Аарон Флетчър
Дългото завръщане (15)

15.

— Прав беше, Джереми — провикна се Бъги щастливо от дъното на изкопа под каменния корниз. — Тук има вода!

Джереми пусна самоделния си тежък чук и пристъпи към изкопа до пресъхналото речно корито под корниза от вулканична скала, която говореше за наличието на гранитна основа на около метър под земята. Изкопът бе близо два метра дълбок и от песъчливата почва край ботушите на Бъги извираше вода.

— След още около половин метър ще стигнеш до основната скала — му каза Джереми, — и тогава ще имаме обилна вода.

Бъги продължи да работи, като къртеше късове земя с остър кол, след това ги товареше на широко парче дървесна кора, с което ги изнасяше от изкопа. Джереми се върна при голямата плоска скала и взе отново чука си, който представляваше голям отломък от вулканичен камък, привързан за дебела тояга. Скалата бе мек конгломерат и Джереми продължи да откъртва парчета от центъра й, за да се образува вдлъбнатина, която щеше да задържи водата. Топлото пролетно ноемврийско слънце грееше върху широкия улей, издълбан от потоците. От другата страна на речното корито бяха спънати два оседлани и два товарни коня, които пощипваха тревицата, покарала след последния дъжд. Но те едва се докосваха до зеленината, бяха жадни, тъй като не бяха пили вода от предния ден.

След малко Бъги извика, че е стигнал до основната скала. Джереми огледа вдлъбнатината доволен, хвърли чука и отново приближи до изкопа. Бе дълбок над два метра, а Бъги стоеше в няколко сантиметра вода. Джереми се надвеси, хвана здраво ръката на другаря си и го издърпа нагоре.

Бъги изтърси праха от косата и брадата си и се приближи до плоската скала.

— Ще стане хубава поилка за животните — отбеляза той. — Но как ще докараме водата дотук.

— Донеси платнище и въжета и ще ти покажа — отвърна Джереми. Бъги се запъти към конете, а Джереми взе брадвичката си и отиде при младите дръвчета, от които си бе отрязал дръжка за чука. Отсече две тънки къси издънки и ги окастри, след това ги преви на кръг и завърза платнището и въжетата, Джереми отряза две парчета от брезента, вкара ги в обръчите, проби с ножа си дупка по краищата и завърза двете парчета с въже за обръчите. Получиха се своеобразни кофи — с въжето, вързано за дървения обръч, можеха да се спускат във водата, а камъкът на платненото дъно щеше да ги тегли надолу. Бъги наблюдаваше и се усмихваше изумен.

— Наистина си научил много, докато си бил сред аборигените, Джереми. Намираш вода там, където изобщо я няма, и можеш да правиш всякакви неща.

— Е, аборигените нямат платнища — засмя се Джереми. — Но се научих да използвам това, което имам под ръка, да се справям без сложни инструменти. Конете ще полудеят щом усетят водата, затова ги доведи, а аз ще започна да пълня кофите.

Бъги се върна при конете, а Джереми хвърли кофите в изкопа. След като се потопиха, той ги издърпа с въжетата и ги понесе към плоската скала. Бъги водеше конете през пресъхналото корито и животните се втурнаха неудържимо към водата, като повлякоха здравия набит пастир. Джереми изля водата във вдлъбнатината, а конете вече се бутаха, за да се наредят около малкото езерце. Бъги взе една от кофите и двамата с Джереми донесоха още вода. След като няколко пъти отидоха и се върнаха, Бъги се зачуди дали водата от изкопа може да секне.

— Доколкото знам, не — отговори Джереми. — Но аборигените винаги връщат изкопаната пръст в ямата или покриват с клони и кора от дървета.

Когато конете се напиха до насита, Бъги ги върна при тревицата, която те сега лакомо започнаха да пасат. Джереми се изкачи по речното корито до храстите, започна да сече клони и да ги хвърля надолу. Бъги отиде до близките евкалиптови дървета и събра широките парчета кора, изпадали от тях.

Докато привършиха събирането на храсти и кори, пръстта бе започнала да се утаява по дъното на изкопа. Джереми потопи една кофа, и след като той и Бъги задоволиха жаждата си, напълни своето облечено в кожа шише и металическата манерка на Бъги.

Взеха да затрупват изкопа с клони, а най-отгоре го покриха с кора. После отидоха при конете. Качиха се на оседланите и поведоха товарните по стръмния бряг, отдалечавайки се от кладенеца.

Далечната пустош на Куинсланд се простираше до хоризонта във всички посоки без никакъв признак за цивилизация. Гъстите храсталаци, които покриваха хълмовете и долините, на места отстъпваха на саваната, където сред високо избуялата трева спинифекс тук-там растяха дървета. Животните не бяха свикнали с човешките същества и червеното кенгуру, синята змия стрелец и птиците ему се спираха, надничаха любопитно, после се шмугваха в гъстата растителност пред конете. В небето кръжаха какви ли не птици и големи ята от шумни пъстроцветни папагали от най-различни породи.

Пейзажът много приличаше на този в Нов Южен Уейлс и Джереми също толкова го харесваше. Това бе естествената му среда, той сякаш бе част от нея. Но не се чувстваше по-привързан към Пустошта в Куинсланд, отколкото, към която и да е друга част на дивите области. Когато видя тези земи за първи път, разбра, че мястото, към което истински принадлежи, бе другаде. Щеше да остане тук за известно време, после да продължи странстванията си.

Изкачиха се до върха на хълма, Джереми дръпна юздите и огледа местността. На няколко мили северно имаше група евкалипти, което говореше, че може да има й вода. Двамата с Бъги се насочиха към дърветата. На около километър от хълма пред тях изтича младо диво биче. В сравнение с домашните животни то бе слабо и бързо. Бе самотно животно, прогонено от стадото от друг бик водач.

През последните няколко дни бяха виждали диви овце и коне и тук-там по някой див бик. Още по-важно бе, че бяха забелязали следи край непресъхналите езерца, което показваше, че наоколо има доста див добитък. Когато още едно биче, прогонено от стадото, изтича през храсталака пред тях, Бъги се усмихна и кимна доволно:

— Все повече добитък ще срещаме, Джереми.

— Да, а всъщност още не го търсим. А когато започнем да търсим, ще намерим колкото искаме.

— Знам, че ще го намериш — засмя се Бъги. — Видях те как откри изгубените овце. Колко искаш да събереш в едно стадо?

— Стотина глави, заедно с телетата. Както разправяха пастирите във фермата на Бивън, за добитъка плащат по десет-дванайсет шилинга на глава в Бък. Петдесет или шейсет гвинеи ще са добри пари за няколко седмици работа.

Бъги разпалено се съгласи и се засмя щастливо. Не след дълго, когато доближиха дърветата край реката, залязващото слънце огря едно езерце. Бе малко и плитко и Джереми знаеше, че ще пресъхне, когато времето се затопли. Така бе станало с всички езерца, които бяха видели досега.

Разседлаха конете, като ги оставиха да пасат високата трева сред дърветата, после запалиха огън. Бъги започна да приготвя вечерята, а Джереми пообиколи езерцето, като изучаваше следите от животни във влажната почва и откри, че някои от тях са от млади бичета. Върна се по здрач, точно когато Бъги сваляше канчетата от огъня и сипваше храната в чиниите им.

Докато вечеряха, Бъги заговори за плодородната и добре напоена земя в района на река Дарлинг. Джереми само сви рамене — за него други неща бяха по-важни.

— Не съм виждал по-гъсто населена земя, освен около големите градове — каза Джереми. — Някои предпочитат това, но аз бих искал край мен да има малко хора и повече земя, както е тук.

— Да, ти си човек на Пустошта, няма съмнение — отбеляза Бъги. — А онези във фермата Бивън не мислеха, че е разумно да идваме тук, в сухите земи, за да намерим добитък, нали?

Джереми се засмя и кимна в знак на съгласие. Всички, включително и собственикът, мислеха, че това е напълно безполезно. Бяха убедени, че добитъкът ще умре от жажда, преди да го поведат към долината на Дарлинг. Освен това, според пастирите, такава експедиция била и опасна. За тях далечната Пустош бе непознато, страшно място, където човек лесно може да се изгуби или да умре от жажда и глад. Смятаха, че подивелият добитък е също толкова опасен, колкото глиганите.

Последното тревожеше и Бъги.

— Не сме виждали бикове със стада — каза той загрижен, а изпъкналите му очи светеха от огъня. — Те могат да бъдат заплаха за нас.

— Ако не можем да се справим с тях по друг начин, ще ги застрелям — отвърна Джереми. — Не ме тревожат приказките на онези хора, защото не бяха прави за много неща.

— Е, те не са хора от пустота, каквито сме ние с тебе, и особено ти. За вода няма да се тревожим, нали?

— Не, можем да поим добитъка от кладенеца, който изкопахме днес, и това ще им стигне, докато се придвижим до голямото езеро на юг оттук. Оттам ще ги закараме до рекичката, която открихме, а след това ще бъдем в долината на Дарлинг. Ако се движим на север и на запад от тук, или ще намираме вода, или ще копаем навсякъде, където спираме с добитъка.

— Ами кошара, в която да го държим, докато търсим други животни? За да построим кошара, ще ни бъдат нужни седмици.

— Когато имаме нужда от кошара, ще измислим нещо.

Бъги кимна, доволен от този отговор, и продължиха да разговарят за други неща. Едно изказване, което Джереми бе чул във фермата Бивън, го бе заинтригувало и той все мислеше за него. Собственикът бе казал, че в Брисбейн добитъкът се продавал по трийсет шилинга или дори повече, защото местните животни били малко, а много добитък трябвало да се докарва с параход. Между равнината на Дарлинг и Брисбейн лежеше Големият вододел и всички смятаха, че е непроходим дори и пеша. Но Джереми знаеше, че в планината трябва да има утъпкани от аборигените пътеки, някои от които сигурно щяха да са подходящи за малко стадо.

След вечерята Джереми и Бъги се завиха с одеялата си до огъня. Преди зазоряване те вече бяха на крак, направиха чай и сгряха остатъка от вечерята. Когато слънцето се показа, оседлаха конете и потеглиха на северозапад, за да търсят друг воден източник.

След няколко часа намериха езерце, в което водата щеше да се задържи през цялото лято. На другия ден продължиха да търсят до късния следобед и Джереми вече беше почнал да мисли, че ще трябва отново да копаят, когато видя следи от животни, водещи към скалист хълм. Проследи ги и откри каквото търсеше. В подножието на хълма имаше извор. По каменистата почва покрай него нямаше растителност, затова наличието на вода не се забелязваше отдалеч.

На следващия ден трябваше да изкопаят кладенец, на другия — също. Продължаваха да яздят на северозапад, а местността ставаше все по-гола и езерцата — още по-редки. Срещаха повече животни, а Джереми видя дори и няколко малки стада. Започна да мисли по какъв начин да избегне строенето на кошара.

Откри начина в един ранен следобед точно когато намери и езеро. След като бяха яздили от изгрев, стигнаха до тясна долина между два хълма. В единия край на долината имаше дървета и избуяла растителност, което означаваше, че има вода, а като се приближиха до хълмовете, Джереми забеляза, че склоновете им, спускащи се към долината, са твърде стръмни и животните не биха могли да се катерят по тях. Когато навлязоха в долината, Джереми откри и други качества на мястото, които го правеха подходящо за нуждите им. В по-близкия си край долината не бе повече от шейсет метра широка, а след това се простираше огромна площ с високи треви и дървета. В далечния край широчината бе едва колкото да мине потокът, който се образуваше след дъжд и пълнеше езерото.

Езерото бе голямо и дълбоко, в него водата би се запазила и през лятото, а от другата страна на долината растяха чемширови дървета, много подходящи за колчета за заграждението. След като устроиха лагера си до езерото, Джереми и Бъги извадиха брадвите и започнаха да секат дървета. В късния следобед Джереми видя малко стадо да се приближава до езерото, но животните се изплашиха от звука на брадвите и се втурнаха назад.

До залез Джереми и Бъги бяха повалили и окастрили десетина високи, стройни дървета. На следващата сутрин Бъги продължи да сече, да сваля клоните от дърветата, а Джереми ги довличаше до по-широкия отвор на долината, за да го прегради. Докато подреждаше коловете зигзагообразно, Джереми си припомни една нощ преди много години, когато Джарбо Чарли му бе показал как най-добре се прави ограда от колове.

До залез-слънце на третия ден и двата входа на долината бяха преградени, като в по-късата ограда направиха и една порта. Призори на следващия ден Джереми и Бъги яхнаха конете и потеглиха. Джереми знаеше, че бичетата започват да пасат рано сутрин и че предпочитат високата твърда трева спинифекс пред другата растителност. От билото на хълма на няколко километра пред тях се ширна саваната и двамата с Бъги се отправиха натам.

В малко стадо след тревите имаше десет крави, четири юници и половин дузина телета. Имаше и един голям, агресивен бик с широко разположени, готови за бой рога. Той започна да рие земята и да мучи застрашително, докато Джереми и Бъги обикаляха край стадото и бавно се приближаваха, като плющяха с пастирските си камшици, за да подкарат животните към долината.

— По-добре мини напред и го застреляй, Джереми — предложи Бъги нервно, а в изпъкналите му очи се четеше тревога.

— Не, най-напред ще се опитам да го прогоня — отвърна Джереми. Не искаше да убива животни, освен при необходимост. — Може да избяга, ако го перна с камшика. Отстрани се, за да не се втурне към теб.

Бъги с готовност се подчини, обърна коня си и застана на около петдесет метра от бика. Оттам започна с тревога да следи какво ще стане. Стадото избяга в храсталаците, бикът ревеше и клатеше дългите си рога, а изпод мощните му копита хвърчаха големи парчета земя. Конят на Джереми бе изплашен, затова младежът стисна здраво юздите и го пришпорваше, докато се приближаваше към бика и плющеше с камшик.

Бикът наведе глава и премина в атака, а конят на Джереми се опита да избяга. Джереми обърна коня си, като се оглеждаше назад и размахваше камшик. Бикът бе твърде едър и мускулест и не можеше да се сравнява с коня по пъргавина. Той рязко спря и отново се втурна, докато Джереми правеше кръг около него. Стовари края на камшика върху гърба на животното, но то само изрева разярено и удвои усилията си да настигне коня.

Ставаше все по-трудно да се управлява изплашения кон, очите му светеха от ужас и се мъчеше да се отърве от юздата. Най-накрая Джереми се отказа, пусна камшика и извади пистолета. Зареди го, бързо се прицели и натисна спусъка. От изстрела краката на животното се подвиха и то рухна на земята — улучено бе в главата.

— Това бе рядко зрелище! — извика Бъги, като се приближаваше до бика, — А ти се справи много добре с пистолета.

— Специалист ме е учил да стрелям — отвърна Джереми, слезе от коня, нави камшика си и отново се метна на седлото. — Сега, след като се наложи да убия този бик, не можем да го оставим да изгние. Ти го одери и отрежи малко месо, докато аз потърся стадото.

Бъги кимна, слезе от коня си и го спъна, а Джереми тръгна в посоката, където бяха избягали младите животни. Отначало се бяха разпръснали и бяха оставили ветрилообразни дири сред тревите. След няколкостотин метра бяха спрели и стадният им инстинкт ги бе събрал отново. Джереми тръгна по следите и ги намери на около два километра, където пасяха мирно на една поляна.

Когато Джереми се върна, Бъги бе одрал кожата и бе увил в нея филето и други вкусни парчета месо. Завърза я зад седлото си и двамата тръгнаха към животните. Бе много по-трудно да се карат отколкото овцете, но не бе невъзможно. Някои непрекъснато се опитваха да се отклонят, докато основната част от стадото се движеше към долината, но се връщаха при другите, щом Джереми или Бъги ги обикаляха отстрани.

Когато приближиха на километър от долината, Бъги тръгна напред, за да отвори портата. Дивите бичета и юници се заколебаха пред оградата, след това се скупчиха край вратата, когато чуха плющенето на камшика. Като затвориха портата зад животните, Джереми и Бъги се отправиха към лагера си. Простряха кожата да се суши, закачиха на едно дърво месото, увито в платнище, за да не го кацат мухи, след това се качиха на конете и отново излязоха от долината.

Бе пладне и Джереми знаеше, че по това време повечето животни лежат на някое тихо място и преживят. С Бъги претърсваха гъсталаците и в ранния следобед намериха още едно стадо. Бикът не бе толкова агресивен, както първия, и избяга, когато Джереми стовари камшика си върху него. После подкараха стадото към долината.

На другия ден можаха да намерят само едно стадо, но на следващия откараха две стада в долината. Броят на говедата, които пасяха в долината, постоянно се увеличаваше. Отначало животните се държаха колкото може по-далеч от лагера край езерото, но постепенно почнаха да не се плашат от Джереми и Бъги. От странстванията си в търсене на храна и вода животните бяха доста изпосталели, и сега, сред спокойствието и пашата в долината, започнаха да се охранват.

Когато се събраха около сто крави и волове и петдесетина телета, Джереми реши, че това е максимумът, с който ще могат да се справят. Изчака още два дни, за да привикнат с хората и последните прибрани животни, като от време на време той и Бъги обикаляха сред тях, докато пасяха. В края на втория ден престанаха да се стряскат при вида на конете. Тази нощ Джереми и Бъги спаха малко. Станаха часове преди развиделяване и свалиха част от загражденията, за да могат животните свободно да влизат в долината и да пият от езерото. Когато настъпи утрото, подкараха добитъка.

Това бе първата от много безсънни нощи за Джереми и Бъги, докато караха добитъка по криволичещите пътеки между кладенците. Подивелите животни имаха много по-слабо развито стадно чувство от овцете, бяха по-склонни да се отдалечават сами, когато стадото спираше за нощувка. Допълнителни трудности създаваха и кучетата динго, които вървяха по следите им. Макар да можеха да се преборят с напълно израснало биче, те си избираха за плячка слабите, болните и младите животни. Нощем воят им се чуваше от всички страни, а от това кравите с телетата ставаха неспокойни.

За кучетата динго не бе трудно да следват стадото, защото Джереми не караше добитъка да бърза — животните можеха пътьом да пасат и да наддават на тегло. Скоро бичетата и юниците заприличаха на домашни животни по вид и по поведение, станаха по-угоени и по-кротки. Напълно свикнаха, че Джереми и Бъги са постоянно край тях, а вечер, когато спираха за водопой, жадните животни ги обкръжаваха от всички страни и едва не стъпкваха пастирите си, докато им извадят вода.

След първите почти безсънни нощи Джереми се опита да направят нещо като дежурства с Бъги, но това се оказа невъзможно. През годините, които бе прекарал с Джарбо Чарли, бе придобил навика да отдава цялата си енергия на всичко, с което се захванеше. При всяко необичайно раздвижване сред животните нощем Джереми се събуждаше и скачаше на крака, преди да осъзнае какво върши. Бъги също се стараеше да работи повече, отколкото му се полагаше, и всеки път, когато Джереми отиваше да провери стадото, го сварваше до него.

Джереми стоически понасяше умората, както бе понасял и други несгоди в миналото, защото имаше фактори, които подклаждаха запасите му от енергия. Знаеше, че Бъги страда повече, тъй като е по-стар и уморен, очите му бяха зачервени, но изпълняваше задачите си с мрачна решителност. Джереми работеше колкото него и дори повече, защото се чувстваше длъжен да направи пътуването колкото е възможно по-леко за стареца.

Важен повратен момент настъпи, когато преминаха първия изкопан кладенец. След това местността стана по-плодородна. На следващата вечер спряха до голямо езеро сред буйна растителност и добитъкът можа да попасе, преди да го приберат за нощуване.

На другия ден стигнаха до поток — първата течаща вода по пътя им от седмици наред.

След още два дни стигнаха до първия утъпкан път, какъвто не бяха виждали от месеци; той водеше към алувиалните низини на югозапад от долината на река Дарлинг. С обилната си зеленина тази област напомняше на Джереми за долината на река Нипиан, но по размери двете не можеха да се сравнят. Районът от десетки хиляди квадратни километри бе прорязан от потоци, които образуваха притоците в горната част на Дарлинг. Тук-там бяха разпръснати села, животновъдни ферми се редуваха с големи площи, засети с жито и други зърнени култури. В тази заселена област кучетата динго, които преследваха стадото, изчезнаха. Кравите с теленцата вече не бяха неспокойни, а Джереми и Бъги можеха да спят по четири-пет часа през повечето нощи.

Близо до град Даргауара излязоха на широкия път, използван за прекарване на добитък до Бърк. От двете му страни имаше обширни тревни площи, където животните можеха да пасат, а на определени разстояния пастири бяха оставили удобни лагери. В множеството потоци и рекички имаше изобилна вода. По този път Джереми и Бъги караха стадото си в уханното ранно лято. По-голямата част от добитъка се прекарваше по-късно от фермите до Бърк и сега срещаха само скитници и ездачи. Но за Джереми и това движение бе твърде оживено, а местността — пренаселена. Повечето животновъдни ферми не бяха по-големи от земеделските чифлици и всеки ден минаваха покрай няколко, разположени встрани от пътя. Джереми бе готов да признае, че районът е плодороден и богат, но все пак предпочиташе голите, слабо населени простори на далечната пустош.

След един брод на река Баруон, недалеч от град Мънгинди, пътят навлезе в Нов Южен Уейлс. Постепенно той започваше да извива на запад и подир няколко дни река Дарлинг вече бе съвсем близо на север, като още събираше води от притоците си в дългия си път към морето. Запасите им започнаха да се изчерпват и Джереми размени с един фермер юница за няколко торби с ранни зеленчуци, торба прясно смляно брашно и голям къс бекон.

Един следобед се видя краят на пътуването, когато на няколко километра пред тях се показа Бърк. Градът бе център на корабоплаването по реката и в доковете имаше три речни кораба. Бърк бе просторен град и се разрастваше от реката към сушата. Представляваше лабиринт от улици с дървета, островърхи кули на черкви и високи сгради, които стърчаха над зеленината. Южно от града имаше голяма тревиста площ, където се събираха стадата.

Слънцето залязваше, когато Джереми и Бъги докараха стадото си до сборния пункт и се настаниха да нощуват. На следващата сутрин дойдоха трима купувачи от пазарите за добитък в града, за да огледат стадото. Изглеждаха развеселени, когато влязоха в сборния пункт и заоглеждаха животните. Джереми знаеше защо. Стадата, докарани от фермите, винаги се състояха от пораснали крави и бикове, а в неговото имаше телета и юници. Освен това животните сега доста приличаха на домашен добитък от смесени породи, но нямаха клеймо или резки по ушите, които да покажат кой е собственикът.

Щом всички се представиха един на друг, Джереми отговори на познатия въпрос за родството му със семейство Керик от Тибубъра и обясни произхода на стадото си.

— Името е същото, но нищо повече. Това са диви животни. Събрахме ги в далечната пустош северозападно от равнината на Дарлинг.

— Наистина са диви животни! — възкликна един от мъжете. — Сега, когато ни обясни, виждам, че са малко проскубани и с див поглед. Но са охранени и в добро състояние. Как ги преведе от толкова далеч? Кладенците там са на дни или седмици разстояние един от друг, нали?

— През по-голямата част от пътя ние сами копаехме кладенци — обясни Джереми.

Купувачите се разсмяха, като сметнаха, че Джереми се отклонява от отговора.

— Значи сте копали кладенци? — забеляза един от тях иронично. — Никой не може да те обвини, че криеш методите си, защото няма спор, дори и с достатъчно вода, пак ще е трудно да се докарат оттам. Възхищавам ти се и смея да твърдя, че малцина биха се справили. Но за съжаление моят шеф иска само възрастни животни, не иска да купува телета.

— А моят ще купи — вметна друг купувач. — Готов е да купи всякаква стока, стига цената да е добра. — Отново огледа стадото с опитно око и продължи: — Предлагам десет шилинга на крава, осем на юница и пет на теле. Кажи го шейсет и пет гвинеи за всичките.

— Ще платя седемдесет за всичките — намеси се третият купувач.

Първият, който бе направил предложение, отново огледа добитъка, сви устни озадачен, но поклати глава и отказа да вдигне цената. Джереми се обърна към последния купувач:

— Готово. Къде се намира пазарището ви?

— Близо до пристанището — отговори той. — Ще ви изпратя двама души, които работят там. Те ще ви покажат пътя и ще ви помогнат със стадото. Парите ще ви чакат в канцеларията, когато пристигнете.

Тримата купувачи си тръгнаха, а Бъги весело обсъждаше сумата, която им бе предложена за стадото, докато прибираха кухненските съдове и всичко останало от лагера си. И Джереми бе доволен от парите и започна да излага плановете си пред Бъги. Никой от двамата не искаше да остане в града повече, отколкото се налага, затова решиха, щом си купят припаси и други необходими вещи, да тръгнат обратно.

Оседлаха конете и точно по това време пристигнаха двамата работници от пазара за добитък. Застанаха от двете страни на стадото, като го оформиха в широка колона и я насочиха към пътя от сборния пункт за града. След стотина метра раздалечените една от друга къщи започнаха да се долепват и образуваха широка улица през северния край на града. Когато пред погледа им се появи пазарът до реката, един от работниците мина напред, за да отвори портата на заграждението.

В канцеларията собственикът наброи седемдесет гвинеи в злато от касата си. Когато излязоха, Джереми искаше да даде на Бъги половината от парите, но той отказа да ги приеме, като предпочиташе Джереми да ги държи и да плаща за всичко. На път за пазара бяха минали край една ковачница и сега се отправиха към нея, за да сменят изтритите подкови на конете.

Докато ковачът подковаваше конете, Джереми направи няколко допълнителни подкови, които щеше да вземе в далечната пустош. Плещестият ковач кимна одобрително, като забеляза колко сръчно Джереми оформи подковите на наковалнята.

— И сам можеш да станеш ковач, ако решиш — каза му той. — Работил ли си като ковач?

— Не, преди години имах един приятел, който ми показа как се подковават коне — отговори Джереми. — Но ако се занимавах с ковачество, щеше да ми е нужен още един товарен кон за наковалнята и друг за меховете, инструментите и желязото, нали?

Ковачът се засмя и се съгласи. Когато конете бяха готови, Джереми плати за свършената работа и за желязото, което бе използвал за допълнителните подкови, след което се отправи заедно с Бъги към центъра на града. На Джереми му се струваше, че по шумните, многолюдни улици животът тече с безумна скорост.

Липсваха уважението и учтивостта, които бяха закон във фермите и в далечната пустош, а някои хора му изглеждаха плахи. В магазина, където влязоха с Бъги да си купят нови дрехи, двама едри, яки моряци от речен параход се смееха и говореха високо мръсни думи. Освен жените, в магазина имаше и няколко мъже, които само се мръщеха и не предприемаха нищо, за да помогнат на собственика, който напразно се опитваше да укроти моряците.

Джереми се обърна към тях, побеснял от гняв.

— Или прекратете тази дандания, или се махайте оттук — извика им той.

В магазина настъпи тишина, а Джереми гледаше моряците гневно. За миг единият от тях като че ли се поколеба как да му отвърне, свил презрително устни, след това се отказа и двамата здравеняци излязоха от магазина. Но скоро Джереми започна да се притеснява, защото собственикът и клиентите го зяпаха възхитени и разпалено му благодаряха. Той набързо плати дочените ризи и панталони, които бе купил за себе си и Бъги, и двамата си тръгнаха.

Спряха в други магазини и си купиха шапки и ботуши. В железарския магазин си избраха брадва, други инструменти, нова манерка за Бъги и готварски съдове, които щяха да заменят вече очуканите. Джереми си избра един бръснач от изложените на витрината, после се засмя и поклати глава, когато продавачът извади поставка с ръчни часовници и му ги показа.

— Не, това е последното нещо, от което се нуждая — каза Джереми. — И сам мога да видя кога изгрява и кога залязва слънцето, а това са единствените часове, които ме интересуват.

Продавачът се засмя и прибра часовниците. Направи сметката и Джереми плати. Двамата другари нарамиха покупките си и тръгнаха към магазина за хранителни стоки, откъдето взеха торбички с грах, ориз, чай и други храни.

Излязоха от Бърк, като водеха товарните коне, отрупани с тежки, обемисти пакети. Малко след пладне стигнаха до една горичка край реката, която пресичаше пътя. Мястото бе тихо, доста далеч от многолюдния хаос на града и двамината спряха, за да подредят покупките си и да си устроят лагер за нощуване. След като подредиха припасите и всичко останало в стегнати вързопи, запалиха огън.

Джереми седна до огъня и преброи останалите пари, докато Бъги напълни канчетата с вода от реката и ги сложи върху жаравата. Джереми кимна доволно и прибра портфейла си в джоба.

— Останали са повече от половината пари, а имаме всичко, което ни е нужно, за да доведем още едно стадо от диви животни. Печалбата е добра, но си мисля, че можем да изкараме и повече със следващото стадо.

— Как? — попита Бъги, силно заинтересуван.

— Като го откараме в Брисбейн — отвърна Джереми. — Братът на Франк Бивън каза, че добитъкът там върви над трийсет шилинга.

Изпъкналите очи на Бъги се разшириха от изумление.

— Но Брисбейн е от другата страна на Големия вододел, Джереми — възкликна той. — Няма дори и горска пътека на стотици мили от Брисбейн.

— Знам къде се намира градът — засмя се Джереми. — И съм чувал да говорят, че нямало начин да се пресече тази част от Големия вододел. Но от памтивека групи аборигени, които разменят стоки, са го пресичали на разни места. Непременно трябва да има пътека, която можем да използваме.

Водата завря, Бъги свали канчетата от огъня, сипа в тях по малко чай и разговорът продължи. Джереми искаше да стигне до крайбрежната равнина и поради една лична причина, по-важна за него от допълнителната печалба от добитъка. Искаше да разбере дали този край ще има за него онова особено притегляне, което търсеше, онова привличане, което щеше да го превърне в мястото, където голямото му странстване щеше да завърши.

Както обикновено в разговорите им, Бъги се съгласи с всичко, което Джереми искаше да направи.

— Как ще намериш пътеката? — попита той. — Ще питаш някои от аборигените, които живеят в планината ли?

— Не, аз говоря само аранда, а там сигурно имат различен език — отговори Джереми. — А тези, които живеят близо до селата и говорят английски, едва ли знаят нещо за пътеките. Ще тръгнем към Туумба, която е доста навътре в планината и точно на запад от Брисбейн. Оттам ще започна да търся пътеката, по която можем да минем.

— Е, ако някой изобщо може да намери пътеката, това си ти — отбеляза Бъги уверено. — Ако спечелим достатъчно пари, мислиш ли да купиш или да основеш нова ферма някъде? Не съм вече млад и ми се ще да мисля, че ще дойде време, когато ще има къде да си отдъхна.

— Да, рано или късно ще имам ферма. И когато това стане, там винаги ще е осигурено място за теб и ще можеш да правиш каквото поискаш.

Бъги разцъфна от удоволствие и започна да отпива от чая си. Джереми отпи също и остави канчето на земята. При това движение лакътят му закачи шишето за вода, което бе до него заедно с одеялото и другия багаж в торбата. Макар и да не усети, че ръката му е докоснала шишето, то се претърколи, издрънча разбито стъкло и водата се изля от счупеното гърло.

Джереми погледна в недоумение, после със страх.

— По дяволите! — възкликна той. — Как, за бога, се случи това? Изпускал съм шишето от коня си върху камъни без дори да се пукне. Сега не съм го докосвал, то просто падна и се счупи.

— Сигурно ръкавът ти го е закачил и го е съборил — вметна Бъги съчувствено. — Може вече да е било пукнато, а ти не си забелязал. Така стана и с едно мое шише преди години.

Обяснението не задоволи Джереми, но сам не можеше да измисли нищо друго, докато гледаше с тъга счупеното шише.

— Да, предполагам, че е така — отговори той неуверено, събра разтрошените късове и ги сложи в кожения калъф при останалите от счупеното шише стъкла.

Като прибра и последното парченце, се зачуди какво да прави. Това бе вече напълно безполезна вещ, но мисълта, че просто ще я захвърли, му бе непоносима. Бъги очевидно разбра как се чувства Джереми, защото развърза новата лопата от товара на единия кон и отиде до дървото на няколко метра от огъня. Изкопа плитка дупка и се обърна очаквателно към Джереми.

От една страна, да се погребе коженият калъф и счупените стъкла изглеждаше абсурдно. Но от друга, бе подходящо, единственият добър начин да се раздели с една вещ, свързана с толкова скъпи за него спомени. Джереми пристъпи към дупката, постави вътре калъфа, после Бъги отново я зарина и я заглади с опакото на лопатата.

Върнаха се при огъня и докато Бъги завързваше лопатата обратно при багажа, се сети как Джереми веднъж по повод на бутилката му бе разказвал за вярванията на аборигените.

— Според тях в нея може да е останала частица от духа на човека, който пръв я е притежавал, нали така ми каза? Ако е вярно, какво ли означава, когато шишето се счупи?

Джереми седеше до огъня и тъкмо се канеше да отговори, че няма представа, когато една мисъл му мина през ума. Спомни си, че Джарбо му бе разказал за някакъв гравиран камък, който един старейшина дал на друг, а когато камъкът се счупил, първият притежател на камъка умрял. След това пропъди мисълта.

— Предразсъдъците не означават нищо, Бъги — каза той.

— Вярно е — съгласи се Бъги и седна от другата страна на огъня. — Можеш да вземеш моята нова манерка. Тя няма да ти замени счупеното, защото знам колко обичаше това шише, но ще може да държи вода. Старата ми манерка ще ми върши още работа.

Джереми поклати глава.

— Не, благодаря ти, но засега аз ще използвам старата манерка. Ще си купя нова в Туумба.

Бъги порови в торбата си, измъкна манерката и я подаде над огъня на Джереми. Младежът кимна с благодарност и я остави настрани, тъй като искаше да поговорят за нещо друго.

— Този път ще можем да съберем стадо много по-бързо, Бъги — каза той. — Вече имаме готови кладенци, които ни чакат, и най-добрата временна кошара, каквато може да се желае.

Бъги се усмихна щастливо и се съгласи. Докато обсъждаха плановете за събиране на ново стадо от див добитък, Джереми се мъчеше да пропъди от главата си мисълта за счупеното шише. Но връзката на шишето с детството му и с Джарбо бе тъй скъпа, че не можеше да го забрави бързо и лесно. Мисълта продължаваше да се върти в главата му и да му навява тъга.

 

 

Александра Керик седеше на бюрото си във всекидневната и се опитваше да работи върху счетоводните книги на стопанството. Мъчеше се да се съсредоточи върху това, че настриганата вълна вече пътува към Лондон, и върху надеждата, че пазарът ще е добър. Но бе невъзможно, защото в ранния следобед в селото на аборигените бе започнал някакъв ритуал.

Пронизителният вой на бамбуковите свирки диджериду, барабаненето с палки и напевните гласове никога не бяха звучали толкова зловещо и тъжно, ала нищо не бе станало в селото, за да оправдае този ритуал. Аборигените очевидно смятаха, че някъде другаде е станало нещо изключително важно и Александра не можеше да се отърве от лоши предчувствия. През последните няколко дни Дейвид се чувстваше добре, нямаше болки в гърдите. Сутринта бе тръгнал с Джонатан и няколко пастири да заведат овцете в Пингара, голямото заграждение непосредствено на северозапад от фермата.

На предната врата се почука силно; ръката, с която Александра държеше писалката, трепна и върху страницата на счетоводната книга падна голяма капка мастило. Като се овладя да не се втурне към вратата, Александра внимателно попи мастиленото петно и остави писалката на място. След това стана и пресече всекидневната към вратата.

По коридора от задната част на къщата идваше Ема Боднам, но като видя, че Александра излиза от всекидневната, тръгна бавно назад. Траурният ритуал на аборигените бе предизвикал у всички тревожно напрежение и Ема изчака да види кой идва. Руъл Блейк и Сайлас Доук, главният пастир, стояха пред вратата, а конете им под стъпалата бяха облени в пот и дишаха тежко след дългото, бързо препускане.

За първи път Александра виждаше двамата вече немлади, брадати мъже със сълзи в очите, но сега те плачеха открито и без да се срамуват. Гледаха я и плачеха, като не знаеха как да започнат това, което бяха дошли да съобщят. Александра се опря на врата за опора.

— Кой? Дейвид или Джонатан? — попита тя.

— И двамата, госпожо Керик — отговори Сайлас с разтреперан глас. — Господарят Джонатан бе слязъл от коня и гледаше някакви овце, когато един глиган излезе от храстите и го нападна. Най-близо до него бе господин Керик. Той уби глигана, но получи силен пристъп. Глиганът вече бе ранил господин Джонатан много лошо — и ние… ами ние не можахме да направим нищо.

Александра на мига осъзна загубата и всичко, което тя означаваше, без продължителен и труден период на приспособяване към новото положение. През ума й преминаха събития от дългите години, когато заедно с Дейвид се бяха борили да изградят фермата Тибубъра в дивата пустош. Последното събитие през днешния ден бе превърнало резултатите от десетилетния им труд в пепел, която щеше да се разпръсне при първия лош полъх на съдбата. Нямаше кой да поеме мантията на властта и отговорността, фамилията Керик нямаше наследник, който да седне начело на масата.

Скръбта по загубата на скъпите й хора бе смазваща и се усилваше още повече от факта, че това, което бе постигнала през живота си, сега щеше да се разпилее. Децата и внуците й щяха да продължат да живеят, но тя не можеше да им остави нищо, освен надгробния си камък. Ударът бе тъй силен, че Александра се чувстваше откъсната от всичко край нея, като празна, безчувствена черупка.

Откликваше само, защото бе необходимо да каже какво да се направи. Като че ли от далечно разстояние чу собствения си глас, когато каза на главния пастир:

— Трябва да се изпратят конници до съседните ферми и до Вилкания. Пасторът на Вилкания да бъде доведен тук.

— Ще се погрижа за това, госпожо Керик — отвърна Сайлас. — Вестителите ще тръгнат начаса с най-бързите ни коне.

— Всичко трябва да се приготви, за да се нахранят и подслонят гостите, които ще дойдат за погребението, а те ще са десетки.

— Да, ние с Руъл ще се погрижим за всичко — увери я Сайлас. — И всичко ще направим, както трябва, госпожо Керик. Няма да посрамим паметта на господин Керик и на господин Джонатан. Не се тревожете, защото ние с Руъл ще имаме грижата за всичко.

Александра му благодари и затвори вратата. Мина по коридора покрай Ема, която отчаяно плачеше, опряна на стената. Прислужницата бе съобщила новината на останалата част от персонала и сега Александра чуваше риданията в кухнята и съседните помещения. Със сухи очи и неподвижно замръзнало лице Александра продължи да върши нужното. Излезе през вратата към градината, за да съобщи на снаха си за случилото се.

Катерин бе в гробището на фермата в най-отдалечения край на градината и отново почистваше гроба на сина си, който бе мъртвороден преди много години. Отекваха звуците от траурния ритуал и Катерин знаеше, че се е случила някаква ужасна трагедия, но тя не искаше да чува за нея. Опита се да се усмихне, но се получи само някаква гримаса и прекъсна Александра, която бе започнала да говори.

— Мисля да посадя тук цветя, госпожо Керик — изрече тя набързо. — Често съм си мислела за това и сега ще го направя. Хубавите цветя ще изместят тези ужасни бурени.

— Катерин, трябва да ти кажа, че…

— Мразя тези ужасни бурени — отново я прекъсна снаха й, като ожесточено скубеше тънките стебла, пораснали на гроба. — Защо телцето на мъничкото ми детенце да храни тези грозни плевели? Да, ще насадя красиви цветя на този малък гроб, за да прогоня бурените, които непрекъснато растат.

— Катерин, слушай ме, трябва да ти кажа, че…

— Не, нямам време да слушам сега, госпожо Керик — продължаваше да говори Катерин напрегнато, с разтреперан глас, докато все така чистеше с пръсти гроба. — Вижте, подготвям го за хубавите цветя. Всеки път, когато погледна гроба на детенцето си, той е обрасъл с бурени. Ще посадя цветя, които да ги прогонят.

Александра стисна силно раменете на снаха си и я изправи.

— Катерин, Джонатан е бил убит от глиган — каза й тя най-сетне. — Дейвид е получил сърдечен удар. Дейвид и Джонатан са мъртви, Катерин.

— Ако телцето на бебчето ми трябва да храни нещо, то ще бъдат цветя — говореше Катерин несвързано и извърна лицето си. — На този гроб виждам само бурени, бурени, бурени!

— Катерин, Джонатан и Дейвид са мъртви!

Несвързаните думи се превърнаха в шепот, след това настъпи мълчание. Коленете на Катерин се подвиха, очите й се избелиха, лицето й бе напълно безизразно. Александра я подхвана, за да не падне. Обви ръце около кръста й и започна да я тегли по пътеката към къщата.

Когато бяха изминали половината път, Катерин изведнъж изпадна в лудост. Помъчи се да се измъкне и закрещя с цяло гърло. Пронизителните оглушителни писъци отекваха в ушите на Александра, но тя отново здраво хвана снаха си и я повлече към къщата.

Отвори се страничната врата и оттам изтича Ема Боднам, следвана от другите прислужници, готвачката и помощничките от кухнята. Всички още хълцаха разстроени и от очите им се стичаха сълзи. Спуснаха се по пътеката, наредиха се в кръг и поеха Катерин от Александра.

В бурния делириум на скръбта двете силни жени едва можеха да се оправят с Катерин. Тя риташе и размахваше ръце и надаваше писъци. Най-сетне успяха да я вдигнат и я понесоха към къщата, като залитаха от една на друга страна, докато се бореха с нея.

Заведоха я до къщата и тръгнаха към стаята й, а виковете на Катерин ечаха из целия дом. Александра остана на пътеката. Звуците от ритуала на аборигените и виковете на отчаяние, които идваха от къщата, се сливаха и отекваха като печален барабанен гръм в ушите й. Но дори и сега Александра не можеше да заплаче. Бе в състояние само да вдигне юмруци към небето в безмълвен, горестен протест.