Иво Андрич
Травнишка хроника (16) (Консулски времена)

XV

Съобщенията и упътванията от Париж, които Давил получаваше през последните дни със значително закъснение, показваха, че голямата военна машина на империята е отново поставена в движение, и то тъкмо срещу Австрия. Давил се чувствуваше лично застрашен и засегнат. В това, че тази лавина се насочваше тъкмо към тези краища, където и той има свой малък сектор и голяма отговорност, той виждаше своето нещастие. Онази болезнена необходимост да се предприема и да се върши нещо и мъчителното чувство, че може да сбърка или да пропусне някои неща, сега не го напускаха ни насън дори. Спокойствието и хладнокръвието на младия Дефосе го дразнеха повече от обикновено. За този младеж беше естествено, че императорската войска трябва да воюва на някоя страна и в това той не виждаше повод да се променя начинът на живот и мислене. Давил целият се разтреперваше от сдържан гняв, когато слушаше лекомислените изрази и духовитите думи, които сега бяха на мода сред парижката младеж и с които си служеше Дефосе, когато говореше за новата война без уважение и увлечения, но и без съмнения в победоносния й край. Това изпълваше Давил с несъзнателно чувство на завист и остра мъка, че няма с кого да поговори („да размени мисли за опасенията и надеждите“) за тази война и за всичко друго, и то със схващания и подход, присъщи и близки на него и неговото поколение. За Давил сега светът беше повече от всякога пълен с примки и опасности и с ония неопределени черни мисли и опасения, които войната шири по земята и внася между хората и особено у обременени или отслабнали и уморени лица.

Понякога Давил си мислеше, че дъхът му спира, че се огъва от умора, че години наред вече марширува с еднаква мрачна и бездушна колона, с която повече не може да върви в крак, а тя го заплашва, че ще го стъпче и смаже само ако изостане и не продължава да върви. А щом останеше сам, въздишаше и си казваше тихо и бързо:

— Ах, боже мили, боже мили!

И произнасяше тези думи несъзнателно, без каквато и да било истинска връзка с онова, което в този миг ставаше около него. Те бяха част от неговото дишане и от въздишките му.

Как да не залита човек от умора и от шеметната надпревара, която продължаваше вече години наред; как да захвърли всичко и да се откаже от по-нататъшни усилия и работа? Как да съзре ясно и да разбере поне нещо в общото и непрекъснато надбягване и суматоха и как да продължава да върви при умората, сътресенията и неизвестността, пак в мъгла и без да знае докъде?

Като че ли вчера слушаше с вълнение вестта за победата при Аустерлиц, съпътствувана от надежда за мир и разрешаване на всички въпроси; като че ли тази сутрин бе написал стиховете си за битката при Йена; като че ли преди малко само бе чел бюлетините за победата в Испания, за влизането в Мадрид и за изгонването на английските войски от Пиренейския полуостров. Още не бе заглъхнало ехото от един подвиг, а то вече се кръстосваше и се смесваше с глъчката на нови събития. Дали тези наистина природни закони ще могат да бъдат изменени със сила, или пък всичко ще се разбие о тяхната неумолима неизменност? Понякога му се струваше, че ще стане първото, понякога — второто, но ясно заключение нямаше. Духът му беше спънат и мозъкът отказваше да се подчинява. И в такова състояние и настроение той продължаваше да върви заедно с милионите, работеше и разговаряше, стараеше се да бъде в крак, да даде своята дан, без да казва и без да показва никому тежкото си и нещастно колебание и объркания си дух.

И сега ето ще се повтори същото, всичко до подробности. Ще идат „Moniteur“ и „Journal de l’Empire“ със статии, в които ще се обяснява и оправдава необходимостта от нов поход и ще се предсказва неговият неминуем успех. (Докато ги чете, на Давил ще му се струва ясно и несъмнено, че е така и че само така може да бъде.) После ще настъпят дни и седмици на размишления, изчаквания и съмнения. (Защо пак война? И докога ще се воюва? Къде ще отведе всичко това света, Наполеон, Франция и него, Давил, заедно с близките му? Няма ли този път щастието да им изневери и да последва първото поражение като поличба за — окончателен разгром?) След това ще се получи бюлетинът за успехите с имената на завзетите градове и покорените земи. И накрая ще дойде пълната победа и победоносният мир с териториални придобивки и нови обещания за общо умиротворяване, което все не идва.

И тогава Давил, заедно с другите и по-силно от другите, ще слави победата и ще говори за нея като за нещо, което се разбира от само себе си и в което и той лично има свой дял. А всички ония мъчителни съмнения и колебания, които победата ще разпръсне като мъгла и които сега той самият се опитваше да забрави, никой няма никога да види и узнае. Известно време, но само за кратко, той ще залъже и самия себе си, ала наскоро ще започне нов поход на императорската военна машина и успоредно с това — нова игра у него самия, съвсем еднаква с всички предишни. А всичко това го изхабяваше и изморяваше и създаваше един живот, на вид спокоен и редовен, всъщност непоносимо мъчителен и в болезнено противоречие с неговия вътрешен мир и с цялото му същество.

Петата коалиция против Наполеон бе създадена през тази зима и излезе наяве изведнъж, заедно с пролетта. Както преди четири години, само че сега по-бързо и по-смело, Наполеон отвърна на коварното нападение със светкавичен удар срещу Виена. Сега и за неосведомените стана ясно защо бяха открили и за какво трябваше да служат консулствата в Босна.

Между французите и австрийците в Травник бе прекъсната всякаква връзка. Прислугата не се поздравяваше, консулите избягваха да се срещат из пътя. Неделен ден, по време на голямата литургия в долацката черква, госпожа Давил и госпожа фон Митерер с дъщеря си стояха отделно и на разстояние. Двамата консули удвоиха усилията си при везира и хората му, при монасите, поповете и по-знатните граждани. Фон Митерер разпространяваше манифеста на австрийския император, а Давил — френския бюлетин за първата победа при Екмил. Между Сплит и Травник куриерите се настигаха и разминаваха. Генерал Мармон искаше на всяка цена с частите си от Далмация да настигне Наполеоновата войска, преди да е настъпило решителното сражение. Затова търсеше от Давил сведения за краищата, през които трябваше да мине, изпращаше му непрекъснато нови заповеди. Това утрояваше работата на Давил и я правеше по-трудна, по-скъпа и по-сложна. Особено пък поради това, че фон Митерер дебнеше всяка негова стъпка и като опитен войник, свикнал с граничните сплетни и прийоми, създаваше всевъзможни пречки за напредването на Мармон през Лика и Хърватско. С броя и тежестта на задачите у Давил растеше и силата, съобразителността и волята за борба. С помощта на Давна той успя да изнамери и свърже всички ония, които по настроение и интереси бяха против Австрия и бяха съгласни да предприемат нещо в тази насока. Отправяше призиви към капитаните на градовете в Крайна, особено към капитана от Нови, брата на нещастния Ахмед бей Церич, когото не успя да спаси, подтикваше ги да безпокоят австрийската територия и им предлагаше средства за нахлуване.

Чрез ливненските монаси фон Митерер изпращаше вестници и манифести в Далмация, която беше под френска окупация, поддържаше връзки с католишките свещеници в Северна Далмация и подпомагаше да се организира съпротива срещу французите.

Платени агенти и доброволни сътрудници на единия и на другия консул се бяха разтичали на всички страни и тяхната дейност започна да се долавя по общото неспокойствие и честите сблъсквания.

Монасите съвсем престанаха да се виждат с хората от френското консулство. По манастирите се четяха молитви за победата на австрийското оръжие над якобинските войски и техния император — безбожника Наполеон.

Консулите посещаваха и приемаха хора, които иначе никога не биха приели, правеха подаръци и раздаваха на всички страни подкупи. Работеха денем и нощем, като не подбираха много средствата и не пестяха сили. Полковникът беше в много по-благоприятно положение. Наистина той беше уморен човек, измъчван от семейните си неприятности и лошото си здраве, но този начин на живот и борба за него не беше нещо ново, не, той отговаряше на неговия опит и на възпитанието му. Пред заповедите от по-висшестоящите места полковникът забравяше себе си и всички свои близки, впускаше се в утъпкания коловоз на царската служба и припкаше по него без радост и възторг, но и без размишления и възражения. Освен това полковникът познаваше езика, страната, хората и условията и на всяка крачка лесно намираше искрени и безкористни помагачи. Всички тези неща липсваха на Давил, който беше принуден да работи при много по-трудни условия. Но неговият жив дух, чувството му за дълг и вродената му галска бойкост го крепяха и го подтикваха да не изостане в надпреварата; и той връщаше ударите и нанасяше нови.

Но при все това, ако зависеше само от двамата консули, отношенията между тях нямаше да бъдат толкова лоши. Най-голямото зло бяха дребните чиновници, агентите и прислугата. Те нямаха мярка в борбата и във взаимното очерняне. Те се увличаха от служебното си старание и от личната си суета, така както ловецът се увлича от своята страст, и дотам се забравяха, че в желанието си да изтласкат и унижат един другиго, сами се унижаваха и падаха в очите на раята и на злорадите турци.

И Давил, и фон Митерер ясно виждаха колко вредна за двете страни и за авторитета на християните и европейците изобщо е тази безогледна и безпощадна борба, която водят помежду си, колко недостойно е те двамата, единствените представители на просветения свят в тази дивота, да се борят и воюват пред този народ, който мрази, презира и не разбира и двамата, и да позволяват да им бъдат свидетели и съдници тъкмо тези хора. Това чувствуваше особено Давил, чиито позиции бяха по-слаби. И той реши да обърне внимание на фон Митерер върху всичко това, косвено, чрез доктор Колоня, който минаваше за неофициална личност, и да му предложи и двамата да обуздаят малко своите прекалено ревностни сътрудници. С Колоня трябваше да говори Дефосе, тъй като Давна беше с него в постоянен конфликт. От друга страна, Давил искаше чрез набожната си жена и по всички други възможни начини да повлияе на монасите и да им докаже, че те, като представители на църквата, грешат, когато така едностранчиво и категорично се застъпват за едната от воюващите страни.

За да покаже на монасите колко са неверни обвиненията в безбожността на френския режим и да се свърже по-здраво с тях, на Давил му дойде на ум идеята да поиска от тях един постоянен и платен капелан за френското консулство. И чрез енорийския свещеник в Долац изпрати писмо до епископа във Фойница. Но понеже нямаше отговор, наложи се госпожа Давил да говори по този въпрос с фра Иво и лично да го увери, че би било добре и уместно монасите да определят един от братята за капелан и изобщо да променят отношението си към френското консулство.

Госпожа Давил отиде в Долац една събота следобед, придружена от илирийския драгоман и от гавазина. За този разговор тя нарочно избра времето, когато в черквата се служи вечерна литургия, а не неделя, тъй като тогава обикновено има много хора и енорийският свещеник е зает.

Фра Иво прие консулшата както винаги добре. Каза, че „тази сутрин“ пристигнал писмен отговор от епископа и той тъкмо се гласял да го изпрати на господин генералния консул. Отговорът бе отрицателен, тъй като за съжаление в тези трудни времена и самите те, преследвани, бедни и малобройни, не разполагат дори с толкова монаси, колкото им било най-необходимо за паството. Освен това турците веднага щели да сметнат този капелан за доверен човек и шпионин и това щяло да нанесе вреда на целия орден. С две думи, епископът съжалявал, че не може да задоволи искането на френския консул, моли да бъде правилно разбран и т.н., и т.н.

Това беше писал епископът, но фра Иво не скри, че и той лично никога не би позволил, дори и ако можеше и имаше това право, техен капелан да служи в консулството на Наполеон. Госпожа Давил се опита кротко да коригира това мнение на монаха, но в своята броня от сало той остана категоричен. Изрази признателност и уважение лично към госпожа Давил за нейната искреност и несъмнена набожност (изобщо монасите много повече уважаваха госпожа Давил, отколкото госпожа фон Митерер), но упорито и рязко остана на своето. Думите му бяха придружени от рязко и бойко движение на огромната му бяла ръка, от което госпожа Давил, без да иска, в себе си затрепера. Явно той имаше ясни упътвания, становището му бе строго определено и не желаеше да разисква по този въпрос с никого, а най-малко пък с женска глава.

След като още веднъж повтори на госпожа Давил, че при всяка духовна нужда е винаги на нейно разположение, но по всичко останало си запазва своето становище, фра Иво отиде в черквата, където започваше литургията. По някакъв повод този ден в Долац имаше доста монаси, гости и литургията мина много тържествено.

Ако следваше да постъпи според настроението си, госпожа Давил трябваше да се върне веднага у дома, но непреодолими съображения налагаха да остане на литургията, за да не изглежда, че е дошла само заради разговора с фра Иво. Тази иначе трезва жена, без прекалена чувствителност, беше развълнувана и поразена от държането на енорийския свещеник. Този неприятен разговор беше за нея толкова по-труден, защото по своето възпитание и природа тя беше далече от всички обществени работи и въпроси.

Сега тя стоеше в черквата и слушаше сподавеното и още несъзвучно пение на монасите, които бяха коленичили от двете страни на централния олтар. Служеше фра Иво. Макар че беше едър й пълен, той успяваше навреме да коленичи бързо и умело на едното коляно и да се изправи веднага. Но пред очите на жената непрекъснато бяха огромната му ръка с отрицателното движение и погледът му, сияещ от високомерие и упоритост, с което гледаше драгомана й, докато преди малко разговаряше с нея. Досега във Франция тя не бе срещала такъв поглед ни у мирянин, ни у духовно лице.

Със селските си гласове монасите тихо пееха в хор богородични литании. Един дълбок глас започна:

— Sancta Maria…

Всички в хор отговаряха:

— Ora pro nobis.

Гласът продължаваше:

— Sancta virgo virginum.

— Ora pro nobis — отговаряха дружно гласовете.

Молитвеният глас продължаваше проточено да изброява качествата на Мария:

— Imperatrix Reginarum… Laus sanctorum animarum… Vera salutrix eorum…

А след всяко едно от тях хорът еднообразно повтаряше:

— Ora pro nobis.

Госпожа Давил също имаше желание да се моли заедно с познатите литании, които някога бе слушала в сенчестия хор на катедралата в родното си място Авранш. Но не можеше да забрави разговора, който бе водила преди малко, и да прогони мислите, които се намесваха в молитвата й.

Всички се молим за едно и също, всички сме християни и вярваме в едно, но между хората има големи бездни, мислеше си тя, а пред очите й непрекъснато беше властният и категоричен поглед и рязкото движение на ръката на същия този фра Иво, който сега четеше литании.

Пението продължаваше:

— Sancta Mater Domini…

— Sancta Dej genitrix.

Да, човек знае, че между хората има бездни и противоречия, но едва когато тръгне по света и ги почувствува на собствения си гръб, едва тогава вижда колко големи са те и колко мъчителни и непреодолими. Какви молитви би трябвало да има, за да се запълнят и изравнят тези бездни. Угнетеността й отговаряше, че такива молитви изобщо няма. Но мисълта й, изплашена и безпомощна, спираше дотук. И тя тихо шепнеше и сливаше тихия си глас с еднообразния ромон на монасите, който се връщаше като вълна и повтаряше:

— Ora pro nobis.

Когато „вечернята“ завърши, жената прие смирено благословението от същата онази ръка на фра Иво.

Навън пред църквата освен лицата, които я придружаваха, намери и Дефосе с един слуга. Той яздел през Долац и когато узнал, че госпожа Давил е в църквата, решил да я почака, за да се върнат заедно в Травник. Жената се зарадва, когато видя познатото лице на веселия младеж и чу родна реч.

Те слизаха към града по широкия и сух път. Слънцето се бе скрило, но някакъв силен жълтеникав блясък обвиваше леко целия край. Глинестият път изглеждаше червен и топъл, а младите листа и цветните пъпки по храстите контрастираха с черната кора, като че ли целите бяха светлина.

Младежът вървеше до госпожа Давил и зачервен от ездата, оживено разговаряше. След тях се чуваха стъпките на прислугата и тропотът на конете на Дефосе, които водеха за поводите. В ушите й все още отекваха литаниите. Сега пътят вървеше надолу. Показаха се травнишките покриви и над тях тънък синкав дим, а заедно с него и действителният живот със своите нужди и грижи, далеч от всички размишления, съмнения и молитви.

Така се случи, че по същото време Дефосе трябваше да разговаря с Колоня.

Привечер, приблизително към осем часа, придружен от гавазина и един слуга, който носеше фенера, Дефосе отиде при доктора.

Къщата му беше настрана, на едно стръмно възвишение, обвито с гъст мрак и влажна мъгла. Чуваше се бученето на невидимата вода от извора Шумеч. Гласът на водата беше сподавен, изменен от мрака и подсилен от тишината. Пътят беше влажен и хлъзгав и под оскъдната и неспокойна светлина на турския фенер изглеждаше нов и непознат, като горска пътека, по която за пръв път минават хора. Портата на къщата изглеждаше странна и тайнствена. Прагът и халките бяха осветени, а всичко останало се губеше в мрака и не се виждаха никакви форми и размери, нито пък можеше да се отгатне някакво предназначение. От ударите портата отекваше твърдо и потайно. Дефосе ги приемаше като нещо грубо и неуместно, едва ли не като болка, и грозно и неприлично му се струваше прекаленото усърдие на гавазина:

— Кой чука?

Гласът идваше отгоре, повече като ехо от чукането на гавазина, отколкото като въпрос.

— Младия консул. Отвори! — викаше Алия с оня неприятен и прекалено остър тон, с който подчинените се обръщат един към друг в присъствието на своите началници.

Мъжките гласове и далечният шум на водата приличаха на някакви случайни и непредвидени провиквания от гората, без познат поводи без видими последици. Най-после се чу и дрънчене на синджир, щракане на брава и трясък на мандало. Портата бавно се отвори, зад нея стоеше човек с фенер, блед и сънен, наметнат с овчарски ямурлук. Две нееднакви светлини осветяваха стръмния двор и ниските тъмни прозорци на приземието. Двата фенера се надпреварваха кой ще свети по-добре пред краката на младия консул. Объркан от тази игра на гласове и отблясъци, Дефосе изведнъж се намери пред широко отворената врата на голямата приземна стая, която беше пълна с дим, и в непроветрения въздух се чувствуваше остра миризма на тютюн.

На средата на стаята край голям свещник стоеше Колоня, висок и прегърбен; върху себе си имаше много и различни части от турско и западноевропейско облекло; на главата черно кепе, под което стърчаха редки кичури побеляла коса. Старецът се покланяше дълбоко и произнасяше звучни поздрави и комплименти на оня свой език, който можеше да бъде развален италиански и недоучен френски, но на младежа всичко му се виждаше повърхностно и окаяно, празни формалности, не само без сърдечност и без истинско уважение, но и без действително присъствие на тоя, който ги произнасяше. И тогава всичко, което го бе посрещнало в задименото ниско помещение — и задухът, и изгледът на стаята, лицето и говорът на човека, — всичко се сля в една-единствена дума, и то така бързо и така живо и ясно, че той насмалко щеше да я каже гласно: старост. Жалка, щърба, занесена, тежка старост на самец, който всичко променя, разтваря и загорчава: мислите, хоризонтите, движенията, звуците, всичко, всичко, дори светлината и миризмата.

Старият лекар покани почтително младежа да седне, а той самият остана прав, като се извиняваше, че това налагало старото и полезно салернитанско правило: Post prandium sta^[1].

Младежът седеше на твърдия стол без облегало, но с чувство за физическо и духовно надмощие, което правеше мисията му лесна и обикновена, почти приятна. И той започна да говори със сляпата сигурност, с която младите хора така често пристъпват към разговори със старци, които им се виждат съвсем грохнали и изхабени, а забравят, че с духовната отпуснатост и телесната немощ често пъти идват големият опит и придобитото умение. Предаде поръчението на Давил за фон Митерер, като се стараеше то да изглежда наистина така, както бе замислено, т.е. доброжелателно внушение, което е от общ интерес, а не знак на слабост или страх. Предаде го и беше доволен от себе си. Още преди младежът да каже всичко, Колоня побърза да го увери, че се чувствува поласкан, че е избран за посредник, че ще предаде поръчението най-съвестно, че напълно разбира намеренията и споделя мнението на господин Давил, че той по своя произход, знание и убеждения е най-призваният за подобна роля.

Очевидно сега беше ред на Колоня да бъде доволен от себе си.

Младежът го слушаше, както се слуша бучене на вода, и гледаше разсеяно правилното му, продълговато лице, с живите, кръгли очи, бледи устни и зъби, които при говора се клатеха: „Старост! — мислеше си младежът. — Не е най-лошото, че човек страда и умира, но че старее, защото стареенето е страдание, срещу което няма лекарство и надежда, то е бавна смърт.“ Но младежът си мислеше за стареенето не като за обща участ, включително и своя, а като за някакво лично нещастие на доктора.

Колоня продължаваше да говори:

— Няма защо да ми обяснявате подробно; аз разбирам положението на господа консулите, както и на всеки просветен човек от Запад, когото съдбата е тласнала в тези краища. За такъв човек да живее в Турция, значи да върви по острието на ножа и да се пече на тих огън. Известни са ми тия неща, защото ние се раждаме на това острие, живеем и умираме на него и в този огън растем и изгаряме.

През мислите си за старостта и стареенето младежът започна по-внимателно да се вслушва и да прониква в думите на лекаря.

— Никой не знае какво значи да се родиш и да живееш на ръба между два свята, да познаваш и да разбираш единия и другия, а да не можеш да направиш нищо те да се разберат и сближат; да обичаш и да мразиш и единия, и другия, да се колебаеш и да се подвеждаш цял живот, при две отечества да бъдеш без нито едно, навсякъде да се чувствуваш у дома и да останеш завинаги чужденец, с една дума: да живееш разпнат, но като жертва и мъченик едновременно.

Младежът слушаше изненадан. Като че ли говореше някое трето лице, което се бе намесило в разговора, сега вече нямаше нито следа от празните думи и комплименти. Пред него стоеше човек със сияещи очи и с разперени дълги и мършави ръце показваше как се живее между два противоположни свята.

Както често се случва с младите хора, и на Дефосе му се струваше, че този разговор не е случаен и че е в някаква тясна и особена връзка с неговите собствени мисли и с книгата, която той подготвяше. В Травник нямаше много случаи за такива разговори; това приятно го развълнува и така възбуден, той започна да задава въпроси, после да прави възражения и да излага свои наблюдения.

Младежът говореше колкото от вътрешна необходимост, толкова и от желание да продължи разговора. Но не беше нужно старецът да се подканва да говори. Той изобщо не прекъсваше мисълта си. Като получи вдъхновение, търсейки от време на време френски изрази и допълвайки ги с италиански, той говореше, като че ли чете:

— Да, това са мъките на християните от Левант, които вие, хората от християнския Запад, не можете никога напълно да разберете, а още по-малко могат да ги разберат турците. Това е съдбата на левантинеца, защото той е poussiere humaine, човешки прах, който с мъка се движи между Изтока и Запада, без да принадлежи нито към единия, нито към другия, еднакво прогонван и от единия, и от другия. Това са хора, които знаят много езици, но нито един не е техен, които познават две вери, но нито в една не са твърди. Това са жертви на фаталната разделеност на човечеството на християни и нехристияни; това са вечните драгомани и посредници, които в себе си носят толкова неясни и недоизказани неща; добри познавачи на Изтока и Запада и на техните обичаи и вярвания, но еднакво презрени и съмнителни и за едната, и за другата страна. За тях могат да се отнасят думите, които преди шест века е казал великият Джелаледин, Джелаледин Руми: „Не мога сам себе си да позная. Нито съм християнин, нито евреин, нито персиец, нито мюсюлманин. Нито съм от Изтока, нито от Запада, нито от суша, нито от море.“ Това са те. Това е малко, отделно човечество, което стене под двойния източен грях и което трябва да бъде още веднъж спасено и откупено, но никой не вижда как и от кого. Това са хората от границата, духовна и физическа, от черната и кървава черта, която по някакво тежко и абсурдно недоразумение е теглена между хората, божиите създания, между които не трябва и не може да има граница. Това е онази ивица между морето и сушата, осъдена на вечно изменение и неспокойствие. Това е „третият свят“, в който се е стекло цялото проклятие поради разделеността на страната на два свята. Това е…

Унесен и със зачервени очи, Дефосе гледаше преобразения старец, който държеше непрекъснато ръцете си разперени във форма на кръст, търсеше напразно думи и с отмалял глас изведнъж завърши:

— Това е геройство без слава, мъченичество без награда. И поне вие, нашите братя по вяра и сродници, хората от Запада, християни по същата благодат, както и ние, би трябвало да ни разберете, да ни подкрепите и да ни облекчите съдбата.

Докторът спусна ръцете си с израз на пълно отчаяние, едва ли не с гняв. Нямаше нито следа от оня досаден „илирийски доктор“. Пред него стоеше човек със собствена мисъл и силни думи. Дефосе гореше от желание да слуша още и да узнае повече, забравил напълно не само предишното си чувство на надмощие, но и къде се намира и защо беше дошъл. Разбираше, че се е заседял повече, отколкото трябваше, но не ставаше.

Сега старецът го гледаше дълбоко трогнат, както гледаме след някого, който се отдалечава, и съжаляваме, че си отива.

— Да, господине, вие може би разбивате този наш живот, но за вас той е само неприятен сън. Защото вие живеете тук, но знаете, че това е временно и че рано или късно ще се завърнете в страната си, при по-добри условия и при по-достоен живот. Вие ще се събудите от този кошмар и ще се освободите, но ние никога няма да можем да постигнем това, понеже за нас тъкмо това е животът.

Към края на разговора докторът ставаше по-тих и по-странен. И той седна, и то съвсем близо до младежа, наведе се към него, като че ли искаше да му съобщи нещо в голямо доверие, и му даде знак с двете си ръце да не мърда, да не би с думите или с движенията си да подплаши или прогони нещо малко, скъпоценно и страхливо, някаква птичка, която е тук на пода, пред него. Загледан в това място на килима, той говореше почти шепнешком, но с някакъв топъл глас, който издаваше вътрешна наслада:

— На края, на Истинския и окончателен край, все пак всичко ще бъде добре и ще се разреши хармонично. Макар че тук наистина всичко изглежда нехармонично и безизходно объркано. Un jour tout sera bien, voila notre esperance^[2], както казва вашият философ. Другояче и не може да бъде. Защото по какво моята мисъл, която е добра и права, има по-малка стойност от също такава мисъл, която се ражда в Рим или в Париж? Затова ли, че се е родила в тази котловина, която се нарича Травник? И възможно ли е тази мисъл изобщо да не се отбележи, да не се запише никъде? Не, не. Въпреки привидната разпокъсаност и безредие всичко е свързано и хармонично. Не се губи нито една човешка мисъл, нито едно усилие на духа. Всички сме на прав път и ще се изненадаме, когато се срещнем. А ще се срещнем и ще се разберем всички, където и да вървим сега и колкото и да се лутаме. Това ще бъде радостно виждане, славна и спасителна изненада.

Младежът с мъка следеше мисълта на стареца, но имаше горещо желание още да го слуша. Без видима връзка, но със същия поверителен и радостно развълнуван тон Колоня продължаваше да говори. А младежът одобряваше, вълнуваше се и от време на време и сам, подтикван от непреодолима нужда, казваше по нещо. Така той разказа за това, което бе забелязал на пътя край Турбето във връзка с разните исторически епохи, които могат да се видят в отделните слоеве на този път. Същото, което на времето бе разказал на Давил без много успех.

— Зная, вие наблюдавате всичко наоколо. Интересува ви миналото и настоящето. Вие умеете да виждате — одобряваше докторът.

И като че ли му съобщаваше някаква тайна за скрито съкровище и искаше със засмян поглед да му каже повече от това, което може да се каже с думи, старецът шепнеше:

— Когато минете през чаршията, спрете при Йени джамия. Около цялото землище има висок зид. Вътре, под огромни дървета, има гробове, за които никой вече не знае чии са. За тази джамия народът знае, че някога, преди идването на турците, е била черква на света Катерина. Народът вярва, че и сега в един от ъглите има сакристия, която никой с никаква сила не може да отвори. А когато се вгледате по-добре в камъните на този старинен зид, ще видите, че те са от римски развалини и надгробни паметници. И на камъка, който е зазидан в оградата на джамията, можете съвсем ясно да прочетете спокойните и правилни римски букви на някакъв откъслечен текст: „Marco Flavio optimo“ А дълбоко под тях, в невидимите основи, има големи блокове червен гранит, остатъци от един много по-стар култ, някогашно светилище на бог Митра. Върху един от тези камъни има почти изтрит релеф, който изобразява как младият бог на светлината убива, тичайки, грамаден вепър. И кой знае какво още се крие в дълбочините под тия основи. Кой знае чии усилия са погребани там и какви следи завинаги заличени. И това е само на едно малко парче земя, в това затънтено градче. А къде са всички останали безбройни големи селища по света?

Младежът гледаше стареца и очакваше да чуе нови обяснения, но тук докторът изведнъж смени тона и започна да говори много по-високо, като че ли сега можеше и друг да го чуе:

— Разбирате ме, нали, всичко това е вплетено в едно друго, свързано и само на вид изглежда изгубено и забравено, разпръснато, без план. Всичко това, без да подозира, върви към една цел, както лъчите се сливат в далечен, неизвестен фокус. Не трябва да се забравя, че в корана изрично е казано: „Може би бог един ден ще ви помири с вашите противници и ще възцари приятелство между вас. Той е всемощен, благ и милостив.“ Значи, надежда има, а там, където има надежда… Разбирате, нали?

Погледът му се усмихваше многозначително и победоносно, като че ли насърчаваше и успокояваше младежа, а с длани чертаеше пред лицето си във въздуха нещо кръгло, като че ли искаше да покаже затворения кръг на Вселената.

— Вие разбирате — повтори старецът многозначително и победоносно, като че ли смяташе за излишно и неудобно и с думи да дава израз на толкова известни и сигурни неща, а на него толкова близки и добре познати.

Но към края разговорът се измени. Колоня отново стоеше съсухрен и прав, кланяше се и се прегъваше, произнасяше звучни и празни думи, уверяваше младежа, че се чувствува удостоен и от посещението, и от възложеното му поръчение.

Така се разделиха.

Дефосе се връщаше към консулството, като стъпваше разсеяно в кръга на светлината, който фенерът на гавазина описваше пред него. Сега не забелязваше нищо наоколо. Мислеше си за стария и нервно разстроен лекар и за неговата жива и неясна мисъл и се опитваше да събере и да проникне в собствените си мисли, които се пораждаха неочаквано и се кръстосваха.