Аарон Флетчър
Дългото завръщане (11)

11.

— Минаха вече единайсет години, откакто за последен път получихме вести за Джереми — размишляваше унесено Александра Керик и гледаше към бебето в скута си. — Но аз често мисля за него и се чудя какво ли му се е случило.

— И аз, мамо — отвърна Мортън унило. — Едно от нещата, за които най-много се упреквам, е това, че бях толкова груб и жесток към момчето.

Александра поклати глава и съжали, че е изрекла на глас мислите си. Преди години Мортън би свил рамене и би отминал забележката, но сега бе станал много по-задълбочен и чувствителен.

— Груб и жесток? — повтори тя. — Не, ти си твърде суров към себе си, Мортън. Наистина, можеше да бъдеш по-внимателен с момчето, но не бих казала нещо повече.

— Но аз го мисля и го казвам — отвърна Мортън убедено. — Той е мой син, а аз дори не го признах. Постъпих непочтено към детето.

— Тази мисъл ти тежи, а не трябва да се тормозиш заради миналото — опита се да го успокои Александра. — Животът е твърде ценен, за да прахосваш дори и миг в безполезни страдания. — Тя се усмихна и промени темата на разговора. — Ето, вече е време да си тръгвам, а почти не сме обсъдили делата ти, докато бях тук, Мортън. Причини ли ти някакви затруднения загубата на доходите от златната мина?

— Не — отговори той. — Знаех, че златната жила най-накрая ще свърши и бях готов за това. — Засмя се и сви рамене. — Но си изпатих от Гражданската война в Америка. Бях направил големи инвестиции в памукопреработвателните заводи в Англия, а войната прекъсна доставките на памук. Едва успях да си върна по шест пенса от всяка гвинея. Имах късмет, че и това стана.

Александра се засмя на шеговитите му думи, макар да съчувстваше на сина си за огромната загуба. Знаеше, че финансовите затруднения са пряко свързани с променения му характер. Преди години началото на една война не би го сварило неподготвен. Но сега Мортън имаше жена, която силно обичаше, и бе станал домошар. Затова вече не бе хитрият, устремен към печалбата бизнесмен, какъвто бе преди.

Мортън все още бе богат и сега Александра слушаше отчета за деловата му дейност. Бе предложил да даде заем на имението, за да се покрият разноските за десетте хиляди чистокръвни мериносови овце, закупени, за да подобрят породата на стадата, и повтори това още веднъж. Но Александра, както и преди, отклони предложението с благодарност.

— Много е мило от твоя страна, Мортън, но нямаме нужда. Ще останем без финансови резерви година-две, но ще се оправим. За повечето овцевъдни стопанства това е нормално положение.

Той кимна и изостави въпроса. Александра чу шум откъм входа и разбра, че изнасят багажа й към каретата. Освен тежките стъпки се чуваше как съпругата на Мортън говори на слугите, докато изнасяха багажа. Типично в неин стил, Джулия без много приказки и ефикасно бе организирала до най-малки подробности прибирането на багажа и товаренето му. Джулия бе не само любезна домакиня, а и една от най-проницателните и внимателни жени, които Александра познаваше.

След миг Джулия влезе в салона. Бе около трийсет и пет годишна, привлекателна и стройна. Красотата й се подсилваше от сияйната доброта, която излъчваше лицето й. Тя бе основната причина за промяната у Мортън, обожанието и любовта му към нея го бяха преобразили. Дори само заради това Александра би обичала снаха си, но да се обича жена с толкова приветлив характер съвсем не бе трудно. А с практичността и разсъдливостта си Джулия бе най-добрият приятел и съветник на Мортън, идеален спътник в живота му.

Джулия се приближи до Александра с блеснали от топлата й усмивка сини очи.

— Може ли вече бавачката да вземе внука ви, госпожо Керик? — попита тя.

— Иска ми се вечно да го държа — отговори Александра, вдигна бебето и го целуна по бузата. — Но почти е време да тръгвам и май засега трябва да се откажа.

— Няма защо да бързате — каза Джулия, пое детето и го подаде на бавачката, която я бе последвала в стаята. Когато бавачката отнесе бебето, Джулия седна на дивана до Мортън. — И самата аз исках да отнема малко от времето ви и да се насладя на компанията ви. Толкова малко прекарваме заедно, а гостуването ви ми се стори съвсем кратко.

Александра се съгласи, натъжена от бързо приближаващия край на посещението при любимите й хора. Предишния ден бе присъствала на кръщенето на бебето и сега отново благодари на Джулия и Мортън за избора на имената.

— Бе много мило от ваша страна да го наречете Дейвид Александър — каза тя. — Това е голяма чест и ми е много приятно.

— Това е чест за нашия син — увери я Джулия. — Да бъде достоен за примера, даден от тези, които са носили имената преди него, ще бъде достойна цел в живота му. Толкова сме щастливи, че успяхте да дойдете на кръщенето.

— Не по-щастливи от мен, че можах да присъствам, а това бе главната причина да определя посещението си в Сидни точно по това време — отговори Александра. — Всичко ми хареса тук, както и очаквах.

Разговорът се прехвърли върху други въпроси и Александра попита за човека, чието име бе споменавано бегло няколко пъти по време на разговорите. Всеки път това бе правено с пренебрежение и бе предизвикало любопитството й. Мортън поклати презрително глава и отговори:

— Олдъс Крийви е бизнесмен, пристигна неотдавна в Сидни. Не му бе нужно много време, за да разберат всички, че е истинско чудовище.

— Наистина — потвърди Джулия. — Отблъскващ е и като характер, и по външен вид. Жена му Бевърли е хубава, представителна млада жена, но той я държи фактически като затворница вкъщи. Навярно я е принудил да се омъжи за него чрез някаква подлост.

— И непременно е било свързано с пари — допълни Мортън. — Въртял е бизнес в Англия, Канада и на други места и е богат като Крез. И не е чудно, че е богат, защото се занимава с всичко. Докато бил в Канада, изпращал свои хора да обикалят бойните полета на Гражданската война в Америка и да изтръгват с клещи златните зъби на мъртвите. Хвали се, че се е сдобил с бидони, пълни със зъби.

— Велики боже! — възкликна Александра ужасена. — Но защо?

— За да ги продава на производителите на изкуствени зъби. Очевидно това е изгодно за всеки, който би искал да участва в подобна операция. Целта на Крийви е да натрупа повече богатства от всички други, без оглед на средствата към целта му.

Джулия не бе съгласна и поклати глава.

— Не това е причината, Мортън. Огромната му мечта е да се сдобие с власт — такава, каквато упражнява над нещастната си жена.

— Е, каквато и да е целта му — вметна Александра, — ясно е, че този човек трябва да се отбягва. Вярвам, че нищо не ви свързва с него по какъвто и да е начин, Мортън.

— Разбира се, че не, мамо — отговори Мортън. — Ако мога да го избегна, никога не бих се свързал с него, защото не искам да имам нищо общо с такива хора. — Извади часовника си, погледна го и въздъхна тъжно. — Колкото и да ми е мъчно, време е да тръгваш. Дирдри ще ни чака на гарата. Каза, че ще доведе Юдора от Академията Сиднам.

Александра кимна. Всички се изправиха и излязоха в антрето. Докато си слагаха палтата, шапките и ръкавиците, Александра спомена за фотографското студио на дъщеря си.

— Дирдри все ми говори, че носело добра печалба. Но се чудя дали не ме лъже, за да не се тревожа за нея.

Мортън се засмя от сърце и поклати глава.

— Студиото й е рентабилно, но тя изхарчва печалбата със скоростта, с която я получава. Щом прочете за някакви нови лещи или други измишльотини, изпраща да й ги купят. Обича работата си, дори може би прекалено много, за да я смята за бизнес.

— Но нищо не й липсва — допълни Джулия. — Често я посещаваме и знам, че живее достатъчно добре. А е и доволна от това, което върши, нещо, с което малцина биха се похвалили.

Александра се съгласи и остана доволна от отговора, който получи за Дирдри. Навън априлският вятър хапеше в облачния есенен ден и Александра се загърна по-плътно с палтото си. Каретата чакаше. На покрива й бе натрупан и здраво завързан багажът й. Всички се качиха и продължиха да разговарят, докато каретата се отдалечаваше от къщата.

— Как е със здравето татко? — попита Мортън. — В писмата си все пише, че е здрав като бик, но знам, че от време на време има болки в гърдите.

— Баща ти е почти на седемдесет години — изтъкна Александра. — За човек на тази възраст здравето му е изключително добро. А за болките в гърдите беше при лекар във Вилкания и му дадоха някакво лекарство.

Мортън кимна и разговорът се прехвърли към другите в Тибубъра, но болките на Дейвид тревожеха Александра повече, отколкото бе показала. Лекарството, което бе получил от лекаря, бе лауданум и то просто притъпяваше болката. Опитваше се да пропъди глождещата я тревога, като гледаше през прозореца и разговаряше с Мортън и Джулия. През изминалите четиридесет години бе виждала как Сидни израства от крайна спирка за каторжници в благоденстващ космополитен град. Предпочиташе дивите полупустинни области, но обичаше и града със сенчестите му улици в жилищните квартали и красивите паркове.

Докато каретата си проправяше път през центъра на града, Александра зърна на улицата Бенджамин Тавиш. Той помаха енергично с ръка и красивото му лице разцъфна в усмивка. Александра също се усмихна и помаха. Сестрите му се бяха омъжили за преуспели златотърсачи и бяха напуснали Австралия със съпрузите си, а Бенджамин, на трийсет години, бе все още ерген.

— Не че липсват жени, които са му хвърлили око — обясни Мортън, когато Александра сподели мислите си. — Разумен е и чака да събере средства, за да може да осигури добър живот на семейството си. А то може би ще стане скоро, защото вече е един от старшите ми служители.

Мортън продължи да говори за Бенджамин и Александра със задоволство забеляза по гласа и думите на сина си, че той обича младежа. Проявяваше специален интерес към Бенджамин, очевидно го смяташе за нещо като свой по-млад брат, което много зарадва Александра.

След малко при старата тухларна, където Джордж стрийт продължаваше в Парамата роуд, каретата зави и излезе на широкия площад пред гарата. Тя бе голяма, внушителна каменна постройка с неоготическа фасада и часовникова кула. Когато каретата приближи до входа, Александра видя Дирдри и Юдора.

Дирдри бе трийсет й пет годишна, красива и подчертано независима жена. Никога не бе проявявала сериозен интерес към мъжете, макар мнозина да бяха имали, а и все още имаха интерес към нея. Александра би предпочела дъщеря й да си намери любящ спътник в живота, но никога не бе говорила за това с Дирдри, бе оставила този въпрос изцяло на нея.

Александра размени прегръдка и целувка първо с дъщеря си, а после и с внучката си. Юдора — най-малката дъщеря на Джонатан и Катерин — бе на седемнайсет години. В лицето приличаше на баща си, а гарвановочерната коса и поразително зелените очи бе наследила от майка си. Макар внимателно да избягваше да демонстрира предпочитанията си, Александра винаги бе обичала особено много Юдора, тъй като тя бе най-жизнерадостната и сърцата от трите сестри.

Кочияшът и носачите понесоха багажа към гарата и Александра ги последва заедно с останалите. В просторната сводеста чакалня Мортън остави Александра да си говори с жените и отиде да се занимае с багажа и билета. Преди седмица Юдора бе получила писмо от сестра си Джъстин, която се омъжи за офицер преди две години и замина с него за Сингапур. Джъстин съобщаваше в писмото си, че е бременна и това бе темата на оживения разговор между Александра и другите жени.

— С нетърпение очаквам да стана прабаба — каза тя. — И се надявам, че някога ще мога да видя детето на Джъстин.

— Всички се надяваме — отговори Дирдри. — Ние с Джулия ще бъдем лели баби и наистина го очакваме с нетърпение.

Александра кимна, развълнувана от предстоящата поява на ново поколение във фамилията, макар че детето щеше да е на много мили разстояние. Жените продължаваха да говорят и да обсъждат вероятността от нови попълнения в семейството. Анастейжа — третата сестра, също бе омъжена за офицер и бе заминала с него за Англия.

Мортън се върна и подаде на Александра квитанцията за багажа и билета й, а тя ги прибра, докато всички тръгнаха към перона, където качваха багаж в товарния вагон, блъскаха се хора, а локомотивът леко изпускаше пара. Билетът на Александра бе за вагон първа класа, който бе разделен на купета и тя запротестира срещу допълнителната разноска.

— Сумата е незначителна — отхвърли Мортън протестите й. — Ще пътуваш на спокойствие, а това си струва и неколкократно по-голяма сума, мамо.

Настъпи неловко мълчание, никой не знаеше какво да каже в последните минути преди сбогуването, след това Юдора изведнъж избухна в сълзи. Дирдри я прегърна мълчаливо, но и самата тя примигваше, за да скрие сълзите в сините си очи. Александра бе потисната и тъжна, припомняше си миналото, когато весело се бе разделяла с любимите си близки хора, уверена, че ще ги види отново след време. Но на шейсет и три годишна възраст не можеше да бъде толкова уверена.

За щастие локомотивът изсвири, кондукторът извика и сложи край на мъчителния миг. Александра прегърна и целуна членовете на семейството си. Очите на всички бяха влажни, самата тя едва се сдържаше да не се разплаче, докато Мортън й помогна да се качи в купето и затвори вратата. Помаха им през прозореца, локомотивът изпухтя, влакът потегли рязко, и когато излезе от перона, Александра се разплака.

След няколко минути изтри очи и се постара да си спомни нещо по-радостно, за да отвлече мислите си. Сети се за детето, което Джъстин очаква. Но при потиснатото й настроение и това я накара да види положението в мрачна светлина. Джонатан и Катерин щяха да станат баба и дядо, но още не бяха дали живот на наследник, който да поеме кормилото на имението Тибубъра, когато тях вече нямаше да ги има. Ако не направеха това, то за какво бяха живели Дейвид и тя, постигайки могъщество, което един ден щеше да бъде разрушено при управлението на наемен управител?

Александра въздъхна недоволно от себе си и пропъди меланхолията. Погледна през прозореца, но гледката не подобри много настроението й. Необработена земя, прорязана от насипи, се редуваше с обрасли, занемарени участъци; тук-там се виждаха разнебитени колиби. Железопътната линия стигаше до Парамата, но в сравнение с приятното пътуване с карета преди години, сега гледката бе потискаща.

Парамата бе хубав град, а личните спомени го правеха още по-привлекателен за Александра. Преди почти четиридесет и пет години, когато бе деветнайсетгодишна, тя бе срещнала тук Дейвид за първи път. Но от влака не можа да види града, защото малката гара се намираше до складовете в покрайнините на Парамата.

След Парамата гледката най-накрая стана приятна — откри се долината на река Нипиан, докато влакът пухтеше през Проспект Хил — планината на златотърсачите. Пейзажът бе напълно различен от този, който Александра бе видяла за първи път. Просторните гори и малките кошари от онези години бяха изместени от ферми и пасища. Пенрит бе възникнал като селце и се бе развил в град. През всичките години обаче едно място си оставаше непроменено. На юг от пътя за Батхърст гъстата гора край реката бе точно както в онзи съдбовен ден в живота й преди десетилетия.

Локомотивът нададе остър писък и звънецът удари, когато влакът навлезе в Пенрит — покрай прозореца минаваха самотни къщи, а след това и улици. После спирачките изскърцаха, влакът наближи гарата и намали скорост. Пътуването, за което някога бе нужен ден или дори повече с каруци и карети, сега отне по-малко от два часа. Александра признаваше, че е удобно, но общо взето предпочиташе по-бавния, по-приятен ритъм на живота.

Щом слезе от влака, Александра видя сред посрещаните Руъл Блейк и Юли Боднам. И двамата бяха над петдесетте, стари приятели и работници във фермата. След тях към Александра се приближиха ратаите, всички свалиха шапки, тя ги поздрави и извади квитанцията за багажа.

— Собственикът на странноприемницата „Нипиан“ е запазил стая за вас, госпожо — съобщи Руъл и пое квитанцията. — Ще занесем багажа ви там. Конете и каруците са готови да потеглят за фермата.

— Чудесно, ще тръгнем утре сутринта — каза Александра. — Искам да се поразходя, ще се видим скоро в странноприемницата.

Руъл кимна и всички отново свалиха шапки, а тя пресече перона и тръгна към изхода. Прекоси сградата на гарата и излезе на главната улица в града, а тя скоро се превърна в път покрай реката, който водеше до Батхърст.

Пенрит бе търговският център на областта, но имаше и добре развит дърводобив. Александра виждаше места с изсечени дървета от двете страни на реката. Южно от пътя за Батхърст дърветата бяха изсечени само по задния бряг на реката, а огромната гъста гора на източния бряг, сцена на съдбоносни събития в живота й, бе недокосната.

Хората бяха привършили работата си за деня и вървяха по пътя към Пенрит. Един от тях, към шейсетгодишен, носеше брадва и очевидно бе дървосекач. Александра го спря и попита защо не се секат дървета от другата страна на пътя.

— Никой не иска да си навлича неприятности — засмя се той и обясни: — Преди години, човек, наречен Уилкинс, притежавал голям парцел земя на юг от пътя. Когато умрял, наследниците му я продали на семейство Макартър, но нотариалният акт бил сбъркан. В него била включена и тази част от гората, която по право принадлежи на държавата. Всичко това се случило далеч преди да си била родена, разбира се.

Александра остави думите му без отговор, макар това да бе втората грешка на дървосекача. Въпреки белите й коси, хората я смятаха за много по-млада.

— Значи този парцел е спорен, така ли? — обобщи тя.

— Да не искаш да кажеш, че адвокатите спорят за него? — засмя се човекът. — Така беше, когато започнах да сека дървета тук и смея да твърдя, че няма да разрешат въпроса, дори когато внуците ми станат на моите години.

Александра благодари за сведенията и продължи надолу по пътя. Първата грешка в думите на дървосекача бе името на първоначалните собственици — те бяха Уилямсън, а не Уилкинс. Останалото съвпадаше с това, което знаеше и тя, тъй като преди десетки години бе научила, че Джон Макартър е купил земята от наследниците на Франк Уилямсън.

Пресече пътя за Батхърст и се уви по-плътно в палтото си, защото вятърът бе студен. После погледна гората. Като каторжник Дейвид прекарвал неделните дни тук, правел планове, как ще се засели в Пустошта и ще основе овцевъдна ферма. По-късно Джонатан и Катерин бяха дошли тук с обед и бутилка вино и точно тук Катерин се съгласила да се омъжи за него.

Пак тук Александра бе оставена завързана, след като бандитите я бяха отвлекли. През последните години тя се бе примирила с тази случка. Наистина бе преживяла голямо изпитание, но то бе началото на пътя, довело до сегашния й богат, приятен и пълноценен живот. Гледаше как вятърът разклаща гъстия листак в гората и се надяваше никога нито едно от дърветата да не бъде докоснато от брадва.

 

 

Хиляди километри на запад Джереми Керик спомена за същата тази гора, когато разговаряше с Джарбо Чарли за първата им среща.

— Вървях през дърветата към реката — спомняше си Джереми — и не знаех, че там има някой. След това се натъкнах на тебе и ти ме изплаши.

— И ти ме изплаши — отговори Джарбо и се опита да се засмее. — Кой не би се стреснал да види твоите очи като на бъниъп за първи път.

Гласът му бе слаб и неясните му думи едва се разбираха. Следобед бе получил пристъп — по-силен от онзи преди три дни, след който остана почти напълно парализиран. Помоли да го занесат до мястото, където по Времето на мечтания с песен е бил извикан на бял свят червеният ястреб; искаше животът да го напусне на същото място, където бе и оживял. Другите се бяха върнали в селото, като оставиха Джереми при него.

Усилието от разговора изтощи Джарбо и той замлъкна, дишайки тежко. Отблясъците от залеза започнаха да избледняват и поривистият вятър, който люлееше гъсталака на хълма, стана по-хладен. Джереми се зави с наметката от кенгурова кожа. Носеше само нея, препаска около бедрата и мокасини от кенгурова кожа. После се наведе по-близо до Джарбо и се опита да чуе прошепнатите думи.

Състоянието на Джарбо бързо се влошаваше, дишаше с труд, а гласът му едва се чуваше. След като повтори думите няколко пъти, Джереми разбра, че иска огън, за да прогони настъпващата тъмнина. Джереми се изправи, зави се с наметалото и слезе надолу по хълма да събере съчки.

В това време през гъсталака дойдоха две момчета от селото, носеха храна и пръчка за огън. Предложиха храната на болния, но той поклати глава:

— Изяжте я вие, аз не искам нищо.

— Джубурли каза, че трябва да останем при теб — обясни едно от момчетата.

— Тогава запалете огън и стойте долу в ниското, там е по-топло.

Момчетата започнаха да събират съчки и в този момент на равното място до хълма се изкачи Джереми с наръч дърва. Той разпали огън и се загледа в жълтите, трепкащи пламъци, които поглъщаха сгъстяващия се мрак. Джарбо изглежда бе заспал или бе изпаднал в безсъзнание — очите му останаха затворени. Джереми седна до огъня и зачака.

Часовете минаваха. Мъка свиваше сърцето на Джереми, докато седеше загледан в огъня и си припомняше времето, прекарано с Джарбо. Повече от година, след като бе решил, че трябва да поеме по своя път, бе останал с аборигените от племето Аранда в централната дива част на Австралия — само заради Джарбо. Бе на деветнайсет години, висок бе над метър и осемдесет и тежеше деветдесет килограма. От ежедневната борба за оцеляване в полупустинните земи мускулите му бяха станали здрави и стегнати. Имаше вече ръста на зрял мъж и непреодолимо желание да тръгне на път сам и да намери истинското си място в живота.

Джарбо го бе насърчавал да тръгне, но докато гледаше пламъците и размишляваше, Джереми бе доволен, че остана. Ако бе заминал, знаеше, че непрекъснато щеше да мисли за човека, оказал такова огромно влияние върху него. Сега можеше да се опита да бъде утеха за Джарбо в последните му часове. От друга страна обаче Джереми съжаляваше, че не е тръгнал по-рано, за да избегне болката и мъката да гледа как Джарбо гасне.

Късно през нощта Джарбо се размърда и отново се опита да проговори. Джереми се наведе над него, заслуша се в тихия, неясен шепот и най-накрая разбра. Джарбо му казваше да си замине, да потърси заветното си място, мястото, на което принадлежи.

— Чаках твърде дълго, за да се завърна при своите — промълви той — ти не бива да направиш същото…

— Няма, Джарбо — отвърна Джереми. — Ще тръгна много скоро.

Като издаваше неясни звуци и изричаше думите на пресекулки, болният продължи:

— Вземи торбата и дрехите, които оставих горе на хълма. Точно затова ги и оставих, за да ги вземеш ти…

— Да, знам. Ще ги взема, Джарбо.

Усилието от този разговор изчерпи и последните сили на Джарбо. Започна да диша с труд и учестено. След миг дъхът му спря. А Джереми усети някаква неясна промяна в нощния въздух. Много години бе прекарал със своя приятел, сега беше сам. Джереми се спусна по хълма към огъня на момчетата, който светеше сред гъстата тъма.

Момчетата бяха заспали и Джереми ги събуди:

— Вървете да кажете на Джубурли, че Джубурдарли е мъртъв — поръча им той.

Момчетата хукнаха в нощта, а Джереми се изкачи на хълма при своя огън. Аборигените вярваха, че при смъртта жизнените сили се връщат там, откъдето са дошли, при духа, който е дал дъха на нероденото дете в майчината утроба. Джереми знаеше само, че човекът, означавал толкова много за него, вече го няма. Гледаше огъня, а от очите му се стичаха сълзи на дълбока скръб.

Зората бе сива и мрачна, тежки облаци покриваха небето. Скоро пристигнаха хората от селото, предвождани от Джубурли. Вождът се бе съсухрил още повече от възрастта, но все още бе жилав и силен и стъпваше с лекота. Спря в подножието на хълма, започна да сочи и да дава нареждания. Хората бяха донесли бамбукови свирки и палки за барабанене и събраха дърва за огън.

След като разпалиха огъня, хвърлиха в пламъците зелени клонки, от които се понесе гъст дим. Свирките диджидеру подеха тъжна погребална мелодия под акомпанимента на палките. Думите на песента бяха само от едно изречение, което се повтаряше отново и отново — молеха червения ястреб да приеме обратно силата на живота, която бе дал на Джубурдарли.

Погребението трая само няколко минути. Челото, ръцете и стъпалата на Джарбо бяха боядисани в червена охра, след това го поставиха в земята, която го бе отгледала. Когато това бе сторено, завърши и траурният ритуал на аборигените. Джубурли очевидно разбра какви са намеренията на Джереми, защото каза на хората си да вървят, а сам той остана да поговори с него.

Докато останалите се изнизваха надолу по хълма и поеха пътя към селото, Джубурли се съгласи с Джереми, че трябва да ги напусне.

— Другите старейшини и аз бихме искали да останеш — продължи Джубурли, — но е по-добре да си отидеш. Джубурдарли бе твърде дълго с хора, които не са негова кръв и плът и стана различен от своите. Ти не трябва да постъпваш така. Къде ще отидеш и какво ще правиш?

— Ще ида на изток и ще работя, за да имам най-необходимото за живот. Същевременно ще обикалям и ще търся заветното място на моя дух, където ще бъда спокоен.

— Ще го намериш — каза Джубурли уверено. — Ще го търсиш известно време, но то те чака и сега. — Започна да рови из торбата си и извади парче кост около два сантиметра широко и десет дълго, по което бяха издълбани сложни фигури. В единия му край бе пробита дупка, през която бе промушена каишка от здраво животинско сухожилие. — Другите старейшини и аз знаехме, че ще си заминеш. Последния път, когато бяхме на свещеното място бора, го направихме за теб.

— За какво служи, Джубурли?

— Да те предпазва — отвърна, старецът и се надигна на пръсти, за да го закачи на врата на Джереми. — Ако имаш враг, когото трябва да премахнеш, насочи амулета към него и след това го унищожи. Врагът ти също ще бъде унищожен.

Джереми гледаше подаръка, който бе получил, и силно се съмняваше, че амулетът може да извърши това, което казва Джубурли. През изминалите години бе ставал свидетел как старейшините узнаваха за събития, на които не са присъствали, без логическо обяснение как са научили. Имало бе случаи, когато събитията взимаха неочакван обрат, но точно такъв, какъвто старейшините желаеха. Но по отношение на свръхестествените сили Джереми си оставаше скептично настроен и предпочиташе да вярва, че „чудесата“ са плод на реални, но неизвестни нему обстоятелства.

Същевременно бе благодарен на стареца за грижата, която проявяваше към него.

— Много е мило, че ти и другите старейшини сте направили това за мен — каза той и докосна амулета. — Докато не се появи враг, когото трябва да унищожа, ще го пазя, за да ми напомня за хората, които ми позволиха да живея на земята им.

Старецът постави ръка върху рамото на Джереми, усмихна се, без да проговори за сбогом, обърна се и заслиза по хълма. Джереми се изкачи до нишата в стръмната скала, където Джарбо бе скрил дрехите и торбата преди толкова години. Скривалището бе все така здраво запечатано с камъни и кал, както в деня, когато Джарбо го бе зазидал. Джереми взе един камък и разби отвора. Дрехите му бяха широки, но шапката му ставаше. След като години бе носил мокасини, ботушите сега му тежаха. Джереми прибра ножа, пистолета и всичко останало в брезентовата торба. Преметна я през рамо заедно с навитото одеяло и шишето за вода, което преди години Джарбо бе облякъл в кожа, и заслиза.

Когато бе в подножието на хълма, някакво движение в небето привлече вниманието му. Вдигна очи и видя, че над него кръжи червен ястреб. Докато го наблюдаваше, му мина странна мисъл, че ястребът може да е и нещо повече от птица. Затова свали шапката си и я размаха.

Ястребът се издигна в облачното небе. Отиваше все по-нагоре и по-нагоре, докато се превърна в малка точица на фона на облаците. После изчезна. Джереми си сложи шапката и пое на югоизток. Вървеше с големи, бързи крачки. Истинското му завръщане бе започнало.