Аарон Флетчър
Дългото завръщане (23)

23.

— Съзнаваме, че съществува риск, господин Спини — каза Александра. — Абсолютно необходимо е обаче да пресечем реката, фериботът не работи и собственикът дори е прибрал желязното въже до другия бряг.

— Да, знам, госпожо Керик — отвърна Албърт Спини. — Но съм сигурен, че не напълно разбирате колко голяма е опасността. Сал се управлява много по-трудно, отколкото лодка, особено, когато реката е придошла.

Джереми слушаше разговора на баба си с местния ръководител на параходната компания. Високият слаб мъж се държеше любезно, но бе силно притеснен. Не му бе приятно да откаже на Александра, но никак не му се искаше да позволи на нея и Джереми да използват сала на компанията.

Край тях се бяха събрали любопитни, които слушаха разговора. Тълпата нарастваше, тъй като се стичаха мнозина от пешеходците по търговската улица, която бе и главната улица на Вилкания, с която завършваше пътя от Сидни до реката. На кея бяха изтеглени много лодки, за да не ги отнесат придошлите води. Само няколко бяха останали в пристаните и бяха почти пълни с вода. Единственият плавателен съд, който можеше да пренесе коне, бе речният сал.

Той бе голям, девет метра на дължина и около три на ширина. Джереми го оглеждаше и забеляза ниския му борд — конете щяха да се натоварят лесно. Дълъг прът във формата на огромно гребло, с който се придвижваше и насочваше салът, бе опрян на борда. Джереми съзнаваше, че ще е много трудно да се управлява големият и тежък сал в придошлата река.

Точно това изтъкваше Албърт Спини на Александра, защото не искаше да я излага на опасност. Джереми видя, че тя бе почнала да го изморява, и се включи в разговора.

— Сала ще оставим малко по-надолу по реката — вметна той, — защото няма да мога да ви го върна тук. Това ще ви затрудни ли, господин Спини?

— Не, не. Когато пристигне следният кораб, ще помоля капитана да го изтегли до пристана.

— Тогава не виждам защо да не можем да го използваме. Баба ми и аз сме свикнали да се справяме с наводнения.

— Безспорно — потвърди веднага Александра. — Преминаването на реката няма да е по-мъчно от други затруднения, които сме преодолявали, а вие ще ни окажете безценна помощ, ако ни позволите да използваме сала, господин Спини.

Албърт се поколеба още малко, после склони.

— Добре, госпожо Керик. Но давам съгласието си с голямо притеснение и с искрена надежда, че няма да ви се случи нищо лошо.

Александра благодари сърдечно на Албърт, Джереми доведе конете и тримата се отправиха към сала. Беше завързан в края на един пристан, на около метър от брега. Насъбралото се множество ги последва, тъй като това събитие разнообразяваше монотонния живот на изолирания през зимата речен град.

Албърт даде на Джереми някои указания за управлението на сала.

— Аз самият съм неопитен — призна той, — но съм слушал много разговори на лодкарите по този въпрос. Трябва да карате по течението, но малко напряко. Ако пресечете реката направо, салът ще се извърти. Ако пък се оставите да ви носи течението, салът ще набере прекалено голяма скорост.

Джереми благодари за съветите и поведе конете към водата. Няколко мъже също нагазиха и му помогнаха да усмири животните и да ги изтегли в сала. Конете се бояха от нестабилността на сала, който се поклащаше от вълните и течението. Най-после ги завързаха здраво в центъра, Александра се качи на носа, а Джереми, застанал на кърмата, нагласи дългия прът на място.

Доброволните помощници отвързаха въжетата и ги метнаха в сала, после го изтласкаха от пристана. Салът се понесе по водата сред виковете на тълпата и пожелания за успех. Водата край брега бе почти тиха. Джереми натисна пръта и обърна носа на сала под ъгъл към отсрещния бряг.

Отначало им се стори, че Албърт бе преувеличил трудностите, тъй като салът се носеше гладко. Но малко по-навътре навлязоха в по-бързо течение. От едната им страна водата сякаш завря, салът се заклати, почти се извъртя и едва не се потопи. Джереми бързо отслаби натиска си върху пръта и обърна носа под широк ъгъл спрямо течението.

Салът попадна в голям водовъртеж и се завъртя в кръг, прътът удари Джереми и за малко не го изхвърли зад борда. Той се напрегна, за да овладее пръта, като стовари върху него цялата си тежест, после го отпусна, за да преодолее капризите на водовъртежа. Конете тропаха с копитата и сумтяха уплашено, когато резките смени на посоката ги тласкаха един към друг.

След като се измъкна от водовъртежа, салът полетя направо надолу по течението. Джереми насочи носа под ъгъл към брега. Тъкмо бе въздъхнал облекчено, попаднаха в друг водовъртеж. Джереми започна да губи контрол, салът се завъртя лудо, а кърмата започна да се обръща по посока на течението. Като ту натискаше, ту дърпаше пръта с всички сили, успя да измъкне сала от водовъртежа.

След като преодоляха и трети водовъртеж, преминаха центъра на реката и попаднаха в гладко, но много по-бързо течение. Джереми обърна носа под още по-голям ъгъл, когато салът започна да се завърта, после затърси подходящо място, над калната вода стърчаха наполовина потънали дървета и шубраци.

Джереми избра гъст храсталак към края на реката, който да смекчи доближаването на сала до брега, и той отново попадна в спокойни води. Но в последния момент осъзна, че салът е набрал твърде голяма скорост, и бързо премина през по-спокойната вода.

Само миг след като изкрещя на Александра да се държи, върху нея се посипаха листа и клони, тъй като дългият и тежък сал се бе врязал в младите дръвчета и храсти и с трясък се блъсна в брега. От удара конете паднаха на колене, а Джереми едва запази равновесие, като се държеше за пръта. Александра моментално се оправи, изскочи леко от сала с въже в ръка и го завърза за едно дърво.

Конете се изправиха на крака, Джереми закрепи пръта, а Александра завърза сала с още едно въже. Джереми освободи конете и прегледа краката им, после ги поведе след баба си нагоре по стръмния бряг.

— Конете не са пострадали — успокои Джереми, — но това се дължи само на късмета ни, а не на моето управление на сала.

— Ти ни прекара благополучно през реката и единствено това има значение — твърдо каза Александра. — Тук трябва да се разделим. Аз ще ида да говоря с Елизабет, докато ти пътуваш на север. До утре би трябвало да намериш едно стадо в Тибубъра, Джереми. Пастирът, който се грижи за него, положително има достатъчно храна, но ти трябва да си вземеш нещо за ядене от нашите запаси.

Джереми развърза денка върху самара на товарния кон. Извади от него канчето си и малко продукти. Докато вършеше това, забеляза колко леко се движи баба му. През последните дни бе накуцвала по-малко, а сега ходеше нормално. Той сподели наблюдението си с усмивка и добави:

— Като слезе от сала, за да го завържеш за дървото, ти, бабо, подскачаше като младо момиче.

— Както ти казах вече — да бъда стара и слаба е лукс, който не мога да си позволя сега — засмя се тя. — Предстои ни да свършим още много неща.

Джереми също се засмя, но се замисли дали Александра ще се върне в Сидни, когато изпълнят задачата си, и дали пак ще започне да гине там. Друго го плашеше обаче още повече — боеше се, че ако не успеят, отчаянието ще сломи духа й, който я крепеше. На календара му бяха останали само деветнайсет резки, а трябваше да свършат още много работа и изходът все още бе под въпрос.

Когато бяха готови да тръгнат всеки по своя път, Джереми започна да търси подходящи думи за раздяла, но нищо не му идваше наум, а и баба му мълчеше. Той я целуна и я качи върху седлото й, после й подаде поводите на товарния кон. Александра потегли на югозапад към фермата Уаямба, а той се метна върху коня си и пое на север. Отвъд реката и Вилкания Джереми намери утъпкания път, който бе границата между фермите Уаямба и Тибубъра. Тръгна по него в бърз галоп, но мрачният, ветровит ден минаваше бавно. Късно следобед стигна до ниска, дълга планина, за която баба му бе говорила. По нея нямаше никаква растителност и се наричаше Голата планина. По средата й се виеше главният път за Тибубъра, пресичаше малка горичка от чемширови дървета, след това минаваше през планината и продължаваше на север.

Като се изкачи до върха на Голата планина и погледна надолу, огромната овцевъдна ферма се разкри сред океан от гори, храсти и безбрежни савани с висока трева спинифекс. В този миг Джереми изпита странно, непознато досега чувство. Макар и да противоречеше на всякаква логика, струваше му се, че е бил тук много пъти. Но в същото време мястото не му изглеждаше познато, в чувството му се преплитаха трудно определими усещания.

Това чувство не го напусна до вечерта, когато си направи лагер. Безпокоеше го, защото сам не можеше да си го обясни. През нощта сънува, което бе необичайно за него, но когато се събуди, не си спомняше какво бе видял насън. Докато се готвеше да тръгва, някакъв шум в евкалипта край лагера привлече вниманието му. Погледна и видя, че оттам излетя червен ястреб, който бе нощувал в дървото.

Доста преди пладне Джереми свърна от пътя, когато видя овче стадо в една долина на около километър и половина разстояние. Край стадото се въртяха пастир и един ратай. Пастирът бе набит, брадат човек, прехвърлил петдесетте, на име Айзак Логан, който кимна засмян, когато Джереми се представи.

— Да, ти трябва да си синът на сър Мортън — досети се той. — Преди години бяха вдигнали голяма тупурдия да те търсят, нали? Какво искаш да направя, господин Джереми?

— Нося писмо от госпожа Керик за управителя на фермата — каза Джереми и извади писмото заедно със списъка, изготвен от Джеймс Хаслет. Бяха увити в мушама, която той разтвори, за да вземе писмото. — Управителят ще трябва да натовари на каруци известно количество хранителни запаси и да ги изпрати в Броукън Хил. В това време ние с тебе ще откараме стадото на същото място. Каруците би трябвало да ни настигнат във фермата Уаямба след около седмица.

— Добре, това ще стане — съгласи се Айзак, обърна се и подаде писмото на ратая. — Нали чу какво каза господин Джереми? Тръгвай, момко, и бързо!

Ратаят прибра писмото в джоба си и потегли в галоп.

— Ако поседиш малко при овцете, ще ида да си взема багажа — предложи Айзак.

Джереми се съгласи, а пастирът подкара коня си към колибата и кошарите на хълма над долината. Айзак се върна бързо, като водеше и товарен кон с провизии и пастирски принадлежности. Подсвирна на кучетата и заобиколи с коня си стадото от срещуположната на пътя страна. Плесна във въздуха с пастирския си камшик и овцете се втурнаха към пътя.

В стадото имаше шест хиляди овце, но Джереми знаеше, че ще загубят ценно време, ако се опитат да отделят от него толкова, колкото Джеймс Хаслет искаше да купи. Тези, които бяха в повече, щяха да са резерв в случай, че някои овце се отклонят от стадото. Ала Джереми скоро се убеди, че това е малко вероятно, тъй като Айзак бе опитен пастир и почти не се нуждаеше от помощ, за да следи за бързото движение на овцете по пътя. Странното чувство, което бе завладяло Джереми, го напусна по здрач, когато пресякоха границата с фермата Уаямба.

С помощта на Джереми Айзак направи временна кошара за овцете от забити в земята колове и въжета. После се установиха на лагер край заграждението. Изглеждаше, че практиката в Тибубъра бе да се изпълняват и най-необичайните нареждания, без да се задават въпроси, защото Айзак почти не прояви любопитство защо стадото и хранителните запаси се откарват в Броукън Хил. Докато вечеряха, Джереми научи, че Айзак работи във фермата от трийсет години и че двамата му синове също са пастири в Тибубъра.

На следващия ден срещнаха други стада, чиито пастири с любопитство гледаха движещите се през фермата Уаямба овце. Айзак избра по-отдалечена пътека, защото стадният инстинкт на животните би ги привлякъл едни към други. Овцете пасяха, без да спират да се придвижват с равномерна скорост, но Джереми се притесняваше, че напредват много бавно. На свечеряване, когато отбеляза на пръчката си календар още една резка, останаха шестнайсет незачеркнати.

Ратаят ги настигна след два дни, като ги бе проследил по широката диря на стадото. Той уведоми Джереми, че щом получил писмото, управителят на фермата разпоредил хранителните запаси да започнат да се товарят в каруци. Вечерта Джереми взе да се пита дали нещо бе забавило баба му, тъй като бе очаквал тя вече да се е присъединила към тях. Надяваше се, че още не се появява, защото й е отнело време да намери Елизабет Гарити, а не защото не е успяла да я склони овцете и запасите да минат през нейната ферма.

Следобед на другия ден Джереми забеляза на около километър баба си, придружена от пет-шест пастири. Когато разстоянието помежду им се скъси, видя, че един от ездачите всъщност е жена, облечена в пастирски дрехи. Тя бе легендарната Елизабет Гарити, чийто огнен темперамент и желязна ръка бяха предмет на безброй истории, разказани от скитниците.

Когато се срещнаха и той спря запъхтяния си от дългата езда кон, Джереми се убеди, че скитническите разкази не са без основание. Елизабет бе слаба жена, над четирийсетгодишна, строгите черти на загорялото й лице издаваха постоянна готовност да се справя с всякакви неприятности. Тя и пастирите бяха въоръжени с пушки, прикрепени към седлата им.

Пастирският камшик в ръката на Елизабет бе потъмнял от многогодишна употреба. Тя посочи с него стадото и се обърна рязко към пастирите, спрели зад нея:

— Да не мислите, че сте дошли тук да се любувате на гледката? Какво чакате? Помогнете стадото да се придвижи по-бързо! Щом трябва да заситим гърлата на ония гадни червеи в Броукън Хил, да го направим час по-скоро и да се отървем от тая работа.

Пастирите подкараха конете си към стадото, а Александра представи Джереми на Елизабет. За един миг Елизабет не отговори на поздрава му, студените й сини очи го оглеждаха изпитателно. Но резервираността й бързо се стопи. Наведе се напред, за да се ръкуват, а слабата й ръка стисна неговата с мъжка сила.

— Приятно ми е да се запознаем, Джереми. — Думите й прозвучаха повече като заявление, отколкото като поздрав. — Александра непрекъснато те хвали, но виждам, че има основание. — Елизабет се обърна към баба му с усмивка, която говореше за сърдечното им приятелство. — Давам ти сто хиляди първокачествени овце и овни срещу Джереми, Александра — предложи тя шеговито.

— Той принадлежи на себе си, а не на мен — засмя се Александра. — Никой освен прекрасната му жена Фиона няма власт над него. А по-добра съпружеска двойка не бих могла да си представя.

— Тогава те наистина са щастливи — каза Елизабет и обърна коня си. — Ще мина да огледам местността на юг. Ще се срещнем довечера в лагера.

Когато тя се отдалечи, Александра каза на Джереми, че Елизабет и пастирите обходили източните кошари на фермата.

— Изглежда, че насам се навъртат неканени гости — продължи Александра. — В края на пътя, прокаран от Елизабет до източния бряг на реката, имало сал, който вече не е там. Един пастир намерил удавен оседлан кон по-надолу по реката, а други са открили следи от чужди ездачи.

— Значи няколко конника са прекосили реката и са имали повече неприятности от нас — заключи Джереми.

— Може да са били хората, които Бъги е видял в Батхърст, защото те са тръгнали точно по този път. Това може да е предупреждение, че ни очакват неприятности от Крийви, а може и да няма нищо общо с нас.

— Разказах на Елизабет за Крийви — отвърна Александра, — но тя е склонна да мисли, че са били златотърсачи. Откакто бе открито находището в Броукън Хил, мнозина се навъртат насам. Вече от години види ли такива хора на своя територия, Елизабет ги прогонва.

— Това трябва да е много трудно — изрази мисълта си на глас Джереми, като оглеждаше горите, пръснати сред хълмистата, гъсто обрасла с храсталак земя. — Тук би могла да се скрие цяла армия, стига да не се вижда дима от огньовете.

— Така е — съгласи се Александра, като подкараха конете си по-бавно зад стадото. Заговориха за други неща. Джереми увери баба си, че каруците с храни вече са потеглили, но неизвестните ездачи в околността не излизаха от ума му. Искаше му се да вярва, че са златотърсачи, но се боеше, че са хора, изпратени от Крийви.

Пастирите, които сега помагаха на Айзак, препоръчаха да се отклонят малко на изток, където местността била по-подходяща за придвижването на овцете, и стадото свърна по посока на реката. Тя се показа в далечината чак в късния следобед. Откъм водата се носеха тънки мъгли, падаха в долинките и забулваха зелените ивици. Айзак и другите пастири отново насочиха овцете право на юг.

Елизабет се върна по здрач, малко след като бяха прибрали овцете в заграждението. Джереми разседла и спъна своя кон и конете на жените, а те запалиха огън на няколко метра от лагера на пастирите, които вече готвеха вечерята си. Мъглата, идваща от реката, се бе сгъстила; тя засилваше вечерния хлад и образуваше светли ореоли около лагерните огньове.

По време на вечерята Джереми разбра, че спадът на вълнения пазар в Англия не вълнува Елизабет, фермата Уаямба можеше да се самозадоволява, а запасите й биха стигнали за години. Освен това фермата на Елизабет бе по-скоро самоцел, отколкото източник на приходи, желанието й бе преди всичко да я запази такава, каквато е. Говориха по този и по други въпроси, но жените отделяха най-много време за спомените си и често с обич споменаваха Шийла Гарити.

Сутринта се надигна лек вятър, който превърна мъглата в пълзящи над лагера облаци, сред които пастирите се открояваха като неясни силуети. След бързата закуска Джереми оседла конете. Елизабет пак пое сама, за да търси следи от неканени гости, а Джереми и Александра следваха стадото все на юг, заедно с пастирите.

Мъглата се задържа цялата сутрин, затова видимостта бе ограничена до километър-два. Когато към обед просветна, Джереми забеляза в далечината приближаващите се каруци и ги посочи на Александра. Обърнаха конете си назад, за да пресрещнат осемте каруци, които ту се показваха на възвишенията, ту изчезваха от погледа в падините. Всяка каруца се теглеше от по четири коня, а зад тях ратаите водеха и резервни коне, затова керванът се движеше бързо, за да застигне стадото.

Двамата пастири, които предвождаха каруците, се спуснаха в галоп към Александра и Джереми. Бяха мъже на средна възраст, единият имаше гъста брада, а другият бе полуабориген. Спряха се и поздравиха Александра, към която се отнасяха не само като нейни служители, но и като стари приятели. Александра ги представи на Джереми — брадатият пастир бе Руъл Блейк, а другият Юли Боднам.

Ръкуваха се с Джереми, а Руъл припомни как са го търсили преди много години.

— Всички във фермата се зарадваха, че си се появил, господин Джереми — добави той. — И знаехме, че госпожа Керик ще хвръкне от радост.

— Не сте се излъгали — отвърна тя. — Когато Джереми пристигна в Сидни, бях най-щастливата жена на света. И сега се чувствам така. Натоварихте ли всички запаси, които бях включила в списъка, Руъл?

Той я увери, че са изпълнили нарежданията й най-внимателно. Александра се заинтересува какво е състоянието на каруците, а Руъл изказа надежда, че ще стигнат до Броукън Хил, без да се налагат някакви поправки по тях. Смяташе, че ще настигнат стадото рано след пладне. Двамата пастири се върнаха при каруците, а Джереми и Александра се отправиха към стадото, доволни от положението.

Джереми изтъкна весело, че времето, което остава до падежа на ипотеката, навярно ще им стигне.

— Броукън Хил вече не е много далече — каза той. — Ако не се случи някаква злополука, може да успея да се върна в Сидни с разписката дори един ден преди срока.

 

 

Злополуката се случи малко след разсъмване на другата сутрин, когато мъглата бе почнала да се разкъсва и всички се готвеха да тръгват. Голямо вълмо мъгла тъкмо бе подминало лагера, който се откри ясно пред евкалиптовата горичка на двеста метра от него. Утринната тишина внезапно се разтърси от бързи, отекващи в цялата околност изстрели откъм дърветата.

В лагера мигновено настъпи хаос. С оглушително блеене овцете се юрнаха вън от заграждението и се разбягаха. Конете цвилеха и се мятаха подплашени, като се мъчеха да се освободят от букаите и да побягнат. Пастирите закрещяха ужасени и инстинктивно се втурнаха встрани, за да не бъдат пометени от стадото.

Първите изстрели не объркаха мислите на Джереми и той бързо прецени положението. Разбра, че изстрелите са били насочени към овцете, а резултатът от стрелбата бе отчайващ. Спестените досега дни бяха безвъзвратно загубени, защото събирането на пръснатото стадо щеше да е много трудно. Надпреварата им с времето бе отишла напразно и съдбата на Тибубъра бе на карта.

Тези мисли профучаха през ума му и в гърдите му избухна див гняв. Джереми реагира мигновено, докато изстрелите още продължаваха и изплашените овце се измъкваха от заграждението. Той грабна пистолета си и се спусна през лагера към дърветата.

Всичко ставаше като на бавен ход, пътят му бе изпълнен с препятствия. Блъскаше се в дърпащи се коне, разбутваше с раменете си пастири, търсещи убежище, скачаше между спрените каруци Най-сетне се измъкна от лагера и закриволичи между храстите, като се мъчеше да набере скорост.

Когато се приближи достатъчно, за да различи петима-шестима мъже между дърветата, те продължаваха да стрелят към подплашените овце. В мъгливия утринен здрач не забелязаха тичащия към тях Джереми. Той забави ход, прицели се бързо и стреля по един от мъжете. При третия изстрел човекът полетя назад и падна.

Останалите се прикриха зад дърветата и почнаха да стрелят по Джереми. Куршумите попадаха в храстите ту от едната, ту от другата му страна, докато той си проправяше път сред гъстата растителност и не спираше да тича към дърветата. Изведнъж разтърсващият гръм на големокалибрена пушка проехтя зад гърба му и той погледна през рамо.

Елизабет препускаше през храсталака и презареждаше пушката си. Сега тя наистина бе Елизабет Гарити от скитническите разкази, широко разтворените й очи блестяха, а лицето й бе изкривено от злоба и гняв. Без шапка, с развяваща се рошава коса, тя опря пушка до рамото си и даде нов изстрел.

Мъжете й отвърнаха с огън. От куршумите, които попаднаха в храстите около нея и Джереми се разлетяха листа. Джереми видя, че успоредно на дърветата минава дълъг ров, където се спускаше ново вълмо от мъгла откъм обраслата с шубрак поляна между лагера и дърветата. Джереми изстреля последния патрон от пистолета си и изчака Елизабет да го настигне.

Щом тя се доближи до рова, той се хвърли към нея, грабна ръката й и я събори до себе си в рова. Елизабет падна тежко и погледна най-напред учудена, а след това разгневена, че я е спрял.

— Ако се приближим повече на това открито място, няма как да не ни уцелят — обясни постъпката си Джереми. — Освен това, като се съвземат, пастирите в нашия лагер ще започнат да стрелят, и те също могат да ни улучат, защото сме точно по средата.

Сякаш в потвърждение на думите му, в лагера изгърмя пушка, куршумът мина през храсталака над главите им и се заби в едно дърво. Разнесоха се и други изстрели откъм лагера и над рова просвистяха куршуми.

Елизабет се усмихна кисело и отметна косата си назад.

— Понякога позволявам на гнева си да надделее над разума — призна тя. — Но направихме нужното. Тези свини са смятали, че ще избягат, без някой да отвърне на гърмежите им, ние обаче ги спипахме. Трябва да ги е изпратил оня човек, за когото ми разказа баба ти.

— Сигурен съм в това — отвърна Джереми и посочи мъглата, която пълзеше към поляната. — Ние с тебе можем да се изтеглим в двата края на рова, а мъглата ще ни прикрие и ще успеем да се шмугнем между дърветата от различни страни.

— Добре. Като прибягваме до дърветата в мъглата, трябва да викаме, за да не стреляме един срещу друг.

Джереми, разбира се, бе съгласен и запълзя към единия край на рова. Елизабет се насочи в противоположната посока. Пастирите от лагера навлизаха в храсталака и изстрелите им се сливаха в канонада. В края на рова Джереми презареди пистолета си, пропълзя по-бавно до дърветата, предпазливо вдигна глава и погледна през шубрака.

Непознатите нападатели в гъсталака стреляха бързо по пастирите и очевидно се надяваха да се измъкнат под прикритието на приближаващата мъгла. Зад горичката бяха завързани коне и Джереми зърна един мъж, който пълзеше към тях. Настъпващата мъгла намаляваше видимостта и разстоянието бе доста голямо за пистолетен изстрел, но Джереми се прицели внимателно. В същия миг Елизабет гръмна от другата страна на горичката и мъжът се повали, улучен от куршума й.

Пастирите спряха стрелбата, защото мъглата бе покрила поляната и шубрака. Джереми се изправи и с насочен пистолет мина бавно през храсталака, за да се скрие между дърветата. Чуваше, че наблизо се движат хора, но мъглата приглушаваше звуците и му се струваше, че те идват от всички посоки. Стволовете на дърветата се виждаха като тъмни сенки, докато Джереми се насочваше към конете, защото знаеше, че нападателите ще отидат до тях.

Внезапно от мъглата изскочи човек с вдигната пушка и Джереми дръпна спусъка. Човекът се килна назад и се строполи, но друг нападател на няколко крачки от първия стреля. В мъглата проблесна червена светлина, а патронът профуча край ухото на Джереми. В следващия миг проехтя характерният оглушителен гърмеж на големокалибрената пушка на Елизабет. Вторият нападател изкрещя от изненада и болка и падна тежко на земята.

С пистолет в ръка, Джереми продължи да се движи тихо към конете, а Елизабет извика:

— Къде си, Джереми?

— Тук съм — отвърна той.

Преди да бе отговорил, прокънтяха копита и един кон прелетя в галоп.

— Проклет да е! — с отвращение изръмжа Елизабет. — Можех да го пратя на оня свят, но го помислих за тебе, Джереми.

Той се ориентира по гласа й в оредялата мъгла и я намери край конете.

— Мисля, че застреляхме общо петима — каза Джереми.

— И по моята сметка е така — съгласи се Елизабет. — Най-добре е сега да успокоим нашите хора, че всичко свърши. — Обърна се към поляната и се провикна: — Хари!

— Да, госпожо Гарити — обади й се някой.

— Елате насам да разчистим наоколо!

Мъглата се оттегляше, като оставяше тук-там отделни редки вълма. В горичката навлязоха много хора, защото двадесетина пастири и ратаи придружаваха каруците. Между дърветата пристъпваше бързо и Александра, погледна Джереми, после Елизабет и видимо се успокои, като видя, че и двамата са невредими. Пастири и ратаи оглеждаха петте трупа, пръснати между стволовете.

— Ние трябваше да се мобилизираме по-бързо — виновно промърмори Айзак Логан и другарите му се съгласиха. — Бяхме прекалено бавни и изобщо не ви помогнахме.

— Не се упреквай, Айзак — успокои го Елизабет. — Джереми изхвърча от лагера и беше по петите им, докато аз още се чудех какво става. Този младеж е също като стария Пат Гарити — никой не може да го изненада. А пък не вярвах, че ще срещна втори път в живота си мъж като Пат Гарити. Хари, ти заедно с още един пастир натоварете труповете върху ония коне и идете да ги хвърлите в реката. Александра, бих ти дала мое стадо, което да замени разпръснатото, но на доста километри наоколо нямам стада. По-бързо ще бъде да се събере твоето.

Александра кимна примирено и всички тръгнаха обратно към лагера. Само двамата пастири поведоха конете към труповете. Джереми бързо се отправи през дърветата към поляната — искаше да се отдалечи час по-скоро от миризмата на барут и сцената, разиграла се в горичката. Гневът му бе преминал и сега нападателите за него вече не бяха врагове, а нещастници, изпълнявали волята на безмилостен и зъл човек.

След като прекратиха мъките на пръснатите наоколо ранени овце, ратаите, които се грижеха за резервните коне, останаха в лагера заедно с Александра, а всички други оседлаха конете си и се впуснаха да търсят изгубеното стадо. Овцете бяха пробягали километри във все по-разширяващ се около заграждението кръг. Притеснен от забавянето, Джереми не обръщаше внимание как се организира търсенето, докато се намериха първите овце. Тогава осъзна, че пастирите от Тибубъра автоматично бяха очаквали указания от него и че той несъзнателно бе поел ръководството.

Преди да се изтощят и да спрат да тичат, овцете се бяха пръснали на огромно разстояние. Елизабет и нейните пастири поеха в една посока, а Джереми водеше издирването в друга, като посочваше къде трябва да се търси. До края на деня повече от две хиляди овце бяха намерени и върнати в лагера. По време на вечерята говореха най-много за способността на Джереми да открива овцете, но неговата единствена мисъл бе, че на календара му са останали само десет резки.

На разсъмване продължиха с издирването и до следобеда бяха върнати още три хиляди овце, другите оставиха да подивеят. Впрегнаха конете в каруците и подкараха стадото на юг, като до мръкване се придвижиха с още няколко километра. На следващата сутрин, щом потеглиха, Джереми изпрати един пастир да избърза напред и да предупреди надзирателя на мината, че овцете и хранителните запаси пристигат.

След още два дни се видя краят на пътуването. Гледката, която се разкри, зарадва Джереми, макар че в нея имаше нещо невероятно нелепо — пред погледите се разкри дълга и висока дървена ограда, издигната сред безкрайните диви простори. Александра остана назад заедно с Елизабет и нейните пастири, смръщени от недоволство, защото ненавиждаха мината. Затова пък през един отвор в оградата се виждаха викащи и подскачащи от неудържима радост хора.

Джереми влезе с коня си през отвора, посрещнат с оглушителни възгласи като герой, задето бе донесъл хранителни запаси. Човек, който се отличаваше от останалите по деловото си държание, си проправи път през тълпата и се представи като Майлс Броуди, надзирател. Недалеч от оградата започваше разхвърлян индустриален комплекс, който покриваше няколко десетки декара. Зад рудопреработвателната фабрика, заобиколена от големи жилищни помещения, складове и други постройки, се издигаше ниска, нащърбена планина с дълбоки улеи, издълбани от прави екскаватори.

Овцете се втурнаха през отвора, а работниците охотно помогнаха на пастирите да ги насочат към голямо заградено пасище. Каруците минаха през отвора в оградата след овцете и се отправиха към складовете, където други работници започнаха да разтоварват. Майлс определи свои помощници, които да преброят овцете и да проверят донесените припаси, и докато чакаха, заговори с Джереми.

— Бог ви праща, господин Керик — започна надзирателят, — защото успявам да доставя съвсем оскъдна храна от малките ферми на юг от мината. Знам, че фермата Уаямба има планини от запаси, но както моите предшественици, така и аз сме видели от собствениците й само неприятности.

— Няма да слушам никакви критични забележки за фермата Уаямба и за семейство Гарити, господин Броуди — твърдо го прекъсна Джереми. — Те са се установили тук първи и тази мина им е натрапена. Това не им е приятно, както на вас няма да ви е приятно, ако между вашите постройки някой пусне да пасат овце.

Надзирателят неохотно се съгласи и смени темата. Малко по-късно помощникът му съобщи, че овцете са преброени и хранителните запаси са проверени. Майлс Броуди подписа списъка, а Джереми излезе с коня си през отвора в оградата, последван от каруците и пастирите.

Александра му бе приготвила храна за из път, която пастири качиха на товарен кон, докато Джереми се сбогуваше с Елизабет и нейните хора. След като се прости и с работниците от Тибубъра, Джереми поведе конете си и се отдели с Александра, за да поговорят. Останаха още осем дни и той изказа съмнение, че ще стигне до Сидни преди падежа на ипотеката.

— Всъщност остават по-малко от осем дни — добави Джереми. — На последния ден трябва да съм пристигнал преди три часа следобед, когато банката престава да работи с клиенти. Дори и без злополуки и непредвидено забавяне, времето едва ли ще ми стигне.

— Ако има смъртен, който може да го направи, това си ти — отвърна му Александра. — Ще спестиш няколко часа, ако успееш да се качиш на влака в Пенрит, а това ще е и по-безопасно. Ако наемният нападател, който избяга, пристигне в Сидни преди тебе, Крийви ще разбере, че те е подценил. Той ще изпрати други хора да ти устроят засада и навярно ще те причакат на пътя малко преди края на пътешествието ти.

— Това е вярно — съгласи се Джереми. — Ще се опитам да стигна до Пенрит навреме, за да хвана влака, макар че той не пътува редовно и не мога да разчитам особено на тази възможност. Навярно ще трябва да се движа по шосето, но ще бъда внимателен.

— Има алтернативен път през Парамата — каза Александра. — На източния бряг на река Нипиан, непосредствено след моста започва гора. През тази гора минава път, който води на юг край Нипиан. Можеш да караш по него и да свърнеш на изток към Сидни по някой свързващ път.

— Знам тази гора много добре — увери я Джереми, — но не знаех, че през нея има път. Ти минавала ли си по него, бабо?

— Веднъж, много отдавна — замислено му отговори тя. — Сигурна съм, че все още съществува, защото някои неща никога не изчезват. Много ще се радвам, ако този път се окаже полезен за семейството ни.

Нанесените забележки сякаш не се отнасяха толкова до внука й, колкото до някакви нейни лични възпоминания и Джереми не им обърна внимание. Разговорът продължаваше, макар сега всяка минута да бе ценна, но за внука бе трудно да се раздели с баба си. По дълбоката си същност съвместното им пътешествие много приличаше на странстванията с Джарбо Чарли. Бе цяла одисея, пътуване не само през Пустошта, но и пътуване към себе си, което му бе доставяло огромно удоволствие, обогатило бе живота му с една нова и задълбочаваща се привързаност към неговия по-възрастен спътник.

Александра приключи разговора с една молба.

— Ще дойдеш ли в Тибубъра, за да ми съобщиш какъв е изходът от начинанието ни? — попита тя. — Ще изпълниш ли тази моя молба, Джереми?

— Да, бабо, разбира се.

Тя се усмихна и му благодари сърдечно. Джереми я целуна и се обърна към конете — хвана юздите на своя и стисна поводите на товарния кон, после се метна на седлото. Александра и останалите изпращачи му помахаха и му пожелаха добър път. Джереми им отговори и се понесе в бърз галоп.

 

 

Небето остана облачно, но нямаше дъжд, който да затрудни обратния път на Джереми към земите на север. Когато стигна до сала обаче разбра, че и липсата на дъжд може да бъде неблагоприятна. Нивото на реката бе спаднало и една трета от тежкия сал бе останала на брега.

Салът се намираше между брега и няколко полупотопени в реката дървета. Джереми завърза едно въже за кърмата, съблече се и заплува през бързата ледена вода, за да прикачи въжето около едно дърво. Разтреперан от студ, бързо се облече отново и прикрепи края на въжето към седлата на конете. Като използва един прът за лост, той натисна носа на сала, а конете потеглиха въжето.

Отлетяха скъпоценни часове, докато конете дърпаха въжето, а Джереми стоварваше цялата си тежест върху пръта, за да може огромният съд да се придвижва сантиметър по сантиметър. Когато по-голямата му част вече бе във водата, издърпването му стана по-леко и най-сетне целият сал се плъзна в реката. Джереми качи конете на него и ги завърза, после отблъсна сала от брега, скочи на кърмата и закрепи пръта на място.

Сега нямаше толкова неприятности с водовъртежи, само един почти извъртя сала и подплаши конете. Като наближи отсрещния бряг, Джереми затърси подходящо място, където салът би могъл да се закрепи, докато той иде до носа и го завърже, преди съдът да се плъзне обратно към течението. Избра гъсталак от храсти и млади дръвчета, полупотопени във водата, и насочи сала към него.

Носът се вряза в гъсталака и смачка растителността, после се блъсна в брега. Конете се заклатиха, но премазаните дръвчета задържаха сала, докато Джереми се придвижи към носа. Грабнал въже, той изскочи и успя да го завърже за едно дърво, тъкмо когато салът бе почнал да се плъзга назад във водата. Използва и второ въже, за да го върже по-здраво и изведе конете на брега.

Земята отвъд реката бе неравна, покрита с оплетени коренища и шубраци, но Джереми предпочете да си проправя пътека през тях, отколкото да иде нагоре по реката, защото не искаше да среща хора и да губи време в разговори. След известно време стигна до тесен път, който минаваше край разпръснати къщи и малки ферми. Тръгна по него и заобиколи южните предградия на Вилкания, после излезе на по-широкия отъпкан път източно от града.

Когато в късния следобед стигна до първата голяма овцевъдна ферма, конете бяха напълно изтощени. Джереми бе не по-малко изморен, но отказа предлаганата му вечеря и легло за преспиване, като обясни на стопаните, че разполага с ограничено време. На свечеряване пое отново с нови коне и ги остави да се придвижат бавно в мрака.

Джереми задремваше по за няколко минути върху седлото, но се стряскаше при всяко спъване на коня в камък сред мрака на безлунната нощ. Късно през нощта спря да си приготви набързо нещо за ядене и да остави конете да попасат. Зачеркна още една резка на календара си и преброи, че остават само четири.

С пукването на зората започна нов мрачен и облачен ден. Наближаваше краят на зимата, от няколко дни в този район не бе падал дъжд и пътят бе сух. Изтръпнал от умора, Джереми продължаваше да кара конете в бърз галоп. Привечер спря в друга ферма, за да помоли за нови коне, след като бе изминал почти двеста километра от разсъмване.

Още една нощ Джереми не слезе от коня, но тъкмо когато реши да спре, за да поспи няколко часа, срещна скитник, ухапан от пепелянка. Качи го на товарния кон и го откара до една ферма, с което загуби няколко часа. По-късно падна подкова на един от конете. За да не се нарани кракът му, трябваше да карат бавно, докато стигнат до друга ферма, където Джереми би могъл да смени конете си.

Подир обед на следния ден конете прецапаха през потока Гундару, който бе изхвърлил носени от пороя дървета на повече от километър от брега си. Малкото селище на изток от потока усилено се готвеше за пристигането на пътуващи стригачи, които обикаляха фермите в този район през пролетта. По здрач Джереми свърна към фермата на семейство Полър, където бяха нощували с баба му.

Стопаните се изплашиха от вида му, очите му бяха зачервени, а лицето — изпито от умора.

— Вие сте изтощен, господин Керик — възкликна Мейнар Полър, а жена му се съгласи с тази констатация. — Трябва да се нахраните добре и да поспите една нощ. Ако не си починете, ще паднете от умора.

— Не мога да остана — отвърна Джереми. — Признателен съм ви за любезността, но сега всеки час е от значение за мене. Ако ми дадете нови коне, ще продължа колкото е възможно по-скоро.

Мейнард въздъхна примирено, неохотно се съгласи и отиде да се разпореди за оседлаването на отпочинали коне. Сара Полър бързо приготви супа и силен чай за Джереми и се заинтересува как той и баба му са пресекли придошлия поток Гундару. Докато й разказваше накратко, имаше чувството, че това се е случило в далечното минало. Малко след като се бе нахранил и изпил чая си, видя, че отвън го чакат оседланите коне. Джереми благодари на съпрузите за помощта и пое в сгъстяващия се мрак.

През тази нощ Джереми се събуди на седлото неведнъж, защото конете бяха спрели да пасат и веднага ги връщаше обратно към пътя. Когато се развидели и достигнаха до по-гладки и равни участъци, принуждаваше конете да препускат още по-бързо. Няколко часа след пладне те вече бяха изтощени и Джереми спря в една ферма, за да хапне набързо и да замени конете. Веднага продължи пътешествието си, като намали ход едва когато напълно се стъмни.

Няколко часа преди разсъмване на последния ден Джереми пристигна в странноприемницата Белуедър Ин. Съненият помощник-коняр му помогна да оседлае нови коне и Джереми премина през тъмните тихи улици на Батхърст. Внимателно огледа кой път трябва да хване на кръстовището в началото на предпланините, защото при силната умора не се доверяваше на чувството си за разстояние и посока. Пътят стана по-стръмен, когато заизвива през планината.

Леденият дъх на зимата още се чувстваше на по-голяма височина, а поради умората Джереми усещаше студа по-силно и пристегна кожуха си. На зазоряване стигна до върха на планината. Конете поеха в галоп, а часовете летяха като минути, докато Джереми се спускаше по източните склонове.

Пресече равнината Иму в ранното утро с надеждата, че ще успее да хване обедния влак в Пенрит. Караше в равномерен галоп, като заобикаляше по-бавни ездачи и коли. Копитата на конете му отекнаха по моста над река Нипиан и Джереми пое краткия път за Пенрит. Ала разочарован намали ход, когато се показа гарата, защото на платформата нямаше никакъв влак.

Разочарованието и притеснението го накараха да забрави за умората си. Ако вече минаваше един часа, щеше да е невъзможно да стигне преди три до Сидни.

Запъхтените коне препускаха по улиците към странноприемницата Нипиан Ин, когато Джереми зърна Бъги пред конюшнята.

Бъги подскочи с възторжен вик, но замлъкна и поклати съчувствено глава като огледа Джереми.

— А-а, вижда се, че пътуването е било много изморително — забеляза Бъги.

— Не беше от най-лесните — съгласи се кисело Джереми и скочи от седлото. — Преди колко време замина влакът, Бъги?

— От три дни не е пристигал влак. По неизвестни причини част от релсите при Парамата били повредени и още не са ги поправили — отвърна Бъги.

Джереми знаеше каква е причината и си припомни предупреждението на баба си. Влаковете са били спрени от наемници на Крийви, които сега го очакват някъде в засада по шосето за Сидни.

— Знаеш ли колко е часът? — попита Джереми.

— Да, една-две минути след пладне — отговори Бъги. — Постоянно влизах в чакалнята на странноприемницата, за да гледам часовника и току-що видях, че е дванайсет без няколко минути. Аз ще се погрижа за багажа ти, Джереми. Довел съм някои от нашите коне от Сидни, в конюшнята са. Между тях е твоят млад кон.

Джереми кимна доволен. Неговият кон бе силен и бърз. Поведе изморените животни към конюшнята, а Бъги бързаше пред него, за да изведе коня му. Джереми бързо прехвърли седлото върху собствения си кон, изведе го навън и се впусна по улицата.

Пресече главното шосе и се насочи към гъстата гора до реката, за да потърси пътя, за който бе споменала баба му. Откри го между края на гората и една ограда, която я делеше от голямо наклонено пасище вляво. Беше тесен, малко по-широк от пътека, минаваше край гората и продължаваше надолу по течението на реката.

Едва поел по този път, Джереми забеляза, че в пасището, на стотина метра от него, има човек. Седеше някак необичайно сред храстите до кичур дървета и придържаше нещо до лицето си. Като измина известно разстояние, вече под нов ъгъл, Джереми можа да види човека по-ясно. Забеляза, че храстите го прикриват така, че да не бъде забелязан от главното шосе, което той наблюдаваше през морски далекоглед.

Измежду дърветата излезе втори човек, който посочи към Джереми, и първият рязко обърна далекогледа си, после скочи на крака и двамата наблюдатели се шмугнаха в дърветата. Джереми дръпна юздите, пришпори коня си и се понесе в галоп. В същия миг четирима ездачи излязоха измежду дърветата и се насочиха към пътя, който криволичеше между дърветата, затова Джереми виждаше ездачите от време на време. Оградата на пасището ги забави. Двамина слязоха от конете си, за да съборят част от оградата и Джереми имаше вече няколкостотин метра преднина, когато конниците се понесоха по пътя след него. Разстоянието обаче се скъсяваше, защото четиримата биеха безмилостно животните, за да бягат по-бързо.

Когато разстоянието се намали до около триста метра, преследвачите започнаха да стрелят с пистолети, щом Джереми се явеше пред погледите им. Стреляха напосоки и поради бързото движение на конете, прицелът им бе неточен, куршумите се забиваха в земята и в дърветата на няколко метра от Джереми. Той знаеше, че неговият силен кон ще надбяга техните, но преследвачите продължаваха да шибат животните без жал, а куршумите им почнаха да се сипят в шубраците по-близо до Джереми.

Забеляза, че куршумите удрят ниско, отнасяха кора от дърветата на височината на седлото му и Джереми разбра, че се стремят да улучат коня му. Жестокостта на преследвачите събуди у него гняв и той реши, че ще е по-добре да се бие с тях, отколкото да се мъчи да ги надбяга. След един завой излезе на дълга, права отсечка и пришпори коня си, който се понесе с лудо чаткащи копита.

Когато Джереми бе на около трийсет метра от следващия завой, стрелбата по него се поднови. Пистолетите гърмяха, куршумите ровеха пръстта, събаряха листа от дърветата и свистяха през въздуха около Джереми. Конят му бързо взе завоя и стрелбата замря. Джереми опъна юздите и щом конят спря, скочи на земята и завърза бегача си за едно младо дърво край пътя. Извади пистолета си и се върна към завоя, където застана на място вън от полезрението на преследвачите. Заслуша се в чаткането на копитата. Когато прецени, че ездачите са на около петдесет метра, Джереми се подаде иззад завоя, прицели се и стреля.

Това свари преследвачите напълно неподготвени. Двамина успяха да насочат пистолетите си и един куршум закачи периферията на шапката на Джереми, но той не обърна никакво внимание и продължи да стреля. Вторият му изстрел свали един преследвач от седлото, а третият пресрещна друг, чийто кон продължаваше да тича. Останалите двама скочиха на земята и се скриха в шубраците от двете страни на пътя.

Четирите коня подминаха Джереми, който отвърза своя бегач и го възседна. На известно разстояние четирите коня, останали без ездачи, тръгнаха бавно, дишайки тежко. Като ги настигна, Джереми се наведе и хвана поводите им. Един километър по-надолу край пътя имаше пасище, където пасяха коне и добитък. Джереми отвори портата, пусна четирите коня в пасището и продължи нататък.

На известни интервали се отклоняваха тесни пътища, които водеха към пасища и ферми. Джереми прецени, че трябва да влезе в Сидни от запад, и когато стигна до по-широк път, сви по него. Той минаваше през Кампдън парк, където лозя, овощни и зеленчукови градини и хиляди декари пасища се простираха зад огромна тухлена сграда в грегориански стил.

Пътят се вля в широко поле, което отиваше към югозападния край на Сидни. От предградията към центъра на града движението ставаше все по-оживено и последните километри се сториха на Джереми безконечни. Изгарящ от нетърпение, той се промъкваше между превозните средства, конят му набираше скорост за малко, за да тръгне с бавен ход след миг поради голямото задръстване. Най-сетне се показа Кингс Крос.

Зад един прозорец стоеше на пост стажант, чиито очи се разшириха от радост и вълнение, щом зърна Джереми. Младият човек се отдръпна от прозореца и гръмко се провикна, а Мортън и Джеймс Хаслет, още по-развълнувани, посрещнаха Джереми на входа. Двамата говореха в един глас и питаха дали носи разписка от минния надзирател. Джереми извади подписания списък, разтвори мушамата, в която бе увит и го подаде на Джеймс.

Служителките в кантората се скупчиха наоколо и напрегнато наблюдаваха Джеймс, докато разгъваше и проверяваше разписката. Мортън се обърна към Джереми и радостта му помръкна.

— Пътуването ти трябва да е било ужасно, сине — продума загрижено. — Изглежда, че не си почивал от много дни.

— Документът за фермата Тибубъра е в ръката ми, и като си отспя една нощ, ще се оправя — увери го Джереми. — Колко е часът?

Мортън извади часовника си и вдигна капака му.

— Почти два и половина, значи ще успеем, но няма време за губене. Разписката редовна ли е, Джеймс?

— Напълно — отвърна Джеймс, прибра я в джоба си и подаде един чек. — За тази сума се уговорихме и се надявам, че имате останалите пари на ръка. Ще ми достави удоволствие да присъствам при завършека на сделката, затова, ако не възразявате, ще ви придружа до Кредитна банка.

Мортън кимна, извади друг чек и прибра двата заедно, усмихнат и с дълбоко задоволство.

— Аз самият ще изпитам огромно удоволствие и ще ми е приятно да ме придружиш. Ще идем пеша, защото е само на две пресечки оттук, а уличното движение днес е много натоварено.

Служителите от кантората помогнаха на двамата мъже да облекат палтата си, подадоха им шапките и бастуните, а Джереми последва баща си и Джеймс. Мортън попита за майка си и за пътуването, а Джереми разказа с няколко думи какво се е случило. Джеймс забеляза, че Крийви не бе пожалил пари и усилия, за да осъществи плана си и да заграби фермата Тибубъра.

— И все пак се провали — добави Джеймс. — Това ще покаже на всички, че Крийви не е непобедим. Страшно ми се иска да видя физиономията му, когато той самият го разбере.

— Аз също, но едва ли ще ни се удаде — каза Мортън.

— Така е — съгласи се Джеймс. — Не се е вестявал от седмици в Търговската борса и по другите места, които обикновено посещава.

— Къде е той? — запита Джереми.

Мортън вдигна рамене и поклати глава.

— Предполагам, че си е вкъщи, Джереми. Чувам, че е в града, но не съм го виждал почти от твоето заминаване с мама. — Посочи с бастуна си и се засмя. — Ето Невин Моул, управителят на банката, а него срещам по-често, отколкото бих искал. Но сега изглежда, че той би предпочел да не ни вижда.

Джеймс се разсмя от сърце и се съгласи, а Джереми погледна човека, когото Мортън бе посочил. Гологлав, с пардесю, той стоеше пред входа на голямата банкова сграда. Очевидно наблюдаваше улицата в очакване да стане време да затворят банката, подобно на стажанта, който бе наблюдавал улицата по тъкмо противоположна причина. Дребен и слаб, с близки едно до друго очи и с изострени черти на лицето, Моул се смръщи и влезе вътре.

Миг по-късно Мортън и Джеймс, следвани от Джереми, също влязоха в банката. Първото нещо, което Джереми забеляза, бе някаква неприятна миризма. След това му направи впечатление, че в обширната зала цари тишина. Нямаше клиенти, но касиерите седяха зад решетките на гишетата в дъното на залата, а други служители седяха по бюрата си зад преградката от едната страна на залата, но всички мълчаха или се движеха безшумно.

Мортън и Джеймс замръзнаха и спряха на място тъй внезапно, че Джереми едва не се блъсна в тях. Чак тогава забеляза Крийви, огромното му туловище излизаше извън седалката на стол, поставен от другата страна на залата. Той бе източникът на миризмата и причината за напрегнатата тишина, а служителите се стараеха да се държат така, сякаш не подушваха миризмата, нито виждаха нещо необичайно.

Крийви изглежда страдаше от отвратителна, злокачествена болест. Беше подут и с червени петна по лицето, някои от които се бяха превърнали в открити рани. Пудрата, с която се бе опитал да прикрие раните, ги правеше още по-отблъскващи и образуваше струпеи над гъстата течност, изтичаща от тях. Крийви носеше ленени ръкавици, просмукани от засъхваща жълтеникава течност, което показваше, че и по ръцете му има язви. Острата зловонна миризма на разложение, която се излъчваше от него бе непоносима.

Крийви бе неподвижен, само очите му шареха и излъчваха омраза като гледаше Джереми и другите двама мъже. Няколко мига Мортън и Джеймс останаха вцепенени при вида на Крийви, после Мортън се приближи до преградата пред бюрата на чиновниците, извади чековете и повика с пръст управителя на банката.

— Ето, Моул. С тези чекове изплащам ипотечния заем за фермата Тибубъра — изцяло и в срок.

Управителят неохотно се приближи, смръщен от недоволство. Огледа чековете внимателно и се обърна към Крийви.

— Всичко изглежда напълно редовно, господин Крийви — каза той, сякаш се извиняваше.

Огромният мъж остана все така неподвижен, но малките му очи блестяха от ярост. Измина една минута, в която Моул пристъпваше притеснено от крак на крак, избягвайки погледа на Крийви. Мортън почука нетърпеливо.

— Донеси ипотечната полица и документите за собственост на имота, Моул! Нямам намерение да си губя времето тук!

Управителят на банката отиде до края на залата и влезе в кабинета за поверителни материали, откъдето се върна с папка, която съдържаше нотариални актове и ипотечната полица. Мортън взе папката, прегледа я и подаде документите за собственост на Джереми.

Единият бе стар пергаментов документ с официални печати. Той бе удостоверение за неограничена поземлена собственост, подписано лично от губернатора на Дарлинг, а не от комисионер по имотите. Вторият бе нотариален акт за покупка на земите западно от първоначалните граници на имението чак до река Дарлинг. Джереми сгъна документите и ги прибра внимателно в джоба си. Мортън приключи с проучването на ипотечната полица и я прибра в своя джоб, като побутна чековете към Моул.

Силен шум зад гърба на Джереми разтърси залата и всички се обърнаха да видят какво е станало. Крийви бе паднал от стола и лежеше обърнат настрана — огромна, безформена маса от плът. Моул извика ужасен, спусна се през залата към Крийви, като викаше на чиновниците:

— Доведете лекар! Лекар! Бързо, бързо!

Двама от чиновниците изтичаха навън, Моул, наведен над Крийви, чупеше пръсти притеснен. Джереми обаче виждаше, че е безсмислено да се води лекар. Очите на Крийви бяха отворени, но изцъклени и безжизнени. Мортън и Джеймс гледаха изумени и тихо коментираха факта, че Крийви внезапно бе паднал мъртъв.

Зловонието бе нетърпимо, Мортън се смръщи отвратен и посочи вратата.

— Ние си свършихме работата — каза той. — Да тръгваме и да оставим това тук на Моул.

Напуснаха банката и тръгнаха обратно към Кингс Крос, като разискваха необикновеното събитие, на което бяха станали свидетели. Мортън не се интересуваше толкова какво го бе причинило, колкото до какви резултати щеше да доведе.

— Не се радвам на ничия смърт — каза той. — Но животът в Сидни без него ще е много по-добър. По-лоша напаст не би могла да ни връхлети.

— Така е — съгласи се Джеймс. — Сега можем да си гледаме работата, без да се боим, че той ни крои някакъв заговор. За някои, разбира се, ще бъде трудно да възстановяват загубеното, особено за вас, сър Мортън.

— Бързо ще го възстановим — увери го Мортън. — Общият икономически климат изглежда се подобрява и очаквам благоприятно развитие. — Усмихна се и се обърна към Джереми. — Сега Бенджамин и Бевърли ще могат да се върнат в Сидни. Щом стигнем до кантората, ще те изпратя с каретата вкъщи, за да си починеш. След това ще напиша писмо до Бенджамин, за да замине по първия параход от Сидни за Окланд. Той и Бевърли би трябвало да пристигнат тук след няколко дни.

Джереми се усмихна щастлив и каза, че очаква с нетърпение да се види отново с несъщия си брат.

— Сигурен съм, че ще бъде голямо облекчение за Бенджамин и Бевърли да не са принудени да се крият и да бъдат потайни — добави той. — Освен това ще могат да се оженят тук. Колкото до Крийви, чудя се от какво е страдал. Никога не съм чувал за подобна болест.

— Нито пък аз — отвърна Мортън и вдигна рамене. — Не знам дали е страдал от определена болест или по-скоро става дума за отдавнашно общо болезнено състояние, което естествено е достигнало до своя край. Няма нужда да си лекар, за да разбереш, че човек с такъв вид определено не е здрав.

Джереми кимна, но обяснението не му се стори убедително. Спомни си за костния амулет и се питаше дали бе възможно той да е предизвикал ужасното състояние на Крийви и смъртта му. В този момент, посред бял ден, когато свръхестественото изглежда най-малко вероятно, Джереми бе по-малко скептичен от когато и да било.