Иво Андрич
Травнишка хроника (22) (Консулски времена)

XXI

Когато в началото на 1812 година признаците и слуховете за нова война започнаха да стават все по-чести, от всеки такъв слух на Давил леко и незабелязано му се завиваше свят; той виждаше, че ще се повторят известните мъки, на които беше подлаган досега неведнаж.

— Боже мой, боже мой!

Той произнасяше неясно тези думи, само за себе си, с една проточена въздишка, полулегнал на стола и закрил очи с дланта на дясната си ръка.

Всичко започваше отново, както по-миналата година по това време, както и преди, през 1805 и 1806 година. И всичко ще бъде пак същото. Вълнения, грижи и съмнения във всичко и чувство на срам и отвращение, а в същото време и измамна надежда, че и този път — само още този път! — всичко ще свърши някак си щастливо и животът (този непоследователен, жалък, сладък, единствен живот!), животът на империята и на обществото, неговият и на семейството му, ще стане постоянен и траен, че това ще бъде последно изпитание, край на това съществуване, което непрекъснато се издига и пада и като шеметна люлка оставя на човека само толкова дъх, колкото да може да каже, че е жив. Навярно и този път всичко ще завърши пак с бюлетини за победи, с благоприятни мирни договори, но кой ще може да изтърпи този живот, който морално става все по-труден и по-скъп, и кой ще намери в себе си цената, която той иска, и ще може ли да я заплати? Какво повече може да даде човек, който се е раздавал, и какво може да стори силата, която е преуморена? Но всички трябва да дадат всичко, за да се излезе веднаж от това вечно воюване, да може човек да си отдъхне, да се добере до малко постоянство и спокойствие.

— Спокойствие, само спокойствие. Спокойствие, спокойствие — мислеше или си шепнеше Давил и самата тази дума го унасяше в дрямка.

Но пред затворените очи, под студената длан, изведнаж му се яви забравеното лице на забравения фон Митерер, жълто и съсухрено, с дълбоки бръчки, в които имаше зелена сянка, със засукани тънки мустаци и черни очи с болезнен блясък. Тъкмо с такова лице миналата година по това време, в същата тази стая, фон Митерер любезно и недвусмислено му говореше, че идущото лято „ще има много шум“ (да, точно така се бе изразил, по войнишки). И сега ето че е дошъл, точно и неумолимо, като педантично нетленно видение да му покаже, че предвижданията му са били верни и че спокойствие няма и няма да има. Главата на фон Митерер говореше също както миналата година, когато се разделяха, горчиво и злорадо:

— Il y aura beacoup de tapage.^[1]

Грозни думи, грозно произношение, коварен тон в основата на всичко.

— … beacoup de tapage… de tapage… de tapage…

И с тези думи лицето на фон Митерер се клатушкаше и ставаше все по-бледо и по-мъртвешко. Но това вече не беше фон Митерер. Това бе онази отрязана, бледа и кървава глава на санкюлотското копие, която бе видял една сутрин преди двадесет години от прозореца си в Париж.

Давил изведнаж скочи, махна дланта от очите си и прогони дрямката, а с нея и образа, който бе дошъл да го изплаши, както беше безпомощен и уморен. В прекалено затоплената стая биеше еднообразно големият дървен часовник.

Пролетта се очертаваше трудна за Давил.

От окръжните, от зачестилите куриери и писаното в печата той разбираше, че се подготвят големи работи и нови походи, че цялата военна машина на империята е отново в движение. Но нямаше с кого да поговори за това, да чуе мнението и на други хора, да проучи изгледите и провери съмненията и опасенията си в светлината на разумен разговор, да види какво в неговите опасения е реално, а какво — плод на фантазията, страха и умората. Както всички самотни, слаби и изхабени хора, които за момент загубват вяра в себе си, и Давил много искаше в думите и погледа на другите да намери потвърждение и насърчение за мнението и действието си, вместо да ги търси в себе си. Но бедата е тъкмо там, че разговори и съвети имаме винаги, само не тогава, когато са ни най-необходими, и че за това, което наистина ни измъчва, никой не желае да говори с нас открито и искрено.

Фон Паулич си гледаше работата, учтив и студен, красив и неумолим като императорски австрийски автомат без грешки и колебание. Когато се виждаха, разговаряха за Вергилий или за намеренията на европейските дворове, но в тези разговори Давил не успяваше да провери нито едно от съмненията и опасенията си, защото фон Паулич се придържаше към общите фрази за „съюзническите и роднински връзки между австрийския и френския двор“, за „мъдростта и далновидността на ония, които днес дружно водят съдбините на европейските държави“, и изобщо избягваше да се изказва по-определено за бъдещето в каквото и да било отношение. А Давил не се осмеляваше да го запита направо, за да не се издаде, и гледаше само като в треска необикновените му сини, тъмни очи, в които намираше все една и съща коравосърдечна и отблъскваща сдържаност.

С Давна не си струваше да се говори. За него съществуваха само осезателните неща и конкретните въпроси. Всичко, което не беше узряло до този вид, за него не съществуваше.

Оставаха само разговорите с Ибрахим паша и с хората от конака.

Това, което можеше да чуе от везира, беше почти същото, което години наред вече се повтаряше, и то вкаменено, какъвто беше и той самият.

Беше началото на април. По това време везирът винаги ставаше неспокоен и раздразнителен, защото наближаваше денят да изпраща войска срещу Сърбия, а от Цариград му поставяха искания, които далеч надминаваха силите му.

— Не знаят какво правят ония там — оплакваше се везирът на Давил, който също искаше в този разговор да намери облекчение за своите грижи, — не знаят какво правят, това е всичко, което мога да кажа. Заповядва ми се да тръгнем по същото време с пашата от Ниш, та от двете страни да нападнем въстаниците. А не знаят, не искат да знаят с какво разполагам аз тук. Къде могат моите волове да вървят в крак с неговите коне? Къде да намеря десет хиляди души и как да ги изхраня и въоръжа! Ти не можеш трима босненци да събереш и да не се скарат кой е пръв (вече последен никой не е, то се знае). А и да успея във всичко това, каква полза, когато тези босненски герои не желаят да се бият отвъд Дрина и Сава. Тук, на босненските граници, престава тяхната храброст и тяхното пословично геройство.

Беше очевидно, че в този момент везирът не беше в състояние нито да мисли, нито да говори за други неща. На моменти той ставаше почти енергичен, ако може да се употреби тази дума, когато се говори за него, и отмахваше с ръка, като че ли напразно прогонваше досадна муха:

— Впрочем тази Сърбия не заслужава да се приказва толкова за нея. Ах, ако беше жив султан Селим, всичко щеше да бъде другояче.

А когато се стигнеше до темата за нещастния Селим III, тогава поне за този ден друг разговор не трябваше да се очаква. Така и ставаше.

Тези дни Давил направи специален подарък на дефтердарина Тахир бей само с цел да чуе какво е неговото мнение.

След като бе прекарал тежката зима повече на легло, отколкото на крак, Тахир бей сега изведнаж се бе съвзел и бе станал словоохотлив и подвижен, някак си неестествено енергичен. Лицето му беше вече леко обгоряло от априлското слънце, а очите му блестяха като на малко пийнал човек.

Дефтердаринът говореше бързо и като в треска за Травник, за зимите, които прекараха тук (той четири, а Давил — пет), за чувствата на приятелство и състрадание, които продължителният съвместен живот в този град бе породил у везира и у всички към тях Давил и семейството му, към децата на Давил, за пролетта, за толкова различни неща, които само привидно бяха несвързани, а всъщност всички бяха в най-тясна връзка с настроението, в което се намираше Тахир бей. Тихо и засмяно, но развълнувано, като че ли казва нещо, което и самият той сега открива и в което иска да увери и себе си, и Давил, дефтердаринът говореше, сякаш четеше:

— Пролетта изравнява и поправя всичко. И докато земята все отново и отново цъфти, докато има хора да наблюдават това явление и да му се наслаждават, добре е.

И с леко движение на мургавата и обгоряла от слънцето ръка, на която ноктите бяха ръбести по дължина и посинели, дефтердаринът показа как всичко се изравнява.

— А хора ще има винаги, защото непрекъснато си отиват ония, които повече не могат и не умеят да виждат слънцето и цветята, и пристигат нови. Както казва поетът: „В децата се възобновява и прочиства човешката река.“

Давил се съгласяваше и като гледаше засмяното лице на дефтердарина, и той самият се смееше, а в себе си мислеше: „И този говори това, което бог знае по какви причини сега му е необходимо.“ И веднага започна да отклонява разговора от пролетта и детството към царствата и войните. Тахир бей приемаше всяка тема и за всичко говореше със спокойно и засмяно увлечение, като че ли четеше нещо ново и скъпо.

— Да, и ние чуваме, че се готвят нови войни. Кой с кого ще бъде и кой против кого — това тепърва ще видим, но това лято войната е, изглежда, сигурна.

— Сигурен ли сте? — запита болезнено и бързо Давил.

— Сигурен дотолкова, доколкото пише във вашите вестници — отвърна усмихнато дефтердаринът, — а аз нямам причини да не им вярвам.

Тахир бей наведе леко глава и гледаше Давил с някакъв съвсем светъл, но малко кривоглед поглед, какъвто се среща при златки и невестулки, при бързи зверове, които задавят и изпиват кръвта на убитото животно, но не изяждат месото му.

— Сигурен дотолкова — продължи дефтердаринът, — доколкото зная, че между християнските държави вече столетия продължава непрекъсната война.

— И нехристиянските, източните държави също воюват — прекъсна го Давил.

— Воюват. Само с тази разлика, че ислямските държави воюват без лицемерие и противоречия. Те винаги са смятали войната като важна част на мисията си в живота. Ислямът изобщо идва в Европа като воюваща страна и до днес се е задържал в нея или чрез войните си, или благодарение на войните, които християнските държави водят помежду си. А християнските държави, доколкото на мен ми е известно, осъждат войната до такава степен, че отговорността за всяка война винаги прехвърлят една на друга и въпреки че осъждат войните, не престават да ги водят.

— Несъмнено във вашите думи има нещо вярно — подкрепи Давил дефтердарина с умисъл да го подведе да заговори за руско-френския конфликт и да чуе мнението му, — но нима допускате, че руският цар ще иска да си спечели омразата на най-великия християнски владетел и да опълчи срещу себе си най-силната войска на християнския свят?

Погледът на дефтердарина стана още по-светъл и по-кривоглед.

— Съвсем не са ми известни намеренията на царя, драги господине, но ще си позволя да ви обърна внимание върху един факт, който съм забелязал отдавна, а това е, че войната е непрекъснато на повърхността на християнска Европа, само се мести от единия на другия край, както човек мести жаравата, която държи на дланта си, за да го пари по-малко. В този момент тя е някъде на европейските граници на Русия.

Давил виждаше, че и тук няма да узнае нищо от това, което го интересува и измъчва, защото и тоя като везира говори само това, което изисква вътрешната му необходимост в момента. И все пак реши да направи още един опит, и то грубо и направо:

— Известно е, че главната цел на руската политика днес е освобождаването на нейните братя по вяра, значи, и на тези краища от османлийската власт. И мнозина смятат, че по-вероятно е нейните истински военни планове да са насочени против Турция, а не против западноевропейските страни.

Дефтердаринът не позволи да го объркат.

— Какво да се прави? Невинаги се случва това, което изглежда по-вероятно. Но ако е така, както „мнозина смятат“, не е трудно да се предвиди ходът на нещата, защото никаква тайна не е, че всички тези земи са спечелени с война, с война се отбраняват и с война ще се загубят, ако трябва да се загубят. Но това не изменя нещата, за които говорих.

И Тахир бей настойчиво се връщаше към темата си.

— Обърнете внимание и ще се уверите, че навсякъде, където християнска Европа е разширила своята власт, със своите обичаи и порядък, е идвала и войната, междухристиянска война. Така бе в Африка, така бе в Америка, така бе в европейските части на османлийското царство, които са попаднали под някоя християнска държава. И ако някога по волята на съдбата се случи да загубим тези краища и да ги завладее някоя християнска държава, както споменахте преди малко, с тях ще се случи същото. И след сто или двеста години на същото това място, дето вие и аз сега разговаряме за възможностите от една турско-християнска война, могат да се бият и унищожават помежду си християните, освободени от османлийското господство.

Тахир бей се смееше гласно на прозрението си. Смееше се и Давил от учтивост и в желанието си да придаде на всичко приятен и невинен вид, макар че беше разочарован и недоволен от насоката, в която се движеше разговорът.

Накрая всичко бе подправено с нови разсъждения на Тахир бей за пролетта, за младостта, която е вечна, макар че не са вечно еднакви онези, които са млади, за приятелството и доброто съседство, което прави приятни и поносими и неприветливите краища.

Давил ги прие с усмивка, с която искаше да скрие недоволството си.

На връщане от конака, както често се случваше, по пътя Давил размени няколко думи с Давна.

— Как ви се вижда Тахир бей? — запита Давил само колкото да подхване разговор.

— Това е болен човек — отвърна сухо Давна и млъкна. Конете им се доближиха отново.

— Но този път, изглежда, се е съвзел добре.

— Именно това е лошо при него, че така често се съвзема. Съвземайки се така все по-често и по-често, един ден…

— Мислите ли? — сепна се Давил изненадано.

— Разбира се. Не му ли видяхте ръцете и очите? Това е човек, който се лекува със смъртта и живее от наркотици — заключи Давна тихо, строго и твърдо.

Давил не каза нищо. Сега, когато му бе обърнато внимание и когато в себе си повтаряше части от казаното от Тахир бей, но без онази изключителна усмивка и маниер на дефтердарина, те наистина му се виждаха несвързани, болезнени и прекалени.

Всичко това, казано с оня груб и неумолим реален начин на Давна, засягаше Давил, въпреки че и сам не знаеше защо, като болезнена дисхармония и лична неприятност. Той отдръпна коня на един метър пред Давна. Това беше знак, че разговорът е приключен. „Странно — мислеше си Давил, като гледаше широките плещи на подофицера на везира, който яздеше пред тях и проправяше път, — странно как тук никой няма милост, нито онова естествено съжаление, което при нас се поражда спонтанно пред всяко чуждо страдание. Тук човек трябва да бъде просяк, бездомник или хром на улицата, за да предизвика съжаление. Иначе между еднаквите и подобните такова нещо изобщо не съществува. Човек да живее тук сто години, пак няма да може да свикне с тази коравосърдечност в говора, с този вид морална голота и груба прямота, никога не би могъл дотам да обръгне, че тя да не го засяга и да не му причинява болка.“

Над него отекна гласът на мюезина от Шарената джамия неочаквано и изведнаж като експлозия. В този остър глас трепереше и се изливаше някаква силна, борческа и гневна набожност, която навярно преизпълваше гърдите на мюезина. Беше пладне. От някоя невидима джамия се обади и друг мюезин. Гласът му развълнувано и дълбоко следваше гласа на мюезина от чаршията като набожна и ревностна сянка. Тези гласове ги съпровождаха чак до консулството, настигаха се и изчезваха във въздуха над главата на Давил и придружаващите го.

Тези дни, на Благовещение, се навърши една година от кръщението на Давиловата дъщеря. Консулът използува това като повод да покани на обяд фон Паулич и долацкия енорийски свещеник фра Иво Янкович заедно с капелана. Монасите приеха поканата, но веднага се разбра, че съвсем не бяха изменили отношението си към консулството. И двамата бяха прекалено учтиви и гледаха Давил не в очите, а някъде в раменете, някак си ниско и накриво. Давил познаваше този поглед у босненците (научил го беше от дългите години и продължителната работа с тях) и добре знаеше, че против това, което се крие зад него, не може нищо да се направи, нито с добро, нито с лошо. Той познаваше нездравата и тайнствена вътрешна сложност на тези босненци, които, когато се касае за тях лично, са толкова чувствителни, колкото са прями и груби, когато се касае за другите. Давил се готвеше за този обяд като за тежка игра, за която предварително знаеше, че няма да може да я спечели, но трябва да я играе.

До обяда и по време на яденето разговорът се водеше за общи неща, неискрено сладникав и невинен. Фра Иво така яде и пи, че червеното му лице стана виолетово, а езикът му се развърза. При младия капелан въздействието на обилния обед беше обратно, от многото ядене той стана още по-блед и по-мълчалив.

След като изпусна първото кълбо дим, фра Иво сложи на масата големия си юмрук на дясната ръка, обточена на ставата при китката с големи червеникави косми, и без увод поде разговор за отношенията между светия престол и Наполеон.

Давил беше изненадан от познанията на монаха за отделните фази на борбата, която се водеше между папата и императора. Той знаеше всички подробности за националния консилиум, който Наполеон беше свикал миналата година в Париж, за отпора на френските епископи, както знаеше всички места, където папата е бивал на заточение, и всички перипетии на натиска, на който е бил подложен.

Консулът се опита да защити действията на Франция, да ги обясни. (Собственият му глас звучеше и на него самия слабо и неубедително.) Той искаше да насочи разговора към сегашното международно положение с надежда да чуе какво мисли и какво очаква от близкото бъдеще този монах, а с него и неговите събратя и целият народ. Но монахът изобщо нямаше намерение да се впуска в общи неща. Той знаеше само това, на което го учеха страстната му природа и фанатичното му убеждение. За всичко останало той поглеждаше фон Паулич, който малко по-далече от тях разговаряше с госпожа Давил. Ясно бе, че монахът не държеше много ни за русите, ни за французите. С резкия си глас, който беше необикновено тънък и писклив за такъв едър мъж, той само повтаряше най-черните предвиждания за една нация, която постъпва така с църквата и нейния глава.

— Аз, господин консуле, не зная дали вашата войска ще тръгне срещу Русия или срещу някоя друга страна — отговаряше фра Иво на опитите на Давил да чуе неговото мнение и да узнае на чия страна биха били симпатиите му в такъв случай, — но зная едно, и това ви казвам откровено: че никъде няма да намери благословение, та срещу която ще страна да тръгне, защото който с църквата така…

И отново последваха редица обвинения с цитати от последното послание на папата против Наполеон за „новите все по-дълбоки рани, които всеки ден се нанасят на апостолската власт, на правата на Църквата, светостта на вярата и на нас лично“.

Като го гледаше такъв набит, навъсен и категоричен, Давил си помисли (тази мисъл не беше от днес, а стара, от години), че този човек е изпълнен до гуша с някакъв яд и надменност, които бликаха от него с всяка дума и с онова остро съскане, и всичко, което той мислеше и говореше, дори и за самия папа, беше само добре дошъл повод този яд и тази надменност да намерят отдушник и израз.

До едрия енорийски свещеник седеше неподвижен младият капелан като негова няма миниатюра, съвършено като него и с поведението, и с държането си. И той държеше дясната си ръка на масата, свита в юмрук, само че този юмрук беше дребен и бял, с едва забележими малки червеникави косми.

На другия край на масата се водеше оживен разговор между госпожа Давил и фон Паулич. Госпожа Давил беше изненадана и очарована от искрения интерес на подполковника към всичко, което се отнасяше до къщата и домакинството, и от необикновените му познания на домашните работи и нужди още от самото му пристигане в Травник. (Както Давил беше изненадан и очарован от неговото познаване на Вергилий и Овидий. Както на времето и фон Митерер беше изненадан и стреснат от неговото познаване на военните въпроси.)И всякога, когато се срещаха, те лесно намираха тези безкрайни и приятни теми на разговор. Сега говореха за мебелите, за запазването и поддържането на вещите при тукашните особени условия.

Познанията на подполковника изглеждаха наистина неизчерпаеми и безгранични. За всяка една от тези теми той говореше така, като че ли това е единственото нещо, което в момента го интересува, и на всяка тема говореше със същата студена и далечна обективност, без да внася нещо лично и свое. И сега той говореше за влиянието на влагата върху различните видове дървени предмети от покъщнината, както и върху морската трева и конските косми в креслата, със сигурни познания и опит, но с научна обективност, като че ли ставаше дума изобщо за мебелите в света, а не за него и за негови лични вещи.

Подполковникът говореше на своя бавен и книжен, но изискан френски език, който приятно се различаваше от разваления речник и бързото левантинско произношение на фон Митерер, което беше непоносимо мъчително. Госпожа Давил му помагаше, като понякога намираше думата, за която той не можеше да се досети.

Тя беше доволна, че с този учтив и педантичен човек можеше да разговаря за неща, които бяха главната й грижа и истинският живот. В разговора, както в работата и в молитвата си, тя беше винаги една и съща, ясна и блага, без странични мисли и колебания, сигурна и пълна с доверие в небето и земята, във всичко, което времето може да донесе и хората могат да направят.

Като гледаше и слушаше всички тези лица около себе си, Давил си мислеше: „Всички те са спокойни, установени, всички знаят поне за момента точно какво искат, само аз съм смутен и изплашен пред утрешния ден, преуморен и нещастен и при това осъден да крия и тая в себе си това чувство, без да се издавам дори нито с един поглед.“

В тези му размишления го прекъсна фра Иво, който както винаги изведнаж стана и укорявайки строго младия капелан, като че ли той беше виновен, че се бяха заседели толкова дълго, говореше на висок глас, че е късно, че имат доста път и работа ги чака.

Това внесе още повече неприятна студенина в тази среща.

Същата пролет в Травник пристигнаха митрополит Калиник и неговият викарий владиката Йоанике по работи на православната църква. Давил ги покани на обед в желанието си да узнае и тяхното мнение за събитията, които се очертаваха на хоризонта.

Митрополитът беше затлъстял, лимфатичен, болнав човек, носеше очила с дебели стъкла (но с различна дебелина), през които очите му изглеждаха страшно обезобразени и безформени, като че ли всеки миг можеха да се разлеят и да изтекат. Той имаше фанариотски сладникав маниер на говорене и се изказваше похвално и примирително за всички велики сили, и то за всички еднакво. Изобщо за всички неща и понятия той имаше само няколко израза, от край до край похвални и потвърдителни, и с тях си служеше за всичко, което му се кажеше, напосоки, без много да се замисля и дори без да внимава за какво става дума. Тази презрителна и прекалена учтивост, с която лошо се прикрива пълното равнодушие към всичко, което се говори и което може да се каже, често се среща у по-възрастните свещеници от всички вери.

Съвсем друг човек беше владиката Йоанике, едър и набит калугер, целият обрасъл в черна брада, винаги с някакъв гневен израз на лицето и с нещо остро и войнишко в цялото си държане, сякаш под черното расо носеше броня и тежко оръжие. Този владика беше доста заподозрян от турците за връзките му с въстаниците в Сърбия, но нищо не можа да се докаже.

На въпросите на Давил той отвръщаше кратко, но остро и открито:

— Вие бихте искали да знаете дали аз съм за русите, а аз ви казвам, че ние сме за онзи, който ще ни помогне да се запазим живи и с течение на времето да се освободим. Защото поне вие, които тук живеете, знаете какво ни е и какво понасяме. Затова никой не трябва да се учудва…

Митрополитът се обърна към владиката и му направи знак с погледа на безизразните си очи, разлети страшно зад дебелото стъкло, но владиката продължи непоколебимо:

— Християнските държави се бият помежду си, вместо да се разберат и заедно да поработят, за да се сложи край на това нещастие. И това продължава вече столетия, а вие искате да знаете за кого сме…

Митрополитът пак се обърна, но като видя, че погледът не помага, бързо се намеси с молитвен тон:

— Нека бог поживи и запази всички християнски сили, изпратени от бога и поддържани от него. Ние непрекъснато се молим на бога…

Но сега владиката прекъсна митрополита бързо и остро:

— … За Русия сме, господине, и за освобождението на православните християни от неверниците. Това искаме и който ти каже нещо друго, не му вярвай.

Митрополитът пак се намеси и започна да разправя нещо любезно, само със сладникави прилагателни, които Давна превеждаше с мъка, бързо, не много точно и с прескачания.

Давил гледаше навъсения владика. Той дишаше някак си тежко, стегнато и имаше писклив глас, който не беше равен, а накъсан, с леки хълцания, както при избухване на непознат, дълго напластяван гняв, какъвто навярно изпълваше до гуша и този човек и се проявяваше при всяка негова дума и всяко движение.

Давил правеше всичко възможно да обясни на митрополита и на владиката намеренията на своето правителство и да ги представи колкото се може в по-благоприятна светлина, но и сам не смяташе, че ще има някакъв успех, защото нищо не беше в състояние да разсее от лицето на владиката оня гневен и обиден израз, а за митрополита беше безразлично кой какво говори, тъй като той възприемаше всяко човешко говорене като ромон на думи без значение, със същото любезно невнимание и равнодушие и със същото сладникаво и неискрено одобрение.

Заедно с архиереите в консулството пристигна и Пахомие, мършавият и блед йеромонах, който обслужваше травнишката църква. Този болнав човек, превит в кръста, винаги с кисело и изкривено лице, както при хора, които боледуват от стомах, много рядко ходеше в консулството; редовно отказваше да приеме поканите, като се извиняваше, че се страхува от турците или пък че не е добре със здравето. Винаги когато Давил го срещнеше и с любезен поздрав се опиташе да разговаря с него, той се превиваше още повече и още повече сгърчваше лицето си, а погледът му играеше (този поглед на босненци, който Давил познаваше добре) и гледаше не в очите, а ниско и накриво, ту в едното, ту в другото рамо на събеседника. Само с Давна разговаряше понякога по-свободно.

И сега, когато беше принуден да дойде със старейшините си, той седеше свит и мълчалив, като неканен гост, на края на стола, като че ли всеки момент беше готов да избяга, и през цялото време гледаше пред себе си, без да продума дума. Но когато два-три дни след заминаването на митрополита Давна го срещна на улицата и поде с него разговор, „така както той умееше“, бледият и мършав йеромонах изведнаж се съживи и проговори, а погледът му стана остър и открит. От дума на дума разговорът ставаше все по-оживен. Давна го предизвикваше и доказваше, че всеки народ и всяка вяра, всички, които се надяват на нещо, трябва да обърнат поглед към всесилния френски император, а не към Русия, която французите ще покорят още това лято като последна, още незавладяна европейска държава.

Голямата и почти винаги болезнено стегната уста на йеромонаха тогава се отвори широко и на дребното, болнаво лице се показаха белите му, правилни и вълчи силни зъби, от двете страни на същата тази уста се образуваха нови и непознати дотогава бръчки, изразяващи някаква дяволита и подигравателна радост; йеромонахът отметна глава и се засмя така неочаквано гласно, присмехулно и весело, че дори и самият Давна остана изненадан. Това продължи само за миг. После лицето на Пахомие също така бързо получи известните си бръчки, стана отново малко, дребно и сгърчено. Той се обърна, огледа наоколо да не би да има някой наблизо, доближи лицето си до дясното ухо на Давна и му каза с дълбок, енергичен глас, който повече би подхождал на предишния му засмян израз на лицето, а не на сегашния:

— Слушай какво ти казвам, комшу: избий си тези работи от главата.

Както се беше навел поверително, йеромонахът каза тия думи приятелски и предпазливо, като че ли му подаряваше някаква скъпоценност. И след като се сбогува набързо, веднага продължи пътя си, избягвайки както винаги чаршията и главните улици и избирайки страничните сокаци.