Иво Андрич
Травнишка хроника (1) (Консулски времена)

Пролог

На края на травнишката чаршия, под студения и пенлив извор Шумеч, открай време съществува малкото Лутвово кафене. За този Лутво, първия стопанин на кафенето, не си спомнят дори най-старите люде; навярно той почива вече поне стотина години в някое от пръснатите травнишки гробища, но всички отиват на кафе при Лутво и името му се помни и споменава там, където са забравени имената на толкова султани, везири и бейове. В градината на кафенето, в подножието на хълма, под самата скала, има уединено, прохладно и малко височко място, където расте стара липа. Около нея и между камъните и храстите са наредени ниски пейки с неправилна форма, на които човек сяда с истинско удоволствие и тежко се разделя с тях. Изтъркани и изкривени от времето и от дългата употреба, те са сраснали и са се слели напълно с шубраците, земята и камънака наоколо.

През летните месеци, т.е. от началото на май, та до края на октомври, по стара традиция след обед около икиндия на това място се събират травнишките бейове и по-първите люде на града, които имат достъп до тяхната среда. В тези часове от деня никой друг от гражданите не се осмелява да седне и пие кафе на това възвишение. Това място се нарича Софа. Поколения наред тази дума има в народния говор на Травник^[1] свое утвърдено обществено и политическо значение, защото, каквото се каже и говори, каквото решение се взема на Софата, все едно, че е решено между аяните^[2], в Дивана при везира.

И днес тук са насядали десетина бейове, макар че денят е облачен и подухва вятър, който по това време на годината докарва дъжд. Последният петък е от месец октомври на 1806 година. Бейовете седят по местата си и тихо разговарят; повечето от тях следят замислено играта на слънцето и облаците и от време на време сърдито покашлюват.

Става дума за една голяма новина.

Един от тях, някой си Сюлейман бей Айваз, който тези дни е бил по работа в Ливно, разговарял там с някой си от Сплит, сериозен човек, както казва, и от него чул новината, която сега разказва на бейовете. Но людете не го разбират, разпитват го за подробности и го карат да повтори казаното. Сюлейман бей обяснява:

— Ами такива работи: човекът направо ме попита: „Готвите ли се в Травник за гости?“ — „Няма такова нещо — отвръщам аз, — не ни е до гости.“ — „Е, дали на вас ви е до гости, или не, не е важно. Трябва да се готвите — отсича той, — защото ще ви дойде френски консул. Поискал Бонапарт от Портата в Стамбул да му разреши да изпрати свой консул, да открие консулство в Травник и там да живее. И вече му разрешили. Можете още тази зима да очаквате консул.“ — „Стотици години живеем без консули, та и занапред можем да караме така — казвам аз на шега, — а и какво ще прави консул в Травник?“ Но той едно си знае: „Било, каквото било — казва, — сега ще трябва да заживеете с консул. Такива времена дойдоха. А консулът ще си намери работа: ще седне до везира да нарежда и разпорежда, да гледа какво правят бейовете и агите и какво — раята и всичко да съобщава на Бонапарт.“ — „То па нито е било, нито ще го бъде — отрязвам аз гяурина, — никога никой не е заничал в нашите работи, та няма да може и този.“ — „Е, ваша си работа — отвръща той, — но консула ще трябва да приемете, защото, каквото Бонапарт е поискал, никой досега нищо не му е отказвал, та и султанът в Стамбул няма да му откаже. А щом Австрия разбере, че сте приели френски консул, ще поиска да приемете и австрийски, а след нея ще се обади и Русия…“ — „Е, комшу, ти далече я откара“ — прекъсвам го аз, а той само се подсмива, гадът му католически, и се хваща за мустака: „Този мустак да ми отрежеш, ако не стане така, както ти казвам, или нещо такова.“ Ето, това чух, добри люде, и никак не ми излиза от главата — завършва Айваз приказката си.

Днес, когато френските войски са вече една година в Далмация, а Сърбия не престава да се бунтува, такава неясна новина е достатъчна да обезпокои и смути и без това загрижените бейове. Безпокоят се и се тревожат бейовете, макар че това не проличава от лицата им и от спокойните кълба дим, които изпускат. Бавно и колебливо се изказват един подир друг и гадаят какво може да означава всичко това, колко лъжа и колко истина има в тия приказки, какво трябва да се направи, за да се разбере какво става, та да се попречи още отсега.

Едни смятат, че това са измислени и преувеличени слухове, с които някои целят да ги разтревожат и сплашат. Други пък с горчивина в гласа си казват, че такива времена са дошли, та и в Стамбул, и в Босна, и по целия свят стават същите неща и няма какво да се чудят, а да бъдат готови за всичко. Трети се успокояват: та това е Травник! Травник! — а не някакъв изостанал град или паланка и това, което с други става, на тях не може да се случи.

Всеки казва по нещо, колкото да се обади, но никой не казва нещо определено, защото всички чакат какво ще каже най-старият между тях. А най-старият е Хамди бей Тескереджич, едър старец с бавни движения, но с все още силно, исполинско тяло. Много войни е видял и раняван е бил, и в плен е попадал, а има единадесет сина и осем дъщери и многобройно потомство от тях. Брадата и мустаците са му редки, а острото и правилно лице е цялото обгоряло, пълно с белези и сини петна от стара барутна експлозия. Тежките му клепачи с оловен цвят са спуснати ниско. Речта му е бавна, но ясна.

Най-после Хамди бей прекъсва с удивително младежкия си глас гаданията, предчувствията и опасенията:

— Хайде, сега да не опяваме хората още приживе, дето казват, и да не тревожим народа напразно. Човек трябва да изслушва и да запомня всичко, ала не да го взема надълбоко. Кой знае каква е работата и с тези консули. Я дойдат, я не. Пък и да дойдат, няма Лашва да потече обратно я, а ще си тече пак така. Ние сме си тука у дома и всеки, който дойде, ще бъде на чуждо, та няма дълго да изтрае. Тук и войски пристигаха, ама не можаха да се задържат. Колко са идвали тук, за да останат, но на всички видяхме гърбовете, та и техните ще видим, ако рекат да дойдат. Засега още никакви ги няма. А че някой си там бил поискал нещо от Стамбул, това още не значи, че работата е свършена. Зер един и двама досега са искали какво ли не, ама всичко, което човек поиска, не става…

Изговаряйки ядосано последните думи, Хамди бей спира, изпуска кълбо дим при пълна тишина и продължава:

— Пък и да стане! Ще видим какво ще бъде и докога ще трае. Няма нищо вечно на този свят, та няма да е вечна силата и на този… този…

Тук Хамди бей леко се задави и закашля, от сдържания яд не можа да изговори името на Бонапарт, което е в мислите и на устата на всички.

Повече никой не каза нищо, с това завърши разговорът около тази най-нова вест.

След миг облаци закриха слънцето и премина вълна от силен и студен вятър. Листата на тополите край реката зашумоляха с метален звън. Студът, който нахлуваше из цялата Травнишка долина, възвестяваше края на срещите и разговорите на Софата за тази година. Един по един бейовете ставаха и се разотиваха с безмълвни поздрави.