Аарон Флетчър
Дългото завръщане (5)

5.

Детонация на барут в долината събуди Джереми призори на другата сутрин. Започна нов усилен ден. След закуската с булгурена каша и чай, двамата спътници продължиха чистенето на боксовете. Спряха по обяд, за да хапнат хляб и сирене, после привършиха с боксовете и се заловиха да подменят сламата върху пода в центъра на просторния обор. До края на деня бяха приключили с почистването.

Отново занесоха вечерята си на пейката до обора, а Джарбо влезе вътре за винената бутилка и кожения й калъф. През деня бе накиснал кожата във вода, и докато ядеше, я прикрепи около шишето. Наниза тънка каишка от сурова кожа през дупките, пробити предварително в краищата на калъфа и я стегна здраво.

Като се нахрани, Джереми изнесе от стаята за хамути парче кожа, голямо колкото дланта му. Проби й дупки с ножа на Джарбо и направи клуп, после му прикачи две кожени връзки, завърза ги и направи примки, които да се хващат на показалеца му; накрая събра малки камъчета.

Завъртя прашката с камъче в нея и започна да си търси прицел в здрача. Насочи прашката към дъсчица върху купчината смет и изниза една примка от показалеца си. Камъчето падна върху сметта малко над дъската. Момчето поосвободи примката, за да се изнизва по-лесно, и направи втори опит. Второто камъче изтрака силно върху дъската и я счупи.

Джарбо, който прикачаше презрамката на калъфа, се усмихна.

— Добре стреляш с прашка — похвали той момчето.

— Добре, но няколко пъти съм правил бели — отвърна Джереми и се засмя. — Стъмни се и вече трудно се вижда.

— Да — съгласи се Джарбо. Извади дървена запушалка, която бе издялкал, и я мушна в гърлото на шишето. — Но аз свърших моята работа. Ето ти шише за вода, приятелю. Когато кожата изсъхне напълно, ще прилепне хубаво към шишето.

— За мене ли го направи? — щастливо се усмихна Джереми и взе шишето.

— Че за кого? — ухили се Джарбо. — То се знае, че е за тебе. Кожата е хубава и шишето трябва да остане здраво за дълго в този калъф.

Щастлив с придобивката си, Джереми последва Джарбо в стаята за хамути. Намери в тъмнината брезентовата си торба и се канеше да прибере шишето в нея, но се отказа. Сложи го до себе си върху одеялото. Не можа да заспи, като си припомни разговора с Джарбо, когато бе намерил шишето. Чудеше се, дали в него е останало нещо от духа на друг човек. Опипа влажната кожа, сигурен, че шишето е връзка между него и някой неизвестен човек. Макар и да бе захвърлено, Джереми го ценеше много и вярваше, че то е било свързано с нещо важно за първия му собственик. Настани се удобно с ръка върху шишето и най-после заспа.

От следващия ден работата стана по-малко изморителна и по-ритмична, но все така я огласяха експлозиите в долината. След като привършеха с почистването на боксовете и центъра на обора, Джереми пълнеше кофите с вода и носеше сено за конете, а Джарбо ги чешеше и почистваше.

След работа Джарбо, наред с другите си занимания, предаваше на момчето някои умения. Джереми се плашеше от по-буйните коне, докато приятелят му не го научи как да ги успокоява. Подковите на някои бяха разхлабени и Джарбо му показа как да се сменят гвоздеите, за да се стегнат подковите върху копитата.

С надницата си двамата спътници започнаха да събират в стаята за хамути запаси от чай, брашно, сол и други необходими провизии. Джереми забеляза, че когато ходеха в смесения магазин, Джарбо вече не наблюдаваше тъй внимателно хората около него. Започна и да помага на Фред пред конюшнята, когато се събираха повече клиенти наведнъж, после взе да посещава един бар и да изпива по чаша ром понякога вечер, като обикновено се прибираше, след като момчето е заспало.

В деня на пристигането си дилижансът закъсня. Спря пред конюшнята доста късно следобед, впрегнат само с чифт уморени, запенени коне, а другите два бяха завързани отзад. Мръсният кочияш слезе от капрата и веднага се заоплаква от конете.

— Единият чифт остана без подкови — изръмжа той на Фред. — Надявам се да имаш добре подковани коне.

— Всичките тук са такива — увери го Фред. — Новият ми коняр проверява всяка подкова.

Кочияшът изръмжа отново и се обърна към пасажерите си — трима мъже и една жена, които тъкмо слизаха от дилижанса.

— Малко по-нагоре има ресторант — каза им той. — Но се нахранете само за половин час, защото трябва да наваксам закъснението си. — После се обърна към Фред. — Нося поща и други неща, както обикновено. Ще ги оставя в смесения магазин и ще се върна след няколко минути да помогна с конете.

— Защо не идеш и ти да похапнеш? — предложи му Фред. — Момчето може да предаде пощата, а ние ще се погрижим за конете.

Джарбо и Фред се захванаха за работа, а кочияшът кимна и се пресегна под седалката си. Извади оттам торбата с пощата и вързоп вестници, завързан с канап, който предаде на Джереми, после тръгна след пътниците си. Джереми мина с торбата и вестниците през обора и се отправи към задната уличка, за да избегне тълпата. Като излизаше от задната врата, хвърли поглед към вестниците. И замръзна. Скова го страх, щом видя най-горния вестник.

На първа страница имаше голямо обявление, че се предлага възнаграждение от петстотин гвинеи^[1] срещу информация къде може да бъде намерен Джереми. В обявлението бе включено пълно описание на момчето и специално се споменаваха бледосините му очи. В края имаше молба всички сведения да се изпращат на госпожа Александра Керик във фермата Тибубъра, пощенска станция Вискания.

Почти без да мисли, Джереми хвърли вестниците върху купчината смет. Зарови ги с вилата, забодена в сметта и забърза по задната уличка с пощенската торба, като се напрягаше да измисли какво ще каже на магазинера, когато го попита за вестниците. Вълнението му не се оправда, защото пощенската торба създаде голямо оживление между клиентите в магазина. Струпаха се да видят има ли писма за тях, още щом магазинерът пое торбата. Без да каже нещо, той я отвори и запреглежда пощата, а Джереми бързо си тръгна.

Като се върна в конюшнята, Джереми съзна, че успокоението му няма да е за дълго. Всеки ден в Юрика пристигаха нови хора и всеки от тях можеше да е прочел вестника другаде. Единственото му спасение бе в пустошта, когато Джарбо започне истинското си завръщане.

Помисли си, че трябва да довери на Джарбо за обявлението, но се отказа. При разговорите с него бе избягвал да спомене фамилното си име, а и Джарбо не се бе сетил да го попита. Уверен бе, че Джарбо не би се помамил от обещаното възнаграждение, не се съмняваше и за минута в това. Но спътникът му имаше силно развито чувство за криво и право; възможно бе да сметне, че е негов дълг да съобщи на семейство Керик къде се намира техният внук.

Няколко минути след Джереми в конюшнята се върна и кочияшът със своите пасажери. Момчето очакваше с притаен дъх дали някой няма да спомене за вестниците и въздъхна облекчено, когато дилижансът замина. Джарбо запали огън в ковашкото огнище, а Джереми започна да надува духалото, за да нагреят желязото и да направят нови подкови за двата коня, оставени от кочияша. Фред доведе конете и застана встрани да наблюдава как Джарбо и Джереми работят над огъня и наковалнята.

В това време в обора влезе собственикът на смесения магазин и се обърна към Фред:

— Какво стана с вестниците от Сидни днес? Не ги ли донесе кочияшът? Много от клиентите ми искат да си купят.

— Не видях никакви вестници — отвърна Фред и погледна към Джарбо, който вдигна рамене и поклати глава. Със свито сърце Джереми направи същото. — Изглежда, че не е донесъл вестници днес — заключи Фред. — Или е забравил да ги остави.

— Но няма да забравят да поискат от мене да ги платя — изръмжа магазинерът и обърна гръб. — Ала ще има да почакат, докато им платя.

Като продължаваше да мърмори, собственикът на магазина напусна обора. Фред се изсмя, защото ядът на магазинера го бе развеселил, а след него и Джарбо изхихика. Джереми мушна в огъня парчето желязо, което бе обработил на наковалнята, и бясно наду духалото, за да прикрие смущението си.

Към залез-слънце конете бяха подковани и Фред взе да се готви да затваря конюшнята. Джереми и Джарбо привършиха и последните си задачи за деня и отнесоха чиниите и канчетата си за вечерята. Като се нахраниха, Джарбо отиде в бара за чаша ром, а Джереми остана да измисли някакъв предлог, който би накарал Джарбо да започне истинското си завръщане.

Нищо не му идваше наум и момчето потърси отдушник за чувствата си в прашката — почна да замерва с камъчета захвърлени върху купчината смет счупени дъски. Дъските се нацепваха на трески от ударите му. Когато се стъмни напълно, Джереми се прибра в стаята за хамути и легна върху одеялото си, но от тревога дълго не можа да заспи.

Ала сутринта го очакваше още по-голяма тревога. От Джарбо нямаше и следа, одеялото му бе навито, както го бе оставил предишната сутрин. Момчето скочи на крака и изтича в полутъмния обор, огледа го внимателно, но Джарбо го нямаше. Спусна се да го търси навън.

Когато надничаше зад обора, от задния вход на къщата се подаде Фред.

— Приятелят ти е попаднал в ареста — съобщи той. — Късно снощи изпрати един човек да ми каже това.

— Какво се е случило? — задъхано попита Джереми.

— В кръчмата, в която бил снощи, станала свада — продължи Фред. — Няколко полицаи дошли да задържат златотърсачи, които копаели без разрешителни. Джарбо се опитал да спре полицаите, а и други златотърсачи му се притекли на помощ. Тогава полицаите арестували всички.

— Кога ще го пуснат, господин Харисън?

Фред въздъхна и поклати глава.

— Сигурно ще го задържат няколко дни и аз се чудя какво ще стане с работата тук. — Вдигна рамене и се отправи към вратата. — Иди си получи закуската, Джереми, и свърши каквото можеш в обора, а аз ще помисля какво да направя.

Силно разтревожен, Джереми тръгна за чинията и канчето си. Без Джарбо, макар и за кратко време, той се чувстваше изгубен и самотен.

Нямаше апетит, изяде закуската си само, за да напълни стомаха си, и се залови за работа. Непосредствената му грижа бе да не допусне Фред да си наеме друг работник на мястото на Джарбо, и затова работеше с всички сили. Тичешком донесе вода и сено в боксовете, след това започна да ги почиства. Буташе ръчната количка до купчината смет, за да я изпразни, и я връщаше обратно със слама за изчистените боксове.

По обед момчето изпитваше голяма умора, но Фред изглеждаше доволен от състоянието на конюшнята. Джереми го попита дали може да отсъства за няколко минути, за да отиде да поговори с Джарбо, и Фред добродушно кимна. Момчето получи при задния вход обеда си — хляб и сирене, които излапа набързо, докато се провираше през претъпканата с хора улица към затвора.

В ниската, тъмна сграда със зарешетени прозорци имаше нещо заплашително. Джереми предпазливо отвори вратата и влезе в мрачна канцелария, където няколко полицаи разговаряха и се смееха. Един от тях се обърна към момчето намръщено и изръмжа сърдито:

— Какво търсиш тука?

Смутен от атмосферата и отношението на полицая, Джереми преглътна нервно и отговори плахо:

— Искам да говоря с Джарбо Чарли, сър.

— Не може! — кресна полицаят. — Махай се оттук!

Джереми бързо отстъпи към вратата и я затвори зад себе си, а полицаите ехидно се закискаха. За миг момчето почувства, че на раменете му са се стоварили повече проблеми, отколкото може да носи, и сълзи избликнаха от очите му. Но по-силни от безпомощната му тъга бяха възмущението от полицаите и решимостта му да говори с Джарбо.

Момчето сви в тесния проход между затвора и публичния дом. Единственият прозорец на затвора от тази страна бе в другия край; зад решетката му вместо стъкло имаше дървен капак, който бе отворен. Над глъчката и грубия, гуляйджийски смях, който се носеше от публичния дом, макар да бе без никакви прозорци, момчето дочу мъжки гласове от затвора.

Джереми се напрегна, подскочи, хвана се за решетката и се издигна до прозореца. Видя голяма килия с около двадесетина арестанти в нея. Джарбо разговаряше с няколко души и зърна момчето, щом се подаде на прозореца.

— Джереми, момчето ми! — извика той с радост и облекчение и се приближи до прозореца. — Тревожех се за тебе, приятелю. Добре ли си?

— Да, кога ще излезеш оттук, Джарбо?

Джарбо въздъхна тъжно.

— След като дойде съдията, а това значи след още няколко дни. Ще се справиш ли дотогава?

— Мисля, че ще се справя — отвърна Джереми колебливо. — Може да измисля как да излезеш оттук по-бързо, Джарбо.

Думите му създадоха мълчаливо оживление сред хората около Джарбо, които потискаха смеха си, за да не обидят момчето. Но един мъж с кисело и злобно изражение, който стоеше прав отделно от другите, реагира по друг начин.

— Интересно е какво може да измисли един сополанко — изръмжа той презрително. — Ще трябва доста да почакаме, за да разберем.

Сипаничавото лице на Джарбо изведнъж се смръщи гневно.

— Дръж гадния си език, когато говориш за това момче! — обърна се той към човека. — Иначе ще го изскубна от гадната ти уста!

Злобарят пребледня, презрителният му израз се замени с уплаха и той се обърна на другата страна. Хората около Джарбо също решиха да защитят Джереми, като се отнесоха сериозно към думите му.

— Измисли нещо, момче — насърчи го един арестант. — Измисли как всички да излезем оттук, без да плащаме глоба.

— Да, измисли нещо — добави друг, а останалите закимаха одобрително. — Ако успееш, всички ще ти бъдем благодарни.

Джарбо се усмихна и протегна длан през решетката, за да потупа приятелски ръката на Джереми.

— Не се тревожи за нищо, момчето ми — опита се да го ободри той. — Каквото и да стане, ще изляза след няколко дни, а пък имам и пари да платя глобата, ако се наложи.

Джереми тъжно кимна. Ръцете му бяха вече отмалели да стискат решетката.

— Пак ще дойда да си поговорим щом мога, Джарбо.

— Ще те очаквам, приятелю. Не се преуморявай в конюшнята. Работи колкото можеш, колкото да разсейваш безпокойството си, а за останалото не мисли.

Момчето се спусна на земята и тръгна към улицата. Много съмнително бе, че ще успее да освободи Джарбо. Изключено бе да мине през канцеларията и да отключи вратата на килията. И всичко друго, което му идваше наум, бе също тъй невъзможно. Сградата на затвора бе много солидна, и за да пробие дупка в стената на килията, трябваше да работи дълги часове и да вдигне много шум.

Докато вървеше унило към улицата, земята потрепери от нова експлозия в долината. Джереми погледна пак затвора и се запита дали не е възможно да си достави малко барут и да пробие с него дупка в стената.

Спомни си какво бе казал човекът в минния участък — че използват четиринайсет бурета барут за една експлозия.

Джереми искаше да се върне на прозореца и да попита какво мисли Джарбо за тази идея, но си спомни, че е отсъствал доста дълго от обора, а засега най-важното бе Фред да е доволен от работата му. Като продължаваше да обмисля въпроса с барута, Джереми забърза към обора.

Тази мисъл не го напусна целия следобед, докато работеше все тъй бързо, както и сутринта. Хрумна му, че освобождаването на Джарбо криеше още едно преимущество. Като беглец от затвора, Джарбо щеше да поиска веднага да напуснат Юрика.

В края на деня Фред изрази задоволство от работата на Джереми.

— Може да изкараме така, докато Джарбо излезе от затвора — усмихна се той. — Но жена ми спомена, че ако той се забави, семейството ти може да се тревожи за тебе. Така ли е?

— Не, сър. Те знаят, че съм добре, щом съм с Джарбо. А не сме определили точно кога ще пристигнем в чифлика.

Фред кимна и се накани да тръгва, но спря.

— В чифлика? — повтори той. — Джарбо каза, че семейството ти притежава овцевъдна ферма.

— Да, да — смънка Джереми, смутен от грешката си. — Овцевъдна ферма е, но се занимават и с малко земеделие.

Фред стисна устни и загледа момчето изпитателно. После мълчаливо кимна и тръгна да подготви обора за затваряне. Джереми отиде в стаята за хамути, за да си вземе чинията и канчето, като се упрекваше, че е говорил, без да мисли и е събудил подозрението на Фред.

Докато вечеряше, Джереми разсъждаваше върху плана си. Бе възнамерявал да се посъветва с Джарбо по въпроса за барута, но след разговора с Фред се отказа от всякакво забавяне. Сигурен бе, че ще може да открадне малко барут без да го хванат, но от друга страна Джарбо можеше да сметне, че идеята му е много сериозна.

Щом притъмня, Джереми изнесе багажа — своя и на Джарбо, и го остави на скамейката, за да могат бързо да го грабнат и да си тръгнат. Отвори брезентовата торба на Джарбо и взе ножа му, кремъка, щракалото и малкия лост. Бе се спуснал пълен мрак, когато привърши. Момчето забърза по задната уличка към края на града.

Тръгна по заобиколния път от южната страна на долината и се стараеше да избягва златотърсачите, които се спускаха на тумби по пътеката към града. Главната мисъл на Джереми сега бе, колко ли барут ще му е нужен. Стената на затвора не бе тъй твърда като скалата, която работниците взривяваха, от което следваше, че ще са му нужни по-малко от четиринайсет буренца. Освен това съществуваше и практическия проблем как да отнесе барута до затвора.

В минния участък имаше светлина в бараките на работниците и в готварницата, оттам се чуваха и мъжки гласове. Останалите постройки бяха само тъмни очертания в слабата лунна светлина, която се процеждаше през високите рехави облаци. Момчето пропълзя през сенките до малката постройка, където бяха складирани барутът и фитилът, после извади лоста.

Джарбо бе свалял ключалките с голяма лекота, но за Джереми тази задача се оказа трудна. Все пак, след много усилия, металическата ключалка започна да се отделя от вратата и гвоздеите — да излизат от дървото с поскърцване, което се струваше оглушително на момчето. Най-после вратата се отвори и той влезе в помещението.

Вътре всичко бе натрупано, в непрогледния мрак цареше объркващ хаос. Намери дървена кутия с фитил и мушна едно руло в джоба си. Буренца с барут бяха складирани едно върху друго, но Джереми се боеше да не събори някоя от купчините и да вдигне шум, който ще привлече тичащи към него мъже.

Движеше се внимателно и накрая намери буренце, оставено отделно от другите. Бе по-голямо от онези, които бе видял да използват за взривовете. Реши да започне с него и после да се върне за още. С мъка вдигна тежкото буренце и тихо го изнесе навън. Мушна гвоздеите в дупките им, колкото да придържат ключалката, и понесе буренцето през сенките.

Докато го мъкнеше по края на долината, Джереми реши, че ще трябва да вземе по-малко барут. Нощта бе студена, ала по лицето му се стичаше пот и трябваше от време на време да оставя товара си на земята. Осъзна, че това бе единственото буренце, което би могъл да отнесе до затвора, но се надяваше, че с него ще могат поне да се разхлабят гредите на стената достатъчно, за да ги отместят арестантите и да си направят отвор.

Влезе в града много изморен, но продължи пътя си към затвора по една тъмна улица. Насочваше го шумът от публичния дом, писклив женски смях и дрезгави пиянски крясъци. Джереми се вмъкна в прохода между публичния дом и затвора. Запъхтян и с въздишка на облекчение остави буренцето на земята.

Най-напред извади запушалката с ножа на Джарбо, после мушна края на фитила в отвора и пак го затвори със запушалката. Между прозореца и края на сградата стената излизаше малко напред над основите и образуваше удобна за буренцето ниша. Джереми разви фитила и приготви кремъка и стоманеното щракало. Удари ги едно в друго над края на фитила и към него заваляха искри. Той се запали, проблесна с бяла светлинка в тъмния проход, засъска и светлинката му плъзна към буренцето. Джереми прибра кремъка и щракалото в джоба си и се спусна към прозореца.

Момчето подскочи, хвана се за решетката и се вдигна до прозореца. Дървеният капак бе спуснат, тъй като нощта бе студена. Джереми се държеше с една ръка, а с другата почука на капака.

— Джарбо! — повика той със силен шепот. — Джарбо!

Минаха няколко мига без никакъв отзвук от килията. Джереми хвърли поглед към фитила, който гореше вече по-близо до буренцето, и почука по-силно.

— Джарбо! Джарбо, отвори капака!

Над шума от публичния дом се дочуха сънливите гласове на мъже в килията. Капакът се отвори.

— Какво правиш тук, Джереми? — попита Джарбо в мрака. — Сега е време за сън, приятел.

— Не, сега ще ви пусна да излезете навън, Джарбо. Ти и другите се пригответе да бягате, за да не ви хванат пак.

Мъжете около Джарбо се раздвижиха и си размениха закачливи реплики за Джереми и това, което бе казал. Джарбо се позасмя озадачен.

— Много добре. Но как ще го направиш, приятел?

— Като отворя дупка в стената — отвърна Джереми. — Взех малко барут от онова място в долината. Можах да донеса само едно по-голямо буренце, но то ще разбута гредите и ще можете да ги отместите. — Погледна пак към фитила. — Много скоро ще видим какво ще стане, защото фитилът вече е почти изгорял.

В килията настъпи тишина, чуваше се само шумът от публичния дом.

— Пригответе се бързо — подкани Джереми, тъй като Джарбо мълчеше. — Трябва да слизам, защото барутът вече ще избухне. — Почна да се спуска надолу, но добави: — Сигурно всички трябва да се отдалечите от стената.

Джарбо каза нещо със странен глас, а Джереми се спусна на земята и побърза да излезе от прохода, защото фитилът бе почти изгорял. Момчето се скри зад ъгъла на публичния дом и седна. През шума, който излиташе отвътре, чу, че Джарбо и другите арестанти в килията крещят. Предполагаше, че събуждат останалите и се готвят да бягат, но му се струваше неразумно да вдигат толкова шум, който без друго ще събуди полицаите в канцеларията. В този миг буренцето избухна.

Джереми веднага разбра, че силно е подценявал експлозивната сила на барута; тя бе унищожителна. Разнесе се оглушителен гръм, земята се разтресе, а проходът между сградите се изпълни с бушуващи червени пламъци, които озариха нощта. Задната стена на публичния дом се наклони, блъсна Джереми и го изхвърли на улицата зад сградите.

Отломки валяха около момчето, докато се изправяше на крака, коленете му бяха омекнали, виеше му се свят. Обърна се и видя изумен през дима и прахоляка разрушението, което бе предизвикал. Цялата сграда на затвора бе изместена от основите й и наклонена настрана. Почти цялата стена бе срутена, а част от покрива лежеше разбита в прохода.

Експлозията бе отнесла и половината от паянтовата стена на публичния дом и бе извадила на показ малките стаички на двата му етажа. Осветени от пламъка на разбитите газови лампи, голи мъже и жени се измъкваха сред преобърнати мебели и натрошени дъски. Стената бе крепила втория етаж, който сега се наклони към прохода. Всичко полетя надолу, включително и креватите заедно с мъже и жени, които крещяха ужасени и размахваха ръце, докато се изсипваха в тесния проход.

Викащи хора тичаха по улицата към затвора. През развалините Джереми се добра до зейналата страна на затвора, осветена от пламъците, обвита в пушек и прахоляк. Момчето видя, че арестантите са се събрали до вътрешната стена на килията, залитаха замаяни, но не изглеждаха пострадали.

Джереми скочи върху наклонения разбит под на килията и бързо различи високия, набит Джарбо, озарен от пламъците. Улови го за ръка и го задърпа към прохода.

— Хайде, Джарбо! — изкрещя той. — Трябва да се махаме оттук и да бягаме! Хайде, Джарбо!

Спътникът му гледаше с празен поглед, но последва несигурните стъпки на момчето, което го теглеше навън. Прескочиха развалините и тръгнаха към задната улица. В другия край на прохода се бе събрала тълпа, която се заливаше от смях при вида на голите мъже и жени и на изумените полицаи, излизащи от разрушения затвор.

Докато вървяха по тъмната улица, Джарбо дойде на себе си. Той куцукаше и вървеше напред с обичайната си решителна крачка. Поведе Джереми между две сгради и през главната улица стигнаха до обора. След няколко минути бяха вече взели багажа си от скамейката и бързаха по улицата към шосето.

И последните постройки останаха зад тях заедно със заревото от пламъците и шумът на тълпата. Джарбо не бе продумал, откакто напуснаха затвора, продължаваше да мълчи и да крачи в тъмнината. Джереми беше много загрижен и се боеше, че ако заговори, спътникът му може страшно да се разгневи.

Като се отдалечиха доста от града, Джарбо спря до един поток край пътя. Коленичи с мъка, като пазеше болния си крак, и наплиска лицето си с вода.

— Джереми, другарю — промълви той тихо.

Гласът му звучеше по-скоро нормално, отколкото сърдито и Джереми малко се поуспокои.

— Да, Джарбо — отвърна момчето бързо.

Джарбо наплиска лицето си още веднъж, въздъхна и се изправи.

— Другарите винаги разговарят помежду си, преди да предприемат нещо, Джереми. От сега нататък искам винаги да постъпваме така. В крайна сметка щеше да е по-добре да изляза от затвора, след като си платя глобата.

Джереми се поколеба дали да обясни защо е действал без да се посъветва с Джарбо, после реши да остави това за по-късно.

— Добре, Джарбо. Дано никой от килията да не е пострадал.

Джарбо поклати глава и започна да отговаря, но внезапно избухна в бурен смях.

— Не, никой не пострада, само малко се поочукаха — каза той весело. — Но бас държа, че никой от тях няма скоро да накара някое момче да го извади от затвора. Хайде да тръгваме, приятел.

Джарбо продължаваше да се смее от сърце като вървяха по пътя, а момчето се усмихваше доволно. Сега, когато спътникът му бе в добро настроение, Джереми можеше да се радва, че всичко е станало така, както бе искал. Юрика беше останала зад тях заедно със заплахата, която бе надвиснала над него.

Знаеше обаче, че бе възможно други хора по други места да са чели обявлението за възнаграждението, и не бе изключено той и Джарбо да срещнат някои от тях. Тази натрапчива мисъл не излизаше от ума му и не му позволяваше да изпитва пълно задоволство.