Аарон Флетчър
Дългото завръщане (7)

7.

Джереми не се обезпокои, когато срещу тях се зададе ездач. През последните седмици изпитваха недостиг на провизии и няколко пъти се бяха отбивали в кошарите на големи ферми, за да получат дажби. Никой не бе проявил някакво любопитство към тях, затова тревогата на момчето бе затихнала, а пътешествието сега му бе по-приятно.

Когато ездачът приближи, Джереми забеляза, че видът му е необичаен. Беше облечен в костюм и пардесю, на главата си носеше хубаво, но много непрактично бомбе. Ако се съдеше по стойката му на седлото, пардесюто не го предпазваше достатъчно от ледения, бръснещ вятър по пътя, ала Джереми се чувстваше много добре в дебелия кожух, който стигаше до глезените му.

Ездачът спря коня си и поздрави, после се оплака от лошото време.

— Добър ден — отвърна му Джарбо. — Да, вятърът е остър, но поне не вали. Далече ли отивате?

— Далече. Аз съм инженер в Броукън Хил и отивам в Сидни, за да говоря с управителя на компанията. Параходите не пътуват, защото реката е придошла, а моята работа не може да чака. Как е пътят на изток оттук?

— Самият път не е лош — каза Джарбо. — Няколко от потоците в равнината са придошли, но по-голяма неприятност може да ви създаде река Лаклан, ако още не е спаднала. На мене и на момчето тя създаде доста трудности.

Ездачът кимна и погледна към Джереми, после стисна замислено устни и продължи да го гледа.

— Кое е това момче? — попита той.

— Син на мой приятел — започна обяснението си Джарбо. — Учеше в училище с пансион, а когато ми се наложи да ида на изток, баща му ме помоли да го върна в тяхната ферма. Защо питате?

— Отговаря на описанието на едно избягало момче — замисли се ездачът и продължи да оглежда Джереми. — Беглецът се казва Джереми Керик. Баща му е сър Мортън Керик, а семейството му притежава фермата Тибубъра. Имаше обявление във вестниците за него, предлагат възнаграждение от петстотин гвинеи.

— Фамилното име на това момче е Джонс — спокойно отговори Джарбо и се засмя. — А фермата на баща му не е по-голяма от кошарите на Тибубъра. Момчетата на тая възраст си приличат.

— Но не са много момчетата с такива очи — забеляза ездачът. — Всъщност само веднъж в живота си съм виждал такива — когато ми се случи да се запозная със сър Мортън Керик, докато бях в Сидни по работа.

Джарбо вдигна рамене с безразличие и каза, че в семейство Джонс и други имат подобни очи. Джереми се стараеше да изглежда незаинтересован, макар че сърцето му се свиваше от страх. Инженерът кимна, сбогува се и обърна глава. Джарбо му пожела добър път и тръгна редом с Джереми. Вятърът брулеше кожусите им.

Вървяха в напрегнато мълчание. Джереми знаеше, че Джарбо не се вълнува от възнаграждението, но го вълнуваха други неща. Щеше да направи онова, което според него е право, но момчето не бе сигурно как точно ще постъпи. Мълчанието силно го притесняваше, а не смееше да заговори.

Най-после Джарбо въздъхна силно и наруши мълчанието. Гласът му едва се чуваше от силния вятър.

— Син на благородник — промърмори той. — Укривал съм избягалия син на джентълмен. Син на благородник с очи на бъниъп.

— Да, но както ти казах, аз съм копеле — отговори веднага Джереми. — Баща ми не ме обича и не иска да има нищо общо с мене.

— Извънбрачни деца на джентълмени са нещо обикновено — като мухите през лятото — въздъхна пак Джарбо. — А дали са обичани, няма никакво значение. Ако твоето семейство не те искаше, щеше ли да предлага възнаграждение?

— Родителите на баща ми са знаели, че мама иска да замине без мене. Намислили са го заедно с нея, без да ми кажат и дума. А пък като бях с тях, постоянно се страхувах, че ще счупя или ще съборя нещо.

— Каквото и да счупиш, могат да го заменят с джобните си пари. А възрастните често постъпват както намерят за добре, без да дават обяснения на децата.

— Страхуваш ли се, че ще имаш неприятности заради мене?

Джарбо изсумтя презрително.

— С неприятностите мога да се справям. Във всеки случай едва ли ще се наложи. Толкова хора срещнахме, а само тоя инженер се усъмни. Мнозина не знаят да четат, а повечето не помнят какво са прочели във вестника. — Джарбо тъжно поклати глава. — Въпросът е друг, трябва да се разбере кое е право и кое е криво. А пък може това, което искам и онова, което трябва да направя, да са две различни неща.

Джереми отчаяно се мъчеше да измисли нещо, което ще промени решението на Джарбо, но нищо не му идваше наум. Отново се възцари мълчание, а мрачният зимен ден го правеше още по-тягостно. Сивите храсти и дървета се клатеха с поривите на вятъра, който гонеше тъмни облаци по небето. Големи кресливи птици излитаха от гъсталака край пътя. Крясъкът им приличаше на безумен смях, сякаш се присмиваха на момчето.

Мълчанието продължаваше, макар че си разменяха по някоя дума. Когато привечер се установиха на лагер, двамата спътници бяха принудени да си кажат туй-онуй за нещата, които трябваше да свършат. Лаконичните им забележки само подчертаваха отсъствието на обичайния им оживен разговор и правеха напрегнатото очакване на съдбоносното решение още по-мъчително за Джереми. Знаеше, че Джарбо не се трогва от молбите, ако не са подкрепени от сериозни доводи, затова момчето не подхвана важната тема, макар че дългото и мъчително мълчание продължи и на другия ден.

На третия ден, след като бяха вървели няколко часа, Джарбо сам повдигна болния въпрос.

— Трудно ми е да взема решение, тъй като много ми се иска да останеш с мене — призна той. — Но чувствам, че ти принадлежиш на семейството си… — Гласът му заглъхна, после Джарбо заговори отново. — Защото ти не си обикновено момче. Предстои ти да извършиш важни неща в живота, а това ще стане най-добре с помощта на семейството ти.

— Но аз искам да върша всичко сам, а не с тях! — извика Джереми. — Искам сам да направя истинското си завръщане и да намеря истинското си място. Искам да потърся своето заветно място, както правиш ти!

Този изблик дойде непреднамерено. Той бе по-скоро протест срещу предаването му на семейството, отколкото отговор. Но избликът отразяваше най-съкровените чувства на момчето, а Джарбо изглежда бе разбрал смисъла му. Той внезапно спря и загледа Джереми, претегляйки думите му. И отново продължиха по пътя си.

Пак мълчаха, мъчително напрежение отново загложди Джереми и не спря до края на деня. Чак вечерта, когато се установиха на лагер, Джарбо поде отново същата тема. Тонът му подсказваше, че вече е взел решение, но заговори със заобикалки. Започна с необходимостта Джереми да получи образование и неговото значение за живота му.

— Вече мога да чета, да пиша и да събирам числа — побърза да каже момчето.

— И аз мога — отвърна Джарбо и разбърка тенджерките над огъня. — Толкова успях сам да се науча. Но ти трябва да знаеш повече.

— Не разбирам защо.

— След време ще разбереш. В Менайнди трябва да има училище, откъдето да ти вземем книги. Знаеш да четеш, значи ще успееш да изучиш всичко написано в тях. Така ще можеш да продължиш учението си и да останеш с мене. Познавах няколко души, които бяха учени като професори, а сами бяха научили всичко с четене.

Джереми извика от радост и веднага се съгласи. За такъв край на мъчителната неизвестност се бе надявал от сърце. От по-нататъшното разискване на въпроса момчето долови, че решението на Джарбо беше по-скоро оправдание, което бе намерил, за да останат заедно. Спътникът му бе търсил и открил начин да убеди себе си, че така ще изпълни задължението, което се падаше на семейство Керик.

Една страна на въпроса обаче остана необсъдена до другия ден. Джарбо спомена за нея като вървяха по пътя. Призна си, че е пропуснал да попита момчето за фамилното му име, но изтъкна, че Джереми е трябвало сам да му го каже.

— Другарите винаги си казват важните неща, затова друг път не ги премълчавай.

— Няма, Джарбо. Трябваше да ти кажа и съжалявам, че не го направих. Но има нещо, което и ти не си ми казал. По някаква причина винаги оглеждаш внимателно хората и обичаш да стоиш по-далече от онези, които приличат на освободени каторжници. Аз не трябва ли да знам каква е причината за това?

Джарбо се намръщи и дълго не отговори. Най-сетне заговори неохотно:

— Да, така е. Аз бях преследвач. Когато избягваше някой каторжник, аз бях един от преследвачите, които го намират и го връщат обратно. Не бих искал да се срещна с някой от тези, които съм заловил.

Джереми бе изумен, макар отдавна да подозираше, че зад поведението на спътника му се крият някакви необикновени обстоятелства. Разбираше, че последните думи на Джарбо смекчават истината, защото ако някой освободен каторжник го разпознае, би намерил широка подкрепа. Повечето хора мразеха каторжническата система, въпреки че докарването на каторжници в Австралия отдавна бе почти прекратено. Мнозина, които не са били каторжници, охотно биха се включили в разправата с някой преследвач.

— Сигурен съм, че не би искал — съгласи се момчето. — А защо стана преследвач?

Джарбо се замисли, после тъжно се усмихна.

— Не защото ми харесваше това, което става в каторжническите лагери — отвърна след малко. — Напротив, не ми харесваше. Сред каторжниците имаше истински злодеи, но, разбира се, не всички бяха такива. Понякога издевателстваха над каторжниците, защото някои от пазачите и началниците на лагери бяха жестоки. Ала когато каторжници злодеи успееха да избягат, те ставаха бандити в пустошта, а техните жертви бяха невинни хора. Върнах не един от злодеите и мисля, че мога да се гордея с това.

— Да, можеш. А защо реши да не бъдеш повече преследвач? Само защото искаше да направиш истинското си завръщане ли?

— Да, може да се каже — отговори кратко Джарбо.

Джереми разбра, че спътникът му избягва точния отговор, но тонът му не предразполагаше за по-дълъг разговор тъкмо по този въпрос. Все пак онова, което Джарбо бе казал за себе си, обясняваше не само предпазливостта му при срещите с непознати. Сега, като знаеше, че той е преследвал и арестувал избягали каторжници, Джереми си обясняваше агресивната му самоувереност и защо в държанието му имаше нещо полицейско.

Разкритието за Джарбо предостави и нова, широка тема за разговори, свързани с преживяванията му като преследвач. През следващите дни между другото Джарбо обясняваше как е търсил каторжниците и описваше някои по-особени случаи. Разказите му сегиз-тогиз засягаха времето, по което се е отказал да бъде преследвач и е напуснал Земята Ван Даймън. Понякога сякаш се канеше да каже още нещо, но се отказваше и сменяше темата.

Едва след няколко дни Джарбо разкри защо е престанал да работи за властта. Бяха привършили вечерята си край огъня и той подръпваше мълчаливо от лулата си. После внезапно призна:

— Престанах да бъда преследвач, защото убих човек.

Джереми едва не подскочи от изненада, защото признанието нямаше пряка връзка с разговора им в момента.

— Някой, когото си заловил ли? — попита момчето.

— Да, един от заловените — тъжно потвърди Джарбо. — Беше по-скоро момче, отколкото мъж, но беше по-зъл от две смъртоносни пепелянки. Нападна ме и трябваше да го убия, за да го спра. — Поклати глава и продължи почти шепнешком. — Ала когато лежеше пред мене умрял, не изглеждаше зъл. Беше просто момче, мъртво момче.

В очите на Джарбо, озарени от огъня, проблеснаха сълзи и Джереми изпита непреодолимо желание да го защити — него и деянията му.

— Но каторжникът нямаше да съжалява, ако те беше убил, Джарбо. Нямало е начин да не постъпиш така.

Джарбо смукна от лулата си, загледан в пламъците.

— Имаше един начин, приятелю. Можех да избегна убийството, ако не бях преследвач. Затова напуснах. Оттогава не съм докосвал огнестрелно оръжие и никога няма да докосна. Така стигнах до решението, че е време да направя истинското си завръщане.

Момчето се мъчеше да измисли още някакво оправдание за Джарбо, но това не бе необходимо. Спътникът му бързо се отърси от унилото настроение и заговори за пътешествието им. Бяха извървели по-голямата част от пътя до Менайнди, но провизиите им пак се привършваха. Джереми легна на одеялото си и заспа още докато говореха, че до седмица-две ще трябва да спрат в някоя ферма.

По-късно, когато си спомняше всичко това, Джереми изпитваше увереност, че Джарбо никога и никому не бе разкривал чувствата си за убития каторжник. Джарбо не бе имал толкова близко приятелство с никого, а с Джереми се бяха свързали при особени обстоятелства. Споделената с приятел топлина на огъня в огромната тъмна пещера на австралийската нощ, освобождава от всички задръжки, свързани с друго време и с други места. Отприщват се интимни чувства, изповеди, признания за срамни мигове в живота ти.

Няколко вечери след своята изповед Джарбо пак спомена за книгите, които трябва да намерят в Менайнди и повтори, че Джереми има нужда не само от основно образование. Момчето се съгласи, макар и да не споделяше убеждението на Джарбо, че това е от голямо значение. Джереми изброи предметите, които е учил в училището в Сидни.

Оттам стигнаха до по-общ разговор за живота на Джереми в Сидни и той започна да разказва какво е правил там ден след ден. После изведнъж заплака горчиво, като се мъчеше да опише чувствата си на объркване и отчаяние от заминаването на майка му. Джарбо го обгърна с ръка и го задържа до себе си без да казва нищо. Но и нямаше нужда от думи. Той го бе изслушал със съчувствие, а тъкмо от това се нуждаеше Джереми.

От този миг отношенията им незабелязано се промениха, появи се нова, още по-тясна връзка. Един от резултатите на промяната бе, че Джереми започна да се тревожи повече за своя спътник. Когато свиха по пътеката към близките кошари, момчето не се боеше толкова да не го открият, колкото да не би някой освободен каторжник да разпознае Джарбо.

Но не стана нито едното, нито другото. На табела до пътеката бе означено, че това е фермата Форбс и ги приеха, както ги бяха приемали в другите ферми. Кошарите приличаха на тези, които вече бяха виждали, пътеката свършваше до голямо заграждение сред огромни пространства с храсталак и гори. Широк двор отделяше голяма къща, заобиколена с дървени резервоари за вода и малки къщички, от стригачницата, бараките и други ниски постройки. Поривите на студения вятър носеха прах из двора, където главният пастир даваше нареждания на други работници.

Видът на главния пастир съответстваше на околната обстановка, всичко бе подредено функционално и строго, изглеждаше голо сред безлистните дървета и небоядисани дървени постройки. Докато изслушваше Джарбо, изпитото му лице изразяваше примирение, после се смекчи от обичайната щедрост към скитниците по пътищата на Пустошта.

С длани около устата си главният пастир подвикна към склада, откъдето веднага надникна магазинера.

— Дай им достатъчно дажби, за да им стигнат до Менайнди, но имай предвид, че не е далеч от тук.

Джарбо благодари на главния пастир и заедно с Джереми се отправи към склада. Постройката бе голяма, миришеше на различни храни и кожа, въжета се полюляваха край тесните проходи между варели и сандъци. Джарбо и Джереми отвориха брезентовите си торби и извадиха платнените, в които държаха брашно, сол, ориз и други продукти.

Магазинерът — старец с дяволити очи, розово лице и плешиво теме — се тревожеше по-малко от главния пастир за разноските на фермера. Смигна на Джереми и напълни торбите им догоре, като им отряза и голямо парче солено свинско месо. Даде им и резен сирене, нещо, което рядко се включваше в дажбите от фермите. Джарбо и Джереми му благодариха, а като минаваха край главния пастир в двора, момчето се мъчеше да не покаже колко е натежала торбата му. Скоро отново излязоха на пътя.

Торбите им бяха още тежки, когато след няколко дни започнаха да минават край ферми от двете страни на пътя. Късно на следния ден, в мрачен и страшно студен юлски следобед, стигнаха до върха на едно възвишение, откъдето зърнаха Менайнди.

Недалеч широката мътна река Дарлинг пресичаше от край до край просторната равнина. Очевидно нивото й вече бе спаднало, защото се виждаше пушекът на параход, който пореше водите й срещу течението и се насочваше към града. Други речни кораби стояха на котва в пристанището, където се виждаха складове и други постройки. Центърът на града бе по-спретнат, с високи здания от двете страни на улиците. В покрайнините мрежа от шосета се простираше между разпръснати къщи и малки чифлици.

Край пътя, близо до града, Джарбо и Джереми откриха закътано място за лагер под един хълм. Първата грижа на Джарбо бе да намерят учебници за Джереми. Той взе лоста си и се върнаха на шосето. Отбеляза с камъни къде трябва да се отклонят, за да намерят лагера си вечерта и тръгнаха към Менайнди.

В града използваха за ориентир островърхата кула на една църква, която се възвисяваше над покривите и дърветата. Вече се бе смрачило, когато тръгнаха по улиците на жилищен квартал с големи къщи. Свиха по алея край висока каменна ограда зад просторния двор около църквата и други по-малки постройки.

Врата в каменната ограда водеше към гробището. Ръждивите й панти изскърцаха и Джереми заоглежда страхливо гробниците и надгробните плочи. Двамата спътници се насочиха по пътеката през гробището към постройките. Някои от прозорците им бяха осветени, а от църквата се чуваха вечерните молитви.

— Сигурен ли си, че това няма да е кражба, Джарбо? — попита момчето тихо. — Как можем да се отплатим честно за един дял книги?

— Други вече са се отплатили заради тебе — успокои го Джарбо. — Много хора в Нов Южен Уейлс биха се радвали, ако могат да спечелят толкова, колкото семейство Керик дава като дарения на църквата. Коя от тези сгради мислиш, че е училището?

Джереми посочи една сграда с тъмни прозорци, близо до свещеническия дом, и изказа предположение, че това е училището. Той и Джарбо минаха по затревените площи пред задната част на сградата, като се движеха в сенките. Джарбо вдигна момчето до един прозорец — в стаята имаше чинове. С помощта на лоста си Джарбо отвори прозореца, докато Джереми събличаше тежкия си кожух.

После Джарбо отново го вдигна и Джереми влезе през прозореца. Вдъхна познатата миризма на класна стая, отиде до рафтовете с книги и ги огледа в слабата светлина, която идваше от прозорците на свещеническия дом. Момчето мина край рафтовете и взе учебници по история, география и математика. Подаде ги на Джарбо през прозореца и скочи на земята.

Като напуснаха църковния двор, Джарбо изрази задоволството си, че са се сдобили с учебниците и че всичко е станало много лесно. Джереми отговори неопределено, защото никога не бе обичал особено книгите и сега съжаляваше, че ги е взел. Класната стая му напомни за скучните и неприятни училищни занимания и знаеше, че тези учебници ще накърнят свободата му да изучава много по-интересни неща по пътя.

Стигнаха до шосето в пълен мрак, Джереми едва виждаше ръката си. Следваше шума от стъпките на Джарбо и го попита как ще намерят камъните, с които бяха отбелязали къде се намира лагера им.

— Трудно е да се обясни — отвърна Джарбо. — В отдалечената пустош има много неозначени места. Като се движиш в Пустошта, свикваш да определяш какво разстояние си изминал и в каква посока, без да мислиш за това.

Според Джереми да определяш, без да мислиш, бе невъзможно, но скоро стана ясно, че Джарбо наистина може да се върне на желаното място в тъмнината. След един час той спря и намери камъните, които бе натрупал край шосето, после поведе момчето през храсталаци и дървета към техния лагер. Докато палеха огън и приготвяха храната си, Джарбо каза, че е добре да останат няколко дни в Менайнди. Искаше да спечелят малко пари, за да купят повечко тютюн, както и нож, кремък, щракало и други неща за Джереми.

— Тези неща не можем да купим по пътя — добави той, — а тук е последното място, където можем да ги намерим.

— В града ще ни видят много повече хора, отколкото по пътя — тревожеше се Джереми. — И дано някой да не ни познае.

— Никой не ни позна в Юрика — изтъкна Джарбо. — Мислих доста по въпроса, но все едно, нямаме друга възможност. Ако искаме да си купим тези неща, приятелю, трябва да спрем тук.

Джереми се съгласи, защото искаше да има нож, а и другите неща. След като се нахраниха, Джарбо предложи момчето да започне да чете книгите си. Джереми посегна към тях неохотно и вече предвиждаше, че го очакват много часове на скучни занимания, но бе приятно изненадан. Когато започна да чете на глас от учебника по география, Джарбо остана очарован от описанията на далечни земи. За Джереми четенето се оказа не тежест, а истинско удоволствие. От време на време някоя дума го препъваше, но той продължи да чете в светлината на огъня дълго след часа, в който обикновено заспиваше, а Джарбо посмукваше от лулата си и слушаше.

Щом се пукна зората и започна новият студен ден, отново слязоха по шосето до града. Страховете на Джереми поизбледняха, като видя, че жителите на града не се обръщат ни наляво, ни надясно, а бързат по улиците, гонени от поривите на ледения вятър. Минаха през жилищния квартал около църквата и през центъра на града се отправиха към пристанището. Жилищните райони и търговският център приличаха на тези в Батхърст и в другите градове на земеделските области, а пристанището напомняше на доковете в Сидни. Зад складове, по тясна и мръсна странична улица имаше евтини, неприветливи хотели и малки кръчми, а между тях се движеха големи групи мъже, които говореха и се смееха на висок глас.

— Много от тези хора приличат на стари кримки — каза Джарбо тихо и нахлупи по-ниско шапката си. — Да не се мотаем тук.

Джереми кимна и като оглеждаше минувачите внимателно, тръгна редом с Джарбо. Улицата ги изведе край големи складове до реката и пристаните, където бяха спрели три речни кораба за разтоварване. Дъсчени мостове свързваха брега с корабите, по тях слизаха мъже, които носеха кошове, търкаляха надолу варели и ги отнасяха през улицата в складовете.

Започваше разтоварването на парахода, който бе пристигнал предната вечер, товарът му бе още на палубата. Осем души се движеха между палубата и един склад; надзираваше ги мъж в капитански дрехи и с фуражка и сам помагаше на работниците, които носеха по-тежки кошове. Джарбо огледа всички лица, докато вървяха с Джереми по кея към парахода. Като не видяха нищо обезпокоително, двамата се насочиха към капитана.

Силният, червендалест мъж кимна доволен и остави без внимание обяснението на Джарбо защо води със себе си момчето.

— Аз съм капитан Кини — представи се той, — и ако искате работа, има достатъчно. Ако само екипажът ми разтоварва, ще трябва да остана много по-дълго, отколкото бих искал, и в този град не се намира наемна работна ръка.

— Видях доста хора край хотелите и кръчмите малко по-долу — забеляза Джарбо. — Всички изглеждаха свободни.

— Те са копачи, които чакат превоз за Броукън Хил — с отвращение се отзова капитанът. — Искат само да ядат и да лочат ром. Надницата ти ще е осем шилинга, с храна и топло място за спане. Готвачът и огнярят сега разтоварват срещу допълнително възнаграждение, затова имам нужда от някой, който да наглежда огъня в машинното отделение и в кухнята. Ако момчето може да се справи с това, ще му плащам по един шилинг.

— Ще се справи — увери го Джарбо. — Момчето може да се справи с всякаква работа. Къде да оставим багажа си?

— В машинното отделение, там ще спите заедно с екипажа. Хайде — подкани ги капитан Кини, — елате да ви настаня.

Джереми последва двамата мъже по дъсчения мост, като едва се разминаваше с хората, които търкаляха надолу варели. Капитанът преведе новите си работници през един люк в машинното отделение — просторен хамбар, пълен с преплетени тръби и разни машини. Слабо осветявано от странични отвори, помещението се отопляваше от масивен, гъргорещ казан и от пещта. Принадлежностите на екипажа бяха сбутани на различни места. Капитанът посочи на Джарбо и Джереми един празен ъгъл.

Джарбо излезе, за да се присъедини към екипажа, а капитанът показа на Джереми струпаните дърва и как да използва дългата стоманена маша, за да разстила тлеещите въглени равномерно в пещта. После минаха през люка към малката, претрупана със съдове кухня зад палубата. Голяма тенджера с яхния къкреше на печката, а до нея имаше сандък за дърва, който трябваше да се допълва постоянно с по-дребни цепеници от машинното отделение.

Щом си тръгна капитанът, Джереми се залови за работа, съзнавайки отговорността си да поддържа двата огъня и решен да оправдае доверието на Джарбо. Като се движеше между кухнята и машинното отделение, той се убеди, че са си избрали много подходящо работно място, където едва ли някой би разпознал него и Джарбо. Бяха изолирани от работниците в града и щяха да бъдат само между хората от екипажа.

Че са в безопасност се потвърди и по време на обеда, когато екипажът се събра, за да се нахрани с яхнията, сухар и чай. Трима души от екипажа бяха бели, останалите бяха индийци и полуаборигени. Всички бяха мълчаливи, очевидно имаха причини да не говорят много за себе си и не проявиха никакво любопитство към Джарбо и Джереми.

Яхнията бе смес от ориз, грах и изсушено говеждо месо и когато всички се нахраниха, Джереми помоли готвачът да му покаже с какво да напълни тенджерата за вечерното ядене. Следобедът мина бързо. Момчето разбъркваше тенджерата от време на време и притичваше от кухнята до машинното отделение. След вечерята Джереми изми тенджерата, за да е готова за сутрешната каша, а огнярят му показа как да посипва жарта с пепел, за да бъде топло през нощта.

На другата сутрин Джереми стана пръв, стъкна огньовете и сложи тенджерата върху печката. Когато другите дойдоха на закуска, кашата и чаят бяха готови, а капитан Кини обяви, че ще започне да плаща на Джереми по два шилинга и половина на ден. Момчето се зарадва за парите, но още повече го зарадваха усмивката и одобрителното кимване на Джарбо.

Докато приготвяше обедното ядене, Джереми забеляза, че към площадката на ферибота пред къщите и чифлиците на отсрещния бряг се приближават конски впрягове. Не след дълго фериботът отнесе през реката работниците от Броукън Хил. Вечерта, когато слязоха с Джарбо в центъра на града, видяха, че страничната улица с хотелите и кръчмите е вече много по-тиха.

Първите покупки на Джарбо бяха нож, кремък и щракало за момчето. Следния път, когато влязоха в магазина, той купи на двамата по една брадвичка, а останалите пари похарчи за тютюн. След това Джарбо купуваше главно смокини тютюн, които прибираше в брезентовата си торба.

За Джереми дните се нижеха изпълнени с вече привичната работа. Докато се хранеха и в други по-свободни часове, капитан Кини обсъждаше плановете си със своя екипаж. Носеше товари за Вилкания на стотина мили по-нагоре. След като ги предаде, смяташе да продължи до началото на плавателната част на реката при Бърк, още двеста мили срещу течението. Град Бърк бе пазарен център за животновъдните ферми по хълмистото поречие на река Дарлинг, областта, от която извираха основните притоци на Дарлинг. Там възнамеряваше да натовари добитък, с който да се върне до Аделаида.

Плановете му можеха да се осъществят, ако реката не придойдеше отново, което би попречило на корабите да пътуват. Но засега нивото й оставаше непроменено и товарите бързо се прехвърлиха в складовете. В края на осмия ден, когато и последните товари за Менайнди бяха свалени, капитанът се развесели и каза, че на другия ден ще отплава за Вилкания.

И настроението на Джереми бе повишено тази вечер. Речният кораб му бе станал като дом, тук бе научил много неща за плаването по реката, но въпреки това очакваше с нетърпение да продължи на запад с Джарбо. Отидоха до един магазин в града, където Джарбо, след като отдели пари за таксата на ферибота, изхарчи остатъка от надниците им за тютюн и сладкиши за момчето.

На следната сутрин се сбогуваха с капитана и екипажа и се отправиха по кея към пристана на ферибота. Няколко души вече чакаха там, загърнати в дебели палта, и трепереха от ледения вятър, който духаше откъм реката, фериботът се връщаше от отсрещния бряг с четири каруци и десетина пътника. Един от чакащите каза, че хората на ферибота идват от Броукън Хил, за да купят провизии от складовете и да ги отнесат обратно в миньорското селище.

Когато фериботът достигна до талвега на реката, Джарбо спря да разговаря и се загледа втренчено в хората върху приближаващия се плавателен съд.

— Познавам двама от пътниците — прошепна той. — Спомням си ги добре.

— От тези, които си заловил ли са? — попита разтревожен Джереми.

Джарбо кимна смръщен. Той и Джереми бързо вдигнаха багажа си и се отдалечиха от кея. Момчето продължаваше да гледа неспокойно към хората във ферибота. След миг разбра кои са освободените каторжници. Единият от тях сръга другия, посочи му Джарбо и двамата впериха очи в него. Познаха го и заговориха гневно, а останалите пътници се събраха около тях, за да слушат.

По-нагоре на кея няколко малки лодки бяха завързани на пристан, от който се излизаше на брега. Мъж във фермерско облекло, с помощта на чирак от един магазин в града разтоварваше сечива и други вещи от каручката на търговеца в една от лодките, фермерът бе бузест човек с добродушно лице и разговаряше дружелюбно с чирака, докато се движеха напред-назад.

— Ако отиваш на отсрещния бряг — предложи му Джарбо — мога да греба вместо тебе, но в замяна трябва да вземеш мене и момчето безплатно.

— Дадено! Името ми да не е Джон Бигс, ако не те взема! — весело се съгласи фермерът. — Купих тази лодка, защото не ми се даваха пари за ферибота, но ми се струва, че мъчно ще я откарам до другия бряг. Ала твоите мускули са по-големи от моите, затова качвайте се, приятел.

Джереми и Джарбо метнаха багажа си в лодката и се заеха да помагат на фермера и чирака да я натоварят по-бързо. Докато пренасяха кутии с пирони и разни сечива, Джереми не сваляше очи от ферибота, който се приближаваше все повече. Както бе предполагал, двамата освободени каторжници се ползваха с ентусиазираната подкрепа на останалите десетина пътника. Всички се бяха струпали на носа, разговаряха и гледаха яростно към Джарбо, готови да му се нахвърлят.

Натовариха последните покупки в лодката, тъкмо когато фериботът акостира. Пътниците му изоставиха каруците си и се спуснаха през чакащите на брега хора, които шумно запротестираха, че ги блъскат. Джереми и Джон се настаниха в задната част на лодката, Джарбо опря широкото си рамо на носа й и я отблъсна във водата.

Щом лодката се отдели от брега, Джарбо отскочи в центъра и сграбчи греблата. Хората от ферибота препускаха по улицата с размахани юмруци и гневни викове.

— Проклет да си, Джарбо Чарли! — ехтеше един глас над другите. — Сега ще станем квит с тебе.

Джарбо завъртя лодката във водата, насочи я към отсрещния бряг, като натисна силно едното весло, после започна да гребе. Лодката се плъзна по водата, греблата се движеха бързо под силните ръце на Джарбо. Джон Бигс гледаше озадачен движението по брега, а Джереми тревожно наблюдаваше тичащите мъже.

Те спряха, сипейки отчаяно ругатни, после един от тях посочи лодка, завързана на пристана. Спуснаха се към нея и започнаха да я отвързват, но в този миг други двама мъже, очевидно собственици на лодката, излязоха тичешком от склада и хукнаха към пристана със сърдити викове. Срещата между двете групи се превърна в схватка, размахваха се юмруци, ала няколко мъже от ферибота успяха да скочат в лодката.

В бързината и гнева си те претовариха лодката. Когато тя се откъсна от пристана, в нея имаше осем души и нито сантиметър празно място. Един от мъжете разбра опасността и се опита да скочи обратно на пристана. Той натежа на едната страна и лодката загреба вода. Настана уплаха и суетня, лодката се преобърна и изсипа всички във водата.

Страхът на Джереми изчезна, успокоен и развеселен, той се засмя от сърце на пляскащите и джапащите във водата. Джон Бигс, за когото случката също бе забавна, се обърна към Джарбо:

— Защо, за бога, бе всичко това?

— Имал съм неприятности с някои от тези мъже — отвърна Джарбо, като движеше греблата ритмично. — Искаха да си оправят сметките с мене.

— Каква полза може да има от това? — весело откликна Джон. — Миналото си е минало. По-добре е да се мисли за приятните неща в живота. Не е ли приятно например, че слънцето най-после се показа?

Джереми погледна небето — за пръв път от няколко седмици облаците се бяха разкъсали. Слънцето проблесна и денят изведнъж стана по-светъл, сякаш в чест на щастливото им избавление от бившите каторжници и буйните им привърженици. После момчето отправи поглед напред и с облекчение си помисли, че опасността двамата с Джарбо да бъдат разпознати, щеше да е много по-малка в рядко населените земи на запад.

Изтеглиха лодката на брега под малката ферма на Джон, който покани Джарбо и Джереми в къщата си. Но те отказаха, сбогуваха се и тръгнаха по пътеката към площадката на ферибота и къщите около нея. От другата страна на това малко поселение започваше широк, добре отъпкан път на северозапад към Броукън Хил. Тясна пътека водеше право на запад и те поеха по нея.

След по-малко от час изчезнаха всякакви следи от живота край реката. За някакво човешко присъствие свидетелстваше само тясната лента на пътеката, която се губеше далече в пущинака. Тук местността бе пресечена и по-сурова, отколкото на изток от реката и бе неудобна за земеделие и за пасища. Земята бе неприветлива, разкривени дървета растяха край тъмните, скалисти баири.

За Джереми пейзажът изглеждаше приятен, небето продължаваше да се прояснява и слабото зимно слънце огряваше цялата околност. Момчето и Джарбо говореха и се смееха на злополучните си гонители от Броукън Хил, на комичната гледка, когато всички бяха паднали във водата. Джереми бе доволен, че най-голямата опасност да бъдат разпознати, вече е минала и Джарбо се съгласи с него, макар и да добави, че все още трябва да бъдат внимателни.

В късния следобед се изкачиха на един по-висок от другите хълмове. Гледката, която се разкриваше от върха му, сякаш бе безкраен простор от баири и долини. Джереми знаеше, че когато достигнат и до най-отдалеченото място, което виждаха сега, земята пред погледа му пак щеше да е безкрайна. Изпита чувството, че е заобиколен от неограничени пространства, които надхвърлят въображението и превръщат хората в незначителни мушици.

Момчето осъзна, че това чувство се бе загнездило в сърцето му още преди месеци и чакаше някакъв върховен момент, за да излезе наяве. Изплуването му на повърхността събуди и друго усещане. Дори и редом с другаря си, Джереми почувства, че е много далеч от другите хора. Изпитваше не само самота, но и някакво усещане за изолираност, от което можеха да те побият хладни тръпки. Не бе разтревожен, но разбираше защо някои хора не могат да понасят Пустошта.

Сега възприемаше тази земя по различен начин. Сякаш споменът за живота му в Сидни, който бе замъглявал погледа му, се бе разсеял и сега виждаше по-ясно. Тази земя не бе живо същество, но не беше и неодушевена. Тя имаше свой ритъм и свои настроения. Не беше предразполагаща, но не бе и враждебна. Бе не само стара, а невероятно древна, някак уморена и мъдра. Каменните гребени и склонове на хълмовете сякаш бяха костите на земята, от които безброй хилядолетия бяха отнесли почвата — нейната плът.

Но Джереми чувстваше, че това е неговата земя. След време и той щеше да направи истинското си завръщане и бе сигурен, че ще намери заветното място, към което принадлежи.

— Вече положително сме в Пустошта, Джарбо — промълви той, като продължаваше да върви по пътеката. — Вече сме в далечната Пустош.

— Така е, приятелю — съгласи се Джарбо. — Вече наистина сме дълбоко в Пустошта.