Аарон Флетчър
Дългото завръщане (18)

18.

На следния ден трябваше да пере. Фиона излезе при първите зори, напълни с вода големия бакър и го закачи над огъня зад къщата. Върна се в кухнята и приготви закуска, а когато Дънли се появи, му донесе паницата с каша. Дънли я излапа набързо и се приготви да излезе.

Но на прага се спря и загледа дъщеря си с насочен към нея пръст.

— Не забравяй какво ти казах снощи — изръмжа той. — Бъди любезна с Върн като го доведа днес. Или ще му се усмихнеш, или ще размажа с юмрук надутото ти лице.

Дънли излезе, а Фиона седна до масата. Едва сдържаше тревожните си сълзи, чувстваше се напълно безпомощна и съвсем сама на света. Но пое дълбоко дъх и се изправи, защото не обичаше безделието, дори когато я измъчва най-сериозно безпокойство. Обиколи стаите и събра всички мръсни чаршафи и дрехи.

Сложи прането и сапун в големия бакър, после се зае със сутрешните си задачи. Като се прибра вкъщи, забеляза, че на запад от чифлика става нещо необичайно. Мъже и жени бързаха по шосето към хълмовете, но не се виждаше дим от запалена къща или хамбар, което би обяснило защо тичат толкова хора.

Фиона излезе пред къщата откъм шосето и видя техен съсед от близкия чифлик. Казваше се Томас Мансли и тя го извика, за да пита какво става.

— Двама души са прекарали стадо добитък през Големия вододел — подвикна той. — Оставили са го да пасе в ливадата на Маркам над шосето.

— През вододела? — изуми се Фиона и се приближи до Томас. — Докарали са стадото от долината на река Дарлинг?

— Не, от много по-далеч. Докарали са го двама, чак от Пустошта. Трябва да ги видиш, особено по-младият. Името му е Джереми Керик и от пръв поглед си личи, че е израснал в Пустошта.

Фиона слушаше с удивление за необикновеното събитие. Жителите на Брисбейн отдавна очакваха да се прокара път през Големия вододел. Но за девойката най-вълнуващ бе фактът, че двамата мъже и добитъкът са от легендарната Пустош. Името, което назова Томас, й бе познато, но я озадачи.

— Този човек от фермата Тибубъра ли е? — попита тя. — Ами че тя е овцевъдна, а не скотовъдна ферма. И трябва да е на две хиляди километра оттук.

— Не, чувам, че той не се смята за роднина на онази фамилия Керик. Но е повече от достоен за това име. — Томас повдигна шапката си и забърза по шосето. — Довиждане, госпожице Дънли.

Фиона му благодари за информацията и отиде зад къщата. Гореше от желание да види мъжете и стадото от Пустошта, защото всичко, свързано с тази прословута земя, пленяваше въображението й. Но знаеше, че ако Дънли се върне, докато я няма, ще има нов повод да я гълчи и да й причини нови неприятности.

Водата с прането бе завряла и Фиона почна да вади с дълга пръчка дрехите от бакъра и да ги плакне в коритото. Докато переше, разбра, че хората са задоволили любопитството си за докараното стадо. Известно време шосето бе оживено, защото съседите вече се прибираха, а после отново стана почти безлюдно, както обикновено.

Като изплакна и изстиска прането, Фиона го сложи в кош и отиде да го простира на въжето край къщата. В това време по шосето се зададоха двама ездачи. Отдалеч разпозна, че единият е Матю Харисън, собственик на заграждение за добитък на пазара. Другият ездач бе много по-висок и широкоплещест. Беше млад човек, носеше пастирска шапка и дочени дрехи. Фиона не го беше виждала преди и се досети, че той ще е Джереми Керик.

Като се приближи, тя го огледа с крайчеца на окото си. Добре обръснатото му, волево и красиво лице говореше за добър нрав. Видът му, стойката му върху коня и други черти потвърждаваха думите на Томас Мансли. В него имаше нещо, което напомня за огромни открити пространства, личеше, че е човек от Пустошта.

В миг Фиона забеляза, че младият ездач я гледа, което накара спътникът му да се ухили. Спряха конете си до оградата и Матю повдигна шапка.

— Добър ден — поздрави я той. — Ти си госпожица Дънли, нали?

— Да, аз съм Фиона Дънли, господин Харисън.

— Това е Джереми Керик, госпожице Дънли — представи го Матю. — Той и другарят му докараха стадо добитък през вододела.

Докато си разменяха поздрави с Джереми, Фиона запази самообладанието, на което я бяха научили дългогодишните й отношения с баща й. Лъчезарната усмивка на Джереми изразяваше открито възхищение, а по-хубави очи от неговите Фиона не бе виждала досега. Бяха бледосини като пролетното небе, а тя особено обичаше пролетта, сезонът, който я изпълваше с жизненост, защото тогава цялата природа се събуждаше за нов живот.

Фиона успя да запази външно спокойствие, макар че сърцето й биеше лудо и кръвта пулсираше в ушите й.

— Сигурна съм, че ви е омръзнало да ви питат дали пътуването ви е било много трудно, господин Керик — забеляза тя. — Но трябва да е било изключително мъчно да се пресече вододела със стадо добитък.

— Не беше лесно — призна Джереми. — Освен това пътешествието ни бе и много дълго. За толкова време, колкото ни отне пресичането на планините, другарят ми и аз бихме могли да откараме две-три стада до Бърк. — Посочи брезентовите торби зад седлото си. — Свършихме и припасите си, та сега съм тръгнал да купя някои неща от Брисбейн.

— Най-добрите магазини са на пазарния площад.

Джереми благодари за съвета и няколко минути поговориха за големината на стадото и други подробности. После двамата ездачи повдигнаха шапки, сбогуваха се и продължиха пътя си. Фиона се върна към прането си, а сърцето й продължаваше да бие ускорено от огромно вълнение, каквото никога не бе изпитвала.

Чувстваше се на границата между нов живот, преливащ от радост, за каквато дори не бе мечтала, и дълбините на убийственото отчаяние, което я притискаше през последните дни. Джереми изглеждаше почти невероятно съвършен във всяко отношение. Възхищението в усмивката му бе открито и неоспоримо.

Но това бе пясъчна основа за блажени очаквания. Не бе необикновено един мъж да се усмихне с възхищение на хубава жена, а тя знаеше, че е привлекателна, макар да бе доста висока и слаба. Той всъщност бе намекнал, че в бъдеще ще откарва стадата си в Бърк. По всяка вероятност щеше да замине след няколко дни и тя никога вече нямаше да го види.

Обзета ту от много оптимистични, ту от съвсем мрачни чувства, Фиона простря цялото си пране и се захвана с други работи. Когато чиракът на бакалина дойде за яйцата и маслото в ранния следобед, тя изобщо не бе помислила, че трябва да сготви нещо за обяд. Като го изпрати, почувства глад, но бе твърде възбудена, за да яде. Прането вече бе изсъхнало, тя го прибра и застла чаршафите на леглата.

Фиона се стараеше да стои на места, от където можеше да наблюдава и да чува движението по шосето. Щом зърнеше или чуеше ездач, спущаше се да помаха, в случай, че е Джереми, но всеки път се оказваше, че е някой друг. След няколко часа почна да се бои, че го е изпуснала. Време бе да избие на масло млякото от предния ден, изнесе чукалото и буталото край къщата и седна под въжето за пране, откъдето можеше да наблюдава шосето.

След малко дочу, че по шосето от другата страна на къщата приближава кон, но чаткането на копитата бе придружено от тракането на двуколка, която спря пред тяхната порта. Сърцето на Фиона замря, като чу шумния говор на Дънли и Слоукъм, които слизаха от двуколката. Тежките им стъпки изтрополиха пред предния вход и през къщата. Дънли я викаше из стаите, после се показа на задния вход.

— А, ето те — извика баща й, когато застана заедно с приятеля си до ъгъла на къщата. Гласът му бе весел, но в очите му блестеше предупреждение. — Казах на Върн, че си съгласна да се видиш с него. Нали е вярно?

Фиона кипна, че й се приписват думи, които не е казвала.

— Не, не е вярно, Ситън Дънли — рязко отвърна тя. — Ти ми каза, че мога да избирам дали да съм любезна с него, или да ме набиеш с юмруци. Трябва да ти заявя, че избирам юмруците!

— Тогава точно това ще получиш! — гневно изръмжа Дънли. — Ще те убия, ако не престанеш да ми противоречиш!

— Почакай, Ситън — намеси се Слоукъм. — Остави ме да й поговоря разумно. — Обърна се към Фиона със снизходително отношение, което я вбесяваше. — Време е да спреш с тези глупости. Наел съм двуколка, за да те поразходя, затова се приготви и да тръгваме.

— Не, в никакъв случай — отвърна с отвращение Фиона.

— И защо не, по дяволите? — избоботи Слоукъм, също разгневен. — Да не смяташ, че си прекалено добра за мене? Бога ми, уверявам те, че не си. Ти не си нищо повече от една слугиня, която храни прасета и избива масло. Аз съм търпелив човек, но няма да понасям… — Замлъкна с поглед, отправен над Фиона към шосето. — А ти, по дяволите, какво искаш? — запелтечи той.

— Искам да знам дали ти се ще да говориш по този начин и с един мъж — отвърна Джереми Керик.

Фиона се обърна с изненада и облекчение и видя, че Джереми е спрял коня си до оградата им. За един миг се уплаши да не му се случи нещо, но страхът й бързо изчезна. Беше същият човек, с когото бе говорила, но сега изглеждаше по-различен. Очите му бяха студени, стоманеносини като небе, което вещае силна, опустошителна буря. Атмосферата на пустошта, която го обгръщаше, сега извикваше представата за суровата природа на дивите простори, за техните смъртни опасности.

Слоукъм огледа Джереми и се поколеба. Заговори с приповдигнат тон, който издаваше безпокойството му:

— Ти само ела отсам оградата и ще видиш, че мога не само да говоря.

Джереми слезе от коня и леко се прехвърли през оградата. Слоукъм се спусна покрай Фиона със стиснати юмруци, закани и клетви. Джереми мълчаливо пристъпи напред с отпуснати край тялото си ръце и с мрачна решителност, изписана на загорялото му лице. Но когато се срещнаха, Слоукъм сякаш се блъсна в невидима стена. Десният юмрук на Джереми се издигна с ослепителна бързина и смазваща сила и се стовари насред лицето на Слоукъм.

От устата и носа му рукна кръв, краката на Слоукъм се олюляха и той внезапно замръзна на мястото си. С несигурни стъпки и с препъване, Слоукъм отстъпи назад под юмруците на Джереми, които се сипеха върху корема и лицето му. Джереми го следваше и го насочваше към къщата. Фиона политна настрана, когато Дънли се спусна край нея и се устреми към Джереми, обърнат с гръб над падналия до къщата Слоукъм.

— Зад тебе, Джереми! — извика Фиона. — Пази гърба си!

Дънли спря за миг, за да изгледа Фиона с безумна ярост. После отново се понесе напред, но се натъкна право върху юмруците на Джереми. Той го улучи в корема и Дънли се преви на две, а следващият юмрук попадна в лицето му. От носа му избликна кръв, той се залюля и падна. Слоукъм вече бе успял да се изправи на крака и Джереми пак се обърна към него. Наведен и със свити рамене, Слоукъм тичаше към Джереми, за да го блъсне с глава. Джереми отстъпи леко встрани, стисна го за ръка и го завъртя в кръг. Слоукъм изкрещя от изненада, като се видя принуден да тича в кръг с все по-големи и по-бързи крачки, докато Джереми го запрати към къщата.

Слоукъм се опита да спре, преди да се блъсне в къщата, но инерцията, която го носеше, бе твърде силна. Удари се в стената с главата напред и с такава сила, че прозорците издрънчаха. После се просна на земята. Дънли се изправи и заклати главата си, за да я проясни. Джереми се приближи до него, размахал двата си юмрука. Бързите, силни удари разраниха лицето на Дънли, коленете му се подгънаха, а последният мощен удар го простря на земята с разперени ръце и крака.

Джереми отмести поглед от Дънли към Слоукъм, и двамата пъшкаха в полусъзнание. После се обърна към Фиона:

— Кои са тези мъже?

— Този, за съжаление, е баща ми — посочи тя, — а другият му е приятел.

— Баща ти? — възкликна Джереми изумен.

Фиона само повдигна рамене. Искрено съжаляваше, че не произхожда от семейство, което би направило по-добро впечатление на Джереми.

— Той винаги е бил жесток човек и егоист. — Разказа за смъртта на майка си и за плановете на Дънли да продаде чифлика и да се ожени повторно. — При тези обстоятелства — продължи Фиона, — аз съм пречка за него, затова реши да се отърве от мене, като ме ожени за оня там.

— Знам, че с това няма да те успокоя — каза Джереми, — но съм чувал и за други родители, които се отнасят жестоко с децата си. Всъщност не бих постъпил с нито едно дете така, както моите родители постъпиха с мене.

Очите му отново добиха цвета на пролетно небе и бе невероятно красив, когато й се усмихна съчувствено.

— Много съм ти благодарна, че ми се притече на помощ — увери го Фиона.

— Направих го с радост и съм ти признателен, че ме предупреди да пазя гърба си. — Джереми посочи торбата зад седлото си, само една, от които бе пълна. — Купих някои продукти от магазините, които ти ми препоръча, но не взех зеленчуци. Реших да те помоля ти да ми продадеш малко от твоята градинка.

— Можеш да си вземеш колкото искаш. Винаги оставям малко в запас, за да храня прасетата. Докарай коня си до вратата на хамбара.

Той кимна с такава лъчезарна усмивка, която позволи на Фиона да допусне, че истинската причина да спре при чифлика им е била да я види. Сърцето й пърхаше радостно, докато обикаляше къщата, за да иде до широката порта от другата й страна. Джереми сръчно се прехвърли през оградата, доведе коня си до портата, вкара го вътре и затвори вратата зад себе си. Фиона взе мотика от бараката и преминаха през стопанския двор, за да идат в зеленчуковата градина.

Докато вадеха зеленчук и разговаряха, Фиона се убеди, че отношението му към нея е нещо повече от учтивост и дружелюбие. Но и най-смелите й мечти досега изглеждаха бледи в сравнение с копнежа й тя да го привлича тъй силно, както той я привличаше. Боеше се обаче, че се самозалъгва.

Освен това съзнаваше, че в този момент не би могла да разсъждава много трезво. Приятно й бе да бъде близо до него, но се чувстваше силно объркана, особено когато ръцете им се докосваха като събираха зеленчук. Мъчеше се да проумее най-важното събитие в своя живот. Защото тази пламенна любов я бе връхлетяла като светкавица. Изпитваше силна радост, която объркваше и чувствата, и мислите й.

Убеждението, че и той изпитва същото, не я напускаше поради характера на разговора им. Джереми го насочваше така, че да узнаят всичко един за друг. Измина един час, а торбата още не бе напълнена. Джереми й разказа за себе си и как е израснал в голямата Пустош, а тя бе очарована.

— Значи ти си от семейството, което притежава фермата Тибубъра — каза тя. — Защо не искаш хората да го знаят?

— Не от лоши чувства към тази фамилия — отвърна Джереми. — Всъщност възхищавам се на това, което са успели да постигнат. Но не искам хората да съдят за мене и да вадят заключения въз основа на името ми.

Фиона подозираше, че това не е цялата истина, че чувствата към собственото му семейство са много сложни и не могат да се вместят в това кратко обяснение. Джереми продължи да говори, като почти не споменаваше за родителите си, но когато започна да разказва за Пустошта и как е търсил подивял добитък, тя си помисли, че той влага в думите си двоен смисъл. Джереми беше скромен човек, но описанието на трудностите в Пустошта звучеше почти като хвалба.

От друга страна, като подчертаваше несгодите на живота в Пустошта, сърцето й потрепваше радостно. Сякаш искаше косвено да й каже, че животът й с него няма да има уюта на домашните удобства. После заговори, че търси собственото си място в Пустошта, където ще почувства, че истински принадлежи.

— Ще позная мястото, когато го намеря — продължаваше Джереми, — но нямам представа кога ще стане това. Думите, с които се опитвам да го обясня, звучат безсмислено и за самия мен, а пред Бъги дори не съм го споменал. Но съм щастлив, че си намерих другар като него, защото малцина биха издържали на такива странствания, нали?

Тонът му бе многозначителен, Джереми сякаш очакваше нещо повече от мнението на обикновен събеседник. Минаваха от една леха към друга и Джереми продължаваше да носи торбата. Фиона си пое дълбоко дъх, за да не затрепери гласът й от вълнение.

— Винаги, когато съм мечтала да избягам от Ситън Дънли и от живота си тук — отвърна тя, — съм си мислила за голямата Пустош. Другите говорят за Пустошта със страх, но за мене тя е огромна и велика земя, която би ме освободила от всички тежести на живота ми. Сигурна съм, че ще ми хареса.

Джереми пусна торбата, взе ръцете на Фиона и я обърна към себе си.

— Тогава ще дойдеш ли с мене? — попита я тихо, загледан в очите й. — Ние току-що сме се срещнали и не искам този въпрос да ти прозвучи прибързано и необмислено. Влюбих се в тебе още щом те видях. Почувствах, че никога няма да съм спокоен, ако ти не си с мен. Ще тръгнеш ли с мен, Фиона?

Фиона бе онемяла от радост. Големите му, топли ръце държаха нейните, а погледът на бледосините му очи я изпълваше с още по-силна вътрешна топлота.

— Да, ще дойда с тебе, Джереми — прошепна тя.

Не бе сигурна кой от двамата направи първата стъпка, но внезапно се намери в неговата прегръдка и се целунаха. Целувката изведнъж извика неочаквана и непреднамерена реакция. Бяха искали просто да изразят взаимните си чувства и да скрепят постигнатото съгласие, но тази близост запали някакъв вътрешен пламък, който се разгоря в истинска страст.

Устните й се разтвориха в неговите, когато се притисна към Джереми, а неговите ръце се плъзнаха по тялото й. В същия миг и двамата осъзнаха, че са в зеленчуковата градина посред бял ден и можеха да ги видят. Раздалечиха се. Фиона бе поруменяла и задъхана, а пръстите на Джереми трепереха, когато взе една кожена връв и завърза торбата със зеленчуци. Вдигна я, хвана Фиона за ръка и се върнаха към коня.

При портата до шосето разбраха, че Дънли и Слоукъм са се съвзели достатъчно, за да излязат, защото двуколката вече я нямаше.

— Не мога да те оставя сама. Стадото ми пасе във фермата на семейство Маркам. Те са добри хора и съм сигурен, че ще се съгласят да останеш при тях.

— Съмнявам се, защото тук всички гледат да си нямат неприятности със Ситън Дънли — отвърна Фиона. — Но и без това трябва да остана, за да се погрижа за кравата, за прасетата и пилците. А има и още нещо — искам да говоря с баща си сама.

— Не, не мога да те оставя сама — настояваше Джереми. — И не е разумно да се изправиш срещу него сама. Сега, като знам що за човек е, не изключвам, че би могъл…

— Решението по този въпрос трябва да бъде мое, Джереми — прекъсна го Фиона. — И аз решавам, че трябва да се срещна с него сама. — Усмихна се, за да смекчи категоричното си несъгласие. — Няма защо да се безпокоиш, защото духом ти ще бъдеш с мен, а сега положението ми тук е вече различно.

Два независими характера се бяха изправили един срещу друг, но без капка враждебност. Със своята убедителност, силната личност на Джереми въздействаше на Фиона, но въпреки това тя бе взела своето решение. Той отстъпи, целуна я и погали косата й, после се метна на седлото.

— Ще дойда пак утре сутринта — сбогува се той.

— Доведи и Бъги, ще ви приготвя хубава закуска.

Джереми се усмихна и потегли, но спря. Усмивката му изчезна и загорялото му лице се озари от същата пламенност, която бе излъчвало, когато я целуваше.

— Обичам те с цялото си сърце, Фиона Дънли — каза той с нежен и топъл глас.

— И аз те обичам от все сърце, Джереми Керик.

Той й помаха с ръка, стисна юздите и се отдалечи. Фиона го проследи с поглед. Преди да се скрие зад завоя на шосето, Джереми й помаха пак. Фиона му отвърна и тръгна към къщата.

Целият свят сякаш бе станал по-светъл и по-радостен. Фиона като че ли не стъпваше по земята, а се носеше над нея, когато се зае с работата си. Докато свърши най-неотложното, бе почнало да се свечерява. Почувства страшен глад и взе да приготвя вечерята.

Притесняваше се от срещата с Дънли повече, отколкото бе признала пред Джереми, но бе убедена, че трябва да я дочака сама. Питаше се какво би могло да се случи и погледът й се спря на железния ръжен, с който разбъркваха жаравата и обръщаха дървата в огнището. Откачи го от куката му и завря върха му в огъня, преди да продължи с готвенето.

Вечерята бе почти готова, когато Фиона чу как предната врата се отваря и се затваря тихо. След миг една от дъските на пода в гостната им изскърца и тя се приближи до огнището. Дънли се втурна в кухнята и застана между Фиона и вратата. Беше почти неузнаваем, лицето му бе подуто и нашарено от синини.

Но подигравателната му усмивка бе същата, излъчваше и обичайния си лъх на евтин ром. Дънли бавно се приближи към дъщеря си, готов да я сграбчи, ако се опита да му се изплъзне.

— Сега ще си уредим сметките, важна и надута господарке — изръмжа той, — Сега ще разбереш какво ще ти струва неподчинението на баща ти.

Бе почти готов да я сграбчи, когато Фиона се обърна към огнището, извади ръжена от жарта и го запрати към Дънли. Той отскочи от горещия връх на ръжена, но Фиона бе успяла да го насочи към брадата му. Понесе се дим и мирис на запалени косми. Дънли отстъпи назад, заудря с ръце горящата си брада, като псуваше бясно. После грабна пейката до масата, готов да я хвърли към Фиона.

— Мисли какво правиш, Ситън Дънли! — предупреди го тя. — Вече знаеш какво значи да попаднеш под тежки юмруци. Изборът ти сега е дали да получиш още по-добър бой, или да приемеш поражението си и да се пържиш в собствената си злоба.

Дънли я гледаше яростно, дишаше тежко и трепереше от гняв, готов да хвърли пейката към дъщеря си. После с трясък я остави на пода и излезе от къщи, като блъсна вратата зад гърба си. Фиона се отпусна, усмихна се доволно и закачи ръжена на куката му. Сложи пейката на място и продължи да готви вечерята.

След като се нахрани добре, Фиона приведе кухнята в ред и си легна. Лежеше и премисляше неочакваните събития през този ден, а приповдигнатото й настроение не й позволяваше да заспи. Мина час, после още един, а тя продължаваше да се взира в мрака. Най-после стана, облече се, мина през кухнята и седна пред задната врата.

Сред леките нощни звуци Фиона прекоси стопанския двор и отиде до оградата на ливадата, осветена от луната. Щом отвори портата и влезе в ливадата, чу зад гърба си стъпки и се обърна. Джереми се приближаваше през стопанския двор откъм къщата.

— Казах ти, че искам да се оправя с него сама — напомни Фиона на Джереми.

— Това и направи, Фиона — засмя се той. — И го направи много добре. Подуших миризмата на подпалената му брада от скривалището си до кухненската врата.

Фиона също се засмя и заедно с Джереми навлязоха в меката висока трева на ливадата.

— Засега няма да ми създава повече неприятности — каза тя. — Доколкото го познавам, мисля, че дори няма да се върне до утре. Ти можеш да се прибереш в лагера си.

— Не бих могъл да заспя, а исках да бъда близо до теб.

Думите му бяха съзвучни с нейните чувства. Радостната възбуда, която не й бе позволила да заспи, се превърна в неудържим копнеж да бъде по-близо до Джереми, да се слее с него. Седнаха на тревата и Джереми я прегърна. Опряла глава на гърдите му, Фиона чуваше ударите на сърцето му, а той галеше и целуваше косата й, шепнеше й за своята любов. Тя вдигна устни към неговите, легнаха върху меката трева, прегърнаха се и се целунаха.

Целувките и прегръдките им ставаха все по-страстни и разпалиха у тях желание за по-интимно съприкосновение. След няколко мига захвърлиха дрехите си и останаха голи, огрени от лунната светлина. Фиона се притисна до Джереми, близостта на твърдото му тяло събуждаше у нея нежност и изгарящо желание. Той се вдигна над Фиона, а тя се изви, за да го приеме.

След болката при преодоляването на моментната съпротива, Фиона почувства, че я залива вълна на блаженство, която събуди всички фибри на тялото й. Вълната отмина и се превърна в обещание за ново удоволствие под нежните ласки на Джереми. Фиона прокарваше ръце по гладките му мускулести рамене и по гърба му, устните й приемаха страстните му целувки, тя се разтвори цяла в новата вълна на екстаз, в която двамата се потопиха, когато телата им едновременно потръпнаха удовлетворени.

Времето сякаш бе спряло, потънало в безкрайността на любовната игра. Последвалият покой отлетя бързо, целувки и горещи прегръдки отново разпалиха страстта им. Джереми издигна тялото си над нейното и върховното удоволствие сякаш продължи с часове. След утоленото желание остана нуждата да бъдат близо един до друг, да лежат дълго в топлите си обятия.

Обгърната от силните му ръце, Фиона изпитваше нещо повече от радост, изпълваше я чувство на удовлетворение, което проникваше до всяка нейна клетка. Струваше й се, че отчаянието и мъката на нейното детство и юношество са били студеният, неприятен период на предпролетта. Сега бе настъпил благодатният сезон на късната пролет, а едно прекрасно и богато на обещания лято я очакваше в бъдеще. Намерила любовта на своя живот и обичана от любимия човек, Фиона се чувстваше щастлива и пълноценна както никога досега.