Аарон Флетчър
Дългото завръщане (9)

9.

Пот се стичаше по лицето на Джереми, който бе седнал на един камък под ослепителното слънце и наблюдаваше как Джарбо се мъчи да разговаря с най-стария от няколкото аборигени. Джарбо си служеше с комбинация от думи и жестове, както бе правил и при срещите им с други аборигени. Изглеждаше, че двамата разговарящи донякъде се разбират.

Наоколо стояха още двайсетина аборигени на различна възраст — от стари мъже и жени до малки деца, чиито руси коси ярко контрастираха с тъмната им кожа. Отначало се бяха появили само четирима — двойка с децата си. После останалите очевидно бяха разбрали по някакъв начин, че става нещо необикновено, и се бяха събрали.

Изникнаха като по магически начин в огромната, осеяна с камъни равнина, насечена от дерета и почти без растителност. Най-напред глави, а после и хора се появиха тук и там, после се събраха край тях. Бяха голи, само с малки препаски около бедрата си, носеха оръжия, изплетени от трева торби и други дреболии. Вниманието им бе раздвоено между Джереми и опитите на Джарбо да разговаря със стареца, но най-вече се взираха в очите на Джереми.

Никой не сядаше, стояха прави по странен начин. Мъжете се облягаха на копията си, а останалите — на тояги. Стояха на един крак, а другия държаха свит зад коляното. Джереми забеляза, че ужасната жега не ги безпокои. Самият той се чувстваше като в пещ, защото скалистата земя отразяваше към него изгарящите лъчи на слънцето.

Джарбо успя да предаде онова, което искаше да каже и вдигна багажа си, за да си тръгнат, а старецът заговори на останалите аборигени. Джереми се изправи и взе багажа си. Двамата спътници поеха на запад, като от време на време се обръщаха да помахат на хората, които вече бяха почнали да се пръскат из равнината. Джарбо си бе направил копие от стеблото на тревното дърво, бе изострил върха му и го бе закалил над огъня. Използваше го като бастун по пътеката между дълбоки дерета в безплодната, напукана земя.

— Казах му къде отиваме — обясни Джарбо. — Пресичаме тяхната територия и учтивостта го изисква.

— Територията им сега е страшно гореща — забеляза Джереми.

— Още по-гореща е за тебе, защото бе седнал. Ако беше легнал, щеше да ти е съвсем горещо. Когато земята и камъните са напечени, трябва да ги докосваш колкото е възможно по-малко, приятелю.

Джереми помисли и кимна.

— Значи затова тези хора стоят на един крак. Научих още нещо.

— Така е — съгласи се Джарбо и се засмя. — Но ако се опиташ да стоиш на един крак с ботуши, ще ти е по-трудно, отколкото ако си бос. По-добре е сега да потърсим храна и дърва за огъня.

Джереми извади прашката си и зави наляво, Джарбо тръгна надясно. Като се раздалечиха на стотина метра, продължиха да вървят на запад и да оглеждат деретата и зад камъните. От самото начало на пътешествието си бяха вървели с умерена скорост, крайната им цел бе тъй далечна, че да бързат бе безсмислено. Но през последните седмици вървяха още по-бавно, защото пътем си търсеха храна.

Деретата се бяха образували от поройни дъждове, идвали откъм южното крайбрежие през големи интервали от време. Между камъните и деретата Джереми намираше донесени от пороите късове дърво и изсъхнали, побелели от слънцето клони, леки като корк. Момчето събираше дърва, като се спускаше в деретата и следеше дали не се движи някакво животно.

Цял час не забеляза нищо. В напечената от слънцето равнина почти нямаше живот, дори птица не прелиташе по небето. Цареше пълна тишина, зловещо, сякаш несмущавано от векове мълчание. В това потискащо спокойствие дишането и стъпките на момчето отекваха силно в ушите му.

Равнината стана леко наклонена, снишаваше се бавно на разстояние от много километри. Поради това и деретата бяха наклонени на запад и постепенно станаха по-плитки и по-широки. Няколко часа след пладне Джарбо извика и издигна високо петдесет-шейсет сантиметров гущер гоана, който бе убил с копието си. Щеше да им стигне за този ден, а да убиват и други животни, значеше да вземат от природата повече, отколкото им е нужно. Джереми прибра прашката си и продължи да събира дърва из деретата.

В късния следобед момчето се присъедини към Джарбо. Деретата изчезнаха. Бяха попаднали в дъното на древно езеро. Бе огромно и покрито с плосък, равен нанос, отмиван от безброй дерета в течение на няколко ери. Вейките сред шумата, пръсната по наноса, бяха кафяви и сухи в очакване на нов дъжд, който ще ги събуди и ще извика нов буен живот. Джереми и Джарбо тръгнаха по дъното на пресъхналото езеро, върху което единствените следи бяха техните стъпки и леките браздички, оставени от вятъра.

Спряха сред плоското дъно малко преди залез и си направиха лагер за през нощта. Джарбо също бе събрал наръч дърва. Джереми накладе огън с кремъка и щракалото си, докато спътникът му почисти и одра гущера. Заговориха за аборигените, които бяха срещнали през деня. Джарбо изрази мнението си, че навярно това са единствените хора в тази пустинна област.

— Тази земя не може да изхранва много хора — добави той. — Жените тук раждат толкова деца, колкото земята може да изхрани.

— От това, което казваш, разбирам, че земята на племето Аранда е много по-добра.

— Да, много по-добра — потвърди Джарбо и сложи гущера да се пече на огъня. — Има добри и лоши години в зависимост от валежите, но винаги е по-добре, отколкото е тук. В моята част от племето има около сто души… поне толкова бяха, когато напуснах.

Джарбо продължи да говори за своето племе, а Джереми го слушаше с жив интерес. Колкото повече наближаваха до земята на Аранда, толкова по-често тя бе предмет на разговорите им. Откакто се бяха разделили с цивилизацията, всеки нов ден носеше нова радост за момчето.

Да живеят с това, което могат да намерят в природата, изпълваше Джереми с чувството, че е напълно независим и че се слива с Пустошта. Гледките и звуците бяха добили по-богат и по-дълбок смисъл за него, бяха изострили съзнанието му за околната среда. Чувстваше се част от земята, сливаше се с живота на растенията и животните, а не само ги наблюдаваше.

Джарбо преобърна гущера, за да се опече и от другата страна, после отряза по едно парче за себе си и за момчето. Преди седмици, когато минаваха през земи, богати на растителност и животни, бяха събрали много диви червени плодове. Взеха си по една шепа червени зрънца и ги изядоха. Джереми отдавна бе преодолял смущението си от каквато и да е храна и ядеше всичко с голям апетит. Гущерът му се стори много вкусен.

Последните лъчи на залеза изгаснаха, докато вечеряха. Дори преди да се стъмни, линията на хоризонта от всички страни изглеждаше безкрайно далечна. Когато падна нощта и плоските наносни простори започваха от светлия кръг около огъня, Джереми бе завладян от чувството, че го заобикалят пространства от невъобразима величина. Това усещане се подсилваше от огромния небесен купол, където милиони звезди трептяха с ослепителна яркост в чистия въздух на пустинята.

Като се нахраниха, Джереми отпи малко вода от шишето си, както направи и Джарбо. Загърнаха раменете си с одеялата и стъкнаха огъня, защото в пустинята температурата спада рязко с настъпването на нощта. Джарбо запали лулата си, а момчето извади своите учебници. Спря се върху любимата книга на Джарбо, географията, и му чете на глас, докато стана време за сън.

Както бе характерно за равнините, на другия ден зората се пукна бързо. В един миг бе още мрак, а в следващия светлината изведнъж заля земята и слънцето се показа на хоризонта. Спътниците доядоха останалото гущерско месо, хапнаха от червените диви плодове, пиха по глътка вода и тръгнаха на път.

В сякаш безконечния простор около тях хоризонтът пред очите им постоянно се снишаваше. Зад наносната равнина отново се появиха дерета и едно сухо речно корито, което събираше по време на дъжд прелялата от деретата вода. Когато слънцето се издигна и температурата се покачи, вече нищо не се движеше, освен напечения въздух.

През горещия ден и след като се нахраниха вечерта, Джереми и Джарбо почти допиха водата си. Следващата сутрин посветиха на търсенето на вода. Започнаха да копаят от едната страна на сухото речно корито, където пороите бяха оголили пласт вулканичен камък. Когато дупката стигна до дълбочина от метър и половина, Джереми скочи в нея и продължи да копае и да подава песъчливата пръст на Джарбо.

На дълбочина от два метра почвата стана влажна, а на два и половина — мокра. Десет сантиметра по-надолу Джереми удари в гранитна скала, както можеше да се очаква при наличието на вулканични камъни. Водата не можеше да премине през гранита. На това място се стичаше влагата, просмукана в почвата по време на поройни дъждове в минали години. В дъното на дупката се събра вода, която Джереми започна да изгребва с канчетата. Напълни своето шише и манерката на Джарбо, напиха се до насита и пак засипаха дупката с пръст, преди да продължат пътя си.

Монотонността на пейзажа изчезна на другия ден, когато на западния хоризонт се показаха грамади от червен пясъчник. Още по-ясно се очертаха те на следващия ден на фона на тъмни скалисти планини. И пустинната растителност стана по-богата. Когато отново им потрябва вода, спътниците изкопаха дупка край няколко пустинни дъбове, чиито дълбоки корени достигаха до мокра пръст. До корените се събра вирче вода.

Най-после достигнаха до планините, които им се сториха рай след пустинята. Дълбоките дефилета и клисури под голите скалисти хребети бяха обрасли нагъсто с борове и евкалипти, и гъмжаха от животни. Водата бе изобилна, из падините бяха пръснати извори и езера. Докато пресичаха планините, Джарбо уби с копието си дебел опосум, а Джереми удари с прашката си птица ему.

Често виждаха големи гущери, но Джарбо каза, че е забранено да се убиват каквито и да е влечуги в планината. Според аборигенските вярвания планинската верига била създадена от гигантско влечуго на име Аркарула, чийто дух продължавал да витае и да закриля влечугите.

— Още не сме в земята на твоето племе. Откъде знаеш какви са вярванията тук? — попита Джереми.

— Някои неща са известни надлъж и на шир — обясни Джарбо. — Както например се знае, че тук има планини. Това е планинската верига Фриндърс, а Порт Огъста и Порт Пири не са много далече. И земята на моето племе не е далеч.

— А какво ще стане, ако убием гущер? — попита пак Джереми.

— Не знам — засмя се Джарбо. — Или по-скоро, не знам какво може да направи Аркарула. Но ако някои аборигени видят, че сме убили гущер, ще ни счупят главите. А наоколо има много аборигени.

Това се потвърди още същия ден, когато срещнаха група аборигени. Срещата с тях бе подобна на предишните. Най-напред се появиха пет-шест души, после се събраха още двайсетина. В течение на няколко минути Джарбо обясни на най-възрастния, че той и Джереми минават през планините, а всички останали се взираха любопитно в очите на Джереми. След това двамата спътници поеха отново, като си размениха поздрави с аборигените с помахване на ръка.

На следния ден стигнаха до поляна с изсечени дървета, в чийто център имаше очертан с камъни кръг с малка могилка в средата. Пътека водеше от този кръг към гъстия лес. Джарбо веднага се върна назад, и докато заобикаляха поляната отдалеч, обясни на Джереми, че това е място за събранията на местното племе. Наричало се бора и се състояло от кръга, който току-що бяха видели, и един по-малък, на закрито място.

— Около големия кръг се събира племето — добави той, — а пътеката води към по-малкия. Там се събират старейшините.

— А другите хора ходят ли някога до малкия кръг? — любопитстваше Джереми.

— Само ако ги повикат старейшините. Иначе дори не трябва да виждат малкия кръг, а хора, които не са от племето, не бива и да се въртят наоколо. За племето тези кръгове са нещо като черква и кметство.

Джарбо продължи да разказва за кръговете бора. Близо до малкия кръг старейшините криели племенните джуринги, свещени предмети, издялани от дърво и предавани на старейшините от поколение на поколение. Свещените предмети били сърцето и душата на племето и много рядко се случвало да ги види обикновен негов член.

Според Джарбо по големината на кръга бора, край който бяха минали, можело да се предположи, че тук живее доста многобройно племе. И наистина в следващите дни Джарбо и Джереми срещнаха още две групи аборигени, а забелязаха следи и от други. В богатите планински долини можеха да се изхранват много хора.

Като пресякоха планините, навлязоха в по-сурова и неприветлива област поради по-редките валежи. Тя се простираше към средата на континента. Еднообразният пейзаж се състоеше от ниски, скалисти хълмове и безплодни плата, по които бяха пръснати храсти и неизменните евкалипти. Потоците и повечето от езерцата бяха пресъхнали от изгарящата жега в края на лятото и покрити с напукана суха кал, листата бяха увехнали.

Но тук-там имаше езерца, заобиколени от каучукови дървета, в които бе останала по няколко пръста вода, а имаше и „бутилкови дървета“, изпод чиято кора също можеше да се изцеди вода. Срещаха се много диви животни — скално дребно кенгуру по хълмовете и червено кенгуру в храсталаците из долините, както и всякакви дребни бозайници. Намираха се разнообразни ядивни растения, а Джереми откри и медени мравки в тунелите им, прокопани под шубраците. На гърбовете си тези мравки носеха торбички, големи колкото гроздови зърна, пълни със сладък нектар.

Областта бе слабо населена и двамата спътници рядко срещаха аборигени. Но цивилизацията бе достигнала и дълбоко в този пущинак, защото оръжията на аборигените имаха стоманени върхове, местните жители си доставяха и други дребни предмети чрез търговия с крайбрежните градове на юг. В едно отношение градовете липсваха на Джарбо — тютюнът му бе на привършване и той все по пестеливо пълнеше лулата си вечер.

Времето захладня. Беше краят на февруари и лятото преминаваше в есен. Ранните утрини и вечерите станаха по-студени, небето се замъгли, което предвещаваше дълго очаквания дъжд. Джарбо вярваше, че земята на племето Аранда е много близо и се ядосваше на себе си, защото не бе сигурен къде точно започва тя. Но Джереми си обясняваше неговата неувереност, защото докато се движеха на запад, пейзажът оставаше един и същ ден след ден.

Краят на пътешествието им дойде един следобед за изненада на Джереми. Джарбо видя неколцина аборигени в храсталака и тръгна към тях. Срещата не се различаваше от досегашните им срещи с местни жители. От гъсталака изскочиха и други хора, които се събраха около тях, но Джереми забеляза, че Джарбо разговаря гладко с най-възрастния.

— Това са моите хора, приятелю! — щастлив съобщи новината Джарбо. — Те са от племето Аранда.

Джереми възторжено възкликна, споделяйки радостта на спътника си, че е намерил своето племе. Джарбо продължи да разговаря с водача на групата, а момчето видя, че реакцията на двадесетината аборигени бе подобна на отношението на хората от други племена, които бяха срещали. Най-голямо любопитство проявяваха към очите на Джереми и говореха тихо помежду си. Не показваха особено задоволство, че човек от тяхното племе се е завърнал след дълго отсъствие.

Подобно бе отношението и на водача им, слаб, мускулест мъж на възрастта на Джарбо. Като размени няколко думи с Джарбо, той повика двама от мъжете, каза им нещо и те бързо се отдалечиха — единият на север, а другият в обратната посока. Останалата част от групата тръгна на запад, предвождана от водача и Джарбо, които продължаваха да разговарят. Джереми ги следваше. Момчето разбираше, че говорят главно за него, защото водачът от време на време го поглеждаше с неразгадаемо изражение на лицето.

След един час стигнаха до село с колиби от дървесна кора край малко езерце, в което бе останало плитко вирче вода. Аборигените бяха донесли големи гущери гоана и дребни диви животни, както и събраните през деня ядивни растения. Жените разпалваха огньове пред колибите, за да сготвят храната, а Джарбо продължаваше да разговаря с водача. Джереми не знаеше какво да прави и седна встрани до багажа си.

След известно време Джарбо дойде при него, но изглеждаше разочарован от приема на своите, макар да не каза нищо по въпроса.

— Името му е Джубурли — посочи Джарбо към водача. — Двамата мъже, които тръгнаха в различни посоки, са вестоносци, които ще извикат племето да се събере около кръга бора. Джубурли е един от старейшините, иска и другите старейшини да знаят, че сме дошли. Ще тръгнем към свещения кръг утре, а ще стигнем там на следния ден.

— Добре, Джарбо. Хората май не се радват много, че си се завърнал.

Джарбо огледа замислено насъбралите се и поклати глава.

— Не ме посрещнаха, както очаквах, но може би съм очаквал твърде много. Сигурно съм познавал Джубурли, преди да напусна, защото сме почти връстници, но не си го спомням. Нито пък той ме помни.

— Това може да не е твоето племе — допусна Джереми, спомняйки си, че Джарбо бе говорил за няколко племена Аранда. — Може затова да не се помните.

— Не, това е моето племе — поклати тъжно глава Джарбо. — Споменах имената на старейшините по времето, когато напуснах и Джубурли ги помни. Просто ние двамата сме се забравили.

— Ами изминали са много години, нали? — опитваше се да успокои спътника си Джереми. — Много неща са се случили оттогава.

— Така е — въздъхна дълбоко Джарбо. — Във всеки случай Джубурли е добре разположен. Каза, че е съгласен да останеш с племето. И останалите старейшини ще имат думата по въпроса, но той обеща да ги помоли да се съгласят.

— Да ми разрешат да остана? — изненада се Джереми. — Никога не съм мислил, че може да не ме приемат.

— Нито пък аз, Джереми — въздъхна пак Джарбо. — Но не стана точно както очаквах. — Опита се да се усмихне и потупа момчето по рамото. — Но всичко ще се уреди, приятелю. Като се съберем около кръга бора, навярно ще се окаже, че другите старейшини ме познават и ще се зарадват да ме видят. Надявам се, че там ще стане празненство, което ще трае няколко дни и пак ще се опозная с всички. Няма за какво да се тревожим.

Джереми кимна, но не каза нищо повече. Безпокоеше се, защото и самият Джарбо не изглеждаше уверен. Той започна да му разказва за племето. Каза, че както някога, то пак се състояло от пет групи, приблизително еднакво големи. Премина към други неща, за които бе говорил с Джубурли, но Джереми слушаше разсеяно, защото го вълнуваше мисълта, какво ще прави, ако старейшините решат, че не може да остане с племето.

Когато храната бе готова, една жена им донесе парчета от печена гоана и от още някакво дребно животно, заедно с по една шепа семена, които имаха вкус на орех. Докато вечеряха, Джарбо продължи да споделя какво са говорили с Джубурли. Водачът му казал, че преди няколко дни са изпратили няколко души да търгуват в южните градове.

— Ако бяхме пристигнали по-рано — тъжно подхвърли Джарбо, — можех да ги помоля да ми донесат няколко смокини тютюн.

Всички се хранеха заедно, разговаряха тихо и се смееха. Само Джарбо и Джереми се хранеха настрани от тях. Така изолирани бяха и на другия ден, когато цялата група тръгна към кръга бора. Джарбо и Джереми вървяха отделно. Хората бяха дружелюбни, охотно им даваха храна и всичко, което им бе нужно, но по всичко личеше, че смятат Джарбо и Джереми за различни от тях.

В хладния есенен ден аборигените бяха облечени в дълги дрехи от кожите на кенгуру и опосум, жените носеха вода в дървени купи, които наричаха куламони. Две момичета носеха пръчки за огън, каквито Джарбо не бе успял да направи, когато се бе опитал преди няколко месеца. Пръчките за огън бяха от стебла на комбунги, вид тръстика, а от тлеещите в тях въглени се носеше дим. Групата се разпръсна, за да събира храна, докато се движеха към свещения кръг бора.

Джереми все повече се тревожеше какво ще прави, ако старейшините решат, че не може да остане с племето. Сигурен бе, че Джарбо никога няма да го изостави в пущинака, но момчето в никакъв случай не искаше да отчуждава Джарбо от собственото му племе. Виждаше, че и спътникът му се тревожи, от което Джереми се чувстваше още по-нещастен.

На следната сутрин групата не се разпръсна, всички вървяха заедно с бърз ход към два баира близко един до друг и по-високи от околните хълмове. След няколко часа излязоха от гъсталака на широка, разчистена поляна в подножието на баирите. В центъра се виждаше кръг, с издигната в него могилка, заобиколена с камъни. Постлана с камъни пътека водеше от кръга към гъсти храсти и дървета в тесния проход между баирите.

Хората почнаха шумно да се поздравяват, а Джереми остана с впечатление, че тяхната група пристига последна, защото се бяха събрали вече около осемдесет души. Това се потвърди скоро, тъй като шумът стихна и всички се настаниха около кръга. Джубурли каза нещо на Джарбо, който отведе Джереми встрани от голата поляна.

Джарбо остави багажа си до храсталака и подкани Джереми да седне там.

— Трябва да почакаш тук, докато уредим въпроса — каза му той. — Няма защо да се безпокоиш, приятелю. Скоро всичко ще се уреди и всичко ще е добре.

Тонът на Джарбо не бе тъй убедителен както думите му и издаваше известна несигурност в изхода. Момчето седна притеснено до багажа си, а Джарбо се върна на поляната. Седна до хората около кръга, които се струпаха около него и му заговориха. Джубурли и още четирима възрастни мъже стояха настрана, говореха си тихо и надничаха към Джереми. После тръгнаха по постланата с камъни пътека и изчезнаха сред гъстия листак в прохода между баирите.

Няколко минути по-късно Джубурли се показа и повика с пръст Джарбо. Когато и той се отдалечи по пътеката, вниманието на хората около кръга се насочи към Джереми. Гледаха го втренчено и го одумваха, а Джереми чакаше все по-притеснен. Забеляза, че някои от тях държат бамбукови свирки и ударни палки, което показваше, че са се приготвили за увеселение, както бе очаквал Джарбо.

Но никакво увеселение не започна, защото събранието на племето внезапно бе прекъснато. Старейшините следвани от Джарбо, се върнаха и заговориха на хората. Шепот на разочарование плъзна наоколо, аборигените взеха да прибират принадлежностите си, за да се разотидат. Джарбо пресече поляната, свъсен като градоносен облак. Без да продума грабна сърдито багажа си и пое след групата на Джубурли. Джереми също побърза да прибере вещите си и последва Джарбо.

На стотина метра от поляната Джереми не се стърпя и попита дали старейшините са се съгласили той да остане.

— Да, казаха, че и аз мога да остана — промърмори Джарбо с горчивина.

— И ти? — без да мисли възкликна момчето. — Че нали ти си член на това племе и за твоето оставане не може да става и дума!

Джарбо не отговори, а Джереми съжали за думите си. Разбра, че именно по тази причина Джарбо бе така оскърбен и тъжен. Продължиха да вървят след групата в мълчание. След известно време аборигените се разпръснаха и забавиха ход, за да ловуват и да събират храна. Джереми извади прашката си и се заоглежда за дребни животни. Той и Джарбо пак бяха оставени сами.

Постепенно се заоблачи, денят стана мрачен като настроението на Джарбо. Той проговори само веднъж през целия следобед, сякаш говореше на себе си:

— Забравил съм много думи и как се вършат много неща. Винаги съм искал да се върна, но го отлагах прекалено дълго и много работи съм забравил.

Джереми не намираше подходящ отговор, а и Джарбо не каза вече нищо. Късно следобед заваля лек дъжд. Групата се събра, за да лагерува през нощта, хората се радваха на скъпоценната влага. Но за Джереми, който седеше с другаря си встрани, времето бе неприятно студено и влажно. Всеки ден от пътешествието им бе изпълнен с радост и вълнение, но краят му донесе горчиво разочарование.