продаваха и купуваха, единственият истински кантарджия беше Ибрахим ага и такъв ще си остане, докато е жив. Всеки пазарен ден той стоеше до кантара от рано до късно. Когато започваше да мери, около него настъпваше свещена тишина. Докато нагласяше кантара, той просто не дишаше и тържествен и сериозен се повдигаше на пръсти и се спускаше едновременно с бавното колебание на теглото. Притворил едното око, той съвестно нагласяваше и бавно местеше топката в посока, противоположна на тежестта на товара, още малко, само още малко, докато кантарът се изравни, спре и покаже действителното тегло. Тогава Ибрахим ага сваляше ръката от кантара, повдигаше глава и без да откъсва поглед от цифрите, извикваше ясно, строго и категорично броя на оките.

— Шестдесет и една без двадесет драма!

Срещу това тегло възражение не можеше да има. Изобщо сред цялата оная пазарна глъчка около него се образуваше кръг от ред, тишина и онова уважение, което всички отдават на точното теглене и на съвестната работа. Цялата осанка на Ибрахим ага беше такава, че друго не позволяваше. А когато някой недоверчив селянин, чиято стока се претегляше, се доближеше повече до кантара, за да може зад гърба на кантарджията да види и провери броя на оките, Ибрахим ага поставяше веднага ръката върху топката, спираше тегленето и изгонваше нахалника:

— Я се махай оттук! Какво си се надвесил и ми кашляш в кантара? Тегленето е като вярата: и дъхът може да й навреди! Зер моята душа ще се пържи, а не твоята. Хайде, махай се!

Така Ибрахим ага прекарваше живота си, витаейки над кантара и живеейки с него, за него и от него като живо доказателство за това какво може човек да направи от професията си, каквато и да е тя.

Ала Дефосе видя как същият този Ибрахим ага, който пазеше душата си от най-малкия грях при меренето, наби бездушно един селянин християнин насред площада, пред очите на хората. Селянинът беше донесъл да продава десетина държала за секири и ги бе опрял на полусрутения зид, който ограждаше някакви си изоставени гробища и развалините на старинна джамия. Ибрахим ага, който надзираваше пазара, яростно се нахвърли върху селянина и с крак събори всички държала и докато изплашеният човек прибираше разпиляната си стока, той го ругаеше и му се заканваше:

— Та за това ли е зидът на джамията, за да облягаш на него мръсните си държала, шопар такъв? Тук още камбани не бият и гяурска бурия не тръби, свиня със свиня!

Хората купуваха, пазаряха се, премерваха стоките, пресмятаха, без да обръщат много внимание на тази разправия. Селянинът успя да събере всичко, което беше негово, и изчезна между хората. (Когато се прибра в къщи, Дефосе отбеляза: „Турската власт има две лица. Нейните постъпки за нас са нелогични, непонятни и непрекъснато предизвикват у нас недоумение и учудване.“)

Съвсем друг човек беше и друг жребий имаше телялинът Хамзо.

Някога прочут с гласа си и мъжката си красота, от ранна младост още Хамзо е бил гуляйджия и безделник, един от най-големите травнишки пияници. Като по-млад бил известен със смелостта и с остроумието си. Дръзките му и духовити отговори още се помнят и преповтарят. Когато го запитали защо е избрал именно телялския занаят, той отвърнал: „Защото няма друг по-лесен.“ Веднъж, преди години, когато Сюлейман паша Скоплялията тръгнал с войска срещу Черна гора и опожарил Дробняк, на Хамзо заповядали да съобщи за голямата турска победа и да вика, че са отрязали сто и осемдесет черногорски глави. Някой от ония, дето непрекъснато се събират около телялина, го запитал на висок глас: „А колцина от нашите са загинали?“ — „Е, това ще съобщи телялинът в Цетина“ — отговорил спокойно Хамзо и продължил да вика така, както му било заповядано.

От нередовен живот, пеене и викане като телялин Хамзо отдавна си бе загубил гласа. Той вече не вдигаше на крак чаршията с гръмкия си глас както някога, а пискливо и дрезгаво, с големи усилия съобщаваше официалните и чаршийските новини, които можеха да чуят само ония, дето бяха наблизо до него. Но никому дори през ум не минаваше да замени Хамзо с друг по-млад и по-гласовит телялин. А и той самият сякаш не забелязваше, че вече няма глас. В същата поза и със същите движения, с които някога се провикваше из сокаците, той продължаваше да съобщава на хората, колкото можеше, това, което трябваше да се съобщи. Около него се тълпяха деца и се смееха на движенията му, защото те отдавна вече не отговаряха на мъчителното му грачене, и с любопитство и страх наблюдаваха разширения му врат, който от напрягане набъбваше като гайда. Но тези деца му бяха нужни, защото те единствени можеха да чуят немощното му викане и тутакси да разпространят новината из града.

Дефосе и Хамзо бързо се сприятелиха, защото Младия консул от време на време купуваше по някой накит или килим, които Хамзо продаваше на барабан и добре печелеше от тях.

Лудият Швабо от години вече беше известен в травнишката чаршия. Той беше малоумен човек, с неизвестен произход, някъде отвъд Сава. И тъй като турците не закачаха малоумните, той си живееше в града, спеше под кепенците и се хранеше от милостиня. Имаше исполинска сила и когато пийнеше малко, в чаршията редовно си правеха все същата груба шега. В пазарен ден му даваха да изпие едно-две шишенца ракия и му слагаха тояга в ръка. Тогава лудият спираше селяните християни и започваше да ги строява като войници все с едни и същи думи:

— Halbrechts! Links! Marsch!^[2]

Селяните се криеха и бягаха от лудия Швабо, защото знаеха, че турците са го накарали да прави това, но той тичаше след тях и ги гонеше и разсмиваше с това по-младите еснафи и безделните аги.

Един пазарен ден, след като беше обиколил и разгледал пазара, Дефосе се връщаше в консулството. Зад него вървеше гавазинът. Когато стигнаха до мястото, където площадът се стеснява и продължава в чаршията, пред него се изпречи лудият Швабо. Младежът видя пред себе си огромен човек с дебела глава и зли зелени очи. Както беше пиян, лудият започна да трепка пред чужденеца; после се затича, взе кантарджийската сопа, която беше опряна пред един дюкян, и тръгна право към него:

— Halbrechts! Marsch!

Дюкянджиите от кепенците проточиха вратове в злорадо изчакване да видят как Младия консул ще подскача пред лудия Швабо. Но нещата се развиха другояче. Преди да дотича гавазинът, Дефосе се наведе под високо размаханата сопа и с бързо и ловко движение хвана лудия за китката, а след това се обърна с цялото си тяло и завъртя грамадния човек около себе си като кукла. Докато лудият подскачаше около високия младеж, сопата изхвръкна от стегнатата му длан и под голяма дъга падна на земята. Междувременно дотича гавазинът с малка пушка в ръка. Но лудият беше вече укротен и дясната му ръка беше безпомощно и болезнено извита на гърба. В това положение Дефосе го предаде на гавазина, после взе сопата от земята и спокойно я изправи покрай дюкяна, където стоеше. С изкривено лице лудият поглеждаше ту към извитата си ръка, ту към младия чужденец, който му се заканваше с пръст като на дете и говореше с твърдото си книжно произношение:

— Ти си лош човек. Човек не трябва да е лош.

След това извика гавазина и спокойно продължи пътя си, като мина край учудените дюкянджии на кепенците.

Давил направи сериозен упрек на младежа заради тази случка и доказваше колко прав е бил той, когато го съветваше да не минава пеш през чаршията, защото човек никога не знае какво могат да измислят и да направят тези зли, сурови хора и безделници. Но Давна, който всъщност не обичаше Дефосе, нито пък можеше да си обясни неговото свободно държане, призна пред Давил, че из чаршията говорят с възхищение за Младия консул.

А Младия консул продължаваше да обикаля околността по дъжд и кал, отиваше без стеснение при хората, разговаряше с тях и успяваше да види и узнае неща, които Давил, какъвто беше сериозен, горд и необщителен, никога не би могъл да види или узнае. Давил, който в огорчението си се отнасяше с отвращение и недоверие към всичко турско и босненско, не виждаше много смисъл, нито полза за службата от тези разходки на Дефосе и от неговото осведомяване. Той се дразнеше от оптимизма на младежа, от желанието му да проникне дълбоко в миналото, в нравите и обичаите на тези хора; да намери обяснение за слабостите им, да разрови добрите им страни, изопачени и затрупани от необикновените условия, при които бяха принудени да живеят. Според Давил това беше напразно губене на време и вредно отклоняване от истинския път. Затова разговорите между него и канцлера му по тези въпроси завършваха винаги с препирня или потъваха в раздразнено мълчание.

В студения есенен здрач Дефосе се връщаше от разходките си мокър, заруменял и премръзнал, изпълнен с впечатления и желание да говори за тях. А Давил, който вече часове се бе разхождал из затоплената и осветена столова, ровейки се из тежките си мисли, го посрещаше още от вратата с учудване.

Запъхтян, младежът се хранеше сладко и оживено разказваше как бил в Долац, малко католишко селце, и как трудно изминал късия път от Травник до Долац.

— Мисля, че днес в Европа няма друга такава страна без пътища като Босна — каза Давил, който ядеше бавно и без апетит, защото не чувствуваше глад. — Този народ, за разлика от всички други народи по света, има някаква непонятна, извратена омраза към пътищата, които всъщност означават напредък и благосъстояние; в тази нещастна страна пътищата не се запазват и не траят дълго, като че ли сами се рушат. Ето това, че генерал Мармон строи през Далмация голям път, тук пред местните турци, а, ако щете, и пред везира, на нас ни вреди повече, отколкото могат да си представят нашите предприемчиви и самохвални господа от Сплит. Тези хора не искат да имат пътища дори и в тяхно съседство. Но кой може да обясни това на нашите в Сплит? Те не се умориха да се хвалят, че строят пътища, които щели да облекчат връзката между Босна и Далмация, а не знаят с какво подозрение турците се отнасят към всичко това.

— Е, няма защо човек да се учудва на тия неща. Те са ясни. Докато Турция се управлява така и докато в Босна условията са такива, не може и дума да става за пътища и съобщения. Напротив, и турците, и християните, от различни подбуди, еднакво са против създаването и поддържането на каквито и да било съобщителни връзки. Днес разбрах това съвсем ясно в разговора с моя приятел, дебелия свещеник от Долац, фра Иво. Оплаках му се, че пътят от Травник до Долац е стръмен и разкопан и изказах учудване как долачани, които са принудени всеки ден да минават този път, не предприемат нищо, поне малко да го оправят. Свещеникът най-напред ме погледна подигравателно, като че ли има насреща човек, който не знае какво приказва, след това лукаво притвори едното си око и ми каза шепнешком: „Господине, колкото е по-лош пътят, толкова са по-редки турските гости. Ние бихме били най-доволни, ако можехме да издигнем непроходима планина между тях и нас. А за нас лично — ще се поизмъчим малко, но ще минем по какъвто и да е път, когато ни потрябва. Ние сме свикнали с лоши пътища и с всякакви трудности. Всъщност ние и живеем от трудности. Не споделяйте с никого това, което ви казах, но знайте, докато турците управляват в Травник, по-добър път не ни е нужен. Между нас казано, дори и когато турците оправят пътя, нашите хора го разкопават и развалят още при първия дъжд или сняг. Така поне донякъде отклоняваме нежеланите гости.“ Едва след тези думи свещеникът отвори затвореното око, горд с лукавството си, и още веднъж ме помоли с никого да не говоря за тия неща. Ето ви едната причина за лошите пътища. А другата се крие в самите турци. Всяка съобщителна връзка с християнския външен свят значи да се отварят вратите за вражеско влияние, да се даде възможност на врага да влияе върху раята и да застрашава турското надмощие. Впрочем, господин Давил, ние французите сме погълнали половината Европа и не трябва да се учудваме, че ония страни, които още не сме завладели, гледат с недоверие на пътищата, които нашата войска строи край техните граници.

— Зная, зная — прекъсна го Давил, — но в Европа не могат да строят пътища и едва ли в случая трябва да се имат пред вид изостаналите народи, каквито са турците и босненците.

— Онзи, който смята, че трябва да се строят, той ги строи. Значи, има нужда от тях. Но аз ви обяснявам защо тукашните хора не искат пътища и защо смятат, че не са им необходими, че са им повече от вреда, отколкото от полза.

Както винаги и този път Давил се дразнеше от желанието на младежа да обясни и оправдае всичко, което виждаше тук.

— Това не може да се защищава — каза консулът, — нито пък може да се обясни с някакви разумни съображения. Изостаналостта на тукашния свят се дължи на първо място на неговата злоба, на „вродената му злоба“, както казва везирът. В нея именно може да се намери обяснение за всичко.

— Добре, а как обяснявате тогава тази злоба? Откъде идва тя?

— Откъде? Откъде? Вродена им е, казвам ви. Ще имате възможност да се уверите в това.

— Добре, но докато се уверя, позволете ми да остана на моето становище, че и злобата, и добрината на един народ са продукт на условията, в които той живее и се развива. Не нашата добрина ни кара да строим пътища, а нуждата и желанието да разширяваме изгодни връзки и влияния. Но това мнозина смятат за наша „злоба“. Значи, нашата злоба ни кара да строим пътища, а тяхната — да мразят тези пътища и да ги рушат, когато могат.

— Вие отидохте далече, млади приятелю.

— Не, животът отива далеч, по-далече, отколкото можем да го следим, а аз само искам да обясня отделни явления, когато вече не мога да разбера всичко.

— Не може всичко да се обясни и разбере — отвърна му Давил уморено и малко отвисоко.

— Не може, но човек трябва да се стреми да обясни всичко.

След ездата в студения ден сега Дефосе се бе затоплил от гозбите и от виното, а младостта го караше да разсъждава гласно и затова той продължаваше да приказва:

— Ето например как човек да си обясни този факт. Същият този остроумен и дискретен поп от Долац, който притежава не малко здрав разум и усет за реалност, миналата неделя държал проповед в черквата. Както ми разказа нашият католишки гавазин, в проповедта си твърдял, че някой си богоугоден свещеник, който бил починал тези дни в манастира „Фойница“, бил ако не светец, то в непосредствена връзка със светците и с положителност се знаело, че всяка нощ специален ангел му донасял писмо от някой светия или от самата Богородица.

— Вие още не познавате суеверието на тези хора.

— Добре, да го назовем суеверие, но тази дума нищо не обяснява.

Давил, който беше „разумно и умерено либерален“, не обичаше дори и най-невинните спорове по религиозни въпроси.

— Та именно това обяснява всичко — каза Давил малко раздразнен. — Защо у нас проповедниците не разправят подобни неща?

— Защото не живеем при подобни обстоятелства, господин Давил. Аз се питам: какво щяхме да проповядваме ние, ако живеехме така, както живеят тукашните хора вече три столетия. Нито небето, нито земята нямаше да имат достатъчно чудеса за нашия религиозен арсенал в борбата с турския завоевател. Вярвайте ми, когато гледам и слушам тези хора, все повече се убеждавам колко грешим ние французите, когато, завладявайки Европа държава след държава, искаме навсякъде да внесем нашите разбирания, нашите строги и единствено разумни начини на живот и държане. Това все повече ми се вижда като нереално и безумно усилие, защото е безсмислено да искаш да премахваш злоупотребленията и предразсъдъците, когато нямаш сили, нито възможности да премахнеш причините, които са ги предизвикали и създали.

— Това би ни отвело далече — прекъсна Давил своя канцлер. — Не се бойте, има кой да мисли и за това.

Консулът стана от масата и нетърпеливо и ядосано позвъни да разтребят трапезата.

Винаги, когато младежът с вродената си искреност и свобода, които той не съзнаваше и на които Давил тайно му завиждаше, стигаше до критика на царския режим, Давил се сепваше и загубваше сили и търпение. Понеже самият беше разколебан и носеше в себе си скрити и непризнавани съмнения, той не можеше спокойно да слуша чужди критики. Имаше чувството, че този млад, безгрижен и несъобразителен човек разкрива и докосва с пръст най-болното му място, което той искаше не само да скрие от хората, но ако можеше, да го забрави и той самият.

Давил не можеше да разговаря с Дефосе нито за литература, а още по-малко за своите литературни занимания.

На тази тема Давил беше особено чувствителен. Откакто се помнеше, той си мечтаеше за различен род литературни произведения, ваеше стихове и фантазираше ситуации. Преди десетина години по едно време беше и редактор на литературната рубрика на „Moniteur“, посещаваше срещите, сбирките на литературните дружества и салони. Но когато постъпи отново в министерството на външните работи и замина за управляващ легацията в Малта, а след това в Неапол, откъсна се от всичко това, но продължи литературните си занимания.

Стиховете, които Давил от време на време публикуваше във вестниците или написани калиграфически разпращаше на високопоставени личности, началници и приятели, не бяха нито много по-добри, нито много по-лоши от стотиците съвременни поетични произведения. Давил наричаше себе си „убеден ученик на великия Боало“ и в статиите си, които никой не възнамеряваше да оспорва, решително се застъпваше за строгата класическа насока, като защищаваше поезията от прекаленото влияние на фантазията, от поетичната дръзновеност и духовния безпорядък. „Вдъхновението е необходимо — твърдеше Давил в статиите си, — но трябва да се ръководи от разумно чувство за мярка и от здрав смисъл, без който няма и не може да има художествено произведение.“ Давил толкова много подчертаваше тези свои принципи, че читателите оставаха с впечатление, че той повече държи за реда и строгата мярка в поезията, отколкото за самата поезия, сякаш редът и мярката са под непрекъсната заплаха от страна на поета и поезията, та трябва с всички средства да се отбраняват и пазят. От съвременните поети негов образец беше Делил (Jacques Delille), поетът на „Градините“ и преводач на Вергилий. В защита на поезията на Делил той излезе в „Moniteur“ с цяла поредица статии, на които също никой не пожела да обърне внимание, нито да ги похвали, нито да ги оспори.

Самият Давил години наред вече живееше с плана на един по-голям епос за Александър Велики. Замислен в двадесет и четири песни, този епос беше станал един вид замаскиран духовен дневник на Давил. Целият си жизнен опит, мислите си за Наполеон, войната, политиката, желанията и негодуванията си той прехвърляше в далечните времена и в мъгливите условия, в които бе живял главният герой, и там ги пущаше на волност, като се стремеше да ги извае в римувани стихове и в повече и по-малко строги рими. Давил живееше до такава степен с произведението си, че средното си момче, Жюл-Франсоа, бе кръстил и на името на македонския цар Аминтас, дядо на Александър Велики. В тази негова Александриада живееше и бедната страна Босна, с тежкия си климат и лошите хора, но под името Таврида. Там някъде бяха и Мехмед паша, и травнишките бейове, и босненските попове, и всички, с които трябваше да работи или да води борба, описани и забулени под образа на някой сановник на Александър Велики или на неговите противници. Там намери място и цялото му отвращение от азиатския дух и от Изтока изобщо, изразено в борбата на героя му против далечна Азия.

Докато яздеше над Травник и гледаше градските покриви и минарета, Давил често в мислите си съставяше описанието на фантастичния град, който Александър завладяваше по това време. А когато седеше при везира в Дивана и гледаше тихите и бързи момчета и ичоглани, много пъти мислено допълваше описанието на заседанието на Сената и обсадения град Тир от третата песен на своя епос.

Както при всички писатели без дарба и истинско призвание, така и у Давил дълбоко се беше вкоренила заблудата, че има съзнателни духовни действия, които водят човека към поезия, и че в поетичното творчество може да се намери утеха или награда за мъките, с които животът ни обременява и обкръжава.

Докато беше млад, Давил често си задаваше въпроса: поет ли е той, или не? Има ли смисъл и изгледи работата му върху това изкуство, или не? Сега, след толкова години и толкова усилия, които не донесоха ни успех, ни неуспех, трябваше да бъде ясно, че той не бе поет. Но както често се случва, с течение на годините Давил все по-упорито, механично и по навик „работеше върху поезията“, без да си поставя вече този въпрос, който младостта така често поставя в честното и смело отношение и преценка на себе си. Докато още беше млад и докато се намираше по някой да го насърчава, признавайки поезията му, той пишеше по-малко, а сега, когато годините бяха напреднали, когато вече никой не го смяташе сериозно за поет, той работеше редовно и старателно. Несъзнателната потребност да се изяви и измамната сила от младини бяха заменени с тромавия навик и прилежност. А прилежността, това качество, което така често се появява там, където не е нужно или когато вече не е нужно, е била винаги утеха за бездарните писатели и нещастие за изкуството. Изключителните условия, самотата и скуката, на които бе осъден години наред, го тласкаха все повече по този безплоден крив път към невинния грях, който той наричаше поезия.

Всъщност Давил беше тръгнал по крив път още от деня, когато написа първия стих, защото той никога не е имал истинска връзка с поезията. Той изобщо не можеше да я почувствува, а още по-малко да я предизвика и сътвори.

Проявите на злото пораждаха у Давил огорчение или потиснатост, а проявите на доброто — възхищение и радост, един вид морален възторг. Но от тези морални реакции, които у него бяха действително живи и буйни, макар и невинаги трайни и сигурни, той създаваше стихове, на които липсваше всичко, за да бъдат поезия. Вярно, и модата на времето подхранваше това негово погрешно разбиране.

С течение на годините Давил продължаваше все по-упорито да превръща немалките си добродетели в средни недостатъци и да търси в поезията именно това, което тя не притежава: евтини леки еуфории и невинна духовна игра и развлечение.

Ясно беше, че младият Дефосе, такъв, какъвто стоеше пред него, не беше желаният слушател или критик, нито подходящ събеседник за литературни разговори.

Именно тук между двамата се разкриваше нова и огромна пропаст, към която консулът беше особено чувствителен.

Познаването на безброй факти, бързината в разсъжденията и смелостта в изводите бяха основните белези на интелигентността на младежа. У него си сътрудничеха и се допълваха по един вълшебен начин знанията и интуицията. Макар че двамата бяха съвсем различни и лично не се понасяха, консулът не можеше да не вижда тези качества на младежа. На моменти му се струваше, че този мъж, който беше на двадесет и четири години, е прочел цели библиотеки и същевременно не придава никакво значение на този факт. И наистина младежът винаги отново смайваше събеседника си със своите многостранни познания и смели оценки. За него беше едва ли не играчка да говори за историята на Египет или за отношението на испанските и южноамериканските колонии към майката-земя, за ориенталските езици или за конфликтите между религиите и расите, без разлика в коя част на света, за целите и изгледите на Наполеоновата континентална система или за съобщителните връзки и тарифни положения. Изведнъж привеждаше цитати от класиците, и то всякога не много известни, винаги в някаква смела връзка и в ново осветление. И макар че в много от тия неща консулът намираше повече младежка поза и буйност, отколкото ред и истинска ценност, всякога слушаше разказа на младежа с някакво суеверно, неприятно удивление и с мъчително чувство за собствена немощ и недораслост, което напразно се мъчеше да превъзмогне и отстрани.

И ето, този младеж беше глух и сляп за това, което беше най-скъпо за Давил и което, покрай гражданските задължения, му се струваше единствено достойно за уважение. Дефосе открито признаваше, че не се интересува от стихове, а съвременната френска поезия му се вижда непонятна, съвсем неискрена, бледа, излишна. Но младежът нито за миг не се лишаваше от правото и удоволствието да разисква и говори свободно и смело, без злоба, но и без уважение и много разсъждения за това, което по собствено признание не можеше да почувствува и обикне.

Например за Делил, обожавания Делил, той съумяваше веднага да каже, че бил ловък салонен човек, че получавал хонорар от шест франка за стих и затова госпожа Делил всеки ден го заключвала и не го пускала от стаята, докато не изработи определен брой стихове.

Безогледността на „новото поколение“ на моменти предизвикваше у Давил гняв, а на моменти — огорчение. Във всеки случай това допринасяше да се чувствува още по-самотен.

Имаше случаи, когато Давил, изпитвайки дълбока необходимост да се изкаже и да сподели мислите си, забравяше всичко това и започваше интимен и сърдечен разговор за литературните си възгледи и планове. (Съвсем обяснима слабост при тези условия!) Така една вечер разказа целия план на своя епос за Александър Велики и изложи всички морални тенденции, легнали в основата на епичното действие. А младежът, без да се впуска нито за миг в оценка на тези мисли и разбирания, които представляваха по-светлата половина от живота на консула, започна изведнъж да рецитира Боало:

Que cruis-tu qu’Alexandre, en ravageant la terre,

Cherche parmi l’horreur, le tumulte et la gurre?

Possede d’un ennui qu’il ne saurait dompter

Il craint d’etre a lui meme et songe a s’eviter.^[3]

И като се извиняваше, веднага добави, че някога бил прочел тези стихове в една сатира и случайно ги е запомнил.

А Давил веднага се почувствува засегнат и безкрайно повече самотен, отколкото беше само преди няколко минути. Стори му се, че тук пред него стои истинско подобие на „новото поколение“ и той с пръст го докосва. Това е то дяволското поколение с разорителни мисли и бързи, но нездрави асоциации, поколение, което „нехае за стихове“, но им обръща внимание, и то още как, когато може да ги използува за своите опаки стремежи, което всичко на света свлича към земята, подценява и унижава, защото иска да сведе всичко до лошото и долното у човека.

Давил веднага се оттегли в жилището си, без да покаже с нищо негодуване (всъщност всичко се изчерпваше с това). Дълго време не можа да заспи, а и в съня си дори продължаваше да чувствува горчилката, която може да остане от едно невинно възражение. И няколко дни подред той нямаше сили да докосне, нито да развърже ръкописа в картонената папка, завързана със зелена връв, толкова осквернено и грубо подиграно му се виждаше неговото скъпо произведение.

А Дефосе нито за момент не допускаше, че с нещо е могъл да обиди консула. Напротив, стиховете бяха най-редкият плод, с който разполагаше неговата извънредна памет. И той беше доволен, че така щастливо си бе припомнил тези стихове, като дори през ум не му минаваше, че те можеха да имат реална вътрешна връзка с произведението на Давил или изобщо да му бъдат неприятни и да се отразят върху взаимните им отношения.

Две поколения, които се застъпват и сменят, най-трудно се понасят и всъщност най-малко се познават. Това винаги е било тука. Но много от разногласията и конфликтите между различните поколения, както изобщо повечето от конфликтите, почиват върху недоразумения.

Това, което най-много пораждаше безсънието на консула и разстройваше съня му, беше мисълта, че този младеж, който тази вечер го обиди и за когото мислеше с горчивина, сега спеше твърд и здрав сън, също така естествено и непресторено доволен, като всичко онова, което вършеше и говореше през деня. Но консулът можеше да си спести поне това огорчение, защото в случая се лъжеше. Не всеки, който денем весело се смее и свободно се движи сред хората, може да спи и е щастлив и спокоен. Младият Дефосе не беше само изключително силен и безгрижен младеж от „новия тип“, щастливо дете на щастливата империя, преди време узряло и натъпкано със знания, и нищо друго, както често го виждаше Давил. През тази нощ и двамата французи бяха потънали в мъката си, всеки по свой начин, без да могат взаимно да се разберат. И Дефосе по свой начин плащаше данък на новата среда и на необикновените условия. Колкото и средствата му за борба да бяха по-силни и по-многобройни от тези на Давил, той също страдаше от скука и от „босненската тишина“ и чувствуваше как тази страна и животът в нея го разяждат, изморяват и искат да го превият или пречупят, за да го изравнят с всички останали около него. Защото не беше лесно да си на двадесет и четири години и да те хвърлят от Париж в турския Травник, да имаш желания и планове, които остават далече и високо над това, което те обкръжава, и да трябва търпеливо да чакаш, докато в същото време всички задържани сили и незадоволени младежки желания се бунтуват и борят против всяко чакане.

Тази негова мъка беше започнала още в Сплит. Като че ли го бе стегнал невидим обръч: всяко нещо изисква големи усилия, но човек невинаги е напълно способен да ги направи; всяка нова крачка е по-трудна, всяко ново решение по-бавно, а изпълнението — неизвестно и зад всичко, като постоянна заплаха, дебнат недоверието, оскъдицата и несгодата. Такъв се показваше Изтокът.

Комендантът на града, който му предостави на разположение една неугледна карета (и то само до Син), коне за багажа и четирима души за придружители, беше загрижен, навъсен и почти зъл човек. Макар и млад, Дефосе познаваше този маниер, който дългите войни бяха внесли между хората. Години подред вече хората вървяха като натоварени, всеки влачеше по някаква мъка, никой не беше на мястото си и затова всеки гледаше как да прехвърли нещо от своя товар върху другиго, как поне малко да се облекчи, ако не другояче, то с ругатни и остри думи. И така общата беда се търкаляше и прехвърляше непрекъснато от място в място, от човек на човек и търкаляйки се, ставаше ако не по-лека, то по-поносима.

Дефосе разбра това още щом се излъга и запита дали лостовете на каретата са здрави и седалищата меки. Комендантът го погледна втренчено и с някакви светли очи като у пияница.

— Това е най-доброто, което може да се намери в тази дяволска страна. Впрочем онзи, който отива на служба в Турция, трябва да има железен задник.

Без да трепне, гледайки го засмяно право в очите, младежът му отвърна:

— В инструкциите, които получих в Париж, такова нещо нямаше.

Офицерът прехапа малко устни, виждайки, че пред него стои човек, който не бяга от препирни, и поде веднага, сякаш за облекчение, злъчен разговор:

— Е, вижте какво, господине, и в нашите инструкции нямаше много работи. Те, разбирате ли, се вписват допълнително. На самото място…

И офицерът злобно показа с ръка като че ли пише.

С тази злъчна благословия младежът тръгна по прашния път, после по стръмния и гол камънак, който се издигаше зад Сплит и все повече се отдалечаваше от морето, от последните хармонични постройки и последните благородни растения, за да се спусне отвъд каменистото било, като в ново море, в тази Босна, която за него беше първото голямо изпитание на прага на живота. Той навлизаше все по-навътре в голите чукари и в дивотата и наблюдаваше ниските колиби и овчарките край пътя, сгушени между камъните и шубраците, с къделя в ръка, но без стадо край тях. Гледаше всичко това и се питаше: „Това ли е най-страшното?“, като човек, комуто предстои някаква операция и постоянно си задава въпроса: това ли е най-голямата болка, за която му бяха разправяли, или трябва да чака още нещо повече и по-трудно.

Това бяха всъщност тръпки и опасения, които си позволява младостта. Безспорно младежът беше готов на всичко и знаеше, че ще издържи.

Когато след девет мили път спря на каменистата седловина и погледна камънака и дивотата, която се разстилаше пред него, и голите стръмнини, напръскани с рядка и сива растителност, откъм босненската страна го полъхна непознатата тишина на един нов свят. Младежът се сепна и затрепера повече от тази тишина и от празнотата на новата гледка, отколкото от свежия ветрец, който духаше из котловината. Повдигна ямурлука на раменете си, прилепи се по-здраво до коня и потегли в този нов свят на тишината и неизвестността. Предчувствуваше се Босна, тази загадъчна страна, а във въздуха се долавяше студена мъка без думи и без видими причини.

Минаха добре Син и Ливно. В Купрешкото поле неочаквано се изви снежна виелица. Турският водач, който ги посрещна на границата, с големи мъки успя да ги заведе до първия хан. Тук, изтощени и премръзнали, се наредиха около огъня, дето вече седяха няколко души.

Макар и изморен, измръзнал и гладен, младежът се държеше бодро и весело, като внимаваше за впечатлението, което ще остави у тези чужденци. Изтърка лицето си с парфюм и направи няколко от обичайните си гимнастически упражнения, а през това време другите го наблюдаваха с половин око, като човек, който върши някакъв свой религиозен обред. Едва когато седна, един от хората около огъня каза няколко италиански думи и обясни, че е монах от манастира в Гуча гора, че се казва фра Юлиан Пашалич и пътува по манастирска работа. Останалите бяха кираджии.

Съставяйки бавно изречения на италиански, Дефосе също обясни кой е и какъв е. Щом чу думите „Париж“ й „императорско френско генерално консулство“ в Травник, калугерът, който имаше големи четинести мустаци и гъсти вежди и под тях като под маска се усмихваше младото му лице, веднага се навъси и млъкна.

Двамата се наблюдаваха един миг мълчаливо и недоверчиво.

Калугерът беше съвсем млад, но едър мъж, в черен дебел ямурлук, под който се подаваше тъмносиня антерия, кожен пояс и оръжие. Младежът го гледаше в недоумение и като насън се питаше възможно ли е това да е духовно лице. И монахът наблюдаваше чужденеца, високия заруменял младеж, с хубава спокойна и безгрижна външност, строго и мълчаливо, без да скрива негодуването си, когато разбра от коя страна е и кое правителство го изпраща.

За да прекрати мълчанието, Дефосе попита калугера дали му е тежка службата.

— Ами как да ви кажа, ние действително при трудни обстоятелства гледаме да запазим авторитета на светата ни църква, докато вие там във Франция живеете при пълна свобода и все пак го рушите и преследвате. Жалко и грехота, господине!

От разговорите, които имаше в Сплит, Дефосе знаеше, че католишкото духовенство, а с него и цялото католишко население от този край са против френските окупационни власти, като безверни и „якобински“, но въпреки това бе изненадан от този разговор и в себе си се запита как следва да постъпи в такъв непредвиден случай един императорски консулски чиновник. Като гледаше живите и чудни очи на калугера, той леко се наведе:

— Ваше преподобие навярно не е добре осведомен за нещата в моята страна…

— Дай боже да е така, но според това, което чуваме и четем, много злини са направени и продължават да се правят на църквата и на нейните ръководители и паства. А това никога никому не е носило добро.

И калугерът с усилие търсеше италиански думи, омерените му и подбрани думи не отговаряха на гневния му, почти див израз на лицето.

Ракията, която слугите донесоха, и цицварата^[4], която зацвърча на огъня край тях, прекъсна диалога им. Калугерът и младежът започнаха взаимно да се канят с ядене и пиене и от време на време да се поглеждат; от огъня и яденето постепенно се затопляха като измръзнали и изгладнели хора.

Младежът почувствува някаква топлина и силна дрямка. Вятърът свиреше във високата черна баджа и замръзналият сняг тропаше по покрива като чакъл. В главата му всичко се въртеше. „Службата вече започна — си каза той — и това са, значи, трудностите и борбите, за които четем в мемоарите на старите консули на Изток.“ Той се мъчеше да вникне в положението си: някъде сред Босна, затрупан със сняг, принуден да спори на чужд език с този странен калугер, нещо, с което не беше свикнал. Очите му се затваряха сами, а мозъкът му работеше трудно, като в заплетен сън, в който човек е поставен на тежки и несправедливи изпитания. Знаеше само едно, че не трябва да отпусне главата си, която ставаше все по-тежка, ни да сведе поглед и да остави последната дума на събеседника. Беше смутен, но горд, че в това странно общество неочаквано трябваше да поеме своята част от дълга и да постави на изпитание умението си да убеждава противника, както и неголемите си познания по италиански език, получени в колежа. Но същевременно му се струваше, че още на първата крачка осезаемо усеща колко огромни и неумолими са отговорностите на всички хора, разпределени върху всеки отделен човек и пръснати по света като примки.

Премръзналите му ръце горяха. Димът го караше да кашля и щипеше клепачите му. Бореше се със съня и се мъчеше да не заспи, сякаш беше на пост, но не изпускаше погледа на калугера като прицелна точка. През сънените си очи, като през топла млечна течност, която забулваше взора му и с шум изпълваше слуха му, младежът гледаше необикновения калугер и слушаше като от далечно разстояние неговите накъсани изречения и латински цитати. С вродената си наблюдателност младежът си мислеше: този монах има много натрупана енергия и цитати и няма иначе кому да ги каже. А калугерът продължаваше да говори, че никой, който е против църквата, не може да има трайни успехи, та нито Франция, и че отколе е казано: „Quod custodiet Christus non tolit Gothus“^[5]. Младежът пък, смесвайки френски и италиански думи, обясняваше, че Наполеонова Франция е доказала, че е веротърпима и е дала на църквата мястото, което й принадлежи, като е коригирала грешките и насилията на революцията.

Под въздействието на яденето, ракията и топлината всичко се разтапяше и успокояваше. И погледът на калугера стана по-благ, разбира се, той продължаваше да бъде строг, но стана и някак си младежки засмян. Дефосе го гледаше и му се струваше, че това е може би знак за примирие и доказателство, че големите и вечни въпроси могат да чакат, че в никакъв случай те не могат да се разрешат в някакъв турски хан, при случайна среща на един френски консулски чиновник с един „илирийски“ калугер, и следователно има място за проява на внимание и отстъпки, без те да навредят на честта и авторитета на службата му. Доволен от себе си и унесен в тези си размишления, той се поддаде на умората и потъна в дълбок сън.

Когато го събудиха, трябваше да минат няколко минути, докато се опомни и разбере къде е.

Огънят беше догорял. Повечето пътници бяха навън. Оттам се чуваха виковете им около конете и товара. Изтръпнал и разглобен, младежът стана и започна да се приготовлява. Опипа кемера си и извика строго и с висок глас придружаващите го. Измъчваше го неопределена мисъл, че нещо е забравил или пропуснал. Успокои се едва когато се увери, че всичко е на място и хората му са готови край приготвените за път коне. От обора се зададе монахът, неговият събеседник, който водеше хубав черен кон. По облеклото и държането си той напомняше морлацките граничари и хайдутите от картините. Двамата се усмихнаха един на друг, като че ли бяха стари познати, като че ли между тях е разрешено всичко, което е трябвало да разрешат, и младежът свободно, без стеснение запита калугера дали ще пътуват заедно. Калугерът започна да му обяснява, че той трябва да върви по друг път. Искаше да му каже: напряко, но понеже не можеше да намери точни думи, само посочваше с ръка гората и стръмнината. Младежът не можа да разбере всичко, но въпреки това размаха шапката си за поздрав!

— Vale, reverendissime domine!^[6]

Снежната виелица беше преминала като груба шега. Само по склоновете на планините се белееха тънки снежни платна. Земята беше мека, като напролет, хоризонтът измит и дълбок, планините синкави, а в дъното, на чистото и бледо синьо небе, се откройваха две-три огнени контури на светли облаци, зад които се криеше слънцето и озаряваше целия край с мека, необикновена светлина. Цялата гледка напомняше някакви северни страни и области. Младежът се сети, че травнишкият консул в докладите си често наричаше турците и босненците диви скити и хиперборейци и в министерството се смееха на това.

Така младият господин Дефосе беше влязъл в Босна, която изпълни обещанията и заканите си от първата среща и все повече го обкръжаваше с острата и студена атмосфера на несретния живот и особено с тишината и скуката си, с които младежът се бореше така не малко нощи, когато сънят бягаше от очите му и помощ нямаше отникъде.

Но за това ще говорим още в една от следващите глави. Сега на хоризонта се задаваше друго — по-важно събитие, което означаваше голяма промяна за цялото френско консулство: трябваше да пристигне дългоочакваният противник, австрийският генерален консул.